Парижката Света Богородица

I. БЕЗПРИСТРАСТЕН ПОГЛЕД ВЪРХУ НЯКОГАШНОТО СЪДОПРОИЗВОДСТВО

През благословената 1482 година, парижкия прево, благородният Робер д’Естутвил, рицар, сийор дьо Бейн, барон д’Иври и Сент Андри в Ла Марш, съветник и кралски шамбелан, беше напълно щастлив човек. Почти седемнадесет години бяха изминали вече, откакто на 7 ноември 1465 година — година на кометата — беше получил благодатната длъжност парижки прево, по-скоро отличие, отколкото служба или както казва Жоанес Лемнеус: „… dignitas, quae cum non exigua potestate politiam concernente, atque proerogativis multis et juribus conjuncta est.“117 През 1482 година беше необичайно явление някой благородник да заема още службата, на която е бил назначен по време на бракосъчетанието на незаконната дъщеря на Людовик XI и на незаконния син на херцог Бурбонски. В същия ден, когато Робер д’Естутвил замести Жак дьо Валие като парижки прево, метр Жан Дове замести месир Ели дьо Торет като пръв председател на кралския съд, Жан Жувнел дез-Юрсен бе назначен за върховен съдия на Париж на мястото на Пиер дьо Морвилие, а Реньо де Дорман зае службата постоянен докладчик при кралския съд, за която мечтаеше Пиер Пюи. А колко хора се смениха на тези три служби, откакто Робер д’Естутвил беше парижки прево! Тази длъжност му беше „възложена на съхранение“, както гласеше кралската грамота. И той действително я съхраняваше добре. Беше се вкопчил в нея, беше се сраснал и отъждествил с нея до такава степен, че бе съумял да се изплъзне от манията на Луи XI за промени: този недоверчив, свадлив и енергичен крал се стремеше чрез чести назначения и подменяния да упражнява свободно собствената си власт. Нещо повече, почтеният рицар беше издействувал наследственост на службата си и от две години вече името на благородника Жак д’Естутвил, кавалер, стоеше до неговото начело на списъка на служащите в парижкото превотство. Рядка и действително изключителна милост! Вярно е, че Робер д’Естутвил беше храбър воин, той вдигна мъжествено бойното знаме против „лигата на общественото благо“ и поднесе на кралицата един великолепен захарен елен при идването й в Париж през 14… година. Освен това беше в добри приятелски отношения с месир Тристан Отшелника, управител на кралския дворец. Така че животът на месир Робер протичаше твърде приятно и леко. Преди всичко той имаше доста тлъстичка заплата, към която се прибавяха, увиснали като допълнителни гроздове на лозницата му, доходите от съдебните такси по гражданските и углавните дела в окръга, доходите от гражданските и углавните дела, разглеждани от следователите в Шатле, без да смятаме дребните постъпления от пътните такси по мостовете Мант и Корбей, нито приходите от налозите върху гроздоберачите и лицата, мерещи дървата и солта. Трябва да прибавим и удоволствието да се перчи, яздейки из града, и да се откроява между облечените наполовина в червено, наполовина в тъмносиньо наместници и жандарми със своята хубава военна униформа, на която можете да се полюбувате и днес върху гробницата му във „Валмонтското абатство“ в Нормандия, както и с шлема си, изкорубен в сражението при Монлери. Пък и малко ли нещо беше да държи в подчинение сержантите от градската стража, вратаря и караула на Шатле, двамата следователи на Шатле, auditores Castelleti, шестнадесетте комисари на шестнадесетте квартала, тъмничаря на Шатле, четиримата феодални сержанти, сто и двадесетте конни сержанти, сто и двадесетте сержанти жезлоносци, началника на нощната стража ведно с всичките му подчинени? Малко ли нещо беше да раздава правосъдие в низшите и висши съдебни инстанции, да има право да привързва към позорния стълб, да беси и да разчеква осъдените, без да говорим за дребните дела в първата инстанция, in prima instantia, както е казано в съдебните архиви, в цялото парижко виконтство, към което така достойно се числяха и седемте дворянски съдебни окръга? Можете ли да си представите нещо по-приятно от издаването на присъди и решения — ежедневно занимание на месир Робер д’Естутвил в Големия Шатле под широките прихлупени сводове не Филип-Август? А колко приятно беше да се прибира вечер, верен на навиците си, в пленителната къща на улица „Гали-ле“, близо до кралския дворец, която бе получил в зестра от жена си госпожа Амброаз дьо Лоре? Той си почиваше там от уморителното изпращане на някой клетник да нощува в „малкото жилище на улица «Ескоршори» — единадесет стъпки дълго, седем стъпки и три дюйма широко и единадесет стъпки високо, — което парижките превота и наместници бяха свикнали да използуват за затвор“.

При това месир Робер д’Естутвил раздаваше правосъдие не само в качеството си на прево и парижки виконт, но той участвуваше — и то с право на мнение и възнаграждение — и във висшето кралско правораздаване. Нямаше нито една що-годе по-високопоставена глава, която да не бе минала през неговите ръце, преди да стигне до палача. Той изведе от Бастилията в предградието Сент Антоан господин Дьо Ньомур, за да го доведе до халите, пак той придружи до Гревския площад господин Дьо Сен Пол, който се дърпаше и крещеше за голямо удоволствие на господин парижкия прево, настроен отдавна враждебно към господин конетабъла. Налице са, както виждате, много повече условия, отколкото са необходими, за да направят живота ви толкова приятен и забележителен, че да заслужи някой ден една хвалебствена страница в интересната история на парижките превота, от която научаваме, че Удар дьо Вилньов имал къща на улица „Бушри“, че Гийом дьо Анже купил големия и малкия савойски дворец, че Гийом Тибу подарил на монахините от „Сент Жонвиев“ къщите си на улица „Клопен“, че Юг Обрио живял в двореца Порк-Епик и други интимни подробности. При толкова основания обаче да гледа на живота ведро и спокойно, месир Робер д’Естутвил се събуди сутринта на 7 януари 1482 година много начумерен. Идеше му да удуши всичко живо. На какво се дължеше лошото му настроение? Едва ли сам той би могъл да каже. Дали защото небето беше сиво? Или токата на стария му колан, останала още от сражението при Монлери, бе лошо закопчана и пристягаше премного, по военному, превотските му тлъстини? Или бе видял под прозорците си присмехулни безделници, строени по чети-рими в редица, облекли на голо връхните си дрехи, с издънени шапки, провесили торби и бутилки през рамо? Или бе осенен от смътно предчувствие за триста и седемедсетте ливри, шестнадесет су и осем дьоние, които бъдещият крал Шарл VIII щеше да му удържи следващата година от доходите на превотството? Читателят е свободен да избере една от тия причини. Колкото до нас, ние сме склонни да мислим, че настроението му беше лошо чисто и просто защото не беше добро.

Впрочем този следпразничен ден беше досаден за всички и главно за парижкия прево, който трябваше да измете всичката смет — в буквален и преносен смисъл, — която остава след празник по парижките улици. А освен това му предстоеше и заседание в Големия Шатле. Ние сме забелязали, че съдиите гледат обикновено в деня на заседанието да бъдат в лошо настроение, за да има върху кого да си излеят безнаказано яда в името на краля, закона и правосъдието.

Междувременно заседанието бе почнало без него. Помощниците му по гражданските, углавните и частните дела изпълняваха добросъвестно обязаностите си както винаги. Още от осем часа сутринта няколко десетки граждани и гражданки, гъсто натъпкани в тъмния ъгъл между стената и здравата дъбова решетка в долната зала на Шатле, се наслаждаваха на разнообразната и забавна гледка, която предлагаше следователят на Шатле, метр Флориан Барбъодиен, помощник на господин превото, раздаващ правосъдие безогледно и наслуки.

Залата беше малка, прихлупена, сводеста. В дъното — маса, украсена с хералдически лилии, зад нея голямо дъбово кресло с красиви резби, предназначено за превото и празно в момента, а вляво от него — столчето на следователя метр Флориан. Малко по-долу бе седнал писарят, който драскаше нещо. Отсреща се притискаше народът. Пред вратата и пред масите стояха много съдебни пристави във виолетови туники с бели кръстове на гърдите. Двама сержанти от кметството, облечени в празничните си униформи, наполовина червени, наполовина сини, стояха на стража пред една ниска затворена вратичка, която се виждаше в дъното зад масата. Един-единствен остросводест прозорец, тясно изрязан в дебелата стена, осветяваше с бледа януарска светлина двете комични фигури, причудливия демон, изваян от камък, който висеше като лампа в центъра на свода, и съдията, седнал в дъното на залага сред хералдическите лилии.

Опитайте се да си представите метр Флориан Барбьодиен, седнал на масата на превото между два купа папки. Зачервен, премигващ, с царствено увиснали бузи, които се съединяваха под брадата му, нашият следовател се бе облакътил на масата, застъпил с крак шлейфа на робата си от гладко кафяво сукно, прихлупил бял агнешки калпак, изпод който се подаваха само веждите му.

Между другото следователят беше глух. Несъществен недостатък за един следовател, който никак не пречеше на метр Флориан да издава съвсем основателни безапелационни присъди. Безспорно съвсем достатъчно е следователят да си дава вид, че слуша. А нашият многоуважаван Барбьодиен отговаряше много добре на това условие — единствено необходимо за правилното правораздаване, — тъй като вниманието му изобщо не можеше да бъде отвлечено от какъвто и да било шум.

Впрочем сред слушателите се намираше един безжалостен контрольор на постъпките и жестовете му в лицето на нашия приятел Жеан Фроло Мелницата, този довчерашен ученик, това „шило“, което можехте да срещнете навред из Париж освен пред професорската катедра.

— Гледай ти — говореше тихичко той на своя другар Робен Пуспен, който се хилеше до него, докато Жеан коментираше сцените, разиграващи се пред очите им, — ето Жеанет Дю Бюисон, хубавата дъщеря на Ленивеца от Новия пазар! Не може да бъде! Старчето я осъжда! Той, значи, е не само глух, но и сляп! Петнадесет парижки су и четири дьоние, защото носела две броеници! Скъпи й излязоха! Lex duri carminis.118 Ами този пък кой е? Робен Шиеф дьо Вил, майстор на ризници. Задето бил приет в съсловието и получил майсторска титла. Встъпителна вноска. Гледай ти! И двама благородници между другите нехранимайковци! Егле дьо Соан и Ютен дьо Май. Двама кавалери, corpus Christ119! A! Те играли на зарове! Кога ли ще видя тук и нашия ректор? Сто парижки ливри в полза на краля! Този Барбьодиен не се шегува, нали не чува! Да стана като брат ми, архидякона, ако това ми попречи да ш рая, да играя ден и нощ, да прекарам целия си живот в игра, да умра от игра, да си проиграя и душата, след като си проиграя последната риза! Света Богородичке, колко жени! Хайде една след друга, драги ми овчици! Амброаз Лекюйер! Изабо Пейнет! Берард Жиронен! Ей богу, познавам ги всичките! Глоба! Глоба! Да ви видя сега кой ще носи позлатени колани! Десет парижки су! Ех вие, кокетки! О, тази стара съдийска мутра, глуха и малоумна! О, този тъпак Флориан! О, този мухльо Барбьодиен! Вижте го само как се е разплул на масата! Лапа ищците, лапа процесите, лапа, жвака, тъпче се, дебелее. Глоби, безхазяйствени имущества, такси, разноски, съдебни мита, възнаграждения, вреди и лихви, разпит, затвор, задържане под стража, окови с плащане на разходите по тях — всичко е коледен кравай и еньовденска погача за него! Погледни само каква свиня! Хайде! Точно така! Още една любовчийка! Тибо Тибод, цяла-целеничка! Задето излязла от улица „Глатини“! Ами кой ли е този юначага! Жифроа Мабон, жандарм от командата на стрелците. Богохулствувал. Глоба, Тибод, глоба, Жифроа! Глоба и на двама ви! Ах, старият глухчо! Той сигурно сбърка двете дела! Готов съм да се обзаложа десет срещу едно, че глобява момата за богохулство, а жандарма за леко поведение! Внимание, Робен Пуспен! Кого ли ще въведат сега? Колко сержанти! Кълна се в Юпитер! Всички ловджийски хрътки са налице. Навярно е дошъл ред на едрия дивеч. Глиган. Трябва да е глиган, Робен. Охо, и то какъв! Кълна се в Херкулес! Ами че това е вчерашният ни избраник, папата на шутовете, нашият звънар, нашият едноок, хром и гърбав кривльо! Квазимодо!…

Беше действително Квазимодо.

Вързан, обкръжен, омотан в ремъци, окован и здраво охраняван. Стражата около него беше подсилена от самият началник на нощната охрана в красивата си униформа с герба на Франция на гърдите и с герба на Париж — на гърба. А между другото, като се изключи уродливостта на Квазимодо, нищо не оправдаваше това натрупване на алебарди и аркебузи. Звънарят стоеше мрачен, безмълвен и спокоен. От време на време само поглеждаше ядно и подмолно с единственото си око въжата, в които беше омотан.

Той погледна по същия начин и хората около себе си, но погледът му беше толкова угаснал и сънен, че жените си го сочеха подигравателно с пръст.

Междувременно метр Флориан, съдията, прелисти внимателно папката със заведеното Срещу Квазимодо дело, която писарят му подаде, и след като я прегледа, се замисли за миг. Благодарение на тази предвидливост, която проявяваше винаги, преди да пристъпи към разпита, той знаеше предварително името, занятието и провинението на обвиняемия, задаваше съответни въпроси след предполагаеми отговори и успяваше да се измъкне от опасните криволици на разпита, без да проличи особено ярко глухотата му. Досието по делото го водеше, както кучето води слепеца. Ако му се случеше понякога да издаде недъга си с безсмислена забележка или неуместен въпрос, едни вземаха това за дълбокомислие, други — за глупост. Но и в двата случая честта на съдебното съсловие не се накърняваше. Защото все пак е много по-хубаво да смятат съдията за дълбокомислен или глупав, отколкото за глух. Затова той полагаше особени старания да прикрие от всички глухотата си и обикновено това му се удаваше толкова добре, че в края на краищата сам беше почнал да се поддава на тази илюзия. Това впрочем се постига много по-лесно, отколкото хората си мислят. Всички гърбави ходят с изправена глава, всички пелтеци се пребиват да бръщолевят, всички глухи говорят нарочно ниско. Колкото до самия метр Флориан, той признаваше най-много, че слухът му изневерява сегиз-тогиз. Това беше единствената отстъпка, която правеше на общественото мнение, и то само в моменти на откровение или добросъвестна самопреценка.

Като предъвка делото на Квазимодо, той отметна назад глава и притвори очи, за да придобие по-внушителен и по-безпристрастен вид, така че в този момент беше не само глух, но и сляп. Двойно условие, без което човек не може да бъде съвършен съдия. И той започна разпита именно в тази величествена поза.

— Името ви?

Тук обаче се яви случай, който не беше „предвиден от закона“ — глух съдия трябваше да разпитва глух обвиняем. Квазимодо, който по нищо не можеше да отгатне, че му задават въпрос, продължаваше да гледа втренчено съдията и не отговори. Глухият съдия, който по нищо не можеше да отгатне, че обвиняемият е глух, помисли, че той му е отговорил, както правеха обикновено всички обвиняеми, и продължи разпита механично, с глупаво самоуверен тон:

— Добре. На колко години сте?

Квазимодо и сега не отговори на въпроса. Съдията сметна, че е получил отговор, и продължи:

— Така. А с какво се занимавате?

Пак същото мълчание. Междувременно слушателите почнаха да шушукат и да се споглеждат.

— Достатъчно — отсече невъзмутимо следователят, когато предположи, че обвиняемият е отговорил и на третия му въпрос. — Вие сте обвинен пред нас: (primo), в нарушаване на нощната тишина; (secundo), в непочтено насилствено държане спрямо жена с леко поведение, (in projudicum meretricia120; tertio) в непокорство и бунтуване спрямо стрелците, служещи на краля, нашия повелител. Изкажете се по тези точки. Писарю, записахте ли досегашните отговори на обвиняемия?

При този злополучен въпрос избухна гръмък смях от писарската скамейка до аудиторията. Смехът беше толкова силен, толкова заразителен, толкова неудържим и всеобщ, че дори двамата глухи не можеха да не го забележат. Квазимодо се обърна, повдигайки презрително гърбицата си, а метр Флориан, също учуден, подозирайки, че смехът на слушателите е предизвикан от някоя непочтителна забележка на обвиняемия, за която заключи по презрителното вдигане на раменете му, се обърна възмутен към него:

— За такъв отговор, негоднико, заслужавате бесило! Знаете ли на кого говорите?

Разбира се, този изблик само увеличи всеобщото веселие. Той беше толкова неуместен и безсмислен, че дори сержантите от кметството, тези копиеносци, чието тъпоумие съставлява част от униформата им, не можаха да се сдържат. Само Квазимодо остана сериозен, защото не разбираше нищо от това, което ставаше около него. Съдията се разгневи още повече и сметна, че трябва да продължи в същия тон, за да сплаши обвиняемия и по този начин да внуши и на слушателите повече уважение към съда.

— Така ли, майсторе в разврата и изнасилването, вие си позволявате да се гаврите със следователя на Шатле, с магистрата, натоварен с охраната на Париж, с издирването на престъпленията, провиненията и постъпките; с контрола над всички занаяти и забраната на монопола, с поддържането на улиците, със забраната на търговията с домашни, водни и диви птици, с измерването на дървата и дървения материал, с изчистването на града от калта и на въздуха от заразните болести, с една дума-, човека, който денонощно се грижи за благополучието на гражданите, и при това съвсем безвъзмездно, не разчитайки на никакво възнаграждение! Знаете ли, че аз се наричам Флориан Барбьодиен, заместник на господин парижкия прево и освен това комисар, следовател, контрольор, и се ползувам със същите права не само в парижкия, но и в областния съд, като участвувам и в делата по надзора и във висшата инстанция!…

Когато някой глух говори на друг глух, няма основание да спре. Не се знае кога и как щеше да стъпи на сушата метр Флориан, както се бе понесъл с издути платна по водите на високопарното красноречие, ако ниската вратичка в дъното не се бе отворила внезапно и не бе влязъл самият господин прево.

Метр Флориан не прекъсна речта си при влизането му, но се завъртя на петите си и отправи тутакси към превото изобличителните думи, с които миг преди това заплашваше Квазимодо.

— Монсеньор — каза той, — пледирам по отношение на тук присъствуващия обвиняем за такова наказание, каквото ще ви бъде угодно да му наложите за грубо и нечувано оскърбление на съда.

Той седна съвсем задъхан, изтривайки едрите капки пот, които капеха от челото му и мокреха като сълзи разтворените пред него книжа. Месир Робер д’Естутвил смръщи вежди и така многозначително и властно се обърна към подсъдимия, че макар и глух, той си даде донякъде сметка какво става.

Превото го попита строго:

— Защо са те довели тук, безделнико?

Нещастникът предположи, че превото го пита за името му, наруши обичайното си безмълвие и отговори с дрезгав, гърлен глас:

— Квазимодо.

Отговорът подхождаше тъй малко на въпроса, че хората пак се разсмяха неудържимо и месир Робер се провикна, пламнал от гняв:

— И с мене ли се подиграваш, мизернико?

— Звънар в „Света Богородица“ — отвърна Квазимодо, мислейки, че става дума за професията му.

— Звънар ли? — възкликна превото, който се беше събудил сутринта в достатъчно лошо настроение, както вече казахме, за да има нужда да подклаждат яда му с такива странни отговори. — Звънар! Ще ти дам аз едни камбани по гърба, и то по всички кръстопътища на Париж! Чуваш ли, безделнико!

— Ако се интересувате за възрастта ми — каза Квазимодо, — струва ми се, че ще навърша двадесет години на Свети Мартин.

Това вече беше прекалено. Превото не можа да се сдържи.

— А! Ти се гавриш с властта, клетнико! Господа сержанти-жезлоносци, отведете този хубостник при позорния стълб на Гревския площад и го въртете и шибайте един час. Добре ще ми плати, бога ми! Искам също настоящата присъда да бъде разгласена публично от четирима тръбачи в седемте сеньор-ски владения на парижкото виконтство.

Писарят се зае незабавно с изготвянето на присъдата.

— Дявол да го вземе! Това се казва справедлива присъда! — провикна се от своя ъгъл студентът Жеан Фроло Мелницата.

Превото се извърна и отново впери в Квазимодо святкащите си очи.

— Стори ми се, че този хубостник каза „дявол да го вземе“. Писарю, прибавете дванадесет парижки дьоние глоба за богохулство, като половината бъдат дадени на ковчежника от църквата „Сент Йосташ“. Аз тача особено много този светец.

За няколко минути присъдата беше написана. Съдържанието й беше кратко и просто. Председателят на съда Тибо Байе и кралският адвокат Роже Барм не бяха още преобразували обичайното право на парижкото виконтство. По онова време то не беше още задръстено от високостволия лес на формалностите и процедурите, които тези двама юрисконсулти посадиха в началото на шестнадесети век. Правораздаването беше все още ясно, експедитивно и недвусмислено. То водеше право към целта и в края на всяка пътечка — без излишни храсти и завои — се виждаха тутакси колелото за изтезаване, бесилката или позорният стълб. Човек знаеше поне какво го чака.

Писарят представи присъдата на превото, който я подпечата и излезе да продължи обиколката си из другите зали в такова настроение, че сигурно щеше да напълни този ден всички парижки тъмници. Жеан Фроло и Робен Пуспен се смееха под мустак. Квазимодо наблюдаваше всичко това с безучастен и учуден вид.

Обаче, докато метр Флориан Барбьодиен четеше на свой ред присъдата, преди да я подпише, писарят съжали злочестият осъден и с надеждата, че ще издействува известно намаление на наказанието му, се доближи възможно най-близо до ухото на следователя и му каза, посочвайки Квазимодо: „Този човек е глух.“

Той се надяваше, че общият недъг ще предразположи метр Флориан в полза на осъдения. Но, първо, ние изтъкнахме, че метр Флориан съвсем не държеше да забележат глухотата му. Освен това той до такава степен не чуваше, че не схвана нито дума от това, което му каза писарят. И понеже искаше да даде вид, че е разбрал, отвърна:

— А, така ли? Това е вече нещо друго. Не знаех. В такъв случай още един час на позорния стълб.

И той сложи подписа си върху така изменената присъда.

— Отлично — промълви Робен Пуспен, който имаше зъб на Квазимодо. — Това ще го научи да не бъде толкова груб с хората.

II. ПЛЪХОВАТА ДУПКА

Нека читателят ни позволи да се върнем на Гревския площад, който напуснахме вчера, за да тръгнем заедно с Гренгоар по следите на Есмералда.

Десет часът сутринта е. Всичко напомня вчерашния празник. Паважът е покрит с отпадъци, панделки, парцали, пера от накити, капки восък от факлите, трохи от народното пиршество. Множество граждани се шляят насам-натам, под-ритват угасналите главни от празничния огън, спират се пред Дома с колоните и си спомнят с възхищение, гледайки пироните по фасадата, прекрасните драперии, които я украсяваха предния ден. Последно удоволствие. Продавачите на сайдер и бира тикат буренцата си сред групите. Неколцина заети минувачи прекосяват бързо площада. Търговците разговарят и си подвикват от праговете на дюкянчетата си. Празненството, Копенол, пратениците, папата на шутовете са предмет на всички разговори. Гражданите бъбрят и се смеят в надпревара. Междувременно четирима сержанти на коне, застанали от четирите страни на позорния стълб, привличат вече около себе си голяма част зяпльовци, пръснати по площада, готови винаги да бездействуват и скучаят, очаквайки някое макар и незначително публично наказание.

Ако сега читателят, след като се полюбува на тази оживена и шумна сцена, която се разиграва по всички ъгли на площада, отмести поглед към старинната полуготическа, полуроманска сграда — Роландовата кула, разположена на западния край на площада откъм крайбрежната улица, — той ще може да забележи на ъгъла на фасадата й голям обществен молитвеник с пищни илюстрации, защитен от дъжда с малка стряха, а от крадците — с решетка, която позволява все пак да се прелистват страниците му. До молитвеника се вижда тясно остросводесто прозорче, препречено с две кръстосани железни пръчки. Този единствен отвор гледа към площада и пропуска малко въздух и светлина в тясна килия без врата, издълбана в дебелата стена на старата постройка. В килията цари дълбок покой и мрачна тишина, докато околовръст гъмжи и тътне най-многолюдният и най-шумният парижки площад.

Тази килия беше прочута близо от три века, когато, госпожа Роланд от Роландовата кула, потопена в скръб по загиналия си по време на кръстоносните походи баща, беше накарала да я издълбаят в стената на собствената й къща, за да се затвори до края на живота си там. Тя запазила от целия си дворец само тази килия със зазидана врата и отворено зиме и лете прозорче, като раздала всичко останало на бедните и на църквата. Двадесет години покрусената девойка чакала смъртта в тази преждевременна гробница, молейки се ден и нощ за душата на баща си, облечена в черна кълчищна дреха, спейки в пепелта, без да има дори камък за възглавница, хранейки се само с това, което милосърдните минувачи оставяли на перваза на прозорчето й — хляб и вода, — живеейки от подаяния, след като някога сама бе правила подаяния. Преди да умре, пред прага на другия гроб, тя завещала за вечни времена тази килия на дълбоко отчаяните жени, майки, вдовици или дъщери, които трябва много да се молят за свои или чужди грехове и биха пожелали да се погребат живи поради голяма скръб или дълбоко покаяние. Тогавашните парижки бедняци й устроили хубаво погребение, пролели обилни сълзи, изрекли много благословии. Но за голямо съжаление на простолюдието, по липса на необходимата протекция в папския двор, благочестивата девица не била провъзгласена за светица. Малко по-свободомислещите се надявали, че това ще стане по-лесно в рая, отколкото в Рим, и обърнали молитвите си към бога, вместо към папата. Повечето се задоволили да тачат свято паметта на Роланд и запазили като реликви нейните дрипи. А градът поставил в чест на девойката обществен молитвеник, взидан близо до прозорчето на килията й, та когато минувачите се спрат, макар и само за да се помолят, молитвата да ги подсети да дадат милостиня на клетите затворнички, наследили гробницата на госпожа Роланд, за да не умрат те от глад и забрава. Впрочем такива гробници не бяха рядкост в средновековните градове. Често можеше да се види по най-оживената улица, на най-пъстрия и шумен пазар, точно в средата, под краката на конете или под колелата на каруците някакъв зимник, кладенец или иззидана килия с решетъчно прозорче, в дъното на които денонощно се молеше човешко същество, обрекло се доброволно на вечна скръб и мъчително изкупление. Но всички мисли, които би възбудило днес у нас това необикновено зрелище, тази зловеща килия, преходно звено от жилището към гроба, от града към гробището, това живо същество, откъснато от човешката общност и причислило се още приживе към покойниците, тази лампа, догаряща в мрака последната си капка масло, тази сянка от живот, залитащ в гроба, този дъх, този глас, тази вечна молитва в каменния ковчег, това лице, обърнато завинаги към другия свят, този взор, озарен вече от друго слънце, това ухо, долепено до гробната стена, тази душа, пленница на тялото, това тяло, пленено в каменния си затвор, този глух ропот на изтерзания дух под двойната обвивка на тялото и гранита — оставаха неразбрани от тогавашната тълпа. Неразсъждаващото, примитивно благочестие на онази епоха не съзираше всички отсенки на този религиозен подвиг. То възприемаше явлението, без да го анализира, уважаваше и почиташе подобна жертва, прекланяше се при случай пред нея, но не се замисляше над страданията, с които е придружена, нито изпитваше прекалено голямо състрадание. То донасяше от време на време къшей хляб на злочестия каещ се, поглеждаше през дупката дали още живее, не се интересуваше дори от името му, едва си спомняше от колко години е почнала бавната му смърт и ако някой чужденец попиташе съседите за живия скелет, който гниеше в подземието, те отговаряха просто: „Отшелникът“, ако ставаше дума за мъж, или „Отшелницата“, ако беше жена.

Впрочем тогава гледаха на всичко в живота така — без метафизика, без въображение, без увеличително стъкло, с просто око. Микроскопът не беше още открит нито за материалните, нито за духовните явления.

Освен това, както току-що казахме, колкото и чудно да ни се струва, случаите на подобно доброволно вграждане в сърцето на града бяха доста чести. В Париж имаше твърде голям брой такива килии за молитва и покаяние и те бяха почти всичките заети. Вярно е, че и духовенството от своя страна се грижеше да не остават празни, защото това би означавало охлаждане на вярата, и при липса на доброволни отшелници, там затваряха прокажени. Освен килията на Гревския площад имаше килия и на Монфокон, при гробището Сенз-Иносан и още една, не си спомням точно къде, мисля, че в стената на дома Клишон. Имаше и други, пръснати на различни места, за които свидетелствуват само преданията, понеже сградите вече не съществуват. И в Университета имаше подобна килия. На хълма Сент Жонвиев някакъв средновековен Йов пял цели тридесет години седемте псалма на покаянието, седнал на купчина тор в дъното на едно водохранилище. Щом свършел последния псалм, той започвал отново пеейки по-високо нощем — magna voce per umbras121 И днес още, ако някой любител на старинни предмети посети улица „Пюи ки парл“122 причува му се неговият глас.

Ако се спрем само на килията в Роландовата кула, длъжни сме да кажем, че тя никога не оставаше без отшелница. След смъртта на госпожа Роланд тя рядко се освобождаваше за една или две години. Не една жена бе оплаквала в нея чак до смъртта си родители или любим или бе изкупвала някакви прегрешения. Злостните парижки езици, които се бъркат дето не им е работата, твърдят, че там рядко попадали вдовици.

Според обичая на епохата латински надпис, издълбан в стената, предупреждаваше образования минувач за благочестивото предназначение на тези килии. Чак до средата на шестнадесети век се бе запазил обичаят да се обяснява смисълът на постройките с кратък девиз, написан над вратата. Така например във Франция още личи надписът над входа на затвора на замъка Турвил: „Sileto et spera“123. B Ирландия под герба над главния портал на замъка Фортескю е написано: „Forte scutumsalus ducum“124. В Англия над главния вход на гостоприемното имение на графовете Каупер се чете: „Tuum est“125. Защото тогава вът всяка сграда бе вложена мисъл.

Понеже взиданата в Роландовата кула килия нямаше врата, над прозорчето бяха издълбани с големи романски букви следните две думи:

TU, ORA!126

Народът, чийто здрав разум не се вглежда тъй тънко в нещата и охотно прекръства арката на Ludovico Magno127 на Порт Сен Дьони, бе дал на това тъмно, мрачно и влажно подземие името Тру о Pa128. Не тъй възвишено обяснение може би, но по-образно.

III. ИСТОРИЯТА НА ЕДНА ЦАРЕВИЧНА ПИТКА

По времето, когато ставаха описваните от нас събития, килията на Роландовата кула беше заета. Ако читателят иска да узнае от кого, нека се вслуша в разговора на три достопочтени матрони, които точно в момента, когато ние спряхме вниманието му на Плъховата дупка, се отправяха към нея, идвайки по крайбрежната улица от Шатле към Гревския площад.

Две от тия жени бяха облечени като истински парижанки. Тънките им бели нагръдници, сукнените им поли на червени и сини ивици, добре изопнатите им бели плетени чорапи с цветни бродерии отстрани, обувките им от бежова кожа с черни подметки и квадратни бомбета и главно начинът на забраждането им — някакъв лъскав рог, отрупан с панделки и дантели, какъвто още носят жените в Шампан (съревновавайки се с гренадирите от руската императорска гвардия), издаваха, че те принадлежат към класата на богатите търговски жени, нещо средно между тези, които слугите наричат „жени“, и тези, които наричат „дами“. Те не носеха нито пръстени, нито златни кръстчета и лесно можеше да се види, че това не се дължи на бедност, а чисто и просто на страх от глоба. Другарката им беше нагиздена по същия начин, но с облеклото и държането си напомняше жена на провинциален нотариус. По препасания й високо колан личеше, че отдавна не е идвала в Париж. Можем да прибавим и плисирания нагръдник, панделките на обувките, полата с напречни, а не надлъжни ивици и много още нарушения на добрия вкус.

Първите две жени вървяха със свойствената походка на парижанки, които развеждат из столицата някоя провинциалистка. Провинциалистката държеше за ръка дебело момченце, а то от своя страна стискаше в ръка голяма питка.

Неприятно е, но трябва да добавим, че поради студения сезон езикът му служеше за носна кърпичка.

Детето се влачеше поп passions oequis129, както казва Вергилий, и се спъваше на всяка крачка за голямо неудоволствие на майката. Вярно е, че то гледаше повече питката, отколкото паважа. Явно бе, че някаква сериозна причина го въздържаше да я захапе (питката), защото детето само я гледаше с копнеж. Майка му би трябвало да я носи сама. Жестоко бе да подлага бузестото дебелаче на танталови мъки.

През това време трите „дамоазел“ (името „дами“ по онова време беше запазено само за жените от знатен произход) говореха едновременно.

— Да побързаме, дамоазел Майет — казваше най-младата и най-дебелата от трите на провинциалистката, — страх ме е да не закъснеем. В Шатле казаха, че щели веднага да го доведат на позорния стълб.

— Ами! Какво разправяте, дамоазел Удард Мюние! — прекъсна я другата парижанка. — Той ще остане два часа на позорния стълб. Имаме време. Виждали ли сте някога такова наказание, Майет?

— Да — отвърна провинциалистката, — в Реймс.

— Така ли? Само че какво може да представлява вашият реймски позорен стълб! Сигурно жалка клетка, в която въртят само селяндури! Чудо невиждано!

— Какви ти селяндури! — възкликна Майет. — На Марше о Дра в Реймс! Та ние сме виждали знаменити престъпници, дори такива, дето са убили баща си и майка си! Селяндури! За какви ни вземате вие, Жервез?

Явно беше, че провинциалистката е готова да се разсърди заради честта на техния позорен стълб. За щастие тактичната Удард Мюние отклони навреме разговора.

— Добре, че се сетих, дамоазел Майет! Какво ще кажете за нашите фламандски пратеници? Виждали ли сте такива красавци в Реймс?

— Признавам, че такива фламандци могат да се видят само в Париж — отвърна Майет.

— Ами видяхте ли между тях високия пратеник, чорапчията? — попита Удард.

— Да — каза Майет. — Той ми заприлича на Сатурн.

— Ами оня дебелак, дето лицето му прилича на гол корем — поде Жервез. — И дребния с малките очи със зачервени, проскубани и разнищени като магарешки бодил клепачи!

— Заслужаваше си да се видят конете им — каза Удард, — нагиздени според тамошния обичай.

— Ах, драга моя — прекъсна я провинциалистката Майет, на свой ред с тон на превъзходство, — какво ли пък щяхте да кажете, ако бяхте видели през шейсет и първа година, преди осемнадесет години, конете на принцовете от кралската свита при коронясването в Реймс? Какви ли не щеш седла и покривала! Едни от сукно от Дамаск, други сърмени, подплатени със самурови кожи, или кадифени, подплатени с хермелин, трети отрупани със скъпоценни украшения, с тежки сребърни и златни висулки. И колко пари струваше всичко това! Ами красивите пажове, дето ги бяха яхнали!

— Може би — забеляза сухо дамоазел Удард, — но и фламандците имат много хубави коне. Освен това да знаеш само каква вечеря им предложи кметът вчера в кметството! Поднесли им захаросани бадеми, подсладено вино, ароматични хлебчета и какви ли не лакомства!

— Какво разправяте, любезна моя — провикна се Жервез, — та фламандските пратеници вечеряха снощи у кардинала в двореца Пти Бурбон!

— Нищо подобно. В кметството.

— Аз пък ви казвам, че са били в Пти Бурбон.

— Не само че са били в кметството — отвърна сприхаво Удард, — ами и доктор Скурабл им произнесъл реч на латински и те останали много доволни. Каза ми го мъжът ми, той е заклет библиотекар.

— Не само че са били в Пти Бурбон — отвърна не по-малко жлъчно Жервез, — ами мога да ви кажа и какво им е поднесъл управителят на господин кардинала: дванадесет двойни бутилки от по четвърт литър подсладено вино — бяло, розово и червено, двадесет и четири кутии позлатен лионски марципан, същия брой факли от по две ливри всяка и шест бъчви бонско вино от най-доброкачественото. Надявам се, че това не може да се оспорва. Каза ми го мъжът ми, който е петдесетник при градския съвет. Той сравняваше тази сутрин фламандските пратеници с пратениците на трапезундския император и на абисинския Прет-Ян, които пристигнаха в Париж по времето на покойния крал и които носеха халки на ушите си.

— Аз пък ви повтарям, че вечеряха в кметството — възрази Удард, без да се трогне от всички тия подробности — и че имало небивало изобилие от месо и захаросани плодове.

— Аз пък ви казвам, че им е прислужвал Льо Сек, градският сержант, само че в двореца Пти Бурбон и затова сте се заблудили.

— В кметството, казвам ви!

— В Пти Бурбон, скъпа! И затова бяха осветили с цветни фенерчета думата „Надежда“, която е написана над главния портал.

— Не! В кметството и никъде другаде! И ако много искате да знаете, Юсон льо Воар име е свирил на флейта!

— А аз пък ви казвам, че не!

— Аз пък ви казвам, че да!

— Не!

Добродушната дебела Удард се канеше да възрази и накрая те сигурно щяха да се хванат за косите, ако Майет не беше възкликнала внезапно:

— А вижте ония хора, дето са се струпали при моста, Какво ли гледат!

— Вярно — каза Жервез, — чувам биене на дайре. Мисля, че е малката Смералда. Показва навярно номерата на козичката си. Бързо, Майет! Ускорете крачка и накарайте момченцето си да побърза! Вие сте дошли, за да видите забележителностите на Париж. Вчера видяхте фламандците. Днес трябва да видите египтянката.

— Египтянка ли! — възкликна Майет и отстъпи рязко назад, стискайки по-здраво ръчичката на сина си. — Пазил ме бог! Тя ще открадне детето ми! Ела насам, Йосташ!

И тя се затича по крайбрежната улица към Гревския площад, като остави моста далеч зад себе си. Детето обаче, което тя влачеше подире си, падна на колене. Майет се спря задъхана. Удард и Жервез я настигнаха.

— Тази египтянка щяла да открадне детето ви! — учуди се Жервез. — Как може да ви мине такова нещо през ума!

Майет поклати замислено глава.

— Чудното е — забеляза Удард, — че и Кълчищната мисли същото за циганката.

— Каква Кълчищна — попита Майет.

— И таз добра! — каза Удард. — Ами че сестра Гюдюл.

— Каква сестра Гюдюл? — пак попита Майет.

— Вижда се, че не сте напускали скоро вашия Реймс, щом не знаете нищо! — възкликна Удард. — Отшелницата от Плъховата дупка!

— Как? — учуди се Майет. — Бедната жена, на която носим питката ли?

Удард кимна утвърдително с глава.

— Точно тя. Ей сега ще я видим през малкото й прозорче, обърнато към Гревския площад. И тя мисли същото за египетските скитници, които бият дайрета и предсказват бъдещето на тълпата. Никой не знае защо така се ужасява от циганите и циганките. Но защо вие, Майет, побягнахте така само като я видяхте?

— О! — възкликна Майет, притискайки с две ръце кръглата главичка на детето си. — Не бих желала да ми се случи това, което сполетя Пакет Шантфльори.

— Разкажете ни нейната история, драга Майет — каза Жервез и я улови за ръка.

— С удоволствие — отвърна Майет, — но вижда се, че не сте излизали от вашия Париж, щом не сте чули нищо за това. Ще ви разкажа, но няма защо да се спираме. Пакет Шантфльори беше красиво осемнадесетгодишно момиче по времето, когато и аз бях на същата възраст, тоест преди осемнадесет години, и само тя си е виновна, ако днес не е като мене здрава, пълна и свежа задомена жена на тридесет и шест години с мъж и дете. Впрочем още от четиринадесетгодишна възраст за нея беше вече късно! И така, тя беше дъщеря на Гиберто, певец по корабите в Реймс, същия, който бе свирил пред крал Шарл VII при коронясването му, когато се возел по нашата река Вел от Сийри до Мюизон и дори госпожа Орлеанската дева била с него. Старият баща умря, когато Пакет беше още невръстно детенце. Тя остана само с майка си, сестра на господин Матййо Прадон, майстор бакърджия и казанджия в Париж на улица „Парен-Гарлен“, който умря миналата година. Виждате, че беше от добро семейство. За нещастие майката беше простичка жена и научи Пакет само да бродира разни ненужни неща, а междувременно момичето порасна и продължаваше да е все тъй бедно. Те живееха и двете в Реймс край реката, на улица „Фол-Пен“. Обърнете внимание, струва ми се, че това стана причина за нещастието на Пакет: през шейсет и първа година, годината на коронясването на нашия крал Луи XI, господ да му даде живот и здраве, Пакет беше толкова весела и толкова хубава, че всички я наричаха Шантфльори130. Горкото момиче! То имаше хубави зъби и обичаше да се смее, за да ги показва. А момиче, което много се сме, скоро заплаква. Хубавите зъби погубват хубавите очи. Такава беше, значи, Шантфльори. Майка й и тя трудно си изкарваха хляба. Много бяха изпаднали след смъртта на певеца. Везбата им докарваше едва шест дьоние седмично, което е по-малко дори от два лиара. Отишли си бяха дните, когато татко Гиберто печелеше дванадесет парижки су само по време на коронясването с една-единствена песен. Една зима все през същата шейсет и първа година двете жени нямаха ни цепеници, ни съчки, а беше страшен студ и бузите на Шантфльори така поруменяха, че мъжете почнаха да й викат „Пакет“! Някои я зовяха „Пакрет“131 и тя пропадна. Йосташ, да не си посмял да отхапеш от питката! Ние веднага разбрахме, че е пропаднала, понеже една неделя дойде на църква със златен кръст на шията. На четиринадесет години! Представете си само! Най-напред почна с младия виконт дьо Кормонтрьой, чийто замък се намира на три четвърти левга от Реймс. После дойде месир Анри дьо Трианкур, кралски кавалерист, после друг, още по-прост, Шиар о Болион, обикновен сержант! Тя продължи да слиза все по-надолу: Гери Обержон, кралски слуга, Масе Фрепю, бръснар на господин престолонаследника, Тевнен льо Моан, кралски готвач. И така тя заживя с все по-стари и по-незначителни мъже, докато стигна до Гийом Расин, свирач на гъдулка, и до Тиери Мер, уличен фенерджия! И тогава бедната Шантфльори тръгна просто от ръка на ръка. От всичките златни монети не й остана нито един лиар. Как да ви кажа, драги госпожици? По време на коронясването през същата шейсет и първа година тя спа дори с надзирателя на публичните домове!

Майет въздъхна и изтри овлажнелите си очи.

— В тази история няма нищо необикновено — каза Жервез — и главно не виждам никакви циганки, нито крадени деца.

— Имайте търпение — поде Майет. — Сега ще чуете за детето. През шейсет и шеста година, сега през този месец ще се навършат шестнадесет години оттогава, Пакет роди момиченце. Нещастницата! Как само му се зарадва! Отдавна искаше да си има детенце. Майка й, тази загубена женица, която знаеше само да си затваря очите, беше умряла. Пакет не обичаше никого на света и никой не я обичаше. Изминали бяха пет години от нейното падение и Шантфльори се бе превърнала в жалко създание. Беше сама, съвсем сама на този свят, сочена с пръст, обиждана по улиците, преследвана от градската стража, осмивана от дрипавите гаменчета. Освен това беше вече двадесетгодишна, а двадесет години за жена с леко поведение е вече старост. Сега развратът й докарваше само толкова, колкото везбата някога. С всяка нова бръчка си отиваше по едно екю. Зимата наново стана сурова за нея, дървата пак липсваха в огнището й, а хлябът — в раклата за хляб. Тя не можеше вече да работи, защото разблудният живот я беше направил мързелива, и страдаше двойно повече, защото леността я предразполагаше към сладострастие. Така поне кюрето от „Сен Рьоми“ обяснява защо тези жени страдат повече от студ и глад, когато остареят, отколкото другите беднячки.

— Всичко това хубаво — забеляза Жервез, — ами циганката?

— Не бързайте, Жервез — прекъсна я Удард, която слушаше по-търпеливо. Че какво ще остане за края, ако всичко се каже още в началото? Продължавайте, Майет, моля ви се. Горката Шантфльори!

— И тъй — поде Майет, — Пакет беше много тъжна, много нещастна, сълзи дълбаеха бузите й. Но тя си въобразяваше в своя позор, падение и самота, че няма да се чувствува толкова опетнена, грешна и изоставена, ако има нещо или някой на тоя свят, когото тя да обича и който да я обича. Това трябваше да бъде дете, защото само детето е толкова невинно, че може да стори това. Тя се беше убедила в тази истина, след като се опита да обикне един крадец, единствения мъж, който все още можеше да я пожелае. Но много скоро си даде сметка, че и крадецът я презира. Жените, които живеят от любов, имат нужда от любим или от дете, за да запълнят сърцето си. Иначе те са много нещастни. Понеже не можеше вече да има любим, тя закопня за дете и понеже не беше престанала да вярва в бога, непрестанно го молеше за това. Всеблагият бог се смили над нея и й подари едно момиченце. Не мога да ви опиша радостта й. Ураган от сълзи, ласки и целувки. Тя откърми сама детето си, направи му пелени от завивката си, единствената, която беше останала на леглото й, но не чувствуваше вече нито студ, нито глад. Отново се разхубави. Старата мома се подмладява, когато стане майка. Тя поднови любовните си връзки, пак почнаха да я търсят и Шантфльори намери отново клиенти за стоката си. Но всички тия непочтени връзки се превръщаха в пелени, кърпички и лигавчета, в дантелени ризки и сатенени шапчета; и през ум не й мина да си купи нова завивка. Господин Йосташ, казах ви вече да не ядете от питката. Едно е безспорно: малката Анес — това беше кръщелното й име, защото Шантфльори отдавна нямаше фамилно име — беше увита като бебе в повече дантели и бродерии, отколкото малката херцогиня в херцогството Дофине. Тя притежаваше между другото чифт малки обувчици, каквито и крал Луи XI едва ли е имал! Майката ги бе ушила и извезала сама, влагайки в тях цялото си изтънчено умение на бродирачка, като ги бе обсипала с пайети както дрехата на някоя Богородица. Действително не бихте могли да си представите по-сладки розови обувчици. Бяха дълги най-много колкото палеца ми и трябваше да видите, че ги събува от малките краченца, за да повярвате, че може да има толкова мънички, хубави и розови крачета. По-розови дори от сатена на обувчиците! Когато един ден имате деца, Удард, ще разберете, че няма нищо по-сладко от детските крачета и ръчички.

— Толкова ми се иска! — въздъхна Удард. — Но не знам кога ще благоволи господин Андри Мюние.

— Впрочем — продължи Майет — не само крачетата на детето на Пакет бяха хубави. Аз го видях, когато то беше само на четири месеца. Истинско ангелче! Очите му по-големи от устицата. Прелестни меки черни косици, които вече се къдреха. Кой знае каква черноока красавица щеше да стане на шестнадесет години! А майката от ден на ден все повече лудееше по него. Галеше го, целуваше го, гъделичкаше го, къпеше го, гиздеше го, просто беше готова да го изяде. Благодареше на бога, изгубила ума и дума от радост. Особено хубавите розови крачета извикваха непрекъснато у нея възторжено и радостно умиление! Тя не можеше да откъсне устни от тях, не можеше да им се нагледа. Обуваше им мъничките обувчици, събуваше ги, любуваше им се, чудеше им се, гледаше светлината през тях, изпадаше в захлас, като караше детето да пристъпва по леглото, и драговолно би прекарала целия си живот, коленичила пред него, обувайки и събувайки малките крачета, като че ли бяха краката на младенеца Исус.

— Хубаво разказвате, не може да се отрече — обади се полугласно Жервез, — само че все още не виждам египтянки-те!

— Сега щети видите! — отвърна Майет. — Един ден в Реймс пристигнаха странни конници. Това бяха дрипльовци и мошеници, които пътуваха из страната, водени от херцога и графовете си. Бяха мургави, със ситно накъдрени коси и сребърни халки на ушите. Жените бяха по-грозни и от мъжете. Лицата им бяха още по-черни, ходеха винаги разбрадени, с мръсни рокли, с груби кълчищни наметала върху раменете и вързана като конска опашка коса. Децата, които се навираха в скутовете им, биха изплашили дори маймуните. Шайка нечестивци! Идваха направо от Долни Египет в Реймс, след като бяха минали през Полша. Казваха, че папата ги бил изповядал и им наложил за покаяние да ходят седем години по света, без да легнат в удобно легло. Затова се наричаха покаяници и страшно воняха. Изглежда, че някога са били сарацини, защото вярваха в Юпитер и искаха от всички архиепископи, епископи и абати, носещи жезъл и митра, по десет турецки ливри. Някаква папска вула им даваше това право. Идваха в Реймс да предсказват бъдещето в името на алжирския крал и германския император. Давате си сметка, нали, че това беше напълно достатъчно, за да им забранят да влязат в града. Тогава цялата шайка се разположи преспокойно близо до Порт дьо Брен на възвишението, където е мелницата, до старите тебеширени кариери. Цял Реймс се извървя да ги види. Те гледаха на ръка и предсказваха невероятни неща. Бяха в състояние да предрекат дори на Юда, че ще стане папа. Междувременно по техен адрес се носеха лоши слухове: крадели деца, прерязвали вървите на кесиите и ядели човешко месо. Разумните казваха на безразсъдните: „Не отивайте там!“, а скришом отиваха и те. Същинска лудост. Работата е, че те действително казваха такива неща, че и кардинал би се смаял. Майките страшно се гордееха с децата си, откакто египтянките бяха прочели на ръката им какви ли не чудесии, написани на дивашки и турски език. Една щяла да се ожени за император, друга — за папа, трета — за капитан. Горката Шантфльори също се запали. И тя пожела да узнае какво ще се случи с нея и дали и нейната Анес няма да стане един ден императрица на Армения или нещо такова. Тя я отнесе при циганките. А египтянките не можели да се нарадват на детенцето — милвали го, целували го с черните си уста, дивели се над малката му ръчичка. За голяма радост, уви, на майката. Те се любували главно на хубавите крачета и на сладките обувчици. Детето нямаше още годинка. То се опитваше вече да говори, заливаше се в смях, като видеше майка си, беше пълничко, съвсем закръглено и напомняше с очарователните си движения ангелче от рая. То много се уплашило от циганките и се разплакало. Но майката го целунала по-силно и се върна очарована от хубавото бъдеще, което гадателките предсказали на нейната Анес. Тя щяла да стане един ден въплъщение на красота, добродетел и нещо повече — кралица! Шантфльори се прибра в таванската си стаичка на улица „Фол-Пен“, горда при мисълта, че носи в ръцете си бъдеща кралица. На другия ден тя се възползува от момента, когато детето й спеше в леглото — тя го слагаше винаги да спи при нея, — остави тихичко вратата открехната и изтича да разкаже на една съседка от Улица „Сешсри“, че ще дойде ден, когато нейната дъщеря Анес ще бъде обслужвана на масата на краля на Англия и от ерцхерцога на Етиопия, както и много други небивалици. Когато се върна, тя не чу плача на детето, докато се качваше по стълбите, и си каза: „Още по-добре, не се е събудило!“ Намери вратата по-широко отворена, изтича към леглото… Детето го нямаше, мястото му беше празно. Ни помен от дете, само една от хубавите обувчици. Майката изхвръкна от стаята, полетя по стълбата, заблъска глава о стените и завика: „Детенцето ми! Кой ми взе детенцето? У кого е моето дете?“ Улицата беше безлюдна, къщата усамотена, никой не можа да й каже нищо. Тя тръгна из града, претърси улиците, лута се насам-натам целия ден, обезумяла, страшна, загубила ума и дума, душеща по вратите и прозорците като див звяр, който е загубил малките си. Задъхана, разчорлена, зловеща, с пламтящи, сухи очи. Тя спираше минувачите и викаше: „Дъщеря ми! Дъщеря ми! Хубавото ми момиченце! Който ми върне момиченцето, ще му слугувам цял живот, ще слугувам и на кучето му, ще му дам да изяде и сърцето ми, стига само да пожелае!“ Срещна кюрето от „Сен Рьоми“ и му каза: „Господин кюре, ще разора земята с ноктите си, върнете ми само моето детенце!“ Сърцераздирателна гледка беше, Удард. Видях един много твърд човек, метр Поне Лакабър, прокурора, който също не можа да сдържи сълзите си. Ах, клетата майка! Вечерта тя се прибра в дома си. По време на отсъствието й една съседка видяла, че две циганки се качили скришом в стаята й с пакет под мишница, после слезли, затворили вратата и офейкали. Откакто си отишли, от стаичката на Пакет като че ли долитали детски писъци. Майката се засмя радостно, качи се по стълбата, сякаш й бяха поникнали крила, издъни вратата като артилерийски снаряд и влезе… Ужасна гледка, Удард! Вместо сладката Анес, такава румена, сочна, същински божи дар, някакво малко чудовище, куцо, отвратително, еднооко, изкривено, се влачеше и писукаше по мозайката. Пакет скри ужасена очи. „О! — промълви тя. Нима тия вещици са превърнали дъщеря ми в това безобразно животно!“ Побързаха да изнесат куцото момченце То щеше да я подлуди. Беше навярно уродливото дете на някоя египтянка, заченала го от дявола. Изглеждаше на около четири години и говореше на някакъв език, който нямаше нищо общо с човешкия говор. Невъзможни думи. Шантфльори се хвърли върху малката обувчица, едничкото нещо, което й оставаше от всичко, което бе обичала. Тя лежа толкова дълго неподвижна, безмълвна, бездушна, че я помислиха за мъртва. После внезапно потрепера с цялото си тяло, покри реликвата с бесни целувки и избухна в ридания, като че сърцето й се бе пръснало. Уверявам ви, че и ние всички плачехме наоколо. „О, мое момиченце! Хубаво мое детенце! Къде си!“ — казваше тя и късаше сърцата ни. И сега се просълзявам, като си спомня. Как да ви кажа, децата са мозъкът на костите ни. Бедни ми Йосташ! Колко си ми хубавичък! И да знаете само колко е сладък! Вчера ми казваше: „Искам да стана жандарм!“ О, мили ми Йосташ! Какво би станало с мене, ако те загубя? После Шантфльори стана и се затича по улиците на Реймс, викайки: „Към циганския лагер! Към циганския лагер! Пратете сержанти за изгорят магьосниците!“ Но египтяните си бяха отишли. Беше черна нощ. Не можаха да тръгнат подире им. На другия ден намериха на две левги от града сред храсталаците между Гьо и Тийоа следи от голям огън, няколко панделки на детенцето, капки кръв и тор от козел. Предната нощ беше събота срещу неделя. За всички беше очевидно, че циганите бяха отпразнували в тези храсталаци съботната си оргия според обичая на мохамеданите и бяха изяли детето в компанията на самия Велзевул. Когато Шантфльори научи тези страхотни неща, тя не заплака, помръдна устни да каже нещо, но не издаде нито звук. На другия ден косите й бяха сиви. На по другия изчезна от града.

— Каква ужасна история наистина! — промълви Удард. — И бургундец би заплакал, ако я чуе.

— Не се учудвам вече — каза Жервез, — че толкова се плашите от циганките.

— И много добре сторихте преди малко, като се отдалечихте с вашия Йосташ — добави Удард, — защото тези египтяни също са от Полша.

— А, не — възрази Жервез. — Казват, че дошли от Испания или Каталония.

— От Каталония ли? Възможно е — съгласи се Удард. — Полша, Каталония, Валоня, все ги бъркам тези три провинции. Едно обаче е безспорно: че са египтяни.

— И че зъбите им са достатъчно дълги, за да изядат някое дете. Никак няма да се изненадам, ако науча, че и Смералда опитва човешко месо, макар и да се гнуси. Бялата й козичка знае премного хитри номера, за да няма нещо нечестиво в цялата тази работа.

Майет вървеше мълчаливо, потънала в размисъл — естествено продължение на скръбния разказ, който се разсейва едва когато породените от него трептения стигнат до най-съкровените гънки на сърцето. Обаче Жервез я заговори:

— И не можахте ли да разберете какво е станало с Шантфльори?

Майет не отговори. Жервез повтори въпроса си, като я дръпна за ръка и я повика по име. Майет сякаш се събуди от мислите си.

— Какво стана с Шантфльори ли? — повтори тя машинално думите на Жервез, които звучаха още в ушите й, без да са стигнали до съзнанието й. После се опита да вникне в смисъла им и отвърна живо: — О, никой нищо не може да узнае!

Тя помълча малко и добави:

— Едни казваха, че я видели да излиза привечер от Реймс през Порт Флешамбо. Други уверяваха, че това било призори, и то през Порт Базе. Един просяк намери златното й кръстче, провесено на каменния кръст сред полето, където стана панаирът. Това кръстче я погуби през шейсет и първа година. Подарил й го беше виконт дьо Кормонтрьой, първият й любовник. Пакет не пожела да се раздели с него в колкото и голяма мизерия да изпадаше. Пазеше го като очите си. Затова, като видяхме, че го е оставила, ние всички си помислихме, че е мъртва. Но някои хора от Кабаре ле Вант казваха, че я видели да върви по пътя за Париж. Ходела боса по камъните. Но в такъв случай трябва да е излязла през Порт дьо Вел, а това не съвпада с твърденията на другите. Всъщност според мене тя наистина е излязла през Порт дьо Вел, само че за оня свят.

— Не ви разбирам — каза Жервез.

— Вел се казва нашата река — отвърна Майет със скръбна усмивка.

— Горката Шантфльори! — промълви изтръпнала Удард. — Сигурно се е удавила!

— Удавила се! — потвърди Майет. — Дали е мислил някога добрият чичо Гиберто, когато плуваше по реката под моста Тенкьо, пеейки в лодката си, че един ден неговата мила Пакет ще мине под същия мост, но без песен и без лодка?

— Ами малката обувчица! — попита Жервез.

— Изчезна заедно с майката — отвърна Майет.

— Горкичката обувчица! — промълви Удард. Дебелата и сантиментална Удард би се задоволила да въздъхне заедно с Майет, но по-любопитната Жервез не беше още изчерпала въпросите си.

— Ами чудовището? — попита неочаквано тя.

— Какво чудовище? — учуди се Майет.

— Малкото египетско чудовище, оставено от вещиците у Шантфльори вместо момиченцето й! Какво сторихте с него? Надявам се, че също сте го удавили.

— Съвсем не — отвърна Майет.

— Как? Нима го изгорихте? Всъщност така е по-правилно. Щом е било магьосническо изчадие!

— Нито едното, нито другото, Жервез. Господин архиепископът се заинтересува за детето, покръсти го, благослови го, изгони грижливо дявола от тялото му и го изпрати в Париж, за да бъде изложено на дървената ясла за намерени деца в „Света Богородица“.

— Ах, тия епископи! — измърмори недоволно Жервез. — От много ученост все правят работи не за света. Помислете си само, Удард, да сложат дявол в яслите за намерени деца. Та това чудовище е било сто на сто дяволът! Ами после, Майет, какво са направили с него в Париж? Вярвам, че никоя милосърдна личност не е пожелала да го вземе.

— Не зная — отвърна жителката на Реймс. — Точно по това време мъжът ми откупи мястото на един нотариус в Берю, на две левги от града, и повече не сме се интересували от тази история. Освен това пред Берю има две възвишения Серне, които скриват дори камбанарията на Реймската катедрала.

Говорейки така, трите достопочтени гражданки стигнаха до Гревския площад. Улисани в разговора си, те отминаха обществения молитвеник на Роландовата кула и се отправиха машинално към позорния стълб, около който тълпата непрестанно нарастваше. По всичко изглеждаше, че зрелището, което привличаше натам всички погледи, щеше да ги накара да забравят Плъховата дупка и намерението си да се спрат при нея, ако дебелият шестгодишен Йосташ, когото Майет теглеше за ръка, не им припомни внезапно за това.

— Майко, — каза той, предупреден сякаш от някакъв вътрешен инстинкт, че са отминали Плъховата дупка, — мога ли вече да изям питката?

Ако Йосташ беше по-тактичен, тоест не толкова лаком, той щеше да почака и да зададе плахия си въпрос: „Майко, мога ли вече да изям питката?“ чак на връщане, в Университета, в дома на метр Андри Мюние на улица „Мадам ла Валанс“, когато между Плъховата дупка и питката щяха да стоят двата ръкава и петте моста на Сена.

Сега обаче този неблагоразумен въпрос привлече вниманието на Майет.

— Добре, че се сетих! — възкликна тя. — Ами че ние забравихме отшелницата! Покажете ми вашата Плъхова дупка, за да й занеса питката.

— Ей сега — каза Удард. Ще направите истинско благодеяние.

Това съвсем не влизаше в сметките на Йосташ.

— Я виж ти! Моята питка! — възкликна той и потърка уши о раменете си, движение, което в подобни случаи е признак на върховно неудоволствие.

Трите жени се върнаха назад и като доближиха Роландовата кула, Удард каза на другарките си:

— Не бива да поглеждаме и трите едновременно през прозорчето, за да не уплашим Кълчищната. Вие двете се престорете, че се молите пред молитвеника, а пък аз ще надзърна през отвора. Отшелницата ме познава малко. Ще ви кажа кога можете да дойдете.

И тя се доближи сама до прозорчето. Когато погледът й обходи вътрешността на килията, по чертите й се изписа дълбока жалост, веселото й, искрено лице промени внезапно цвета и изражението си, като че ли слънчевият лъч по него внезапно помръкна и го смени бледата луна. Очите й се овлажниха, устните й се сгърчиха, тя едва не заплака. После сложи пръст на устата си и направи знак на Майет да надзърне.

Майет се приближи на пръсти, няма, развълнувана, както се пристъпва до легло на умиращ.

Тъжна гледка се разкри наистина пред погледа на двете жени, застанали, без да смеят да помръднат или да си поемат дъх, пред решетъчното прозорче на Плъховата дупка.

Килията беше тясна, но дълга, с островръх свод. Вътрешността й напомняше голяма епископска митра. Върху голите плочи, които застилаха пода, беше седнала или по-скоро приклекнала една жена. Опряла брада на коленете си, тя ги бе обгърнала с ръце и ги притискаше силно към гърдите си. Както се бе сгушила в тъмната кълчищна риза, която падаше на широки дипли около тялото й, с дългите сиви коси, стигащи до краката й и покриващи лицето й, тя наподобяваше при пръв поглед странна геометрична фигура, изрязана на тъмния фон на килията — възчерен триъгълник, рязко разделен от идващата от прозорчето светлина на две половини: едната тъмна, другата осветена. Призрак, наполовина потънал в сянка, наполовина облян от светлина, като тия, които виждаме в сънищата или в причудливите скици на Гоя, бледи, застинали, зловещи, приклекнали върху нечий гроб или прислонили се до решетката на тъмница. Не беше нито жена, нито мъж, нито живо същество, нито определен предмет. А някакво очертание, видение, в което действителността се сливаше с фантастиката, както сянката се слива със светлината. Изпод спуснатите й до пода коси едва се различаваше строгият й мършав профил. Изпод ризата й едва се подаваха пръстите на единия й бос крак, сгърчени от студа върху заледените плочи. Човешкото тяло, което се долавяше смътно под траурната плащеница, караше зрителя да настръхва.

Тази сянка, която бе сякаш взидана в плочите, бе лишена от движение, мисъл, дихание. Загърната въпреки януарския студ само в тънка кълчищна риза, сгушена на голия гранитен под, без огън, в полумрака на килията, чието наведено прозорче пропускаше само ледения вятър и нито един слънчев лъч, тя изглеждаше недостъпна за страдание или дори за усещане, беше се сякаш вкаменила като килията си, вледенила като зимата. Ръцете й бяха сключени, очите — устремени в една точка. На пръв поглед бихте я взели за призрак, при по-внимателно вглеждане — за статуя.

Обаче от време на време посинелите й устни се полуотваряха от диханието й и потръпваха, но тъй безжизнени и безучастни — като раздвижени от вятъра листа.

В помръкналите й очи проблясваше неизразимият и поглед: дълбок, трагично примирен, втренчен постоянно в един ъгъл на килията, недостъпен за външния зрител. Поглед, който сякаш свързваше всички мрачни мисли на тази покрусена душа с някакъв тайнствен предмет.

Такова беше създанието, наречено заради обиталището си Отшелницата и заради дрехата си — Кълчищната.

Трите жени, понеже и Жервез се беше присъединила към Удард и Майет, гледаха през прозорчето. Главите им засланяха слабата светлина, която проникваше в килията, но клетницата все още не ги забелязваше.

— Да не я смущаваме — каза тихичко Удард. — Тя е унесена, моли се.

В това време Майет наблюдаваше с растяща тревога изпитата, повехнала и разрошена глава и очите й се наливаха със сълзи.

— Не може да бъде! — шепнеше тя.

После провря глава през пречките на решетката и успя да зърне ъгъла, в който бе приковала взор нещастницата.

Когато измъкна глава от прозорчето, лицето й беше обляно в сълзи.

— Как наричате тази жена? — попита тя Удард.

— Ние я наричаме сестра Гюдюл — отвърна Удард.

— А пък аз я наричам Пакет Шантфльори — каза Майет, И като сложи пръст на устните си, тя направи знак на Удард да промуши глава през прозорчето и да погледне в ъгъла.

Удард надзърна и видя в ъгъла, където бе втренчила в мрачен захлас поглед отшелницата, една малка обувчица от розов сатен, обшита с безброй сребърни пайети.

Жервез също погледна на свой ред и трите жени се разплакаха, гледайки злочестата майка.

Но нито погледите, нито сълзите им можеха да изтръгнат отшелницата от унеса й. Ръцете й останаха сключени, устните безмълвни, очите втренчени. Тази малка обувчица, от която тя не сваляше поглед, разкъсваше сърцата на тия, които знаеха историята й.

Трите жени не бяха разменили нито дума. Не смееха да разговарят дори тихо. Дълбокото мълчание, дълбоката скръб, дълбокото забвение, в което бе потънало всичко освен този малък предмет, им правеха такова силно впечатление, като че ли бяха застанали пред окичен по случай Коледа или Великден олтар. Те мълчаха, преизпълнени с благоговение, готови да коленичат. Струваше им се, че са влезли в църква на разпети петък.

Най-сетне Жервез, най-любопитна от трите и следователно най-малко чувствителна, се опита да заговори отшелницата:

— Сестро! Сестра Гюдюл!

Тя я повика три пъти, повишавайки глас. Отшелницата не помръдна. Нито дума, ни поглед, ни въздишка, ни знак за живот.

И Удард се обърна към нея на свой ред с по-нежен и по-ласкав глас:

— Сестро! Сестра света Гюдюл! Същото мълчание, същата вцепененост.

— Странна жена! — възкликна Жервез. — И с топ не можеш да я стреснеш!

— Навярно е глуха — каза с въздишка Удард.

— Може би е сляпа — добави Жервез.

— Може би е мъртва — каза Майет.

Не ще съмнение, че дори душата да не беше още напуснала това безжизнено, безчувствено и вкочанясало тяло, то тя се бе оттеглила и се бе затаила дълбоко в него и усещанията от външния свят очевидно не достигаха до нея.

— Ще трябва да оставим питката на прозорчето, но да не я задигне някое хлапе — каза Удард. — Как да я събудим от унеса й?

Йосташ, чието внимание до този момент беше отвлечено от минаващата наблизо малка количка, теглена от голямо куче, забеляза внезапно, че трите жени гледаха нещо през прозорчето, и обзет на свой ред от любопитство, стъпи на един камък и долепи пълничкото си румено лице до отвора, викайки:

— Майко, нека да видя и аз!

При този ясен, свеж и звънък детски глас отшелницата изтръпна. Тя обърна рязко и стремително глава като освободена пружина, отстрани с мършавите си дълги ръце косите от челото си и впери изненадано скръбните си очи в детето. За миг в тях трепна съзнание.

— О, божичко! — извика тя с пресипнал глас, който сякаш раздираше гърдите й. — Не ми показвайте поне чуждите деца! — И тя зарови лице в скута си.

— Добър ден, госпожо — каза детето сериозно.

Неочакваното сътресение обаче като че ли събуди отшелницата от унеса й. Дълъг трепет пробягна по тялото й от главата до краката, зъбите й загракаха, тя повдигна малко глава, притисна лакти до хълбоците си и хвана с ръце краката си, като че ли за да ги стопли.

— О, какъв студ!

— Бедничката — промълви трогната Удард. — Искате ли малко огън?

Отшелницата поклати отрицателно глава.

— Добре тогава — поде Удард, подавайки й едно шише. — Ето ви сладко вино, то ще ви загрее. Пийнете.

Отшелницата поклати глава, погледна втренчено Удард и отвърна:

— Само вода.

— Не, сестро — настоя Удард, — водата не е подходящо питие за зимата. Трябва да пийнете малко подсладено вино и да изядете тази царевична питка, която сме опекли за вас.

Жената отблъсна питката, която й подаваше Майет, и каза:

— Само черен хляб.

— В такъв случай — каза Жервез, обзета на свой ред от състрадание — ето нещо малко по-топло от вашата дреха. Наметнете се с него. — И тя развърза вълнения си шал.

Отшелницата отказа да вземе шала, както не взе шишето с вино и питката, и отвърна:

— Само кълчищна риза.

— Все пак и вие би трябвало да разберете, че вчера бе празник — забеляза добродушната Удард.

— Аз добре го разбрах — отговори отшелницата. — Втори ден вече нямам вода в стомната си. — И тя добави след кратка пауза: — Празник беше и хората ме забравиха. Така и трябва. Защо да мислят за мене, когато аз не мисля за тях? На угаснал въглен — студена пепел.

И като че ли уморена от дългата си реч, тя пак отпусна глава на коленете си. Простодушната и жалостива Удард, която си въобрази поради последните й думи, че тя се оплаква от студа, й отвърна наивно:

— Не искате ли малко огън?

— Огън ли! — възкликна със странен глас отшелницата. — А ще стъкнете ли огън и за малкото ми момиченце, което от петнадесет години гние под земята?

Ръцете и краката й се разтрепераха, тя се изправи на колене, просна внезапно бялата си слаба ръка към детето, което я гледаше учудено, и извика:

— Скрийте детето! Циганката ще мине!

После се строполи на земята и челото й се блъсна в плочите, като че ли камък се удари в камък. Трите жени помислиха, че е умряла. Миг по-късно обаче тя се раздвижи и се повлече по колене и лакти към ъгъла, където се намираше малката обувчица. Жените не посмяха да погледнат, те не я видяха, но чуха хиляди целувки и хиляди въздишки, примесени със сърцераздирателни вопли и тъпи удари: нещастницата блъскаше главата си з стената. По едно време главата й из-кънтя толкова силно, че и трите се олюляха от ужас. Настана гробна тишина.

— Дали не се уби? — каза Жервез и се осмели да провре глава през прозорчето. — Сестро! Сестра Гюдюл!

— Сестра Гюдюл! — повтори Удард.

Със свито от вълнение гърло Майет промълви:

— Чакайте! — После се наведе към прозорчето и повика тихо: — Пакет! Пакет Шантфльори!

Ако някое дете духне невнимателно зле разпаления фитил на фишек и той внезапно избухне в очите му, то едва ли би се уплашило повече, отколкото се уплаши Майет от въздействието на това име, прошушнато изневиделица в килията на сестра Гюдюл.

Отшелницата потрепера с цялото си тяло, изправи се на босите си крака и се спусна към прозорчето с толкова пламтящи очи, че Майет, Удард, Жервез и детето отстъпиха чак до парапета на кея.

Зловещото лице на отшелницата се долепи до решетката.

— О! — извика тя със страхотен кикот. — Египтянката ме вика.

Блуждаещият й поглед попадна случайно на една сцена, която се разиграваше на позорния стълб. Челото й се сгърчи в ужас, тя простря извън килията двете си костеливи ръце и се провикна с хъркащ глас:

— Ти ли си пак, египетска щерко! Ти ли ме викаш, крадло на деца! Ще ти дам да разбереш! Бъди проклета! Трижди проклета!

IV. ЕДНА СЪЛЗА ЗА КАПКА ВОДА

Тези думи послужиха, така да се каже, като съединително звено между двете сцени, развиващи се до този момент успоредно и едновременно, но всяка в своя театър — едната, която току-що описахме, в Плъховата дупка, и другата, за която ей сега ще прочетете, върху стълбата на позорния стълб. Свидетели на първата бяха само трите жени, с които читателят преди малко се запозна. Цялата навалица, която, както видяхме по-горе, се тълпеше на Гревския площад около позорния стълб и бесилката, имаше възможност да наблюдава втората.

Разбрала при появяването на четиримата сержанти, застанали от четирите страни на позорния стълб, че ще има някакво зрелище, очевидно не обесване, но все пак бичуване, рязане на уши или нещо подобно, тълпата беше нараснала толкова бързо, че четиримата пазители на реда, обсадени отблизо, се видяха принудени неведнъж да я „посвиват“, както се казваше тогава, размахвайки камшици или изтласквайки зрителите със задниците на конете си.

Свикнало да чака с часове публичните наказания, простолюдието не проявяваше особено голямо нетърпение. То се забавляваше, разглеждайки позорния стълб, не много сложно изобретение, съставено от един издялан куб, висок десетина стъпки, кух отвътре. Стръмна стълба от недялани камъни водеше на площадката горе, върху която бе закрепено, хоризонтално масивно дъбово колело. Връзваха наказания на колелото коленичил, със стегнати на гърба ръце. Дървена ос, привеждана в движение от скрипец, скрит във вътрешността на куба, въртеше колелото, което оставаше постоянно в хоризонтално положение, така че всички зрители на площада виждаха лицето на осъдения. Това именно значеше по онова време „въртене“ на престъпник.

Както виждате, позорният стълб на Гревския площад далеч не предлагаше на любопитните разнообразните забавления на позорния стълб при халите. Нито сложна архитектура, нито монументалност. Нямаше покрив с железен кръст, нямаше осмоъгълен фенер, нямаше тънки колонки, цъфнали в горната си част като капители с листи и цветя, нямаше водосточни тръби с химери и чудовища вместо зурлички, нямаше скеле, отрупано с резба, нямаше тънки скулптури, дълбоко изваяни в камъка.

Само четири голи стени, иззидани от пясъчник, две ниши и стърчащата до тях грозна каменна бесилка, хилава и неугледна.

За любителите на готическа архитектура тази трапеза би била съвсем оскъдна. Не бива обаче да забравяме, че нашите зяпльовци от средните векове не се интересуваха от архитектурни паметници и им беше все едно дали позорният стълб е красив, или не.

Най-сетне докараха осъдения, вързан за задните ритли на една каручка. Когато го качиха на площадката и го изложиха, омотан във въжа и ремъци върху колелото на позорния стълб, пред погледите на зрителите, струпани по площада, избухна невероятна буря от дюдюкания, смехове и ръкопляскания. Тълпата позна Квазимодо.

Беше действително той. Странна превратност на съдбата! Да бъде изложен на позорния стълб на същия площад, където предната вечер бе приветствуван, акламиран и единодушно провъзгласен за папа и принц на шутовете, съпровождан от египетския херцог, краля на тюните и императора на Галилея! Едно е сигурно, че сред цялата тази тълпа, като не изключваме и самия Квазимодо — едно след друго чествуван и подложен на гавра, — нямаше нито един човек, който би могъл да съпостави ясно тези два факта. Зрелището се нуждаеше от Гренгоар и неговата философия.

Не след дълго Мишел Ноаре, заклетият тръбач на негово величество краля, заповяда на безделниците да пазят тишина и прочете високо присъдата съгласно изричното поръчение на господин превото. После той се отдръпна-зад каручката заедно със своите хора, облечени в униформени ливреи.

Квазимодо стоеше невъзмутим. Дори веждите му не трепваха. Всякаква съпротива от негова страна бе осуетена от „силата и издръжливостта на въжата“, както гласеше тогава криминалното право, или, с други думи, ремъците и веригите се впиваха по всяка вероятност в тялото му. Впрочем тази традиция на арестите и затворите не се е загубила още и е съхранена грижливо под формата на белезници и между нас, цивилизованите, добросърдечни и човечни хора (като поставим в скоби гилотината и каторгата).

Квазимодо се беше оставил да го водят, бутат, носят, изкачват и връзват. На лицето му не личеше нищо друго освен диво или малоумно изумление. Знаеха, че е глух, но сега биха могли да го помислят и за сляп.

Накараха го да коленичи на хоризонталното колело — той не се възпротиви. Махнаха му ризата и горната дреха — той пак не се възпротиви. Омотаха го с нова система от ремъци и катарами — той позволи да го затягат и закопчават. Само пухтеше тежко от време на време, провесил глава като теле, което водят на заколение.

— Какъв тъпак! — каза Жеан Фроло Мелницата на приятеля си Робен Пуспен. (Както можеше да се очаква, двамата студенти бяха последвали осъдения.) Въобще не съзнава в какво положение е изпаднал, също като майски бръмбар, затворен в кутия!

Когато тълпата зърна разголената гърбица на Квазимодо, камилските му гърди и грапавите космати рамене, тя избухна в луд смях. Докато всичко живо се смееше, един набит мъжага, доста як на вид, облечен в ливреята на общинските служители, се изкачи на площадката и застана до наказания. Името му тутакси се разнесе сред тълпата. Метр Пиера Тортьорю, заклетият палач на Шатле.

Той постави най-напред в ъгъла на площадката един пясъчен часовник, запълнен в горната част с червен пясък, който се стичаше бавно в долната половина, махна двуцветната си горна дреха, взе в дясната си ръка тънък камшик с дълги бели, лъскави, възлесто оплетени ремъци, завършващи с металически кукички, а с лявата запретна небрежно ръкава на ризата си чак до мишницата.

През това време Жеан Фроло крещеше, вирнал високо над тълпата русата си къдрокоса глава (беше се качил за тази цел върху раменете на Робен Пуспен):

— Насам, госпожи и господа! Ей сега без отлагане ще почнат да шибат метр Квазимодо, звънаря на моя брат, жозаския архидякон. Елате да се полюбувате на един странен образец на източната архитектура: гърбът му същинско кубе, а краката му — извити колони!

Тълпата се превиваше от смях, особено дечурлигата.

Най-сетне изтезателят тронна с крак. Колелото се завъртя. Квазимодо залитна под въжата. Слисването, което се изписа внезапно на уродливото му лице, предизвика нов пристъп на смях около него.

Изведнъж в момента, когато при въртенето на колелото изкорубеният гръб на Квазимодо мина край метр Пиера, той вдигна ръка, тънките ремъци изсвистяха остро във въздуха като сноп змии и изплющяха яростно върху раменете на нещастника.

Квазимодо подскочи като събуден от сън. Най-сетне той почна да разбира. Сгърчи се във въжата. Мускулите на лицето му се разкривиха в страшна гримаса на болка и изненада. Но той дори не въздъхна. Отметна само глава назад, заклати я надясно, наляво, като бик ужилен от стършел в слабините.

Втори удар последва първия, после трети, после още един, още един, още. Колелото се въртеше непрекъснато, ударите се сипеха безспирно. Скоро бликна кръв и зашуртя на хиляди струйки по черните рамене на гърбавия. Тънките ремъци профучаваха във въздуха и пръскаха с кръв зрителите.

Поне привидно Квазимодо изпадна отново в първоначалната си апатия. Той се опита в първите минути безмълвно и без видимо външно усилие да разкъса въжата. Очите му кръвясаха, мускулите му се напрегнаха, той присви крайници, ремъците и веригите се изпънаха. Усилието беше необикновено, отчаяно, свръхчовешко, но старите каиши на превотството устояха. Само изпращяха и нищо повече. Квазимодо се отпусна отмалял. Смаяното изражение на лицето му се смени с горчиво и дълбоко отчаяние. Той затвори единственото си око, отпусна глава на гърдите си и замря.

От този момент гърбавият изобщо не помръдна. Нищо не бе в състояние да изтръгне от него каквото и да било движение — нито кръвта му, която течеше безспир, нито ударите, които ставаха все по-ожесточени, нито бесът на изтезателя, който се самовъзбуждаше и опияняваше от екзекуцията, нито свистенето на ужасните ремъци, по-остри и по-свистящи от разярени насекоми.

Най-сетне един пристав от Шатле, облечен в черно и яхнал черен кон, който още от началото стоеше до стълбата, посочи с абаносовата си палка пясъчния часовник. Изтезателят престана да шиба. Колелото спря. Квазимодо бавно отвори око.

Бичуването свърши. Двама прислужници на изтезателя измиха окървавените рамене на осъдения, намазаха ги с не знам какъв мехлем, който тутакси затвори всички рани, и го наметнаха с жълто наметало, скроено като расо. През това време Пиера Тортьорю изстиска върху паважа напоените с алена кръв ремъци.

Мъките на Квазимодо не бяха свършили. Трябваше да изтърпи още един час на позорния стълб, допълнителното наказание, прибавено тъй справедливо от метр Флориан Барбьодиен към присъдата на месир Робер д’Естутвил, за прослава на старата физиологична и психологична игрословица на Жан дьо Кюмен: „Surdus absurdus“132.

Обърнаха пясъчния часовник и оставиха гърбавия вързан на колелото, за да бъде удовлетворено докрай правосъдието. Простолюдната паплач е сред човешкото общество — особено през средновековието — също като дете сред възрастни. Докато се намира в състояние на примитивно невежество, на духовно и умствено непълнолетие, и за него може да се каже, както за детето: „Тази възраст е безпощадна.“133. Изтъкнахме вече, че всички мразеха Квазимодо, и то поради не една уважителна причина. Едва ли имаше макар и един зрител сред тази тълпа, който нямаше или поне не си въобразяваше, че има основание да се оплаче от злия гръбльо на „Света Богородица“. Затова всички злорадствуваха, че е изложен на позорния стълб. Суровото наказание, което бе понесъл преди малко, и жалката поза, в която стоеше сега, не само не умилостивиха простолюдието, но го направиха още по-жестоко, като го въоръжиха и с жилото на присмеха.

Затова, след като бе отдадено „обществено възмездие“ — както и днес се изразяват съдийските шапки, — дойде ред на хилядите лични отмъщения. И тук, както в голямата зала, челно място заемаха жените. Всички му имаха зъб — коя заради злобата му, коя заради грозотата му.

Последните бяха най-настървени.

— О, антихристова мутра! — подвикваше му една.

— Пак ли ще яхаш метли? — подхвърляше му друга.

— Каква печална гримаса! — дереше се трета. — Ако празникът на шутовете не беше вчера, наново щяха да те изберат за папа!

— Точно така. Сега се кривиш от позорния стълб. А кога ще се облещиш от бесилото?

— Кога ще ти нахлупят голямата камбана, проклети звънарю, та да пропаднеш вдън земя!

— И като си помислите, че този дявол ни звъни за утринна!

— Ей! Глухчо! Кьорчо! Гръбльо! Изрод!

— Ако някоя бременна иска да пометне, няма нужда от доктор и лекарства!

А двамата студенти, Жеан Мелницата и Робен Пуспен, пееха с все гърло една стара народна песничка:

Хиляди други оскърбления, дюдюкания, клетви, смехове, а сегиз-тогиз и камъни валяха над нещастника.

Квазимодо беше глух, но не беше сляп, пък и народната ярост беше достатъчно енергично изразена не само в думите, но и по лицата. Впрочем хвърлените камъни обясняваха буйните смехове.

Отначало той се сдържаше. Но малко по малко търпението му, останало твърдо под ударите на бича на изтезателя, се огъна и поддаде под жилото на тия досадни насекоми. Астурийският бик, който не се трогва от нападенията на тореадора, се вбесява от кучетата на бандерилите.

Той плъзна най-напред бавен и заплашителен поглед над тълпата. Но както бе омотан, погледът му бе безсилен да отпъди мухите, хапещи раната му. Тогава той се размърда в букаите си и старото колело на позорния стълб заскрибуца под бесните му мятания. Подигравките и подвикванията се удвоиха.

Като разбра, че не може да строши намордника си на пленен звяр, клетникът отново се укроти. От време на време само яростна въздишка повдигаше гърдите му. По лицето му не се четеше ни срам, ни смущение. Беше много далеч от човешкото общество и много близо до първобитното състояние, за да знае какво е срам. Впрочем при такава степен на уродливост може ли изобщо да се чувствува срам? Обаче гневът, омразата и отчаянието спущаха над грозното му лице все по-тъмен облак, все по-наситен с електричество, което искреше с хиляди светкавици в окото на циклопа.

Лицето му обаче се разведри за миг, когато зърна сред тълпата един свещеник, яхнал мулето си. Още щом го забеляза в далечината, злочестият осъден придоби кротко изражение. Яростта, която сгърчваше чертите му, отстъпи място на неизразимо блага и нежна усмивка. Колкото повече се приближаваше свещеникът, толкова по-ясна, по-подчертана и по-лъчезарна ставаше усмивката на Квазимодо. Злочестникът приветствуваше сякаш спасителя си. Когато обаче мулето се приближи дотолкова, че ездачът да може да различи наказания, свещеникът сведе очи, сви рядко в обратна посока и пришпори мулето, като че ли бързаше да се отърве от оскърбителни за него молби и сякаш не му беше приятно изложеният на позорния стълб клетник да го поздрави и познае.

Този свещеник беше архидякон Клод Фроло.

Мрачният облак се спусна още по-ниско над челото на Квазимодо. Усмивката се задържа още малко на устните му, но унила, горчива и безкрайно скръбна.

Времето течеше. Той беше на стълба вече час и половина, изранен и изтерзан, осмиван и замерян с камъни.

Внезапно гърбавият се размърда повторно въз веригите си, но с такава сила, че уредът, на който бе прикрепен, се разтресе цял. Гърбавият наруши мълчанието, което пазеше упорито до този момент, и извика с дрезгав и яростен глас, напомнящ по-скоро кучешки вой, нежели човешки вик:

— Вода!

Този горък стон заглуши подигравателните подвиквания. Отчаяният му възклик обаче не само не събуди състрадание, но предизвика нов прилив на веселие сред простодушните парижани, които бяха обградили стълба. Събрани вкупом, те едва ли бяха по-малко жестоки и груби от отвратителното племе на скитниците — познати вече на нашия читател, — които представляваха най-долния слой на народа. Около злочестния наказан се чуваха само гаври с жаждата му. Без съмнение в този момент той беше по-скоро комичен и противен, отколкото жалък с пурпурното си лице, по което се стичаше пот, с безизразния си поглед, с разпенената от гняв и страдание уста и полуизплезения си език. Трябва да добавим, че дори в тълпата да се намереше някоя добра християнска душа, която би се опитала да поднесе чаша вода на това жалко изтерзано създание, предразсъдъкът свързваше позорните стъпала в съзнанието на народа с толкова срам и безчестие, че това би било напълно достатъчно да възпре и отблъсне добрия самарянин.

След няколко минути Квазимодо обходи тълпата с отчаян поглед и повтори още по-покъртително:

— Вода!

Отново избухна смях.

— На! Пий! — извика Робен Пуспен и хвърли в лицето му една гъба, намокрена във водата. — Дръж, гаден гръбльо! Аз съм ти длъжник!

Една жена пък го замери с камък по главата.

— Ще те науча аз тебе, дето будиш нощем хората с дяволското си звънене!

— Е какво, синко! — извика му един схванат човек, като посегна да го удари с патерицата си. — Пак ли ще ни хвърляш магии от кулите на „Света Богородица“?

— Дръж това канче! Пий! — намеси се друг мъж и му запрати в гърдите парче счупена стомна. — Веднъж само мина край жена ми и тя роди дете с две глави!

— А моята котка окоти коте с шест лапи! — изврещя една бабичка и го замери с керемида.

— Вода! — простена за трети път Квазимодо, едва поемайки си дъх. В този момент тълпата се отдръпна, за да направи път някому. Появи се странно облечена девойка. Подире й подрипваше малка бяла козичка с позлатени рогчета. Момичето държеше в ръка баско дайре.

Окото на Квазимодо засвятка. Гърбавият разпозна циганката, която се бе опитал да отвлече предишната нощ. Той смътно съзнаваше, че в този момент го наказват заради нейното похищение. Всъщност него съвсем не бяха го осъдили заради това провинение, а заради нещастното съвпадение, че сам той глух, бе съден от друг глух. Квазимодо не се съмняваше, че тя идва да си отмъсти и да го уязви както другите.

Девойката действително заизкачва бързо стълбата. Гърбавият се задушаваше от яд и гняв. Какво не би дал да можеше да срути позорния стълб. Ако окото му хвърляше мълнии, египтянката сигурно щеше да се превърне в прах и пепел, преди да стигне до горната площадка.

Девойката се приближи безмълвно да изтезавания, който напразно се гърчеше, мъчейки се да се дръпне от нея, откачи една манерка от пояса си и я поднесе кротко до изсъхналите устни на нещастника.

Тогава във възпаленото и сухо до този момент око на Квазимодо проблесна едра сълза, която се плъзна бавно по уродливото, сгърчено от отчаяние лице. Първата сълза може би, която бе пролял досега в живота си.

Той не се сещаше да пие. Египтянката се нацупи нетърпеливо и допря с усмивка манерката до щръкналите зъби на Квазимодо. Той започна да пие на големи глътки. Изгаряше от жажда.

Когато свърши, нещастният осъден протегна черните си устни, навярно за да целуне хубавата ръка, която му се беше притекла на помощ. Но девойката нямаше като че ли твърде доверие в него и не беше забравила среднощното му нападение. Тя дръпна уплашено ръката си, като дете, което се бои да не би да го ухапе някой звяр.

Тогава бедният глухчо устреми към нея погледа си, пълен с упрек и неизразима печал.

Кой не би се трогнал от това хубаво, свежо, невинно и очарователно момиче, тъй крехко и същевременно тъй отзивчиво към толкова злощастие, уродливост и злост? Особено на позорния стълб тази гледка беше величава.

Всички зрители бяха поразени и започнаха да ръкопляскат, викайки:

— Браво! Браво!

В този именно момент отшелницата забеляза от прозорчето на килийката си египтянката върху позорния стълб и й отправи зловещото си проклятие:

— Проклета бъди, египетска щерко! Проклета! Трижди проклета!

V. КРАЙ НА ИСТОРИЯТА С ПИТКАТА

Есмералда пребледня и слезе, залитайки, от позорния стълб. Гласът на отшелницата продължаваше да я преследва:

— Слез! Слез, египетска крадло, но пак ще се качиш там!

— Пак я прихванаха нашата Кълчищна — зашепнаха сред тълпата, без обаче да предприемат каквото и да било против нея. Плашеха се от подобни жени и ги считаха в страха си едва ли не за неприкосновени. В онези времена никой не смееше да оскърби хора, които се молят денонощно.

Настъпи момент да освободят Квазимодо. Развързаха го и тълпата се пръсна.

При Гран Пон Майет, която се връщаше с двете си другарки, се спря внезапно.

— Ей, Йосташ, какво направи с питката?

— Майко — отвърна детето, — докато вие се разправяхте с онази леличка от дупката, едно голямо куче отхапа от питката. Тогава и аз си отхапах…

— Как, господинчо, нима излапа цялата питка?

— Не аз, майко, кучето. Аз му казах да не яде, но то не ме послуша. Тогава и аз си отхапах.

— Невъзможно дете! — каза майката, едновременно усмихната и сърдита. — Можете ли да си представите, Удард, той вече изяжда съвсем самичък всичките череши от градината ни в Шарльоранж. Затова дядо му казва, че щял да стане капитан. Само още веднъж да те пипна, господин Йосташ! Хайде, лакомчо такъв!