Парижката Света Богородица

I. БЪЛНУВАНЕ

Клод Фроло не беше вече в църквата, когато приемният му син разкъса така решително гибелната примка, която нещастният архидякон бе затегнал около циганката и около самия себе си. Той се прибра в ризницата, смъкна от себе си стихара, расото и епитрахила, хвърли ги в ръцете на учудения клисар, измъкна се през тайната вратичка на манастира, заповяда на един лодкар от Терена да го прекара на левия бряг на Сена и потъна в стръмните улички на Университета, без да знае сам къде отива, срещайки на всяка крачка весели групи жени и мъже, които бързаха „да стигнат навреме“, за да не пропуснат обесването на вещицата. Блед, разстроен, по-смутен, по-сляп и по-подплашен от нощна птица, пусната сред бял ден и подгонена от орляк хлапетии, той бе загубил представа къде се намира, за какво мисли и дали не бълнува. Бързаше, крачеше машинално, тичаше наслуки по улиците, шмугвайки се ту з една, ту в друга, преследван от мисълта за Гревския площад, ужасното лобно място, което усещаше смътно зад себе си.

Заобиколи възвишението Сент Жонвиев и излезе най-сетне извън града през Порт Сей Виктор. Докато все още виждаше зад себе си кулите, извисяващи се над стените на Университета, и редките къщи на предградията, тоя продължаваше да тича. Когато най-сетне една неравност на почвата скри напълно от погледа му омразния Париж, когато сметна, че е вече на сто левги от него, в нивята, в пустошта, архидяконът се спря и му се стори, че може свободно да си поеме дъх.

Тогава го обзеха ужасни мисли. Той погледна ясно в себе си и изтръпна. Спомни си за злочестата девойка, която го бе погубила и която той на свой ред бе погубил. Хвърли блуждаеш поглед към двойния лъкатушен път, който съдбата им бе предопределила да изминат, докато се срещнат, сблъскат и смажат безмилостно един друг. Размисли се за безумието на вечните обети, за суетата на целомъдрието, науката, религията, добродетелта, за ненужността от бог. Отдаде се е ожесточена наслада на тези престъпни мисли к колкото по-дълбоко потъваше в тях, чувствуваше, че в гърдите му се надига сатанински кикот.

Дълбаейки така душата си, той разбра какво необятно място бе отредила в нея природата за плътските страсти и смехът му стана още по-горчив. Той разрови цялата затаена омраза и злост в душата си и се убеди с безпристрастното око на лекар, който изследва болник, че тази омраза и злост се дължаха само на извратена любов, че любовта, източник на всяка добродетел у човека, се изражда в нещо чудовищно в сърцето на свещеника и че мъж, устроен като него, се превръща в демон, ставайки свещеник. Тогава се разтресе от пъклен кикот и изведнъж побледня: прозря най-зловещата страна на гибелната си страст, на тази разяждаща, отровна, неукротима и пълна е ненавист любов, която доведе циганката до бесилото, а него — до ада. Тя — осъдена, той — навеки прокълнат.

И пак се разсмя, спомняйки си, че Феб е жив. Че въпреки всичко капитанът бе останал жив, беше весел и доволен, носеше още по-напета униформа и си имаше нова любима, която бе довел да гледа как ще обесят предишната. Смехът на свещеника етана още по-зловещ, когато размисли, че от всички хора, чиято смърт бе желал, само циганката, единственото създание, което той не мразеше, не можа да я избегне.

Тогава от капитана мисълта му се пренесе към тълпата и то замъчи нечувана ревност. Мина му мисъл те, че и тълпата, цялата тълпа бе видяла любимата му жена но риза, почти гола. Той закърши ръце, мислейки, че тази жена, чието тяло, зърнато в мрака само от него, бе то накарало да изпита неземно блаженство, бе изложена посред бял ден, посред пладне, пред цял народ, облечена като за сладострастна нощ. И заплака от ярост, че всичко най-съкровено в любовта му бе поругано, осквернено, разголено, опозорено навеки. Заплака от ярост, като си представи колко порочни погледи се бяха плъзгали под зле затворената риза, като си представи, че тази дивна девойка, тази девствена лилия, този съсъд на свян и неземно наслаждение, до който той не би се осмелил без трепет да допре устни, се бе превърнал едва ли не в публична гаванка, от която всичкият измет на Париж — крадци, просяци, слуги — бе черпил общо безсрамна, долна и извратена наслада.

А когато се опита да си представи какво щастие можеше да вкуси на земята, ако тя не бе циганка, а той — свещеник, ако Феб не бе съществувал и ако тя обикнеше него, когато си помисли, че и той би могъл да има спокоен и изпълнен с любов живот, че в този миг на земята има щастливи двойки, потънали в дълъг разговор под портокалови дръвчета, край брега на ручеи, пред залез слънце, в звездна нощ, и че ако бог бе пожелал, той можеше да бъде с нея една от тия благословени девойки, сърцето му изнемогна от сласт и отчаяние.

О, тя! Навсякъде тя! Тази страшна натрапчива мисъл се въртеше непрестанно, терзаеше го, гризеше мозъка му, разкъсваше душата му. Той не съжаляваше, не се разкайваше. Готов бе повторно да извърши това, което бе извършил. Предпочиташе да я види в ръцете на палача, отколкото в ръцете на Феб, но страдаше. Страдаше толкова жестоко, че скубеше от време на време кичури коса, за да види дали не е побелял.

В един миг, особено когато му хрумна, че може би точно в това време отвратителната верига, която бе видял тази сутрин, пристяга желязната си примка около крехката изящна шия, пот обля цялото му тяло.

След малко, надсмивайки се сатанински над самия себе си, той си представи едновременно Есмералда такава, каквато я бе видял първия път — игрива, безгрижна, весела, накичена, танцуваща, крилата, хармонична, и такава, каквато я видя последния ден — по риза, с въже на шията, пристъпваща бавно с босите си крака по грапавата стълба на бесилката. Той си представи така ясно тази двойна картина, че от гърдите му се изтръгна страхотен вопъл.

Докато този ураган на отчаяние бушуваше в душата му, като разтърсваше, изскубваше, превиваше и изкореняваше всичките й устои, той хвърли поглед на окръжаващата го природа. Няколко кокошки кълвяха в храсталаците до краката му, лъскави бръмбари пълзяха на слънце, сребристи облачета се гонеха в синьото небе над главата му, стрелата на абатството „Сен Виктор“ пресичаше с плочестия си обелиск закръглената линия на хълмовете на хоризонта, а мелничарят от могилата Кото наблюдаваше, свирейки с уста, въртящите се крила на мелницата си. Този деен, организиран, спокоен живот, въплътен в хиляди форми около него, му причини болка. И той пак се спусна да бяга.

Тича така през нивята чак до вечерта. Това бягство от природата, от живота, от него самия, от човека, от бога от всичко продължи целия ден. Понякога се хвърляше с лице към земята и скубеше с нокти младите житни класове. Понякога се спираше в някоя безлюдна селска улица и мислите му ставаха тъй непоносими, че улавяше с две ръце главата си и се мъчеше да я изтръгне от раменете си и да я разбие о камъните.

Когато слънцето почна да клони към заник, той повторно се вгледа в себе си и му се стори, че е почти обезумял. Вихърът, който вилнееше в съзнанието му от момента, когато загуби надежда и воля да спаси циганката, не бе оставил нито една здрава Мисъл, нито едно оцеляло понятие. Разумът му беше съвсем разнебитен. Само два образа се открояваха ясно: Есмералда и бесилката. Всичко останало тънеше в мрак. Свържеше ли тези две представи, те образуваха страшно съчетание и колкото повече съсредоточаваше върху тях последните останки на внимание и мисъл, на които все още беше годен, толкова по-ясно нарастваха те в някаква фантастична прогресия: едната — все по-чаровно хубава и лъчезарна, другата — все по-страхотна и по-страхотна. Така че в края на краищата Есмералда заприлича на звезда, а бесилката — на огромна костелива ръка.

Забележително е, че по време на цялото това мъчение нито веднъж не му мина сериозно мисълта за смърт. Нещастникът бе устроен така. Той държеше на живота. Може би действително съзираше ада зад него.

Денят гаснеше. Живото начало, което все още мъждукаше у него, го подкани да се върне. Той смяташе, че е далеч от Париж. Но когато се огледа, видя, че трябва само да заобиколи стената на Университета. Стрелата на „Сен Сюлпис“ и трите високи камбанарии на „Сен Жермен де Пре“ стърчаха вдясно над хоризонта. Той се запъти натам. Чу вика на стражата на абатството около зъбчатата ограда и свърна по пътеката между мелницата на манастира и болницата за прока-жени. След няколко минути излезе в края на Пре о Клер. Гази ливада се славеше с буйствата, които ставаха денонощно там. Това беше „хидрата“ на нещастните монаси от „Сен Жермен де Пре“, quod monachis Sancti-Germani pratensis hydra fiat, cleticis nova semper dissidiorum capita suscitantibus. Архидяконът се уплаши да не срещне някого. Той се боеше от всяко човешко лице. Избиколи Университета и предградието Сен Жермен, стараейки се да влезе в Града колкото се може по-късно. Мина покрай Пре о Клер, свърна по глуха пътека, която го делеше от Дийо-Ньоф, и стигна най-сетне до брега на реката. Там отец Клод намери един лодкар, който го прекара през Сена за няколко парижки дьоние и го свали та пустия бряг, където читателят срещна веднъж замечтания Гренгоар. Тази ивица земя се простираше отвъд кралските градини, успоредно с Островчето на превозвача на кравите.

Монотонното люшкане на лодката и шумът на водата притъпиха до известна степен болката на Клод. Когато лодкарят се отдалечи, той се спря като малоумен на чакълестия бряг, гледайки право пред себе си и възприемайки предметите през някаква увеличителна вибрираща мъгла, която преобразяваше всичко в странна фантасмагория. Често, омаломощен от голяма скръб, разсъдъкът изпада в подобни състояния.

Слънцето бе залязло зад високата кула Нел. Здрачаваше се. Небето побеля, водата на реката също. Левият бряг на Сена, в който той бе вперил поглед, тъмнееше между тези две бели петна, стесняваше се в далечината и се забиваше като черна стрела в забуления хоризонт. Брегът бе отрупан с къщи, чиито черни силуети се очертаваха смътно върху светлия фон на небето и водата. Тук-таме заблещукаха осветени прозорци като отвори на пещ. Този огромен черен обелиск, проснал се самотно между белия саван на небето и на реката, твърде широка на това място, порази Клод. Подобно впечатление сигурно би добил човек, ако легне по гръб в подножието на Страсбургската катедрала и се загледа в огромния й остър връх, врязан в здрача. Само че в нашия случай Клод беше на крака, а обелискът — легнал. И понеже водата, отразявайки небето, правеше още по-дълбока бездна под него, огромният нос изглеждаше също тъй дръзко устремен в празното пространство като стрела на катедрала. И впечатлението беше същото. То бе дори по-необикновено и по-дълбоко, защото действително напомняше Страсбургската катедрала, само че висока две левги. Нещо нечувано, исполинско, неизмерима сграда, каквато никое човешко око не е виждало. Вавилонска кула. Комините на къщите, назъбените стени, разновидните стрехи на покривите, островърхото абатство на августинците, кулата Нел — всички тия издатини, които нащърбваха профила на колосалния обелиск, засилваха илюзията и напомняха извивките на причудливи и пищни скулптури. В състоянието на халюцинация в което бе изпаднал, Клод помисли, че вижда с очите си камбанарията на преизподнята. Хилядните светлини, пръснати по цялата височина на страхотната кула, му се сториха отверстия на огромната вътрешна пещ, гласовете и шумът, които долитаха оттам — вопли и хъркания. Стана му страшно, той запуши уши с ръце, за да не чува, обърна се гърбом, за да не вижда, и се отдалечи с големи крачки от това ужасяващо видение.

Нещастникът обаче го носеше в себе си.

Когато тръгна по улиците, хората, с които се разминаваше пред осветените витрини на магазините, му се сториха призраци, сновящи безспир около него. Странен шум бучеше в ушите му. Необикновени образи смущаваха разсъдъка му. Той не различаваше нито къщите, нито улиците, нито колите, нито мъжете, нито жените, а виждаше само някакъв хаос от неопределени предмети, които се сливаха един с друг. На ъгъла на улица „Барийри“ имаше бакалничка с навес над вратата, украсен от всички страни според тогавашния обичай е тенекиени обръчи, на които висяха дървени свещи; вятърът ги блъскаше една о друга и те тракаха като кастанети. Клод си въобрази, че скелетите, провесени на Монфокон, произвеждат този шум, като се блъскат един в друг.

— О! — прошепна той. — Нощният вятър ги блъска един в друг и смесва звъна на веригите с тракането на костите им! Тя е вече може би там, между тях!

Съвсем зашеметен, той сам не знаеше къде отива. Направи още няколко крачки и се озова на моста Сен Мишел. Един прозорец в долния етаж на една къща бе осветен. Той се приближи. Надзърна през пукнатото стъкло в стаята, която събуди смътен спомен в паметта му. В зле осветената от мъждукаща лампа стая стоеше рус, румен младеж с весело лице, който се смееше високо и прегръщаше доста нескромно на-гиздена девойка. До лампата седеше старица, която предеше, пеейки с треперливия си глас. Когато младежът преставаш да се смее, откъси от песента на старицата долитаха до свещеника. Думите бяха непонятни и зловещи:

А младежът се смееше и галеше момата. Старицата беше Фалурдел, момата — някоя уличница, а момъкът — неговият брат Жеан.

Архидяконът не се отдръпна от стъклото. Не му ли бе все едно какво гледа?

Жеан се приближи до другия прозорец в дъното на стаята, отвори го, погледна към кея, където блестяха в далечината стотици осветени прозорци, и каза, затваряйки прозореца:

— Кълна се в душата си! Ето че е вече нощ. Гражданите запалват свещите си, а всеблагият отец — звездите си.

После Жеан пристъпи към уличницата, счупи бутилката, която бе оставена на масата, и възкликна:

— Нима е празна? Ах дявол да го вземе! А и кесията ми е празна! Изабо, моя мила, ще бъда доволен от Юпитер само когато превърне двете ви бели гърдички в две черни бутилки, от които ден и нощ да пия бонско вино!

Момата се разсмя на шегата, а Жеан излезе на улицата.

Отец Клод едва смогна да се просне по очи на земята, за да избегне срещата с брат си, който би могъл да го познае. За щастие улицата беше тъмна, пък и младежът бе пиян. Но все пак той забеляза легналия в калта архидякон.

— Охо! — каза Жеан. — И този трябва да е гулял днес! Той побутна с крак свещеника, който сдържаше дъха си.

— Мъртво пиян — поде Жеан. — Няма що, здравата се е натряскал. Пиявица, откъсната от бъчва. Отгоре на всичкото плешив! — добави той, като се наведе над него. — И съвсем стар! Fortunate senex!183

Отдалечавайки се, младежът продължи да мърмори сам на себе си:

— Все пак разумът не е лошо нещо и моят брат архидяконът е много щастлив, че има и ум, и пари.

Архидяконът се изправи и се втурна, без да си поеме дъх, към „Света Богородица“, чиито огромни кули се извисяваха в нощта над къщите.

Когато пристигна задъхан на площада пред храма, той се сепна и отстъпи, не смеейки да вдигне очи към зловещото здание.

— О! — прошепна той. — Нима всичко това се случи тук тази сутрин?

Най-сетне дръзна да погледне църквата. Фасадата се чернееше. Небето зад нея искреше от звезди. Лунният сърп, откъснал се от хоризонта, се беше спрял в този миг върху дясната кула, кацнал като лъчезарна птица над черните трилистници на балюстрадата.

Вратата на манастира беше затворена, но архидяконът носеше винаги със себе си ключа от кулата, където се намираше лабораторията му. Той си отключи с него, за да влезе в църквата.

В храма цареше пещерен мрак и тишина. Той се досети по големите сенки, които се спускаха на широки дипли от всички страни, че траурните платна от тазсутрешната церемония още не бяха махнати. Големият сребърен кръст, обсипан със светли точици, блещукаше в мрака като Млечен път в гробовната нощ на катедралата. Над черните драперии се подаваха заострените върхове на високите тесни прозорци на олтара, чиито разноцветни стъкла, осветени от луната, бяха приели неопределените тонове на нощта — виолетово, бяло, синьо, — отсенките, които се наблюдават само върху лицата на мъртвите. Тези белезникави островърхи сводове се сториха на архидякона митри на прокълнати епископи. Той замижа, а когато отвори отново очи, доби чувството, че е обграден от бледи лица, които го гледаха.

Затича се из църквата. Стори му се, че тя се заклати, раздвижи, оживя, че всяка дебела колона се превърна в огромна лапа, която удря по земята с широкото си каменно стъпало, исполинската катедрала се превърна в баснословен слон, който дишаше тежко и пристъпваше с колони вместо крака, с кули вместо хобот и огромна черна драперия вместо покривало.

Трескавото състояние, или по-скоро безумието на Клод, стигнаха предела, когато външният свят става видим, осезаем, злокобен апокалипсис.

За миг изпита облекчение: спускайки се към страничните галерии, той зърна зад група колони слаба червеникава светлина. Изтича към нея като към звезда. Беше лампата зад желязната решетка, която осветяваше денонощно обществения молитвеник на „Света Богородица“. Той се хвърли жадно към свещената книга, надявайки се да почерпи в нея утеха или поне морална опора. Книгата бе отворена на следния пасаж от Йов, върху който се плъзна погледът на архидякона: „И един дух мина пред лицето ми, и чух леко дихание, и космите на кожата ми настръхнаха.“

Прочитайки тези зловещи думи, той изпита същото, което би изпитал слепец, ако се набоде на острия край на тоягата си, когато посегне да я вземе. Коленете му се огънаха, архидяконът рухна на плочите и в мисълта му изплува тази, която бе умряла през деня. Мозъкът му като че ли се изпълни с чудовищен дим — главата му се бе превърнала в адски комин.

Изглежда, че дълго бе лежал така, без да мисли за каквото и да било, сразен и безсилен под властта на демона. Най-сетне постепенно се съвзе и реши да потърси убежище в кулата до своя верен Квазимодо. Стана и понеже го беше страх, взе лампата от молитвеника, за да си свети. Това беше светотатство. Но в неговото състояние му се стори дреболия без значение.

Архидяконът изкачи бавно стълбата на кулата, обзет от дълбок ужас, който вероятно се предаваше и на редките минувачи пред църквата, учудени от загадъчната светлина на лампата му, пъплеща в този късен час от бойница на бойница по високата камбанария.

Изведнъж го лъхна хлад и той разбра, че се намира под входа на най-горната галерия. Въздухът беше студен. По небето се влачеха облаци, чиито големи бели талази преливаха едни над други, застъпвайки краищата си като зимен ледоход. Залуталият се сред тях лунен сърп приличаше на небесен кораб, заклещен сред небесните ледове.

Архидяконът сведе поглед и се загледа за миг през решетката на колонките, които съединяват двете кули, в замрежената от мъгла и дим далечина, в безмълвната гмеж на парижките покриви — островърхи, тесни, безчислени, притиснати един към друг като вълни на безбурно море в лятна нощ.

Луната лееше бледа светлина, под която небето и земята изглеждаха пепелявосиви.

В този момент часовникът на кулата възвиси крехкия си треперлив гласец. Полунощ. Свещеникът си спомни обедния час на изтеклия ден. Беше пак дванадесет часът.

— О! — каза си той полугласно. — Тя навярно е изстинала вече!

Внезапно духна вятър и загаси лампата му. Почти в същото време той видя на противоположния ъгъл на кулата една сянка, бял силует на жена. Свещеникът изтръпна. До жената стоеше малка козичка, чието блеене се сля с последния удар на часовника.

Той намери сили да погледне. Беше тя.

Бледа и мрачна, с разпилени по раменете коси както сутринта. Но без въже на шията и с развързани ръце. Беше свободна, мъртва.

Цяла облечена в бяло, с бял воал на главата.

Сянката пристъпваше бавно към него, обърнала взор към небето. Сатанинската коза вървеше подире й. Архидяконът имаше чувството, че се е превърнал в камък, че тялото му станало премного тежко, за да може да избяга. При всяка нейна стъпка напред той отстъпваше крачка назад; това беше най-многото, което можеше да стори. Така той се вмъкна под тъмния свод на стълбата. Вледеняваше го мисълта, че тя също може да влезе тук. Стореше ли това, сърцето му сигурно щеше да се пръсне от ужас.

Тя действително дойде до вратата на стълбището, спря за миг, взря се втренчено в мрака, без да види свещеника, и отмина. Стори му се по-висока, отколкото приживе. Луната прозираше през бялата й рокля. Той долови дишането й.

Когато видението отмина, архидяконът заслиза по стълбата също така бавно, както се бе движило то, считайки се призрак самият той, с блуждаещ поглед и настръхнали коси, стискащ угасналата лампа в ръка. И докато слизаше по спираловидните стъпала, нечий глас ехтеше в ушите му и повтаряше с кикот: „И един дух мина пред лицето ми, и чух леко дихание, и космите на кожата ми настръхнаха.“

II. ГЪРБАВ, КУЦ, ЕДНООК

Всеки средновековен град и по-специално всеки френски град до царуването на Луи XII имаше своите убежища. Сред потопа на наказателните закони и варварските съдопроизводства тези убежища приличаха на острови, които се издигаха над нивото на човешката справедливост. Всеки престъпник, който успееше да се приюти в тях, бе спасен. Във всяко предградие имаше почти толкова убежища, колкото и бесилки. Злоупотреба с беззаконността редом със злоупотребата с наказанията — две нередни прояви, които се опитваха да се поправят взаимно. Кралските дворци, княжеските домове и главно църкви се ползуваха с правата на убежища. Понякога цял град, който се нуждаеше от нови заселници, се обявяваше временно за убежище. Така Луи XI обяви в 1467 година Париж за убежище.

Стъпил веднъж в убежището, престъпникът ставаше неприкосновен, при условие, че не излезе от него. Една стъпка вън от светилището, и той отново ставаше играчка на вълните. Колелото, бесилката, хвърлянето от голяма височина бдяха зорко около убежището и дебнеха безспир плячката си, подобно на акули, които сноват около кораб. Имаше случаи осъдени да дочакат дълбока старост в някой манастир, на стълбището на някой дворец, в нивите на някое абатство, под входа на някоя църква. По този начин и убежището се превръщаше в затвор, подобен на всеки друг. Случваше се понякога също съдът да наруши правото на убежище и с някое тържествено постановление да върне осъдения на палача. Но това ставаше рядко. Съдилищата се бояха от епископите и когато двете съсловия се сблъскваха, съдийската роба отстъпваше пред расото. В отделни случаи обаче, както в делото срещу убийците на парижкия палач Пти Жан и в делото срещу убиеца на Жан Валре — Емри Русо, правосъдието престъпваше правата на църквата и пряко волята й привеждаше в изпълнение присъдите си. Но горко томува, който би накърнил с оръжие в ръка някое убежище без специално решение на съдебната палата! Всеизвестно е как загинаха Робер дьо Клермон, маршал на Франция, и Жан дьо Шалон, маршал на Шампан. И при това в случая пострадавшият бе само някой си Перен Марк, сарафски чирак и убиец. Но маршалите бяха разбили вратата на църквата „Сен Мери“. Нечувано провинение.

Убежищата бяха обкръжени с такава почит, че според преданието тя въздействувала понякога и на животните. Емоан твърди, че когато един елен, гонен от Дагобер, се скрил в гробницата на „Сей Дьони“, кучешката хайка спряла внезапно със силен лай.

Църквите разполагаха обикновено със специална килия, предназначена за търсещите убежище. През 1407 година Никола Фламел построил над свода на църквата „Сен Жак дьо ла Бушри“ една такава стаичка, която му струвала четири ливри, шест су и шестнадесет парижки дьоние.

В църквата „Света Богородица“ такава килия беше приспособена над едно от страничните отделения, под подпорните арки, откъм манастира, точно на мястото, където жената на сегашния пазач на кулите си е направила градина, която, сравнена с висящите вавилонски градини, е нещо като маруля и палма или портиерка и Семирамида.

Тук именно, в тази килия, Квазимодо донесе Есмералда след бесния си победоносен бяг по кулите и галериите. Докато той се изкачваше по тях, девойката беше почти в безсъзнание, полуунесена, полубудна, усещаща само, че се изкачва във въздуха, че плува в него, че лети, че нещо я издига над земята. От време на време тя чуваше оглушителния смях и гръмкия глас на Квазимодо. Тогава отваряше очи и виждаше смътно под себе си Париж, пъстреещ с хилядите си плочести и керемидени покриви, напомнящи синя и червена мозайка, а над себе си — страшното, ликуващо лице на Квазимодо. Тогава пак притваряше ресници. Струваше й се, че всичко е свършено, че са я екзекутирали, докато е била в безсъзнание, че уродливият дух, който бе дал началния тласък на нерадата й съдба, я бе завладял отново и я отнасяше някъде. Тя не смееше да го погледне и не му оказваше никаква съпротива. Но когато разрошеният и задъхан звънар я отнесе най-сетне в килията убежище, когато усети грубите му лапи, които нежно развързваха въжето, израняващо ръцете й, тя изпита силно сътресение, напомнящо внезапното пробуждане на пътници в кораб, доплувал до брега сред черна нощ. Спомените й се проясниха и изплуваха един по един. Тя видя, че се намира в „Света Богородица“, спомни си, че бе изтръгната от ръцете на палача, че Феб е жив, но не я обича вече, и тези две мисли, втората от които така силно отравяше първата, едновременно завладяха съзнанието на бедната осъдена. Тя се обърна към Квазимодо, който стоеше прав до нея и й навяваше страх, и го попита:

— Защо ме спасихте?

Той я погледна тревожно, опитвайки се сякаш да отгатне думите й. Тя повтори въпроса си. Тогава той я погледна с дълбока тъга и изчезна.

Девойката бе удивена.

Няколко минути след това гърбавият се върна и хвърли в краката й един вързоп. Дрехи, оставени от нечии милосърдни ръце пред прага на църквата. Тогава тя се погледна, видя, че е полугола, и се изчерви. Животът се възвръщаше.

Квазимодо сякаш сподели нейния свян. Той закри очи с широката си длан и се отдалечи повторно с бавни крачки.

Есмералда побърза да се облече. Бяла рокля с бял воал — одежда на послушница от Отел Дийо.

Едва успя да се облече и Квазимодо се завърна. В едната си ръка носеше кошница, а в другата — дюшек. В кошницата имаше бутилка вино, хляб и още нещо за ядене. Той сложи кошницата на земята и каза:

— Яжте! — После просна дюшека върху плочите и добави: — Спете!

Звънарят й бе донесъл собственото си ядене и собствената си постеля.

Египтянката вдигна очи, за да му благодари. Но не можа да промълви нито дума. Клетникът беше действително невъобразимо грозен. Тя наведе глава и потръпна от отвращение. Тогава той й каза:

— Страх ли ви е от мене? Много съм грозен, нали? В такъв случай не ме гледайте. Слушайте ме само. Денем ще стоите тук. Нощем можете да се разхождате из цялата църква. Но не излизайте вън от нея нито денем, нито нощем. Иначе сте загубена. Ще ви убият и аз ще умра.

Трогната, тя вдигна глава, за да му отговори. Но той бе изчезнал. Есмералда остана сама, замислена над странните думи на това едва ли не чудовищно същество и поразена от тона на дрезгавия му и същевременно тъй нежен глас.

После разгледа килията. Стаичката, иззидана върху леко наклонения покрив, покрит с плочи, бе голяма около шест квадратни стъпки и имаше малко прозорче и вратичка. Няколко капчука, изваяни във форма на животински зурли, се навеждаха над нея и сякаш се опитваха да надзърнат през прозорчето. Девойката видя наравно с покрива върховете на хиляди комини, из които се виеха пушеците на всички парижки огньове… Тъжна гледка за бедната циганка, за осъденото на смърт подхвърлено дете, за злочестото създание, лишено от родина, семейство и огнище.

Точно в мига, когато особено силно почувствува самотата си, нещо мъхнато и брадато се пъхна в отпуснатите й на скута ръце. Тя трепна — вече се плашеше от всичко — и погледна. Беше горката козичка, пъргавата Джали; тя се бе затичала след господарката си, когато Квазимодо разпръсна стражата на Шармолю, и цял час вече се умилкваше около краката й, без да успее да привлече вниманието й. Циганката я обсипа с целувки.

— О, Джали — каза тя. — Как можах да те забравя? Значи, ти още ме помниш? О, ти поне не си неблагодарна!

И в същия миг някаква невидима ръка сякаш повдигна бремето, което от толкова дълго време притискаше сълзите в сърцето й, и тя се разрида, чувствувайки, че с всяка сълза се разнася парещата горчива болка.

Когато се свечери, нощта й се стори тъй дивно хубава, лунната светлина така мека, че тя обходи горната галерия, която опасва катедралата. Гледана от тъй високо, земята й се стори безметежна и девойката изпита известно облекчение.

III. ГЛУХ

На другата сутрин, събуждайки се, Есмералда разбра, че бе спала. Това необикновено явление я изненада. От толкова време бе отвикнала от сън. Весел лъч от изгряващото слънце се провираше през прозорчето и огряваше лицето й. Ведно със слънцето тя зърна на прозорчето и нещо друго, което я изплаши — злополучното лице на Квазимодо. Замижа неволно, но напразно. И през затворените си клепачи имаше чувството, че вижда маската на едноокия с щръкналите зъби. Тогава, докато стоеше със затворени очи, тя чу груб глас, който й шепнеше нежно:

— Не се плашете. Аз съм ваш приятел. Дойдох да ви погледам като спите. Няма да ви пречи, нали, ако идвам да ви гледам, като спите? Какво значение има това за вас, щом очите ви са затворени? Сега ще си отида. Ето, аз съм зад стената. Можете да отворите очите си.

Тонът, с който бяха произнесени тези думи, беше по-жален от самите тях. Египтянката отвори трогната очи. Той действително не се виждаше вече на прозорчето. Тя се приближи до стъклото и забеляза бедния гръбльо, сгушен в ъгъла до стената в страдалческа и примирена поза. Девойката се помъчи да преодолее отвращението, което той й вдъхваше, и му каза тихо:

— Елате!

По движението на устните й Квазимодо си въобрази, че го гони. Тогава той стана и се оттегли бавно, накуцвайки, с наведена глава, без да посмее да вдигне към девойката отчаяния си поглед.

— Елате! — извика тя, но той продължаваше да се отдалечава.

Тогава тя изтича от килията и го улови за ръка. Когато почувствува допира й, Квазимодо цял се разтрепери. Той вдигна умолително глава и като видя, че тя го дърпа към себе си, лицето му просия от радост и нежност. Есмералда искаше да го накара да влезе в килията й, но той упорито спря на прага.

— Не, не — промълви, — бухал не бива да влиза в гнездо на чучулига.

Тогава тя приклекна грациозно на постелята си със задрямалата в краката й козичка. И двамата останаха известно време неподвижни и безмълвни, той, съзерцаващ нейната миловидност, а тя — неописуемата му грозота. Тя откриваше у Квазимодо все нови и нови уродливости. Погледът й се местеше от кривите колене до изкривения му гръб, от гърбицата до единственото око. Девойката не проумяваше как може да съществува толкова зле заченато създание. Но от целия него се излъчваше толкова тъга и нежност, че тя почна да свиква с грозотата му.

Квазимодо пръв наруши мълчанието.

— Вие ми заповядахте да се върна.

— Да — каза тя, кимвайки утвърдително с глава. Той разбра кимването й.

— Уви! — поде нерешително той. — Знаете ли… аз съм глух!

— Бедни човече! — извика трогната циганката. Той се усмихна скръбно.

— Ще кажете, че само това ми липсва, нали? Да, аз съм глух. Такъв съм, какво да се прави? Ужасно, нали? А вие сте прекрасна!

В гласа на клетника се долавяше такова съзнание за нещастието му, че тя не можа да каже нито дума. Впрочем той нямаше да я чуе.

— Никога не съм чувствувал по-болезнено грозотата си от сега! — продължи той. — Когато се сравнявам с вас, ми става така жално за мене, злочесто чудовище! Навярно ви приличам на звяр, така ли? А вие, вие сте слънчев лъч, капка роса, птича песен. Аз съм ужасно същество, нито човек, нито звяр, по-грапав, по-нищожен, по-безформен от най-обикновения камък.

После той се разсмя и едва ли имаше нещо по-покъртително от смеха му.

— Да — добави той. — Аз съм глух. Но вие ще ми говорите с жестове, със знаци. Господарят ми разговаря с мене по този начин. Освен това аз лесно ще разбера желанието ви по движението на устните и по погледа ви.

— Добре — каза тя усмихната. — Кажете ми, защо ме спасихте?

Квазимодо я гледаше напрегнато, докато тя говореше.

— Разбрах — каза той. — Питате ме защо съм ви спасил. Вие сте забравили нещастника, който се опита една нощ да ви отвлече, нещастника, комуто на другия ден вие се притекохте на помощ на позорния стълб. За тази капка вода и капка милосърдие не бих могъл да ви се отплатя дори с живота си. Вие сте забравили този клетник, но той не е забравил нищо.

Тя го слушаше дълбоко развълнувана. Сълза блесна в окото на звънаря, но не се плъзна по бузата му. Той вложи сякаш цялото си честолюбие, за да я задържи.

— Чуйте — поде той, овладял вълнението си, — виждате ли тези високи кули? Ако някой падне от тях, ще умре, преди да докосне земята. Ако някой ден ви е угодно да скоча от тях, няма нужда да казвате нито дума. Един жест ще бъде достатъчен.

Той се изправи. Колкото и злочеста да се чувствуваше циганката, това странно същество извика състрадание у нея. Тя му направи знак да не си отива.

— Не, не — отвърна той. — Не трябва да оставам дълго време. Не се чувствувам удобно, когато ме гледате. Вие не извръщате очи само от съжаление. Ще застана някъде, откъдето ще ви виждам, без вие да ме виждате. Така ще бъде по-добре.

Той извади от джоба си малка металическа свирка и добави:

— Дръжте! Когато имате нужда от мене, когато пожелаете да дойда при вас, когато няма да ви бъде много противно да ме гледате, свирнете с нея. Нейният звук стига до слуха ми.

Той остави свирката на земята и избяга.

IV. ГЛИНА И КРИСТАЛ

Дните летяха.

Постепенно в душата на Есмералда се възвръщаше спокойствието. Безмерната горест, както и безмерната радост са бурни чувства, които не траят дълго. Сърцето на човека не издържа продължително време подобни крайни състояния. След всичко, което бе изстрадала, циганката изпитваше вече само удивление.

Ведно с безопасността се възвърна и надеждата. Тя бе извън обществото, извън живота, но чувствуваше смътно, че не би било може би невъзможно да се върне към тях. Беше покойница, която държи ключа на гробницата си.

Кошмарните видения, които я бяха държали тъй дълго във властта си, се отдалечаваха постепенно от нея. Всички отвратителни призраци — Пиера Тортьорю, Жак Шармолю, дори ненавистният свещеник — се заличаваха от паметта й.

Освен това Феб беше жив. Тя беше сигурна в това. Беше го видяла със собствените си очи. А животът на Феб бе всичко за нея. След върволицата гибелни сътресения, които разнебитиха душата й, бе оцеляло едно-единствено кътче, едно-единствено чувство бе останало незасегнато — любовта й към капитана. Защото любовта е като дърво, тя расте от само себе си, пуска дълбоко корените си в цялото ни същество и често продължава да зеленее дори когато сърцето е опустошено.

Най-необяснимо е, че колкото по-сляпа е тази страст, толкова по-упорита е тя. И е най-силна тогава, когато е най-неоснователна.

Естествено Есмералда си спомняше не без огорчение за капитана. Разбира се, тя изпадаше в ужас при мисълта, че и той се е поддал на измамата, повярвал е в чудовищната клевета и е могъл да допусне, че го е ударила с кама тази, която би жертвувала хиляди пъти живота си за него. Но защо да му се сърди? Та нали самата тя бе признала престъплението си! Не отстъпи ли от слабост пред изтезанието? Цялата вина бе нейна, Трябваше да остави да й изтръгнат по-скоро ноктите, отколкото да направи подобно признание. Но ако й се удаде само за миг да зърне Феб, една нейна дума, един поглед ще бъдат достатъчни, за да го разубеди, да го спечели отново. Девойката бе уверена в това. Опитваше се да не мисли за много необясними факти: какво търсеше Феб на балкона в деня на публичното й покаяние и кое беше хубавото момиче до него? Навярно негова сестра. Съвсем несъстоятелно обяснение, но Есмералда се задоволяваше с него, защото й бе необходимо да вярва, че Феб все още я обича, че обича само нея. Не й ли се бе заклел в това? Какво по-убедително доказателство за простодушно и доверчиво създание като нея? И после нали в цялата тази случка привидните улики бяха насочени но-скоро против нея, отколкото против него? И тя чакаше. И се надяваше.

Нека прибавим, че църквата, гази необятна катедрала, която я обгръщаше от всички страни, която я закриляше и охраняваше живота й, и въздействуваше успокоително. Величавите линии на архитектурата й, религиозният характер на всички обкръжаващи предмети, благочестивите и миротворни мисли, които се излъчваха като че ли от всички пори на каменната сграда, неволно влияеха на девойката. Звуците, огласящи храма, дишаха такава благодат и тържественост, че приспиваха болната й душа. Еднообразното пеене на свещениците, отговорите на богомолците, ту едва чути, ту гръмогласни, хармоничното трептене на стъклата, бученето на многогласния орган, трите камбанарии — три кошера с бръмнали в тях огромни пчели, — целият този оркестър, над който непрекъснато се издигаше и снишаваше необятна гама от звуци от камбаните до тълпата и от тълпата до камбаните, приспиваше паметта, въображението и скръбта й. Особено силно й действуваха камбаните. Тези исполински музикални инструменти изливаха на широки вълни над нея своя мощен магнетизъм.

Затова всеки изгрев я заварваше по-ведра, по-волно дишаща, по-румена. С постепенното зарастване на душевните й рани на лицето й пак разцъфваха красотата и миловидността й, по-строги и по-спокойни от по-рано. Нейният темперамент също се проявяваше, възраждаше се малко дори предишната й веселост, милата й гримаса, любовта й към количката, склонността й да пее, свенливостта й. Тя се обличаше сутрин в ъгъла на килията, за да не би някой обитател на съседните мансарди да я зърне през капандурата.

Когато не мечтаеше за Феб, тя се сещаше понякога за Квазимодо. Той бе едничката връзка, едничкото общо звено с хората, с живите. Нещастницата! Бе поотчуждена от света дори от него! Тя не проумяваше странния приятел, когото й бе дарило провидението. Често се упрекваше, че не изпитва толкова силна признателност, която да затвори очите к, що решително не можеше да свикне със злополучния звънар. Гой бе прекалено грозен.

Не бе прибрала от земята свирката, която той й бе дал. Но. Квазимодо въпреки това се появяваше от време на време в първите дни. Тя правеше всичко възможно, за да не се извръща с голямо отвращение от него, когато той й донасяше кошницата с храна или стомната с вода, но той винаги забелязваше и най-малкия неволен трепет и си отиваше натъжен. Веднъж той дойде в момента, когато тя галеше Джали. Спря се замислен известно време пред пленителната група, която образуваха циганката и козичката. После поклати тромавата си безформена глава:

— Моето нещастие е, че все още твърде много приличам на човек. Какво не бих дал да съм истинско животно, като козичката ви например.

Тя вдигна учудено поглед към него.

— О, много добре зная защо! — отвърна той на погледа й и си отиде.

Друг път се появи на прага на килията й — никога не влизаше вътре — в момента, когато тя пееше стара испанска балада, чиито думи не разбираше, но която се бе запечатала в паметта й, защото я бяха приспивали с нея като дете. При вида на страшното лице, изникнало внезапно пред нея посред песента й, тя замря в неволна уплаха. Нещастният звънар падна на колене пред прага на килията и сключи умолително големите си уродливи ръце.

— О, заклевам ви — възкликна скръбно той, — продължете песента си и не ме изгонвайте!

Тя не пожела да го наскърби и поде трепереща романса. Постепенно обаче страхът й се разся и тя се увлече напълно в тъжната провлечена мелодия, която пееше. Той бе останал на колене, със сключени като за молитва ръце, съсредоточен, едва дишащ, несвалящ поглед от блестящите зеници на циганката. Като че ли чуваше песента в очите й.

Веднъж пак дойде при нея плах и смутен и й каза:

— Чуйте ме. Искам да ви кажа нещо. Тя му направи знак, че го слуша.

Тогава той въздъхна, полуотвори устни, накани се като че ли да заговори, но после тръсна отрицателно глава и се оттегли бавно, сложил ръка на челото си, оставяйки девойката озадачена.

Между причудливите образи, изваяни в стената, имаше един, който той много обичаше и с който често разменяше братски погледи. Веднъж египтянката го чу, като му казваше:

— О, защо не съм от камък като тебе!

Но ето че една сутрин Есмералда застана до края на покрива и погледна към площада над острия покрив на „Сен Жан льо Рон“. Квазимодо беше зад нея. Той заставаше винаги така по свое желание, за да спести, доколкото му е възможно, на девойката неудоволствието да го вижда. Внезапно циганката изтръпна, в очите й блеснаха радостни сълзи, тя коленичи на ръба на покрива, простря тревожно ръце към площада и извика:

— Феб! Ела! Ела! Една само дума! Една-едничка дума в името на небето! Феб! Феб!

Гласът й, лицето й, жестът й, цялото й същество напомняха покъртително корабокрушенец, който зове напразно безгрижния, окъпан от слънце кораб на хоризонта, отплувал в далечината.

Квазимодо се наведе над площада и видя, че предмет на тази нежна и страстна молба беше един млад мъж, капитан, напет кавалерист в ослепителен мундир и доспехи, който яздеше в дъното на площада и поздравяваше с окичената си с пера шапка една хубава дама, усмихваща му се от балкона си. Впрочем офицерът не можеше да чуе нещастната девойка, която го зовеше. Той беше много далеч.

Глухият обаче чуваше. Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите му. Той се извърна. Сърцето му преливаше от сдържани сълзи. Той зарови конвулсивно двете си ръце в косата си и когато ги свали, пръстите му стискаха кичури червеникави косми.

Египтянката въобще не му обръщаше внимание. Той шепнеше, скърцайки със зъби:

— Проклятие! Ето как трябва да изглеждаш! Достатъчно е да си красив само външно.

В това време девойката продължаваше да стои на колене и да вика извън себе си:

— О, ето че слиза от коня си! Ще влезе в онази къща! Феб! Той не ме чува! Феб! Защо тази омразна жена му говори едновременно с мен! Феб! Феб!

Глухият я гледаше. Пантомимата му беше напълно ясна. Окото на бедния звънар бе пълно със сълзи, но той ги сдържаше. Изведнъж Квазимодо дръпна лекичко девойката за ръкава. Тя се обърна. Той я запита привидно равнодушно:

— Искате ли да го извикам?

Тя нададе радостен вик.

— О, върви! Хайде! Тичай! Бързо! Онзи капитан! Капитанът: Доведи ми го! Ще те обичам! — Тя прегръщаше коленете му. Той не можа да се въздържи да не поклати тъжно глава и прошепна:

— Ще ви го доведа.

После обърна глава и се втурна през две-три стъпала по стълбата, задавен от ридания.

Когато пристигна на площада, видя само хубавия кон, вързан за вратата на жилището Гондьолорие. Капитанът беше влязъл преди малко вътре.

Квазимодо вдигна поглед към покрива на църквата. Есмералда стоеше на същото място в същата поза. Той тъжно й кимна с глава. После се облегна на един от уличните стълбове пред дома Гондьолорие, решен да дочака излизането на капитана.

В дома Гондьолорие даваха тържествен прием, какъвто се устройва обикновено преди сватбата. Квазимодо видя да влизат много хора, но не видя никого да излиза. От време на време поглеждаше към покрива. Циганката също като него не помръдваше от мястото си. Един коняр отвърза коня на капитана и го отведе в конюшнята на дома. Целият ден измина така — Квазимодо до уличния стълб, Есмералда — на покрива, Феб по всяка вероятност в краката на Фльор дьо Лис.

Най-сетне настъпи нощта. Безлунна, тъмна нощ. Квазимодо напразно се взираше към Есмералда. Известно време различаваше само едно бяло петно в здрача. После нищо. Всичко се заличи. Всичко потъмня.

Квазимодо видя как светват от горе до долу всички прозорци по фасадата на дома Гондьолорие. Видя как светват един след друг всички прозорци на площада. Видя също как загасват постепенно, до последния. Защото той цялата вечер не мръдна от поста си. Офицерът не излизаше. Когато последните минувачи се прибраха, когато всички прозорци на другите къщи угаснаха, Квазимодо остана съвсем сам, потънал в мрака. Преддверието на „Света Богородица“ не беше осветено по онова време.

Само прозорците на дома Гондьолорие останаха осветени късно след полунощ. Неподвижен, внимателен, Квазимодо наблюдаваше зад разноцветните стъкла подвижни, танцуващи сенки. Ако не бе глух, той щеше да чуе ведно със затихването на градския шум все по-ясно долитащите от къщата празнична глъчка, музика и смехове.

Към един часа след полунощ гостите почнаха да се разотиват. Скрит в сянката, Квазимодо ги виждаше под осветения с факли вход. Капитанът не беше между тях.

Квазимодо стоеше изпълнен с тъжни мисли. Понякога, обзет може би от скука, поглеждаше небето. Огромни, тежки, черни облаци, разкъсвани, раздърпани, висяха като люлки от траурни воали под звездния свод на нощта. Тъмни паяжини, опънати по небето.

Внезапно видя, че вратата прозорец на балкона, чиято каменна балюстрада тъмнееше точно над главата му, се отвори безшумно. Тънката стъклена врата пропусна двама души и се затвори тихо зад тях. Бяха мъж и жена. Квазимодо лесно различи в мъжа хубавия капитан, а в жената — младата дама, която посрещна офицера същата сутрин от този балкон. Площадът бе съвсем тъмен, а двойната червена завеса, която се спусна зад вратата след затварянето й, не пропускаше върху балкона светлината от стаята.

Младият мъж и девойката, доколкото можеше да прецени нашият клет глухчо, който не долавяше нито една от думите им, бяха погълнати от много нежен разговор. Девойката бе позволила, както изглежда, на капитана да я пристегне с ръката си като с колан и слабо се съпротивяваше на целувките му.

Квазимодо присъствуваше отдолу на тази сцена, толкова по-съблазнителна за гледане, защото не бе предназначена за чужди очи. Той наблюдаваше с огорчение тяхното щастие и красота. Природата в края на краищата не беше няма у този клетник и колкото и да бе изкривен гръбначният му стълб, той не бе лишен от трепети. Звънарят мислеше за жалката участ, която му бе отредило провидението — жени, любов и сладострастие щяха само да минават пред очите му, щеше само да гледа хорското щастие. Но най-мъчителното в тази гледка, най-възмутителното бе, че тя би причинила неимоверна болка на египтянката, ако девойката я видеше. Вярно е, че нощта бе много тъмна и че Есмералда, ако бе останала на мястото си (в което той не се съмняваше), бе много далеч. Самият той едва успяваше да различи влюбените на балкона. Това го утешаваше.

Техният разговор обаче ставаше все по-оживен. Младата дама като че ли умоляваше офицера да не бъде така настойчив. Квазимодо виждаше само сключените й ръце, усмивките, примесени със сълзи, вдигнатите към звездите очи на девойката и пламенно сведените към нея погледи на капитана.

За щастие — защото съпротивата на девойката ставаше все по-слаба — вратата на балкона се отвори внезапно. Появи се една стара дама, момичето се смути, офицерът се ядоса и тримата се прибраха в стаята.

Малко по-късно под пътната врата изпръхтя кон и блестящият офицер, загърнат в нощния си плащ, мина бързо край Квазимодо.

Звънарят го остави да отмине ъгъла на улицата, после се затича след него, бърз като маймуна, и извика:

— Ей, капитане! Капитанът се спря.

— Какво ли иска от мене този безделник? — измърмори той, когато различи в мрака разкривената фигура, която тичаше, накуцвайки, зад него.

Квазимодо го настигна и улови смело юздата на коня му.

— Елате с мене, капитане, наблизо има едно лице, което иска да говори с вас.

— Кълна се в Мохамед! — измърмори Феб. — Струва ми се, че съм виждал някъде тази грозна разрошена птица! Хей, метр, ще благоволиш ли да пуснеш юздата на коня ми?

— Капитане, не се ли интересувате кой иска да ви види? — попита глухият.

— Аз ти казвам да пуснеш коня ми — отвърна нетърпеливо Феб. — Какво иска от мене този смешник, дето се е обесил на шията на жребеца ми? Да не би да вземаш коня ми за бесилка?

Квазимодо не само не пускаше юздата, но се опитваше да върне коня в обратна посока. Не можейки да си обясни съпротивата на капитана, той побърза да му каже:

— Елате, капитане! Една жена ви чака! Една жена, която ви обича — добави с усилие той.

— Рядко нахален тип! — каза капитанът. — Да не си въобразяваш, че съм длъжен да ходя при всички жени, които ме обичат? Или които твърдят, че са влюбени в мене? Ами ако случайно тя прилича на тебе, кукумявко? Кажи на тая, която те изпраща, че ще се женя, и да върви по дяволите!

— Слушайте! — извика Квазимодо, който си въобразяваше, че с една само дума ще победи колебанието на капитана. — Елате, вика ви египтянката, която познавате.

Тази дума действително направи силно впечатление на Феб, само че съвсем не такова, каквото очакваше глухият. Спомняте си, че нашият любезен офицер се бе оттеглил с Фльор дьо Лис няколко минути преди Квазимодо да изтръгне осъдената от ръцете на Шармолю. След това при всичките си посещения в дома Гондьолорие той се бе въздържал да заговори за тази жена, чийто спомен въпреки всичко му бе мъчителен. А и Фльор дьо Лис, от своя страна, не смяташе, че е много политично да му каже, че египтянката е останала жива. Следователно Феб смяташе бедната Симилар мъртва, и то още от преди един-два месеца. Нека прибавим, че от няколко минути дълбоката нощ, изключителната грозота и гробовният глас на непознатия пратеник, късният час и пустата улица напомниха неволно на капитана вечерта, когато го бе спрял монахът привидение. Конят му пръхтеше, гледайки Квазимодо.

— Египтянката ли? — извика той, едва ли не уплашен. — Да не би да идваш от оня свят? — И той посегна да извади сабята си.

— Бързо! Бързо! — каза глухият, като се опита да подкара коня. — Насам!

Феб го ритна силно с ботуша си в гърдите.

Окото на Квазимодо заискри. Той понечи да се хвърли върху капитана. После каза, овладявайки се:

— О! Имате щастие, че едно лице ви обича! — И наблегна на думите „едно лице“. После пусна юздата на коня и каза:

— Отивайте си!

Феб пришпори коня, проклинайки. Квазимодо го проследи с поглед, докато той се загуби в мъглата на улицата.

— О! — прошепна глухият. — Да отблъсне такава покана!

Той се прибра — „Света Богородица“, запали лампата си и се изкачи в кулата. Както предполагаше, циганката не беше мръднала от мястото си.

Щом го зърна отдалеч, тя изтича към него.

— Сам! — извика тя и сключи скръбно хубавите си ръце.

— Не можах да го намеря! — отвърна хладно Квазимодо.

— Трябваше да чакаш цялата нощ! — избухна тя.

Гърбавият видя гневният й жест и разбра упрека.

— Ще го дебна по-добре друг път — каза той, навеждайки глава.

— Иди си! — заповяда му тя.

Квазимодо я остави. Тя беше недоволна от него, но той предпочете да понесе лошото и настроение, отколкото да я огорчи. Запази цялата скръб за себе си.

От този ден египтянката не го видя вече. Той престана да идва в килията й. Тя зърваше най-много понякога на върха на една от кулите лицето на злочестия звънар, обърнато печално към нея. Но щом го забелязваше, той изчезваше.

Трябва да признаем, че тя почти не страдаше от доброволното оттегляне на клетия гръбльо. Дълбоко в сърцето си му бе благодарна дори. Впрочем и Квазимодо не си правеше илюзии в това отношение.

Тя не го виждаше вече, но чувствуваше присъствието на един добър дух около себе си. Провизиите й бяха редовно подновявани от нечия невидима ръка по време на съня й. Една сутрин намери на прозореца си клетка с птички. Над килията й имаше една скулптура, която я плашеше. Тя неведнъж бе показвала пред Квазимодо страха си. Една сутрин защото всички изненади се вършеха нощем — не я видя вече. Някой я бе счупил. Човекът, който се бе покатерил до скулптурата, бе сторил това с риск за живота си.

Понякога вечер тя чуваше нечий глас изпод стряхата на камбанарията, който пееше, като че ли за да я приспи, някаква необикновено скръбна песен. Стихове без рима, каквито може да съчини глух човек.

Една сутрин тя видя, събуждайки се, две вази с цветя на прозореца си. Едната бе много хубава кристална ваза, блестяща, но пукната. Водата й бе изтекла и цветята в нея бяха увехнали. Другата бе глинена, грубовата и най-обикновена, но пълна с вода и цветята в нея бяха останали свежи и пищни.

Не зная дали го направи нарочно, но Есмералда взе увехналия букет и цял ден го носи на гърдите си.

Този ден не чу гласа от кулата.

Но Есмералда не обръщаше внимание на това. По цели дни галеше Джали, дебнеше вратата на дома Гондьолорие, разговаряше полугласно с Феб или хранеше с трохички лястовиците.

Съвсем престана да вижда и да чува Квазимодо. Бедният звънар сякаш бе напуснал църквата. Една нощ обаче, когато бе будна и мислеше за своя хубав капитан, тя чу въздишка до килията си. Стана уплашена и съзря на лунната светлина една безформена черна маса, легнала напреко пред вратата й. Квазимодо спеше зад прага, подпрял глава на един камък.

V. КЛЮЧЪТ ОТ ЧЕРВЕНАТА ВРАТА

Но мълвата за чудното спасение на Есмералда стигна до архидякона. Когато научи това, той сам не разбра чувствата, които изпита. Беше се примирил със смъртта на Есмералда. И беше спокоен, защото бе стигнал до крайните дълбини на страданието. Човешкото сърце — отец Клод бе размишлявал върху тия проблеми — може да побере определено количество отчаяние. Когато гъбата е напоена с вода, и морето да мине над нея, тя няма да може да поеме нито капка повече.

А щом Есмералда бе мъртва, гъбата бе преситена, всичко на тоя свят бе свършено за Клод. Но обстоятелството, че, тя бе жива, че и Феб бе жив, означаваше нови терзания и сътресения, нови съмнения, с една дума, живот. А Клод се чувствуваше премного уморен.

Когато тази вест стигна до него, той се затвори в килията си в манастира. Не се мяркаше нито на събранията на капитула, нито вземаше участие в богослужението. Затвори вратата си за всички, дори за епископа. Остана така зазидан няколко седмици. Предположиха че е болен, И това не бе лъжа.

Какво правеше в усамотението си? Сред какви мисли се бъхтеше този клетник? Дали се опитваше за последен път да превъзмогне пагубната си страст? Или замисляше последен план за смъртта на девойката и собствената си гибел?

Неговият Жеан, любимият му брат, галеното му дете, дойде веднъж до вратата му, тропайки, заклинайки го, умолявайки, произнасяйки десетки пъти името си. Клод не отвори.

Той прекарваше по цели дни, долепил лице до прозореца на килията си. От този прозорец на манастира виждаше килията на Есмералда, а често и самата нея, ту с козичката й, ту с Квазимодо. Забелязваше дребните прояви на внимание от страна на отвратителния гръбльо, покорството му, нежното му и раболепно държание с циганката. Спомняше си — имаше добра памет, а паметта е мъчителка на ревнивите — странния поглед на звънаря, вперен една вечер в танцьорката. Запитваше се какво е подтикнало Квазимодо да я спаси. Наблюдаваше много малки сцени между циганката и глухия и неговата страст тълкуваше тази пантомима, гледана отдалеч, едва ли не като любовна. Той нямаше твърде вяра в странната природа на жените. И в сърцето му загоря ревност, която го караше да се черви от срам и възмущение. „Да обича капитана, бе обяснимо, но подобен изрод!“ Тази мисъл бе направо непоносима.

Прекарваше ужасни нощи. Откакто знаеше, че египтянката е жива, отрезвяващите мисли за призраци и смърт, които го бяха завладели първия ден, изчезнаха и плътта пак почна да го терзае. Той се гърчеше в леглото си при мисълта, че мургавата девойка е тъй близо до него.

Всяка нощ безумното му въображение рисуваше Есмералда в пози, които караха кръвта да кипи във вените му. Виждаше я просната над промушения капитан, със затворени очи и пленителна гола гръд, заляна в кръвта на Феб, в незабравимия сладостен миг, когато архидяконът бе отпечатал на бледите й устни своята толкова пламенна целувка, че нещастницата, макар и полумъртва, я бе почувствувала. Виждаше още това коляно от слонова кост, подаващо се извън ужасния уред на Тортьорю. Представяше си най-сетне девойката по риза, с въже на шията и голи рамене, боса, почти гола, каквато я бе видял последния ден. Тези сладострастни картини го караха да свива конвулсивно юмруци и извикваха тръпки по гърба му.

Една нощ особено тези представи така жестоко разпалиха във вените му девствената му монашеска кръв, че той впи зъби във възглавницата си, скочи от леглото, наметна едно расо върху ризата си и излезе от килията с лампа в ръка, полугол, обезумял, с горящ поглед.

Знаеше къде стои ключът от Червената врата, която съединяваше манастира с църквата, а ключът от стълбището на кулите беше, както знаем, винаги у него.

VI. ПАК ЗА КЛЮЧА ОТ ЧЕРВЕНАТА ВРАТА

Тази нощ Есмералда бе заспала в килията си, забравила напълно миналото, отдадена на надежди и сладостни мечти. Тя спеше, сънувайки както винаги Феб, но внезапно й се счу някакво шумолене край нея. Девойката спеше леко и неспокойно като птичка и се събуждаше при най-малкия шум. Отвори очи. Нощта бе много тъмна. Но тя видя на прозорчето едно лице, което я гледаше. Видението бе осветено от лампа. Щом разбра, че Есмералда я бе забелязала, сянката духна лампата. Но девойката бе имала време да я зърне. Тя затвори очи от ужас и прошепна с угаснал глас:

— О! Свещеникът!

Тя си припомни светкавично цялото си предишно нещастие и падна вледенена на леглото си.

Миг след това почувствува край тялото си допир, който така я разтърси, че тя се изправи на колене, разсънена и разярена.

Свещеникът се бе плъзнал в постелята й и я притискаше в обятията си.

Тя се опита да извика, но не можа.

— Махай се, чудовище! Махай се, убиецо! — мълвеше с треперещ и схванат от вълнение и ужас глас девойката.

— Смили се! Смили се! — шепнеше свещеникът, долепяй-ки устни до раменете й.

Тя хвана с две ръце плешивата му глава и се опита да избегне целувките, които я пареха като отровни ухапвания.

— Смили се! — повтаряше клетникът. — Ако знаеш само какво представлява моята любов към тебе! Огън, разтопено олово, хиляди ножове в сърцето ми!

И той стисна с нечовешка, безумна сила ръцете й.

— Пусни ме — каза тя — или ще ле заплюя в лицето. Той я пусна.

— Унижавай ме! Удряй ме, бъди зла! Прави каквото искаш, но смили се! Дай ми малко любов!

Тогава тя го заудря с детинско настървение. Напрягаше хубавите си ръце, за да израни лицето му.

— Махай се, демон!

— Обичай ме! Обичай ме! Смили се! — викаше нещастният свещеник, паднал над нея, отговаряйки с ласки на ударите й.

Изведнъж тя почувствува, че той взема надмощие.

— Време е да се свърши всичко това! — каза той и скръцна със зъби.

Победена, тръпнеща и омаломощена, тя лежеше в обятията му, изцяло в негова власт. Усещаше похотливата му ръка, която я опипваше. Направи последно усилие и почна да вика:

— Помощ! Помощ! Вампир! Вампир!

Никой не идваше. Само Джали се събуди и заблея тревожно.

— Мълчи! — шепнеше свещеникът задъхан. Изведнъж, както се бореше с него, пълзейки по земята, ръката на циганката напипа нещо студено и металическо.

Свирката на Квазимодо. Тя я сграбчи в проблясъка на надежда, допря я до устните си и духна в нея с последни сили. Разнесе се чист, рязък, пронизителен звук.

— Какво е това? — сепна се свещеникът.

Почти в същия миг се почувствува повдигнат от нечия мощна ръка. В килията беше тъмно, той не можа да различи кой го бе хванал, но чу яростно скърцане със зъби и видя в сумрака проблясващото острие на нож.

Стори му се, че различи силуета на Квазимодо. Съобрази, че не можеше да бъде никой друг. Спомни си, че се бе спънал в нещо, проснато напреко на вратата. Но понеже новодошлият не промълвяваше нито дума, той не знаеше какво да мисли. Хвана ръката, която държеше ножа, и завика:

— Квазимодо! — забравяйки в отчаянието си, че звънарят бе глух.

В един само миг Квазимодо повали свещеника на земята и притисна гърдите му с оловното си коляно. Архидяконът разпозна Квазимодо по това ръбесто коляно. Но какво да стори! Как да накара звънаря да го познае? Нощта превръщаше глухия в сляп.

Архидяконът беше загубен. Безмилостна като разярена тигрица девойката не се намесваше в негова защита. Ножът надвисна над главата му. Моментът бе критичен. Внезапно противникът му се разколеба.

— Не бива да я опръсквам с кръв — измърмори той глухо.

Беше гласът на Квазимодо.

Тогава свещеникът почувствува, че грамадната лапа го повлече за крака вън от килията. Той трябваше да умре там. За негово щастие луната бе изгряла преди малко.

Когато прекосиха прага на килията, бледата светлина освети лицето на свещеника. Квазимодо го погледна, разтрепера се, пусна го и отстъпи назад.

Циганката, застанала на прага на килията, видя с изненада, че ролите внезапно се смениха. Сега свещеникът заплашваше, а Квазимодо умоляваше.

Свещеникът обсипваше глухия с гневни жестове и упреци и му направи повелителен знак да се отдалечи.

Глухият наведе глава и коленичи пред вратата на циганката.

— Монсеньор — каза той тържествено и примирено, — убийте най-напред мене, после правете каквото искате!

Казвайки това, той подаде на свещеника ножа си. Извън себе си от ярост, свещеникът се спусна към ножа, но девойката се оказа по-бърза от него. Тя изтръгна ножа от ръцете на Квазимодо и избухна в злъчен смях.

— Ела сега! — каза тя на свещеника.

И вдигна високо ножа. Свещеникът се спря нерешително. Явно тя щеше да го прониже без капка колебание.

— Няма да посмееш вече да се приближиш, подлецо! — извика циганката. После добави безмилостно, понеже знаеше, че думите й ще се забият като хиляди нажежени железа в сърцето на свещеника: — Аз зная, че Феб е жив!

Свещеникът събори с един ритник Квазимодо на земята и потъна, треперещ от ярост, под свода на стълбището.

Когато се скри, Квазимодо вдигна от земята свирката, която бе спасила циганката, и й я подаде.

— Щеше да ръждяса — каза той и я остави сама.

Потресена от бурната сцена, девойката падна изнемощяла на постелята си и се разрида. Хоризонтът й пак се покри със зловещи облаци.

Свещеникът, от своя страна, се върна пипнешком в килията си.

Свършено бе. Отец Клод я ревнуваше от Квазимодо! Той повтори замислено съдбоносните думи:

— Тя няма да принадлежи никому!