Парижката Света Богородица

I. КОЛКО БЛЕСТЯЩИ ИДЕИ ХРУМНАХА ЕДНА СЛЕД ДРУГА НА ГРЕНГОАР НА УЛИЦА „ДЕ БЕРНАРДЕН“

Когато Пиер Гренгоар видя какъв обрат взе тази история и разбра, че няма да се размине без въже, бесилка и други неприятности за главните лица на комедията, и през ум не му мина да се намеси. Просяците, при които бе останал, убеден, че в крайна сметка това е най-приятното общество в Париж, продължаваха да се интересуват от Есмералда. Той намираше, че това е естествено за хора, които като нея нямаха друга перспектива освен Шармолю и Тортьорю и не летяха като него във въображаемите висоти върху крилата на Пегас. Той бе узнал от разговорите им, че неговата невеста по силата на обреда със счупената стомна се бе приютила в църквата „Света Богородица“ и бе много доволен. Но мисълта да я споходи никак не го привличаше. Мислеше си понякога за козичката и това бе всичко. Впрочем денем той акробатствуваше, за да се изхранва, а нощем се потеше над едно изложение против парижкия епископ, защото не беше забравил още колелата на мелниците му и още го беше яд на него. Занимаваше се също с коментара на прекрасното съчинение на нойонския и турнейски епископ Борди льо Руж „De Cupa Petrarum“184, което бе породило у него силно влечение към архитектурата. Тази склонност измести в сърцето му страстта към херметиката. Впрочем тя се явяваше естествен завършек на херметиката, защото между тях двете съществува интимна връзка. Любовта към идеята бе отстъпила място у Гренгоар на любовта към формата на същата идея.

Той се бе спрял един ден до „Сен Жермен л’Оксероа“ до ъгъла на зданието, наречено Фор л’Евек, което се намираше срещу друга една сграда, Фор льо Роа. Фор л’Евек имаше пленителен параклис от четиринадесети век с обърнат към улицата олтар. Гренгоар разглеждаше благоговейно външните скулптури. Той изживяваше миг на егоистична, върховна, изключителна наслада, когато артистичната личност вижда само изкуството и свежда цялата вселена до изкуството. Внезапно почувствува върху рамото нечия тежка ръка. Обърна се. Беше някогашният му приятел и учител негово преподобие архидяконът.

Гренгоар се слиса. Не беше виждал отдавна учителя си, а отец Клод спадаше към интересните и страстни личности, които винаги нарушават равновесието на един философ скептик.

Архидяконът помълча няколко минути, през които Гренгоар можа да го разгледа на воля. Той намери отец Клод много променен, блед като зимно утро, с хлътнали очи и почти бели коси. Свещеникът пръв наруши мълчанието, като попита спокойно, но ледено:

— Как сте, метр Пиер?

— Със здравето ли? — отвърна Гренгоар. — Може да се каже какво ли не, но общо взето, не съм зле. Живея с мярка. Нали знаете, учителю, тайната на доброто здраве според Хипократ id est: cibi, potus, somni, Venus, omnia moderata sint185.

— Значи, нямате никакви грижи, метр Пиер? — поде архидяконът, като втренчи поглед в Гренгоар.

— Бога ми, не.

— И с какво се занимавате понастоящем?

— Нали виждате, учителю. Разглеждам сечението на тези камъни и начина, по който е издялан барелефът.

Свещеникът се усмихна горчиво само с крайчеца на устните си.

— Същински рай! — възкликна Гренгоар и се наведе към скулптурите с възторженото изражение на човек, който демонстрира живи феномени. — Не намирате ли например, че тази метафора е изработена с много сръчност, изтънченост и търпение? Погледнете онази колонка. Виждали ли сте около някой друг капител по-нежни и по-любовно изваяни от длетото листа? Ами трите медальона от Жан Майвен? Не са най-хубавите произведения на този гений и все пак простодушието, благостта на лицата, безгрижните пози, драпериите и необяснимото очарование, с което са проникнати дори недостатъците им, придават на фигурките много живот и грация, бих казал дори, прекалено много. Не намирате ли, че това е страшно интересно?

— Имате право — отвърна, свещеникът.

— А да видите само вътрешността на параклиса! — поде словоохотливо и въодушевено поетът. — Навсякъде скулптури. Една до друга като листа на зелка. Абсидата се отличава с изключително благочестие и своеобразие, каквито не съм виждал никъде другаде!

Отец Клод го прекъсна:

— И така вие сте щастлив?

— Честна дума, да — отвърна Гренгоар с жар. — Отначало обичах жени, после животни, а сега съм влюбен в камъните. Те са също така забавни, както жените и животните, без да са така коварни.

Свещеникът докосна по навик челото си с ръка.

— Имате право!

— Погледнете! — каза Гренгоар. — И каква само наслада изпитва човек!

Той хвана свещеника за ръка. Отец Клод не се възпротиви. Гренгоар го въведе под куличката на стълбището на Фор л’Евек.

— Погледнете само тази стълба! Всеки път, когато я видя, се чувствувам блажен. Съвсем проста и все пак единствена по изработката си в цял Париж. Всички стъпала са заоблени откъм долната страна. Красотата и простотата се заключават именно в плочите на стъпалата, широки около една стъпка, преплетени, включени едно в друго, застъпващи се, съединени, вкопани едно в друго, впили се сякаш в изящна и здрава хватка, не намирате ли?

— И вие нямате никакви желания?

— Не.

— И не съжалявате за нищо?

— Не изпитвам нито съжаление, нито желания. Животът ми е съвсем в ред.

— Хората подреждат едно, но обстоятелствата го разреждат — подхвърли Клод.

— Аз съм философ от школата на Пирон и се стремя да спазвам във всичко равновесие — заяви Гренгоар.

— А как се препитавате?

— Съчинявам от време на време по някоя епопея или трагедия, но най-много ми докарва моят занаят, учителю, който ви е известен. Нося пирамиди от столове със зъбите си.

— Недостоен занаят за философ!

— Своето рода равновесие все пак — заяви Гренгоар. — Когато човек е овладян от една мисъл, той я съзира във всичко:

— Колкото до това, напълно ви разбирам — отвърна архидяконът. Той добави след кратко мълчание: — Но въпреки всичко живеете в оскъдица?

— Беден съм, вярно, но не и нещастен.

В този момент се чу тропот на коне и нашите двама събеседници видяха в дъното на улицата отряд кралски стрелци, които яздеха с вдигнати копия начело с офицера си. Кавалкадата беше блестяща; копитата на конете чаткаха по паважа.

— Как само гледате този офицер! — каза Гренгоар на архидякона.

— Защото ми се струва, че го познавам.

— Как се казва?

— Мисля, че се нарича Феб дьо Шатопер! — каза Клод.

— Феб! Интересно име! Има един Феб, граф дьо Фоа. На времето познавах едно момиче, което лягаше и ставаше с името Феб на уста.

— Елате — каза свещеникът, — имам да ви говоря.

Откакто видя стрелците, под ледената външност на архидякона започна да прозира известно вълнение. Той тръгна напред. Свикнал да му се подчинява, Гренгоар го последва — обичайно държание за всеки, който беше в съприкосновение с този толкова властен човек. Те стигнаха, без да разговарят, до улица „Да Бернарден“, която беше почти безлюдна. Отец Клод се спря.

— Какво искахте да ми кажете, учителю? — попита Гренгоар.

— Не намирате ли — отвърна архидяконът, дълбоко замислен, — че облеклото на тия конници, които току що видяхме, е по-хубаво от вашето и от моето?

Гренгоар поклати отрицателно глава.

— Бога ми, предпочитам моята жълто-червена туника, пред тия стоманени люспи. Голямо удоволствие е да ходиш и да дрънчиш като железарски кей по време на земетресение!

— Значи, Гренгоар, вие никога не сте завиждали на тези хубави синчета във военни униформи?

— За какво да им завидя, ваше преподобие? За тяхната сила, за оръжието или за дисциплината им? Предпочитам независимостта и дрипавата си философия. Намирам, че е по-приятно да съм глава на муха, отколкото опашка на лъв!

— Интересно — забеляза замислено свещеникът. — Все пак хубавата униформа не е лошо нещо.

Като го видя така унесен, Гренгоар го остави и отиде да се полюбува на входа на една съседна къща. Той се върна, пляскайки с ръце.

— Ако не бяхте така зает с хубавите дрехи на военните, ваше преподобие, щях да ви помоля да видите тази врата. Винаги съм твърдял, че жилището на сийор Обри има най-хубавата врата на света!

— Пиер Гренгоар — каза архидяконът, — какво направихте с малката циганка, танцьорката?

— Есмералда ли? Колко бързо сменихте разговора!

— Нали тя беше ваша жена?

— Е да, бяха ни венчали с една счупена стомна. За четири години. Виж ти — забеляза Гренгоар, гледайки леко насмешливо архидякона, — нима още не сте я забравили?

— А нима вие не си спомняте вече за нея?

— Малко. Имам толкова много работа!… Боже мой, колко сладка беше козичката й!

— Но нали тази циганка ви бе спасила живота?

— Така беше, пусто да остане!

— Но какво се случи с нея? Какво направихте с нея?

— И аз не зная. Струва ми се, че я обесиха.

— Така ли мислите?

— Не съм съвсем сигурен. Като разбрах, че работата е стигнала до бесилка, аз се отдалечих.

— Само толкова ли знаете?

— Чакайте. Казаха ми, че намерила убежище в „Света Богородица“ и ми стана много драго, само че не можах да открия дали и козичката е с нея. Това е всичко, което зная.

— Тогава аз ще ви кажа нещо повече! — извика отец Клод и гласът му, дотогава нисък, бавен и почти глух, стана внезапно гръмък. — Девойката действително се бе приютила в „Света Богородица“, но след три дни правосъдието ще я вземе отново в ръцете си и тя ще бъде обесена на Гревския площад. Има решение на съда.

— Колко неприятно! — забеляза Гренгоар. Свещеникът тутакси си придаде спокойно и безучастно изражение.

— Тю, да му се не види! — обади се поетът. — Кой ли се е сетил да иска повторното й осъждане! Не можеха ли да оставят съда на мира? Какво толкова им пречеше, че едно бедно момиче се е подслонило под стряхата на „Света Богородица“, до лястовичите гнезда?

— Светът е пълен със сатани — отвърна архидяконът.

— Дяволски неприятна история — забеляза Гренгоар.

— И тъй, тя ви спаси живота? — поде след кратко мълчание архидяконът.

— Да, при моите приятели крадците. Още малко и щяха да ме обесят, за което щяха да съжаляват сега.

— Не искате ли да направите нещо за нея?

— С най-голямо удоволствие, отец Клод. Само да не се забъркам в някоя мръсна каша!

— Какво от това?

— Как така какво от това! Добре ви е на вас, учителю. Ами че аз съм захванал два големи труда.

Свещеникът се удари по челото. Въпреки привидното си спокойствие той издаваше от време на време с някой необуздан жест вътрешното си вълнение.

— Как да я спасим?

— Ще ви отговоря, учителю, с думите: „Il padelt“, което ще рече на турски: „Бог е нашата надежда“.

— Как да я спасим! — повтори замислено отец Клод. Гренгоар на свой ред се удари по челото.

— Слушайте, учителю. Аз имам богато въображение. Ще измисля начин. Дали да не поискаме помилване от краля?

— От Луи XI? Помилване?

— Защо не?

— Опитай се да изтръгнеш кокал от тигър! Гренгоар се зае да търси нов изход.

— Добре! Слушайте тогава! Искате ли да отправя до енориашките молба, придружена с декларация, че е бременна?

Хлътналите зеници на свещеника блеснаха.

— Бременна ли? Ей, нещастнико, да не би да има нещо такова!

Гренгоар се уплаши от изражението му. Той побърза да заяви:

— О, не от мене! Нашата женитба бе в истинския смисъл на думата forismaratagium186. Аз останах незамесен. Важното е да получим отлагане.

— Безумие! Позор! Млъкни!

— Напразно се гневите — измърмори Гренгоар. — Ще издействуваме отлагане, това не вреди никому, а парижките акушерки ще спечелят четиридесет парижки дьоние. Те са бедни жени.

Свещеникът не го слушаше.

— Тя обаче трябва да излезе оттам! — прошепна той. — Присъдата ще влезе в сила след три дни. Впрочем и да нямаше присъда, този Квазимодо! Жените имат толкова извратени вкусове! — Той повиши глас. — Метр Пиер, аз обмислих добре. Има само едно средство за спасение.

— Какво? Аз не виждам вече никакво.

— Слушайте, метр Пиер! Не забравяйте, че й дължите живота си. Ще ви обясня откровено моя план. Църквата се охранява ден и нощ. Пускат да излязат само тия, които влязат. Следователно вие можете да влезете. Ще дойдете. Аз ще ви въведа при нея. Ще си размените дрехите. Тя ще вземе вашите, вие ще вземете нейната фуста.

— Дотук всичко е прекрасно — забеляза философът. — Ами после?

— После ли? Тя ще излезе с вашите дрехи. Вие ще останете с нейните. Може би ще ви обесят, но тя ще бъде спасена.

Гренгоар се почеса замислен по ухото.

— Виж ти! — промълви той. — Ето една идея, която никога не би ми хрумнала от само себе си!

При неочакваното предложение на отец Клод прямото и добродушно лице на поета помръкна тутакси като засмян италиански пейзаж, когато духне злополучен вятър и скрие зад облак слънцето.

— Е, добре, Гренгоар, какво ще кажете за моя план?

— Казвам, учителю, че не може би, ами сигурно ще ме обесят.

— Това няма значение.

— По дяволите!

— Тя ви е спасила живота. Ще платите сега дълга си.

— Аз имам колкото щете неплатени дългове.

— Метр Гренгоар, това се налага. Архидяконът говореше властно.

— Чуйте, отец Клод — отвърна поетът, напълно съкрушен. — Вие държите на вашия план, но не сте прав. Не виждам защо трябва да се оставя да бъда обесен на мястото на друг.

— Че какво толкова ви свързва с живота?

— О! Хиляди неща!

— Кои например, моля ви се?

— Кои ли? Въздухът, небето, зората, здрачът, лунната светлина, приятелите ми крадци, веселите закачки с момите, изучаването на дивните парижки архитектурни паметници, три обемисти съчинения, които трябва да напиша, едното от които против епископа и неговите мелници, и какво ли не още! Анаксагор твърдял, че живеел, за да се любува на слънцето. А освен това аз имам щастието да прекарвам от сутрин до вечер-дните си с една гениална особа, тоест със себе си, и това е крайно приятно занимание.

— Празноглавецо! — измърмори архидяконът. — Добре, а кой ти осигури приятния живот, който водиш? Кому дължиш, че дишаш този въздух, че виждаш това небе и че имаш възможност да забавляваш птичия си ум с какви ли не лекомислени и безумни неща? Къде щеше да бъдеш ти сега без нея? Нима си съгласен да умре тази, благодарение на която живееше самият ти? Да умре това хубаво, нежно, обожаемо създание, необходимо на светлината, на света, по-неземно, от самия бог? А ти, полумъдрец, полубезумец, жалка наброска на нещо си, своето рода растение, което си въобразява, че се движи и мисли, ти да продължаваш да живееш живота, който си й откраднал, живот, безполезен като запалена сред бял ден свещ! Хайде, прояви малко състрадание. Гренгоар! Бъди великодушен на свой ред! Последвай нейния пример!

Свещеникът бе убеден. Гренгоар го слушаше най-напред равнодушно, после се трогна и най-сетне бледото му лице се разкриви в трагична гримаса — като новородено, обзето от колики.

— Вие сте красноречив! — заяви той, изтривайки една сълза. — Добре, ще си помисля. Странно е това ваше хрумване! Но най-сетне, кой знае — добави той. — може пък и да не ме обесят. Не всеки, който се сгодява, се жени. Когато ме намерят в килията така комично нагизден с пола и забрадка, може би ще избухнат в смях. Пък и дори да ме обесят, какво от това? Въжето е смърт като всяка друга или, по-право казано, съвсем не е обикновена смърт. То е смърт, достойна за мъдрец, който се е колебал цял живот, смърт — нито риба, нито рак, — подобна на ума на истинския скептик. Смърт, която носи отпечатъка на пиронизма и на нерешителността, която стои по средата между небето и земята и ви дава възможност да висите във въздуха. Философска смърт, за каквато съм може би предопределен. Великолепно е да умреш така, както си живял.

— Значи решено? — прекъсна го свещеникът.

— Та какво представлява в края на краищата смъртта? продължи възторжено Гренгоар. — Един неприятен миг, плащане на пътна такса, преход от нищожното съществуване към небитието. Попитали мегалополиеца Церцидас дали би умрял доброволно. „Защо не? — отвърнал той. — След смъртта си ще видя велики мъже: Питагор между философите, Хакатей между историците, Омир между поетите, Олимп между музикантите.“

Архидяконът му стисна ръка.

— Значи решено? Ще дойдете утре.

Този жест върна Гренгоар към действителността.

— А, не, бога ми! — каза той като човек, който се събужда от сън. — За да бъда обесен? Съвсем безсмислено. Не искам.

— Сбогом тогава! — И архидяконът процеди през зъби: — Ще те науча аз тебе!

„Не искам да имам разправии с този проклет човек!“ — помисли си Гренгоар и изтича подир отец Клод.

— Слушайте, господин архидякон, нека не се караме, ние сме стари приятели. Ако се интересувате от това момиче, искам да кажа от жена ми, нямам нищо против. Вие измислихте средство да я измъкнете невредима от „Света Богородица“, но вашето средство е крайно неприятно за мене, Гренгоар. Ами ако аз изнамеря друго? Предупреждавам ви, че в момента ме осени блестящо вдъхновение. Ако изнамеря успешен начин да я измъкна от беда, без да излагам шията си на каквато и да е примамка, какво бихте казали? Няма ли да бъдете доволен? Необходимо ли е да бъда обесен, за да ви угодя?

Свещеникът дърпаше нетърпеливо копчетата на расото си.

— Поток от празни брътвежи! Какво средство предлагаш?

— Да — продължи Гренгоар, говорейки сам на себе си, допрял показалец до носа си в знак на дълбок размисъл. — Точно така. Крадците са смели момци. Египетското племе я обича. Те ще се вдигнат при една дума. Нищо по-лесно. Нападение. Лесно ще я отвлечем в суматохата. Още утре вечер… Те ще бъдат страшно доволни.

— Средството! Говори! — процеди свещеникът, разтърсвайки го.

Гренгоар се обърна величествено към него.

— Я ме оставете! Не виждате ли, че обмислям плана си! Той се вглъби още няколко секунди, после изръкопляска на щастливото си хрумване.

— Прекрасно! Стопроцентов успех!

— Средството! — викна гневно Клод. Гренгоар сияеше.

— Елате, ще ви обясня всичко тихичко. Това е действително забавен контраудар, който е изгоден за всички ни. Бога ми! Трябва да признаете, че не ми липсва ум! — Той се спря внезапно: — Чакайте! Ами козичката с девойката ли е?

— Да, мътните да те отнесат!

— Защото и нея ще обесят, нали?

— Все ми е едно.

— Да, сигурно ще я обесят. Миналия месец обесиха една свиня. Палачът обича тия церемонии. После изяжда животното. Да обеси моята хубава Джали! Милата ми душичка!

— Проклятие! — извика отец Клод. — Самият ти си палач! Какво средство изнамери, нехранимайко? С щипци ли трябва да измъкна знаменитата ти идея?

— Успокойте се, учителю, ей сега ще я чуете.

Гренгоар се наклони към ухото на архидякона и му зашепна тихичко, като оглеждаше неспокойно улицата от всички страни, макар че не минаваше никой. Когато свърши, отец Клод хвана ръката му и каза студено:

— Добре. До утре.

— До утре! — повтори Гренгоар.

И докато архидяконът се отдалечаваше в една посока, той пое в обратната, шепнейки сам на себе си: „Ето едно славно начинание, господин Пиер Гренгоар. Няма значение. Никъде не е казано, че когато човек е незначителен, трябва да се бои от крупните начинания. Битон187 вдигна цял бик на плещите си. Стърчиопашките, циганските славейчета и другите малки птички прелитат океана!“

II. СТАНЕТЕ СКИТНИК!

Връщайки се в манастира, архидяконът срещна пред вратата на килията си брат си Жеан Мелницата, който го чакаше и пропъждаше скуката от очакването, рисувайки с въглен по стената профила на по-големия си брат с огромен нос.

Отец Клод едва погледна брат си. Той мислеше за друго. Веселото лице на палавника, чиято усмивка толкова пъти бе прояснявала мрачното чело на свещеника, сега бе безсилно да разпръсне мъглата, сгъстяваща се с всеки изминал ден над неговата порочна, зловонна и загниваща душа.

— Дойдох да ви видя, братко — каза плахо Жеан.

Архидяконът дори не го погледна.

— Е, и какво?

— Братко — поде лицемерното хлапе, — вие сте толкова добър с мене и ми давате толкова добри съвети, че винаги се връщам към вас.

— После?

— Уви! Братко, вие имахте пълно право, когато ми казвахте: „Жеан! Жеан! Gessat doctorum doctorina, discipulorum disciplina.“188 Жеан, бъдете благоразумен. Жеан, учете се, Жеан, не скитайте нощем вън от колежа без уважителна причина и без разрешение на възпитателя. Не се бийте с пикардци-Te, noli, Joannes, verberare picardos, не се излежавайте като неграмотно Marape, guasi asinus illiteratus върху школската слама, Жеан, посрещайте с покорство наказанията на учителя! Жеан, посещавайте всяка вечер параклиса и пейте псалми, стихове и молитви на пресвета Дева Мария. Уви! Какви прекрасни наставления!

— Е и после?

— Братко, пред вас стои един грешник, престъпник, клетник, развратник, същинско чудовище! Скъпи братко, Жеан превърна съветите ви на пух и прах. Аз съм жестоко наказан и всеблагият бог е напълно прав. Докато имах пари, плюсках, лудувах и водих разгулен живот. О, колко пленителна е лицевата страна на разврата и колко грозна и начумерена е опаката му страна! Сега нямам ни грош, продадох завивката, ризата и палтото си. Прощавай, весел живот! Хубавата свещ угасна, остана ми само мръсна лоена угарка, която дими в носа ми. Тормозят ме угризения и кредитори.

— Изводът ти?

— Уви! Скъпи братко, бих желал да започна порядъчен живот. Идвам при вас, изпълнен с покаяние. Разкайвам се. Изповядвам прегрешенията си. Удрям се с юмруци в гърдите. Имате пълно право да искате да стана един ден лисансие и помощник-възпитател в колежа Торши. Чувствувам понастоящем чудно призвание за тази професия. Но нямам вече мастило. Трябва да си купя. Нямам и пера, трябва също да си набавя. Нямам хартия, нямам книги, трябва да си купя. Затова имам голяма нужда от малко средства. И ето ме, идвам при вас, братко, изпълнен с покаяние.

— Това ли е всичко?

— Да, малко пари.

— Нямам.

Студентът каза тогава сериозно и същевременно решително:

— Е добре, братко, неприятно ми е, но трябва да ви кажа, че други ми правят много съблазнителни предложения. Не искате ли да ми дадете малко пари? Не? В такъв случай ставам скитник.

Произнасяйки тази чудовищна дума, той зае позата на Аякс, очакващ да бъде сразен от мълния. Архидяконът каза хладно:

— Станете скитник!

Жеан се поклони дълбоко и слезе по стълбата на манастира, свирейки с уста.

Когато минаваше през двора на манастира под прозореца на братовата си килия, той чу, че прозорецът се отвори, вдигна глава и видя строгото лице на архидякона.

— Върви по дяволите! — извика отец Клод. — Това са последните пари, които ще видиш от мене!

В същото време свещеникът хвърли на Жеан една кесия, която направи голяма цицина на челото на студента. Жеан си отиде едновременно сърдит и доволен, като куче, замерено с тлъст кокал.

III. ДА ЖИВЕЕ РАДОСТТА!

Читателят не е забравил може би, че част от Двора на чудесата бе ограден от старинната обиколна стена на града, много от кулите на които бяха почнали да се рушат по онова време. Скитниците бяха приспособили една от тия кули за своите увеселения. В долната зала се помещаваше кръчмата, а останалото — в горните етажи. Тази кула бе най-оживеното и същевременно най-отвратителното свърталище в царството на скитниците. Чудовищен кошер, който бръмчеше ден и нощ. Нощем, когато болшинството просяци спяха, когато нито един прозорец по излющените фасади около площада не светеше, когато безбройните къщурки, мравуняци на крадци, леки момичета и откраднати или незаконородени деца бяха безмълвни, веселата кула можеше да се разпознае лесно по шума, долитащ от нея, по червената светлина, която струеше не само от отдушниците и прозорците, но и от пролуките на пропуканите стени и се излъчваше като че ли от всичките й пори.

И така приземният етаж служеше за кръчма. Слизаше се през ниска вратичка по стръмна като александрийски стих стълба. Над вратата вместо фирма имаше някаква невъобразима цапотия, представляваща монети и заклани пилета със следния надпис отдолу: „При звънарите за умрелите.“

Една вечер, когато всички парижки камбанарии прозвъниха сигнала за загасяване на огъня, ако нощните стражи можеха да проникнат в страшния Двор на чудесата, щяха да забележат, че в кръчмата на скитниците се вдига още по-голям шум, отколкото обикновено, че се пие двойно повече и се проклина много по-ожесточено. Вън, на площада, бяха струпани големи групи, които разговаряха шепнешком, като че ли замисляха важно дело, а тук-таме някой приклекнал мошеник точеше на паважа желязно острие.

В самата кръчма виното и игрите така отвличаха скитниците от мислите, които занимаваха тази вечер всички, че от приказките на посетителите мъчно можеше да се отгатне за какво става дума. Те бяха само по-оживени от друг път и в краката на всеки от тях блестеше някакво оръжие — брадва, топор, сабя или дръжка на старинен самострел.

Кръглата зала на кулата беше обширна, но масите бяха наредени така гъсто една до друга и посетителите бяха толкова многочислени, че всичко, което се намираше в кръчмата — мъже, жени, пейки, канчета за бира, пиещи, спящи, играещи, здрави и хроми, — изглеждаше струпано едно върху друго с не повече ред и хармония, отколкото купчина черупки от стриди. На масите горяха няколко лоени свещи, но истинското осветление на кръчмата идеше от огъня, който изпълняваше функцията на полилей в оперна зала. Подземието беше толкова влажно, че дори сред лято не оставяха огъня да загасне. В огромната камина, украсена със скулптури от двете страни и тежка желязна скара, отрупана със съдове, пламтеше буен огън от дърва и торф. Подобен огън гори в селските ковачници и хвърли червени отражения по прозорците на отсрещните сгради. Голямо куче, седнало важно в пепелта, въртеше пред жаравата нанизано на шиш месо.

Въпреки безпорядъка при внимателно вглеждане можеше да се различат три главни групи в множеството, струпани около трима души, които читателят вече познава! Единият от тях, странно натруфен с какви ли не ориенталски дрипели, беше Матиас Юнгади Спикалип, херцог на Египет и Бохемия. Мошеникът бе седнал върху една маса, кръстосал крака, и с вдигнат във въздуха пръст посвещаваше на висок глас в тайните на бялата и черната магия обградилите го зяпнали слушатели. Друга навалица се тълпеше около стария ни познайник, въоръжения до зъби безстрашен крал на тюните, Клопен Труйфу, който, напълно сериозен, ръководеше с нисък глас разграбването на огромна бъчва, пълна с оръжия, от която стърчаха секири, шпаги, шлемове, брони, части от брони, върхове на копия и копия, прости и нарязани стрели, напомнящи ябълки и грозде, преливащи от рога на изобилието. Всеки вземаше от купа — кой каска, кой шпага, кой кинжал с кръстообразна дръжка. Дори и децата се въоръжаваха. И безногите, навлекли ризници и брони, пълзяха като огромни бръмбари в краката на пиещите.

Най-сетне третата компания — най-шумната, най-веселата и най-многочислената — заемаше пейките и масите, сред които ораторствуваше и псуваше пронизителен глас, изплъзващ се изпод тежко пълно военно снаряжение — от шлема до шпорите. Мъжът, който бе надянал тия военни доспехи, беше толкова дребен за тях, че от цялото му тяло се виждаше само безочливо вирнатият му червен нос, кичур руси коси, розова уста и дръзки очи. На пояса му бяха набучени ножове и кинжали, на бедрото му висеше дълга сабя, вляво от него лежеше ръждясал лък, а пред него имаше голяма кана с вино; би трябвало да прибавим и дебелата раздърпана мома вдясно от него. Наоколо можеха да се видят само ухилени, псуващи или пиещи уста.

Прибавете и няколко други по-незначителни особи и особености — прислужниците и прислужничките, които тичаха с кани на глави, играчите, приведени над билярда, дамите, заровете или увлекателната хазартна игра, тренгле, кавгите в единия ъгъл, целувките в другия — и ще добиете известна представа за общата картина, заляна от светлината на буйния огън, който хвърляше по стените на кръчмата хиляди причудливи и неимоверно големи танцуващи сенки.

Колкото до шума, представете си залюляна с все сила камбана.

Съдът под шиша, в който пращеше дъжд от мазнина, изпълваше с непрестанното си цвърчене паузите между хилядите диалози, кръстосващи се и летящи от единия до другия край на помещението.

В дъното на кръчмата посред тази врява бе седнал в подножието на камината един философ, който разсъждаваше, заровил крака в пепелта и забил очи в главните. Пиер Гренгоар.

— Хайде! Бързо! Въоръжавайте се! След един час тръгваме! — казваше Клопен Труйфу на бандата си.

Една девойка тананикаше:

Лека вечер, татко, мамо!

Огъня гасят последните.

Двама играчи на карти се караха.

— Вале! — викаше червендалестия, заканвайки се с юмрук на другия. — С такива трефи ще те разкрася, че ще можеш да заместиш мистигри189 в картите на негово величество краля.

— Уф! — ръмжеше един нормандец, който можеше да се разпознае по носовия акцент. — Наблъскали сме се като светците в параклиса на Кайувил!

— Деца — говореше във фалцет египетския херцог на слушателите си, — френските вещици отиват на дяволското сборище без метли, мас или козли. Само с няколко магически думи. Пред вратата пък на италианските вещици чака винаги един козел. Но и едните, и другите трябва да излязат през комина.

Гласът на младия обесник, който бе въоръжен от глава до пети, се издигаше над общата врява.

— Слава! Слава! — дереше се той. — Днес за пръв път встъпвам в бой! Скитник! Аз съм скитник! Кълна се в червата на Исус! Дайте ми да пия! Приятели, аз се наричам Жеан Фроло Мелницата и съм благородник. Смятам, че ако бог беше по-сърцат, щеше да стане крадец! Братя, ние предприемаме славна акция. Ние сме храбреци! Ще обсадим църквата, ще издъним вратите, ще измъкнем хубавата девойка, ще я спасим от съдиите, ще я спасим от свещениците, ще разрушим манастира, ще изгорим епископа в дома му, и то светкавично бързо, преди кой да е бургместър да успее да глътне лъжица супа! Нашето дело е справедливо, ще разграбим „Света Богородица“ и толкова! Ще обесим Квазимодо. Познавате ли Квазимодо, госпожици? Виждали ли сте го задъхан над голямата камбана в деня на света Троица? Дяволски рога! Прекрасна гледка! Дявол, яхнал зинала паст. Приятели, чуйте, аз съм скитник от все сърце, от дън душа поданик на кралството на аргото, роден крадец. Бях богат, но излапах славно богатството си. Майка ми мечтаеше да ме види офицер, баща ми — помощник-дякон, леля ми — съветник в съда, баба ми — кралски секретар, другата ми баба — ковчежник във военното ведомство. А пък аз станах скитник. Казах на баща ми и той изплю в лицето ми проклятие, казах на майка ми, достопочтената бабка се разрида и се разлигави като ей този пън над скарата. Да живее радостта! Аз съм създаден за разрушител! Кръчмарко, приятелко моя, налей ми вино! Имам с какво да ти платя. Не искам вече от сюренското, дращи ми на гърлото. То е по-остро и от върбова кошница!

Навалицата му ръкопляскаше и се заливаше в гръмък смях. Забелязвайки, че шумът около него се удвоява, студентът се провикна:

— О, каква дивна врява! Populi de bacchan tis popniosa debacchatio.190 — И той се разпя с плувнали във възторг очи, подражавайки каноник, който почва вечерната служба: — „Qnae cantica! Quae organa! Auae cantilenae! Quae melodiae hie srue gine dtcantantur! Sonant melliglua hymnorum organa, snavissima angelorum melodia, cantica canticorum mira!“191

— Внезапно младежът прекъсна пеенето и каза:

— Кръчмарко, дай да вечерям!

За миг настъпи почти пълна тишина, по време на която се чу ясно острият глас на египетския херцог, обучаващ циганите:

— Невестулката се нарича Адюин, лисицата — Синекрака или Горска скитница, вълкът — Сивокрак или Златокрак, мечокът — Стареца или Дядото. Шапката на джудже прави човека невидим и му позволява да вижда невидимото. Когато се кръщава жаба, тя трябва да бъде облечена в червено или черно кадифе, със звънче на шията и на краката. Кръстникът и държи главата, а кръстницата — задните крачка. Демонът Сидрагазум може да накара девойките да танцуват съвсем голи.

— Кълна се в обедната служба! — прекъсна го Жеан. — Бих желал да бъде демонът Сидрагазум!

Междувременно скитниците продължаваха да се въоръжават шепнешком в другия край на кръчмата.

— Клетата Есмералда! — казваше един циганин. — Тя е наша сестра. Трябва да я измъкнем оттам.

— Все още ли е в „Света Богородица“? — запита един лъжефалирал с еврейска физиономия.

— Да, дявол!

— Добре тогава, другари — провикна се лъжефалиралият. — Да вървим в „Света Богородица“! Още повече, че в параклиса на свети Фереол и Ферюсион има две статуи — едната на свети Йоан Кръстителя, другата на свети Антоан, — и двете от чисто злато, тежки седемнадесет златни марки и петнадесет естелина, с подставки от дубле, тежки седемнадесет марки и пет унции. Това ми е добре известно, защото съм златар.

Донесоха вечерята на Жеан. Той се облегна на гърдите на седналото до него момиче и се провикна:

— Кълна се в свети Вул дьо Люк, наричан от простолюдието свети Гоглю, аз съм напълно щастлив! Срещу мен е седнало едно малоумно кьосе, което ме гледа като ерцхерцог. Отляво пък се е настанил един със зъби, дълги до брадата. Аз пък самият съм също като маршал Дьо Жие по време на обсадата на Понтоаз: десният ми фланг се опира на възвишение192! Кълна се в корема на Мохамед! Ей, другарю, ти приличаш на продавач на топки, а си седнал до мене! Ами че аз съм дворянин, приятелче! Търговското съсловие е несъвместимо с дворянството. Махай се оттук! Охо! Хей, вие там! Не се бийте! Как, Батист Птицеядец, ти имаш толкова красив нос, луд ли си да го излагаш на юмруците на това говедо? Ах, глупчо! Non cuiquam datum est habere nasum.193 Ти си действително божествена, Жаклин Гризиухо! Жалко, че косите ти са окапали. Ехей! Аз се казвам Жеан Фроло и брат ми е архидякон. Дяволите да го вземат! Всичко, което ви казвам, е истина. Като ставам скитник, аз се отказвам от половината къща в рая, която ми бе обещал блат ми. Dimidia mdomum in paradiso.194 Цитирам дословно. Имам имение на улица Тир-шап и всички жени са влюбени в мене, както е вярно, че свети Елоа бил превъзходен златар и че петте занаята, развити в Париж, са дъбене на кожи, обработване на кожи, правене на каиши, на кесии и парене на кожи, че и свети Лаврентий е бил изгорен с черупки от яйца. Кълна ви се, другари,

Мила моя, луната грее, погледни през прозорчето как вятърът мачка облаците! Също както аз мачкам нагръдника ти. Девойки, изтрийте сополите на децата и на свещите! Христос и Мохамед! Какво са ми дали да ям? О, Юпитер! Ей, своднице! Всички косми, дето ги няма по главите на разтуриите ти, са в омлета ми! Ах, бабушкеро! Предпочитам плешиви омлети! Дяволът да ти сплеска носа! Няма що, първокласна пъклена гостилница, в която какичките се решат с вилиците на посетителите!

При тези думи той разби паницата в пода и запя пронизително:

Клопен Труйфу обаче свърши разпределението на оръжието. Той се приближи до Гренгоар, който, опрял крака о решетката на огнището, изглеждаше потънал в размисъл.

— Приятелю Пиер — му каза кралят на тюните, — за какво толкова си се замислил, дявол да го вземе?

Гренгоар се извърна към него с тъжна усмивка.

— Обичам огъня, драги повелителю. Не заради баналната причина, че огънят сгрява краката ни или че сварява супата ни, а заради искрите му. Понякога с часове гледам искрите. Откривам хиляди неща в тези звезди, които обсипват черния фон на огнището. И тези звезди са цели светове.

— Гръм и мълния, ако разбирам нещо от приказките ти! Знаеш ли колко е часът?

— Нямам представа — отвърна Гренгоар. Тогава Клопен се приближи до египетския херцог.

— Другарю Матиас, не сме избрали подходящо време. Казват, че Людовик XI бил в Париж.

— Още една причина, за да измъкнем от ноктите му нашата сестра — възрази старият циганин.

— Разсъждаваш както подобава на мъж, Матиас — каза кралят на тюните, — Впрочем ние ще свършим всичко много чевръсто. Няма опасност от съпротива в самата църква. Канониците са същински зайци, а силата е на наша страна. Ония от съда ще останат с пръст в устата, когато дойдат утре да я търсят. Кълна се в папските черва! Не искам да обесят хубавото момиче!

Клопен излезе от кръчмата.

През това време Жеан викаше пресипнало:

— Пия, ям, пиян-залян! Аз съм Юпитер! Ей, Пиер Трепача, ако ме гледаш още няколко минути така, ще ти очистя праха по носа!

Гренгоар, от своя страна, изтръгнат от мислите си, наблюдаваше буйната, крещяща тълпа и шепнеше през зъби:

— Luxuriosa res vinum et tumultuosa ebrietas.195 Уви, колко добре постъпвам, че не пия. Свети Бьоноа е казал много сполучливо: „Vinum apostatate facit etiam sapientes.“196

В този момент Клопен влезе в кръчмата и извика гръмогласно:

— Полунощ!

Тази дума бе все едно сигнал за качване на конете, даден на кавалерийски полк по време на почивка. Всички скитници — мъже, жени, деца — се втурнаха безредно вън от кръчмата, дрънчейки с оръжията и железариите си.

Луната бе забулена.

Дворът на чудесата бе съвсем тъмен. Не се виждаше ни една светлина. А при това площадът съвсем не беше безлюден. Множество мъже и жени разговаряха полугласно. Чуваше се сподавеният им говор и се виждаха техните всевъзможни оръжия, проблясващи в мрака. Клопен стъпи на един голям камък.

— Строй се, арго! — извика той. — Строй се, Египет! Строй се, Галилея!

Тъмната човешка маса се раздвижи. Множеството се разтегли в колона. След няколко минути гласът на краля на тюните прозвуча отново:

— Пълна тишина, докато прекосяваме Париж! Паролата е: „Камата се е разиграла!“ Ще запалим факлите едва пред „Света Богородица“! Напред!

След десетина минути конниците от нощната стража се разбягаха ужасени, натъквайки се на дългата процесия от черни, безмълвни фигури, които се стичаха към Понт о Шанж през криволичещите улици, пресичащи във всички посоки квартала на халите.

IV. МЕЧЕШКА УСЛУГА

През същата тази нощ Квазимодо не спеше. Той току-що бе обиколил за последен път църквата. Когато затваряше вратите, архидяконът мина незабелязано край него и се начумери, като видя колко грижливо залоства и заключва огромните железни брави, благодарение на които църковните двери бяха здрави като крепостни стени. Отец Клод изглеждаше по-замислен от обикновено. Впрочем след среднощното стълкновение в килията на циганката той се държеше много лошо с Квазимодо. Но макар че го нагрубяваше, а понякога дори го удряше, покорството, търпението и преданото примирение на верния звънар оставаха непоколебими. Той понасяше всичко от архидякона — оскърбления, заплахи, удари, — без да промълви нито един упрек, без да пророни ни най-малко оплакване. Проследяваше го само тревожно, когато се запътеше към стълбата на кулата, но архидяконът сам се въздържаше да се мярка пред очите на египтянката.

И така през тази нощ, след като хвърли поглед на бедните изоставени камбани, на Жаклин, Мари и Тибо, той се качи на върха на северната кула, остави добре затворения си фенер върху оловните капчуци и се загледа в Париж. Нощта, както казахме вече, беше много тъмна. По онова време Париж почти не беше осветен и образуваше неясни тъмни купчини, прорязани тук-таме от криволичещата белезникава река. Квазимодо виждаше светлина само в прозореца на една отдалечена сграда, чийто смътен и тъмен профил се очертаваше над покривите откъм Порт Сент Антоан. И там някой бдеше.

Плъзгайки поглед над замъгления нощен кръгозор, звъна-рят изпитваше дълбоко в себе си някаква необяснима тревога. От няколко дни той беше нащрек. Виждаше по всяко време на деня хора със зловещи лица, които бродеха край църквата, вперили поглед в убежището на девойката. Той мислеше, че може би се готви заговор срещу нещастната пленница. Въобразяваше си, че тя е жертва на народната ненавист като самия него и че може би ще й се случи нещо. Затова стоеше буден в своята камбанария, „мечтаейки в своята мечталия“, както казва Рабле, и гледайки зорко като вярно куче ту града, ту килията, обзет от хиляди подозрения.

Изведнъж, както се взираше в града с единственото си око — навярно за да поправи малко несправедливостта си, природата го бе дарила с толкова проницателност, че то почти му заместваше другите липсващи сетива, — на Квазимодо му се стори, че крайбрежната улица „Вией Пелтьори“ е някак необичайна, нещо като че ли се движи по нея, линията на парапета, чернееща се над бялата вода, не беше права и неподвижна, както по другите крайбрежни улици, а се къдреше като вълни на река или като глави на придвижваща се тълпа.

Това му се стори странно. Удвои вниманието си. Множеството като че ли идваше към Сите. Никъде никаква светлинна. Движението се задържа известно време на крайбрежната улица, после постепенно се отдръпна от нея и като че ли преля в острова, най-сетне я опразни напълно и линията на кея стана отново права и неподвижна.

Докато Квазимодо се губеше в догадки, стори му се, че долови движение по улица „Парви“, която се врязва в Сите перпендикулярно на фасадата на „Света Богородица“. Колкото и дълбок да бе мракът, той най-сетне успя да види челото на колоната, която се зададе от тази улица и се разля по площада. В нощта можеше да се различи само едно: движещите се сенки бяха хора.

Гледката беше ужасяваща. Странната процесия се стараеше явно да остане скрита в дълбокия мрак и вероятно пазеше пълна тишина. И все пак сигурно се долавяше някакъв шум, ако не друго, то поне трополенето на крака. Но, този шум не стигаше до глухия звънар и голямото множество, което той различаваше смътно, без да чува стъпките му, макар че то се движеше и тълпеше съвсем близо до него, му се струваше пълчище от мъртъвци — безмълвни, неосезаеми, замъглени. Струваше му се, че към него настъпва облак, носещ хора, сянка, съставена от безчислени сенки.

Тогава той си спомни опасенията си, в главата му изплува мисълта за вероятно нападение срещу циганката. Почувствува смътно, че се задава буря. В този критичен момент той обмисли всичко по-разумно и по-бързо, отколкото би могло да се очаква от неговия тъй зле устроен мозък. Дали да събуди египтянката? Да й помогне да избяга? Но откъде? Улиците бяха заприщени, църквата бе притисната до реката. Няма лодка! Няма изход! Оставаше му само едно: да умре на прага на „Света Богородица“, да се съпротивлява, докато му дойдат на помощ, ако изобщо му дойдат на помощ, да не смущава съня на Есмералда. Тя все щеше да се събуди навреме, за да умре. Взел това решение, той започна да разглежда „врага“ по-спокойно.

Тълпата сякаш растеше от минута на минута: той предположи, че тя навярно вдига много малко шум, щом прозорците към улиците и площада си оставаха затворени. Изведнъж блесна светлина и за миг седем-осем запалени факли люшнаха в мрака колебливите си пламъци над главите. Квазимодо видя тогава ясно вълнуващото се пред църквата огромно множество мъже и жени в дрипи, въоръжени с коси, копия, брадви и пики, чиито хиляди остри върхове блестяха. Тук-таме черните вили слагаха рога на отвратителните животински физиономии. Той смътно си припомни тази паплач, стори му се, че разпозна лицата, които само преди няколко месеца го бяха приветствували като папа на шутовете. Един мъж с факла в едната ръка и сопа в другата се качи на един камък и произнесе, както личеше по всичко, реч. 8 същото време странната армия се раздвижи, обкръжавайки църквата. Квазимодо взе фенера си и слезе на площадката между кулите, за да наблюдава по-отблизо и да измисли средство за отбрана. Действително, когато Клопен Труйфу стигна пред главния вход на „Света Богородица“, той строи войските си в боен ред. Макар че не очакваше съпротива, той искаше като благоразумен пълководец да подреди хората си, за да може да се справи при нужда с ненадейно нападение от страна на стражата или градските патрули. Затова разположи така бригадата си, че гледана отвисоко, тя напомняше прословутия римски триъгълник в битката при Екном, „свинската глава“ на Александър или знаменития клин на Густав-Адолф. Основата на триъгълника бе опряна в дъното на площада, за да прегради улица „Парви“. Едното бедро на този триъгълник бе обърнато към Отел Дийо, другото — към улица Сен Пиер о Бьо Клопен Труйфу бе на върха заедно с египетския херцог, нашия приятел Жеан и най-смелите мними епилептици.

Нападение от рода на това, което предприемаха сега скитниците срещу църквата „Света Богородица“, не беше рядко явление за средновековните градове, институцията, която днес се нарича полиция, тогава не съществуваше. В многолюдните и дори в столичните градове нямаше единна централна власт, която да установява порядъка. Феодализмът беше устроил много интересно тези огромни градове общини. Градът представляваше сбор от хиляди феодални владения, които го разделяха на всевъзможни по форма и големина части. Там бяха в сила хиляди най-противоречиви разпореждания или, с други думи, ни едно. В Париж например, независимо от сто четиридесетте и един сеньори арендатори, съществуваха още двадесет и пет владетели, имащи право на аренда и на раздаване на правосъдие, като се почне от парижкия епископ, който притежаваше сто и пет улици, и се стигне до прийора на църквата. „Нотр Дам де Шан“, който имаше само четири. Всички тези пълновластни феодали признаваха само формално върховната кралска власт. Всеки от тях имаше право да събира пътен данък. Всеки се чувствуваше господар. Луи XI, този неуморен труженик, който предприе с размах разрушаването на феодалната сграда — почин, продължен от Ришельо и Луи XIV в полза на кралската власт и довършен от Мирабо в полза на народа, — се опита действително да разкъса мрежата от феодални владения, които покриваше Париж, като издаде два-три общовалидни указа. Така в 1465 година той даде заповед на жителите да палят свещи по прозорците си, щом се стъмни, и да затварят кучетата си под страх от обесване. Същата година той издаде заповед да затварят след залез слънце улиците с железни вериги и забрани носенето нощем из улиците на ками и други смъртоносни оръжия. Но в късо време тези опити за общо законодателство бяха обречени на забвение. Гражданите оставяха вятъра да гаси свещите по прозорците им, а кучетата си — да скитат из града. Железните вериги се опъваха само във време на обсадно положение. Забраната да се носи оръжие доведе единствено до преименуване на улица „Куп Гьол“ в „Куп Горж“, голям напредък безспорно. Старата сграда на феодалното законодателство си остана непокътната. Над града се кръстосваха кралски и феодални съдопроизводства, пречеха си едни на други, сблъскваха се, застъпваха се, врязваха се едни в други. Излишен жив плет от нощни постове, стражи, караули, през който си пробиваха път с оръжие в ръка грабежът, бунтът и разбойничеството. Впрочем в такъв безпорядък не беше нечувано явление част от населението да предприеме подобно нападение над някой дворец, богат дом или обикновена къща дори в най-населените квартали на града. В повечето случаи съседите си стояха настрана, освен ако грабежът стигнеше до собствените им врати. Те си запушваха ушите за гърмежите, затваряха капаците на прозорците си, барикадираха вратите си, нехаеха дали размирицата ще приключи със или без намесата на нощната стража, а на следната сутрин коментираха по улиците на града: „Тази нощ обрали Етиен Барбет“, „Нападнали маршал Клермон“ и прочие. Затова не само кралските дворци — Лувър, дворецът, Бастилията, двете Турнел, но и обикновените феодални дворци — Пти Бурбон, Отел дьо Санс, Отел д’Ангулем и други — имаха бойници по стените и над вратите си. Църквите се охраняваха сами благодарение на своята светост. Някои бяха укрепени въпреки всичко — „Света Богородица“ не беше между тях. Абатът на „Сен Жермен де Пре“ се бе обградил с назъбена стена като барон и беше изразходвал повече мед за оръжия, отколкото за камбани. Крепостта му стърчеше чак до 1610 година. Днес се е запазила само църквата.

Но нека се върнем при „Света Богородица“.

Когато първите нареждания бяха дадени — трябва да признаем за чест на скитническата дисциплина, че заповедите на Клопен бяха изпълнени безмълвно и с възхитителна точност, — достойният предводител на бандата се покатери на парапета на преддверието с лице към „Света Богородица“ и размаха факлата си, раздухвана от вятъра и непрекъснато забулвана в собствения си дим. Тя ту осветяваше, ту скриваше от погледа червеникавата фасада на църквата. Труйфу извика с грубия си дрезгав глас:

— На тебе, Луи дьо Бомон, парижки епископ, съветник при кралския съд, аз, Клопен Труйфу, крал на тюните, велик кесар, княз на аргото и епископ на шутовете, ти заявявам: „Нашата сестра, несправедливо осъдена за магьосничество, се е приютила в твоята църква. Ти й дължиш убежище и закрила. А ето че съдът иска да я вземе отново и ти даваш съгласието си. И утре ще я обесят на Гревския площад, ако бог и скитниците не се намесят. И така ние идваме при тебе, епископе. Ако твоят храм е неприкосновен, и нашата сестра е неприкосновена. Ако нашата сестра не е неприкосновена, и храмът ти не е неприкосновен. Затова ние искаме да ни върнеш девойката, ако желаеш да спасиш църквата си, иначе ще вземем насила девойката и ще разграбим църквата. И това ще бъде съвсем справедливо. В потвърждение на гореказаното аз забивам тук знамето си и бог да те пази, парижки епископе!“

За нещастие Квазимодо не можа да чуе тези думи, произнесени с мрачно диво величие. Един скитник подаде знамето на Клопен и той го забучи тържествено между две павета. То бе вила, на чиито зъбци висеше къс кърваво месо.

След това кралят на тюните се обърна и плъзна поглед над армията си — свирепа паплач, чиито очи блестяха почти колкото върховете на пиките. Помълча малко и извика:

— Напред, момци! На работа, разбивачи!

Тридесет плещести и набити здравеняци, чийто външен вид издаваше, че се занимават с разбиване на врати, излязоха от редиците с чукове, клещи и железни лостове на рамене. Те се насочиха към главния портал, изкачиха стъпалата и клекнаха под островърхия свод, опитвайки се да отворят вратата с клещи и лостове. Мнозина скитници се натрупаха около тях, за да им помагат или за да ги гледат. Единадесетте стъпала се задръстиха от народ.

Вратата обаче не се поддаваше.

— Дявол да я вземе! Каква е твърда и упорита! — каза един.

— Стара е и хрущялите й са qe вкостенили — подхвърли друг.

— Смело, другари! — поде Клопен. — Залагам главата си срещу един стар чехъл, че ще отворите вратата, ще отвлечете момата и ще оголите олтара, преди да се е събудил поне един клисар. Ето, струва ми се, че ключалката се огъва.

Страхотен трясък зад гърба на Клопен прекъсна думите му. Той се обърна. Една огромна греда, паднала само миг преди това от небето, премаза дванадесетина скитници по стъпалата на църквата. Тя отскочи като снаряд върху площада, засягайки по пътя си не един просяк, който се отдръпваше с ужасен крясък. За миг около преддверието се образува празен кръг. Макар и защитени от дълбокия свод на портала, разбивачите захвърлиха сечивата си и се отдалечиха от вратата. Дори самият Клопен се отдръпна на почетно разстояние от църквата.

— По чудо се отървах! — крещеше Жеан. — Усетих я, като профуча покрай главата ми! Пусто да остане! Утрепа Пиер Трепача!

Невъзможно е да се опише какво изумление и ужас предизвика сред бандитите падането на тази греда. Те останаха известно време неподвижни, втренчили поглед в небето, по-смутени от това парче дърво, отколкото от хилядите кралски стрелци.

— Дявол да го вземе! — промърмори египетският херцог. — Много ми мирише на магия!

— Дали пък луната не ни хвърли тази цепеница! — каза Андри льо Руж.

— Ами да, нали разправят, че луната обичала Дева Мария — забеляза Франсоа Шантпрюн.

— Хиляди папи! — кресна Труйфу. — Вие сте малоумни! — Но и сам той не знаеше как да обясни падането на гредата.

По стените на църквата не се виждаше нищо. Светлината на факлите не стигаше до върха. Тежката греда лежеше сред площада и се чуваха стенанията на нещастниците, попаднали първи под удара й. Слабините им бяха прерязани на две от острите ръбове на стъпалата.

Когато се съвзе от първоначалното си смайване, кралят на тюните намери най-сетне едно обяснение, което се стори приемливо на другарите му.

— Пъклена паст! Дали пък кюретата не се отбраняват? Грабете тогава! Грабете!

— Да грабим! — повтори с яростен крясък тълпата и лъковете и самострелите се изпразниха срещу фасадата.

При звука на този залп мирните жители от околните къщи се събудиха, много прозорци се отвориха и по тях се подадоха нощни шапчици и ръце със свещи.

— Стреляйте по прозорците! — изрева Клопен. Прозорците тутакси се затвориха и клетите граждани, които едва успяха да хвърлят слисан поглед към осветената с факли бурна арена, се мушнаха, изпотени от страх, до жените си, питайки се дали дяволското сборище не се е изместило в преддверието на „Света Богородица“, или пък, както през шейсет и четвърта година, има бургундско нашествие. Мъжете се бояха от грабеж, жените — от изнасилване, затова и едните, и другите трепереха.

— Да грабим! — повтаряха поданиците на аргото, но не смееха да се приближат. Гледаха църквата, гледаха гредата. Тя не помръдваше. Сградата бе все тъй спокойна и пуста, но непонятен страх вледеняваше скитниците.

— На работа, разбивачи! Издънете вратата! — викна Труйфу.

Никой не мръдна.

— Кълна се в търбуха на дявола! — каза Клопен. — Какви мъже сте вие! Уплашихте се от една греда!

Един стар разбивач му отвърна:

— Капитане, работата не е в гредата, но вратата е цяла обкована с железни пръти. Клещите не са достатъчни.

— Какво ви е нужно, за да издъните? — попита Клопен.

— Какво ли? Трябва ни стенобойна.

Кралят на тюните изтича дръзко до страшната греда и стъпи на нея.

— Ето ви стенобойна! — извика той. — Самите кюрета ви я изпращат! — И той се поклони подигравателно по посока на църквата. — Благодарим ви, кюрета!

Тази смела постъпка оказа добро въздействие. Магията на гредата бе разтурена. Скитниците се ободриха. Скоро тежката греда, вдигната като перце от двеста яки ръце, удари ожесточено голямата врата, чиято брава се бяха опитали напразно да разклатят. При слабата светлина на факлите на скитниците тази дълга греда, поддържана от цяло пълчище, което, тичайки, я насочваше към църквата, изглеждаше като чудовищен хилядокрак звяр, налитащ с наведена глава срещу каменния исполин.

При удара на гредата обкованата с метал врата изкънтя като огромен барабан. Тя не се издъни, но цялата катедрала потрепера и в дълбоките й недра се понесе глух тътен. В същия миг върху нападателите се посипа дъжд от големи камъни.

— Дявол да го вземе! — извика Жеан. — Дали пък кулите не изтърсват балюстрадите си върху нас?

Но подтикът беше вече даден, кралят на тюните увличаше с примера си, нямаше никакво съмнение — епископът се отбраняваше и хората заудряха вратата още по-настървено въпреки камъните, които пукаха черепи надясно и наляво.

Интересно бе, че камъните валяха един по един, но много често. Скитниците усещаха едновременно два — един по главата, друг по краката. Те почти винаги попадаха в целта и площадът пред църквата се покри с убити и ранени, които се гърчеха под краката на нападателите, попълващи с ожесточение редовете си. Дългата греда продължаваше да блъска на равни интервали вратата, подобно език на камбана, камъните продължаваха да се сипят, а вратата — да кънти.

Естествено читателят се е досетил вече, че неочакваната съпротива, която вбеси скитниците, бе дело на Квазимодо.

За нещастие случаят подпомогна смелия глух звънар.

Когато слезе на площадката между кулите, мислите кръжаха в пълен смут в главата му. Той затича като обезумял насам-натам из галерията, взирайки се в плътната маса на скитниците, които се канеха да налетят срещу църквата. Той молеше бога и дявола да спасят египтянката. Хрумна му да се качи на южната кула и да бие тревога. Но дали вратата на църквата нямаше да бъде издънена десет пъти още преди да успее да раздвижи голямата камбана, преди да прозвучи гласът на Мари? Точно в този момент разбивачите се приближаваха със сечивата си. Какво да прави?

Изведнъж си спомни, че през деня бяха работили зидари, които поправяха стената, скелето и покрива на южната кула. Това бе същинско просветление. Стената беше каменна, стряхата — оловна, скелето — дървено. Скелето беше толкова гъсто, че го наричаха „гора“.

Квазимодо изтича към южната кула. Долните помещения бяха действително пълни със строителни материали. Имаше купища дялани камъни, навити на рула оловни листове, връзки, летви, дебели греди с нарези от триони, чакъл. Пълен арсенал.

Всяка минута беше скъпа. Долу бяха влезли в действие чуковете и клещите. С удесеторена от съзнанието за опасността сила Квазимодо повдигна една от гредите, най-тежката и най-дългата, провря я през едно прозорче, плъзна я по ръба на балюстрадата, която обгражда площадката, и я пусна в бездната долу. Падайки от сто и шестдесет стъпки височина, огромната греда одраска стената, изпотроши скулптурите, завъртя се няколко пъти около себе си като крило на мелница, литнало в простора. Най-сетне тя падна на земята и се чу ужасяващ вопъл; отскачайки на площада, черната греда напомни мятаща се във въздуха змия.

Квазимодо видя как скитниците се пръснаха след падането на гредата като пепел, духната от дете. Той се възползува от ужаса им и докато те се дивяха в суеверието си на падналия от небето боздуган или обсипваха със стрели и камъни мраморните светци от портала, струпа безшумно върху балюстрадата, от която бе спуснал гредата, чакъл, малки и големи камъни и дори чувалите с инструменти на зидарите.

Затова, щом скитниците започнаха да блъскат вратата, над главите им заваля град от камъни; струваше им се, че църквата се руши от само себе си над тях.

Който би могъл да зърне в този миг Квазимодо, би се ужасил. Освен метателните материали, които бе струпал на балюстрадата, той бе домъкнал и куп камъни върху самата площадка. Щом изчерпи камънаците върху балюстрадата, почна да взема от купа. Навеждаше се, изправяше се, навеждаше се повторно и се изправяше с невероятна пъргавина. Голямата му глава на джудже се подаваше извън балюстрадата и тутакси литваше грамаден камък, а след него втори, трети. От време на време той проследяваше с поглед някой по-обемист камък и след всяко сполучливо попадение промърморваше: „Ха така!“

Обаче дрипльовците не се отчайваха. Над двадесет пъти вече дебелата врата, върху която те налитаха, се разтърсваше под напора на дъбовата стенобойна, засилен многократно от напрежението на стотици ръце. Дървените крила пращяха, резбите се разхвърчаваха на трески, пантите подскачаха при всеки удар на винтовете, ключалките се изкривяваха. Дървото между железните ребра се разсипваше на прах. За щастие на Квазимодо по-голямата част от вратата бе от желязо, а не от дърво.

Той чувствуваше обаче, че вратата се олюлява. Макар че не чуваше, всеки удар на стенобойната отекваше едновременно в недрата на църквата и неговите вътрешности. Той виждаше отгоре ожесточените победоносни скитници, които се заканваха с юмруци на тъмната фасада, и облажаваше, мислейки за себе си и за Есмералда, крилатите бухали, които излитаха на орляци над главата му.

Дъждът от камъни не бе достатъчен, за да отблъсне нападателите.

В този тревожен миг Квазимодо забеляза малко по-ниско от балюстрадата, от която замерваше мошениците, два дълги каменни капчука, които се стичаха непосредствено над главния портал. Вътрешният отвор на капчуците бе издълбан в плочите на площадката. Хрумна му спасителна мисъл. Той изтича за съчки в стаичката си, сложи върху съчките много летви и оловни листа, запаси, които още не беше използувал, и като натъкми добре тази клада точно пред отверстието на двата капчука, я подпали с фенера си.

През това време, понеже камъните не валяха вече, просяците престанаха да гледат нагоре. Задъхани като хайка кучета, преследващи глигана чак в бърлогата му, скитниците се блъскаха безредно около средната врата, разнебитена от стенобойната, но все още удържаща напора. Те очакваха тръпнещи окончателния удар, който щеше да издъни. Надпреварваха се да излязат по-напред, за да се втурват първи, когато вратата се отвори, в богатата катедрала, обширна съкровищница, насъбрала тривековни богатства. Припомняха си един на друг с радостни и алчни ревове прекрасните сребърни кръстове, златотканите одежди, позлатените гробници, пищния разкош на олтара, ослепителните празненства, осветени с факли, залени в слънце, всички тия блестящи обреди, когато ковчежетата с мощите, свещниците, чашите, дарохранителниците, реликвите покриваха олтарите с броня от злато и диаманти. Без съмнение в този вълнуващ миг всички тия „прокажени“ и „немощни“, архимошеници и „пострадали от пожар“ мислеха много по-малко за освобождаването на циганката, отколкото за ограбването на „Света Богородица“. Ние сме склонни да допуснем дори, за мнозина от тях Есмералда бе само благовиден предлог, ако изобщо крадците се нуждаят от някакъв предлог.

Внезапно, точно когато се струпаха за последен напън около гредата, сдържайки дъх и напрягайки мускули, за да нанесат решителния удар, се раздаде вой, по-страхотен от вопъла, избликнал и заглъхнал под гредата. Тези, които не викаха, които бяха оцелели, се огледаха. Две струи разтопено олово се изливаха от сградата точно там, където навалицата беше най-гъста. Човешкото море хлътваше под кипящия метал, който скоро образува в двете точки, където се изливаше, две черни, димящи дупки, както когато се излива гореща вода върху сняг. Полуобгорени умиращи се гърчеха и ревяха от болка. Около двете главни струи летяха капки от този страшен дъжд, те пръскаха нападателите и проникваха като огнени свредели в черепите им. Оловният огън правеше на решето окаяните нападатели.

Разнесоха се покъртителни вопли, и най-смелите, и най-страхливите побягнаха безредно, захвърляйки гредата върху труповете, и преддверието за втори път опустя.

Всички погледи се устремиха към върха на църквата. Пред тях се разкри необикновена гледка. На най-горната галерия, по-високо от централната розетка, гореше буен огън, чиито пламъци се възвисяваха между двете камбанарии, обкръжени с вихър искри — огромни, буйни и яростни пламъци, късове от които излитаха заедно с пушека, носени от вятъра. Под огъня, под тъмната балюстрада с изрязани огнени три-листници, двата капчука, две чудовищни уста, бълваха безспир огнения дъжд, чиито сребристи струи се открояваха на тъмната долна част на фасадата. Приближавайки се до земята, двете струи разтопено олово се разширяваха като снопове, подобно водата, която шурти из многобройните дупчици на лейка. Над пламъците се възвисяваха огромните кули с рязко откроени стени — едната съвсем черна, другата кървавочервена, — още по-високи с гигантските сенки, които хвърляха чак до небето. Безбройните им скулптурни фигури на дяволи и дракони бяха придобили зловещо изражение. Те бяха сякаш оживели под треперливите отблясъци на огъня. Хилеха се змейове, лаеха капчуци чудовища, саламандри раздухваха жаравата, кихаха дракони, задавени от дима. А между тези чудовища, разбудени от каменния си сън, от свистящия огън и необичайния шум, имаше едно, което се движеше и минаваше от време на време, пред пламтящата клада като прилеп пред свещ.

Без съмнение този невиждан фар щеше да разбуди дори дърваря по далечните хълмове на Бисетър и щеше да го изплаши с огромните колебливи сенки на кулите на „Света Богородица“, играещи по храсталаците.

Сред ужасените скитници настъпи тишина. Долавяха се само тревожните, викове на монасите, затворени в манастира, по-неспокойни от залостени в горяща конюшня коне, беглото изскърцване на някой бързо отворен и още по-бързо затворен прозорец, трополенето в съседните къщи и в Отел Дийо, свистенето на вятъра в пламъците, предсмъртното хъркане на умиращите, пращенето на оловния дъжд по паважа.

Главатарите на скитниците се оттеглиха на съвещание под входа на дома Гондьолорие. Седнал на един крайпътен камък, египетският херцог наблюдаваше със суеверен страх фантастичната клада, горяща на двеста стъпки височина. Клопен Труйфу хапеше гневно юмруци…

— Невъзможно е да влезем! — измърмори той.

— Древна църква вълшебница! — прошепна старият циганин Матиас Юнгади Спикали.

— Кълна се в папските мустаци! — обади се посивял пройдоха, бивш войник. — Тези църковни капчуци храчат олово много по-добре от лектурските бойници!

— Виждате ли оня демон, който час по час минава пред огъня? — извика египетският херцог.

— Бога ми — каза Клопен, — това е проклетият звънар Квазимодо!

Циганинът поклати отрицателно глава.

— Аз пък ви казвам, че това е злият дух Сабнак, великият маркиз, демонът на укрепленията. Той прилича на въоръжен войник и има лъвска глава. Понякога язди отвратителен кон. Превръща хората в камъни и построява с тях кули. Има на свое разположение петдесет легиона. Точно той е. Познавам го. Понякога носи хубава златна роба, ушита по турска мода.

— Къде е Белвин дьо л’Етоал? — попита Клопен.

— Той умря — отвърна една скитница. Андри льо Руж се смееше като ненормален.

— „Света Богородица“ отваря работа на Отел Дийо!

— Няма ли начин да издъним тази врата? — извика кралят на тюните и тропна с крак.

Египетският херцог му показа печално двете струи кипящо олово, които продължаваха да браздят черната фасада като две дълги фосфорни хурки.

— Има случаи, когато църкви се защищават сами! — забеляза той с въздишка. — Преди четиридесет години „Света София“ в Константинопол три пъти едно след друго събаряла полумесеца на Мохамед, като разтърсвала кубетата си, които й служат вместо глави. Гийом Парижки, който построи „Света Богородица“, беше магьосник.

— Нима ще си отидем така безславно като просяци от друмищата? — запита Клопен. — И ще оставим тук нашата сестра, за да бъде обесена утре от тия вълци, облечени в раса?

— И ризницата, където има злато с коли! — добави един скитник, чието име за съжаление не знаем.

— Кълна се в брадата на Мохамед! — извика Труйфу.

— Да се опитаме още веднъж — поде същият скитник. Матиас Юнгади поклати глава.

— Няма да успеем да влезем през вратата. Трябва да намерим слабото място на тази въоръжена вълшебница. Някоя дупка, тайна вратичка, малка пролука.

— Кой ще дойде с мене? — попита Клопен. — Аз се връщам при църквата. Ами къде се дяна малкият студент Жеан, който беше тъй добре въоръжен?

— Трябва да е мъртъв — отвърна някой. — Не се чува смехът му.

Кралят на тюните смръщи вежди.

— Жалко. Той имаше смело сърце под железните си дрънкулки. Ами метр Пиер Гренгоар?

— Капитан Клопен — каза Андри льо Руж. — той се измъкна още преди да стигнем до Понт о Шанж.

Клопен тропна гневно с крак.

— Мътната да го отвлече! Навря ни тука, а ни заряза в разгара на борбата! Малодушен дърдорко! Празна кратуна!

— Капитан Клопен — извика Андри льо Руж, който гледаше към улица Парви. — Ето го малкия студент!

— Да бъде благословен Плутон! — възкликна Клопен. — Но какво влачи, дявол да го вземе, след себе си?

Беше действително Жеан, който тичаше, спъван от тежките военни доспехи и дългата сабя, влачена дръзко по паважа, задъхан като мравка, натоварена с двадесет пъти по-дълга от нея сламка.

— Победа! Те Deum! — крещеше студентът. — Ето стълбата на разтоварачите от пристанището Сен Ландри.

Клопен се приближи до него.

— Какво си намислил, хлапе? За какъв дявол мъкнеш тази стълба?

— Взех я — отвърна Жеан задъхан. — Знаех къде я държат. Под навеса на къщата на лейтенанта. Там има една девойка, моя позната, която ме счита хубав като Купидон. Използувах я, за да взема стълбата, и сега тя е моя, кълна се в Мохамед! Горкото момиче, дойде да ми отвори по риза!

— Добре де — каза Клопен, — но за какво ти е притрябвала стълбата?

Жеан го погледна лукаво и самонадеяно и защрака с пръсти като с кастанети. Той беше великолепен в този момент. Тежък шлем от петнадесети век украсяваше главата му, един от тия шлемове, които плашеха врага с фантастичните си гребени. На него стърчаха десет железни човки, така че Жеан можеше да оспорва на Несторовия кораб от „Илиадата“ страшния епитет δεχέμβολορ197.

— Какво мисля да правя ли, височайши кралю на тюните? Виждате ли редицата статуи с идиотски лица ей там над трите портала?

— Виждам. И какво?

— Това е галерията на френските крале.

— Че какво от това? — недоумяваше Клопен.

— Почакайте де! В края на тази галерия има една врата, която се затваря само с лост. Качвам се със стълбата и съм в църквата.

— Хей, хлапе! Дай да се кача пръв!

— А, не, другарю! Стълбата си е моя. Но елате, вие ще се качите втори.

— Да те удуши Велзевул! — извика ядосан Клопен. — Аз не желая да бъда втори.

— Тогава потърси си стълба, Клопен!

И Жеан се затича през площада, като влачеше стълбата и викаше:

— След мене, юнаци!

За миг стълбата бе изправена и подпряна на балюстрадата над един от страничните портали. С високи, радостни възгласи скитниците се втурнаха в подножието и, за да се покатерят по нея. Но Жеан защити правото си и стъпи пръв на сгъналата й. Изкачването беше продължително. Днес галерията на френските крале се издига на около шестдесет стъпки над паважа. Единадесетте стъпала на площадката пред входа я възвисяваха още повече по онова време. Жеан се изкачваше бавно, доста затруднен от тежкото въоръжение, държейки с една ръка стълбата, а с другата — лъка си. Когато стигна до средата на стълбата, той хвърли тежък поглед на злочестите мъртви скитници, с които бе отрупано преддверието.

— Уви! Тази грамада трупове е достойна за петата песен на „Илиада“! — каза той, без да прекъсне изкачването. Скитниците го следваха. На всяко стъпало по един. Тази огъваща се в мрака линия от бронирани гърбове напомняше змия със стоманени люспи, пълзяща към църквата. Застаналият начело Жеан, който свиреше с уста, допълваше илюзията.

Студентът стигна най-сетне до перилата на галерията и ги прекрачи чевръсто под одобрителните възгласи на цялата скитническа сбирщина. Овладял крепостта, той нададе ликуващ вик, но мигом млъкна вкаменен. Бе съзрял зад една кралска статуя искрящото око на затаения в тъмнината Квазимодо.

Преди някой друг от обсаждащите да може да стъпи в галерията, страшният гръбльо се озова с един скок до стълбата, сграбчи безмълвно двата пръта с мощните си ръце, повдигна ги леко, отдалечи ги от стената, разклати сред тревожни викове дългата огъваща се стълба, отрупана от горе до долу със скитници, и изведнъж със свръхчовешка сила изтърси живия грозд върху площада. Настъпи мигновение, в което и най-твърдите изтръпнаха. Отметната назад, стълбата се задържа за миг права, олюля се, сякаш се колебаеше, после описа страхотна дъга с радиус осемдесет стъпки и се строполи върху паветата ведно с човешкия си товар, подобно подвижен мост, чиито вериги са се скъсали внезапно. Чу се гръмогласно проклятие, после всичко притихна и няколко злочести осакатени се измъкнаха, пълзейки изпод купчината мъртъвци.

Вопли на болка и гняв смениха раздаващите се до преди малко победоносни викове. Квазимодо наблюдаваше. Той приличаше с дългите си коси на древен крал, гледащ зрелище от прозореца си.

Жеан Фроло изпадна в критично положение. Той бе сам в галерията с ужасния звънар, отделен от другарите си с отвесна стена, висока осемдесет стъпки. Докато Квазимодо си играеше със стълбата, Жеан бе изтичал до тайната вратичка, която смяташе отворена. Уви! Влизайки в галерията, глухият я бе затворил след себе си. Тогава младежът се скри зад един каменен крал, сдържайки дъх, вперил уплашен поглед в уродливия звънар, като човек, ухажващ жената на пазач на менажерия, който отива някоя вечер на любовна среща, но сбърква стената при изкачването си и се озовава внезапно лице с лице с бяла мечка.

В първия миг гърбавият като че ли не го забеляза. Но след малко той обърна глава и се изправи рязко. Беше съзрял студента.

Жеан се приготви за жестоко стълкновение, но глухият не помръдна. Той само стоеше обърнат към него и го гледаше.

— Охо! — каза Жеан. — Защо ме гледаш така печално с единственото си око?

Докато казваше това, младият обесник опъваше скришом лъка си.

— Квазимодо! — извика му той. — Аз ще променя прякора ти! Отсега нататък ще те наричат Слепия.

Той отпусна тетивата. Перестата стрела профуча и се заби в лявата ръка на Квазимодо. Гърбавият се трогна толкова, колкото би се развълнувал мраморният крал Фарамонд, ако някой го бе одраскал. Той посегна към стрелата, измъкна я от ръката си и я счупи невъзмутимо върху коляното си. После хвърли, или по-право, пусна на земята двете парчета. Жеан нема̀ време да се прицели втори път. След като счупи стрелата, Квазимодо въздъхна шумно, скочи като скакалец и се хвърли върху студента, чиято броня се сплеска до стената.

Тогава в полумрака, при колебливата светлина на факлите, се разигра ужасяваща сцена.

Квазимодо улови с лявата си ръка двете ръце на Жеан, който дори не се съпротивляваше, защото разбираше отлично, че е загубен. С дясната си ръка глухият смъкна една след друга, без да промълви нито дума, всички части на въоръжението му: сабята, кинжалите, шлема, бронята, наръкавниците. Зловещо бавно. Той приличаше на маймуна, която чисти орех. Квазимодо хвърляше в краката си парче по парче желязната черупка на студента. Когато Жеан се видя обезоръжен, разсъблечен, безпомощен и гол в страшните ръце, той не се опита да каже каквото и да било на глухия, но се ухили безочливо в лицето му и запя с безстрашното безгрижие на шестнадесетгодишен хлапак популярната по онова време песничка:

Той не можа да довърши. Квазимодо стъпи на парапета на галерията, хванал само с една ръка студента за краката, и го завъртя като прашка над бездната. После нещо изпращя, като че в стената се разби кокалена кутия. Крехкото тяло полетя надолу и се закачи на една трета от пътя си за някаква издадена скулптура. То беше вече бездушен труп, който увисна, превит на две, с празен череп и изпотрошени ребра.

Скитниците изреваха ужасени.

— Отмъщение! — извика Клопен.

— Да грабим! — отвърна множеството. — На пристъп! На пристъп!

Вдигна се неистов вой на всички езици, наречия и жаргони. Смъртта на злочестия младеж разпали дива ярост сред тълпата. Обзе я срам и гняв, че тъй дълго стои в бездействие пред църквата, защищавана от един нищо и никакъв гръбльо. Тя намери в ожесточението си стълби, запали нови факли и само след няколко минути Квазимодо видя с ужас как целият страхотен мравуняк запълзя от всички страни в пристъп срещу „Света Богородица“. Който нямаше стълба, си служеше с възлесто въже, който нямаше въже, се катереше по издатините на скулптурите. Увисваха на дрипите си, заловени един за друг. Никаква възможност да се удържат тези прииждащи разярени лица. Свирепите нападатели пламтяха от гняв, по тъмните им чела струеше пот, очите им мятаха мълнии. Техните разкривени, уродливи силуети обсаждаха Квазимодо. Като че ли някоя друга църква бе изпратила на пристъп срещу „Света Богородица“ своите горгони, песове, лами, демони, най-фантастичните си изваяни фигури. Слой от живи чудовища върху каменните чудовища по фасадата.

Междувременно на площада заблестяха хиляди факли. Хаотично примесеното множество, досега тънещо в мрак, бе заляно внезапно от обилна светлина. Площадът пред църквата искреше и озаряваше с отблясъците си небето. Кладата, запалена на горната площадка, все още гореше и огряваше надалеч града. Огромният силует на кулите се издигаше високо над покривите на Париж и се открояваше черен и застрашителен на светлия фон.

Градът сякаш се беше разтревожил. Камбанен звън отекваше в далечината. Скитниците проклинаха, ревяха, задъхваха се и се катереха, а Квазимодо, безпомощен срещу толкова врагове, изтръпнал от страх за египтянката, виждайки разярените лица все по-близо до галерията, където стоеше, кършеше отчаяно ръце и молеше небето да стори чудо.

V. КЪТЧЕТО, КЪДЕТО ЛУИ ФРЕНСКИ ЧЕТЕ МОЛИТВИТЕ СИ

Читателят навярно си спомня, че когато Квазимодо забеляза в нощния мрак шайката скитници, разглеждайки Париж от своята камбанария, той видя само една светлинка, която блещукаше зад малко прозорче на най-горния етаж на висока и мрачна сграда близо до Порт Сен Антоан. Сградата беше Бастилията. Светлинката беше свещта на Луи XI.

Кралят Луи XI действително се намираше в Париж от два дни. Той възнамеряваше да замине след един ден за крепостта си Монтил де Тур. Кралят се мяркаше винаги много рядко и за кратко време в своя славен град Париж, понеже в него нямаше достатъчно тайни входове, бесилки и шотландски стрелци.

Беше дошъл да прекара тази нощ в Бастилията. Огромната му спалня в Лувъра — цели пет квадратни тоаза — с широката камина, украсена с дванадесет големи животни и тринадесет пророци, грамадното му легло — единадесет стъпки на дванадесет — не му допадаха твърде. Той се губеше сред това великолепие. Този крал имаше вкусове на обикновен гражданин и предпочиташе малката стаичка в Бастилията и простото й легло. Освен това Бастилията беше по-добре укрепена от Лувър.

Стаичката, запазена за краля в този прочут затвор, беше все пак достатъчно широка и заемаше най-горния етаж на една куличка, издигната над главната кула. Това беше кръгло помещение, постлано с рогозки от лъскава слама, облицовано с богата резба, осеяна с розетки от бял калай и боядисана в приятен яркозелен цвят, получен от успоредни греди, по които личаха хералдически лилии от позлатен калай.

Помещението имаше само един прозорец — висок островръх свод, премрежен с медни жици и желязна решетка и засенен от прекрасни стъклописи, изобразяващи гербовете на краля и кралицата. Всеки един от тях струваше по двадесет и две су.

То имаше и само един вход — модерна сводеста врата, облицована от вътрешната страна с килим, а от външната — вмъкната в дълбока ниша от ирландски чам, крехко дърводелско произведение с много изящна изработка, каквато можеше да се срещне в много стари жилища преди сто и петдесет години. „Макар че обезобразяват и задръстват жилищата — пише с прискърбие Совал, — нашите старци не искат да ги махат и ги държат напук на всичко живо.“

В тази стая нямаше обичайните за епохата мебели — пейки, високи столчета, обикновени столове във форма на сандък, изящни табуретки на тънки крака, украсени с резба под-ставки по четири су едната. Имаше само едно доста разкошно сгъваемо кресло. Дървените му части бяха отрупани с рози на червен фон, седалището беше от алена кордовска кожа с дълги копринени ресни и стотици златни гвоздейчета от края. Това единствено кресло свидетелствуваше, че само едно лице имаше право да седи седнало в стаята. До креслото, съвсем близо до прозореца, имаше маса с покривка, върху която бяха изобразени птици. На масата — папка за писане, изцапана с мастило, няколко пергамента, пера и сребърна фино изваяна чаша. Малко по-далеч — подвижна печка, молитвен стол, тапициран с тъмночервено кадифе на златни точици, и най-сетне в дъното — просто легло, покрито с жълточервена коприна с най-обикновени ресни вместо висулки и кордони. Това легло, прочуто, защото бе дарявало сън или безсъница на Луи XI, можеше още да се види преди двеста години в дома на един държавен съветник, където му се е любувала старата госпожа Пилу, обезсмъртена в романа „Кир“ под името Арицидия или Олицетворението на нравствеността.

Такава бе стаята, наричана „кътчето, където Луи XI чете молитвите си“.

В момента, когато въвеждаме там читателя, това кътче бе доста тъмно. Сигналът за загасяване на светлините бе прозвучал преди един час, беше вече нощ и само една треперлива восъчна свещ, сложена върху масата, осветяваше петимата души, разположени своеобразно в стаята.

Първият, върху когото падаше светлината, беше знатна особа в разкошен костюм — къси бухнали панталони, яркочервена прилепнала туника на сребърни ивици и наметка с широки ръкави от златисто сукно с черни шарки. От всяка гънка на този великолепен костюм, по който играеше светлината, се излъчваше като че ли пламък. На гърдите бе извезан в ярки тонове собственият му герб — две черти, сключващи ъгъл, под който бяга сърна. Отдясно на герба бе избродирано маслинено клонче, а отляво — рог на сърна. Мъжът носеше на пояса си скъпа шпага, чиято позлатена дръжка бе изваяна във форма на гребен на шлем с графска корона над него. Той имаше зло изражение, изглеждаше високомерен и бе вдигнал гордо глава. При пръв поглед по лицето му се четеше безочливост, а при по-внимателно вглеждане — хитрост.

Той стоеше гологлав, с дълъг свитък в ръка, изправен зад креслото, в което седеше лошо облечена особа, грозно превита на две, преметнала крак връз крак и облакътена на масата.

Представете си впрочем върху разкошната кордовска кожа две кокалести колена, две мършави бедра в просто черно трико, бархетна дреха на гърба и като връх на всичко — стара мазна шапка от най-долнокачествено черно сукно с пришити околовръст оловни фигурки. Прибавете мръсната мрежа, прибираща цялата коса, и ще добиете представа за външния изглед на седналото в креслото лице. Този човек бе навел толкова ниско глава над гърдите си, че само върхът на носа му изплуваше от потъналото В сянка лице, огрян от светлината на свещта и доста дълъг между другото. По слабата му набръчкана ръка се отгатваше напредналата му възраст. Това беше Луи XI.

На известно разстояние зад него разговаряха полугласно двама мъже, облечени по фламандска мода. Те бяха доста добре осветени, затова всеки, който бе присъствувал при представянето на Гренгоаровата мистерия, би могъл да разпознае в тях главните фламандски пратеници — Гийом Рим, прозорливия гански сановник, и Жак Копенол, популярния чорапчия. Спомняте си, че тези двама души бяха посветени в тайните политически ходове на Луи XI.

Най-сетне, съвсем в дъното на стаята, близо до вратата, стоеше прав в мрака и неподвижен като статуя едър, набит мъж във военна униформа с извезани върху туниката гербове. Четвъртитото му лице с ниско чело и почти скрити под косата очи, широко цепнатата уста и ушите под два олизани кичура коси му придаваха нещо кучешко и хищно.

Всички, с изключение на краля, бяха без шапки.

Застаналият до краля благородник четеше дълга докладна записка, която негово величество слушаше, както изглежда, внимателно. Двамата фламандци шушукаха.

— Честен кръст! — мърмореше Копенол. — Омръзна ми да стоя прав. Няма ли стол тук?

Рим кимна отрицателно, като се усмихна сдържано.

— Честен кръст! — продължи Копенол, нещастен, че трябва да говори тихо. — Иде ми да седна на земята със скръстени крака, по чорапчийски, както си седя в дюкяна.

— Само такова нещо не правете, метр Жак!

— Да му се не види макар, метр Гийом! Че не може ли да се стои иначе тук освен прав?

— Може, на колене — отвърна Рим.

В този момент кралят повиши глас. Те млъкнаха.

— Петдесет су за дрехи на прислужниците ни и дванадесет ливри за плащове на кралската свита! Отлично. Разсип-вайте златото с тонове! Луд ли сте, Оливие?

При тези думи старецът вдигна глава. На шията му блеснаха златните раковини от огърлицата на свети Михаил. Свещта освети напълно сухия му мрачен профил. Той издърпа листа от ръцете на четеца.

— Вие ни разорявате? — извика той, плъзгайки хлътналите си очи по листа. — Какво означава това? Каква нужда имаме от целия този разкош? Двама капелани със заплата десет ливри месечно всеки, послушник в параклиса със сто су. Камериер с деветдесет ливри годишно! Четири лакеи в трапезарията по сто и двадесет ливри годишно всеки! Надзирател, градинар, помощник-готвач, пазач на оръжията, двама помощник-ковчежници по десет ливри месечно всеки! Един коняр с двама помощници по двадесет и четири ливри месечно! Носач, сладкар, хлебар, двама колари, всеки по шестдесет ливри годишно! А старшият ковач — сто и двадесет ливри! Ковчежникът — хиляда и двеста ливри, а контрольорът — петстотин! И какво ли не още! Та това е лудост! Заплатите на нашите слуги разоряват Франция! Всички съкровища на Лувър иде се стопят върху огъня на подобно разхищение. Ще бъдем принудени да разпродадем съдините си! И догодина, ако бог и пресветата Дева (при тези думи той повдигна шапката си) продължат дните ни, ще пием чая си в калени чаши!

При тези думи той погледна сребърната чаша, която блестеше на масата му. Поокашля се леко и продължи:

— Метр Оливие, владетелите, на които са подвластни големи кладения, като например кралете и императорите, не трябва да допускат разкош в домовете си. Защото тази зараза се разпростира оттам и в провинцията. И така, метр Оливие, запомни това веднъж завинаги! Нашите разходи се увеличават всяка година. Това не ни се харесва. Как е възможно подобно нещо? До седемдесет и девета година те не надхвърляха тридесет и шест хиляди ливри. В осемдесета достигнаха четиридесет и три хиляди шестстотин и деветнадесет ливри, много добре си спомням сумата, в осемдесет и първа — шестдесет и шест хиляди шестстотин и осемдесет ливри. А тази година — кълна се в душата си! — те ще достигнат осемдесет хиляди ливри! Удвоени само за четири години! Чудовищно!

Той се спря задъхан, после продължи разпалено:

— Виждам около себе си само хора, които затлъстяват за сметка на моето измършавяване! Смучете екютата ми през всичките ми пори!

Всички мълчаха. Свикнали бяха да изслушват търпеливо подобни изблици на гняв.

— Това ни напомня — продължи той — онова прошение на латински, отправено ни от френското дворянство, да възстановим „бремето“ на почетната придворна служба! И какво бреме наистина! Смазващо! А, господа! Вие твърдите, че не сме истински крал, щом царуваме dapifero nullo, buticulario nullo198! Пасха Господня, ние ще ви докажем крал ли сме, или не!

Тук кралят се усмихна, съзнавайки своята мощ, лошото му настроение се уталожи и той се обърна към фламандците, Виждате ли, драги Гийом, всички тия главни разпределители на храната, главни виночерпци, главни камериери, главни домоуправители вършат по-малко работа от най-обикновения прислужник. Запомнете, драги Копенол, те не служат за нищо. Както се въртят така без работа около краля, те ми напомнят четиримата евангелисти около циферблата на големия часовник в двореца, които наскоро бяха подновени от Филип Брий. Макар и позлатени, те не показват часа. Стрелката може прекрасно да мине и без тях.

Кралят се замисли за миг и добави, поклащайки старческата си глава:

— Хо! Хо! Кълна се в света Богородица! Аз не съм Филии Брий и нямам намерение да подновявам позлатата на едрите васали. Споделям мнението на крал Едуард: „Спасете народа и убийте феодалите!“ Продължавай, Оливие!

Човекът, към когото той се обръщаше с това име, взе отново ръкописа и зачете на висок глас:

— „На Адам Тьонон, аташиран към пазителя на печатите на парижкия прево, за сребро, изработки и гравиране на гореспоменатите печати, които бяха подновени, защото предишните бяха толкова остарели и изтъркани, че не можеха да бъдат употребявани повече — дванадесет парижки ливри.

На Гийом Фрер сумата от четири ливри и четири парижки су за грижите и разходите му по гледане и хранене на гълъбите от двата гълъбарника в двореца Турнел през месеците януари, февруари и март тази година, за което време те са изяли седем крини ечемик.

На един францискански монах за изповядване някакъв — престъпник — четири парижки су.“

Кралят слушаше мълчаливо. От време на време той се покашляше. Тогава поднасяше чашата към устните си, отпиваше една глътка и се намръщваше.

— „През тази година по разпореждане на съда са били направени петдесет и шест съобщения по кръстопътищата от тръбачи. Сметката подлежи на изплащане.

За разкопки и търсения на разни места в Париж и другаде, където според мълвата е имало скрити пари, макар че не е било намерено нищо — четиридесет и пет парижки ливри.“

— Това ще рече да заровиш екю, за да изровиш су! — забелязва кралят.

— „За поставяне на шест прегради от бяло стъкло на мястото, където се намира желязната клетка в двореца Турнел — тринадесет су. За направа и доставка по заповед на краля в деня на уродите четири кралски герба, обкръжени с гирлянди от рози — шест ливри. За два нови ръкава на старата кралска камизола — двадесет су. За една кутия мас за смазване ботушите на краля — петнадесет дьоние. За направа на нова кочина за черните прасета на краля — тридесет парижки ливри. За няколко огради, дъски и отвори на пода в помещенията на лъвовете в двореца Сен Пол — двадесет и две ливри.“

— Това се казва скъпи животни! — забеляза Луи XI. — Но какво от това? Чисто кралска прищявка. Там има един голям червен лъв, който много обичам, защото се умилква около мене. Виждали ли сте го, метр Гийом? Владетелите трябва да притежават такива чудни животни. Лъвовете са за нас кралете все едно кучета, а тигрите — котки. На короната не приляга какво да е. По време на езическия култ на Юпитер, когато народът принасял в жертва по сто вола и сто овена в храмовете, императорите давали по сто лъва и сто орли. Колко по-диво и по-красиво! Край престола на френските крале открай време се е разнасял рев на лъвове. Трябва все пак да ми се признае, че харча много по-малко от предшествениците си и не пръскам луди пари за лъвове, мечки, слонове и леопарди. Продължавайте, метр Оливие. Ние искахме да кажем на нашите фламандски приятели само това.

Гийом Рим се поклони дълбоко, а Копенол, както се бе намръщил, приличаше на една от мечките, за които говореше негово величество. Кралят не им обърна внимание. Миг преди това потопи устни в чашата си и изплю питието с думите:

— Уф! Каква отвратителна билка! Четецът продължи:

— „За храна на един празноскитащ, затворен от шест месеца в помещението при живодерната до второ нареждане, шест ливри и четири су.“

— Това пък какво значи? — прекъсна го кралят. — Да храним хора, които би трябвало да обесим! Пасха господня! Няма да дам вече нито су за подобно хрантутене! Оливие, разберете се по въпроса с господин д’Естутвил и още тази вечер се разпоредете този хубостник да се ожени за бесилката. По-нататък!

Оливие отбеляза с палец параграфа за празноскитащия и мина нататък.

— „На Анрие Кузен, главен палач на парижкия съд, сумата шестдесет парижки су, определена по разпореждане на господин парижкия прево за закупения по заповед на превото голям широк меч, служещ за обезглавяване и екзекутиране на лица, осъдени от правосъдието заради провиненията им, ведно с ножицата и всички други принадлежности, като в общата сума е включена и поправката и подновяването на стария меч, който се беше пропукал и нащърбил при изпълнение присъдата над месир Луи Люксембургски, както това личи ясно…“

— Достатъчно — прекъсна го кралят. — Разрешавам сумата с голямо удоволствие. За такива разходи не се скъпя. Никога не съм съжалявал за изхарчени по този начин пари! Продължавайте!

— „За подновяване на една клетка…“

— А! — каза кралят, хващайки ръчките на креслото си, за да се надигне. — Знаех си, че ненапразно съм дошъл в Бастилията. Чакайте, метр Оливие. Искам да видя лично тази клетка. Ще ми прочетете колко струва, докато я разглеждам. Господа фламандци, елате да я видите. Заслужава си.

Той стана, подпря се на ръката на събеседника си, направи знак на безмълвната личност, която стоеше изправена до вратата да върви пред него, кимна на двамата фламандци да го следват и излезе от стаята.

Кралската свита се попълни в коридора с въоръжени мъже, натежали от желязо, и крехки пажове, носещи факли. Те повървяха известно време из мрачната кула, прорязана от стълби и коридори в самата дебела стена. Управителят на Бастилията вървеше начело и заповядваше да отворят тъмничните врати пред болния, прегърбен крал, който пристъпваше, кашляйки.

При всяка врата всички бяха принудени да навеждат глави с изключение на прегърбения от годините старец!

— Хм! — фъфлеше той през венците си, защото нямаше зъби. — Близо сме вече до прага на гробницата. На прегърбен пътник, ниска врата.

Най-сетне, след като оставиха зад себе си една последна врата с толкова много катинари, че загубиха четвърт час, докато я отключат, те влязоха във висока и обширна готическа зала, в центъра на която можеше да се различи на светлината на факлите голям масивен куб, изграден от камък, дърво и желязо. Вътрешността му бе куха. Това беше една от знаменитите клетки за държавни престъпници, които се наричаха „кралски щерки“. На стените — две-три малки прозорчета, така гъсто преплетени с дебели железни пречки, че стъклото почти не се виждаше. Голяма плоска каменна плоча, подобна на надгробните, служеше за врата. Врата, през която обаче само се влизаше. Но в този случай мъртвецът бе жив човек.

Кралят обиколи бавно малката къщичка, разглеждайки я внимателно, докато метр Оливие, който вървеше след него, му четеше високо докладната записка:

— „За направа на нова голяма дървена клетка с дебели греди, рамки и летви, дълга девет стъпки, широка осем и висока седем от пода до тавана, рендосана и обкована с дебели железни пояси и поставена в едно от помещенията на кулата в крепостта Сент Антоан, в която клетка е задържан по заповед на краля, нашия повелител, един затворник, настанен по-рано в стара, рухнала и почти разнебитена клетка. За гореозначената нова клетка са изразходвани деветдесет и шест греди за долната част, петдесет и две греди за стените и десет греди за тавана, всичките дълги по три тоаза. Бяха заангажирани деветнадесет дърводелци, които за двадесет дни издялаха, нарязаха и изработиха споменатия материал в двора на Бастилията…“

— Доста хубави дъбови сърцевини — забеляза кралят, като удари с юмрук дървените части.

— „За тази клетка са отишли — продължи четецът — двеста и двадесет дебели железни пръчки, дълги осем-девет стъпки, или със средна големина, както и обръчи, плочки и скоби, необходими за прикрепянето на споменатите пръчки, като цялото употребено желязо тежи три хиляди седемстотин тридесет и пет ливри. Освен това осем дебели железни кола за закрепване на гореописаната клетка, тежащи заедно с куките и гвоздеите двеста и осемнадесет ливри, без да се смята желязото за прозоречните решетки на помещението, в което бе поставена клетката, железните пръти за вратата на същото помещение и други…“

— Колко много желязо, за да се обуздае един лекомислен дух! — забеляза кралят.

— „Общата сума възлиза на триста и седемнадесет ливри, пет су и седем дьоние.“

— Пасха Господня! — възкликна кралят.

При този любим израз на Луи XI затворникът в клетката като че ли се събуди. По пода задрънчаха вериги и се чу гробовен глас:

— Господарю! Господарю! Милост! Не можеха да видят говорещия.

— Триста и седемдесет ливри, пет су и седем дьоние! — повтори Луи XI.

Жалният глас, който долетя от клетката, вледени всички присъствуващи, дори и метр Оливие, само кралят сякаш не го чу. По негова заповед Оливие пак зачете, а негово величество продължи да разглежда невъзмутимо клетката.

— „Било е платено освен това на един зидар, който да направи дупка за решетките на прозорците, както и да поднови пода на помещението, в което е поставена клетката, защото предишният под нямаше да издържи тежестта й — двадесет и шест ливри и четиринадесет парижки су…“

Гласът простена:

— Милост, господарю! Кълна ви се, че анжерският кардинал извърши предателството, а не аз.

— Зидарят е скъпчия — забеляза кралят. — Продължавай, Оливие.

Оливие продължи:

— „На един дърводелец за прозорците, наровете, пробития стол и прочие — двадесет ливри и две парижки су…“

Гласът също не спираше:

— Уви! Господарю! Не ме ли чувате? Уверявам ви, че не аз, а кардинал Ла Балю писа на монсеньор Дьо Гиен!

— Скъпо ни струва дърводелецът — забеляза кралят. — Това ли е всичко?

— Не, ваше величество. „На един стъклар за поставяне стъкла на споменатото помещение — четиридесет и шест су и осем парижки дьоние.“

— Милост, ваше величество! Не стига ли, че раздадоха всичките ми имущества на съдиите, че сервизите ми отидоха у господин Дьо Торси, библиотеката — у метр Пиер Дориол, килимите — у управителя на Русийон? Аз съм невинен. Четиринадесет години зъзна вече в тази желязна клетка. Смилете се, ваше величество! И небето ще ви възнагради!

— Метр Оливие — каза кралят, — колко прави общо?

— „Триста шестдесет и седем ливри, осем су и три парижки дьоние.“

— Пресвета Богородичке! — възкликна кралят. — Тази клетка наистина ще ме разори!

Той изтръгна записките от ръцете на метр Оливие и почна да пресмята сам на пръсти, гледайки ту листовете, ту клетката. През това време затворникът хълцаше, риданията му отекваха злокобно в мрака и присъствуващите се споглеждаха пребледнели.

— Четиринадесет години, ваше величество! Четиринадесет години вече! От месец април 1469 година. В името на светата божа майка, изслушайте ме, ваше величество. През цялото това време вие сте се радвали на слънчевата топлина. Нима аз, както съм изтощен, никога вече няма да видя дневния светлик? Милост, ваше величество! Бъдете милосърден. Милосърдието е върховна кралска добродетел, която побеждава гнева. Нима ваше величество смята, че е голямо утешение в предсмъртния час на някой крал, ако не е оставил нито една обида ненаказана? А освен това не аз, а негово преосвещенство анжерският кардинал измени на ваше величество. Кракът ми е окован в тежка верига с железен топуз на края, много по-тежък от провинението ми. О, господарю! Смилете се над мене!

— Оливие — каза кралят, поклащайки глава, — виждам, че са ми прихванали гипса по двадесет су мюида, а той струва всъщност дванадесет. Поправете тази сметка.

И той обърна гръб на клетката и се запъти към изхода. Злочестият затворник разбра по отдалечаването на факлите и по шума, че кралят си отива.

— Ваше величество! Ваше величество! — завика отчаяно той.

Вратата се затвори. Той не видя повече нищо и чу само дрезгавия глас на тъмничаря, който пееше над ухото му:

Кралят се качваше мълчаливо към стаичката си. Свитата му го следваше, ужасена от последните стонове на осъдения. Внезапно негово величество се обърна към управителя на Бастилията:

— А, добре, че се сетих! Имаше ли някой в клетката?

— Разбира се, господарю! — отвърна управителят, смаян от въпроса.

— Кой точно?

— Вердюнският епископ.

Кралят знаеше по-добре от всеки друг кой е затворникът, но това бе една от неговите мании.

— Ах! — възкликна той наивно, като че ли едва сега се сещаше за това. — Гийом дьо Аранкур, приятелят на кардинал Ла Балю. Биваше си го този епископ!

След няколко минути вратата на неговата стая се отвори и пак се затвори зад петимата души, които читателят видя в началото на тази глава. Те пак заеха първоначалните си места и застанаха в същите пози, като подновиха полугласните си разговори.

Докато кралят отсъствуваше, бяха оставили на масата няколко бързи съобщения, които той разпечата собственоръчно. Като ги прегледа набързо едно след друго, той направи знак на метр Оливие, изпълняващ като че ли при него длъжността на министър, да вземе перо и без да споделя с него съдържанието на писмата, почна да му диктува шепнешком отговорите. Метр Оливие пишеше, коленичил доста неудобно на масата.

Гийом Рим наблюдаваше.

Кралят говореше толкова ниско, че фламандците не чуваха нищо от диктовката му освен някои отделни неразбираеми откъси като:

— …Да се поддържат с търговия плодородните местности, а безплодните — с манифактури… Да се покажат на английските благородници нашите четири оръдия: „Лондон“, „Брант“, „Бург ан Брес“ и „Сеит Омер“… Артилерията стана причина войната да се води сега по-благоразумно… До господин Дьо Бресюир, наш приятел… Армиите не могат да се издържат без данъци… — И прочие.

По едно време той повиши глас:

— Пасха Господня! Негово величество сицилийският крал подпечатва писмата си с жълт восък също като краля на Франция! Грешим може би, като му позволяваме това. Моят любезен братовчед бургундският херцог не даваше никому герб на червено поле. Величието на кралските домове се крепи на неприкосновеността на привилегиите. Отбележи това, драги Оливие.

Малко по-късно той възкликна:

— О, о! Какво дълго послание! Какво иска нашият брат императорът? — И той прегледа набързо писмото, прекъсвайки четенето с възклицания: — Е, разбира се! Немците са толкова многочислени и силни, че просто не е за вярване! Само че ние не забравяме старата поговорка: „Няма по-прекрасно графство от Фландрия, няма по-прекрасно херцогство от Милано и няма по-прекрасно кралство от Франция.“ Така ли е, господа фламандци?

Този път и Копенол се поклони заедно с Гийом Рим. Патриотизмът на чорапчията беше поласкан.

Последното писмо накара Луи XI да се намръщи.

— Какво е пък това! — извика той. — Оплаквания и жалби срещу нашите гарнизони в Пикардия? Оливие, пишете бързо на маршал Дьо Руо. Че дисциплината отслабва. Ординарците, служещите във войската благородници, свободните стрелци и швейцарците нанасят безкрайни щети на селяните. Военните не се задоволяват с това, което намерят в дома на земеделците, а ги принуждават, биейки ги с тояги и мушкайки ги с копия, да ходят да търсят вино, риба, подправки и други излишни неща в града. Кралят е осведомен за всичко това. Ние имаме намерение да защитим нашия народ от неприятности, грабежи и посегателства. Такава е нашата воля в името на майката божия. Освен това не ни е приятно всеки селски гъдулар, бръснар или слуга във войската да бъде облечен като принц в кадифе и коприна и да носи златни пръстени. Подобна суета не е угодна богу. Ние самите, макар и дворяни, се задоволяваме с камизола от сукно по шестнадесет су аршинът. Господа, слугите могат също да се снизят до такова облекло. Отговорете му, като му дадете нареждания в този дух. До господин Руо, наш приятел. Добре.

Той продиктува това писмо на висок глас, твърдо и отривисто. Точно когато свършваше, вратата се отвори пред нов посетител, който се втурна като обезумял в стаята и извика:

— Ваше величество! Ваше величество! Парижкото простолюдие се бунтува!

Строгото лице на Луи XI се разкриви, но той даде само за мит външен израз на вълнението си. Овладя се тутакси и каза сурово и невъзмутимо:

— Драги Жак, вие влизате без никакво предупреждение!

— Господарю! Господарю! Бунт! — издума задъхан метр Жак.

Кралят стана, хвана го грубо за ръка и му каза на ухото, така че да го чуе само той, като сдържаше гнева си и му сочеше с поглед фламандците:

— Мълчи или говори тихо!

Новодошлият разбра и почна да му разправя съвсем тихо, силно възбуден. Кралят слушаше спокойно, а Гийом Рим привлече вниманието на Копенол върху облеклото на метр Жак: подплатената му качулка, caputia furrata, късата му връхна дреха, epitogia curta, робата от черно кадифе, които издаваха поста му на председател на сметната палата.

Едва метр Жак започна да обяснява, Луи XI се провикна, като избухна в смях:

— Така ли! Но говорете високо, драги Коактие! Защо трябва да шепнете! Света Богородица ми е свидетелка, че нямам никакви тайни от добрите си фламандски приятели!

— Но, господарка…

— Говорете високо!

„Драгият Коактие“ си бе глътнал езика от изненада.

— Хайде — поде кралят, — разказвайте, господине. Простолюдието в нашия славен град Париж се е разбунтувало, така ли?

— Да, господарю.

— И според вас метежът е насочен против господин главният съдия на съдебната палата?

— По всичко изглежда — отвърна, запъвайки се, Коактие, без да може още да се съвземе от рязката и необяснима промяна в настроението на краля.

— Къде е срещнала стражата тълпата? — продължи Луи XI.

— Но пътя за Гранд Трюандри към Понт о Шанж. И аз я срещнах, като идвах да получа заповедите на ваше величество. Чух някой да вика: „Долу главният съдия на съдебната палата!“

— И защо са недоволни от него?

— Навярно защото той е техен феодален господар — отвърна Коактие.

— Така ли?

— Точно така, господарю. Това са ония обесници от Двора на чудесата. Отдавна вече се оплакват от главния съдия като негови васали. Не искат да го признават повече нито за съдия, нито за събирач на пътно право.

— Виж ти! — каза кралят с доволна усмивка, която напразно се опита да прикрие.

— Във всичките си искания до съда — поде Коактие — те твърдят, че имали само двама господари — ваше величество и техния, бог, който, предполагам, е самият дявол.

— Хе-хе! — каза кралят.

Той потриваше ръце и се смееше в себе си. Цялото му лице сияеше. Не можеше да скрие задоволството си, макар че се опитваше от време на време да придаде на лицето си равнодушно изражение. Никой нищо не проумяваше, дори „метр Оливие“. Кралят се замисли няколко минути, без да каже каквото и да било, явно доволен.

— Много ли са? — попита внезапно той.

— О, да, господарю! — отвърна Жак.

— Колко?

— Най-малко шест хиляди.

Кралят не можа да се сдържи и възкликна:

— Отлично! — После продължи: — А въоръжени ли са?

— С коси, пики, самострели, мотики. Какви ли не опасни оръжия.

Кралят като че ли съвсем не се обезпокои от това изброяване. Жак Коактие се почувствува задължен да прибави:

— Ако ваше величество не изпрати незабавно помощ на главния съдия, той е загубен.

— Ще му изпратим — каза кралят, престорено сериозен. — Добре, ще му изпратим, разбира се. Господин главният съдия е наш приятел. Шест хиляди. Те са отчаяни глави! Дързостта им е наистина удивителна и ние сме страшно ядосани. Но тази нощ разполагаме с много малко хора. И утре сутринта няма да бъде късно.

Жак Коактие се възпротиви:

— Незабавно, господарю! В противен случай домът на съдията ще бъде разграбен на бърза ръка, феодалните права ще бъдат накърнени, а главният съдия — обесен. За бога, господарю, изпратете помощ още сега!

Кралят го погледна право в очите.

— Казвам ви, утре сутрин.

Това беше поглед, който не допускаше възражения. След кратко мълчание се чу отново гласът на Луи XI:

— Драги ми Жак, вие навярно сте осведомен? Какви бяха… — Той се поправи: — Какви са феодалните права на главния съдия?

— Господарю, главният съдия притежава улица Каландър до улица Ербьорд, площад Сен Мишел и местата, наричани от простолюдието Мюро, разположени до църквата „Нотър Дам де Шан“ (при тези думи Луи XI повдигна периферията на шапката си), общо тринадесет двореца плюс Двора на чудесата, плюс болницата за прокажени, наречена Извънградска, и плюс пътя от тази болница до Потр Сен Жак. Във всички тия места гой събира пътем данък, олицетворява висшата, средна и низша съдебна власт и е пълновластен господар.

— Виж ти! — каза кралят, като почеса лявото си ухо с дясната ръка. — Налапал е голям къшей от града ми! Аха! Значи господин съдията беше господар на всичко това?

Този път той не се поправи и продължи замечтано, като че ли говореше сам на себе си:

— Отлично, господин главен съдия! Вие сте били захапали тлъстичко парче от нашия Париж.

Изведнъж той избухна:

— Пасха Господня! Какви са всичките тия господа, които са си присвоили правото да надзирават пътищата, да раздават правосъдие, да бъдат феодали и пълновластни господари в нашето кралство? Които събират пътни такси край всяка нива и имат на всеки кръстопът свое правосъдие и свой палач? Подобно на гърка, който смяташе, че има толкова богове, колкото и чешми, а персиецът — толкова богове, колкото звезди на небето, французинът пък смята, че има толкова крале, колкото бесилки! Дявол да го вземе! Това е вредно и подобен безпорядък не ми се нрави. Бих желал да зная дали по волята на всевишния Париж има друг надзирател на пътищата освен краля, друг съд освен кралския, друг император в кралството освен нас! Кълна се в душата си! Крайно време е вече да дойде денят, когато във Франция ще има само един крал, само един господар, само един съдия, само един палач, както има само един господ в рая!

Той повдигна още малко шапката си и продължи със същия замечтан вид, подобно на ловец, който насъсква и пуска хайката си:

— Отлично, народе мой! Отлично! Смазвай тези лъже-господари! Довърши делото си! Дръж! Дръж! Граби ги! Беси ги! Опустошаван ги!… Аха, вие искате да бъдете крале, тъй ли, монсеньори? Напред, народе! Напред!

Той млъкна внезапно, прехапа устни, като че за да задържи наполовина изплъзналата се мисъл, спря последователно проницателните си очи на всеки един от петимата обкръжаващи го мъже, сграбчи ненадейно шапката си с две ръце, загледа се в нея и каза:

— О, бих те изгорил, ако знаеш всичко, което се таи в главата ми!

После отново обгърна присъствуващите с внимателния си, неспокоен поглед на прибираща се в бърлогата си лисица и добави:

— Разбира се, това няма значение! Ние ще окажем помощ на господин главния съдия. За нещастие имаме много малко войска в този момент срещу толкова голямо множество. Трябва да почакаме до утре. Ще възстановим реда в Сите и ще обесим, без да ни мигне окото, всички, които заловим.

— Добре, че се сетих, господарю! — каза Коактие. — Забравих в първоначалното си смущение. Стражата е заловила двама души, останали назад от бандата. Ако ваше величество желае да ги види, те са тук.

— Дали искам да ги видя! — възкликна кралят. — Как, бога ми, можа да забравиш подобно нещо! Тичай бързо, Оливие, иди ги доведи!

Метр Оливие излезе и се върна след малко с двама арестанти, заобиколени от стрелци от кралската стража. Първият имаше широко пиянско лице с малоумно изражение. Облечен беше в дрипи и вървеше, прегъвайки коляно и влачейки крак. Вторият беше бледа усмихната личност, позната вече на читателя.

Кралят ги гледа безмълвно една минута, после изведнъж се обърна към първия:

— Как се казваш?

— Жофроа Лъжеца.

— С какво се занимаваш?

— Скитник.

— Защо си взел участие в този осъдителен метеж? Скитникът погледна краля, размахвайки глуповато ръце.

Това беше една от тия зле скроени глави, в които на ума му е толкова удобно, колкото на пламък под гасило.

— И аз не знам — отвърна той. — Другите тръгнаха, тръгнах и аз.

— Не отивахте ли да нападнете дръзко вашият господар главния съдия и да разграбите дома му?

— Знам само, че отивахме да вземем нещо от някого. И нищо повече.

Един войник показа на краля косера, който бяха взели от скитника.

— Познато ли ти е това оръжие? — попита го кралят.

— Да, това е моят косер. Аз съм лозар.

— Ами познаваш ли този човек? С тебе ли беше и той? — добави Луи XI, като посочи другия задържан.

— Не. Съвсем не го познавам.

— Достатъчно — каза кралят. И като направи знак на мълчаливата личност, застана неподвижно до вратата, върху която привлякохме вече вниманието на читателя, каза: — Драги Тристан, ето един човек за вас.

Тристан Отшелника се поклони. Той даде с нисък глас нарежданията си на двама стрелци, които изведоха нещастния скитник.

През това време кралят се приближи до втория задържан, чието чело се бе покрило с едри капки пот.

— Името ти?

— Пиер Гренгоар, господарю.

— С какво се занимаваш?

— Философ съм, господарю.

— Как си позволяваш, негоднико, да нападаш нашия приятел главния съдия и какво можеш да кажеш за този народен метеж?

— Аз не съм участвувал в него, господарю.

— И таз добра! Ами не беше ли уловен, безделнико, от нощната стража сред тези престъпници?

— Не, господарю, стана недоразумение. Нещастна случайност. Аз съчинявам трагедии. Умолявам ваше величество да ме изслуша. Аз съм поет. Мечтателността на хората от моята професия ги кара нощем да скитат по улиците. Минавах оттам тази вечер съвсем случайно. Задържаха ме по погрешка. Аз съм съвсем невинен в това народно вълнение. Ваше величество видя, че скитникът не ме познава. Заклевам се ваше величество…

— Млъкни! — каза кралят между две глътки чай. — Проглуши ни ушите.

Тристан Отшелника се приближи и посочи с пръст Гренгоар.

— Господарю, да обесим ли и този?

Това бяха първите думи, които той произнесе.

— Пфу! — отвърна небрежно кралят. — Нямам нищо против.

— Затова пък аз имам много нещо против! — възкликна Гренгоар.

В този момент нашият философ беше позеленял като маслина. По леденото и бездушно лице на краля той почувствува, че може да го спаси само извънредно патетична молба. Той се хвърли в краката му и възкликна, кършейки отчаяно ръце:

— Ваше величество! Благоволете да ме изслушате! Господарю, не избухвайте в гняв заради нищожество като мене. Небесният гръм не пада върху обикновената маруля. Господарю, вие сте всесилен, могъщ монарх, съжалете се над един беден почтен човек, който е по-малко годен да подбуди метеж, отколкото ледът да произведе искра! Всемилостиви господарю, добродушието е кралска и лъвска добродетел! Уви! Суровостта само плаши духовете, буйните пориви на северния вятър не могат да свалят плаща от раменете на пътника, а слънцето, като го стопля постепенно с лъчите си, ще го накара да се съблече по риза. Господарю, вие сте слънцето. Уверявам ви, върховни господарю и повелителю, че не съм другар на скитниците, крадец и безпътен тип. Бунтът и разбойничеството не служат на Аполон. Не съм човек, готов да се втурне сред облаците, от които се разразяват въстания. Аз съм верен поданик на ваше величество. Както съпругът държи на честта на жена си, както синът държи за любовта на баща си, така и добрият поданик трябва да милее за славата на своя крал. Той трябва да е готов да загине в усърдна служба на неговия дом, за неговото преуспяване. Всяка друга страст, която би могла да го увлече, би била само безумие. Ето моите политически убеждения, господарю! Не съдете по изтърканата на лактите ми дреха, че съм непокорен и крадлив! Ако ме помилвате, ще я протрия и на Коленете, господарю, молейки денонощно бога за вас! Уви! Не съм кой знае колко богат. По-скоро съм дори беден, но не и порочен. И това не е моя вина. Всеки знае, че литературата не носи големи богатства и че тези, които се трудят до изнемога над ценните книги, не винаги имат огън зиме. Само адвокатското съсловие обира класовете, а оставя сламата за другите научни професии. Има четиридесет една от друга по-хубави поговорки за продупчения плащ на философите. О, господарю, милосърдието е едничката светлина, която озарява дълбините на една велика душа! Милосърдието осветява пътя на всички други добродетели! Без него те биха били слепци, търсещи пипнешком бога. Великодушието, което е едно и също нещо с милосърдието, поражда любовта на поданиците, а тази любов е най-мощната охрани на кралската личност. Какво значение има за вас, ваше величество, който смайвате всички с блясъка си, ако има още един беден човек на земята? Един жалък, безобиден философ, който броди в мрака на нищетата с празната си кесия, която е в унисон с празния му стомах? При това, господарю, аз съм образован. А закриляйки писмеността, великите крале прибавят още един бисер на короната си. Херкулес не презираше званието „вожд на музите“. Матиас Корвен покровителствуваше Жан дьо Монроял, светилото на математиката. А за какво покровителство на писмеността може да се говори, щом се бесят образовани люде? Представяте ли си какво петно щеше да си лепне Александър, ако бе заповядал да обесят Аристотел? Подобна постъпка нямаше да бъде бенка, разхубавяваща лицето на славата му, а злокачествена обезобразяваща язва. Господарю, аз съчиних една не лоша сватбена пиеса в чест на Маргарита Фламандска и монсеньор августейшия престолонаследник. Това не е дело на подбудител на бунт. Ваше величество вижда, че не съм жалък драскач, но имам отлични познания и много вродено красноречие. Помилвайте ме, господарю! Правейки това, ще угодите на божията майка и освен това, кълна ви се, че се ужасявам при мисълта да бъда обесен!

Говорейки така, съкрушеният Гренгоар целуваше пантофите на краля, а Гийом Рим шепнеше на Копенол:

— Много добре прави, че се въргаля в краката му. Кралете са като критския Юпитер: имат уши само в краката.

Без да иска да знае за критския Юпитер, чорапчията отвърна саркастично несваляйки поглед от Гренгоар:

— О, каква приятна гледка! Струва ми се, че чувам отново канцлерът Югоне да ме моли за пощада!

Когато най-сетне Гренгоар млъкна съвсем задъхан, той вдигна разтреперан глава към краля, който стържеше с нокът едно петно върху коляното си. После негово величество отпи от чая си. Но той не казваше нито дума и неговото мълчание измъчваше Гренгоар. Най-сетне кралят го погледна.

— Какъв непоносим дърдорко! — каза той.

После се обърна към Тристан Отшелника:

— Че какво! Пуснете го!

Гренгоар се отпусна назад, зашеметен от радост.

— Да го пусна? — измърмори недоволно Тристан. — Няма ли ваше величество да заповяда да го подържим известно време в клетка?

— Драги мой — възрази Луи XI, — да не би да си въобразяваш, че строим за подобни птици клетки, които струват триста шестдесет и седем ливри, осем су и три дьоние? Пуснете незабавно този безделник (Луи XI имаше слабост към тази дума, която заедно с възклицанието „Пасха Господня“ изчерпваше запаса му от непринуденост) и го изхвърлете навън с един ритник!

— Ох! — извика Гренгоар. — Това се казва велик крал! И опасявайки се да не би кралят да се отметне, той се втурна към вратата, която Тристан отвори пред него доста неохотно. Войниците излязоха заедно с него, блъскайки го с юмруци пред себе си, нещо, което Гренгоар понесе търпеливо като истински философ стоик.

Доброто настроение на краля, откакто му бяха съобщили за бунта срещу главния съдия, прозираше във всичко. Това необичайно милосърдие не беше маловажен признак. Тристан Отшелника се чумереше в-своя ъгъл като куче, на което са показали кокал, без да му го дадат.

През това време кралят барабанеше весело с пръсти марша „Понт Одмер“ по ръчката на креслото. Той беше потаен владетел, но умееше да прикрива по-добре загрижеността си, отколкото радостта си. Изблиците на задоволство при всяка приятна новина бяха понякога много необуздани. Така например, узнавайки за смъртта на Карл Безразсъдни, той стигна дотам, че обеща сребърни балюстради за църквата „Сен Мартен де Тур“. А при възкачването си на престола забрави да се разпореди за погребението на баща си.

— Е, господарю — провикна се внезапно Жак Коактие, — какво стана с острия пристъп на болестта ви, заради който ме повикахте?

— Ох! — отвърна кралят. — Действително много се измъчвам, драги. Ушите ми шумят и някакви огнени гребла стържат гърдите ми.

Коактие взе ръката на краля и премери пулса му с вид на познавач.

— Погледнете, Копенол — пошепна Рим, — ето го между Коактие и Тристан. Това е целият му двор. Лекарят за него, палачът — за останалите.

Докато проверяваше пулса на краля, Коактие придобиваше все по-загрижено изражение. Луи XI го гледаше тревожно. Коактие ставаше с всяка изминала минута все по-мрачен. Горкият човек нямаше друг източник на доходи освен здравето на краля. И той го използуваше възможно най-добре.

— О! О! — прошепна той най-сетне. — Положението е действително сериозно.

— Нали? — каза неспокойно кралят.

— Pulsus creber, anhelans, crepitans, irregularis199 — продължи лекарят.

— Пасха Господня!

— За по-малко от три дни при такъв пулс човек може да иде на оня свят.

— Света Богородичке! — възкликна кралят. — Какво лекарство ще ми предпишете, драги?

— И аз за това мисля, господарю.

Той накара Луи XI да си покаже езика, поклати глава, изкриви в гримаса лицето си и посред всички тия преструвки каза неочаквано:

— Добре, че се сетих, господарю, исках да ви кажа, че има едно свободно място за събирач на кралските налози, а аз имам племенник.

— Давам тия налози на племенника ти, драги Жак, но избави ме от този огън в гърдите — отвърна кралят.

— Щом ваше величество е толкова великодушен — поде лекарят, — сигурно няма да откаже да ми помогне малко да довърша къщата си на улица Сент Андре дез Арк.

— Уф! — въздъхна кралят.

— Останах съвсем без средства — продължи лекарят, — а ще бъде действително жалко да оставя къщата си без покрив. Не толкова заради самата къща, която е най-обикновен градски дом, но заради картините на Жеан Фурбо, които украсяват ламперията. Има една летяща във въздуха Диана, така прекрасна, нежна, изящна, така крехка, с прелестна прическа и полумесец на главата, с толкова бяла кожа, че просто изкушава всеки, който се вгледа по-продължително в нея. Има и една Церера. И тя е прелестна богиня. Седнала е върху житни снопове и носи на главата си венче от житни класове, преплетени с лютичета и други полски цветя. Едва ли има нещо по-запленяващо от очите й, по-закръглено от краката й, по-благородно от изражението й, по-съвършено надиплено от полата й. Една от най-съвършените и непорочни красавици, излезли под четката на художник.

— Палач! — промърмори Луи XI. — Какво целиш с всичко това?

— Трябва ми покрив над тия фрески, господарю, и макар че не струва кой знае колко, аз нямам вече пари.

— Колко ще излезе този твой покрив?

— Ами че… меден покрив с украшения и позлата, най-много две хиляди ливри.

— Ах, разбойнико! — извика кралят. — Всеки изваден от него зъб ми струва поне един диамант.

— Ще имам ли покрива? — попита Коактие.

— Да! Излекувай ме и върви по дяволите! Жак се поклони дълбоко и каза:

— Ваше величество, вас ще ви спаси лечение с вторично въздействие. Ще ви наложим на кръста голям пластир от восък, арменска пръст, белтък, зехтин и оцет. Ще продължавате да пиете същата отвара от билки и ние отговаряме за здравето на ваше величество.

Горящата свещ привлича не една муха. Виждайки краля така щедър и смятайки, че моментът е подходящ, метр Оливие се приближи на свой ред.

— Какво още има? — попита Луи XI.

— Господарю, ваше величество знае, че метр Симон Раден умря, нали?

— Е, и какво от това?

— Той беше съветник по съдебните дела на хазната.

— Е, и?

— Мястото му е свободно, господарю.

При тези думи високомерното лице на метр Оливие смени безочливото си изражение с раболепно. Лицата на царе-дворците могат да имат само тези две изражения. Кралят го погледна право в лицето и отвърна сухо:

— Ясно ми е! — После поде: — Метр Оливие, маршал Дьо Бусико казваше: „Само от краля може да се очаква подарък, само в морето може да се лови риба.“ Виждам, че и вие сте на мнението на господин Дьо Бусико. Слушайте сега. Ние имаме добра памет: в шестдесет и осма ви направихме кралски камериер. В шестдесет и девета управител на замъка при моста Сен Клу със сто турецки лири заплата, а вие искахте да ги пресмятаме в парижки. През ноември седемдесет и трета със заповед, издадена в Жержол, ви назначихме надзирател на Венсенската гора на мястото на благородния Жил-бер Акл. През седемдесет и пета станахте лесничей в гората Рувре ле Сен Клу на мястото на Жак льо Мер. В седемдесет и осма ние отпуснахме милостиво с кралска грамота, подпечатана с двойни печати от зелен восък, една рента от десет парижки ливри на ваше име и на името на жена ви — такси от търговците от пазара до училището Сен Жермен. В седемдесет и девета ви назначихме лесничей на гората Сьонар на мястото на оня беден Жеан Дец. После комендант на замъка Лош. После управител на Сен Кентен. После комендант на моста Мьолан и вие се наричате оттогава граф Дьо Мьолан. От петте су глоба, които плаща всеки бръснар, който бръсне в празничен ден, вие вземате трите, а ние — останалото. Ние благоволихме да се съгласим да смените името си Злия, което отлично подхождаше на изражението ви. В седемдесет и четвърта година — за голямо неудоволствие на нашите благородници — ви разрешихме разноцветен герб и гърдите ви заприличаха на паунова опашка. Пасха Господня! Не се ли наситихте? Не е ли много богат и невероятен вашият улов? И не се ли боите, че още една голяма риба може да обърне лодката ви? Тщеславието ще ви погуби, драги. Разорението и позорът вървят по петите на необузданата амбиция. Поразмислете над думите ми и не искайте вече нищо.

Тези строги думи възвърнаха безочливото изражение върху ядосаното лице на метр Оливие.

— Добре — измърмори почти гласно той. — Вижда се, че кралят е болен днес. Той дава всичко на лекаря.

Вместо да се разсърди на тази нахална забележка, Луи XI отвърна кротко:

— Чакайте, аз бях забравил, че бях ви изпратил дори мой посланик в Ганд при херцогиня Мари. Да, господа фламандци, тази особа беше посланик! Хайде, драги мой — продължи той, обръщайки се към метр Оливие, — не се сърдете. Ние сме стари приятели. Но ето че стана вече късно. Свършихме днешната си работа. Обръснете ме.

Навярно нашите читатели отдавна са познали в „метр Оливие“ този ужасен Фигаро, когото провидението — велик създател на драми — намеси тъй трагично в дългата и кървава комедия на царуването на Луи XI. Не е тук мястото да описваме тази своеобразна личност. Този кралски бръснар имаше три имена. В двора го наричаха учтиво Оливие льо Ден, сред народа бе познат като Оливие Дявола, а истинското му име беше Оливие Злия.

Прочее Оливие Злия не помръдна, сърдейки се на краля и гледайки накриво Жак Коактие.

— Е, да! Лекарят! — процеди той.

— Е, да! Лекарят — поде Луи XI с необичайно добродушие. — Лекарят се ползува с повече кредит от тебе. И това е толкова просто. Цялата ни особа е в негови ръце, докато ти държиш само брадата ми. Хайде, не тъжи, бедни ми бръснарю, ще има и за тебе! А как щеше да се чувствуваш и главно какво щеше да стане със службата ти, ако имах навика на крал Хилперик да галя дългата си брада? И тъй, приятелю, заеми се със задълженията си и ме обръсни. Иди да донесеш каквото ти е нужно.

Виждайки, че кралят е решил да вземе всичко на шега и е невъзможно дори да го разгневи, Оливие излезе, мърморейки недоволно, за да изпълни заповедта му.

Кралят стана, приближи се до прозореца и изведнъж го разтвори, страшно развълнуван.

— О, да! — извика той, пляскайки с ръце. — Небето над Сите е цялото червено. Навярно главният съдия гори. Не може да бъде нищо друго. А, славни мой народе! Ето, че ти ми помагаш най-сетне да смажа феодалните владетели! Той се обърна към фламандците и им каза:

— Елате да видите, господа. Това са отблясъци на пожар, нали?

Двамата жители на Ганд се приближиха.

— Силен огън — забеляза Гийом Рим.

— О! — обади се Копенол и очите му заискриха внезапно. — Това ми напомня изгарянето на къщата на благородника Имберкур. Метежът трябва да е доста голям.

— Така ли предполагате, метр Копенол? — И погледът на краля блесна почти така радостно, както очите на чорапчията.

— Нали много мъчно ще може да се потуши?

— Честен кръст! Ваше величество ще трябва да хвърли много отряди стрелци!

— А, аз ли! То е съвсем друго! Само ако поискам!

— Ако въстанието е такова, каквото предполагам — възрази дръзко чорапчията, — съвсем няма да е достатъчно да пожелаете, господарю!

— Драги мой — отвърна му Луи XI, — два отряда от моите стражи и един оръдеен залп ще се справят тутакси с тази селяндурска паплач.

Въпреки знаците, които му правеше Гийом Рим, чорапчията, изглежда, бе решил да не отстъпва на краля.

— Господарю, и швейцарците бяха селяни, а бургундският херцог беше знатен благородник и пет пари не даваше за тази сбирщина. По време на битката при Грансон той викаше: „Артилеристи, стреляйте по тия селяндури!“ И се кълнеше в името на свети Георги. Но градският старейшина Шарнахтал се втурна върху великолепния херцог с топора и с народа си и под натиска на селяните, облечени в биволски кожи, блестящата бургундска армия се разлетя като ударено с камък стъкло. Много рицари бяха убити от селяните. Дори господин Шато Гийон, най-знатният благородник на Бургундия, бе намерен убит ведно с големия си сив кон сред една блатиста ливадка.

— Приятелю — възрази кралят, — вие говорите за битка, а в случая имаме само обикновено вълнение. И когато пожелая да се справя с него, достатъчно е само да помръдна веждите си.

Събеседникът му отвърна равнодушно:

— Възможно е, господарю. В такъв случай часът на народа още не е ударил.

Гийом Рим сметна, че е време да се намеси:

— Метр Копенол, вие говорите с могъщ крал.

— Зная — отвърна сериозно чорапчията.

— Оставете го да се изкаже, приятелю Рим — каза кралят. — Обичам откровените думи. Баща ми Шарл VII казваше, че истината е болна. Аз пък мислех, че е умряла, без да намери изповедник. Метр Копенол ми доказа, че се лъжа.

И той сложи непринудено ръка на рамото на Копенол.

— И така, какво казвахте, метр Жак?

— Казвам, господарю, че вие може би имате право; часът на народа още не е настъпил в кралството ви.

Луи XI го погледна проницателно.

— А кога ще удари този час, метр?

— Вие ще го чуете.

— От кой часовник, моля?

Все тъй непринудено и спокойно Копенол привлече краля до прозореца.

— Чуйте, господарю, тук има крепост, кула, оръдия, граждани, войници. Когато от кулата прозвучи тревожен звън, когато оръдията забумтят, когато крепостта се сгромоляса със страшен трясък, когато граждани и войници закрещят и почнат да се избиват помежду си, тогава ще удари този час.

Лицето на Луи стана мрачно и замислено. Той замълча за миг, после лекичко потупа с ръка, както се глади задница на жребец, дебелата стена на кулата.

— О, не! — промълви той. — Нали ти няма да се срутиш така лесно, славна моя Бастилийо?

И той се обърна рязко към дръзкия фламандец:

— Случвало ли ви се е някога да видите въстание, метр Жак?

— Аз сам съм вдигал въстание — отвърна чорапчията.

— И какво правите — попита кралят, — за да вдигнете въстание?

— А! — отвърна Копенол. — Съвсем не е трудно. Има стотици начини. Най-напред необходимо е да има недоволство в града. А това се случва често. После зависи от характера на жителите. Хората от Ганд са много склонни към въстания. Те винаги обичат сина на владетеля, а самия владетел никога! И ето. Една сутрин влизат, да речем, в дюкяна ми и ми казват: „Чичо Копенол, така и така, фландърската херцогиня иска да спаси министрите си, главният съдия удвоява данъка на дивите овошки“ или нещо от този род. Няма значение какво. Аз зарязвам работата, излизам от работилницата, тръгвам по улицата и почвам да викам: „На оръжие!“ На пътя ми все ще се намери някоя издънена бъчва. Качвам се отгоре и почвам да говоря високо каквото ми хрумне, всичко, което ми лежи на сърцето. А когато си от народа, господарю, все нещо ти лежи на сърцето. И тогава хората се натрупват, крещят, бият тревога, селяните се въоръжават с взето от войниците оръжие, присъединяват се и хората от пазара и ето ти въстание! И все така ще бъде, докато има владетели във владенията, граждани в градовете и селяни в селата.

— И срещу кого се бунтувате? — попита кралят. — Срещу съдиите? Срещу феодалите?

— Както се случи. Зависи. Понякога и срещу самия херцог.

Луи XI седна в креслото си и каза усмихнат:

— Ха! У нас засега е ред само на съдиите!

В този миг влезе Оливие льо Ден. След него вървяха двама пажове, носещи тоалетните принадлежности на краля. Но Луи XI видя с изненада, че го придружаваха и парижкият прево, и началникът на нощната стража, които изглеждаха много разстроени. Обиденият бръснар също си бе придал разстроено изражение, но дълбоко в себе си злорадствуваше. Той заговори пръв:

— Господарю, прося извинение за неприятната вест, която нося на ваше величество.

Кралят се обърна живо и одраска рогозката с краката на креслото си.

— Какво значи това?

— Господарю — поде Оливие льо Ден злорадо, доволен, че може да нанесе жесток удар, — това народно вълнение не е насочено против главния съдия.

— А против кого?

— Против вас, господарю.

Старият крал скочи и се изправи като младеж.

— Обясни хубаво, Оливие, обясни хубаво! И пази главата си, драги мой, защото аз те заклевам в кръста на Сен Ло, че ако сега ни лъжеш, сабята, която отряза шията на люксембургския херцог, не е толкова нащърбена, за да не може да отреже и твоята!

Клетвата беше страшна. Само два пъти в живота си Луи XI се бе заклевал в кръста на Сен Ло.

Оливие отвори уста, за да отговори:

— Господарю…

— На колене! — прекъсна го грубо кралят. — Тристан, пазете този човек!

Оливие коленичи и каза хладно:

— Господарю, една магьосница е била осъдена на смърт от вашия съд. Тя е намерила убежище в „Света Богородица“. Народът иска да я вземе оттам насила. Господин парижкият прево и началникът на нощната стража са тук и могат да ме изобличат, ако това не е истината. Те идвам оттам. Народът обсажда „Света Богородица“.

— Аха! — каза кралят тихо, блед и треперещ от гняв. — „Света Богородица“! Те обсаждат света Богородица, моята добра покровителка, и при това в собствената й катедрала! Стани, Оливие, не си ме излъгал. Давам ти службата на Симон Раден. Не си ме излъгал. Срещу мен значи са се вдигнали. Магьосницата е под закрилата на църквата, църквата е под моя закрила. А аз си въобразявах, че се бунтуват против главния съдия! То било против мене!

Подмладен от гнева, той се заразхожда из стаята с широки крачки. Не се смееше вече. Беше страшен. Сновеше надлъж и нашир. Лисицата се беше превърнала в хиена. Така се беше задъхал, че не можеше да говори. Устните му се мърдаха, мършавите му юмруци се свиваха конвулсивно. Изведнъж той вдигна глава, в хлътналите му очи блеснаха искри и гласът му прокънтя като бойна тръба:

— Излови ги, Тристан! Излови тия мерзавци! Бягай, приятелю Тристан! Убивай! Убивай!

Когато премина първият изблик, той седна отново и каза със сдържано и студено ожесточение:

— Приближи се, Тристан. Тук, в Бастилията, имаме петдесет рицари на виконт Дьо Жиф, които заедно с оръженосците си правят общо триста конници. Ще ги вземете. Вземете също отряда стрелци от нашата охрана под командата на господин Дьо Шатопер. Вие сте прево на цеха на ковачите и хората от вашия цех са на ваше разположение. Вземете и тях. В двореца Сен Пол ще намерите четиридесет стрелци от новата стража на господин престолонаследника, вземете и тях и с всички тия сили ще се спуснете към „Света Богородица“. Тъй ли, парижки голтаци! Вие въставате срещу френската корона! Срещу светостта на „Света Богородица“, срещу мира в нашето кралство? Изтреби ги, Тристан! Изтреби ги! Нито един да не се изплъзне, освен за да увисне в Монфокон!

Тристан се поклони.

— Добре, господарю. — После добави: — Ами какво да сторя с магьосницата?

Този въпрос затрудни краля.

— Хм! — промълви той. — Магьосницата ли!

— Господарю — отвърна парижкият прево. — предполагам, че щом народът идва да я вземе от убежището й в „Света Богородица“, навярно се дразни, че не е наказана, и иска да я обеси.

Кралят се замисли дълбоко и се обърна най-сетне към Тристан Отшелника:

— Добре тогава! Изтреби народа, приятелю, и обеси магьосницата!

— Точно така — каза съвсем тихо Рим на Копенол. — Да се накаже народът, задето се е осмелил да пожелае нещо, а после да се изпълни това, което той е желал.

— Слушам, господарю — отвърна Тристан. — Ами ако магьосницата е още в „Света Богородица“? Трябва ли да я взема въпреки правото на убежище?

— Пасха Господня! Сега пък правото на убежище! — каза кралят и се почеса по ухото. — Тази жена обаче трябва да бъде обесена.

При тези думи, сякаш озарен от внезапно просветление, той коленичи пред стола си, свали шапката си, сложи я на седалката и като погледна благоговейно една от украсяващите я оловни фигурки, произнесе с молитвено сключени ръце:

— О, парижка Богородице, милостива моя закрилнице, простете ми. Само този път ще го направя. Трябва да се накаже престъпницата. Уверявам ви, пречиста Дево, милостива моя покровителко, че тази магьосница не е достойна за вашата благосклонна закрила. Вие навярно знаете, владичице, че много напълно благочестиви крале са нарушавали тази привилегия на църквите поради държавна необходимост и за възхвала на бога. Свети Юго, епископ английски, позволи на крал Едуард да вземе един магьосник от неговата църква. Свети Луи, моят покровител, накърни неприкосновеността на храма „Сен Пол“ по същите съображения. А Алфонс, синът на ерусалимския крал, накърни дори неприкосновеността на църквата при гроба господен. Простете ми този път, парижка света Богородице! Никога друг път няма да го сторя и ще ви подаря прекрасна сребърна статуя, подобна на тази, която дадох миналата година на църквата „Света Богородица“ в Екуи. Амин.

Той се прекръсти, стана, сложи шапката си и каза на Три-стан:

— Побързайте, драги. Вземете със себе си господин Дьо Шатопер. Заповядайте да бият тревога. Смажете простолюдието. Обесете вещицата. Казах вече. Искам присъдата да бъде изпълнена лично от вас. После ще ми докладвате. Хайде, Оливие, няма да си лягам тази нощ, обръсни ме.

Тристан Отшелника се поклони и излезе. Кралят отпрати с ръка Рим и Копенол.

— Бог да ви закриля, мои добри фламандски приятели. Идете да си отдъхнете малко. Нощта напредва. По-близо сме вече до зората, отколкото до вечерта.

Двамата се оттеглиха и когато стигнаха до стаите си, водени от коменданта на Бастилията, Копенол каза на Гийом Рим:

— До гуша ми дойдоха и кралят, и кашлицата му! Виждал съм Карл Бургундски пиян, но той не беше така зъл, както този болен Луи XI.

— Нищо чудно, метр Жак — отвърна му Рим, — билките са по-горчиви от кралското вино.

VI. КАМАТА. СЕ Е РАЗИГРАЛА

Излизайки от Бастилията, Гренгоар се спусна по улица „Сент Антоан“ като отвързан жребец. Щом стигна до Порт Бодоайе, той се запъти право към каменния кръст, който стърчеше сред площада, макар че едва можеше да различи в мрака фигурата на един мъж, облечен в черно и с черна качулка на глава, който беше седнал в подножието на кръста.

— Вие ли сте, учителю? — попита Гренгоар.

— Страсти господни! — каза черната фигура, ставайки. — Караш ме да горя от нетърпение, Гренгоар. Стражата от кулата Сен Жерве току-що извика един часа и половина след полунощ.

— О, не по моя вина закъснях — отвърна Гренгоар, — а заради стражата и краля. Едва се отървах. Все съм на косъм от обесването! Такава е орисията ми!

— Ти всичко пропускаш — каза другият. — Но да побързаме. Имаш ли паролата?

— Представете си, учителю, аз видях краля. От него идвам. Носи фланелени гащи. Какво приключение!

— О, празно дрънкало! Какво ме интересува приключението ти? Имаш ли паролата на скитниците?

— Имам я, бъдете спокоен — „Камата се е разиграла“.

— Добре, защото иначе няма да можем да се доберем до църквата. Скитниците преграждат, улиците. За щастие, изглежда, че са срещнали съпротива, ще пристигнем може би навреме.

— Да, учителю, но как ще влезем в „Света Богородица“?

— Ключът от кулите е у мене.

— А как ще излезем?

— Зад манастира има малка вратичка, която извежда на Терена и оттам в реката. Взел съм и нейния ключ и още от сутринта съм приготвил лодка.

— Как само се отървах от бесилката! — опита се да разкаже Гренгоар.

— Хайде, нямаме време! — прекъсна го другият. И те се спуснаха бързо към Сите.

VII. НА ПОМОЩ, ШАТОПЕР!

Читателят си спомня може би в какво критично положение оставихме Квазимодо. Смелият глух звънар, обграден от всички страни, бе загубил ако не мъжеството си, то най-малкото всяка надежда за спасение. Не за себе си, съвсем не за себе си мислеше той, а за циганката. Загубил ума и дума, клетникът се суетеше в галерията. Скитниците скоро щяха да превземат „Света Богородица“. Изведнъж силен тропот на коне изпълни съседните улици, показа се дълга редица от факли и гъста колона конници с отпуснати поводи и наведени копия. Те заляха бурно площада и го огласиха с неистовите си викове:

— За Франция! За Франция! Колете голтаците! На помощ, Шатопер! За превото! За превото!

Изненадани, скитниците се обърнаха с лице към врага.

Квазимодо не чу нищо, но видя извадените саби, факлите, върховете на пиките, цялата тази кавалерия, начело на която разпозна капитан Феб, видя объркването на скитниците и така се окуражи от тази неочаквана помощ, че изхвърли вън от църквата първите нападатели, които прескачаха вече балюстрадата.

Кралските войски пристигаха.

Скитниците проявиха сърцатост. Те се защищаваха отчаяно. Нападнати отстрани през улица „Сен Пиер о Бьо“ и в гръб откъм улица „Парви“, притиснати до „Света Богородица“, без да престанат да я атакуват и без Квазимодо да престане да я защищава, едновременно обсаждащи и обсадени, просяците изпаднаха в същото необикновено положение, в каквото се озова по-късно граф Анри д’Аркур по време на прословутата обсада на Торино през 1640 година, когато бе приклещен, както гласи надгробният му надпис: „Taurinum obsessor idemet obsessus“200, между савойския принц Тома, когото обсаждаше, и маркиз Дьо Леганез, който го бе блокирал.

Схватката беше ужасна. „На вълчо месо кучешки зъб“ — както казва Пиер Матийо. Кралските конници, сред които се подвизаваше смело Феб дьо Шатопер, не щадяха никого и ако не успееха да промушат някой нещастник, то поне го изпосичаха. Скитниците, зле въоръжени, хапеха, разпенени от ярост. Мъже, жени, деца се хвърляха зад конете и дори срещу гърдите им и се вкопчваха в тях като котки с нокти и зъби. Други хвърляха запалените си факли в лицата на стрелците. Трети мятаха железни куки на шиите на конниците, издърпваха ги към себе си и после ги разкъсваха.

Особено се набиваше в очи един от скитниците, въоръжен с огромна коса, с която прерязваше дълго време безнаказано краката на конете. Той беше страшен. Тананикайки с гъгнещ глас, ту отмяташе напред, ту дръпваше към себе си косата, като при, всеки замах наоколо му се образуваше широк кръг от срязани крайници. Бавно, спокойно, полюшвайки леко глава и дишайки равномерно като жътвар, който прави първите откоси в нивата си, той пробиваше по този начин път към сърцето на конницата. Това беше Клопен Труйфу. Един изстрел от аркебуза го повали:

Междувременно прозорците около площада се бяха отворили повторно. Чувайки бойните викове на кралските стрелци, съседите се намесиха в боя и от всички етажи върху скитниците заваляха куршуми. Площадът пред църквата се изпълни с гъст дим, прорязвай от проблясващите дула на оръжията. Из сумрака изплуваха смътно фасадата на „Света Богородица“ и олющеният Отел Дийо с няколко хлътнали лица на болни по прозорчетата на покрива му.

Най-сетне скитниците отстъпиха. Умората, липсата на добри оръжия, ужасът, предизвикан от ненадейното нападение, стрелбата от прозорците, бурният напор на кралските конници сломиха силите им. Те пробиха линията на нападателите и се разбягаха по всички посоки, оставяйки върху площада купища мъртъвци.

Когато Квазимодо, който не бе престанал нито за миг да се сражава, видя поражението им, той коленичи и вдигна ръце към небето. После, опиянен от радост, се затича, литна като птица към килията, чийто достъп бе отбранявал тъй безстрашно. Само една мисъл го владееше: да коленичи пред онази, чийто живот бе спасил за втори път.

Когато влезе в килията, тя беше празна.