Парижката Света Богородица

I. ОТ ХАРИБДА НА СЦИЛА

Нощта се спуска рано през януари. Когато Гренгоар излезе от съдебната палата, улиците бяха вече тъмни. Този мрак му допадна. Той гореше от нетърпение да стигне до някоя тъмна и безлюдна уличка, за да може да размисли на воля и философът да сложи първата превръзка на раната на поета. Философията беше впрочем единственото му убежище, защото той не знаеше къде да прекара нощта. След блестящия провал на първия му театрален опит той не смееше да се завърне в наетото жилище на улица „Грьоние сюр л’О“ срещу Порт о Фоан. Разчиташе, че архиепископът ще му брои за неговата епиталама дванадесет парижки су, сума, дванадесет пъти по-голяма от всичко, което той притежаваше на този свят — включително гащите, ризата и шапката му — и с която щеше да изплати наема за шест месеца на метр Гийом Ду Сир, откупчик на таксата за рогатия добитък в Париж. Той се подслони временно под малката вратичка на мрачното жилище на ковчежника на „Сент Шапел“, за да обмисли къде да нощува — парижкият паваж беше изцяло на негово разположение, — и си спомни, че предишната седмица беше зърнал на улица „Саватри“ пред вратата на един съдебен съветник каменно стъпало, от което вероятно се качват върху мулетата. Още тогава си бе казал, че ако се наложи, този камък би бил отлична възглавница за просяк или поет. По-благодари на провидението, че се сети така навреме. Но тъкмо когато се накани да пресече площада пред палатата, за да поеме из криволичещия лабиринт на Сите, където лъкатушат старите посестрими улиците „Ла Барийри“, „Ла Вией Драпри“, „Ла Саватри“, „Ла Жуиври“ и пр. — и днес още запазени с девететажните си къщи, — той видя шествието на папата на шутовете, което също излезе от палатата и се втурна с крясъци, с ярко пламтящи факли и с неговата, Гренгоаровата, музика право към него. Това зрелище разведри нараненото му честолюбие. Той побягна. Огорчението от драматичния му провал беше толкова голямо, че всичко, което му напомняше днешното празненство, подлютяваше и разкървавяваше раната му.

Реши да мине по моста Сен Мишел, но и там се гонеха деца с факли и фишеци.

— Дявол да ги вземе тия фойерверки! — каза Гренгоар и свърна към Понт о Шанж.

На домовете край моста бяха закачени три знамена с ликовете на краля, престолонаследника и Маргарита Фламандска, заедно с шест малки знамена с портретите на австрийския херцог, Бурбонския кардинал, господин Дьо Божо, принцеса Жана Френска, господин незаконния син на бурбонския херцог и още един, не си спомням точно кой. Знамената бяха ярко осветени с факли. А наоколо се трупаше народ и се възхищаваше.

— Блазе му на художника Жеан Фурбо! — промълви Гренгоар с дълбока въздишка и обърна гръб на знамената и знаменцата.

Пред него зееше една улица. Тя му се стори тъй черна и пуста, че той се надяваше там поне да се изплъзне от празничния екот и блясък. Шмугна се в нея. След няколко минути само се препъна в нещо. Залитна и падна — сноп вейки от майското дръвче, струпани от писарите пред вратата на председателя на съда в чест на празника. Гренгоар понесе героично и тази неприятна среща. Стана и се отправи към брега на реката. Отмина гражданския и углавния затвор, повървя край дългата стена на кралските градини, по непавирания чакълест бряг, където калта стигаше до глезените му, стигна до западния край на Сите и се загледа в Островчето на превозвача на кравите, което по-късно изчезна под бронзовия кон и Пон Ньоф. Островчето му изглеждаше в мрака като черна купчина отвъд тясната ивица белезникава вода, която го отделяше от Сите. Блещукаше слаба светлина, на която се отгатваха очертанията на колибка във форма на кошер, където се подслоняваше нощем лодкарят, който прекарваше кравите през реката.

„Блазе ти, превозвачо! — помисли си Гренгоар. — Ти не мечтаеш за слава и не пишеш епиталами! Не искаш и да знаеш за кралете, които се женят, нито за бургундските херцогини! Не познаваш други маргаритки освен тия, които априлската ливада предлага на твоите крави. А аз, поетът, съм освиркан и зъзна, имам да давам двадесет су и подметката ми е тъй прозрачна, че би могла да послужи за стъкло на фенера ти. Благодаря ти, превозвачо, твоята колибка успокоява взора ми и ми помага да забравя Париж.“

Трясъкът на една двойна богоявленска ракета, която избликна внезапно от благословената колибка, прекъсна рязко едва ли не лиричния му унес. И превозвачът на крави вземаше своя дял от празненството и се забавляваше с ракети.

Гренгоар настръхна от тази ракета.

— Проклето празненство! — провикна се той. — Нима ще ме преследваш навред! О, боже! Дори при превозвача на крави!

Той погледна Сена в краката си и го обзе страшно изкушение.

— О, с какво удоволствие бих се удавил, ако водата не беше толкова студена!

Тогава му хрумна едно отчаяно решение. Понеже не можеше да избегне папата на шутовете, знаменцата на Жеан Фурбо, майското дръвче, факлите и ракетите, то нека поне се втурне смело в разгара на празненството и да отиде на Гревския площад.

„Там поне — помисли си той — ще намеря може би някоя главня от празничните огньове, за да се стопля, и ще мога да вечерям с някоя троха от трите големи захарни герба, които сигурно са поставени над градския народен бюфет.“

II. ГРЕВСКИЯТ ПЛОЩАД

От някогашния Гревски площад днес са останали незначителни следи — само пленителната куличка в северния ъгъл на площада. И тя обаче е почти погребана под грозната мазилка, облепваща острите издатини на скулптурите й, и навярно скоро ще изчезне под прилива на новите сгради, който тъй бързо поглъща всички старинни паметници в Париж.

Тези, които като нас не могат да пресекат Гревския площад, без да погледнат със съчувствие и симпатия клетата куличка, притисната между две порутени сгради от времето на Луи XV, лесно биха могли да възстановят във въображението си блока от постройки, към който е спадала тя, и да видят мислено старинния готически площад от XV век.

И тогава, както и днес, той представляваше неправилен трапец, граничещ от едната страна с крайбрежната улица, а от другите три — с високи, тесни и мрачни къщи. Денем човек можеше да се любува на разнообразието им. Те бяха целите отрупани с каменни скулптури и резби, прекрасни образци на различните средновековни архитектурни стилове от XI до XV век. Правоъгълните прозорци с кръстосани рамки почваха вече да изместват готическите остросводести прозорци, но романският пълен полукръгъл свод, който бе отстъпил място на готическия, все още се ширеше под него в долния етаж на старинната Роландова кула на ъгъла откъм Сена, където почва улица „Танри“. Нощем се открояваше само черната линия на покривите на тази купчина сгради, която се виеше като остроръба верига около площада. Защото едно от основните различия на тогавашните и днешните градове е, че докато днес къщите гледат към площадите и улиците, по онова време те им даваха гръб. Едва от два века насам се обърнаха с лице към тях.

В центъра на източния край на площада се издигаше тромава разнородна постройка, съставена от три, залепени едно до друго жилища. Наричаха я с три имена, които обясняваха нейната история, предназначение и архитектурен стил — „Къщата на престолонаследника“, защото Шарл V беше живял в нея като престолонаследник, „Търговски дом“, защото в нея се беше помещавало кметството, и „Дома с колоните“ (domus ad piloria), заради редицата дебели стълбове, които поддържаха трите етажа. Гражданите намираха в нея всичко, което беше нужно на град като Париж — параклис, за да се помолят богу, съдебна зала, за да заседават и да слагат на място кралските хора, а в горния етаж — цял арсенал с огнестрелни оръжия. Защото гражданите на Сите знаеха, че не във всички случаи е достатъчно да се молиш богу и да пледираш за запазване на градските свободи. Затова предпочитаха да държат в запас някоя славна ръждясала аркебуза на тавана на кметството.

Гревският площад и тогава изглеждаше така злокобен, какъвто ни се струва днес поради грозните спомени, които буди, както и поради мрачната сграда на кметството, построена от Доминик Бокадор на мястото на Дома с колоните Трябва да признаем, че бесилката и позорният стълб, които вечно стърчаха един до друг върху каменната настилка — „правосъдие и стълба“, както ги наричаха тогава, — доста допринасяха за неприятното впечатление, което оставаше този съдбоносен площад, където се бяха гърчили в предсмъртни мъки толкова жизнеспособни и цветущи човешки същества и където петдесет години по-късно щеше да се роди „треската на Сен-Валие“, предизвикана от страха пред ешафода, най-чудовищната от всички болести, защото я пращаше не бог, а човекът.

Утешително е все пак, нека отбележим мимоходом, че смъртното наказание, което преди триста години задръстваше с железните си колела, с каменните бесилки, с всевъзможните си уреди за изтезание, зазидани здраво в земята, Гревския площад, халите, Плас Дофин, Кроа дьо Траоар, Марше о Пурсо, отвратителния Монфокон, Градската врата на сержантите, Плас о Ша, Порт Сен Дьони, Шампо, Порт Боде, Порт Сен Жак, без да смятаме безбройните бесилки на архиепископите, владиците, канониците, абатите, приорите, на всички, които имаха право да раздават правосъдие, без да смятаме законните присъди за удавян в Сена, утешително е, че днес, след като загуби постепенно всичките си доспехи — цялата пищност на изтезанията, произволните наказателни мерки, инквизиционната камера в Големия Шатле, където всеки пет години сменяха коженото легло, върху което изтезаваха жертвите — остарелият повелител на феодалното общество, смъртното наказание, почти изхвърлено от нашите градове и от нашите закони, преследвано от кодекс на кодекс, гонено от площад на площад, е запазило в цял Париж само едно позорно кътче на Гревския площад, само една жалка гилотина, която се спуска бегло, неспокойна и засрамена, и изчезва мигом, след, като нанесе удара, като че ли се бои да не бъде уловена на местопрестъплението.

III. BESOS PARA GOLPES42

Пиер Гренгоар стигна мокър до кости на Гревския площад. Беше минал по Понт о Мьоние, за да избегне навалицата по Понт о Шанж и знаменцата на Жеан Фурбо, но колелата на всички епископски воденици го изпръскаха и робата му стана вир-вода. Пък и провалянето на мистерията му го бе направило като че ли още по-зиморничав. Затова той побърза да се приближи до празничния огън, който гореше буйно на площада. Обаче около него се беше насъбрала вече многобройна тълпа.

„Проклети парижани! — каза си Гренгоар. Като истински поет, той беше склонен към монолози. — Сега пък ми преграждат огъня! А аз имам такава нужда от малко топлинка! Обувките ми текат, а и тия противни воденици проляха сума ти сълзи над мене. Мътната да ги отнесе заедно с епископа! Бих желал да зная за какво му са притрябвали воденици. Да не би да възнамерява да хвърли расото и да стане воденичар? Ако му е нужно само моето проклятие, за да се осъществи въжделението му, аз съм готов да прокълна и него, и катедралата, и водениците му! Вижте ги само тия зяпльовци! Не се помръдват дори! Като че кой знае какво правят. Греят се. Неземно удоволствие, няма що! Гледат как торят сто наръча дърва — гледка и половина!“

Като се вгледа по-внимателно, Гренгоар видя, че тълпата бе образувала много по-голям кръг, отколкото бе нужно, за да се грее на кралския огън. Тя не беше привлечена само от красотата на горящите сто наръча дърва.

В широкото свободно пространство между навалицата и огъня танцуваше девойка.

Човешко същество, фея или ангел беше тя? Колкото и да бе скептик във философията си и остроумен в поезията си, Гренгоар не можа да определи това в първия момент, до такава степен бе обаян от ослепителното видение.

Девойката не беше висока, но изглеждаше стройна — тъй дръзко бе източен гъвкавият й стан. Беше тъмнокоса, но се отгатваше, че денем кожата й сигурно придобива златистия оттенък на андалузките или римлянките. Малките й крачета бяха също андалузки, стегнати и все пак свободни в прелестните обувки. Тя танцуваше, завърташе се, кръжеше шеметно върху старо, персийско килимче, проснато небрежно под краката й. И всеки път, когато се завъртеше и лъчезарното й личице се мернеше пред зрителите, големите й черни очи изпускаха мълнии.

Всички погледи бяха вперени в нея, всички уста бяха зинали в захлас. И действително, докато танцуваше под дрънкането на баското си дайре, издигайки го над главата си с двете си нежно заоблени ръце, тънка, крехка и подвижна като оса, със сърменото си прилепнало елече, с пъстрата си разперена рокля, с голите си рамене, с изящните си крака, които откриваше понякога, с черните коси, с огнените си очи, тя беше свръхестествено създание.

„Та това е същинска саламандра! — помисли си Гренгоар. — Русалка, богиня, вакханка от планината Менада.“ В този момент плитката на „саламандрата“ се разгалете и една медна паричка се търкулна на земята. — О, не! — промълви той. — Циганка била! Обаянието се пръсна.

Тя затанцува отново. Взе от земята две саби, закрепи върховете им на челото си и ги завъртя на една страна, като самата тя се завъртя на другата. Беше действително циганка. Но колкото и да бе разочарован, Гренгоар все пак се поддаваше на очарованието и красотата на гледката. Празничният огън заливаше девойката с яркочервена светлина, която трептеше по челото й, по лицата на окръжаващите я зрители и хвърляше бледи отблясъци, примесени с люшкащи се сенки, върху старинната черна и набръчкана фасада на Дома с колоните и върху разперените каменни ръце на бесилката. Между стотиците лица, обагрени от тази светлина, се открояваше едно, потънало сякаш повече от всички други в съзерцание на танцьорката. Сурово мъжко лице, мрачно и студено. Този мъж, чието облекло се губеше сред окръжаващата го тълпа, едва ли бе на повече от тридесет и пет години. Но беше плешив. Само при слепите му очи се сивееха няколко редки кичура. Широкото му голямо чело беше вече прорязано от бръчки, но в хлътналите му очи светеше необичаен младежки жар, пламенна жизненост, затаена страст. Те бяха втренчени в циганката и докато безгрижната шестнадесетгодишна девойка танцуваше и се въртеше за всеобща наслада, мъжът сякаш потъваше във все по-мрачни мисли. От време на време по устните му пробягваше усмивка и се изплъзваше въздишка, но усмивката беше по-скръбна и от въздишката. Най-сетне девойката се спря задъхана и тълпата почна с обич да й ръкопляска.

— Джали — каза циганката.

Тогава Гренгоар видя една хубава бяла козичка, пъргава, жива, с лъскави косми, с позлатени рогчета и копитца и с позлатено герданче. Тя стоеше до този момент приклекнала в единия ъгъл на килимчето и наблюдаваше танца на господарката си. Гренгоар не я беше още забелязал.

— Джали — повтори циганката, — твой ред е.

И тя седна, като подаде грациозно дайрето си на козичката.

— Джали — продължи тя, — кой месец от годината е сега?

Козичката вдигна предния си крак и удари веднъж по дайрето. Беше действително първият месец от годината. Тълпата заръкопляска.

— Джали — поде девойката, като обърна дайрето от другата страна, — а кой ден от месеца сме днес?

Джали вдигна позлатеното си копитце и удари шест пъти по дайрето.

— Джали — продължи циганката, като отново обърна дайрето, — колко е часът?

Джали удари седем пъти. В същия миг часовникът от Дома с колоните изби седем часа. Публиката се смая.

— Тук се крие магия! — раздаде се зловещ глас сред зрителите — гласът на плешивия мъж, който не сваляше поглед от циганката.

Девойката изтръпна и се обърна бързо, но публиката заръкопляска и заглуши злокобното възклицание.

Аплодисментите го заличиха до такава степен и от съзнанието на циганката, че тя продължи да пита козичката:

— Джали, какво прави метр Гишар Гран Рьоми, капитан на градските сабленосци, по време на шествието на Сретение Господне?

Джали се изправи на задните си крачка и заблея, като крачеше важно и забавно и тъй комично възпроизвеждаше лицемерната набожност на началника на сабленосците, че всички зрители наоколо избухнаха в смях.

— Джали — поде девойката, насърчена от растящия успех, — а как държи реч метр Жак Шармолю, кралският прокурор, в духовния съд?

Козичката приклекна на задните си крака, заблея и така необикновено задвижи предните си крачка, че като изключим лошия френски и лошия латински, всичко останало — движения, тембър, поза — бе Жак Шармолю, цял-целеничък.

Тълпата заръкопляска още по-силно.

— Кощунство! Светотатство! — обади се повторно плешивият.

Циганката се извърна още веднъж.

— Ах, пак този отвратителен човек! — промълви тя, издавайки долната си устна в обичайна, както изглежда, гримаса, завъртя се на токовете си почна да събира в дайрето подарените й от множеството монети.

Заваляха големи и малки сребърни пари, тарги43, лиарди. Изведнъж тя мина пред Гренгоар. Той бръкна несъзнателно в джоба си и девойката се спря.

— По дяволите! — прошепна поетът, когато напипа в дъното на джоба действителността, тоест празното пространство. А хубавото момиче стоеше пред него, гледаше го с големите си черни очи, държеше протегнато дайрето и чакаше. Гренгоар се обля в пот от напрежение.

Ако би имал на свое разположение златото на Перу, той сигурно би го предложил на циганката. Но Гренгоар не разполагаше с Перу, пък и Америка не беше още открита.

За щастие едно неочаквано произшествие му се притече на помощ.

— Няма ли да се махнеш оттук, египетски44 скакалецо? — кресна писклив глас от най-тъмния ъгъл на площада.

Девойката се обърна уплашено. Този път не беше плешивият мъж. Някаква жена, оскърбена в благочестието си, викаше с остър и злобен глас.

Нейният вик стресна танцьорката, но развесели група деца, които се шляеха наоколо.

— Отшелницата от Роландовата кула! — завикаха те и се запревиваха от смях. — Кълчищната се кара. Сигурно не е вечеряла. Да й занесем нещичко от градския бюфет.

И всички се втурнаха вкупом към Дома с колоните.

Междувременно Гренгоар се възползува от смущението на танцьорката, за да се измъкне. Виковете на децата му напомниха, че и той не беше вечерял. Затича се към бюфета. Когато пристигна там, те бяха обрали всичко. Не бяха оставили дори нито едно долнокачествено хлебче от пет су ливрата. На стената се виеха само лилиите, преплетени с рози, които Матийо Битерн нарисува през 1434 година. Твърде постна вечеря!

Досадно нещо е да си легнеш, без да си вечерял, но още по-невесело е не само да не си вечерял, но и да не знаеш къде да легнеш. Гренгоар се беше озовал точно в такова положение. Ни хляб, ни подслон. Струваше му се, че оскъдицата се е настървила срещу него и го потиска от всички страни. Отдавна беше открил една истина: Юпитер беше сътворил, изглежда, живота в пристъп на мизантропия и съдбата цял живот държи в обсада философията на мъдреца. Колкото до Гренгоар, никога досега блокадата не му се бе виждала тъй пълна. Стомахът му беше вече готов да капитулира. Поетът намираше, че е съвсем непочтено от страна на злата орисия да атакува философията му чрез гладния му стомах.

Той се увличаше все повече в този скръбен размисъл, когато една странна, но пълна с нежност песен го изтръгна рязко от мислите му.

Пееше младата египтянка.

И гласът й беше подобен на танца и на хубостта й. Прелестен, неподдаващ се на определение глас. Чист, въздушен, крилат, ако мога да се изразя така. Непресекващо бликане, низ от мелодии, неочаквани каденци, следвани от прости музикални фрази, изпъстрени с резки свистящи ноти; ту скокове от гама в гама, които биха затруднили и славея, ту нежни вълни от октави, които се издигаха и снишаваха ведно с гръдта на младата певица. Хубавото й, необикновено подвижно лице отразяваше различните настроения на песента — от страстно изстъпление до най-целомъдрено достойнство. Тя изглеждаше ту безумна, ту царствена.

Думите на песента й бяха на непознат за Гренгоар език, който сякаш беше непознат и за нея самата, защото чувството, с което ги изпълняваше, малко съответствуваше на смисъла им. Така например следните четири стиха звучаха безумно весело в нейната уста:

А миг по-късно настроението, с което изпя другата строфа:

извика сълзи в очите на Гренгоар. Но от песента на девойката лъхаше преди всичко радост. Тя пееше, както пеят птичките — от безгрижие и душевна ведрина.

Песента на циганката смути мислите на Гренгоар, както лебедът смущава спокойната водна повърхност. Той слушаше очарован, забравил всичко. За пръв път от няколко часа насам не страдаше.

Но това беше само за миг.

Същият женски глас, който беше прекъснал танца на циганката, прекъсна и песента й.

— Ще млъкнеш ли, пъклен щурецо? — кресна жената от същия тъмен ъгъл на площада.

Горкият „щурец“ тутакси млъкна. Гренгоар си запуши ушите.

— О, проклет нащърбен трион, който преряза лирата! И другите слушатели запротестираха като него.

— Дявол да я вземе тази вещица! — възмущаваха се мнозина.

Старата смутителка на радостта щеше навярно да съжалява за грубите си думи срещу циганката, ако точно в този момент вниманието на тълпата не беше отвлечено от шествието на папата на шутовете, което, след като беше обиколило много улици и кръстопътища, заля Гревския площад със запалените си факли и неописуемата си врява.

Тази процесия, която нашите читатели видяха при излизането й от съдебната палата, се беше разраснала по пътя, привличайки всички мошеници, апаши и скитници, които можеха да се срещнат в Париж. Когато стигна до Гревския площад, тя представляваше внушителна гледка.

Най-отпред вървяха циганите. Начело яздеше циганският херцог с графовете, които вървяха пеш и държаха юздата и стремената на коня му. Зад тях се блъскаха безредно цигани и циганки, понесли кресливи дечурлига на раменете си. Всички — и херцог, и графове, и поданици — тънеха в дрипи и парцали. После идваше кралството на аргото — тоест всички крадци на Франция, строени според достойнствата си. Най-дребните крачеха първи. После, по четирима в редица, с различните отличителни знаци на учените им степени в този чудноват факултет, следваха разни сакати — кой без крак, кой без ръка, лъжебезработни, лъжепоклонници с окичени с мидени черупки дрипи, лъжепобеснели, лъжеепилептици, лапнали парче сапун, за да излиза пяна от устата им, скитници, немощни, пияници, просяци с изкуствени рани, „пострадали“ от пожар, „банкрутирали“, джебчии, „сираци“, архимошеници47, прокажени — и Омир би се изморил да ги изброява. В центъра на братството на архимошениците и прокажените едва можеше да се забележи кралят на аргото, великият кесар на крадците, клекнал в малка количка, теглена от два големи песа. След кралството на аргото идваше империята Галилея48. Императорът Гийом Русо пристъпваше величествено в пурпурната си роба, опръскана с вино. Пред него подскачаха палячовци, които се биеха помежду си и играеха ориенталски танци. Той беше обкръжен от жезлоносците си, поддръжниците си и секретарите на сметната палата. Най-сетне идваше корпорацията на писарите, с майски клонки, с цветя, с черни роби и дебели восъчни свещи в ръце начело с музика, достойна за дяволско сборище. После тълпата висши членове от братството на шутовете носеха на раменете си носилка, много по-отрупана от свещи, отколкото мощите на света Жонвиев но време на епидемия от чума. А върху носилката сияете новоизбраният папа на шутовете, звънарят на „Света Богородица“, гърбавият Квазимодо, облечен в присмехулна мантия, с жезъл в ръка и митра на глава.

Всеки отряд на гази чудновата процесия си имаше специална музика. Циганите думкаха балафони и африкански тамбурини. Апашите, не особено музикална раса — бяха все още в епохата на виолата, овчарския кавал и готическата рю-бебба49. И империята Галилея не беше твърде модерна. Сред музикалните й инструменти можеше да се съзре най-много някоя гъдулка, датираща от детството на музиканта — своего рода цигулка, свиреща само на три тона: ре, ла, ми.

Но около папата на шутовете се разгръщаха във великолепна какофония всичките музикални богатства на епохата — колкото щете гъдулки в горния, средния и долния регистър, без да говорим за флейтите и медните инструменти. Уви! Читателите си спомнят навярно, че това беше оркестърът на Гренгоар.

Мъчно е да се даде представа за степента на гордо блаженство, в което бе разцъфнало тъжното и грозно лице на Квазимодо, докато процесията стигна от съдебната палата до Гревския площад. Звънарят за пръв път опознаваше насладата от задоволеното честолюбие. Досега беше изпитал само унижение, презрението на другите хора към социалното му положение, отвращението им към физиката му. Затова, макар и глух, той се наслаждаваше сега като истински папа на одобрителните възгласи на тълпата, която ненавиждаше, защото чувствуваше, че и тя го мрази. Нищо, че поданиците му бяха сбирщина от шутове, хроми, апаши и просяци. Все пак те бяха негови поданици и той беше техен повелител. Квазимодо вземаше за чиста монета подигравателните аплодисменти, присмехулната почит, към която, не може да се отрече, бе примесена и известна доза действителен страх. Защото гърбавият беше силен. Кривоногият беше ловък. Глухият беше зъл. Три качества, които обуздаваха подигравките.

Едва ли впрочем новоизбраният папа на шутовете осъзнаваше самият той чувствата, които изпитваше и които вдъхваше. Духът, обитаващ това неугледно тяло, не можеше да не бъде също така несъвършен и притъпен като слуха му. Чувствата му в момента бяха смътни, неясни, неопределени. Сред тях си проправяше път задоволството, а най-силно от всички беше гордостта. Мрачното и злочесто лице излъчваше сияние.

Затова, когато един мъж се втурна през тълпата към полуопиянения Квазимодо, носен триумфално пред Дома с колоните, и изтръгна с гневен жест от ръцете на гърбавия позлатения дървен жезъл, отличителен знак на папското му достойнство, множеството се стъписа.

Този мъж, този безумец, беше същият плешив човек, който малко преди това, смесен с тълпата, беше вледенил клетата танцьорка със злостните си, заплашителни думи. Той посейте свещеническо расо. Гренгоар не го беше забелязал досега, но тутакси го позна, когато той се отдели от множеството.

— Я виж! — възкликна учуден поетът. — Ами че това е учителят ми по астрология дон Клод Фроло, архидяконът. Защо ли му трябва да се закача с този ужасен гръбльо? Та той ще го разкъса на парчета!

Тълпата нададе ужасен вик. Страшният Квазимодо скочи от носилката и жените извърнаха глави, за да не гледат как ще смаже архидякона.

Но Квазимодо се приближи с един скок до свещеника, погледна го и се свлече на колене.

Свещеникът махна тиарата, счупи жезъла, раздра лъскавата мантия.

Квазимодо продължаваше да стои на колене, навел глава, със смирено сключени ръце.

После между двамата започна странен диалог със знаци и жестове, без който и да било от тях да промълви нито дума. Свещеникът — изправен, гневен, властен, заплашителен. Квазимодо — проснат в краката му, покорен, умоляващ. Макар че, бъдете сигурни, той можеше да смаже архидякона само е палеца си.

Най-сетне архидяконът разтърси мощното рамо на гърбавия и му направи знак да стане и да го последва. Квазимодо се изправи.

Тогава братството на шутовете, окопитило се от първото си смайване, се опита да защити своя тъй внезапно развенчан папа. Цигани, мошеници, цялата писарска колегия се разкрещяха около свещеника. Но Квазимодо застана пред него, стисна атлетическите си юмруци, изгледа нападателите и скръцна със зъби като разярен тигър.

Лицето на свещеника стана отново мрачно и невъзмутимо, той направи знак на Квазимодо и се оттегли безмълвно.

Квазимодо закрачи пред него, отстранявайки тълпата от пътя му.

Когато се промъкнаха сред навалицата на площада, рояк зяпльовци и безделници се опитаха да ги сподирят. Тогава Квазимодо тръгна заднишком след свещеника. Къс, набит, намусен, чудовищен, настръхнал, леко приведен, той облизваше стърчащите си глигански зъби и ръмжеше като звяр. Вървящите след тях се дръпваха назад при всеки негов поглед или жест.

Двамата потънаха в една тясна и тъмна уличка. Никой не се осмели да ги последва. Мисълта за скърцащия със зъби Квазимодо им преграждаше пътя.

„Чудно нещо! — каза си Гренгоар. — Но къде, дявол да го вземе, да намеря нещо за вечеря?“

IV. НЕУДОБСТВОТО ДА СЕ СЛЕДИ ВЕЧЕР ПО УЛИЦАТА ХУБАВА ЖЕНА

Гренгоар тръгна за всеки случай след циганката. Видя, че тя зави с козичката си по улица „Кутелри“. И той свърна по същата улица, като си каза:

„Защо пък не?“

Гренгоар, обигран философ на парижките улици, беше забелязал, че най-приятно се мечтае, когато вървиш след хубава жена, без да знаеш накъде отива тя.

В този доброволен отказ от свободата на волята, в подчинението на собствения порив на прищявката на друго същество, което съвсем не подозира това, се таи някаква смесица от своенравна независимост и сляпо покорство, нещо средно между робство и свобода, което допадаше на Гренгоар и на неговия неустойчив, колеблив и сложен дух, който се опитваше да съгласува всички крайности и постоянно се люшкаше между най-различни домогвания, неутрализиращи се едно друго. Той се сравняваше драговолно с гроба на Мохамед, привличан в две противоположни посоки от два магнита, увиснал вечно между небесния свод и бездната, между звездната вие и земната твърд, между възхода и падението, между зенита и надира.

Ако Гренгоар живееше в наши дни, той сигурно отлично би съумял да запази златната среда между класиците и романтиците.

Той обаче не беше достатъчно първобитен, за да живее триста години. Жалко! Неговото отсъствие създава празнота, която страшно много се чувствува.

Впрочем липсата на сигурен подслон необикновено много предразполага към следене на минувачи по улиците (и особено на минувачки) — впрочем Гренгоар вършеше доста охотно в момента точно това.

И тъй, той вървеше замислен подир младото момиче, което ускоряваше стъпките си и подръпваше хубавата си козичка, виждайки, че хората се прибират и че кръчмите, единствените отворени заведения през този ден, се затварят.

„Тя трябва да има все пак някакъв дом — разсъждаваше Гренгоар. — Циганите имат отзивчиви сърца… Кой знае?…“

И многоточията, които мислено следваха недоизказаното му предположение, съдържаха многообещаващи картини.

Сегиз-тогиз, отминавайки закъснели граждани, които затваряха домовете си, той дочуваше откъслечни разговори и това прекъсваше веригата от примамливи хипотези.

Ту двама старци се обръщаха един към друг:

— Че намирате ли, метр Тибо Ферникъл, че времето много застудя?

(Гренгоар споделяше това убеждение още от първия ден на зимата.)

— О, и още как, метр Бонифас Дизом! Дали няма да стане както преди три години, в осемдесета, когато дървата поскъпнаха до осем су наръчът?

— Ха, това не е нищо, метр Тибо, в сравнение със зимата през 1407 година, когато хвана мраз от Свети Мартин чак до Сретение господне. И то такъв мраз, че дори перото на писаря в съда замръзваше в голямата зала на всеки три думи. Не можеха да записват делата.

Малко по-нататък две съседки бъбреха от прозорците си, на които бяха закрепени едва мъждукащи в мъглата свещи.

— Разказа ли ви вашият съпруг за злополуката, госпожа Будрак?

— Не. Какво се е случило, госпожа Тюркан?

— Ами че конят на господин Жил Годен, секретаря в Шатле, се подплашил от фламандските пратеници и от шествието и съборил метр Филип Аврийо, послушник при селестинците.

— Не думайте!

— Точно така.

— И то цивилен кон! Това на нищо не прилича. Да беше поне кавалерийски, разбирам.

Прозорците хлопваха. Но Гренгоар непрекъснато изпускаше нишката на мислите си.

За щастие той бързо я улавяше отново и лесно я съединяваше благодарение на циганката и на Джали, които още вървяха пред него — и двете нежни, тънки, пленителни. Поетът се възхищаваше от малките им крачка, от изящните форми и пленителни движения, като почти ги смесваше в съзерцанието си. С будния си ум и доброто си разбирателство те му изглеждаха и двете девойки, а по леката, гъвкава и кръшна походка и двете приличаха на козички.

Междувременно улицата ставаше все по-тъмна и по-безлюдна. Сигналът за угасяваме на светлините бе прозвучал отдавна и вече съвсем нарядко се мяркаше минувач из улиците или светлинка по прозорците. Вървейки подир циганката, Гренгоар беше навлязъл в заплетения лабиринт от улички, кръстопътища и задънени улици в съседство със старото гробище. Сенз-Иносан, които напомнят объркано от котка кълбо конци.

„Улици без капка логика!“ — възмущаваше се Гренгоар, загубен в тези безбройни криволици, които сякаш се връщаха на едно и също място, но девойката вървеше уверено из тях. Тя явно познаваше пътя и все повече ускоряваше крачка. Колкото до Гренгоар, той изобщо нямаше да има представа къде се намира, ако не беше зърнал при завоя на една уличка осмоъгълния позорен стълб при халите. Ажурният му връх се открояваше ярко върху един все още осветен прозорец на улица „Вердьоле“.

Гренгоар беше привлякъл от известно време вниманието на девойката. Тя няколко пъти извърна неспокойно глава към него. Веднъж дори рязко се спря и използувайки слабата светлина, която се прокрадваше през открехнатата врата на една фурна, го изгледа втренчено от глава до пети. После на лицето й се мярна познатата му вече пренебрежителна гримаса и циганката отмина нататък.

Тази забавна гримаса накара Гренгоар да се замисли. В нея безспорно се съдържаше презрение и насмешка. Затова той наведе глава, загледа се в паважа и поизостана от девойката, но когато тя се скри от погледа му зад един завой, той чу внезапно пронизителния й писък.

Изтича бързо натам.

Улицата гънеше в мрак. Все пак благодарение на напоеното в олио кълчищено фитилче, което гореше в желязното фенерче на ъгъла на улицата в подножието на една каменна света Богородица, Гренгоар можа да различи циганката. Тя се мяташе в ръцете на двама мъже, които се мъчеха да й запушат устата. Горката козичка, съвсем изплашена, бе навела рогчетата си и блееше.

— Насам, стражи! — извика Гренгоар и се спусна смело напред. Единият от мъжете, които държаха девойката, се обърна към нето и той зърна страшното лице на Квазимодо.

Гренгоар не побягна, но не направи нито крачка напред.

Квазимодо се приближи до него, замахна с ръка и го запрати на десет крачки върху паважа, после потъна в мрака, отнасяйки девойката, преметната като копринен ешарп на ръката му. Другарят му тръгна след него, а клетата козичка подтичваше подире им и блееше жално.

— Помощ! Убиха ме! — крещеше нещастната циганка.

— Стойте, окаяници! Пуснете момата! — екна неочаквано гръмък глас и из съседната улица изскочи бързо конник.

Беше един капитан от кралските стрелци, въоръжен до зъби, с извадена сабя.

Той изтръгна циганката из ръцете на слисания Квазимодо и я метна напреко на седлото си. В момента, когато страшният грьбльо се опомни и се втурна да грабне отново плячката си, се появиха петнадесет или шестнадесет стрелци с голи саби в ръка, които следваха отблизо капитана си. Този отряд проверяваше нощната стража по заповед на месир Робер д’Естутвил, парижкия прево.

Квазимодо бе обкръжен, уловен и вързан здраво. Той ревеше, беснееше, хапеше и ако беше светло, целият отряд навярно щеше да се разбяга при вида на обезобразеното му от ярост лице. В тъмнината обаче той беше лишен от най-страшното си оръжие — своята грозота.

Другарят му бе изчезнал по време на схватката.

Циганката се изправи с изящно движение върху седлото на офицера, сложи ръце на раменете на младия мъж и го загледа известно време неподвижно, като че ли запленена от хубостта му и от помощта, която й бе оказал. После първа наруши мълчанието и попита придавайки още по-нежни нотни на нежния си глас:

— Как се казвате, господин жандарм?

— Капитан Феб дьо Шатопер. На вашите услуги, хубавице! — отвърна офицерът и се изпъчи лекичко.

— Благодаря ви — промълви тя.

И докато капитан Феб засукваше мустаците си, подстригани по бургундска мода, тя се изплъзна като стрела от седлото и избяга.

Светкавица би се разсяла по-бавно.

— Кълна се в пъпа на папата! — възкликна капитанът, като стегна въжето на Квазимодо. — Бих предпочел да държа момата.

— Какво да се прави, господин капитан — обади се един стрелец, — синигерчето отлетя, а прилепът остана.

V. ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА НЕУДОБСТВАТА

Съвсем замаян от падането, Гренгоар лежеше върху паважа пред пресветата Богородица на ъгъла. Малко по малко той дойде на себе си. Първите няколко минути бе в плен на сладък полусън, в който безплътните образи на циганката и козичката се преплитаха с тежкия юмрук на Квазимодо. Това състояние не продължи дълго. Доста остро усещане на студ в тази част на тялото му, която беше в допир с паважа го разсъни напълно. Съзнанието му се избистри.

„Защо ли ми е така студено?“ — запита се внезапно той. И чак тогава забеляза, че лежеше, кажи-речи, в уличната вада.

— Дявол да го вземе този гърбав циклоп! — процеди през зъби поетът и се опита да стане. Но беше толкова зашеметен и разнебитен от падането, че не можа да помръдне. Впрочем нали можеше да движи ръката си. Той си запуши носа и се примири.

„Парижката кал — помисли си Гренгоар, твърдо убеден, че тази вада щеше да му послужи за постеля, «а какво друго можеш да сториш в постеля, освен да мислиш?»50, — парижката кал е особено зловонна. Тя съдържа навярно голямо количество изпаряващи се азотни соли. Такова е впрочем и мнението на Никола Фламел и другите херметици51…“

Думата „херметици“ го наведе тутакси на мисълта за архидякона Клод Фроло. Той си припомни насилствената сцена, на която бе свидетел, спомни си, че циганката се бореше с двама мъже, че Квазимодо имаше и другар, и мрачното, високомерно лице на архидякона се мярна смътно в паметта му.

„Просто невероятно!“ — помисли си Гренгоар и се зае да сглоби с разполагащите данни върху тази основа фантастичната сграда на хипотезите — картонения замък на философите. После се върна внезапно към действителността и възкликна:

— И таз добра! Та аз се вледених!

Мястото наистина ставаше все по-непоносимо. Всяка молекула вода от вадата отнемаше по една молекула топлина, излъчваща се от кръста на Гренгоар, и по съвсем неприятен за него начин температурата на тялото му и температурата на вадата бяха почнали да се изравняват.

Ненадейно го сполетя нова беда.

Група деца, босоноги диванета, които открай време скитат по парижките улици под безсмъртното прозвище „гамени“ и които в детството ни са ни замервали безразборно с камъни всяка вечер на излизане от училище само защото панталонките ни не са били окъсани, такъв един рояк малки обесници се втурна със смях и крясъци към кръстопътя, където лежеше Гренгоар, без да ги е грижа за спокойствието на съседите. Те влачеха някакъв безформен чувал и можеха да събудят дори мъртвите само с тропота на дървените си обувки. Гренгоар, който още не беше съвсем мъртъв, се привдигна.

— Ей, Енкен Дандеш! Хей, Жеан Пенсбурд! — деряха се с все гърло хлапетиите. — Старият Йосташ Мубон, търговецът на железарии от ъгъла на улицата, умря. Взехме му сламеника, за да накладем празничен огън. Нали днес е празникът на фламандците!

И те хвърлиха сламата точно върху Гренгоар. Бяха се приближили до него, без да го забележат. Един от тях взе стиска слама и отиде да я запали от кандилото на пречистата Дева.

— Господи помилуй! — промълви недоволно Гренгоар. — Дали пък сега няма да ми стане прекалено жежко?

Критична минута. Той се видя заклещен между огъня и водата. Гренгоар направи нечовешко усилие, за да се спаси, също като фалшификатор на пари, когото се канят да хвърлят във вряща вода. Той се изправи, метна сламеника върху гаменчетата и побягна.

— Света Богородичке! — развикаха се децата. — Железарят вампиряса!

И се втурнаха ма обратната страна.

Сламата остана господар на бойното поле. Белфоре, отец Льо Жуж и Корозе твърдят, че на другия ден тя била събрана много тържествено от духовенството в квартала и отнесена в ризницата на църквата „Сент-Опортюн“, чийто клисар чак до 1789 година си изкарвал хубавичък доход от това голямо чудо на статуята на Богородицата от улица „Моконсей“. В паметната нощ на шести срещу седми януари 1482 година тази статуя само с присъствието си бе освободила душата на покойния Йосташ Мубон, който я скрил хитро в последния си час в своя сламеник, за да измами дявола.

VI. СЧУПЕНАТА СТОМНА

Гренгоар тича известно време с всички сили, без посока, блъскайки се в не един ъгъл при завоите, прескачайки не една вада, пресичайки не една уличка, не една сляпа улица, не един кръстопът в усилията си да се измъкне, да излезе от лабиринта на стария квартал при халите, изследвайки в панически страх това, което на изящния латински език от хартите се наричаше tota via, cheminum et viaria52. После нашият поет се спря внезапно, първо, за да си поеме дъх, и второ, защото бе завладян от една дилема, проблеснала внезапно в мисълта му.

„Струва ми се, метр Гренгоар — каза сам на себе си той, като притисна с пръст челото си, — че вие нямате капка ум в главата си, за да избягате тъй. Малките обесници се уплашиха от вас точно толкова, колкото и вие от тях. Струва ми се, че добре чухте тропота на дървените им обувки, които ги отнасяха на юг, докато вие самият се носехме на север. Следователно едно от двете: или те са избягали и забравеният от тях сламеник е точно гостоприемната постеля, за която копнеете още от сутринта, пратена ви сякаш по чудо от пречистата Дева като награда за нравоучителната пиеса в нейна чест, представена с подходящата тържественост и преобличания, или пък децата не са избягали и в такъв случай са запалили сламата и това е тъкмо великолепният огън, от който се нуждаете, за да се поразвеселите, изсушите и стоплите. И в двата случая — буен огън или мека постеля — този сламеник е дар небесен. Всеблагата света Богородица от ъгъла на улица «Моконсей» е уморила навярно Йосташ Мубон само с тази цел. Същинска лудост е да бягате презглава като пикардец пред французин, оставяйки зад гърба си това, което търсите пред себе си. Вие сте просто глупак!“

И той се върна назад, опитвайки се да се ориентира, да разбере къде се намира, душейки въздуха, наострил уши и нос, стараейки се да открие благословения сламеник. Но напразно, Само безредно изпречващи се къщи, задънени улици, кръстопътища, из който той се луташе несигурно, по-затруднен и по-безпомощен из тези черни заплетени коридори, отколкото в лабиринта на замъка Турнел. Най-сетне загуби търпение и се провикна тържествено:

— Проклети да са кръстопътищата! Дяволът ги е сътворил по образ и подобие на вилата си!

Това възклицание го пооблекчи, а червеникавият отблясък, който забеляза в същия миг в дъното на една дълга и тясна уличка, още повече повдигна духа му.

— Да бъде благословен господ бог! — възкликна той. — Там трябва да е! Сигурно моят сламеник гори. — И като се сравни с лодкар, който потъва в нощта, добави благоговейно: — Salve, salve, maris Stella!53

Дали отправи това хвалебствено приветствие към Дева Мария или към сламеника.? Съвсем не ни е известно.

Но едва успя да направи няколко крачки по дългата наклонена и непавирана улица, която ставаше все по-стръмна и по-кална, Гренгоар се натъкна на нещо много странно. Улицата не беше безлюдна. Тук-таме надолу по нея пълзяха безформени и неясни сенки, всички забързани към светлината, която блещукаше в дъното на улицата, подобно на тромавите насекоми, които се придвижват нощем по тревата от стрък на стрък към лумнал овчарски огън.

Нищо не предразполага толкова към приключения, както празният джоб. Гренгоар продължи да върви напред и скоро настигна една ларва, която се влачеше по-бавно от другите. Като се приближи до нея, той видя, че това беше жалък, безног човек, който подскачаше на ръцете си, подобно на ранен дългоног паяк, останал само с две крачета. В момента, когато Гренгоар мина край паяка с човешки лик, се разнесе жален стон:

— La buona mancia, signor! La buona mancia!54

— Дяволите да те вземат, а и мене заедно с тебе, ако мога да разбера какво искаш да кажеш! — промълви Гренгоар и го отмина.

Той настигна друга подвижна сянка и я разгледа. Това беше друго сакато същество, едновременно куцо и безръко, и то толкова куцо и безръко, че сложната система от патерици и дървени крака, на които се крепеше, му придаваха вид на подвижно зидарско скеле. Гренгоар, който си служеше с благородни и класически сравнения, го уподоби мислено на оживелия триножник на бога Вулкан.

Живият триножник свали шапка за поздрав, когато Гренгоар мина край него, поднесе я като бръснарско легенче до брадата на поета и кресна оглушително:

— Señor caballero, para comprar un pedaso de pan!55

— Изглежда, че и тоя говори на мене — каза Гренгоар, — но какъв чуден език! Блазе му, ако си го разбира!

В този момент той внезапно се сети за нещо друго и се удари по челото.

— Какво ли всъщност искаха да кажат днес студентите с тяхната Есмералда?

Той понечи да ускори крачка. Но за трети път нещо му прегради пътя. Това нещо или по-право някой се оказа слепец, дребничък, брадясал, с еврейска физиономия, който опипваше околното пространство с тоягата си, воден от грамадно куче. Той избъбри носово с унгарски акцент:

— Facitote caritatem!56

— Слава богу! — възкликна Гренгоар. — Ето най-сетне един, който говори на християнски език. Трябва да имам много милосърден вид, щом всички ми искат милостиня при жалкото състояние, в което се намира кесията ми. Драги приятелю — каза той, като се извърна към слепеца, — миналата седмица продадох последната си риза. Тоест, понеже вие разбирате само езика на Цицерон: vendidi hebdomade nuper transita meam ultimam chemisam.57

При тези думи той обърна гръб на слепеца и продължи пътя си. Но слепецът също удължи крачките си, а изведнъж и хромият, и безногият дотичаха запъхтени, тропайки по камъните с патериците и дървените гаванки. После и тримата се затътриха по петите на клетия Гренгоар, като се бутаха един друг и нареждаха напевно:

— Caritatem! — започваше слепецът.

— La buona mancia! — подемаше безногият.

А хромият завършваше музикалната фраза със своето:

— Un pedaso de pan! Гренгоар си запуши ушите.

— О, вавилонско стълпотворение! — извика той и се спусна напред.

Но и слепецът затича след него. И куцият затича. И безногият затича.

И докато навлизаше все по-навътре по улицата, около него загъмжаха безноги, слепи, хроми, безръки, еднооки, прокажени, покрити с язви, едни излизащи от къщите, други от страничните улички, трети от зимничните прозорчета, всички викащи, мучащи, грачещи, устремени кандил-кандил, куцук-куцук към светлината, овъргаляни в калта като плужеци след дъжд.

Неотлъчно следван от тримата преследвачи, без да има ясна представа, как ще свърши цялата таза история, Гренгоар вървеше зашеметен сред другите, заобикаляше куците, прескачаше безногите, заплел крака в този мравуняк от сакати, подобно кораба на английския капитан, който бил затънал сред безброй раци.

Мина му през ум да се върне назад, но беше много късно. Човешкото множество се бе затворило плътно зад него, а тримата просяци не го изпускаха. И той продължи да върви напред, тласкан от бурно напиращата човешка вълна, от страх и от някакво умопомрачение, което превръщаше всичко в кошмарен сън.

Най-сетне стигна до края на улицата. Тя извеждаше на обширен площад, където в смътната нощна мъгла мъждееха стотици пръснати светлини. Гренгоар се спусна натам, надявайки се да се изплъзне с бързите си крака от тримата недъгави призраци, които се бяха вкопчили в него.

— Qnde vas, hombre?58 — викна сакатият, като захвърли патериците и се затича след него с най-здравите крака, които са се движили някога по парижките улици.

Междувременно безногият, изправен на крака, нахлупи на главата му тежката си дървена копанка, обкована с желязо, а слепецът втренчи в лицето му двете ся пламтящи очи.

— Къде се намирам? — попита ужасен поетът.

— В Двора на чудесата — отвърна му четвърти призрак, който току-що ги бе настигнал.

— Кълна се в душата си! — промълви Гренгоар. — Аз действително виждам слепци, които проглеждат, и хроми, които тичат, но къде е спасителят?

Отговори му зловещ кикот.

Клетият поет се огледа. Той наистина се намираше в страшния Двор на чудесата, където никой почтен човек не беше прониквал в такъв късен час. Омагьосан кръг, в който всеки заблудил се градски сержант или служител от Шатле изчезваше безследно. Град на крадците, гнусна брадавица върху лицето на Париж, клоака, откъдето всяка сутрин изпълзяваше и където всяка вечер се вливаше обратно потокът от пороци, просия и скитничество, който залива улиците на столицата. Чудовищен кошер, в който се прибираха вечер с плячката си всички търтеи на обществения строй; измамна болница, където циганинът, хвърлилият расото монах, пропадналият студент, мошениците от всички нации: испанци, италианци, германци, от всички религии: евреи, християни, мохамедани, идолопоклонници, покрити с изкуствени язви, просяци денем, се превръщаха в разбойници нощем. С една дума, огромна съблекалня, където в тази епоха се събличаха и обличаха всички актьори на вечната комедия, представяна из парижките улици от кражбата, проституцията и престъплението.

Дворът на чудесата представляваше обширен неправилен и зле павиран площад, подобен на кой да е друг тогавашен парижки площад. Тук-таме блещукаха огньове, около които гъмжаха странни групи. Всичко живо се суетеше безспир и крещеше. Чуваха се дрезгави смехове, детски хленч, женски възклици.

Тъмните движещи се ръце и глави се открояваха чудновато на светлия фон. От време на време по земята, където трепкаха отблясъците на огньовете, примесени с огромни неясни сенки, се мяркаше куче, подобно на човек, или човек, подобен на псе. Расовите и видовите отлики се бяха сякаш заличили в това поселение като в дяволско свърталище. Мъже, жени, животни, възраст, пол, здраве, недъгавост, всичко в тази паплач изглеждаше общо. Всичко беше слято, примесено, разбъркано, наслоено едно над друго. Всеки имаше дял във всичко.

Въпреки смущението си Гренгоар успя да различи при слабото и колебливо проблясваме на огньовете отвратителната рамка от стари къщи с проядени от червеи, съсухрени и извехтели фасади, прорязани от едно-две осветени прозорчета; те обграждаха площада и напомняха наредени околовръст старчески глави, които наблюдаваха дяволската оргия и мигаха с очи.

Нов свят — непознат, нечуван, уродлив, пълзящ, гъмжащ, непонятен.

Все по-уплашен, заловен от тримата просяци като в три чифта клещи, зашеметен от стотици блеещи и лаещи около него лица, злочестият Гренгоар се опитваше да възвърне хладнокръвието си и да си спомни дали не беше събота. Но усилията му останаха напразни. Нишката на паметта и мисълта му беше скъсана. Съмнявайки се във всичко, несигурен дори в това, което виждаше и усещаше, той си задаваше неразрешимия въпрос: „Ако аз действително съществувам, съществува ли и това около мене? И ако това около мене съществува, съществувам ли и аз?“

В същия миг сред шумното множество се зачу ясен вик:

— Да го отведем при краля! Да го отведем при краля!

— Света Богородичке! — прошепна Гренгоар. — Тукашният крал сигурно ще се окаже някой козел!

— При краля! При краля! — повтори тълпата.

Помъкнаха го. Всеки се надпреварваше да се вкопчи в него. Но тримата просяци не изпускаха плячката си и го изтръгваха от другите, крещейки:

— Той е наш!

Връхната дреха на поета, и без това в доста жалко състояние, се превърна по време на тази борба в ненужна дрипа.

Докато прекосяваше ужасния площад, поетът се опомни. Само след няколко крачки той си възвърна чувството за действителността. Почна да свиква с атмосферата на мястото. В първия миг било поради поетичното му въображение, а може би по-просто и по-прозаично — поради празния му стомах, но между него и предметите димяха сякаш изпарения и той съзираше всичко замъглено, несвързано, като в кошмар, като в неясен сън, в който трепкат и се гърчат какви ли не форми, в който предметите заприличват на неимоверно големи грамади, неодушевените неща — на химери, а хората — на призраци. Постепенно тази халюцинация отстъпи място на по-спокойни и непреувеличени възприятия. Действителността почна да си проправя път към него — тя се набиваше в очите му, блъскаше се в краката му и разпръскваше постепенно поетичното страхотно видение, на което той се смяташе в плен. Нямаше как, трябваше да си даде сметка, че не гази в реката Стикс, а в кал, че край него се суетят не демони, а най-обикновени крадци, че бе застрашена не душата му, а чисто и просто животът му. (Защото му липсваше ценният помирител, който така успешно посредничи между разбойника и почтения човек — кесията.) Най-сетне, като разгледа по-хладнокръвно и по-отблизо цялата тази оргия, той проумя, че е попаднал не в дяволско сборище, а в най-обикновена кръчма.

Дворът на чудесата беше всъщност кръчма, само че разбойническа, обагрела не само от вино, но и от кръв.

Когато най-сетне дрипавата стража го довлече до крайната цел на нощното си придвижване, гледката, която се разкри пред очите му, нямаше нищо общо с поезията, дори и със сатанинската поезия. Най-прозаична и груба кръчмарска действителност. Ако не бяхме в петнадесети век, бихме могли да кажем, че Гренгоар беше слязъл от Микеланджело до Кало. Край запаления върху широка кръгла каменна плоча огън, който лижеше с пламъците си нажежена, празна в момента пиростия, стърчаха няколко прогнили маси, пръснати безредно: липсваше явно прислужник с чувство за симетрия, който да ги подреди успоредно или да се погрижи поне да не се пресичат под съвсем необичайни ъгли. Върху масите лъщяха глинени кани, по които се стичаше вино или галска бира, а около каните бяха струпани множество пиянски физиономии, зачервени от огъня и виното. Тук мъж с огромен корем и развеселено лице целуваше шумно набита и трътлеста проститутка, а някакъв мним ранен от войната, „джебчия“ според техния жаргон, махаше, свирейки с уста, превръзката от фалшивата си рана, за да поразкърши съвсем здравото си коляно, омотано от заранта в хиляди бинтове. От другата страна някакъв „недъгав“ подготвяше от вечерта ужасни язви върху крака си със змийско мляко и волска кръв. През две маси от тях просяк със зашити по расото мидени черупки — лъжепоклонник, пристигнал от далечни страни — сричаше носово и провлечено тъжния припев „Царице небесна“. Малко по-нататък млад момък, ухапан уж от бясно куче, вземаше уроци по епилепсия от стар лъжеепилептик, който му преподаваше изкуството да изпуска пяна, дъвчейки сапун. До тях един „болен от воднянка“ изпразваше корема си и принуждаваше четири-пет крадли, седнали на същата маса, да си запушват носовете, докато си оспорваха едно откраднато през деня дете. Обстановката, която два века по-късно се била сторила толкова забавна на кралския двор — по думите на Совал, — че я използували за развлечение на краля, като встъпление на балета в четири действия „Нощ“, танцуван върху сцената на двореца Пти Бурбон. Един очевидец от 1653 година добавя: „Никога внезапните метаморфози на Двора на чудесата не са били така успешно представени. Бенсерад ни подготви за тях с изящните си стихове.“

Навред ехтяха груби смехове и непристойни песни. Всеки х интересуваше само от себе си, плещеше и псуваше, без да слуша другите. Мъжете чукаха глинените си чаши, чукането пораждаше спречквания, а счупените парчета още повече разбираха дрипите им.

Голямо куче гледаше огъня, подвило опашка. Дори и няколко хлапета вземаха участие в оргията. Откраднатото дете плачеше и викаше. Друго едно дебело четиригодишно момченце седеше с увиснали крака на много висока пейка и мълчеше, опряло брадичка на масата. Трето размазваше сериозно с пръстчето си разтопената лой, която се стичаше по масата от една свещ. Последното, съвсем мъничко, стържеше с керемида, клекнало в тинята, дъното на един казан, който го закриваше, кажи-речи, цялото, и произвеждаше такива остри звуци, че Страдивариус би припаднал.

До огъня имаше бъчва, а върху бъчвата — просяк. Кралят на своя престол.

Тримата дрипльовци, които все още държаха Гренгоар, го домъкнаха до бъчвата и пиянската врява позатихна. Само детето продължаваше да стърже казана.

Гренгоар не смееше нито да вдигне очи, нито да си поеме дъх.

— Hombre, quita tu sombrero!59 — заповяда един от тримата нехранимайковци, които го бяха заловили. И преди Гренгоар да разбере какво означават тия думи, друг един грабна шапката му. Жалка капела наистина, но все още му вършеше работа в слънчеви или дъждовни дни. Гренгоар въздъхна.

Кралят изрева от своята бъчва:

— Кой е този негодник?

Гренгоар изтръпна. Макар и изменен от заплашителния гои, този 1 лае [???] му напомни друг един глас, който бе нанесъл същата сутрин първия удар на неговата мистерия, мънкайки сред голямата зала: „Подарете, за бога!“ Той вдигна глава. Беше действително Клопен Труйфу.

Въпреки кралските си отличия Клопен Труйфу беше облечен в старите дрипи. Само раната от ръката му беше изчезнала. Той държеше в ръка камшик с бели кожени ремъци, наречен „метличка“. Градските сержанти задържаха с подобни камшици тълпата. На главата му имаше кръгла шапка с обърната и събрана на върха периферия. Мъчно можеше да се разграничи дали беше детска шапчица или корона. Тия две пеша толкова си приличат!

Без сам да знае защо, Гренгоар се пообнадежди, когато разпозна в краля на Двора на чудесата проклетия просяк от голямата зала.

— Метр — запъна се той, — монсеньор… ваше величество… Как да се обърна към вас? — изрече на един дъх той, стигнал до кулминационната точка на своето кресчендо и незнаещ вече нито как да повиши, нито как да понижи просяка.

— Монсеньор, ваше величество, друже, наричай ме както щеш, само че побързай. Какво ще кажеш в своя защита?

„В своя защита! — помисли си Гренгоар. — Това не ми харесва.“

И той поде, запъвайки се:

— Аз съм същият, който тази сутрин…

— Кълна се в брадата на дявола! — прекъсна го Клопен. — Само името, нехранимайко, и нищо повече! Слушай! Ти се намираш пред трима всевластни повелители: пред мене, Клопен Труйфу, крал на тюните60, наследник на великия кесар, върховен властелин на кралството на аргото. Матиас Юнгади Спикали, херцог на Египет и Бохемия, ей този смугъл старец тук, с парцала на главата. И Гийом Русо, император на Галилея, шишкото там, дето не ни слуша, ами гали онази хубостница. Ние сме твоите съдии. Ти се вмъкна в кралството на аргото, без да си негов поданик, и наруши законите на нашия град. Трябва да бъдеш наказан, освен ако си джебчия, немощен или „пострадал от пожар“, тоест според жаргона на почтените люде, ако си крадец, просяк или скитник. Имаш ли подобни звания? Оправдай се. Изреди заслугите си!

— Уви! — отвърна Гренгоар. — Нямам тази чест. Аз съм авторът…

— Достатъчно — прекъсна го Труйфу. — Ще бъдеш обесен. Та това е толкова просто, господа почтени граждани. Както вие постъпвате с нашите у вас, така и ние постъпваме с вашите у нас. Същият закон, който вие прилагате срещу мошениците, мошениците го прилагат на свой ред срещу вас. Ако той е суров, вината е само ваша. Не е зле от време на време да увисне на конопената огърлица и някоя почтена мутра. Това облагородява бесилката. Хайде, приятелче, раздай весело дрипелите си на тези моми, и ще заповядам да те обесят за развлечение на крадците, а пък ти ще им подариш кесията си, за да се почерпят. Ако искаш да изпълниш някой лицемерен обред, ей там в хавана61 има един чудесен каменен бог-отец, откраднат от „Сен Пиер о Бьо“. Давам ти четири минути, за да му изповядаш греховете си. Това слово прозвуча зловещо.

— Отлично казано! Кълна се в душата си! Клопен Труйфу проповядва не по-зле от светия отец папата! — провикна се императорът на Галилея и счупи глинената си чаша, за да подире крака на масата.

— Милостиви императори и крале — каза хладнокръвно Гренгоар (просто се чудя как успя да възвърне самообладанието и решителния си тон). — Мислите ли какво говорите? Ами че аз съм Пиер Гренгоар, поетът, чиято нравоучителна пиеса бе представена тази сутрин в голямата зала на съдебната палата.

— А, ти ли си, метр? — подхвърли Клопен. — Че и аз бях там, бога ми! Та какво от това? Нима защото ни отегчи тази сутрин, не бива да бъдеш обесен тази вечер?

„Мъчно ще се измъкна!“ — помисли си Гренгоар. Но направи още един опит.

— Не разбирам защо не са причислили поетите към просяците. Нима Езоп не беше скитник? Нима Омир не беше просяк? Нима Меркурий не меше крадец?…

Клопен го прекъсна:

— Струва ми се, че искаш да ни замаеш главата с този неразбираем брътвеж. Хайде да те обесим, пусто да остане, и стига си го увъртал!

— Простете, монсеньор, повелителю на тюните — възрази Гренгоар, бранейки всяка педя от позициите си. — Заслужава си все пак труда да ме изслушате… Един момент… Чуйте ме… нима ще ме осъдите, без да ме изслушате?

Жалният му глас обаче потъна в оглушителната врява, която се вдигна около него. Момченцето стържеше Още по-ожесточено казана, а като връх на всичко и една бабичка сложи в същия момент на нажежената пиростия пълен с мазнина тиган, който зацвъртя на огъня, като че ли рояк кресливи дечурлига гонеха някой маскиран.

През това време Клопен Труйфу се посъветва за миг с египетския херцог и с императора на Галилея, който беше съвършено пиян. После извика пронизително: — Тишина!

И понеже казанът и тиганът не го чуха и продължаваха дуета си, той скочи от бъчвата, ритна казана, търкулна го на десет крачки заедно с детето, ритна и тигана, изля маста в огъня и се качи важно на трона си, без да обръща внимание на задавеното хълцане на детето и на сърдитото мърморене на бабата, чиято вечеря се превърна във великолепен бял пламък.

Труйфу направи знак и херцогът, императорът, архимошениците и прокажените се наредиха във форма на подкова около него. Гренгоар, все още грубо охраняван, стоеше в центъра. Околовръст — дрипи, парцали, евтини лъскави дрънкулки, вили, брадви, пияни нозе, дебели разголени ръце, отвратителни, тъпи и безизразни лица. Клопен Труйфу, дож сред своя сенат, крал сред перовете си, папа сред кардиналите си, заемаше челно място посред тази „кръгла маса“ на нищетата не само защото беше седнал върху бъчвата, но главно е високомерното, диво и жестоко изражение, което искреше в зениците му. Животинските черти на просяшката пасмина бяха сякаш облагородени в неговия суров профил. Главата на глиган сред свински зурли.

— Слушай — каза той на Гренгоар, галейки с мазолестата си ръка своята уродлива брада. — Не виждам защо да не те обесим. Вярно е, че това, както изглежда, не ти е приятно. Е да, разбира се, вие, обикновените граждани, не сте свикнали. Въобразявате си, че е кой знае колко страшно. Но в края на краищата ние не ти желаем злото. Има един начин да се отървеш поне засега. Искаш ли да се побратимим?

Можете да си представите въздействието на това предложение върху Гренгоар, който вече виждаше близкия си край и почти се беше примирил с тази мисъл. Той се хвана за думите на просяка и отвърна енергично:

— Искам, разбира се, и още как!

— Съгласен ли си — продължи Клопен — да станеш един от мъжете с късите ками?

— Точно така, с късите ками — отвърна Гренгоар.

— Признаваш ли се за член на общината на свободните граждани? — попита го кралят на тюните.

— На свободните граждани.

— Поданик на кралството на аргото?

— На кралството на аргото.

— Просяк?

— Просяк.

— От все душа?

— От все душа.

— Имай обаче предвид, че и в този случай ще бъдеш обесен.

— По дяволите! — възкликна поетът.

— Само че това ще стане по-късно — продължи невъзмутимо Клопен — и по-тържествено, за сметка на славния град Париж, на хубава каменна бесилка и от почтени люде. Все пак е утешително.

— Щом вие смятате така — съгласи се Гренгоар.

— Ще имаш и други предимства. Като свободен гражданин няма да плащаш като другите парижки граждани нито за чистотата, нито за бедните, нито за уличните фенери.

— Амин! — каза поетът. — Съгласен съм. Аз съм просяк, поданик на аргото, свободен гражданин, къса кама, всичко, което пожелаете. Та аз и преди това си бях такъв, повелите-лю на тюните, защото съм философ, et omnia in philosophia, omnes in philosopho continentur62, както навярно знаете.

Кралят на тюните смръщи вежди.

— За какъв ме вземаш, приятелче? Що за еврейско-унгар-ски жаргон ми дрънкаш? Аз не разбирам еврейски. Като сме разбойници, това не значи, че сме евреи. При това аз вече не крада, а върша нещо повече — убивам. Прерязвам гърла, а не върви на кесии.

Гренгоар се опита да вмъкне някакво извинение сред тия гневни, отсечени думи.

— Простете, монсеньор, но това не е еврейски, а латински.

— Аз пък ти повтарям — поде гневно Клопен, — че не съм евреин и ще заповядам да те обесят, синагогски търбух такъв! Заедно с ей този юдейски дребосък „разорения“ търговец, който стои до тебе и когото се надявам да видя скоро закован на някой тезгях като фалшива монета, каквато си е.

При тези думи той посочи с пръст дребния брадясал унгарски евреин, който се беше обърнал към Гренгоар със своето „facitote earitatem“ и който, понеже не разбираше никакъв друг език, не можеше да проумее защо лошото настроение на краля се излива върху него.

Най-сетне монсеньор Клопен се успокои.

— Е, мошенико — обърна се той към нашия поет. — значи си готов да станеш просяк?

— Разбира се — отговори поетът.

— Не е достатъчно само да искаш — каза сърдито Клопен. — Добрите намерения не прибавят нито една глава кромид лук в чорбата и са добри само колкото да идеш в рая. А рай и арго са две различни неща. За да бъдеш приет в аргото, трябва да докажеш, че те бива за нещо и затова трябва да претършуваш чучелото.

— Ще претършувам всичко, което ви е угодно — съгласи се Гренгоар.

Клопен направи знак. Неколцина негови поданици се отдалечиха от кръга и се върнаха след малко. Те носеха две греди с лопатообразни подпори в долния край, благодарение на които ги закрепиха много лесно на земята. На горния им край сложиха една напречна греда и всичко това се превърна във великолепна портативна бесилка, която се издигна мигновено, за да достави удоволствие лично на Гренгоар! Нищо не й липсваше. Дори и въжето се люшкаше грациозно под гредата.

„Какво ли възнамеряват да правят?“ — запита се не без безпокойство Гренгоар. Но след малко дочу дрънкане на звънчета, което прекрати тревогата му. Просяците провесиха на въжето едно чучело, подобно на бостанско плашило, облечено в червено и така отрупано с хлопатари и звънчета, че биха стигнали за хамутите на тридесет кастилски мулета. Тези безбройни звънчета подрънкаха известно време при всяко трепване на въжето, после притихнаха постепенно и най-сетне млъкнаха, когато чучелото дойде в състояние на покой съгласно закона на махалото, което развенча водния и слънчевия часовник.

Тогава Клопен посочи на Гренгоар едно старо разклатено столче, сложено под бесилото.

— Стъпи отгоре!

— По дяволите! — възрази Гренгоар. — Та нали ще си строша врата! Вашето столче накуцва като двустишие от Марциал. Единият му крак е хекзаметър, а другият — пентаметър.

— Качвай се! — повтори Клопен.

Гренгоар стъпи на столчето и успя, махайки усилено глава и ръце, да намери отново центъра на тежестта си.

— А сега — продължи кралят на тюните — преметни десния си крак зад левия и стъпи на пръстите на левия.

— Монсеньор — промълви Гренгоар, — нима непременно държите да си счупя ръка или крак? Клопен поклати глава.

— Слушай, приятелю, ти много дрънкаш. Ето с две думи в какво се състои работата. Ще се изправиш на върха на пръстите си, както ти казах. По този начин ще можеш да досегнеш джоба на чучелото. Ще бръкнеш в него. Ще измъкнеш кесията, която се намира вътре. Ако успееш да направиш това, без да дрънне нито едно звънче, всичко е наред и ти ще станеш просяк. Ще трябва после само да те налагаме с тояга една седмица и готово.

— Ох, да му се не види! Ше се постарая — каза Гренгоар. — Ами ако звънците се раздрънкат?

— В такъв случай ще те обесим. Сега разбра ли?

— Нищо не разбирам — отвърна Гренгоар.

— Слушай тогава още веднъж. Ще претърсиш чучелото и ще му вземеш кесията. Ако само едно-едничко звънче дрънне през това време, ще бъдеш обесен. Сега ясно ли ти е?

— Добре. Това ми стана ясно. Ами после? — запита Гренгоар.

— Ако успееш да вземеш кесията, без да разклатиш звънчетата, ти си просяк и ще те бием една седмица. Сега вярвам вече разбра?

— Не, монсеньор, не разбирам. Къде е облагата за мене? В единия случай бесилка, в другия — тояга.

— Ами това, че ще станеш просяк? — възрази Клопен. — Какво? Малко ли ти се вижда? Ако искаш да знаеш, в твой интерес е да те поналожим, за да свикнеш с боя.

— Покорно благодаря.

— Хайде, по-бързо — изсумтя кралят и тропна с крак по бъчвата, която избумтя като празен сандък. — Претършувай чучелото и свършвай. Предупреждавам те за последен път, че ако чуя само едно-единствено звънче, ще увиснеш на мястото на чучелото.

Бандата на босяците шумно одобри думите на Клопен и се нареди около бесилото, като се смееше жестоко — Гренгоар си даде сметка, че им беше премного забавно, за да очаква милост от тях. Не му оставаше впрочем никаква надежда освен нищожния шанс за успех в предстоящата страшна операция. Той се реши да рискува, като преди това отправи за всеки случай гореща молитва до чучелото, което му предстоеше да обере; то между другото би се трогнало по-лесно от просяците. Милиардите звънчета с медни езичета му се сториха раззинати усойници, готови да хапят и да съскат.

„О! — каза си Гренгоар. — Нима е възможно животът ми да зависи от най-малкото трепване на едно нищо и никакво звънче? О! — добави със сключени ръце той. — Не звънете, звънчета! Не дрънкайте, дрънкулки! Не хлопайте, хлопатари!“

После се опита за последен път да омилостиви Труйфу и попита:

— Ами ако духне вятър?

— Ще те обесим — отвърна без капка колебание Труйфу. Като видя, че няма нито отсрочка, нито забавяне, нито възможност за изклинчване, Гренгоар се примири мъжествено. Изправи се на левия си крак, преметна десния зад него и протегна ръка. Но точно в момента, когато вече докосваше чучелото, тялото му, останало само на един крак, се заклати на столчето, което от своя страна се крепеше само на три крака. Той понечи инстинктивно да се опре на чучелото, загуби равновесие и се строполи тежко на земята, зашеметен от съдбоносното дрънчене на хилядите звънчета на чучелото, което под натиска на ръката му се завъртя най-напред около себе си и после се люшна тържествено между двата стълба.

— Проклятие! — извика поетът, падайки, и остана като мъртъв, залепил лице о земята.

А през това време в ушите му кънтеше злокобният звън, сатанинският кикот на просяците и гласът на Труйфу, който казваше:

— Вдигнете този смешник и ми го обесете без повече протакане.

Гренгоар се изправи. Откачиха чучелото, за да направят място за него.

Поданиците на аргото го качиха на столчето. Клопен се приближи, нахлузи въжето на шията му и го потупа по рамото.

— Сбогом, приятелю! Сега вече не можеш се изплъзна, дори ако имаш папски черва.

Думата „милост“ угасна върху устните на Гренгоар. Той се огледа наоколо. Никаква надежда. Всички се хилеха.

— Белвин дьо л’Етоал — обърна се кралят на тюниге към един грамаден просяк, който се отдели от тълпата — покачи се на гредата.

Белвин дьо л’Етоал се покатери ловко на напречната греда и само след миг, като повдигна очи, Гренгоар видя с ужас, че той клекна точно над главата му.

— А сега — поде Клопен Труйфу, — щом плесна с ръце, ти, Анри дьо Руж, ще ритнеш на земята столчето, ти, Франсоа Шант-Прюн, ще се обесиш на краката на нехранимайкото, а ти, Белвин, ще скочиш на раменете му. И тримата наведнъж, чухте ли?

Гренгоар изтръпна.

— Готови ли сте? — попита Клопен Труйфу тримата разбойници, които се тъкмяха да се спуснат към Гренгоар, подобни на три паяка, настървени срещу муха. Бедният осъден изживя миг на нечовешко очакване, докато Клопен бавно буташе в огъня няколко съчки, които не бяха още обхванати от пламъка.

— Готови ли сте? — повтори той и се накани да плесне с ръце. Още миг и всичко щеше да бъде свършено.

Но той се спря, осенен като че ли от внезапно хрумване.

— Един момент! — провикна се кралят. — Щях да забравя!… У нас има обичай да не бесим никого, преди да попитаме дали някоя жена не го иска. Това е последният ти шанс, приятелю. Трябва да се ожениш или за въжето, или за някоя крадла.

Колкото и странен да изглежда на читателите този цигански обичай, той и до днес е описан надълго и нашироко в старото английско законодателство. Можете да проверите в „Burinton’s Observations“63.

Гренгоар си пое дъх. За втори път от половин час насам се връщаше към живота. Затова не смееше да се надява много.

— Хей! — провикна се Клопен, като стъпи на бъчвата си. — Хей! Жени! Женски! Има ли между вас някоя хубостница, дори вещица или котката й, която да иска да се ожени за този хубостник? Хей! Колет Коларката! Елизабет Трувен! Симон Жодуин! Мари Козлоногата! Тони Дългата! Берард Фануел! Мишел Жьонай! Клод Гризиухо! Матюрин Жирору! Хей! Изабо Тиери! Елате и го вижте! Без пари мъж! Иска ли го някоя?

Несъмнено в жалкото състояние, в което бе изпаднал, Гренгоар не изглеждаше особено съблазнителен. Просякини-те слабо се трогнаха от предложението на Труйфу. Клетият поет чу техните отговори:

— Не! Не! Обесете го! Така ще бъде по-забавно за всички.

Но все пак три жени се отделиха от множеството и дойдоха да го подушат. Първата беше дебела мома с четвъртито лице. Тя разгледа внимателно жалката връхна дреха на философа и износената му роба, по-надупчена от скара за печене на кестени. Момата се нацупи.

— Стари дрипели! — измърмори тя и се обърна към Гренгоар: — Я дай да видя наметката ти.

— Загубих я — каза Гренгоар.

— Ами шапката?

— Взеха ми я.

— Обувките?

— Подметките ми си отиват вече.

— Кесията ти?

— Уви! — заекна Гренгоар. — Нямам пукнат грош.

— Тогава по-добре да те обесят и бъди благодарен и за това! — каза просякинята и му обърна гръб.

Втората — стара, черна, сбръчкана, отвратителна и толкова грозна, че петнеше дори Двора на чудесата — се поза-въртя също около Гренгоар. Тръпки го побиха да не би да го пожелае. Но тя процеди през зъби:

— Много е хилав! — и се отдалечи.

— Третата беше младо момиче, доста свежо и съвсем не грозно.

— Спасете ме! — прошепна й клетникът.

Тя го погледна за миг със състрадание, после наведе очи и взе да мачка нерешително полата си. Той следеше с очи всяко нейно движение. Това беше последният лъч надежда.

— Не! — каза най-сетне момата. — Не, Гийом Дългобузестия ще ме бие. — И тя потъна в тълпата.

— Не ти върви, приятелче! — подхвърли Клопен.

После той се изправи върху бъчвата си и се провикна, подражавайки за всеобщо развлечение тона на съдия-изпълнител, провеждащ публичен търг с наддаване.

— Никоя ли не го иска? Първи път! Втори път! Трети път! — после се обърна към бесилката и й кимна с глава: — Остава за тебе!

Белвин дьо л’Етоал, Андри льо Руж и Франсоа Шант-Прюн се приближиха отново до Гренгоар. В този миг сред просяците се чуха викове:

— Есмералда! Есмералда!

Гренгоар изтръпна и се обърна натам, откъдето долитаха виковете. Тълпата се отдръпна и даде път на едно непорочно и ослепително хубаво създание.

Беше циганката.

„Есмералда!“ — помисли Гренгоар посред грижите си, смаян от бързината, с която тази магическа дума обедини всичките му спомени от този ден.

Изглежда, че това необикновено създание упражняваше дори в Двора на чудесата властта на своето очарование и хубост. Просяци и просякини отстъпваха кротко, когато тя преминаваше, а грубите им лица светваха, щом ги погледнеше.

Тя се приближи до осъдения с леката си изящна походка. Джали я следваше. Гренгоар беше ни жив, ни мъртъв. Девойката се загледа известно време безмълвно в него.

— Ще го бесите ли? — попита тя сериозно Клопен.

— Да, сестро — отвърна кралят на тюните, — освен ако решиш да го вземеш за мъж.

Девойката издаде долната си устна в обичайната си гримаса.

— Вземам го — каза тя.

В този миг Гренгоар се убеди окончателно, че всичко, което му се бе случило от заранта досега, беше само сън и че това бе просто продължението му.

Развръзката, макар и приятна, не беше лишена от бурни изживявания.

Разхлабиха примката и свалиха поета от столчето Сътресението беше толкова силно, че той се принуди да седне.

Без да промълви нито дума, египетският херцог донесе една глинена стомна. Циганката я подаде на Гренгоар и му каза:

— Хвърли я на земята!

Стомната се разчупи на четири парчета.

— Братко — каза египетският херцог, като сложи ръце на челата им, — тя е твоя жена. Сестро, той е твой мъж за четири години. Идете си.

VII. БРАЧНА НОЩ

След няколко минути нашият поет се озова в уютна и топла сводеста стаичка, седнал пред маса, върху която като че ли оставаше само да се сложи нещичко за ядене от закаченото съвсем наблизо шкафче, при това с изглед за меко легло и оставане насаме с тази прекрасна девойка. Неговото приключение граничеше с вълшебство. Гренгоар не на шега почна да се смята за герой от приказките за феи. Той се оглеждаше от време на време, за да види дали не е още тук огнената колесница, запретната с две крилати химери, която единствено е могла да го пренесе тъй шеметно бързо от пъкъла в рая. Заглеждаше се също тъй упорито час по час в дупките на връхната си дреха, за да се вкопчи в нещо реално и да не се откъсне напълно от земята. Само тази нишка придържаше разсъдъка му, залутан във въображаеми простори.

Девойката като че ли никак не се интересуваше от него. Тя шеташе из стаята, разместваше столчетата, разговаряше с козичката, правеше своята обичайна гримаса. Най-сетне седна до масата и Гренгоар можа да я разгледа на воля.

И вие, читателю, сте били дете — а може би имате щастието да сте дете и днес — навярно неведнъж (самият аз съм прекарвал по цели дни, кой знае дори дали не най-добре оползотворените в живота ми) сте следили край някоя бързоструйна рекичка в хубав слънчев ден кипрото зелено или синьо водно конче, което лети от храст на храст на остри зигзаги, докосвайки едва-едва връхчетата на всички клонки. Сигурно си спомняте как сте приковавали, пламнали от любопитство, мисъл и взор в шеметно трепкащите крилца — пурпур и лазур, сред които със съсък и бръмчене се носи неуловима форма, замъглена от стремителното движение. Това въздушно нежно създание, мяркащо се бегло сред трепета на крилата, ви се е струвало безплътно, въображаемо, неосезаемо, едва ли не невидимо. Но когато най-сетне водното конче е кацвало да си почине на върха на някоя тръстика и вие сте разглеждали със затаен дъх дългите прозрачни крилца, емайловото телце и двете кристални топчета на главата, какво удивление ви е изпълвало и как ли сте изтръпвали да не би отново формата да се обърне в сянка, а живото същество в химера. Припомнете си тези впечатления и лесно ще си представите чувствата, които вълнуваха Гренгоар, докато съзерцаваше под видимата й и осезаема форма тази Есмералда, която преди това само бе зърнал бегло във вихъра на танца, песента и хорската врява.

„И тъй, ето какво значело Есмералда! — казваше си той, все по-дълбоко замечтан, като я следеше несъзнателно с очи. — Небесно създание! Улична танцьорка! Толкова много и толкова малко! Тя нанесе тази сутрин последния удар на моята мистерия и пак тя спасява живота ми тази вечер. Зъл дух и ангел—хранител. Пленителна девойка, честна дума! И сигурно лудо влюбена в мене, щом ме взе по такъв начин. Всъщност — помисли си той и се изправи, възвърнал си внезапно чувството за действителността, което беше основа на неговия характер и философия — сам не зная как стана това, но ето че съм неин съпруг.“

И с тази мисъл в главата, отразена красноречиво и в погледа му, той пристъпи така войнствено и влюбено към девойката, че тя се дръпна назад и попита:

— Какво искате от мене?

— И вие питате, обожаема Есмералда! — отвърна Гренгоар така страстно, че сам се удиви, като чу гласа си.

Египтянката отвори широко очи:

— Не разбирам какво искате да кажете.

— Как! — поде Гренгоар все по-разпалено, със задната мисъл, че в края на краищата има работа с добродетел от Двора на чудесата. — Нима не съм твой, нежна приятелко? Нима ти не си моя?

И най-безцеремонно я улови през кръста.

Елечето на циганката се изплъзна из ръцете му като кожа на змиорка. Тя се озова с един скок в другия край на стаята, наведе се и се изправи с малка кама в ръката, преди Гренгоар да успее да види откъде я бе взела. Гневна, горда, стиснала устни, с широко разтворени ноздри, с пламнали като алена ябълка страни, с хвърлящи мълнии зеници. В същото време бялата козичка застана пред господарката си и насочи към Гренгоар войнственото си чело, увенчано с две красиви позлатени, но и доста остри рогчета. Всичко това стана за миг.

Водното конче се превърна в оса, готова да жили.

Философът се стъписа, местейки озадачено поглед от девойката към козичката.

— Пресвета Дево! — каза най-сетне той, като се посъвзе от изненадата си. — Какви сте ми юнакини!

Циганката наруши мълчанието:

— Но и ти се страшно дързък чудак.

— Извинете, госпожице — каза Гренгоар усмихнат, — но защо тогава ме взехте за съпруг?

— Нима трябваше да оставя да те обесят?

— Значи — поде поетът, леко разочарован в любовните си надежди, — вие нямахте нищо друго предвид, когато се оженихте за мене, освен да ме спасите от бесилото?

— А какво друго бих могла да имам предвид? Гренгоар прехапа устни.

— Няма що — каза той, — очевидно съвсем не съм бил такъв победител в любовта, за какъвто се мислех. Но защо, дявол да го вземе, счупихме тогава горката стомна?

Междувременно камата на Есмералда и рогчетата на козичката бяха все още в отбранително положение.

— Госпожице Есмералда — каза поетът, — да сложим оръжие. Не съм секретар в Шатле и няма да ви наклеветя, че носите кама в Париж въпреки разпорежданията и забраната на господин превото. И все пак вие навярно знаете, че Ноел Лекривен беше осъден преди една седмица на десет парижки су, задето носи кама. Но това не ми влиза в работата, да се върнем на думата си. Кълна се в спасението на душата си, че няма да ви докосна без ваше съгласие и позволение, но дайте ми да хапна нещо.

Всъщност нашия Гренгоар, както и господин Депрео, „не беше особено сладострастен“. Той не спадаше към породата на рицарите и мускетарите, които завладяват с пристъп девойките. И в любовта, както и във всичко друго, той драговолно се отказваше от крайните мерки и предпочиташе да изчаква. Задоволителна вечеря в приятно общество му се струваше, особено когато беше гладен, отличен антракт между пролога и развръзката на едно любовно приключение.

Циганката не отвърна нищо. Тя издаде презрително устни, вирна главичка като птиче и избухна в смях. Миниатюрната камичка изчезна, както бе дошла, и Гренгоар пак не успя да види къде осата криеше жилото си.

Миг след това на масата се появи ръжен хляб, резен сланина, няколко сбръчкани ябълки и кана с бира. Гренгоар почна да яде настървено. Ако се съдеше по бясното тракане на вилицата му върху фаянсовата чиния, би могло да се каже, че цялата му любов се беше превърнала в апетит.

Седнала срещу него, девойката го наблюдаваше безмълвно, явно унесена в други мисли, на които се усмихваше от време на време, докато нежната й ръка галеше умната глава на козичката, леко притисната между коленете й.

Жълта восъчна свещ осветяваше тази сцена — съчетание на лакомия и замечтаност.

Задоволил първите протести на стомаха си, Гренгоар изпита неискрен срам, като видя, че на масата беше останала само една ябълка.

— Ами вие защо не ядете, госпожице Есмералда?

Тя едва поклати отрицателно глава и замислено устреми поглед към свода на стаичката.

„С какво ли се занимава, дявол да го вземе — помисли си Гренгоар. — Не допускам, че гримасата на онова джудже, изваяно от камък в центъра на свода, може да погълне до такава степен вниманието й. На какво прилича това: Все струвам поне колкото него!“ Той повиши глас:

— Госпожице!

Тя като че не го чу.

Гренгоар повтори по-високо:

— Госпожице Есмералда!

Напразно. Мисълта на девойката беше другаде и гласът на Гренгоар нямаше власт да я върне. За щастие козичката се намеси. Тя дръпна кротко господарката си за ръкава.

— Какво искаш, Джали! — запита живо египтянката и се сепна.

— Гладна е — отвърна Гренгоар, очарован, че ще може да започне разговор.

Есмералда натроши шепа хляб и Джали го изяде грациозно от ръката й.

Впрочем Гренгоар не я остави да продължи мечтите си. Той се осмели да й зададе един деликатен въпрос:

— И тъй, вие не ме искате за съпруг?

Девойката го погледна втренчено и отвърна:

— Не.

— Ами за любим?

Тя направи пренебрежителната си гримаса.

— Не.

— За приятел? — продължи Гренгоар.

Есмералда го погледна отново втренчено и като помисли малко, промълви:

— Може би.

Това „може би“, тъй скъпо на философите, насърчи Гренгоар.

— Знаете ли какво е приятелство? — попита той.

— Да — отвърна циганката. — То означава брат и сестра, две души, които се докосват, без да се сливат, като двата пръста на ръката.

— Ами любовта? — продължи Гренгоар.

— О, любовта! — отвърна тя и гласът й затрепера. — Двама души, а сякаш са един. Мъж и жена, слети в ангел. Земен рай.

Произнасяйки тези думи, уличната танцьорка беше толкова хубава, че Гренгоар остана покъртен. Стори му се, че хубостта й съответствува съвършено на ориенталската екзалтираност на думите й. Невинната й розова устица се полуусмихваше. Ведрото й, непорочно чело се засенчваше от време на време от някаква мисъл подобно на огледало от топло дихание, а изпод дългите й сведени черни мигли струеше неизразима светлина, придаваща доловената по-късно от Рафаел идеална прелест, която се поражда от мистичното сливане на девственост, майчинство и божественост. Гренгоар продължи да задава въпроси:

— Какъв трябва да бъде човек, за да ви се хареса?

— Трябва да бъде мъж.

— Ами аз какво съм! — възкликна той.

— Истинският мъж носи на главата си шлем, в ръката — сабя, а на токовете — златни шпори.

— Значи, така — забеляза Гренгоар, — човек без кон не е мъж. Ами обичате ли вече някого?

— С любов?

— С любов.

Девойката се замисли за миг, после каза с необикновено изражение.

— Скоро ще узная.

— А защо не гази вечер? — поде нежно поетът. — Защо не мене?

Тя го погледна сериозно.

— Мога да обичам само мъж, който би ме закрилял.

Гренгоар се изчерви и не настоя повече. Тя очевидно намекваше за недостатъчната помощ, която той й бе оказал, когато беше изпаднала в критично положение два часа по-рано. Този спомен, заличен от другите преживелици през тази вечер, оживя в паметта му. Той се удари по челото:

— Ех, че съм заплес! Трябваше да почна оттам! Извинете глупавата ми разсеяност, госпожице. Как се изплъзнахте от ноктите на Квазимодо?

— О, отвратителният гръбльо? — каза тя и скри лице в ръцете си, като се разтрепера, сякаш тръпки я полазиха.

— Наистина е ужасен — съгласи се Гренгоар, без да забравя въпроса си. — Но как успяхте да се изтръгнете от него?

Есмералда се усмихна, въздъхна и не каза нищо.

— Знаете ли защо ви беше проследил? — попита Гренгоар, като се опита да се върне по обиколен начин на предишния си въпрос.

— Не зная — отвърна девойката и добави живо: — Ами вие, нали и вие вървяхте подире ми, защо ме следяхте?

— Откровено да ви кажа, и сам не зная защо — отвърна Гренгоар.

Замълчаха. Гренгоар дялкаше масата с ножчето си. Девойката се усмихваше и като че ли се любуваше на нещо отвъд стената. Изведнъж почна да пее едва чуто:

После млъкна рязко и започна да гали Джали.

— Чудесно животинче — забеляза Гренгоар.

— Тя ми е сестричка — отговори Есмералда.

— Защо ви наричат Есмералда? — попита поетът.

— И аз не зная.

— Кажете все пак!

Тя измъкна от пазвата си малка продълговата кесийка, закачена на шията й на огърлица от лаврови зърна. От кесийката дъхаше силно на камфор. Тя беше обвита в зелена коприна и точно в средата беше пришито голямо зелено стъкло, подобно на изумруд.

— Може би заради това — каза тя.

Гренгоар посегна да вземе кесийката, но девойката се отдръпна.

— Не я докосвайте. Това е муска. Или ще развалиш магията, или ще си навлечеш беда.

Любопитството на поета се разпали още повече.

— Кой ви я е дал?

Тя сложи пръст на устните си и скри муската в пазвата си. Гренгоар се опита да я поразпита още малко, но девойката почти престана да му отговаря.

— Какво означава думата Есмералда?

— Не зная — отвърна тя.

— На какъв език е?

— Египетски, струва ми се.

— И аз така предполагах — каза Гренгоар. — Не сте ли от Франция?

— Не зная.

— Живи ли са родителите ви?

Тя му отговори с една старинна мелодия:

— Добре — каза Гренгоар. — На колко години сте дошли във Франция?

— Съвсем малка.

— А в Париж?

— Миналата година. Когато влизахме през Порт-Папал, видях да прелита блатно синигерче. Беше в края на август и аз си казах: „Зимата ще бъде сурова.“

— И тя наистина беше сурова — каза Гренгоар, доволен от завързания разговор. — Аз я прекарах в духане на пръстите си. Нима имате пророческа дарба?

Тя стана отново лаконична.

— Не.

— Този човек, когото наричате египетски херцог, главатар на племето ви ли е?

— Да.

— И точно той ни ожени, нали? — забеляза плахо поетът. Тя направи обичайната си гримаса.

— Аз не зная дори името ти!

— Името ми ли! Веднага ще ви го кажа, ако се интересувате: Пиер Гренгоар.

— Знам едно по-хубаво име.

— Лошо момиче! — възкликна поетът. — Но няма значение, не ви се сърдя. Знаете ли, може би ще ме обикнете малко, ако ме опознаете по-добре. Освен това вие толкова доверчиво ми разказахте историята си, че и аз ви дължа същото. Аз се казвам Пиер Гренгоар и съм син на събирача на нотариалните такси в Гонес. Баща ми го обесиха бургундците, а майка ми я заклаха пикардците по време на обсадата на Париж преди двадесет години. И така на шест години останах кръгъл сирак и единствената подметка на обувките ми беше парижкият паваж. Не помня как съм прекарал промеждутъка от шест до шестнадесет години. Ту някоя зарзаватчийка ми даваше плодове, ту някой хлебар ми подхвърляше къшей хляб. Вечер гледах да ме уловят нощните стражи, които ме отвеждаха в затвора и там намирах поне купчина слама. Това не ми попречи, както виждате, да порасна и да отслабна. Зиме се греех на слънце под входа на двореца Санс и намирах, че е много смешно да палят огньове през лятото, на Еньовден. На шестнадесет години пожелах да се сдобия с професия. Опитах едно след друго всичко. Станах войник. Но не бях достатъчно смел. Станах монах, но не бях достатъчно набожен, пък и не можех да пия. От отчаяние постъпих чирак при майстори зидари. Но не бях достатъчно як. Повече ме влечеше да стана учител. Вярно е, че не знаех да чета, но това съвсем не беше пречка. След известно време забелязах, че за всяка професия не ми достигаше по нещо. И като разбрах, че не съм годен за нищо, станах напълно съзнателно поет и римотворец. Това поне е работа, за която човек винаги може да се залови, когато няма друга, пък и все е по-хубаво, отколкото да крадеш, както ме съветваха няколко крадливи момчетии измежду приятелите ми. За щастие срещнах един прекрасен ден дон Фроло, уважаемия архидякон на „Света Богородица“. Той се заинтересува за мене и на него съм задължен, ако днес съм истински образован човек, който знае латински, като се почне от труда „De officiis“65 на Цицерон и се свърши с „Житията“ на селестинските отци, и който не е бос нито но схоластика, нито по поетика, нито по стихосложение, нито дори по херметика, гази премъдрост на премъдростите. Аз съм автор на мистерията, която бе представена днес с голям успех пред многолюдна публика в голямата зала на съдебната палата. Написал съм и една книга, която ще излезе около шестстотин страници, върху чудната комета от 1465 година, същата, заради която полудя един човек. Имал съм и други успехи. Понеже разбирам малко нещо от артилерия, взех участие, при отливането на голямото оръдие на Жан Мог, което, както знаете, избухна на Шарантонския мост в деня, когато го изпробваха, и уби двадесет и четирима зяпльовци. Виждате, че не съм лоша партия за женитба. Знам и какви ли не интересни номера, на които ще науча козичката ви. Как например да подражава на парижкия владика, този проклет фарисей, чиито воденици заливат с вода минувачите по целия воденичарски мост. Освен това моята мистерия ще ми донесе доста пари в брой, ако изобщо ми платят. С една дума, аз съм цял на вашите заповеди — и телом, и духом, с всичките си знания и дарования; и съм готов да живея с вас, госпожице, както ви се харесва: целомъдрено или по-забавно, като мъж и жена, ако ви е угодно, или като брат и сестра, ако така ви е по-угодно.

Гренгоар млъкна, очаквайки въздействието на многословната си реч върху девойката. Циганката гледаше земята.

— Феб — промълви тя полугласно и се обърна към поета. — Феб, какво означава тази дума?

Без да може да проумее връзката между неговата реч и този въпрос, Гренгоар нямаше нищо против да блесне с начетеността си. Той отвърна малко наперено:

— Латинска дума, която значи слънце.

— Слънце! — възкликна тя.

— Така се е наричал и един прекрасен стрелец, който е бил бог — добави Гренгоар.

— Бог! — повтори египтянката и гласът й прозвуча мечтателно и страстно.

В този миг една от гривните й се откачи и се търкулна по пода. Гренгоар се наведе бързо да я вдигне. Когато се изправи, от девойката и козичката нямаше нито следа. Чу се само как щракна резето на вратичката, която навярно водеше в съседната стаичка и се затваряше от другата страна.

„Дали поне ми е оставила легло?“ — запита се нашият философ.

Той огледа стаята. Една-единствена вещ беше подходяща за тази цел — доста дълъг дървен сандък. Само че капакът му беше целият в резба, така че когато Гренгоар се просна върху него, той изпита почти същото усещане, каквото би изпитал Микромегас66, ако легнеше върху Алпите.

„Няма що — каза си поетът, като се нагласи, доколкото можа. — Трябва да се примиря със съдбата си. Колко странна сватбена нощ все пак! Жалко! В тази женитба със счупената стомна имаше нещо наивно и примитивно, което много ми допадаше.“