Парижката Света Богородица

I. ОБУВЧИЦАТА

Есмералда спеше, когато скитниците започнаха обсадата на църквата.

Скоро растящият шум около „Света Богородица“ и неспокойното блеене на събудилата се преди нея козичка прекъснаха съня й. Тя седна в постелята си ослуша се, огледа се и уплашена от светлината и врявата, излезе от килията да види какво става. Изгледът на площада с движещите се по него сенки, хаотичното нощно нападение, отвратителната сган, подскачаща с хрипливо квакане в тъмнината като пълчище жаби, няколкото червени факли, които пробягваха и се кръстосваха над мрака подобно на огньовете, играещи по мъгливата повърхност на блатата, цялата тази гледка й напомни тайнствено стълкновение между призраците от дяволските сборища и каменните чудовища на църквата. Закърмена още от детинство със суеверията на циганското племе, първата й мисъл бе, че присъствува по някаква случайност на магьоснически обред на загадъчни нощни същества. И тя изтича ужасена в килията си, притаи се и коленичила в постелята си, се помоли горещо да не й се привиждат такива страшни кошмари.

Постепенно първите и неясни опасения се разсяха. По непрекъснато увеличаващия се шум и по много други реални признаци тя разбра, че нападат не призраци, а живи същества. Страхът й тогава взе друга насока. Девойката си каза, че може би народът се бунтува, защото иска да я изтръгне насила от убежището й. Мисълта, че отново ще трябва да се прости с живота, с надеждата, с Феб, когото тя не преставаше да вижда в бъдещето, дълбокото съзнание за нейната безпомощност, невъзможността за бягство, липсата на каквато и да било опора, пълната й изоставеност, самотата и хиляди други мисли я сломиха окончателно. Тя падна на колене със сключени ръце, изпълнена с трепет и тревога, зарови глава във възглавницата си и макар и циганка, езичница и идолопоклонница, започна, ридаейки, да моли добрият християнски бог за пощада, да призовава света Богородица, която я бе приютила. Защото в живота настъпват такива мигове, когато дори невярващият в нищо е готов да изповяда религията на най-близкия храм.

Девойката дълго, лежа така, просната на земята, по-скоро трепереща, отколкото молеща се, вледенена от диханието на все повече приближаващото се яростно пълчище, без да може да проумее неговото изстъпление, без да има представа какво са замислили, какво вършат и какво искат тия нападатели, но предчувствуваща трагична развръзка.

И ето че сред тази смъртна тревога тя долови стъпки край себе си. Обърна се. В килията й току-що влизаха двама мъже, единият от които носеше фенер. Есмералда нададе слаб вик.

— Не се бойте — каза й един глас, който й бе познат, — аз съм.

— Кой сте вие? — попита тя.

— Пиер Гренгоар.

Това име я успокои. Тя вдигна очи и действително позна поета. Но до него стоеше някаква тъмна фигура, забулена от краката до главата, която я порази с безмълвието си.

— А! — укори я Гренгоар. — Джали ме позна преди вас. Малката козичка наистина не бе чакала Гренгоар да се обади. Още щом той влезе, тя се потърка нежно о коленете му и обсипа поета с ласки и бели косми, защото точно по това време сменяше козината си. Гренгоар също я милваше.

— Кой е другият човек с вас? — попита циганката тихо.

— Бъдете спокойна — отвърна Гренгоар. — Един мой приятел.

Философът сложи фенера на земята, клекна на плочите и се провикна възторжено, притискайки Джали в обятията си:

— О, милата ми козичка! Вижте я каква е малка, а толкова ми е чистичка! И колко е умна, чевръста, учена, същински граматик. Я да видим, Джали, дали не си забравила някой от забавните си номера. Какво прави метр Жак Шармолю?…

Мъжът в черно обаче не го остави да довърши. Той се приближи до Гренгоар и го разтърси грубо. Гренгоар се изправи.

— Вярно! — извика той. — Забравих, че бързаме. И все пак това не е достатъчно основание, учителю, за да се държите така грубо с хората. Скъпо мое прелестно дете, животът ви, както и животът на Джали са в опасност. Искат да ви вземат отново. Ние сме ваши приятели и идваме да ви спасим. Елате с нас.

— Вярно ли е това? — извика потресена циганката.

— Да, самата истина. Елате бързо!

— Съгласна съм — прошепна тя. — Но защо вашият приятел не каза нито дума?

— А! — отвърна Гренгоар. — Баща му и майка му бяха чудаци и му завещаха в наследство мълчалив нрав.

Тя трябваше да се задоволи, с това обяснение. Гренгоар я хвана за ръка, другарят му взе фенера и тръгна напред. Девойката бе зашеметена от страх и се остави да я отведат. Козичката ги следваше, подскачайки, толкова доволна, че вижда отново Гренгоар, че го спъваше на всяка крачка, провирайки рогца между краката му.

— Такъв е животът — казваше философът всеки път, когато тя го спъваше. — Най-добрите ни приятели често ни поставят крак.

Те слязоха бързо по стълбата на кулата и прекосиха безлюдната мрачна църква. Външната врява отекваше в нея и контрастираше ужасно с тишината под нейните сводове. Есмералда излезе с двамата мъже през Червената врата в двора на манастира. Манастирът беше пуст. Монасите се бяха скрили в епископският дворец, за да се молят всички заедно. Дворът беше празен, няколко обезумели от страх слуги се гушеха в тъмните ъгли. Тримата спътници се отправиха към малката вратичка, която извеждаше към Терена. Мъжът в черно я отключи. Нашите читатели знаят, че Теренът беше ивица земя, заградена със стени откъм Сите, която принадлежеше на капитула на катедралата и заемаше източния край на острова зад църквата. Мястото беше съвсем безлюдно. И сравнително тихо. Врявата на нападащите скитници долиташе по-смътно и по-глухо дотук. От реката духаше свеж вятър, който разклащаше вейките на единственото дърво, посадено в самия край на Терена. Долавяше се шумоленето на листата. За бегълците обаче все още имаше опасност. Най-близките до тях сгради бяха епископският дворец и църквата. В епископския дворец явно цареше голямо смущение. Светлини прорязваха непрекъснато мрачната му фасада, пробягвайки от прозорец на прозорец, също както след като изгорим хартия, в тъмната купчина пепел пробягват причудливо хиляди ярки искри. Черните силуети на огромните кули на „Света Богородица“, гледани в гръб заедно с дългия кораб, над който се издигаха, се очертаваха върху обширния кървав фон на площада като две гигантски пиростии в огнище на циклопи.

Разстлалият се околовръст град трептеше пред погледа с размесените си тъмни и светли точки. Рембранд понякога рисува картините си на подобен фон.

Човекът с фенера се запъти към носа на Терена. Там, до самата вода, се издигаше изпочупена, полуизгнила ограда от колове, преплетени с летви, по които се виеше хилава ниска лозница, разперена като пръсти на ръка. Долу в сянката, зад плета, бе скрита лодка. Мъжът направи знак на Гренгоар и спътницата му да се качат з лодката. Козичката ги последва. Човекът в черно се качи последен. Той преряза въжето на лодката, отдалечи я от сушата с един дълъг прът, седна на носа, хвана веслата и загреба с всички сили към средата на реката. На това място течението на Сена е много бързо и той с мъка се отдели от острова.

Първата грижа на Гренгоар, когато влезе в лодката, беше да вземе козичката в скута си. Той се настани на кърмата, а девойката, която изпитваше необясним страх от непознатия, седна до поета и се сгуши до него.

Когато философът почувствува, че лодката заплува, той плесна с ръце и целуна Джали между двете рогчета.

— О! — възкликна той. — Ето ни спасени и четиримата! — И добави дълбокомислено: — Понякога дължим щастливия изход на великите хрумвания на съдбата, а понякога на собствената си съобразителност.

Лодката плуваше бавно към десния бряг. Девойката наблюдаваше непознатия с тайна уплаха. Той бе заслонил грижливо светлината на фенера и изправен на носа на лодката, изглеждаше като същински призрак в мрака. Ниско спуснатата му качулка го закриваше като маска и при всеки замах на веслата ръцете му в широките черни ръкави напомняха разперени криле на прилеп. Впрочем, той все още не бе промълвил нито дума, не беше издал никакъв звук. Чуваше се само плясъкът на веслата и клокоченето на водните струи край лодката.

— Кълна се в душата си! — провикна се внезапно Гренгоар. — Ето ни бодри и весели, сякаш сме чеда на Ахерон! Мълчим като питагорейци или като риби! Пасха Господня! Много бих се радвал, мили приятели, ако някой от вас ми каже нещо. Човешкият глас е музика за ухото. Това не е моя мисъл, а блестяща сентенция на Дидим Александрийски! Без съмнение Дидим Александрийски съвсем не е посредствен философ. Кажете ми нещо, прелестно дете, кажете поне една дума, моля ви. Добре, че се сетих, вие правехте по-рано една забавна гримаса. Не сте ли я забравили? Знаете ли, миличка, че кралският съд има власт над всички убежища и в килията в „Света Богородица“ ви грозеше голяма опасност? Уви! Колибри свива гнездото си в устата на крокодила. Учителю, ето че и луната се показа. Дано не ни забележат! Ние извършихме похвална постъпка, спасявайки госпожицата, но въпреки това ще ни обесят в името на краля, ако ни хванат. Уви! Човешките действия се преценяват двояко. Обсипват с хули някого за същото, за което увенчават с лаври другиго. Същите, които благоговеят пред Цезар, порицават Катили-на. Не е ли така, учителю? Какво ще кажете за такава философия? Моята философия е инстинктивна, вродена, ut apes geometriam201. Хубава работа! Никой не отговаря. Какво лошо настроение имате и двамата. Трябва да си говоря самичък. В трагедиите това се нарича монолог. Пасха Господня! Предупреждавам ви, че преди малко видях Луи XI и от него запомних тази клетва. Пасха Господня! Какъв страшен рев се носи още от Сите. Противен и зъл е този стар крал. Цял омотан в кожи. Дължи ми пари за моята епиталама, а едва не ме обеси тази вечер, което много щеше да обърка сметките ми. Той проявява дребнаво скъперничество срещу заслужилите хора. Би трябвало да прочете четирите тома на Салвиен от Кьолн „Adversus avaritiam“202. Истина ви казвам, този крал е много тесногръд по отношение на литераторите и си позволява варварски жестокости. Гъба за изсмукване на пари, която се е впила в народа. Неговата пестеливост напомня далак, уголемен за сметка на всички други излинели органи. Затова оплакванията от тежките времена се превръщат в ропот срещу краля. При царуването на този набожен и благ монарх бесилките се огъват от обесени, дръвниците на ешафодите изгниват от кръв, затворите пращят като претъпкани кореми. Този крал с едната си ръка граби, а с другата беси. Прокурор на господин Налог и госпожа Бесилка. На знатните отнема почетния сан, на бедните стоварва все нови и нови тежести. Не знае мярка в нищо! Не обичам този монарх. А вие, учителю?

Човекът в черно оставяше бъбривия поет да глаголствува. Той продължаваше да се бори със силното тясно течение, което разделя задната част на Сите от носа на острова Света Богородица, наричан днес остров Сен Луи.

— Ах, добре, че се сетих, учителю! — поде внезапно Гренгоар. — Дали ваше преподобие забеляза, когато пристигнахме на площада пред църквата, сред разярените скитници онова клето момченце, на което вашият глух звънар се готвеше да размаже черепа в перилото на галерията на кралете? Аз съм късоглед и не можах да го позная. Знаете ли кое може да е било?

Непознатият не отвърна нищо. Но той неочаквано спря да гребе, отпусна ръце като прекършени, обори глава и Есмералда чу неволна въздишка. Тя изтръпна. Чувала бе вече подобни въздишки.

Изоставена сама на себе си, лодката плува известно време по течението. Но човекът в черно се изправи, стисна веслата и отново загреба срещу течението. Той отмина носа на остров Света Богородица и се насочи към пристанището Порт о Фоан.

— А! — каза Гренгоар. — Ето двореца Барбо. Погледнете, учителю, тези черни покриви, които се пречупват така чудновато ей там, под купа надвиснали влакнести, мътни и мръсни облаци, сред които луната изглежда смазана и разплута като жълтък на счупено яйце. Прекрасен дом. В него има един параклис с малък свод, украсен с изящна резба. А над него се възвисява прелестно стройна камбанария. Има и чудна градина с езеро, голяма клетка за птици, „ехо“, мрежа за игри на топка, лабиринт, къщичка за дивите зверове и колкото щете сенчести алеи, особено приятни на богинята Венера. Има и едно забавно дърво, наречено „сластолюбец“, защото е закриляло със сянката си любовните наслаждения на една известна принцеса и един галантен и остроумен френски конетабъл. Уви, ние, обикновените философи, сме в сравнение с някой конетабъл като леха със зеле и репички в сравнение с парка на Лувър. Но какво значение има това? Човешкият живот, както на великите, така и на нас, обикновените хора, е еднакво примесен с добро и зло. Страданието винаги съпътствува насладата, спондеят се редува с дактила. Трябва да ви разкажа, учителю, историята на двореца Барбо. Нейният край е много трагичен. Това се е случило през 1319 година по време на Филип V, най-високия от всички френски крале. Поуката от тази история е, че плътските изкушения са гибелни и коварни. Не бива да се заглеждаме твърде в жената на ближния, колкото и да сме податливи на нейните прелести. Прелюбодеянието е непристойно увлечение. Измяната е любопитство към насладата на ближния… Охо! Шумът там се засилва!

Суматохата около „Света Богородица“ действително нарастваше. Те се вслушаха. Ясно се чуваха победоносни викове. Внезапно стотици факли, при чиято светлина заблестяха шлемове на войници, трепнаха по цялата църква, по кулите, галериите, под подпорните арки. Факлите сякаш търсеха нещо. Скоро бегълците доловиха ясно далечни викове: „Циганката! Магьосницата! Смърт на циганката!“

Нещастницата скри лице в ръце, а непознатият загреба яростно към брега. В това време нашият философ потъна в размисъл. Той държеше козичката в ръце и се отдръпваше лекичко от циганката, която се притискаше все повече към него като към единствено и последно прибежище.

У Гренгоар явно бушуваше жестока душевна борба. Той мислеше, че според „съществуващото законодателство“ и козичката ще бъде обесена, ако бъде уловена. Колко жалко би било! Бедничката Джали! Мислеше също, че двете осъдени, вкопчени в него, му идваха малко множко и че неговият спътник сигурно би се нагърбил с циганката с най-голямо удоволствие. В душата му се водеше страшна борба и подобно на Юпитер в „Илиадата“ Гренгоар измерваше едно след друго чувствата си към циганката и към козичката. Той гледаше ту едната, ту другата р овлажнели от сълзи очи, мърморейки през зъби:

— Не мога обаче да спася и двете!

Рязко разтърсване ги предупреди, че лодката е достигнала брега. Зловещата врява в Сите още не беше заглъхнала. Непознатият стана, приближи се до египтянката и пожела да я хване за ръка, за да й помогне да слезе. Тя го отблъсна и увисна на ръката на Гренгоар, който, зает с козичката, едва не я бутна. Тогава тя скочи сама от лодката. Беше така развълнувана, че не си даваше сметка какво прави и къде отива, остана за миг така, зашеметена, гледайки течащата вода. Когато се опомни, видя, че е сама на пристанището с непознатия. Изглежда, че Гренгоар се беше възползувал от залисията при, слизането, за да се измъкне с козичката и да потъне в сгушените една до друга къщи на улица „Грьоние сюр Ло“.

Клетата циганка изтръпна, като се видя сама с този човек. Тя се опита да каже нещо, да извика, да призове Гренгоар, но езикът й се беше сякаш схванал в устата и никакъв звук не се отрони от устните й. Изведнъж тя почувствува върху ръката си ръката на непознатия, студена и силна. Зъбите й затракаха, девойката стана по-бледа от лунния лъч, който я огряваше. Мъжът не произнесе нито дума. Той се отправи с бързи стъпки към Гревския площад, държейки я за ръка. В този миг тя почувствува смътно, че силата на съдбата е непобедима. Обхвана я слабост, престана да се съпротивява и затича след него, защото той крачеше бързо. Кеят на това място се изкачваше нагоре, обаче тя имаше чувството, че се спуска по наклонена плоскост.

Огледа се на всички страни. Нито един минувач. Кеят беше съвършено безлюден. Крясъци и трополене на крака долитаха откъм бурното, обагрено в пурпур Сите, от което я делеше само единият ръкав на Сена; оттук се чуваше името й, съпроводено от смъртни закани, останалата част на Париж се разстилаше около нея на огромни тъмни петна.

Непознатият продължаваше да я влачи подире си, все така безмълвен и забързан. Тя не си спомняше да е минавала през тия места. Когато прекосяваха улицата под един осветен прозорец, девойката събра сили, напрегна се и извика:

— Помощ!

Живеещият в този дом гражданин отвори прозореца, показа се по нощница с лампа в ръка, погледна тъпо крайбрежната улица, измърмори нещо, което не стигна до нея, и затвори пак капаците. И последният лъч на надеждата угасна.

Човекът в черно не каза нито дума. Държейки здраво ръката й, той само закрачи още по-бързо. Смазана, тя не се противеше вече и покорно подтичваше зад него.

От време на време само събираше сетни сили и задъхана от тичането по неравния паваж, мълвеше с пресеклив глас:

— Кой сте вие? Кой сте вие?

Но той не отговаряше.

Така те стигнаха, вървейки все край реката, до доста обширен площад, слабо осветен от луната. Гревският площад. В средата се открояваше нещо като черен кръст. Бесилката. Девойката я позна и разбра къде се намира.

Мъжът се спря, обърна се към нея и махна качулката си.

— О! — заекна тя вледенена. — Знаех, че е пак той.

Беше свещеникът. Той изглеждаше като своя собствен призрак. Това бе сигурно игра на лунната светлина, под която всички предмети изглеждаха призрачни.

— Слушай — каза архидяконът и тя цяла се разтрепера при звука на този съдбоносен глас, който не бе чувала отдавна. Той продължи да говори задъхано, отривисто и прекъснатите му думи издаваха дълбоко душевно вълнение. — Слушай. Ние дойдохме тук. Искам да говоря с тебе. Това е Гревският площад. Крайната точка на нашия път. Съдбата ни предава един на друг. Аз държа в ръцете си твоя живот, а ти — моята душа. Зад този площад и зад тази нощ започва небитието. Изслушай ме. Ще ти кажа… Но само не споменавай твоя Феб! (Докато й говореше, той не изпускаше ръката й и се движеше насам-натам, като че ли не го свърташе на едно място). Не ми говори за него. Разбираш ли, не знам какво ще сторя, ако произнесеш това име, но навярно ще извърша нещо страшно.

Изричайки тия думи, той се спря като тяло, възвърнало центъра на тежестта си. Но в думите му пак личеше вълнение и гласът му ставаше все по-глух.

— Не извръщай глава. Слушай. Работата е сериозна. Ето какво се случи най-напред. Това не е шега, кълна ти се. Какво казвах? Припомни ми! Ах, да! Има постановление на кралския съд да бъдеш екзекутирана. Измъкнах те от ръцете им, но те ни преследват. Погледни!

Той простря ръка към Сите. Там действително като че ли още претърсваха квартала край катедралата. Кулата над дома на заместник-върховния съдия точно срещу Гревския площад бе изпълнена с шум и светлика. Виждаха се войниците, които тичаха по отсрещния бряг с факли в ръце и викаха:

— Циганката! Къде е циганката? На смърт! На смърт!

— Виждаш, че те преследват и че не те лъжа. А аз те обичам. Не отваряй уста. По-добре не ми говори, ако ще ми кажеш, че ме мразиш. Не искам да слушам повече това. Спасих те. Остави ме да ти кажа. Мога да те спася напълно. Всичко съм приготвил. Само ако пожелаеш. Ако пожелаеш, ще успея.

’Гой прекъсна рязко думите си:

— Не, не това трябва да ти кажа.

Затича се, без да пуска ръката й, като по този начин принуждаваше и нея да тича, право към бесилката и й я посочи с пръст, казвайки хладно:

— Избирай между нея и мене!

Тя се отскубна от ръцете му и се строполи в подножието на бесилката, прегръщайки тази смъртоносна опора. После извърна леко прелестната си главица и погледна през рамо свещеника. В този миг тя напомняше божията майка в подножието на кръста. Свещеникът бе застинал неподвижно с вдигната към бесилката ръка, подобен на статуя.

Най-сетне циганката промълви:

— Аз се ужасявам по-малко от нея, отколкото от вас. Тогава той отпусна бавно ръка и погледна съкрушен каменната настилка на площада.

— Ако тези камъни можеха да говорят — прошепна той, — те навярно биха казали: „Колко злочест човек!“

После отново заговори. Коленичила пред бесилката и скрита под дългите си разпуснати коси, девойката го остави да говори, без да го прекъсва. Гласът му звучеше сега скръбно и нежно, като противоречеше мъчително на суровата надменност на изражението му.

— Обичам ви! О, това е самата истина. Нима не виждате нито една искра от огъня, който изгаря сърцето ми? Уви, девойко, ден и нощ, да, ден и нощ аз горя. Не заслужавам ли малко милост? Ден и нощ пламти любовта ми, повярвайте, това е същинско изтезание. О, аз страдам жестоко, клето мое дете! Заслужавам съчувствие, уверявам ви. Виждате, че ви говоря кротко. Какво не бих дал да не се боите вече от мене. Виновен ли е един мъж, когато е влюбен в една жена? О, боже мой! Нима никога няма да ми простите? Вечно ли ще ме мразите? Нима всичко е свършено? Това именно ме прави зъл, разбирате ли, и противен на мене самия. Вие дори не ме поглеждате! Вие мислите може би за нещо друго, докато аз ви говоря тръпнещ и изправен пред вас на прага на вечността, която чака и двама ни. Не ми говорете главно за офицера! О, аз ще падна в краката ви! О, аз ще целувам не нозете ви — вие няма да позволите, — но земята под вашите нозе! О, аз мога да ридая като дете, мога да изтръгна от гърдите си не думи, а душата си, сърцето си, за да ви докажа, че ви обичам, но всичко ще бъде напразно! Всичко! А при това във вашата душа има само нежност и милосърдие, вие сияете от благост, вие сте така пленителна, добра, състрадателна и чаровна. Уви! Само към мене ли сте безпощадна? Каква жалка орис!

Той скри лице в ръцете си. Девойката чу хълцанията му. Това й се случваше за първи път. Прав, разтърсван от ридания, гой беше по-окаян и по-умоляващ, отколкото ако бе паднал на колене. Свещеникът рида известно време така.

— Какво да се прави! — продължи той, когато първият пристъп се уталожи. — Не намирам думи. Толкова много мислих върху това, което трябва да ви кажа. А сега треперя и се боя, губя сили и решителната минута. Чувствувам някаква върховна сила над нас и заеквам безпомощно. О, аз ще се хвърля на земята, ако вие не се съжалите над мене и над себе си. Не обричайте на гибел и двама ни! Ако знаехте само колко ви обичам! Ако познавахте сърцето ми! О, какво отречение от всяка добродетел! Какво отчаяно отказване от всичко мое! Учен, аз се гавря с науката! Благородник, аз петня името ек. Свещеник, аз превръщам требника във възглаве на сладострастни мечти, като плюя на своя бог! И всичко това заради тебе, вълшебнице! За да бъда по-достоен за твоя ад! А ти се отвръщаш от прокълнатия! О, нека ти кажа всичко! И нещо повече, нещо по-ужасно, о, много по-ужасно…

Като каза тия думи, лицето му придоби безумно изражение. Той млъкна за миг и продължи, сякаш говорейки сам на себе си с гръмък глас:

— Каин, какво направи с твоя брат? После пак замълча и след малко поде:

— Какво направих ли, господи? Прибрах го, отгледах го, отхраних го, обичах го, обожавах го и го убих. Да, господи, току-що смазаха черепа му пред очите ми върху камъните на твоя храм, и го заради мене, заради тази жена, заради нея…

Погледът му стана див. Гласът му постепенно гаснеше. Той повтори няколко пъти машинално с дълги промеждутъци, като камбана, чиито последни звуци бавно заглъхват:

— Заради нея… Заради нея…

После не можа да изговори нито една разбираема дума, макар че устните му още се движеха. Изведнъж той рухна на земята като покосен и остана така неподвижен, с глава върху коленете.

Помръдването на девойката, която издърпа крака си изпод него, го опомни. Той бавно прокара ръка по хлътналите си бузи и загледа смаяно мокрите си пръсти.

— Как! — прошепна той. — Нима съм плакал?

И внезапно се обърна към циганката с неизказано вълнение:

— Уви! Вие гледахте равнодушно сълзите ми! Дете, знаеш ли, че тези сълзи са лава? Колко вярно било, че човекът, когото мразим, не може да ни трогне с нищо! Ти би се смяла дори ако ме видиш, че умирам! А аз не искам да те видя умираща! Една дума! Една-едничка дума на прошка! Не казвай, че ме обичаш, кажи само че си съгласна, това иде бъде достатъчно. Аз ще те спася. Ако ли не… О, времето лети, заклевам те във всичко свято, не чакай да стана отново от камък като тази бесилка, която също те желае. Помисли, че нашите две съдби са в моите ръце, че не съм на себе си, а това е страшно, че мога да погубя всичко, че под нас зее бездънна бездна, нещастнице, и аз ще падна след тебе, за да те преследвам във вечността! Една блага дума! Едничка дума! Една-единствена!

Тя понечи да му отговори. Той се хвърли на колене пред нея, за да приеме благоговейно думата, която тя щеше да произнесе, трогната най-сетне може би.

— Вие сте убиец! — каза девойката.

Свещеникът я сграбчи гневно в обятията си, разтърсен от отвратителен кикот.

— Добре! Така да бъде! Убиец! — каза той. — Но ти ще бъдеш моя. Ти не пожела да бъда твой роб, тогава ще ти бъда господар. Ти ще ми принадлежиш. Имам скривалище, където ще те завлека. Ти ще дойдеш с мене, ще се принудиш да дойдеш, иначе ще те предам на палача. Или ще бъдеш моя, хубавице, или ще трябва да умреш. Ще принадлежиш на свещеника, на вероотстъпника, на убиеца! И то още тази нощ! Чуваш ли? Хайде! Да се веселим! Хайде! Целуни ме, глупачко! Или моето легло, или гробът!

Очите му святкаха от похот и гняв. Сладострастните му устни се впиваха в шията на девойката. Тя се бъхташе в ръцете му, а той я обсипваше с бесни целувки.

— Не ме хапи, чудовище! — викна тя. — О, какъв отвратителен, гнусен калугер! Остави ме! Ще изскубя мръсните ти сиви коси и ще ти ги хвърля на шепи в лицето!

Той се изчерви, пребледня, пусна я и я изгледа мрачно. Тя си въобрази, че е надвила, и продължи:

— Пак ти повтарям, че съм на моя Феб, че обичам Феб, че само Феб е хубав! А ти, свещенико, си стар. Ти си грозен! Махай се!

Той простена диво, като мъченик, когото докосват с нажежено желязо.

— Умри тогава? — простена той и скръцна със зъби. Девойката видя зловещия му поглед и се опита да избяга.

Но той я улови, разтърси я, събори я на земята и се запъти към ъгъла на Роландовата кула, влачейки я по камъните за хубавите ръце.

Когато доближи кулата, той се обърна към нея.

— За последен път те питам, съгласна ли си да бъдеш моя?

Тя отвърна твърдо:

— Не.

Тогава той извика високо:

— Гюдюл! Гюдюл! Ето ти циганката! Отмъсти й!

Девойката усети, че някой я сграбчи за лакътя. Тя се огледа. Една костелива ръка се бе подала от прозорчето в стената и я стискаше като в железни клещи.

— Дръж здраво! — каза свещеникът на отшелницата. — Това е избягалата циганка. Не я изпускай. Аз ще извикам стражата. Ще я видиш увиснала на бесилката.

В отговор на жестоките думи проехтя гърлен смях:

— Ха-ха-ха!

Циганката видя, че свещеникът се отдалечи, тичайки към Пон Нотър Дам. Оттам долиташе тропот на коне.

Девойката позна злата отшелница. Задъхана от ужас, тя се опита да се откопчи. Гърчеше се и се дърпаше, обзета от смъртна тревога и отчаяние, но жената я държеше с нечувана сила. Костеливите мършави пръсти се впиваха болезнено в плътта й, сключени около ръката й. Като че ли се бяха слепнали с нея. Това беше нещо по-лошо от верига, по-лошо от нашийник, по-лошо от желязна халка — одушевени, съзнателни клещи, изникнали от стената.

Есмералда се отпусна изнемощяла до зида, завладяна от страха пред смъртта. Помисли за радостта от живота, за младостта, за небето, за природните красоти, за любовта, за Феб, за всичко, което се отдалечаваше от нея, и за това, което я грозеше, за свещеника, който отиваше да я предаде, за палача, който щеше да дойде, за бесилката, която стърчеше наблизо. Тя почувствува, че косите й щръкват от ужас и чу зловещия кикот на отшелницата, която й шепнеше задавено:

— Ха-ха-ха! Ще те обесят!

Девойката се обърна примряла към прозорчето и зърна през решетката свирепото лице на отшелницата.

— Какво съм ви сторила? — попита тя съвсем отмаляла. Отшелницата не й отговори. Тя почна да си тананика насмешливо, силно възбудена:

— Циганка! Циганка! Циганка!

Нещастната Есмералда наведе глава под разпуснатите си коси, разбирайки, че пред нея стои същество, загубило всичко човешко.

Изведнъж отшелницата се провикна, като че ли въпросът на циганката едва сега стигна до съзнанието й:

— Какво си ми сторила ли? Това ли питаш? А! Какво си ми сторила ли, циганко! Добре, слушай тогава! Аз имах дете, аз! Чуваш ли? Имах детенце! Детенце, разбираш ли? Едно прелестно момиченце! Моята Анес — зашепна унесено тя, целувайки нещо в мрака. — И ето, виждаш ли, циганко? Взеха ми детенцето, откраднаха ми го, изядоха ми го! Ето какво си ми сторила!

Девойката отговори като агнето от баснята:

— Но аз тогава не съм била родена може би!

— О, да! Сигурно си била родена. Била си родена. Моята дъщеря щеше да бъде на твоята възраст. Точно така. Петнадесет години вече, откакто съм тука, петнадесет години страдам, петнадесет години се моля, петнадесет години удрям главата си в четирите стени. Циганките ми я откраднаха, чуваш ли? Те ми я изядоха със зъбите си. Имаш ли сърце? Представяш ли си какво значи едно детенце, което си играе, суче, спи. Самата невинност! Ето! Това ми отнеха! Това ми убиха! Бог ми е свидетел! И днес е мой ред. Сега аз ще изям една циганка. О, как бих те захапала, да не беше решетката! Главата ми е много голяма! Клетото ми момиченце! Откраднаха го! Кой знае колко е плакало, ако са го събудили, вземайки го, мене ме нямаше! Ах, цигански майки, вие изядохте моето дете! Полюбувайте се сега на вашето!

И тя почна да се смее или да скърца със зъби — лицето й беше така разярено, че не можеше да се различи какво точно прави. Зазоряваше се. Пепелява светлина озаряваше смътно тази сцена и бесилката се очертаваше все по-ясно сред площада. Злочестата осъдена си въобразяваше, че чува тропота на приближаващите се коне от отсрещната страна, откъм Пон Нотър Дам.

— Госпожо! — извика тя, като сключи ръце и се свлече на колене, цялата, разрошена, обезумяла, загубила ума и дума от ужас. — Госпожо! Смилете се! Те се приближават. Аз не съм ви сторила нищо. Нима действително искате да ме видите убита така жестоко пред очите ви? Аз съм сигурна, че вие сте милостива. Това е така страшно! Оставете ме да избягам. Пуснете ме! Милост! Не искам да умра така!

— Върни детето ми!

— Милост! Милост!

— Върни детето ми!

— Пуснете ме, за бога!

Девойката пак падна изнемощяла, сломена, изцъклила очи като мъртвец.

— Уви! — промълви тя. — Вие търсите детето си, а пък аз търся родителите си.

— Върни ми моята малка Анес! — продължи Гюдюл. — Не знаеш ли къде е тя? Тогава умри и ти! Ще ти кажа всичко. Бях леко момиче, родих дете, откраднаха ми го. Циганките ми го откраднаха. Разбираш ли сега защо трябва да умреш и ти? Когато твоята майка циганка дойде да те иска от мене, аз ще й кажа: „Майко, погледни тази бесилка! Или ми върни детенцето! Знаеш ли къде е детенцето ми! Ела да ти покажа. Ето обувчицата му, едничкото нещо, което ми е останало. Знаеш ли къде се намира другата? Ако знаеш, кажи ми и дори ако е на другия край на земята, ще отида да я намеря, па макар и да трябва да се влача по колене дотам!“

Казвайки това, тя простря другата си ръка извън прозорчето и показа на циганката малката везана обувчица. Беше вече доста светло и можеше да се различат формата и цветът й.

— Покажете ми тази обувчица! — помоли разтреперана циганката. — Божичко! Божичко! — й със свободната си ръка тя отвори бързо малката торбичка, украсена със зелени мъниста, която висеше на шията й.

— Хайде! Хайде! — мърмореше Гюдюл. — Тършувай в дяволската си муска! — Но изведнъж тя млъкна, потрепера с цялото си тяло и извика, сърцераздирателно: — Дъще моя!

Египтянката бе извадила от торбичката една, малка обувчица, съвсем еднаква с другата. На обувчицата бе прикрепено парче пергамент, на което бе написано следното заклинание:

Отшелницата сравни светкавично бързо двете обувчици, прочете заклинанието и долепи до пречките на прозорчето грейналото си от неземна радост лице.

— Дъще! Дъще! — викаше тя.

— Мамо! — прошепна циганката.

Отказваме се да опишем тази сцена. Стената и железните пръчки деляха майката от дъщерята.

— О, тази стена! — възкликна отшелницата. — Да виждам детето си и да не мога да го прегърна! Дай ми ръката си! Дай ми ръката си!

Девойката провря ръка през прозорчето, отшелницата се наведе, долепи устни и замря в тази целувка, без да дава други признаци на живот освен разтърсващото я от време на време ридание. Тя плачеше мълчаливо в мрака и сълзите й се лееха обилно като нощен дъжд. Бедната майка изливаше на потоци върху жадуваната нежна ръка черния дълбок кладенец от сълзи, в който капка по капка се бе сцеждала петнадесетгодишната й скръб.

Изведнъж тя се изправи, отстрани дългите сиви коси от челото си и без да каже нито дума, почна да разклаща с две ръце решетката на килията си, разярена като лъвица. Железните пречки не се поддадоха. Тогава тя, взе от ъгъла на килията си голямото паве, което й служеше за възглавница, и замахна по решетката с такава сила, че една от железните пречки се счупи, пръскайки хиляди искри. Втори удар разчупя напълно старите кръстосани железа, които преграждаха прозорчето. Тогава отшелницата дочупи и преви с ръце ръждясалите краища на пречките. В някои моменти женските ръце придобиват нечовешка сила.

Като разчисти по такъв начин пътя — нещо, което и отне не повече от минута, — тя сграбчи дъщеря си през кръста и я въвлече в килията си.

— Ела! Ще те спася от гибел! — шепнеше тя.

Когато дъщеря й беше вече в килията, тя я сложи леко на земята, после пак я взе на ръце, като че ли това беше все още нейната невръстна Анес. Майката я носеше назад-напред из килията, опиянена, обезумяла, ликуваща. Тя пееше, целуваше дъщеря си, говореше й, избухваше в смях и плачеше от радост, не на себе си от щастие.

— Дъще моя! Дъще моя! — шепнеше тя. — Намерих дъщеря си! Ето я. Всеблагият бог ми я върна. Ей, вие! Елате всички насам! Няма ли кой да види, че дъщеря ми е при мене? Исусе Христе, колко е хубава! Значи циганките не я били изяли? Кой беше пръснал този слух? Момиченцето ми, момиченцето ми! Целуни ме! Ах, тия добри циганки. Обичам ги. Да, ти си. Затова сърцето ми подскачаше всеки път, когато те видех. А аз си въобразявах, че това е от ненавист. Прости ми, Анес, прости! Ти навярно си ме смятала за много лоша, нали? Обичам те! Имаш ли още малкия белег на врата си? Дай да видя. Още си стои. О, колко си хубава! Аз съм ти дала тия големи очи, госпожице! Целуни ме. Ах, колко те обичам. Все ми е едно сега, че и другите майки имат деца, пет пари не давам за тях сега! Нека дойдат. Ето го и моето дете. Ето шията на дъщеря ми, очите й, косите й, ръката й. Нека намерят нещо по-хубаво! О, няма да й липсват обожатели, уверявам ви! Петнадесет години плаках. Цялата ми хубост се стопи, но сега се възвръща чрез дъщеря ми. Целуни ме!

Тя й шепнеше хиляди други безсмислени, но чаровни думи, защото ги казваше с неизразим тон. Разгръщаше дрехите на девойката и я караше да се черви от свян, галеше копринената й коса, целуваше крака й, коляното, челото, очите, възхищаваше се от всичко. Девойката се бе отпуснала безволно в ръцете й и повтаряше само сегиз-тогиз съвсем тихо и безкрайно нежно:

— Мамо!

— Разбиращ ли, мъничка моя — продължаваше отшелницата, прекъсвайки думите си с целувки, — колко много ще те обичам! Ще се махнем оттук. Ще бъдем толкова щастливи. Аз имам наследство в Реймс, родния ни град. Спомняш ли си Реймс? А, не. Не е възможно да си спомняш, ти беше съвсем мъничка. Да знаеш само колко беше сладка на четири месеца! Чак от Еперне, което е на седем левги, идваха да се любуват на крачката ти! Ще си имаме ниви, дом. Ще спим в едно легло. Боже мой, боже мой! Кой би могъл да повярва! Намерих дъщеричката си!

— О, майко! — каза най-сетне девойката, когато се опомни от вълнението си. — Циганката ми бе разказала. Една добра циганка от нашите, която умря миналата година. Грижеше се за мене като бавачка. Тя ми окачи тази муска на врата. Винаги ми повтаряше: „Пази добре това съкровище, моето момиче. То е единственото ти богатство. То ще ти помогне да намериш майка си. Не забравяй, че носиш майка си на шията си!“ Тази циганка ми предсказа срещата ни.

Кълчищната притисна отново дъщеря си в обятията си.

— Дай да те целуна! Колко сладко го казваш! Когато се приберем в родния ни край, ще обуем в тези обувчици статуята на младенеца Исус. Това е наше задължение пред пресветата Дева. Божичко, колко е приятен гласът ти! Когато преди малко ми говореше, сякаш слушах музика. Ах, милостиви боже! Намерих си детенцето! Може ли да повярва човек? Щом не умрях от радост, значи от нищо не се умира!

После тя почна да пляска с ръце и да вика, заливайки се в смях:

— Ах, колко щастливи ще бъдем!

В този момент в килията отекна звън от оръжия и конски галоп, който сякаш идеше от Пон Нотър Дам и се приближаваше по крайбрежната улица. Египтянката се хвърли в обятията на Кълчищната, обзета от смъртна тревога.

— Спаси ме! Спаси ме, майко! Те идват!

Отшелницата пребледня.

— О, небе! Какво говориш! Съвсем забравих! Преследват те! Какво си сторила?

— Не зная — отвърна нещастното дете, — но съм осъдена на смърт.

— На смърт! — повтори Гюдюл, олюлявайки се като поразена от мълния. — На смърт! — повтори тя по-бавно и втренчи поглед в дъщеря си.

— Да, майко — поде тревожно девойката. — Искат да ме убият, идват да ме заловят. Тази бесилка е за мене. Спаси ме! Спаси ме! Те идват! Спаси ме!

Отшелницата остана за миг като вкаменена, после поклати недоверчиво глава и изведнъж се разсмя, но с предишния си безумен смях.

— Хо, хо! О, не, ти бълнуваш! И таз добра! Да те загубя? Затова ли страдах петнадесет години! За да я намеря само за една минута и пак да ми я вземат? И то сега, когато тя е тъй хубава, голяма, когато ми говори, когато ме обича, да я изядат пред майчините очи! О, не! Само това няма да го бъде! Добрият господ няма да позволи подобно нещо!

В този миг конският тропот сякаш спря и в далечината се чу глас:

— Насам, месир Тристан! Свещеникът каза, че ще я намерим в Плъховата дупка.

Копитата отново зачаткаха. Отшелницата се изправи с отчаян вопъл:

— Бягай! Бягай, мое дете! Сега си спомням всичко. Ти си праза. Искат смъртта ти. Ужас. Проклятие! Бягай.

Тя подаде глава през прозорчето, но бързо се отдръпна.

— Стой! — пошепна рязко и мрачно, стискайки конвулсивно ръката на примрялата от страх девойка. — Стой! Не дишай! Пълно е с войници. Не можеш да излезеш, много е светло.

Сухите й очи горяха. Тя остана за миг мълчалива. После се заразхожда с големи крачки из килията, като от време на време се спираше, скубеше с шепи сивите си коси и ги ръфаше със зъби.

Изведнъж тя каза:

— Те се приближават. Ще поговоря с тях. Скрий се в оня ъгъл. Няма да те забележат. Ще им кажа, че си избягала, че съм те изпуснала.

Тя отнесе дъщеря си — през цялото това време я беше държала на ръце — в най-отдалечения ъгъл на килията, който не се виждаше отвън. Накара я да клекне там, нагласи я грижливо, така че и краката, и ръцете й да бъдат в сянка, разпусна косите й и ги пръсна върху бялата й рокля, за да я прикрие, сложи пред нея стомната и павето — единствената си покъщнина, — въобразявайки си, че могат да я закрият. Когато свърши с тези приготовления, тя се успокои малко, падна на колене и почна да се моли. Току-що се бе съмнало, но Плъховата дупка тънеше още в мрак.

В този момент съвсем близо до килията се чу пъкленият глас на свещеника.

— Насам, капитан Феб дьо Шатопер!

При това име, произнесено от омразния й глас, Есмералда, сгушена з своя ъгъл, трепна.

— Не мърдай! — прошепна й Гюдюл.

В същата секунда пред килията се разнесе шум от хора, оръжие и тропот на коне. Майката скочи и застана пред прозорчето, за да го затули с тялото си. Тя видя множество въоръжени мъже, пеш и на коне, строени на Гревския площад. Началникът им скочи от коня и се приближи до нея.

— Ей, старухо — каза той със свирепо изражение, — търсим една магьосница, за да я обесим. Казаха ни, че била при тебе.

Злочестата майка придаде на лицето си възможното най-равнодушно изражение и отвърна:

— Не разбирам какво искате да кажете.

Другият поде:

— Дявол да го вземе! Какво дрънкаше онзи завеян архидякон? Къде се дяна той?

— Той изчезна, монсеньор! — отвърна един войник.

— Слушай, бабушкеро — продължи началникът. — Недей да ме лъжеш. Били ти дали да пазиш една магьосница. Какво направи с нея?

Отшелницата се побоя да отрече всичко, за да не събуди подозрения, и отвърна с престорено искрен и начумерен вид:

— Ако говорите за едно високо момиче, което ми тикнаха в ръцете преди малко, ще ви кажа, че то ме ухапа и аз го пуснах. Това е то. Не ме безпокойте повече.

Началникът се намръщи озадачен.

— Не се опитвай да ме лъжеш, старо плашило — подзе той. — Аз се наричам Тристан Отшелника и съм приближен на краля. Разбра ли? Тристан Отшелника! — Той огледа Гревския площад. — Точно тук това име е добре познато!

— Може да сте и Сатана Отшелника — отвърна Гюдюл, у която проблесна искрица надежда, — но нямам какво друго да ви кажа и не ме е страх от вас.

— Тю да се не види! — извика Тристан. — И тази вещица си я бива! Така значи? Младата магьосница избяга, а накъде пое?

Гюдюл отвърна равнодушно:

— Струва ми се, че към улица „Мутон“.

Тристан извърна глава и даде знак на отряда си да се приготви за път.

— Монсеньор — обади се внезапно един стрелец, — попитайте старата вещица защо пръчките на прозорчето й са изпочупени.

Този въпрос отново хвърли в тревога злочестата майка. Тя не загуби обаче напълно присъствие на духа.

— Те са си, открай време така — заекна тя.

— Ами! — удиви се стрелецът. — До вчера все още си стояха като черен кръст и будеха благочестиви мисли.

Тристан погледна изкосо отшелницата.

— Струва ми се, че нашата лелка се смути.

Нещастницата почувствува, че всичко зависи от хладнокръвието й, и въпреки смъртната си тревога избухна в смях. На какво ли не са способни майките!

— И таз добра! — възрази тя. — Този човек трябва да е пиян. Преди повече от година една кола с камъни се блъсна в прозорчето и издъни решетката. Малко ли клех каруцаря!

— Вярно е — каза друг стрелец. — И аз видях това.

Винаги се намира някой, който е видял всичко. Този неочакван свидетел ободри отшелницата, която се чувствуваше по време на разпита като човек, който върви над пропаст по острие на нож.

Съдено й беше да бъде тласкана едно след друго от надеждата към отчаянието.

— Ако каруцата е направила това — поде първият стрелец, — краищата на решетката щяха да бъдат закривени навътре, а не навън, както сега.

— Я виж ти! — каза му Тристан. — Ти имаш нюх на следовател от Шатле. Е, какво ще отговориш на това, старухо?

— Боже мой! — възкликна тя с треперещ от сълзи глас, изпаднала в безизходно положение. — Заклевам ви се, монсеньор, че каруцата счупи пречките. Нали чухте, че този човек сам е видял. Пък и каква връзка има това с вашата циганка.

— Хм! — промърмори Тристан.

— Дявол да го вземе! — поде първият стрелец, поласкан от похвалата на превото. — Личи си, че е счупено наскоро.

Тристан поклати глава. Тя побледня.

— Кога, казваш, мина тази каруца?

— Че знам ли, монсеньор, преди месец или може би две седмици.

— Преди малко каза година — забеляза войникът.

— Това става вече подозрително.

— Монсеньор — извика тя, все така плътно долепена до прозорчето, треперейки да не би да се усъмнят и да надзърнат в килията. — Кълна ви се, монсеньор, че една каруца счупи решетката. Кълна ви се в светите ангели от рая. Ако не е било така, нека бъда прокълната навеки, готова съм да се отрека от бога!

— Много горещо се кълнеш! — забеляза Тристан и я обгърна с инквизиторския си поглед.

Бедната жена чувствуваше, че все повече губи самообладание. Тя допусна няколко грешки и разбираше ужасена, че съвсем не казва това, което трябва.

В този момент пристигна един войник и извика:

— Монсеньор, старата вещица лъже. Магьосницата не е избягала по улица „Мутон“. Веригата е била опъната през цялата нощ и пазачът не е видял никого.

Тристан, чието лице ставаше все по-мрачно, се обърна към отшелницата.

— Какво ще отговориш на това?

Тя се опита да се справи с новото затруднение.

— И аз не знам, монсеньор, може и да съм се излъгала. Имате право наистина, струва ми се, че мина реката.

— Ами че реката е точно на противоположна посока! — възкликна превото. — При това не изглежда твърде вероятно да е пожелала да се върне в Сите, откъдето я гонят. Ти лъжеш, бабушкеро!

— А освен това — добави първият войник, — нито от тази страна на реката, нито от другата има лодка.

— Може би е преплувала — отвърна отшелницата, бранейки всяка педя от позициите си.

— Че коя жена може да плува! — каза войникът.

— Дявол да i o вземе! Ти лъжеш, вещице, лъжеш! — поде гневно Тристан. Иде ми да зарежа магьосницата и да обеся тебе. Четвърт час изтезание ще ти развърже навярно езика. Хайде, тръгвай с нас!

Тя се хвана жадно за тези думи.

— Както заповядате, монсеньор. Водете ме! Водете ме! Изтезание ли — готова съм. Отведете ме! Хайде, по-бърже, да тръгваме веднага! — И тя мислеше дълбоко в себе си: „През това време дъщеря ми ще избяга!“

— Тю да се не види! — учуди се превото. — Как се натиска да я изтезават. Нищо не разбирам от тази побъркана жена!

Един сержант от нощната стража с посивели коси излезе от редиците и каза на превото:

— Тя наистина не е с всичкия си, монсеньор. Ако е изпуснала египтянката, сигурно не е било по нейна вина, защото никак не обича циганките. От петнадесет години карауля нощем и всяка вечер я слушам, като кълне циганките с какви ли не клетви. Ако тази, която търсим, е, както предполагам, малката танцьорка с козичката, тя й е най-омразна.

— Да, нея най-много мразя — каза с усилие Гюдюл.

Единодушното потвърждение на хората от нощната стража подкрепи думите на стария сержант. Като се отчая, че ще маже да измъкне нещо от отшелницата, Тристан Отшелника й обърна гръб и тя с неизразимо вълнение го проследи с очи, докато той се запъти към коня си.

— Хайде! — процеди през зъби той. — На път! Да продължим търсенето! Няма да си легна, преди да обеся тази циганка!

Все пак той се поколеба малко, преди да яхне коня си. Гюдюл трепереше ни жива, ни умряла, а палачът оглеждаше неспокойно площада като ловджийско куче, което надушва близо до себе си леговището на дивеча и не иска да се отдалечи. Накрая тръсна глава и се метна на седлото. Свитото от ужас сърце на Гюдюл се поотпусна и тя промълви тихо, поглеждайки към дъщеря си, без да смее да се обърне към нея, докато войниците не са си отишли:

— Спасена си!

През цялото това време бедната девойка не бе помръднала в ъгъла си. Тя не смееше да диша, нито дори да трепне пред мисълта за дебнещата я смърт. Не пропусна нито дума от сцената между Гюдюл и Тристан и всяка тревога на майка й отекваше и в нейното сърце. Чуваше пращенето на тънката нишка, на която се държеше, надвиснала над бездната, и двадесет пъти й се, стори, че тази нишка се скъсва. Най-сетне тя си отдъхна, почувствува твърда почва под краката си. Точно в този момент се чу познат глас, който казваше на превото:

— Кълна се в рогатия, господин прево! Не ми е работа на мене, военен човек, да беся магьосници. Нали смазахме простолюдието! Ще ви оставя да се оправяте сам по-нататък. Разрешете да се върна при отряда си, който остана без капитан.

Този глас принадлежеше на Феб дьо Шатопер. Невъзможно е да се изрази какво изпита циганката. Значи той беше тук. Нейният любим, нейният закрилник, опора, пристан, нейният Феб! Тя се изправи и преди майка й да я задържи, се хвърли към прозорчето и извика:

— Феб! Ела при мене, Феб!

Феб си беше отишъл. Той бе завил в галоп по улица „Кутелри“. Тристан обаче беше още там.

Отшелницата се спусна с див вой към дъщеря си. Тя я дръпна силно назад, забивайки нокти в шията й. Майката тигрица не е особено нежна. Но беше твърде късно. Тристан бе видял.

— Охо! — извика той и се разсмя гръмко. Зъбите му се белнаха и лицето му заприлича на вълча муцуна! — В капана имало две мишки!

— Така и предполагах — обади се войникът.

Тристан го потупа по рамото.

— Ти си славен мишеловец! Хайде — добави той, — къде е Анрие Кузен?

От редиците излезе един мъж, който не приличаше на войник нито по изражение, нито по облекло. Косите му бяха загладени. Беше облечен в наполовина сива, наполовина кафява туника, кожени ръкавици. Той държеше в грубите си ръце връзка въжа: Този човек вървеше винаги като сянка зад Тристан, както Тристан, от своя страна, следваше Луи XI.

— Приятелю — каза Тристан Отшелника, — предполагам, че това е търсената от нас магьосница. Ще ми я обесиш начаса. Носиш ли стълбата си?

— Под навеса на Дома с колоните има една — отвърна мъжът. — На тази ли бесилка ще свършим работата? — добави той, посочвайки каменната бесилка.

— Да.

— Отлично! — възкликна мъжът с груб кикот, по-свиреп дори от смеха на превото. — Няма да се морим надалеч.

— Побързай! — каза Тристан. — После ще се смееш. Откакто Тристан бе съзрял дъщеря й и нямаше ни най-малка надежда за спасение, отшелницата не промълвяше нито дума. Тя блъсна бедната полумъртва девойка в ъгъла на килията и пак застана на прозорчето, вкопчила се като хищна птица в рамката му. Изправена неподвижно, тя гледаше безстрашно войниците. Погледът й бе станал отново див и безумен. Когато Анрие Кузен се приближи до килията, тя го изгледа така свирепо, че той отстъпи.

— Монсеньор — каза той, като се върна при превото, — коя от двете да уловя?

— Младата.

— Толкова по-добре. Защото старата няма да се даде лесно.

— Бедната танцьорка с козичката! — промълви старият сержант от нощната стража.

Анрие Кузен се приближи до прозорчето. Погледът на майката го принуди да сведе очи. Той каза плахо:

— Госпожо…

Тя го прекъсна с нисък и гневен глас:

— Какво искаш?

— Не вас — отвърна той, — другата.

— Коя друга?

— Младата.

Тя почна да клати глава, викайки:

— Няма никого! Няма никого! Няма никого!

— Има! — поде палачът. — И вие отлично знаете това. Оставете ме да взема младата. Нищо лошо няма да ви сторя.

— Ах, нямало да ми стори нищо! — захили се странно тя.

— Не ми пречете, госпожо, това е заповед на господин превото.

Тя повтори като луда:

— Няма никого!

— Аз пък ви повтарям, че има — възрази палачът. — Всички видяхме, че сте две.

— Погледни сам — захили се насреща му отшелницата. Пъхни глава през прозорчето!

Палачът погледна ноктите на майката и не посмя.

— Побързай! — извика му Тристан, който бе подредил войниците си в кръг около Плъховата дупка и чакаше, без да слиза от коня си, до бесилката.

Анрие се върна пак при превото много смутен. Той сложи въжето на земята и почна да върти неловко шапката в ръцете си.

— Монсеньор! — попита той. — откъде да вляза?

— През вратата. — Няма врата.

— През прозореца. — Много е тесен.

— Разшири го тогава! — гневно каза Тристан. — Нямаш ли кирки?

От дъното на своята пещера майката, все още нащрек, наблюдаваше. Тя вече на нищо не се надяваше, едва ли дори желаеше вече нещо, но знаеше само едно — че не иска да отнемат дъщеря й.

Анрие Кузен отиде да вземе сандъка с инструментите си под навеса на Дома с колоните. Той издърпа също и двойната стълба и тутакси я опря на бесилката. Пет-шест мъже от отряда грабнаха кирки и лостове и Тристан се отправи заедно с тях към прозорчето.

— Старице! — каза й строго превото. — Предай ни доброволно девойката.

Тя го погледна с неразбиращ поглед.

— Дявол да те вземе! — поде Тристан. — Защо ни пречиш да обесим тази магьосница, както е угодно на краля?

— Защо ли? — засмя се нещастницата със зловещия си смях. — Защото е моя дъщеря!

Тонът, с който тя произнесе тези думи, накара дори Анрие Кузен да настръхне.

— Много ми е неприятно — поде превото. — Но такава е волята на краля.

Отшелницата извика гръмко, заливайки се в зловещ кикот:

— Какво ме интересува твоят крал! Казвам ти, че тя е моя дъщеря!

— Пробийте стената! — заповяда Тристан.

За да се разшири отворът, достатъчно беше да се махне един пласт камъни под прозорчето. Когато майката чу ударите на кирките и лостовете, които пробиваха крепостта й, тя нададе страхотен вопъл и почна да снове с невероятна бързина в килията си. Беше придобила привички на див звяр. Не говореше вече, само очите й пламтяха. Сърцата на войниците замряха.

Изведнъж тя грабна своето паве и го запрати с две ръце срещу работещите. Хвърлено несполучливо, то не удари никого и се отърколи до краката на коня на Тристан. Тя скръцна със зъби.

Макар че слънцето не бе още изгряло, беше съвсем светло и старите полуразрушени комини на Дома с колоните розовееха вече. Часът, когато най-ранобудните прозорци по покривите на големия град се отварят весело. Селяни и зарзаватчии, отиващи към халите, яхнали магаретата си, прекосяваха Гревския площад, спираха се за миг пред групата войници, струпани около Плъховата дупка, поглеждаха ги учудено и отминаваха.

Отшелницата беше седнала до дъщеря си, закривайки я с тялото си, с безизразен поглед, слушайки клетото дете, което лежеше безжизнено и шепнеше една-едничка дума: „Феб! Феб!“ Колкото повече напредваше работата на стражите, разбиващи стената, майката се отдръпваше неволно и притискаше все повече девойката към дъното на килията. Изведнъж отшелницата видя (защото тя наблюдаваше внимателно и не сваляше поглед от прозорчето), че големият камък се заклати. Чу гласа на Тристан, който насърчаваше работещите. Тогава излезе от обзелото я за няколко мига вцепенение. Започна да вика и гласът й ту пронизваше ухото като трион ту пресекваше, като че ли всички проклятия на света напираха в устата й, за да излязат наведнъж:

— О, о, какъв ужас! Вие сте престъпници! Нима наистина ще обесите дъщеря ми? Нали ви казвам, че е моя дъщеря? О, мерзавци! О, долни палачи! Жалки, гнусни убийци! Помощ! Помощ! Пожар! Но как така ще ми вземете моето дете! Има ли наистина бог?

Тя се обърна към Тристан с разпенена уста и блуждаещ поглед, застанала на четири крака като пантера и цяла настръхнала:

— Приближи се да вземеш дъщеря ми! Не разбираш ли, една жена ти казва, че това е нейна дъщеря! Знаеш ли какво значи собствено дете? Ей, ягуар, не си ли спал никога с твоята женска? Не си ли имал никога малки? А ако имаш малки и те вият, нищо ли не трепва в душата ти?

— Свалете камъка, той вече едва се държи — каза Тристан.

Лостовете повдигнаха тежкия камък. Той беше последното укрепление на майката. Тя се хвърли върху него, пожела да го задържи, издраска камъка с нокти, но масивният блок, повдигнат от шест души, се изплъзна от ръцете й и се свлече бавно на земята по железните лостове.

Когато видя, че отворът е готов, майката падна напреко пред прореза, задръствайки входа с тялото си, кършейки ръце, блъскайки глава в плочите на пода и викайки с пресипнал от изтощение глас, който едва се чуваше:

— Помощ! Пожар! Пожар!

— Вземете девойката сега — заповяда Тристан, все така невъзмутим.

Майката изгледа така страшно войниците, че те предпочетоха по-скоро да се отдръпнат, отколкото да се приближат.

— Хайде де! — поде превото. — Иди ти, Анрие Кузен! Никой не пристъпи.

Превото изруга:

— Мътната да ви отнесе! И това ми било войници! Да се уплашат от една жена!

— Монсеньор — възрази Анрие, — нима според вас това е жена?

— Тя има лъвска грива — обади се друг.

— Хайде — повтори превото. — Отворът е достатъчно широк. Влезте трима наведнъж, както в процепа по време на обсадата на Понтоаз. По-бърже, дявол да ви вземе! Ако някой отстъпи, ще бъде съсечен лично от мене!

Застанали между превото и майката, и двамата еднакво заплашителни, войниците се поколебаха малко, после се решиха и пристъпиха към Плъховата дупка.

Когато отшелницата ги видя, тя се изправи внезапно на колене, отмахна косите от лицето си и отпусна своите мършави и изподраскани ръце на скута си. Едри сълзи се затъркаляха една след друга от очите й и потекоха по дълбоките бръчки на бузите й, както потокът тече по коритото, което сам си е издълбал. В същото време тя почна да говори, но така умолително, така кротко, така покорно и сърцераздирателно, че не един стар надзирател на каторжници от свитата на Тристан, който би бил в състояние да яде човешко месо, почувствува очите си овлажнели:

— Монсеньори! Господа сержанти! Една дума само! Трябва да ви кажа нещо. Това е моята дъщеря, разбирате ли, моята малка дъщеря, която бях загубила. Слушайте. Моята история е същинска приказка. Знаете ли, някога аз много добре познавах господа сержантите. Те винаги бяха премного добри към мене по времето, когато малките момченца ме замеряха с камъни, понеже водех блуден живот. Разбирате ли? Вие ще ми оставите моето детенце, когато узнаете всичко. Аз съм злочеста уличница. Циганките ми я откраднаха. Цели петнадесет години пазех обувчицата й. Ето, вижте я, Тя имаше такова краче. В Реймс. Шантфльори! Улица „Фол-Пен“! Може би сте чували това име? Това бях аз, когато вие сте били млади. Хубаво време беше тогава. С мене се прекарваха петнадесетина приятни минути. Ще се съжалите над мене, нали, монсеньори? Египтянките откраднаха детенцето ми и го криха цели петнадесет години. Аз го мислех мъртво. Представете си, приятели, мислех я мъртва! Прекарах петнадесет години в тази килия, без огън зиме. Тежко е. Бедната сладка обувчица! Толкова плаках, че добрият господ ме чу. Тази нощ той ми върна моята дъщеря. Добрият господ стори чудо. Тя не била мъртва. Вие няма да ми я отнемете, сигурна съм в това. Разбирам да ставаше дума за мене, нямам нищо против, но нея, едно шестнадесетгодишно дете! Дайте й да се порадва на слънцето! Какво ви е сторила? Абсолютно нищо! Аз също не съм ви сторила нищо. Нали разбирате, аз имам само нея на света, вече съм стара и е същинско благословение, че божията майка ми я изпраща! Вие всички сте толкова добри, вие не знаехте, че тя е моя дъщеря. Сега знаете. О, колко я обичам! Господин главен началник, бих предпочела да разпорите корема ми, отколкото да одраскате малкото й пръстче. Вие изглеждате толкова добър! Сега, след като ви разказах, ви стана ясно, нали? О, нали и вие сте имали майка, монсеньор! От вас зависи, оставете ми детето! Вижте, аз ви моля на колене, както се моли Исус Христос. Не искам от никого нищо, аз съм от Реймс, монсеньори. Имам там малка нива от моя чичо Майе Прадон. Не съм просякиня, не искам нищо. Искам само детето си. О, искам само да запазя детето си! Затова ли ми го върна добрият господ, нашият господар? Кралят? Краля ли казахте? Нима за него ще бъде голямо удоволствие, ако убият моето момиченце? Освен това кралят е добър! Това е моята дъщеря! Моя собствена дъщеря! Тя не е на краля. Тя не е ваша! Искам да си отида! И двете искаме да си отидем. Та най-сетне, когато минават две жени, едната от които е майката, а другата — дъщерята, нима някой ги спира? Пуснете ни, ние сме от Реймс. О, вие сте много добри, господа сержанти, аз обичам всички ви, вие няма да вземете моето любимо момиченце, това е невъзможно! Това е напълно невъзможно, нали? Моето дете! Рожбичката ми!

Няма да се опитваме да дадем представа за нейния израз, за гласа й, за сълзите, които поглъщаше, говорейки, за сключените й, кършещи се ръце, за покъртителните усмивки, за умоляващите погледи, за воплите, за въздишките, жалните, сърцераздирателни възклицания, които тя примесваше към несвързаните си, разбъркани и безумни думи. Когато млъкна, Тристан Отшелника се намръщи, за да скрие сълзата, която овлажни свирепите му очи. Обаче той преодоля слабостта си и каза рязко:

— Такава е волята на краля!

После се наведе към ухото на Анрие Кузен и му каза съвсем тихо:

— Хайде, свършвай бързо!

Безсърдечният Тристан чувствуваше може би, че и той няма да може да издържи повече.

Палачът и сержантите влязоха в килията. Майката не се противопостави. Тя се повлече само към дъщеря си и се хвърли отчаяно върху нея. Египтянката видя приближаващите се войници. Ужасът от смъртта я съживи.

— Майко! — извика тя с неизразимо отчаяние. — Те идат, мамо! Защити ме!

— Да, обична моя, ще те защитя! — отвърна майката с угаснал глас, притисна я крепко в обятията си и я обсипа с целувки. Проснати така на земята — майката, покрила с тялото си дъщерята, — те представляваха покъртителна гледка.

Анрие Кузен улови девойката под мишниците. Когато почувствува ръката му, тя промълви: „Ох!“ и загуби съзнание. Палачът, от чиито очи капеха една след друга едри сълзи, понечи да я вземе на ръце. Опита се да отблъсне майката, но тя сякаш бе вързала на възел ръцете си около кръста на, своята дъщеря и така силно се бе вкопчила в нея, че беше невъзможно да я отделят. Тогава Анрие Кузен повлече девойката вън от килията ведно с майка й. Очите на майката бяха също склопени.

В този миг слънцето изгря. На площада се беше струпала вече доста голяма тълпа, която наблюдаваше отдалеч как влачат някого по паважа към бесилката. Тристан имаше такъв обичай по време на екзекуции. Той държеше любопитните на известно разстояние.

По прозорците нямаше жива душа. Само в далечината, на върха на една от кулите на „Света Богородица“ — тази, която се вижда от Гревския площад, — два черни силуета, двама мъже се открояваха на светлото утринно небе. Те като че ли гледаха към площада.

Анрие Кузен се спря с товара си в подножието на съдбоносната стълба, поемайки с мъка дъха си от вълнение, и надяна примката на прелестната шия на девойката. Нещастната девойка почувствува ужасното съприкосновение с конопеното въже. Тя повдигна клепки и видя костеливата ръка на бесилката, простряна над главата й. Тогава се разтрепера силно и извика сърцераздирателно с пълен глас: — Не! Не! Не искам!

Скрила лице в дрехата на дъщеря си, майката не пророни ни дума. Силни тръпки пробягаха само по цялото й тяло и тя зацелува още по-горещо детето си. Палачът се възползува от този миг, за да отстрани с един замах ръцете й, обвити около осъдената. Било от изтощение, било от отчаяние, тя не се възпротиви.

Тогава той метна девойката през рамо. Прекрасното момиче увисна грациозно превито на две до грамадната му глава. После палачът понечи да се качи по стълбата.

В този миг майката, която лежеше върху камъните на площада, отвори широко очи. Тя се изправи безмълвно, със страшно изражение, нахвърли се като див звяр на палача и захапа ръката му. Той изрева от болка. Притекоха се. Измъкнаха с мъка кървавата му китка от зъбите на майката. Тя остана безмълвна. Отблъснаха я грубо, но им направи впечатление, че жената оброни тежко глава върху камъните. Повдигнаха я, тя се строполи повторно. Беше мъртва.

Палачът, който продължаваше да държи здраво девойката, заизкачва стълбата.

II. CREATURA BELLA BIANCO VESTITA203 (DANTE)

Когато Квазимодо видя, че килията е празна и че египтянката я няма, че са я отвлекли, докато той я защищаваше, нещастникът си заскуба косите, изпаднал в изстъпление от мъка. После се втурна тичешком из цялата църква, търсейки циганката, издавайки нечовешки звуци, осейвайки плочите с червеникавите си косми. Точно в този момент кралските стрелци влязоха победоносно в църквата, търсейки също египтянката. Квазимодо ги подпомогна. Бедният глух звънар не подозираше гибелните им намерения. Той си въобразяваше, че скитниците бяха истинските врагове на египтянката. Заведе сам Тристан Отшелника във всички възможни скривалища, отвори му тайните входове, тайните помещения зад олтара и ризницата. Ако нещастницата беше още в църквата, той сам щеше да я предаде. Когато Тристан, който беше неуморим, се умори от безплодното търсене, Квазимодо продължи да търси сам. Двадесет пъти, сто пъти обходи църквата надлъж и нашир, от горе до долу, изкачваше се, слизаше, тичаше, викаше, крещеше, душеше, тършуваше, пъхаше глава във всички дупки, осветяваше с факла всички сводове, отчаян, обезумял. Звяр, загубил женската си, не би могъл да вие по-свиреп, нито да броди по-настървено. Най-сетне, когато се убеди напълно, че я няма, че всичко е свършено, че му я бяха откраднали, той се качи бавно по стълбата на кулите, същата, по която бе изтичал така победоносно в деня, когато я бе спасил. Мина по същите места с наведена глава, без да пророни нито звук, без да пролее сълза, почти без да си поеме дъх. Църквата отново бе опустяла, отново тънеше в тишина. Стрелците я бяха напуснали, за да гонят магьосницата в Сите. Останал сам в обширната „Света Богородица“, до преди малко така бурна и ожесточено нападана, той се запъти към килийката, в която циганката беше спала толкова седмици под неговата закрила. Приближавайки се, той си въобразяваше, че може би ще я намери там. Когато зави по галерията, минаваща над покрива на страничните отделения, и зърна тясната стаичка с малкото прозорче и вратичка, сгушена под един подпорен свод като птиче гнездо под клон, сърцето му замря и клетият звънар се облегна на една колона, за да не падне. Въобрази си, че тя може би се е върнала, че някой добър дух я е довел навярно отново тук, че стаичката бе премного спокойна, сигурна и приятна, за да я напусне. Той не се осмели да пристъпи нито крачка повече за да запази илюзията си.

— Да — шепнеше си той. — Тя навярно спи или се моли. Не бива да я безпокоя.

Най-сетне се реши, приближи се на пръсти, погледна вътре и влезе. Празна! Килията беше все така празна! Нещастният глух я обходи бавно, повдигна постелята, погледна под нея, като че ли девойката можеше да се скрие между дюшека и плочите, поклати глава и застана вцепенен. Изведнъж смачка яростно факлата с крак и без да каже нито дума, без да въздъхне, блъсна с все сила глава о стената и падна безчувствен на плочите.

Когато се свести, той се хвърли върху леглото, затъркаля се по него, зацелува в изнемога топлото още място, където бе спала девойката, и лежа известно време неподвижно като мъртъв. После стана и задъхан, плувнал в пот, почна да удря главата си в стените, ужасяващо равномерно, както биеше камбаните си, с упорството на решен на смърт човек. Омаломощен, той падна за втори път на земята. Повлече се по колене извън килията и клекна пред вратата, не можейки още да съзнае станалото. Той стоя така повече от час, без да помръдне, вперил поглед в пустата килия, по-печален и по-занесен от майка, седнала между празната люлка и пълния ковчег. Не промълвяше нито дума. От време на време само силно ридание разтърсваше цялото му тяло, ридание без сълзи, подобно на безшумно блеснала светкавица.

Като че ли точно тогава, обмисляйки в своята горест кой би могъл да бъде неочакваният похитител на циганката, подозрението му падна върху архидякона. Той си спомни, че отец Клод единствен имаше ключ от стълбището, което водеше към нейната килия, спомни си неговите нощни покушения над девойката, при първото от които самият Квазимодо го беше подпомогнал, докато при второто го бе възпрепятствувал. Спомни си хиляди други подробности и се увери напълно, че именно архидяконът е отвлякъл циганката. Но неговата почит към свещеника, неговата признателност, преданост и любов към този човек бяха толкова дълбоко вкоренени в душата му, че дори в този момент те устояха на ноктите на ревността и отчаянието.

Той разсъждаваше, че по всяка вероятност архидяконът е извършил похищението, но кръвожадната, смъртоносна ярост, която би изпитал към всеки друг, се превръщаше сега само в по-дълбока горест, понеже похитителят беше Клод Фроло.

Точно когато той се увери, че свещеникът е похитителят, зората освети подпорните арки и Квазимодо видя, че някой се движи в горния етаж на „Света Богородица“ покрай външната балюстрада, която обикаля абсидата. Този човек се приближаваше към него. Глухият го позна. Беше архидяконът. Клод вървеше бавно, съсредоточен в мислите си. Крачеше в посока на северната кула, без да гледа пред себе си, извърнал лице настрани, към десния бряг на Сена. Изпънал шия, той като че се мъчеше да види нещо над покривите. Бухалът хвърля понякога такива коси погледи, летейки на една страна и гледайки на друга. Свещеникът мина над Квазимодо, без да го забележи.

Глухият звънар застина при неочакваното му появяване. Той го проследи с поглед, докато расото му потъна под свода на стълбата към северната кула. Читателят знае, че от тази кула може да се види кметството. Квазимодо стана и последва архидякона.

Той се качи по стълбата на кулата просто така, за да разбере защо се качва архидяконът. Впрочем клетият звънар сам не знаеше какво би направил, какво би казал, какво би желал. Той бе изпълнен с ярост и боязън. Архидяконът и египтянката се бореха в сърцето му.

Когато стигна до върха на кулата, преди да излезе от сянката на стълбата и да стъпи на площадката, той се огледа внимателно, за да види къде е свещеникът. Клод бе застанал с гръб към него. Площадката на камбанарията бе обградена с ажурна балюстрада. Подпрял гърди до ъгъла на балюстрадата, свещеникът се бе извърнал към Пон Нотър Дам. Той се взираше в града.

Квазимодо се доближи с котешки стъпки зад него, за да разбере какво гледа. Архидяконът бе толкова погълнат от гледката, че не чу стъпките на звънаря зад гърба си.

Гледан от върха на кулите на „Света Богородица“ в свежата ведрина на лятното утро, Париж представляваше, особено по онова време, великолепна и приказна гледка. Беше може би през месец юли. Небето бе съвсем чисто. Няколко закъснели звезди гаснеха постепенно ту тук, ту там, само една продължаваше да блести на изток, където небето бе най-светло. Слънцето едва-що изгряваше. Париж почваше да се раздвижва. Бялата чиста светлина отразяваше ясно обърнатите на изток стени на хилядите къщи. Исполинската сянка на камбанариите пълзеше от покрив на покрив, протегнала се от единия до другия край на града. От някои квартали долиташе вече шум и говор. Тук камбанен звън, там екот на чук, другаде трополене на каруца. На места над начупените покриви избликваше дим като през цепнатини на богата със сяра почва. Реката, къдреща вълните си под арките на многобройните мостове и край носовете на островите, се диплеше на сребристи гънки. Около града, извън стените, погледът се губеше в широк кръг от пухкави изпарения, през които прозираше смътно безкрайната линия на равнината и меките очертания на хълмовете. Разнородни звуци се носеха над полуразбудения град. На изток утринният вятър гонеше по небето няколко бели клъбца, откъснати от руното мъгла над хоризонта.

На площада пред църквата няколко жени с гърне мляко в ръка си показваха учудени изпотрошения главен портал и двете струи застинало олово между цепнатините на камъните. Само това свидетелствуваше за нощния метеж. Кладата, запалена от Квазимодо, между кулите, беше угаснала, а Тристан бе разчистил площада и бе хвърлил труповете в Сена. Крале от породата на Луи XI имат грижата да измият незабавно улиците след всяко кръвопролитие.

От външната страна на балюстрадата на кулата, точно под мястото, където се бе спрял свещеникът, имаше фантастично издялан каменен капчук, каквито често се виждат по готическите постройки. В една пукнатина на капчука бяха поникнали и разцъфнали два стръка шибой. Люшкани от ветреца, те си кимаха закачливо като живи. Над кулите, високо в небето, чуруликаха птици.

Свещеникът обаче не чуваше и не виждаше нищо от всичко това. Той спадаше към хората, за които не съществуват утрини, птички, цветя. Той съзерцаваше една-единствена точка от необятната разнообразна шир около него.

Квазимодо гореше от желание да го попита какво бе сторил с египтянката. Но в този миг архидяконът сякаш живееше в друг мир. Той изживяваше едно от тия бурни мигновения в човешкия живот, когато дори земята да се раззине пред вас, няма да усетите. Вперил неизменно взор в едно и също място, той стоеше безмълвен и неподвижен. Неговото безмълвие и неподвижност бяха така внушителни, че дивият звънар се стъписа, не смеейки да ги наруши. Той проследи само посоката на погледа му — това бе също своего рода въпрос — и съзря Гревския площад.

Той видя какво гледаше свещеникът. Близо до постоянната, бесилка бе изправена стълба. На площада имаше малко любопитни и повече войници. Един мъж влачеше по каменната настилка нещо бяло, за което се беше закачило нещо черно. Мъжът се спря под бесилката.

В този момент стана нещо, което Квазимодо не успя да различи добре. Не че единственото му око бе загубило проницателността си, но около бесилката се струпаха войници, които му попречиха да види. Впрочем в същия миг изгря слънцето и такъв поток светлина бликна на хоризонта, че всички остри върхове на Париж — стрели, комини, покриви — пламнаха наведнъж.

Мъжът се заизкачва по стълбата. Тогава Квазимодо го видя ясно. Той носеше на рамото си жена, девойка, облечена в бяло, с примка на шията. Квазимодо я позна. Беше тя.

Мъжът стигна до върха на стълбата. Нагласи примката. В този миг свещеникът застана на колене върху балюстрадата, за да може да вижда по-добре.

Внезапно мъжът бутна рязко стълбата с крак и Квазимодо, който от няколко минути не дишаше, видя как нещастното дете се люшка в долния край на въжето високо над паважа, а мъжът увисна на раменете му. Въжето се завъртя няколко пъти около себе си, Квазимодо долови ужасните тръпки по тялото на циганката. Свещеникът от своя страна, опънал шия, с изхвръкнали от орбитите очи, не сваляше поглед от страшната група, която образуваха девойката и палачът — мухата и паякът.

В най-страшния момент сатанински смях, смях, в какъвто човек може да, избухне само когато престане да бъде човек, разкриви смъртно бледото лице на свещеника. Квазимодо не чу смеха, но го видя. Той отстъпи няколко крачки зад архидякона, втурна се внезапно яростно към него и го бутна с големите си ръце в бездната, над която отец Фроло се беше надвесил.

— Проклятие! — извика свещеникът и полетя надолу.

Той се задържа при падането си на капчука, над който стоеше. Вкопчи се отчаяно за него и в момента, когато отвори уста, за да извика повторно, видя наведено над балюстрадата ужасното, пълно с мъст лице на Квазимодо. Викът му замря.

Под него зееше бездна, дълбока над двеста стъпки. Долу — каменната настилка. В това ужасно положение архидяконът не промълви нито дума, не издаде нито стон. Той се сгърчи само с нечовешки усилия върху капчука, стараейки се да се покатери по него. Но ръцете му се плъзгаха по гранита, краката му дращеха тъмната стена, без да се закрепят на нея. Хората, които са се качвали по кулите на „Света Богородица“, знаят, че непосредствено под балюстрадата има малък каменен корниз. Архидяконът се мъчеше да се закрепи именно върху този леко издаден ръб. Стената под него не беше отвесна, а вдлъбната навътре.

Квазимодо трябваше само да му подаде ръка, за да го измъкне от бездната, но той дори не го поглеждаше, а гледаше към Гревския площад. Гледаше бесилката. Гледаше египтянката. Глухият звънар се бе облегнал на мястото, където до преди малко стоеше архидяконът, и не сваляше поглед от единственото нещо, което съществуваше за него в този свят сега. Той стоеше безмълвен и неподвижен, като поразен от мълния, и неспирен поток сълзи се стичаха тихо от окото му, което до този момент беше проляло само една-едничка сълза.

Архидяконът се задъхваше. Плешивото му чело се ороси с пот, ноктите му се разкървавиха от камъка, коленете му се потриваха от стената. При всяко негово най-малко движение расото му, закачено на капчука, изпращяваше. Като връх на нещастието капчукът завършваше с оловна тръба, която се огъваше под тежестта на тялото му. Архидяконът усещаше как тръбата бавно се наклонява надолу. Злочестникът си казваше, че когато ръцете му омаломощеят от умора, когато расото му се скъса, когато оловото се огъне, той ще полети надолу и ужас вледеняваше сърцето му. Понякога поглеждаше зашеметен тясната площадка на десет стъпки под него, образувана от издатините на скулптурите, и молеше небето от дълбините на отчаяната си душа да го задържи на тази плоскост, голяма две квадратни стъпки, за да дочака там смъртта си, дори ако трябва да остане сто години на нея. Веднъж погледна под себе си към площада, в бездната. Когато вдигна глава, очите му бяха затворени, а косите щръкнали.

Мълчанието на двамата мъже навяваше ужас. Докато архидяконът агонизираше така жестоко на няколко стъпки под него, Квазимодо плачеше, вперил очи в Гревския площад.

Виждайки, че с движенията си само разклаща несигурната опора, архидяконът реши да не мърда повече. Той се крепеше, прегърнал капчука, сдържащ дъха си, несмеещ да трепне, разтърсван само от конвулсивни свивания на стомаха, каквито човек изпитва, когато пада насън. Втренчените му очи бяха болезнено и учудено разтворени. Малко по малко обаче той губеше опора, пръстите му се плъзгаха по капчука, чувствуваше ръцете си отмалели, тялото си — натежало, а тръбата, която го задържаше, се накланяше все повече, и повече към пропастта. Виждаше ужасен под себе си покрива на „Сент Жан льо Рон“, мъничък като сгъната на две карта. Огледа една след друга бездушните скулптури по кулата, увиснали като него над бездната, но без да са изложени на опасност и без да изпитват състрадание към нето. Околовръст само камък: зиналите чудовища пред очите му, паважът на площада дълбоко под него и плачещият Квазимодо над главата му.

На площада пред църквата имаше няколко групи любопитни, които се опитваха равнодушно да отгатнат кой ли е този безумец, който се забавлява така странно. Свещеникът ги чуваше — гласовете им стигаха до него, тънки и ясни: — Сто на сто ще си счупи врата! Квазимодо продължаваше да плаче.

Най-сетне, разгорещен от напрежение и отчаяние, архидяконът разбра, че усилията му са излишни. Той събра все пак цялото си мъжество за един последен напън. Напрегна се върху капчука, отблъсна се е крак от стената, залови се с ръце за един процеп между камъните и успя да изпълзи една стъпка. Но това разтърсване огъна внезапно оловната тръба, на която се крепеше. В същото време се скъса и расото му. Тогава, усещайки, че всичко се изплъзва под него, държейки се само с вкочанясалите си, изтръпнали ръце, нещастникът затвори очи и пусна капчука. Той полетя надолу. Квазимодо проследи с поглед падането му. Падането от такава височина рядко бива отвесно. Литнал в пространството, архидяконът падаше отначало с главата надолу, с разперени ръце. После се завъртя няколко пъти около себе си. Вятърът го отвя върху покрива на една къща, в която той се блъсна с все сила. Не беше още мъртъв, когато падна там. Звънарят видя, че той пак се опита да се задържи по стръмния наклон, впивайки ноктите си. Но покривът бе много остър, а и той бе останал без сили. Търколи се бързо като счупена от вятъра керемида и падна върху паважа. Там вече не помръдна.

Квазимодо вдигна тогава взор към египтянката, чието тяло висеше на бесилката и потрепваше в далечината под бялата дреха в последните гърчове на агонията, после го сведе над проснатия в подножието на кулата и загубил човешка форма архидякон и от уродливата му гръд се изтръгна скръбно стенание:

— Ето всичко, което обичах!

III. СВАТБАТА НА ФЕБ

Привечер същия ден, когато съдебните пристави на епископа вдигнаха от площада смазания труп на архидякона, Квазимодо изчезна от „Света Богородица“.

По този повод се пръснаха много слухове. Всички бяха убедени, че е настъпил денят, в който според сключения договор Квазимодо, тоест дяволът, трябваше да отнесе Клод Фроло или, с други думи, магьосника. Предположиха, че сатаната е смазал тялото, за да вземе душата, както маймуните счупват ореха, за да изядат ядката.

Ето защо не погребаха архидякона на светена земя. Следната година, месец август 1483 година, почина Луи XI.

Колкото до Пиер Гренгоар, той успя да спаси козичката и постигна известни успехи в трагедията. Изглежда, че след като вкуси астрологията, философията, архитектурата, херметиката и разни други щуротии, нашият приятел се върна към трагедията, най-безразсъдното увлечение. Той наричаше това „свой трагичен край“. Ето какво срещаме във връзка с драматичните му успехи в сметките на епархията през 1483 година: „На Жеан Маршан, дърводелец, и Пиер Гренгоар, стихоплетец, за направа на скелето и съчиняване на мистерията, представена в Шатле по случай влизането на господин папския пратеник, за възнаграждение на лицата, облечени и нагласени съгласно изискванията на споменатата мистерия, както и за построяването на необходимата за целта естрада, за всичко гореизброено — сто ливри.“

Феб дьо Шатонер също завърши трагично — той се ожени.

IV. СВАТБАТА НА КВАЗИМОДО

Казахме преди малко, че Квазимодо изчезна от „Света Богородица“ в деня, когато загинаха египтянката и архидяконът. И действително никой вече нито го видя, нито чу какво е станало е него.

През нощта след екзекуцията на Есмералда помощниците на палача откачиха тялото й от бесилката и го отнесоха според обичая в гробницата Монфокон.

По думите на Совал Монфокон беше „най-старата и най-великолепна бесилка на кралството“. Между предградията Тампъл и Сен Мартен, на около сто и шестдесет тоаза от стените на Париж, на няколко изстрела с лък от Куртий, се забелязваше на ниско възвишение, достатъчно издигнато все пак, за да се вижда на няколко левги околовръст, едно здание със странна форма, което приличаше твърде много на келтски кромлех, и то не само по външния си вид, но защото и в него се принасяха жертви.

Представете си варовита могилка, върху която е иззидан голям паралелепипед, висок петнадесет стъпки, широк тридесет, дълъг четиридесет, с врата, външна стълба и площадка. Върху площадката — шестнадесет огромни стълба по недялан камък, високи тридесет стъпки, разположени като колонада от трите страни върху масивни основи и съединени помежду си в горната част с дебели греди, на които са закачени на равни разстояния вериги. На всяка верига виси скелет. В равнината край могилата — каменен кръст и две по-малки бесилки, напомнящи издънки край дебелия дънер. В небето над могилката — вечно виещи се гарвани. Монфокон.

В края на петнадесети век ужасната бесилка, която бе издигната през 1328 година, бе доста порутена. Гредите бяха проядени от червеи, веригите — от ръжда, стълбовете — от плесен. Каменните поставки се бяха пропукали на местата, където се съединяваха камъните, а площадката под бесилките бе обрасла с трева, защото човешките крака не достигаха до нея. Този паметник се открояваше зловещо на небето. Особено нощем, когато някой лунен лъч огрееше белите черепи или когато вечерният зефир разлюлееше веригите и скелетите в мрака. Тази грозна бесилка беше достатъчна, за да придаде злокобен изглед на цялата околност.

Каменният масив, който служеше за основа на отвратителната площадка, беше кух. Вътре имаше огромно мазе, което се затваряше със стара решетка от прогнило вече желязо. Там хвърляха не само всички останки, които се откъсваха от веригите на Монфокон, но и телата на всички клетници, екзекутирани по другите постоянни бесилки на Париж. В тази дълбока костница, където гниеха заедно толкова човешки останки и толкова престъпления, оставяха костите си много велики люде, както и много невинно осъдени, като се почне от несправедливо осъдения Ангеран дьо Марини, който увисна пръв в Монфокон, и се стигне до също така несправедливо осъдения адмирал дьо Колони, който приключи кръга.

Колкото до Квазимодо, ето до какво успяхме да се доберем.

Две години или по-право година и половина след събитията, с които завършва нашата история, когато дойдоха да търсят в гробницата на Монфокон трупа на обесения два дни преди това Оливие льо Ден, тъй като Шарл VIII бе благоволил да разреши да погребат тялото му в Сен Лоран сред по-отбрано общество, намериха сред злокобните останки два скелета, единият от които като че ли притиснал в обятията си другия. Единият от двата скелета принадлежеше на жена и по него още имаше няколко къса от рокля, някога бяла, а на шията му висеше наниз от лаврови зърна и малка копринена торбичка, обшита със зелени мъниста. Торбичката бе празна и отворена. Този накит беше толкова евтин, че палачът явно не се бе полакомил за него. Вторият скелет, който го бе прегърнал крепко, принадлежеше на мъж. Гръбначният му стълб бе изкривен, главата хлътнала в плешките и единият му крак по-къс от другия. Нито един прешлен в тила му не бе счупен и по всичко личеше, че не е бил обесен. Мъжът, на когото бе принадлежал този скелет, бе дошъл следователно по собствена воля, за да умре там. Когато се опитаха да го отделят от скелета, който притискаше в обятията си, той се разсипа на прах.