Парижката Света Богородица

I. ГОЛЯМАТА ЗАЛА

Триста четиридесет и осем години, шест месеца и деветнадесет дни ни делят от деня, когато парижаните се събудиха от звъна на всички камбани, разлюлени с все сила в тройните стени на Сите, Университета и Града.

А историята едва ли си спомня 6 януари 1482 година. Събитието, което раздвижи така бурно още от зори камбаните и гражданите на Париж, не се отличаваше с нищо забележително. Нямаше нито нападение на пикардци или бургундци, нито процесия с мощи, нито студентско вълнение в лозята на Лаас, нито посещение на „нашия твърде страшен повелител господин краля“, нито достойно за внимание обесване на крадци и крадли по нареждане на парижкото правосъдие. Не се очакваше и тъй честото в петнадесети век посрещане на някое пъстро и пищно облечено посолство. Само преди два дни последната кавалкада от този род — фламандските пратеници, упълномощени да сключат брака между престолонаследника и Маргарита Фламандска — беше пристигнала в Париж за голямо неудоволствие на Бурбонския кардинал, който беше принуден, за да угоди на краля, да любезничи с цялата тази селяшка сбирщина от фламандски първенци и да ги гощава в Бурбонския дворец с една „много хубава нравоучителна пиеса, сатира и фарс“, докато проливният дъжд се лееше върху разкошните килими, постлани пред входа на двореца му.

На този шести януари по думите на Жеан дьо Троа цялото население на Париж беше развълнувано от двоен празник — Богоявление и Деня на шутовете, съвпаднали за първи път от незапомнени времена.

Този ден на Гревския площад щяха да горят празнични огньове, в „Бракския параклис“ щеше да бъде посадено майското дръвче5, а в съдебната палата щеше да бъде представена една мистерия. Глашатаите на парижкия прево, в хубави виолетови плащове, с големи бели кръстове на гърдите, разгласиха това още предната вечер, надувайки тръбите си по всички кръстопътища.

Затворили къщи и дюкянчета, граждани и гражданки се стичаха още от сутринта от всички страни към тези места. Всеки бе избрал едно от тях — кой празничните огньове, кой майското дръвче, кой мистерията. Трябва да признаем, за чест и слава на благоразумните открай време парижки зяпльовци, че по-голямата част от тълпите се отправяха към празничните огньове, които подхождаха отлично на сезона, или към мистерията, която щеше да бъде представена в добре покрита и закътана палата, и любопитните се бяха сякаш наговорили да оставят клетото зле разцъфнало майско дръвче да зъзне сам-самичко под януарското небе в гробищата на „Бракския параклис“.

Най-много хора се стичаха по улиците, водещи към съдебната палата, защото се знаеше, че фламандските пратеници, пристигнали по-предния ден, възнамеряват да присъствуват на мистерията и на избора на папа на шутовете, който също щеше да стане в голямата зала.

Не беше лесно да се проникне в този ден в голямата зала, макар че тогава тя беше известна като най-обширното покрито помещение в света. (Вярно е, че по онова време Совал не беше измерил още голямата зала на замъка Монтаржи.) За любопитните, които гледаха през прозорците, задръстеният от народ площад пред съдебната палата напомняше море, в което пет-шест улици, подобни на реки, изливаха през устията си всеки миг нови вълни човешки глави. Безспир нарастващите талази на множеството се разбиваха в ъглите на издадените тук-таме къщи, които приличаха на носове, вързани в неправилния басейн на площада.

В средата на високата готическа6 фасада на палатата по централното стълбище слизаше и се качваше непрекъснато двоен поток от хора, който се срещаше на междинната площадка и се разливаше на широки вълни по двата странични наклона. Голямото стълбище на площада струеше като водопад над езеро. Виковете, смеховете, тропотът на хилядите крака се сливаха в силен шум и неописуема врява. От време на време врявата и шумът се удвояваха, потокът, който изтласкваше тълпата към голямото стълбище, се огъваше назад, размътваше се, образувайки водовъртежи, защото някой стрелец или конят на някой градски сержант се втурваше внезапно сред тълпата, за да въдвори ред. Великолепна традиция, завещана от парижкия прево на конетабъла, от конетабъла на конната стража, а от конната стража на днешната парижка жандармерия.

Врати, прозорци, капандури, покриви гъмжаха от хиляди благодушни, хрисими и почтени еснафски лица, които гледаха палатата и навалицата и не искаха нищо друго. Защото за мнозина парижани зрителите са сами по себе си достатъчно зрелище и дори голата стена, зад която става нещо, представлява за тях интересна гледка.

Ако ние, хората от 1830 година, можехме да се смесим мислено с тези парижани от петнадесети век и да влезем заедно с тях, влачени, блъскани с лакти, люшкани насам-на-там, в обширната зала на палатата, тъй тясна на 6 януари 1482 година, зрелището щеше да бъде безспорно интересно и запленяващо. И всичко около нас щеше да бъде толкова старинно, че щеше да ни се стори съвсем ново.

Ако читателят няма нищо против, ние ще се опитаме да възсъздадем мислено впечатлението, което той би добил, прекосявайки заедно с нас прага на голямата зала сред навалицата в къси връхни дрехи, военни униформи и туники.

Преди всичко оглушителен шум и ослепителен блясък. Над главите ни — двоен готически свод с дървена резба, целият изпъстрен със златни лилии на лазурен фон. Под краката ни — плочи от бял и черен мрамор. На няколко крачки от нас — огромна колона, по-нататък втора, трета. Всичко седем стълба по дължината на залата, поддържащи сключените в средата двойни сводове. Около първите четири колони — търговски будки с евтини стъклени и лъскави дреболии. Около последните три — дъбови пейки, изтъркани и излъскани от тесните и къси панталони на тъжителите и от тогите на прокурорите. Околовръст — край дългата стена между вратите и нишите на прозорците, както и между колоните — безкраен низ от статуи на всички френски крале като се почне от Фарамонд. Безволните — с вяло отпуснати рамене и сведени очи, а храбрите и войнствените — вдигнали дръзко към небето ръце и глави. По високите стрелчати прозорци — разноцветни стъклописи. В широките рамки — богати, покрити с изящна резба врати, и всичко — сводове, колони, стени, корнизи, дървена ламперия, врати, статуи, залени отгоре до долу със злато и лазур, леко потъмнели по времето, когато ги наблюдавахме ние, и почти напълно изчезнали под праха и паяжините през 1549 година, когато Дю Брьол по традиция все още се възхищаваше от тях.

Представете си сега тази огромна продълговата зала под синкавата светлина на януарския ден, заляна от пъстра и шумна тълпа, която се трупаше край стените и около седемте стълба, и ще добиете смътна представа за общия изглед, преди да се опитам да ви запозная с отделните интересни подробности.

Несъмнено, ако Раваяк не беше убил Анри IV, в архивите на съдебната палата нямаше да се намират документи по делото на Раваяк, нямаше да има и съучастници, заинтересовани от изчезването на тия документи, нямаше следователно да има и подпалвачи, които по липса на друго по-добро средство да прибягнат до подпалването на архивата, за да изгорят документите, нямаше да опожарят съдебната палата, за да изгорят архивата, нямаше следователно да избухне и пожарът от 1618 година. Старата съдебна палата още щеше да се възвисява със старинната си голяма зала и аз щях да имам възможност да кажа на читателя: „Идете да я видите!“ — и по този начин и на двама ни щеше да бъде спестено едно усилие: на мене — описанието на тази зала, а на него — четенето на описанието ми. Това доказва следната нова истина: големите събития имат неизмеримо големи последици.

Наистина напълно възможно е Раваяк изобщо да не е имал съучастници, както е възможно, дори ако случайно е имал, те съвсем да не са били замесени в пожара от 1618 година. Има и две други съвсем приемливи обяснения: първо, голямата пламтяща звезда, широка една сгьпка и дълга цял лакът, която паднала, както е всеизвестно, от небето точно върху съдебната палата на седми март след полунощ, и второ — четиристишието на Теофил:

Но каквото и да си мислим за това тройно — политическо, природно и поетично — обяснение на пожара на съдебната палата през 1618 година, за жалост едно само не подлежи на съмнение: самият пожар. Поради това бедствие и главно поради различните последователни реставрации, които окончателно унищожиха това, което пожарът бе пощадил, твърде малко нещо е оцеляло днес от това първо жилище на френските крале, от този дворец, по-стар от Лувъра, толкова стар вече по времето на Филип Красивия, че още тогава са търсели следите на великолепните сгради, издигнати от крал Робер и описани от Елгалдус. Почти всичко вече е изчезнало. Какво стана с кралската канцелария, където свети Луи „консумира своя брак“? Градината, в която, излегнат на килима заедно с Жоанвил, той раздаваше правосъдие, „облечен в пищна вълнена туника, със сукнен безръкавник и черен плащ от източна коприна“? Къде са покоите на император Сигизмунд? Ами на Шарл IV? На Йоан Безземни? Къде е стълбата, от която Шарл VI прочете милосърдния си едикт? Къде е плочата, върху която в присъствието на престолонаследника Марсел преряза гърлата на Робер дьо Клермон и на маршал Дьо Шампан? А вратичката, където бяха разкъсани вулите на антипапа Бенедикт и откъдето изведоха пратениците, които ги бяха донесли, облечени за посмешище в мантии и с митри на глава, за да се каят публично из цял Париж? Ами голямата зала, цяла в позлата и лазурносиньо, с готически аркади, със стълбове, с огромния, отрупан със скулптури свод? А златната стая? А каменният лъв, застанал пред вратата с наведена глава и подвита опашка в смирена поза, която подхожда на грубата сила пред правосъдието, също както лъвовете пред трона на Соломон? А красивите врати? Дивните стъклописи? Изящното ковано желязо, което е довеждало до отчаяние Бискорнет8? Фините резби на Дю Анси?… Какво стори времето? Какво сториха хората с тия чудеса? Какво ни дадоха в замяна на галската история, в замяна на готическото изкуство? В замяна на изкуството — тежките, ниски полукръгли сводове на господин Дьо Брос, недодялания строител на портала на „Сен Жерве“, а колкото до историята — останаха ни само голословните възпоминания на централния стълб, още кънтящ от злостните излияния на безброй патрюковци9.

Не много нещо, както виждате. Но нека се върнем към истинската голяма зала на някогашната съдебна палата.

В единия край на исполинския паралелепипед се намираше прословутата мраморна маса, ненадмината по широчина, дебелина и дължина, „истински резен от мрамор“, който би могъл да възбуди апетита на Гаргантюа10 според старинните благороднически летописи, а в другия — параклисът, в който Луи XI беше заповядал да го изваят коленичил пред светата Дева, като бе накарал да пренесат — без да го е грижа, че ще остави две празни ниши в поредицата кралски статуи — статуите на Карл Велики и на Луи Свети, двамата светци, ползуващи се според него с особено влияние на небето като френски крале. Параклисът, още нов, беше изработен в пленителния стил на нежната архитектура, която бележи у нас края на готическата ера и се задържа чак до средата на XVI век сред приказните приумици на Ренесанса.

Малката ажурна розетка, издълбана на портала, беше същински шедьовър с тънката изработка и изяществото си. Тя напомняше дантелена звезда.

Посред залата, точно срещу главния вход, беше издигната обвита в златоткани драперии естрада, опряна до стената, със специален вход през прозореца на коридора, водещ към златната стая. Тази естрада беше предназначена за фламандските пратеници и други знатни личности, поканени за представлението на мистерията.

По традиция мистерията трябваше да бъде играна върху мраморната маса, нагласена още от сутринта за тази цел. Над великолепната мраморна плоча, издраскана надлъж и нашир от краката на съдебните писари, бе закрепена доста висока, скована от дъски клетка, чиято горна повърхност, достъпна за погледите на зрителите от цялата зала, щеше да служи за сцена, а вътрешността й, закрита с килими, щеше да бъде гардеробна на актьорите. Подвижната стълба, наивно подпряна от вътрешната страна, трябваше да свързва сцената с гардеробната и те щяха да излизат на сцената и да я напускат по нейните груби стъпала. Така че всяка най-неочаквана поява на актьорите, всички перипетии на действието, всички театрални ефекти трябваше да минат по тази стълба. Невинно и достойно за уважение младенчество на изкуството и на техниката!

Четиримата съдебни пристави, неизбежни надзиратели на всяко народно увеселение в дни на празненство или на екзекуции, стояха изправени в четирите ъгъла на мраморната маса.

Мистерията трябваше да започне по обед след дванадесетия удар на големия часовник на палатата. Твърде късно наистина за театрално представление, но нямаше как — трябваше да се съобразят с най-удобния за пратениците час.

Множеството обаче чакаше още от сутринта. Голям брой от тия достопочтени зяпльовци зъзнеха от ранни зори пред главното стълбище на палатата. Някои твърдяха дори, че били висели цяла нощ пред входа, за да бъдат сигурни, че ще влязат първи. Тълпата се сгъстяваше с всеки изминал миг и като придошла река почна да се надига край стените, да се издува около сводовете, да пъпли по корнизите, по подпорите, по всички архитектурни издатини, по всички скулптури. Затова притеснението, нетърпението, скуката и волността, допустима в подобен ден на разпуснатост и лудории, кавгите, които избухваха по всякакъв повод — заради някой по-остър лакът или подкована обувка, — умората от дългото висене придаваха дълго преди часа, когато трябваше да пристигнат фламандските пратеници, остра и неприятна отсенка на врявата на затворената, притисната, смачкана и задушена тълпа. Чуваха се само оплаквания, клетви срещу фламандците, превото, Бурбонския кардинал, главния съдия, срещу нейно височество Маргарита Австрийска, срещу приставите с палките, студа, спарения въздух, лошото време, парижкия епископ, папата на шутовете, колоните, статуите, затворената врата, отворения прозорец. Всичко това страшно много забавляваше орляците учещи се и слуги, пръснати сред множеството, които примесваха закачките и злобните си шеги към недоволството на тълпата и като че ли бодяха с карфички общото лошо настроение.

Между тях личаха група весели дяволчета. Те бяха издънили цветните стъкла на един прозорец и насядали дръзко върху перваза, насочваха погледите и подигравките си ту навън, ту навътре, ту към множеството в залата, ту към навалицата на площада. Лесно беше да се види по подражателното им кривене, по буйния смях и присмехулните подвиквания, които разменяха с другарите си от другия край на залата, че тези млади учещи се споделяха скуката и умората на останалите присъствуващи и умееха отлично за свое собствено развлечение да превърнат гледката в краката си в забавно зрелище, което даваше възможност да дочакат търпеливо другото зрелище.

— Кълна се в душата си! Кого другиго, ако не вас, виждам там, Жоанес Фроло де Молендино11! — провикна се един от тях, сочейки хубавичко, лукаво, русо дяволче, кацнало на лъснатите мраморни клони на един капител. — Не току-така ви наричат Жеан Мелницата: двете ви ръце и двата ви крака са също като развени от вятъра крила. Откога сте тук?

— Дяволът да ми е на помощ! — отвърна Жоанес Фроло. — Има повече от четири часа. Смея да се надявам, че ще ми ги приспаднат един ден от времето, което трябва да прекарам в чистилището. Бях вече тук, когато осмицата псалтове на сицилийския крал изпяха първата строфа от тържествената сутрешна литургия в „Сент Шапел“.

— Певци за чудо и приказ! — поде другият. — Гласовете им са подостри от шапките им. Преди да отслужи утринна на свети Йоан, кралят трябваше да се осведоми дали пресвети Йоан Кръстител обича да му пеят псалми на латински с провансалски акцент!

— Той поръча тази литургия само за да намери работа на омразните псалтове на сицилийския крал — намеси се злобно една старица от навалицата под прозореца. — Та преценете сами, моля ви се! Хиляди парижки ливри за една нищо и никаква литургия! Как няма да покачват после таксата за морската риба в халите!

— Затваряй си устата, старо! — прекъсна я една дебела и важна особа, запушвайки нос край вонящата рибарка. — Тази литургия трябваше да се отслужи. Да не искате кралят да се разболее пак?

— Много добре казано, господин Жил Льокорню, придворни кожухарю! — извика дребничкият учещ, вкопчен в капитела.

Злополучното име на горкия придворен кожухар предизвика бурен смях сред учещите се.

— Льокорню! Жил Льокорню12! — завикаха те.

— Cornutus et hirsutus!13 — обади се някой.

— Ха! И таз добра! Какво пък толкова смешно има тук? — продължи малкото изчадие от капитела. — Става дума за достопочтения Жил Льокорню, брат на Жеан Льокорню, управител на кралския дом, син на метр Майе Льокорню, пръв надзирател на Винсенската гора, всичките парижки граждани, всичките женени, като се почне от бащата и се свърши със сина!

Смехът се засили. Дебелият кожухар, без да каже нито дума, се мъчеше да се скрие от отправените му от всички страни погледи. Но напразно, пухтеше и се потеше. Като забит в дърво клин, колкото повече се мъчеше да се измъкне от тълпата, толкова по-плътно приклещваше в раменете на съседите си пълнокръвното си алено от яд и гняв лице.

Най-сетне един нисък и важен като него човек му се притече на помощ.

— Отвратителна работа! Учещи да говорят така на един гражданин! В мое време щяха да ги нашибат здравата с наръч пръчки и после да ги изгорят на тях.

Цялата банда избухна:

— Охо! Кой взе да опява така? Какво врачува тази кукумявка?

— Чакай! Ами че аз го познавам — подхвърли един. — Това е метр Андри Мюние.

— Вярно бе! Един от заклетите библиотекари на Университета — каза друг.

— В нашата барака всичко е по четири — обади се трети. — Четири народности14, четири факултета, четири празника, четирима икономи, четирима настоятели и четирима библиотекари!

— Отлично! — провикна се Жеан Фроло. — В такъв случай нека всеки един от нас да крещи за четирима!

— Мюние, ще ти запалим книгите!

— Мюние, ще напердашим слугата ти!

— Мюние, ще натиснем жена ти!

— Тази славна дебелана, госпожа Удард!

— Дето е свежа и весела като вдовичка!

— Мътните да ви отвлекат! — измърмори сърдито метр Андри Мюние.

— Метр Андри — продължи Жеан, все още увиснал на капитела, — мълчи или ще тупна върху главата ти.

Метр Андри вдигна очи, измери, както изглежда, набързо височината на колоната и теглото на шегобиеца, умножи мислено теглото му по квадрата на скоростта и млъкна.

Господар на бойното поле, Жеан продължи победоносно:

— И непременно ще го сторя, макар че съм брат на архидякон!

— Бива си ги и нашите от Университета! Да не могат дори в такъв ден да извоюват малко повече зачитане на нашите привилегии! Ето на — в Града има майско дръвче и празнични огньове, в Сите — мистерия, папа на шутовете и фламандски пратеници, само в Университета — нищо!

— Като че ли площад „Мобер“ е малък! — добави един от кацналите на перваза учещи.

— Долу ректорът, настоятелите и икономите! — изкрещя Жоанес.

— Трябва да устроим празничен огън на Шан Гаяр с книгите на метр Андри — обади се друг.

— И с писалищата на писарите! — допълни съседът му:

— И с тоягите на клисарите!

— И е плювалниците на деканите!

— И бюфетите на икономите!

— И раклите на настоятелите!

— И столчетата на ректора!

— Долу! — повтори дребничкият Жеан напевно. — Долу метр Андри, клисарите и писарите, богословите, лекарите и законодателите, икономите, настоятелите и ректорът!

— Та това е същинско второ пришествие! — прошепна метр Андри и си запуши ушите.

— Охо! Ето че и ректорът се задава тъкмо навреме! Ей го там, пресича площада! — провикна се един от прозореца.

Всички се заобръщаха към площада.

— Наистина ли минава нашият високоуважаван ректор метр Тибо? — попита Жеан Фроло Мелницата, който от колоната вътре в залата не можеше да види какво става навън.

— Да, да! — отвърнаха му другите. — Точно той, ректорът метр Тибо.

Беше действително ректорът, придружен от всички други важни личности от Университета, които отиваха тържествено да пресрещнат пратениците и в момента пресичаха площада пред палатата. Притиснати един до друг на прозореца, учещите ги посрещнаха с язвителни насмешки и подигравателни ръкопляскания. Ректорът, който вървеше начело на групата, обра първия залп. А този залп си го биваше.

— Добър ден, господин ректор! Хей! Здрасти!

— Какво търси тук този стар комарджия? Нима се е разделил със заровете си?

— Как само се друса на мулето! А ушите му по-дълги и от мулешките!

— Охо! Добър ден, господин ректор Тибо! Tibai, be eleator!15 Дърт глупак! Дърт комарджия!

— Нека бог ви закриля! Хвърляхте ли често дюшеш снощи?

— Ох, какво разкапано лице, оловносиво, изпито и изнурено от страстта към хазарта и заровете!

— Накъде сте се запътили така, Tibalde ad dados16, обърнал гръб на Университета и поел в тръс към Града?

— Навярно отива да търси квартира на улица Тиботоде17! — извика Жеан Мелницата.

Цялата банда поде гръмогласно шегата и заръкопляска бясно.

— Отивате да търсите квартира на улица Тиботоде ли, господин ректор? Там ли отивате, дяволски ортако?

После дойде ред на другите длъжностни лица.

— Долу клисарите! Долу жезлоносците!

— Я ми кажи, Робен Пуспен, що за птица е тоя там?

— Това е Жилбер дьо Сюй, Gilbertus de Soliaco, управител на колежа „Отьон“.

— Дръж обувката ми. Твоето място е по-удобно. Цапни го по мутрата!

— Saturnalitias mittimus ecce nuces.18

— Долу шестимата богослови с белите стихари!

— Богослови ли били тия? Аз пък ги взех за шестте бели гъски, подарени на града от света Жонвиев за имението „Рони“.

— Долу лекарите!

— Долу диспутите на основни и свободни теми!

— Ще те цапардосам с капелата си, управителю на „Сент Жонвиев“! Ти ме онеправда. Това е самата истина. Даде мястото ми в нормандската корпорация на дребничкия Асканио Фалцаспада от провинцията Бурж само защото е италианец!

— Каква неправда! — закрещяха студентите. — Долу управителят на „Сент Жонвиев“!

— У-у! Метр Жоашен дьо Ладьоор! У-у! Луи Даюй! У-у! Ламбер Октьоман!

— Дяволът да удуши иконома на германската корпорация!

— И капеланите от „Сент Шапел“ заедно със сивите им кожени наметки, cum tunicis grisis.

— Sen de pellibus grisis furratis.19

— Ехей! Магистри на изкуствата! Брей, че хубави черни мантии! Брей, че хубави червени мантии!

— Бива си я опашката на ректора!

— Също като венециански дож, който отива да се жени20 за морето.

— Какво ще кажеш, Жеан? Ето ги и канониците от „Сент Жонвиев“!

— По дяволите канониците!

— Абат Клод Шоар! Доктор Клод Шоар! Да не би да търсите Мари Жифардата?

— Тя живее на улица „Глатини“.

— Готви се да си легне с надзирателя на публичните домове.

— Плаща си четирите дьоние, quatuor denarios.

— Aut unum bombum.21

— Другари! Ето ви и Симон Санген, настоятеля на Пикардската корпорация, с жена си, седнала зад него.

— Post equitem sedet atra cura.22

— Дръж се метр Симон!

— Добър ден, господин настоятелю!

— Лека нощ, госпожа настоятелко!

— Ах, блазе им, че виждат всичко това! — въздишаше Жоанес де Молендино, кацнал сред мраморните листа на капитела.

През това време библиотекарят при Университета метр Андри Мьоние се беше навел към ухото на придворния кожухар метр Жил Льокорню.

— Пак ви казвам, господине, това е същинско второ пришествие. Никога не е имало подобна разпуснатост сред учещите. Проклетите изобретения на нашето време погубват всичко. Различните огнестрелни оръдия, топовете и главно печатницата, тази нова германска напаст. Няма вече ръкописи, няма вече книги. Печатницата убива книжарницата! Второ пришествие!

— Това се вижда и по широкото разпространение на кадифетата — каза кожухарят.

В този миг часовникът удари дванадесет.

— А-а! — възкликна в един глас тълпата. Студентите притихнаха. После се вдигна невероятен шум на хора, които се наместват — тропот на крака, обръщане, общо оглушително кашляне и секнене. Всеки се приготви да гледа, настани се удобно, понадигна се край другите. После — мъртва тишина. Протегнати напред шии, отворени уста, приковани в мраморната маса погледи. Но там не се появи нищо ново. Само четиримата съдебни пристави продължаваха да стърчат вдървени и неподвижни като четири изписани статуи. Всички очи се обърнаха към естрадата, определена за фламандските пратеници. Вратата беше затворена, естрадата — празна. Още от заранта множеството чакаше три неща: пладне, фламандските пратеници и мистерията. Само пладне беше дошло навреме. Това беше вече прекалено.

Тълпата почака една, две, три, пет минути, четвърт час. Пак нищо. Естрадата си оставаше пуста, театърът — безмълвен. Нетърпението се превърна постепенно в гняв. Понесоха се възмутени забележки, наистина все още полугласно.

— Мистерията! Мистерията! — чу се глух ропот. Главите закипяха. Над тълпата тътнеше буря. Жеан Мелницата хвърли първата искра.

— Почвайте мистерията, а фламандските пратеници да вървят по дяволите! — провикна се той с все гърло, виейки се като змия около капитела.

Тълпата заръкопляска.

— Мистерията! — подхванаха всички. — А Фландрия да върви по дяволите!

— Искаме мистерията, и то начаса! — дереше се студентът. — Иначе ще обесим, както ми се струва, главния парижки съдия и тогава ще имаме и комедия, и нравоучителна пиеса!

— Отлично! — закрещя народът. — Да започнем с приставите!

Настана неописуема врява. Четиримата злочести клетници почнаха да бледнеят и да се споглеждат. Множеството се люшна към тях и крехката дървена балюстрада, която ги отделяте, се огъна и се поддаде под напора.

Критична минута.

— Дръжте ги! Дръжте ги! — крещяха от всички страни. В този миг килимът на гардеробната, която описахме по-горе, се вдигна и пропусна едно лице, чийто вид тутакси спря тълпата и превърна магически гнева й в любопитство.

— Тишина! Тишина!

Не особено сигурен и цял разтреперан, човекът пристъпи до края на мраморната маса с много поклони, които с всяка крачка все повече заприличваха на падане на колене.

Залата постепенно притихна. Чуваше се само лекото шумолене, присъщо на всяка смълчана тълпа.

— Господа граждани и госпожи гражданки — започна човекът, — ние ще имаме честта да рецитираме и да представим пред негово преосвещенство кардинала една много хубава нравоучителна пиеса, която носи името „Справедливата присъда на пресвета Дева Мария“. Аз играя Юпитер. Негово преподобие придружава в този момент достопочтените пратеници на австрийския херцог. А те са задържани при Порт Боде от приветствената реч на господин ректора на Университета. Щом негово преосвещенство кардиналът пристигне, веднага ще започнем.

Безспорно само намесата на Юпитер можа да спаси четиримата злочести съдебни пристави. И ако на нас се е паднало щастието да съчиним тази напълно достоверна история и следователно да отговаряме за съдържанието й пред светата Дева — критиката, класическото правило: „Nec deus intersit“23 не би могло да се приложи спрямо нас. Впрочем одеянието на господин Юпитер беше красиво и допринесе доста за уталожването на тълпата, като привлече изцяло вниманието й. Юпитер беше облечен в ризница със златни плочки, обшита с черно кадифе. На главата си носеше двувръх шлем със сребърни копчета. И ако лицето му не беше покрито наполовина от червило, наполовина от голяма брада, ако не държеше в ръка завит на руло позлатен картон, осеян с лъскави пулове и омотан с блестящи ленти, в които опитното око лесно разпознаваше мълнията, ако краката му не бяха обути в трико с телесен цвят и опасани с панделки по гръцка мода, той би могъл успешно да издържи сравнението — особено по строгата си осанка — с кой да е бретонски стрелец от отряда на херцог Дьо Бери.

II. ПИЕР ГРЕНГОАР

Обаче още докато произнасяше тържествената си реч, единодушното възхищение и доволство, предизвикани от костюма му, започнаха да се изпаряват от думите му. И когато стигна до злополучното заключение: „Щом негово преосвещенство кардиналът пристигне, веднага ще започнем“, гласът му се загуби в буря от дюдюкания.

— Започнете незабавно мистерията! Незабавно мистерията! — крещеше народът, а над всички гласове се извисяваше гласът на Жоанес де Молендино, който пронизваше общата глъч подобно пиколино на какофония в Ним.

— Започнете начаса! — дереше се студентът.

— Долу Юпитер и Бурбонският кардинал! — крещяха Робен Пуспен и другите кацнали по перваза учещи.

— Искаме нравоучителната пиеса! — повтаряше тълпата. — И то веднага! Никакво отлагане! Иначе чувал и въже и за комедиантите, и за кардинала!

Горкият Юпитер, уплашен, объркан, съвсем блед под пласта червило, изпусна гръмотевицата си, взе двувърхия си шлем в ръка и се закланя треперещ и заекващ:

— Негово преосвещ… пратениците… нейно височество Маргарита Фламандска…

Чудеше се какво да каже. Дълбоко в душата си той се опасяваше, че ще бъде обесен.

Обесен от простолюдието, ако чака кардинала, обесен от кардинала, ако не го чака. И от двете страни виждаше само пропаст — тоест бесило.

За щастие един непознат го измъкна от затруднението му и пое отговорността върху себе си.

Някакъв човек, който стоеше отвън оградата в свободното пространство около мраморната маса, незабелязан от никого, понеже поради диаметъра на колоната, на която се беше облегнал, не можеше да попадне в ничие зрително поле. Този непознат — висок, мършав, блед, възрус, млад още, макар и вече с набръчкано чело и страни, с блестящи очи и усмихнати устни, облечен в черна изтъркана и излъскана от дългото носене роба от серж, се приближи до мраморната маса и кимна на злочестия страдалец, който, изгубил ума и дума, не го забеляза.

Непознатият пристъпи крачка напред.

— Юпитер — повика го той, — драги Юпитер! Юпитер пак не го чу.

Тогава високият рус мъж загуби търпение и кресна, кажи-речи под носа му:

— Мишел Жиборн!

— Кой ме вика? — стресна се Юпитер като събуден от сън.

— Аз! — отвърна облечената в черно личност.

— А! — промълви Юпитер.

— Започнете незабавно! — нареди непознатият. — Задоволете народа. Аз се нагърбвам да смекча господин главния съдия, който пък ще успокои негово преосвещенство.

Юпитер си отдъхна.

— Уважаеми господа граждани! — извика той с пълно гърло към тълпата, която продължаваше да го освирква. — Ей сега ще започнем.

— Evoe, Юпитер! Plaudite, cives!24 — завикаха студентите. — Браво! Браво! — закрещя публиката. Раздадоха се оглушителни ръкопляскания. Юпитер се скри под килима, докато залата все още се тресеше от възторжени викове.

Междувременно непознатата личност, която като с магическа пръчка бе сменила „бурята със затишие“, за да си послужим с думите на стария ни любим Корней25, се отдръпна скромно в сянката на колоната и сигурно щеше да остане там невидима, неподвижна и безмълвна както досега, ако две девойки, застанали в първата редица на публиката, не я бяха измъкнали оттам. Разговорът на непознатия с Мишел Жиборн-Юпитер не беше минал незабелязано.

— Метр — повика го едната, правейки му знак да се приближи.

— Какво говорите, мила Лиенард — пошушна съседката й, хубавичка, сочна и празнично дръзка девойка. — Ами че той не е духовник, а мирянин. Не бива да му казваш метр, а месир.

— Месир — поправи се Лиенард. Непознатият се приближи до балюстрадата.

— Какво обичате, госпожици? — попита той любезно.

— Ах, нищо! — отвърна съвсем засрамена Лиенард, — Моята приятелка Жискет Жансиен иска да ви каже нещо.

— О, съвсем не! — промълви пламнала Жискет. — Лиенард ви нарече метр, а аз й обясних, че трябва да ви каже месир.

Двете девойки наведоха очи. Мъжът, който нямаше нищо против да завърже разговор, ги погледна усмихнат.

— И така, нищо ли нямате да ми кажете, госпожици?

— О, съвсем нищо! — отвърна Жискет.

— Нищо — добави и Лиенард.

Високият рус мъж понечи да се оттегли. Но двете любопитни девойки не искаха да изпуснат така лесно жертвата си.

— Месир — обърна се живо Жискет към него, устремена като отприщен яз или като внезапно одързостила се жена, — познавате ли войника, който ще играе ролята на Дева Мария в мистерията?

— Искате да кажете ролята на Юпитер? — попита непознатият.

— Разбира се! — възкликна Лиенард. — Ама че си глупава, Жискет! Значи вие познавате Юпитер?

— Мишел Жиборн ли? — отвърна непознатият. — Да, госпожице.

— Има знаменита брада! — каза Лиенард.

— Хубаво ли ще бъде това, дето сега ще го играят? — осведоми се плахо Жискет.

— Много хубаво, госпожице — отвърна непознатият без всякакво колебание.

— Какво точно ще бъде? — попита Лиенард.

— „Справедливата присъда на пресвета Дева Мария“ — нравоучителна пиеса, госпожици.

— А, това е вече нещо ново — забеляза Лиенард. Последва кратко мълчание. Непознатият го наруши.

— Това е съвсем нова нравоучителна пиеса, която не е играна още.

— Значи — намеси се Жискет, — не е същата, дето я дадоха преди две години, когато пристигна папският посланик и в която имаше три хубави моми, три…

— Сирени — подсказа й Лиенард.

— При това съвсем голи — добави младият мъж. Лиенард сведе свенливо очи. Жискет я погледна и стори същото. Мъжът продължи усмихнат:

— Забавно беше, вярно. Днес обаче ще се представя нравоучителна пиеса, написана специално за фламандската принцеса.

— Ами ще пеят ли пасторали? — попита Жискет.

— И таз добра! — отвърна непознатият. — В нравоучителна пиеса? Не бива да се смесват жанровете. Виж, ако беше комична пиеса, тогава би могло.

— Жалко — промълви Жискет, — тогава около фонтана Понсо имаше разни диваци, мъже и жени, които се биеха помежду си, кривяха се и пееха пасторали и забавни куплети.

— Това, което подхожда за папски посланик, не подхожда за принцеса — забеляза доста сухо непознатият.

— А около тях — поде Лиенард — се надпреварваха да свирят какви ли не медни инструменти и изпълняваха чудесни мелодии.

— А за разхлаждане на зрителите — добави Жискет — през трите чучура на фонтана бликаха вино, мляко и подсладено вино и всеки, който иска, можеше да пие.

— Малко по-надолу от Понсо — продължи Лиенард — в „Трините“ играеха, без да говорят, „Страдание господне“.

— Че как да не си спомням! — провикна се Жискет. — Исус Христос на кръста с двама разбойници отдясно и отляво.

Тук младите бъбрици, разгорещени от спомените, свързани с пристигането на папския посланик, започнаха да говорят в надпревара.

— А малко по-нататък при Порт о Пентър имаше други едни хора, много натруфени.

— А помниш ли оня ловец при фонтана Сент Иносан, който гонеше сърната сред оглушителен кучешки лай и ловджийски рогове?

— Ами дървеното скеле при парижката кланица, дето представляваше Диепската крепост?

— А помниш ли, Жискет, тъкмо когато посланикът мина, превзеха с пристъп крепостта и прерязаха гърлата на всички англичани.

— А при входа на Шатле какви хубави актьори имаше!

— Ами на Понт о Шанж, целия покрит с килими?

— А когато папският посланик мина, пуснаха над моста над двеста дузини какви ли не щеш птици. Колко беше хубаво, Лиенард!

— Днес ще бъде още по-хубаво — намеси се най-сетне събеседникът им, който ги слушаше с известна досада.

— Обещавате ли ни, че мистерията ще бъде хубава? — попита Жискет.

— Разбира се — отвърна той и добави малко наперено: — Аз съм авторът, госпожи.

— Наистина ли! — възкликнаха двете девойки смаяни.

— Наистина — отвърна поетът и се поизпъчи. — По-право ние сме двама: Жеан Маршан наряза дъските и скова скелето и другата дървения за театъра, а аз написах пиесата. Казвам се Пиер Гренгоар.

Едва ли авторът на „Сид“ би казал по-гордо: „Казвам се Пиер Корней.“

Нашите читатели са си дали може би сметка, че от момента, когато Юпитер се вмъкна под килима, до момента, когато авторът на новата нравоучителна пиеса разкри така неочаквано самоличността си пред наивно възхитените Жискет и Лиенард, бе изминало доста време. Но забележително нещо — цялата публика, така шумна само преди няколко минути, сега чакаше прилично, уповавайки се на думите на комедианта. Това доказва вечната истина, че най-доброто средство да накараш зрителите да чакат търпеливо е да ги увериш, че представлението ще започне незабавно. Жоанес обаче не спеше.

— Ехей! — провикна се внезапно той сред настъпилото след бурята спокойно очакване. — Юпитер, госпожа Дева Мария, проклети палячовци! Гаврите ли се с нас? Пиесата! Пиесата! Почвайте, да не почнем пак ние! Нямаше нужда от нищо друго.

На скелето прозвучаха алтови и басови инструменти, килимът се повдигна и четирима пъстро облечени и силно гримирани актьори се измъкнаха от клетката, покатериха се по стръмната театрална стълба и като се качиха на горната площадка, наредиха се в права линия пред публиката и се поклониха дълбоко. Оркестърът престана да свири. Мистерията започна.

— Четиримата актьори изчакаха да ги възнаградят щедро с ръкопляскания заради поклоните им и пристъпиха сред благоговейно мълчание към пролога, от който ние ще избавим читателите. Впрочем, както се случва и по наше време, публиката се занимаваше много повече с костюмите на актьорите, отколкото с репликите, които те декламираха. Пък и това беше напълно оправдано. Одеждите и на четиримата бяха наполовина жълти, наполовина бели и се отличаваха само по материята: първият носеше роба от златносребрист брокат, вторият — от коприна, третият — от вълна, а четвъртият — от памучно платно. Първият актьор държеше в ръката си сабя, вторият — два златни ключа, третият — везни, четвъртият — мотика. А в помощ на ленивите умове, които не биха могли да прозрат дълбокия смисъл на тия принадлежности, в долната част на робите можеха да се прочетат следните големи, извезани в черно букви: на златотканата — „Наричам се дворянство“, на копринената — „Наричам се духовенство“, на вълнената — „Наричам се търговско съсловие“, а на платнената — „Наричам се селячество“. Полът26 на двете мъжки алегорични фигури личеше ясно по късите роби и по островърхите шапки, докато женските алегорични фигури носеха по-дълги роби и бяха покрили главите си с качулки.

Само злонамерен слушател не би разбрал от поетичния пролог, че селячеството е омъжено за търговското съсловие, а духовенството — за дворянството, и че двете щастливи двойки притежават общо великолепен златен делфин27, който са решили да дадат на най-голямата хубавица. И те тръгнаха по света да търсят и да дирят тази хубавица и след като не харесали нито царицата на Голконда нито принцесата на Трапезунд, нито дъщерята на великия татарски хан, нито много други хубавици, селячеството, духовенството, дворянството и търговското съсловие дошли да си починат върху мраморната маса в съдебната палата и да изтърсят пред почтената аудитория толкова сентенции и максими, колкото се изразходват във факултета по литература по време на изпитите, както и всичките софизми, афоризми, дефиниции и реторични фигури, необходими за получаване на докторско звание.

Всичко това беше от красиво по-красиво.

И сред цялата тълпа, над която четирите алегорични фигури изливаха в надпревара талази от метафори, нямаше по-внимателно ухо, по-изтръпнало сърце, по-занесен поглед, по-протегната шия от погледа, ухото, шията и сърцето на автора, на поета, на славния Пиер Гренгоар, който малко преди това не беше устоял на удоволствието да каже името си на двете хубави момичета. Той се беше върнал до колоната на няколко крачки от тях и слушаше, гледаше и ликуваше. Благосклонните ръкопляскания, които посрещнаха началото на пролога, още кънтяха в душата му и той беше всецяло I потънал във възторжения унес, с който всеки автор следи как мислите му падат една след друга от устата на актьора в смълчаната обширна зала. Достойният Пиер Гренгоар!

Макар и с прискърбие обаче ще трябва да признаем, че първоначалното му въодушевление беше скоро помрачено. Гренгоар едва долепи устни до опияняващата чаша на радостта и триумфа и в нея се примеси една горчива капка.

Някакъв опърпан просяк, който не можа да събере милостиня, докато беше забутан сред тълпата, а и не успя, изглежда, да попълни недостига от джобовете на съседите си, си науми да се качи някъде по-нависоко, за да привлече погледите на милосърдието. По време на първите стихове на пролога той се покатери по гредите на почетната естрада чак до корниза, който стърчеше навън в долния край на парапета, и се настани там, предизвиквайки съжаление и интерес у множеството с дрипите си и с отвратителната рана, зинала на дясната му ръка. Иначе той седеше съвсем тихо.

Понеже той мълчеше, прологът щеше да продължи безпрепятствено и никакво по-осезаемо безредие нямаше да възникне, ако за нещастие студентът Жоанес не беше зърнал на високата колона просяка и номерата му. Младият обесник беше обзет от луд смях и без да се грижи, че прекъсва представлението и нарушава всеобщото мълчание, завика весело:

— Виж пък тоя кекльо къде наумил да проси!

Само онзи, който е хвърлял камък в блато с жаби или е гърмял с пушка по ято птици, може да си представи въздействието на тези неуместни думи върху внимателно заслушаната аудитория. Гренгоар изтръпна като разтърсен от електрически ток. Прологът увисна във въздуха, всички глави шумно се обърнаха към просяка, а той не само не се смути, но веднага съобрази, че този инцидент е удобен случай да изкара някой грош, затова затвори очи и захленчи жално:

— Подарете за бога!

— Охо! Я виж ти! Кълна се в душата си! — продължи Жоанес. — Ами че това е Клопен Труйфу. Хей, приятелю, какво ти пречеше раната на крака, че си я преместил на ръката?

При тези думи той хвърли с маймунска сръчност една дребна монета в мазната касторена шапка, която просякът подаваше с болната си ръка. Без да трепне, дрипльото прие и милостинята, и язвителната закачка и пак занарежда с плачлив глас:

— Подарете за бога!

Тази случка значително разсея публиката, а доста зрители начело с Робен Пуспен и всички учещи заръкопляскаха развеселени от странния импровизиран диалог между Жеан с неговия писклив глас и просяка с невъзмутимото си еднообразно мънкане.

Гренгоар беше страшно недоволен. Като се опомни от първоначалното си смайване, той се развика към четиримата актьори на сцената, без да благоволи дори да погледне презрително двамата смутители на тишината:

— Продължавайте! Продължавайте, дявол да ви вземе!

В този миг той усети, че някой го дърпа за дрехата, обърна се с досада и едва смогна да се усмихне. А трябваше да го стори. Жискет Жансиен беше провряла хубавата си ръка през парапета, стараейки се да привлече по този начин вниманието му.

— Господине — попита тя, — ще продължат ли?

— Разбира се — отвърна Гренгоар, засегнат от въпроса й.

— В такъв случай, месир — продължи тя, — ще бъдете ли така любезен да ми обясните…

— Какво ще кажат по-нататък ли? — прекъсна я Гренгоар. — Ето, слушайте.

— А, не! — каза Жискет. — Какво казаха досега. Гренгоар подскочи, като че ли го докоснаха по жива рана.

— Каква напаст е тази тъпа гъска! — процеди през зъби той.

От този момент Жискет падна в очите му.

Междувременно актьорите се бяха подчинили на подканванията му и публиката, като видя, че те говорят отново, се заслуша, но пропусна не една красива мисъл в промеждутъка между двете части на внезапно прекъснатата пиеса. Гренгоар разсъждаваше горчиво върху всичко това. Все пак спокойствието постепенно се възстанови, студентът не се обаждаше, просякът се зае да брои монетите в шапката си и нравоучителната пиеса пак взе надмощие.

В действителност тя беше великолепно произведение, от което по наше мнение и днес би могло да се използува нещичко с известна преработка. Изложението — малко дълго и безсъдържателно, напълно в духа на литературните канони — беше просто и дълбоко в душата си Гренгоар се възхищаваше чистосърдечно на яснотата му. Както може би се досещате, четирите алегорични фигури се бяха малко уморили, след като бяха обиколили трите части на света, без да успеят да пласират прилично златния делфин. На това място бе вмъкната възхвала на чудната риба с безброй тънки намеци за младия годеник на Маргарита Фламандска, печален затворник по това време в замъка Амбоаз, който съвсем не подозираше, че селячеството, духовенството, дворянството и търговското съсловие бяха обиколили целия свят заради него. Та гореспоменатият делфин беше млад, хубав, силен и главно — нали това е разковничето на всички кралски добродетели! — беше син на френския лъв. Аз намирам тази смела метафора прекрасна. Не вярвам в подобен ден на алегории и епиталамии в чест на краля театралната естествена история да се смущава от обстоятелството, че делфинът е син на лъв! Точно тия редки и пиндаровски смешения са доказателство за възторга на поета. И все пак, ако си позволим да бъдем малко по-критични, трябва да отбележим, че поетът би могъл спокойно да развие тази чудна мисъл не непременно в двеста стиха! Вярно е обаче, че според нарежданията на парижкия прево мистерията трябваше да трае от пладне до четири часа и през това време, тъй или иначе, беше необходимо да се декламира нещо. Впрочем публиката слушаше търпеливо.

Внезапно, точно в разгара на препирнята между търговското съсловие и дворянството, в момента, когато селячеството произнасяше великолепния стих:

вратата на почетната естрада, която досега беше тъй ненавременно затворена, се отвори още по-ненавременно и гръмкият глас на вратаря извести без предисловие:

— Негово преосвещенство монсеньор Бурбонският кардинал!

III. КАРДИНАЛЪТ

Горкият Гренгоар! Надали пукотевицата от всички двойни фишеци на Богоявление, залпът от двадесет аркебузи, гърмежът от прословутото оръдие от кулата Бий, което по време на обсадата на Париж в неделя на 29 октомври 1465 година уби с един изстрел седем бургундци, избухването на всичкия барут, складиран при Порт Тампл, биха пронизали тъй грубо ушите му в този тържествен и драматичен миг, както няколкото думи, произнесени от вратаря: „Негово преосвещенство монсеньор Бурбонският кардинал.“

Не че Пиер Гренгоар се страхуваше от кардинала или че го презираше. Не му беше присъщо нито подобно малодушие, нито подобно високомерие. Като истински еклектик — както бихме казали в наши дни — Гренгоар спадаше към издигнатите, твърди, спокойни и умерени натури, които умеят да се придържат във всичко към златната среда (stare in dimidio rerum), без благоразумието и либералните схващания да им пречат да тачат все пак кардиналите. Ценна, непресекваща философска порода, получила от тази нова Ариадна мъдростта — кълбото, което се развива и я води още от сътворението на света през лабиринта на житейските неволи. Тези хора се срещат във всички епохи, верни на себе си, тоест винаги приспособени към съответната епоха. И без да смятаме нашия Пиер Гренгоар, който би могъл да бъде чудесен техен представител в петнадесети век, ако съумеем да го изобразим както заслужава, няма съмнение, че и отец Дю Брьол споделяше философията му, като пишеше в шестнадесети век тези наивно възвишени думи, достойни за вечни времена: „Аз съм парижанин по рождение и паризианин по език, защото parrhisia означава на гръцки свобода на словото, с която и аз не малко отегчих господа кардиналите — брата и вуйчото на монсеньор принц Конти, но отдавайки все пак нужната почит на техния сан и без да оскърбя когото и да било от тяхната свита, което не е малка заслуга.“

Така че в неприятното чувство, което Гренгоар изпита при появяването на кардинала, нямаше нито сянка от омраза или презрение. Точно обратното. Нашият поет беше достатъчно благоразумен и ризата му беше достатъчно износена, затова той държеше особено много на един намек от пролога му, по-специално възхвалата на делфина, син на френския лъв, да бъде чут от влиятелното ухо. Само че в благородната натура на поетите интересът не винаги стои на първо място. Приемем ли, че същността на поета е изразена с числото десет, ако някой химик я анализира и „фармакополизира“, за да си послужим с езика на Рабле, би намерил, че тя се състои от една част заинтересованост и девет части честолюбие. А в момента, когато разтвориха вратичката пред кардинала, деветте части честолюбие на Гренгоар, напомпани и раздути от диханието на народното възхищение, се намираха в състояние на чудотворен растеж, докато незабележимата молекула заинтересованост, която току-що разграничихме в устройството на поетите, просто не се забелязваше. Ценна частица, между другото, нещо реално и човешко, необходим баласт, без който поетите не биха могли да слизат на земята.

Гренгоар се наслаждаваше, чувствувайки, виждайки и едва ли не долавяйки с всички сетива, че цялото това множество — от безделници наистина, но нима това имаше значение? — бе прехласнато, изтръпнало, вкаменено пред безконечните тиради, които бликаха всеки миг от всички строфи на неговата епиталама. Смея да твърдя, че той споделяше общия възторг и за разлика от Лафонтен, който при представяне на комедията му „Флорантен“28, попитал: „Кой невежа е скалъпил тази нелепост?“, Гренгоар с удоволствие би запитал съседа си: „Чий е този шедьовър?“ Сами съдете сега какво въздействие му оказа внезапната и ненавременна поява на кардинала.

Опасенията му се оправдаха. И то премного. Пристигането на негово преосвещенство страшно възбуди публиката. Всички глави се извърнаха към естрадата. Вдигна се невъобразима врява.

— Кардиналът! Кардиналът! — повтаряха безброй уста.

Злополучният пролог увисна за втори път във въздуха.

Кардиналът се спря за миг на прага на естрадата. Докато погледът му се плъзгаше доста равнодушно над зрителите, шумът се удвои. Всеки се мъчеше да провре главата си над раменете на съседа си. А кардиналът наистина беше високопоставена личност и появяването му само струваше колкото коя да е комедия. Шарл, Бурбонски кардинал, лионски граф и архиепископ, галски примат, беше родственик едновременно и на крал Луи XI чрез брат си Пиер, сеньор Дьо Божо, който се беше оженил за най-възрастната дъщеря на краля, и с Шарл Смели чрез майка си Агнеса Бургундска. Дворцовият дух и сляпата преданост към властвуващите бяха преобладаващата отличителна черта в характера на галския примат. Можете да си представите безкрайните усложнения, в които бе изпаднал благодарение на това духовно родство, и колко ловко трябваше да лъкатуши духовната му ладия сред какви ли не светски подводни скали, за да не се сблъска нито с Луи, нито с Шарл — тази Сцила и Харибда, които бяха разкъсали херцог Дьо Ньомур и конетабъла Сен Пол. С божия милост той успя да измине своя опасен път и безпрепятствено хвърли котва в Рим. Но макар и да беше вече в пристанището — или по-скоро точно защото беше там, — той винаги си спомняше с тревога различните превратности на политическия си живот, тъй дълго разтърсван от трудности и бури. Затова имаше навика да казва, че 1476 година била за него черна и бяла; под това той разбираше, че в същата година беше загубил и майка си — херцогиня Бурбонска, и братовчед си — бургундския херцог, и че едната загуба го утешила за другата.

Иначе той не беше лош човек. Водеше лек кардиналски живот, обичаше да си попийва кралско винце от лозята Шалюо, нямаше нищо против Ришард Гармоазката и Томас Шегаджийката, предпочиташе да дава милостиня на хубави моми вместо на баби и поради всички тия качества беше особено приятен на парижкото простолюдие. Движеше се винаги обкръжен от малка свита епископи и абати от благородно потекло, галантни, разпуснати, славни лапачи, когато се наложи. Неведнъж почтените набожни енориашки от „Сен-Жермен д’Оксер“, минавайки вече под ярко осветените прозорци на бурбонския дворец, се възмущаваха, като чуваха същите гласове, които им бяха пели вечерната служба, да пеят проточено под звъна на чашите пиянските стихове на Бенедикт XII, който беше прибавил трета корона към папската си тиара: „Bibamus papaliter!“29

Може би именно тази справедливо извоювана популярност го предпази при влизането му от каквато и да било враждебна проява от страна на навалицата, тъй недоволна само до преди малко и не особено склонна да тачи кардинала в ден, когато щеше да избира папа. Но парижаните не са злопаметни: освен това, налагайки се да започне представлението, простодушните буржоа бяха победили кардинала и се чувствуваха удовлетворени. Независимо от всичко друго негово преосвещенство кардиналът беше хубав мъж и носеше много изящно прекрасното си червено расо, затова всички жени, следователно по-голямата част от публиката, бяха за него. Ясно е, че би било грозно и несправедливо да се освирка кардинал, който е такъв красавец и носи тъй елегантно червеното си расо само защото бил закъснял за представлението!

И така, кардиналът влезе, поздрави присъствуващите с наследствената усмивка на високопоставените, предназначена за народа, и се отправи бавно към яркочервеното си кадифено кресло, явно замислен за съвсем друго. Свитата му, днес бихме казали „генералният му щаб“, от епископи и абати нахълта след него на естрадата и шумът и любопитството на зрителите се удвоиха. Надпреварваха се да си показват новодошлите, да ги назовават по име, да разпознават по-известните измежду тях. Едни, доколкото си спомням, сочеха марсилския епископ Алоде, други — настоятеля на „Сен Дьони“, трети — Робер дьо Леспинас, абат на „Сен Жермен де Пре“, разблудния брат на една метреса на Луи XI. Всяка забележка от този род бе придружена от много подигравки и крясъци. Колкото до учещите, те не жалеха задевките си. Та нали това беше техният ден, денят на шутовете, техните сатурналии, ежегодната оргия на писарите и учещите. И най-грубата непристойност беше свещена и позволена този ден. Пък и сред тълпата имаше такива весели женички като Симон Четирите фунта, Анес Треската, Рабин Козлоногата. Как да не попсуват на воля в такъв хубав ден и в такава приятна компания от духовници и леки жени, как да не побогохулствуват! Затова те никак не се въздържаха. Сред общата глъч се носеха страхотните псувни и богохулства на разпасаните езици на писари и студенти, които цяла година се сдържат от страх пред нагорещеното желязо на свети Луи! Горкият свети Луи! Как само се гавреха с него в собствената му съдебна палата! Всеки от тях беше избрал за прицел някое черно, сиво, бяло или виолетово расо измежду новодошлите на естрадата. Колкото до Жоанес Фроло де Молендино, като брат на архидякон, той се залови дръзко с червеното расо и запя пронизително, вперил безочливия си поглед в кардинала: „Cappa repelta mero!“30.

Всички тия подробности, които излагаме тук в цялата им голота за назидание на читателя, така много се заглушаваха от общата глъч, че не достигаха до почетната естрада. Впрочем кардиналът едва ли щеше да се трогне много, защото този ден бяха допустими всякакви волности. Освен, това той си имаше съвсем друга грижа, изписана и на лицето му, която вървеше по петите му и излезе почти едновременно с него на естрадата — фламандските пратеници.

Не че беше кой знае какъв тънък политик или че се интересуваше кой знае колко от възможните последици от женитбата на братовчедка си Маргарита Бургундска и братовчед си Шарл, виенски престолонаследник. Колко би могло да трае неустойчивото разбирателство между австрийския херцог и френския крал, как английският крал щеше да посрещне това оскърбително пренебрегване на дъщеря му, всичко това малко го тревожеше. И той продължаваше да отдава всяка вечер почит на кралското вино от Шалюо, без да се съмнява, че няколко бутилки от същото това вино (леко подобрени и подправени, вярно, от кралския лекар Коактие), сърдечно предложени на Едуард IV от Луи XI, щяха да отърват една прекрасна сутрин Луи XI от Едуард IV. „Многоуважаемите посланици на господин австрийския херцог“ не създаваха подобни грижи на кардинала, но го дразнеха по съвсем друг начин. Мъчително бе за него, Шарл Бурбонски, ние споменахме вече това в началото на тази книга, че е принуден да оказва почит и радушен прием на някакви си буржоа. Той, кардиналът, да придружава някакви си градски първенци! Той, французинът, забавният сътрапезник, да любезничи с всевъзможни фламандци, смукачи на бира! И то публично. Това действително беше една от най-досадните роли, които беше изпълнявал някога в угода на краля.

Но той се обърна към вратата с възможно най-приветливото изражение (толкова се бе обиграл в изкуството да лицемери), когато вратарят извести гласовито: „Господа пратениците на господин австрийския херцог!“ Излишно е да ви казвам, че цялата зала последва примера на кардинала.

И на естрадата заприиждаха важно двама по двама четиридесет и осемте пратеници на Максимилиан Австрийски начело с достопочтения отец Жеан, абат на „Сен Бертен“, канцлер на ордена на златното руно, и Жак дьо Гой, сийор Доби, върховен съдия на град Ганд, важни, рязко отличаващи се от веселата свита духовници на Шарл Бурбонски. В залата настана тишина, нарушавана от сдържани смехове при комичните имена и еснафски звания, които всяко от влизащите лица съобщаваше на вратаря, и той от своя страна изричаше едно след друго имената и званията и ги поднасяше изопачени на тълпата. Ето ви метр Лос Рулоф, наместник на град Лувен, месир Клас д’Етюлд, наместник на Брюксел, месир Пол дьо Баюст, сийор дьо Воармизел, пръв депутат на Фландрия, метр Жеан Кольохенс, бургместър на Анверс, метр Жорж дьо ла Мур, старейшина на тъкачите в град Ганд, метр Гелдолф ван дер Хаг, старейшина на земевладелците в същия град, и сийор Дьо Бирбеке, и Жеан Пинок, и Жеан Димерзел, и пр., и пр. — все съдии, наместници, бургместри, наместници, съдии. Всички дървени, важни, надути, натруфени в кадифета и коприна, с черни кадифени шапки с пискюли от кипърска сърма. С една дума, добродушни фламандски глави, строги и благопристойни като тези, които се открояват тъй ярко и наперено върху черния фон на Рембрандовата „Нощна стража“. Хора, на чиито лица е написано, че Максимилиан Австрийски с пълно право „се е доверил изцяло“, както се казва в манифеста му, „на тяхното благоразумие, мъжество, опитност, вярност и честност“.

Само един се отличаваше от останалите. Той имаше тънко, умно и хитро лице с изражение на дипломат или на маймуна. Кардиналът направи три крачки към него и му се поклони дълбоко, макар че той се наричаше само Гийом Рим, съветник и сановник на град Ганд.

Малцина знаеха по онова време какво представлява Гийом Рим. Рядък гений, който във време на революция би изплувал бляскаво на повърхността на събитията и който в петнадесети век бе успял да стигне само до подмолно интригантствуване и „разложителна дейност“ по думите на херцог Сен Симон. Впрочем той беше правилно оценен от най-добрия специалист по подривна дейност в Европа, беше посветен в машинациите на Луи XI и често се бе намесвал в тайните му замисли. Дейности, които тълпата не подозираше, затова се удивляваше на любезния прием, оказан от кардинала на невзрачния фламандски сановник.

IV. МЕТР ЖАК КОПЕНОЛ

Докато гандският сановник и негово преосвещенство размениха ниски поклони и още по-ниско прошепнати поверителни думи, един снажен, широкоплещест мъж с едро лице застана на входа и се накани да влезе заедно с Гийом Рим. Булдог след лисица. Нахлупената му касторена шапка и кожената му дреха биеха неприятно на очи сред окръжаващите го кадифета и коприни. Вратарят го взе за сбъркал пътя коняр и го спря. — Хей, приятелю! Не можеш да минеш оттук! Мъжът с кожената дреха го отблъсна с рамо.

— Какво иска от мене този чудак? — попита той така гръмогласно, че цялата зала се заслуша в необичайния диалог. — Не виждаш ли, че и аз съм с тях?

— Името ви? — попита вратарят.

— Жак Копенол.

— Звание?

— Чорапчия в Ганд, под фирмата „Три синджира“.

Вратарят се стъписа. Да съобщава за наместници и бургместри, все още се търпеше, но и за чорапчии беше вече прекалено. Кардиналът стоеше като на тръни. Тълпата слушаше и гледаше. Два дни вече негово преосвещенство се чудеше как да пооглади фламандските мечоци, за да им придаде по-благопристоен вид, и тази неочаквана грубоватост беше наистина неприятна. Междувременно Гийом Рим се приближи до вратаря с тънка усмивка и му прошепна съвсем тихо:

— Съобщете за метр Жак Копенол, писар на наместниците в град Ганд.

— Вратарю — повтори високо кардиналът, — съобщете за метр Жак Копенол, писар на наместниците от бележития град Ганд.

Това беше грешка. Без неговата намеса Гийом Рим може би щеше да заглади ловко неприятната случка, но Копенол чу думите на кардинала.

— А, нищо подобно! Честен кръст! — възкликна гръмогласно той. — Жак Копенол, чорапчия. Чуваш ли, вратарю? Ни повече, ни по-малко. Честен кръст! Чорапчия си е много хубаво. Самият ерцхерцог неведнъж е дирил ръкавицата си в мои чорапи.31

Избухнаха смехове и ръкопляскания. Парижаните тутакси разбират всяко остроумие и умеят да отдадат нужната похвала.

Нека прибавим, че Копенол беше човек от народа, а публиката, която го обкръжаваше, имаше същия произход. Затова между тях се установи мигновено галваничен, непринуден контакт. Гордият изблик на фламандския чорапчия, който нанесе обида на придворните, раздвижи в плебейските души някакво смътно и неопределено още в петнадесети век чувство на достойнство. Този чорапчия, равен тям човек, беше оказал отпор на господин кардинала! Тази мисъл доставяше наслада на злочестите голтаци, свикнали да се умилкват и да се прекланят дори пред слугите на помощниците на домоуправителя на абата от църквата „Сент Жонвиев“, който от своя страна придържа шлейфа на кардинала.

Копенол поздрави гордо негово преосвещенство. Кардиналът също се поклони вежливо на всемогъщия гражданин, от когото се плашеше дори Луи XI. После, докато Гийом Рим, „мъдър и хитър мъж“ според думите на Филип дьо Комин, ги следваше с подигравателна и снизходителна усмивка, те се отправиха към местата си — кардиналът, смутен и угрижен, а Копенол, високомерен и невъзмутим, мислейки си по всяка вероятност, че в края на краищата званието „чорапчия“ струва не по-малко от което и да е друго и че Мария Бургундска, майка на тази Маргарита, която Копенол идваше да жени днес, сигурно щеше по-малко да се бои от него, ако беше; кардинал, а не чорапчия. Защото не кардиналът би разбунтувал жителите на Ганд против любимците, на дъщерята на Шарл Смели и не кардиналът би направил с една само дума тълпата непреклонна пред сълзите и молбите й, когато фламандската принцеса дойде да моли своя народ за пощада чак под ешафода на своите любимци. А чорапчията с кожената дреха вдигна само ръка и вашите глави, видни благородници Ги д’Емберкур и канцлер Гийом Югоне, паднаха от раменете ви!

Обаче изпитанията на бедния кардинал още не се бяха свършили и веднъж попаднал сред това тъй неподбрано общество, той трябваше да изпие до дъно горчивата чаша.

Читателят не е забравил може би безочливия просяк, който се бе вкопчил още в началото на пролога в ресните на драперията върху корниза на кардиналската естрада. Пристигането на бележитите гости съвсем не го накара да се смъкне и докато прелатите и пратениците се тъпчеха като истински фламандски херинги по пейките на естрадата, той се ширеше удобно, кръстосал дръзко крака, върху дебелата хоризонтална греда. Рядко нахалство, за което никой отначало не си даваше сметка, защото вниманието беше съсредоточено другаде. А и той от своя страна не се интересуваше какво става в залата. Клатеше с неаполитанско безгрижие глава и повтаряше от време на време машинално, по навик, сред общата врява: „Подарете, за бога!“ Той действително беше единственият човек в множеството, който не благоволи да извърне глава по време на пререканията между Копенол и вратаря. Случайността обаче пожела достопочтеният чорапчия от град Ганд, който бе спечелил симпатиите на простолюдието и бе привлякъл всички погледи, да седне точно на първия ред на естрадата, над просяка. И какво беше всеобщото удивление, когато, след като огледа внимателно чудака под себе си, фламандският пратеник потупа дружески дрипавото му рамо. Просякът се обърна. По лицата и на двамата се изписа изненада. Те се познаха и засияха. После, без да се грижат ни най-малко за зрителите, чорапчията и дрипльото почнаха да разговарят полугласно, като се държаха за ръце; дрипавият Клопен Труйфу, разположил се върху златотканата драперия на естрадата, напомняше гъсеница върху портокал.

Съвсем необичайната сцена предизвика такова неудържимо веселие и оживление в залата, че скоро привлече вниманието и на кардинала. Той се понаведе напред, но понеже от мястото си виждаше само част от гнусните дрипи на Труйфу, помисли съвсем естествено, че просякът иска милостиня и възмутен от подобна дързост, се провикна:

— Господин главен съдия! Изхвърлете този негодник в реката!

— Честен кръст, господин кардинал! — каза Копенол, без да пусне ръката на Клопен. — Той е мой приятел.

— Браво! Браво! — закрещя простолюдието. От този момент метр Копенол спечели и в Париж, както и в Ганд, „голямо влияние сред народа“, защото, както казва Филип дьо Комин, „хората от неговата пасмина се радват на подобен успех, когато се държат непристойно“.

Кардиналът прехапа устни. Той се наведе към съседа си, абата на „Сент Жонвиев“, и му каза полугласно:

— Чудесни пратеници ни е изпратил господин ерцхерцогът, за да известят пристигането на Маргарита.

— Ваше преосвещенство напразно любезничи с тия фламандски свини — отвърна абатът. — Margaritas ante porcos.32

— Кажете по-скоро porcos ante Margaritam33 — отвърна усмихнат кардиналът.

Малката му свита в раса изпадна във възторг от тази игрословица. Кардиналът изпита известно облекчение. Беше квит с Копенол. И неговото остроумие бе оценено.

А сега нека тия наши читатели, които притежават способността да обобщават образите и идеите, както е прието да се казва днес, ни позволят да ги попитаме дали си представят ясно как изглеждаше в този именно момент обширният паралелепипед на голямата зала в съдебната палата. В средата, опряна на западната стена — широко и пищно драпирана в златист брокат естрада, на която възлизат тържествено през малка сводеста вратичка важни особи, чиито имена обявява последователно с креслив глас вратарят. На първите редици са насядали вече достопочтени личности, натруфени с хермелини, кадифета и багреници. Около естрадата, която се издига безмълвна и внушителна, под нея, срещу нея, навред — невъобразима тълпа и невъобразима глъчка. Хиляди простосмъртни погледи са вперени във всяко лице от естрадата, хиляди уста повтарят шепнешком всяко име. Няма съмнение, гледката е любопитна и заслужава вниманието на зрителите. Но какво ли е това скеле чак на другия край с четири шарени палячовци отгоре и четири други отдолу? И кой ли е този блед мъж до скелето в черна износена роба? Уви, драги читателю! Това са Пиер Гренгоар и неговият пролог.

Всички ние го бяхме съвсем забравили.

А той се страхуваше именно от това.

От момента, когато се появи кардиналът, Гренгоар не бе престанал да полага грижи за оцеляването на пролога си. Най-напред подканваше актьорите, които бяха замлъкнали в недоумение, да продължат и да говорят по-високо. После, като видя, че никой не ги слуша, ги накара да спрат и от четвърт час, откакто ги беше прекъснал, не преставаше да тропа нервно с крак, да се върти като луд, да се обръща към Жискет и Лиенард, да подстрекава съседите си да искат продължение на пролога. Всичко напразно.

Никой не откъсваше очи от кардинала, пратениците и естрадата, единствен фокус, който събираше зрителните лъчи на този огромен кръг. Трябва да се предположи — и ние го допускаме с прискърбие, — че в момента, когато негово преосвещенство така ужасно разсея публиката с появата си, прологът сигурно беше почнал леко да й додява. Всъщност и естрадата, и мраморната маса поднасяха една и съща гледка — стълкновението между селячеството и духовенството, между дворянството и търговското съсловие. И повечето хора предпочитаха да ги наблюдават в натура — живи, дишащи, движещи се, от плът и кръв, застанали едно до друго, в лицето на фламандските пратеници, в лицето на епископската свита, под кардиналската мантия или под дрипите на Труйфу, отколкото гримирани, натруфени, говорещи в стихове, същински сламени чучела под жълтите и бели туники, с които ги бе издокарал Гренгоар.

Тъй или иначе, когато нашият поет забеляза, че шумът поутихва, той измисли една хитрост, която все още можеше да спаси всичко.

— Господине! — обърна се той към един от съседите си, добродушен шишко с търпеливо изражение. — Дали няма да е по-добре да започнат отначало?

— Кое? — попита съседът.

— Как кое? Мистерията — каза Гренгоар.

— Както обичате — отговори съседът.

Гренгоар се задоволи с това половинчато съгласие. Той се зае сам с работата, смеси се с тълпата и се развика:

— Започнете отново мистерията! Започнете отново мистерията!

— Дявол да го вземе! — възкликна Жоанес де Молендино. — Кой се е разбръмчал в дъното на залата? (Защото Гренгоар вдигаше врява за четирима.) Я кажете, другари, не свърши ли вече тази мистерия? Сега пък искат да я почнат отначало! Това на нищо не прилича!

— Не! Не! — закрещяха студентите. — Долу мистерията! Долу мистерията!

Но и Гренгоар викаше в надпревара.

— Започнете! Започнете!

Крясъците привлякоха вниманието на кардинала.

— Господин главен съдия — обърна се той към един висок мъж с черни дрехи, застанал на няколко крачки от него, — да не би тия дяволи да са ги поръсили със светена вода, че са се разбеснели така?

Парижкият, главен съдия беше един вид магистрат-амфибия, прилеп в съдебното съсловие, нещо средно между мишка и птица, между съдия и военен.

Той се приближи до негово преосвещенство и като се боеше да не си навлече гнева му, обясни, заеквайки, причината за неприличното държане на тълпата: че пладне настъпило, преди негово преосвещенство да дойде, и комедиантите били принудени да почнат, без да дочакат негово преосвещенство.

Кардиналът се разсмя.

— Ей богу, и господин ректорът на университета трябваше да постъпи по същия начин! Какво ще кажете, господин Гийом Рим?

— Монсеньор — отвърна Гийом Рим, — да благодарим, че сме се отървали от половината комедия. Все сме спечелили нещо.

— Ще позволите ли на тия безделници да продължат фарса? — запита главният съдия.

— Нека продължават, нека продължават — каза кардиналът. — Все ми едно. През това време ще чета молитвеника си.

Съдията пристъпи до края на естрадата, махна с ръка, за да въдвори тишина, и извика:

— Граждани, селяни и парижани! За да задоволим тия, които искат да се почне от началото, и тия, които искат да се свърши, негово преосвещенство заповяда мистерията да продължи.

И двете страни трябваше да се примирят. Но и автор, и публика дълго, ги беше яд на кардинала.

И така, актьорите подновиха върху сцената нескончаемите си тиради, а Гренгоар почна да се надява, че поне останалата част от произведението му ще бъде чута. Но и тази надежда се разби скоро ведно с другите му илюзии. Вярно е, че в залата настъпи що-годе тишина, но Гренгоар не беше забелязал, че в момента, когато кардиналът заповяда да продължат представлението, естрадата не беше още съвсем пълна и след фламандските пратеници пристигнаха нови личности, членове на свитата, чиито имена и звания, произнасяни кресливо от вратаря посред диалога на актьорите, го осакатяваха до голяма степен. Представете си наистина по време на пиеса граченето на вратар, който подхвърля, ни в клин, ни в ръкав, между две рими, а понякога и по средата на някой стих:

— Метр Жак Шармолю, кралски прокурор в духовния съд.

— Жеан дьо Арле, благородник, изпълняващ длъжността началник от нощната стража на град Париж.

— Месир Галио дьо Жонояк, рицар, сеньор дьо Брюсак, началник на кралската артилерия.

— Метр Дрьо-Рагие, инспектор на водите и горите на негово величество краля във френските области Шампан и Бри.

— Месир Луи дьо Гравил, рицар, съветник и кралски камерхер, адмирал на Франция и пазител на Венсенската гора.

— Метр Дьони льо Мерсие, управител на дома на слепите в Париж.

И пр., и пр.

Положението стана просто нетърпимо.

Този странен съпровод, който пречеше да се следи действието, възмущаваше Гренгоар главно защото той беше убеден, че произведението му става все по-интересно и че му липсва само едно — вниманието на слушателите. Мъчно би могло наистина да се измисли по-остроумно и по-драматично преплитане на интригата. Докато четирите действуващи лица от пролога се оплакваха от своето ужасно затруднение, пред тях се явяваше лично Венера, „vera incessu patuit dea“34, облечена в прелестна туника с извезан на нея кораб — герба на Париж. Тя идваше да иска за себе си делфина, обещан на най-красивата жена. Юпитер, чиято гръмотевица тътнеше в гардеробната, подкрепи искането й. Богинята се готвеше да вземе със себе си делфина или, по-разбираемо казано, да се омъжи за него, когато едно малко дете, облечено в бяла копринена дреха, с маргаритка в ръка (прозрачен намек за фламандската принцеса), дойде да съперничи с Венера. Театрален ефект, усложнения. След дълъг спор с Венера Маргарита и всички други се съгласиха да потърсят справедливата присъда на Дева Мария. Имаше още една хубава роля, на дон Педро, цар на Месопотамия. Но с всичките тия прекъсвания беше просто невъзможно да се разбере какво търсеше там и той. Всички тези действуващи лица се бяха качили по стълбата.

Какво да се прави? Нито едно от тия достойнства на пиесата не беше почувствувано, нито разбрано. Като че ли със самото влизане на кардинала някаква невидима магическа нишка изтегли внезапно всички погледи от мраморната маса към естрадата, от южния край на залата към западния. Нищо не беше в състояние да разтури магията, завладяла публиката. Всички очи оставаха вперени там и новопристигащите, техните проклети имена, лицата им, костюмите им постоянно отвличаха вниманието на зрителите. Наистина отчайващо. Като изключим Жискет и Лиенард, които се обръщаха от време на време, когато Гренгоар ги дърпаше за ръкава, и търпеливия съсед, шишкото, никой не слушаше, никой не беше извърнал лице към злополучната изоставена нравоучителна пиеса. Гренгоар виждаше само профили.

С какво огорчение наблюдаваше той как рухва къс по къс нетрайната сграда на неговата поезия и слава! И като си помислите само, че същата тази тълпа, горяща от нетърпение да чуе произведението му, едва ли не се разбунтува срещу господин главния съдия! А сега, когато това произведение беше на нейно разположение, тя пет пари не даваше за него! Същата пиеса, която беше започнала сред тъй единодушни ръкопляскания! Вечен прилив и отлив на народното благоволение! Като си помислите, че едва не обесиха съдебните пристави! Какво не би дал Гренгоар, за да върне отново този сладостен миг!

В това време грубият монолог на вратаря свърши. Всички поканени бяха дошли и Гренгоар най-сетне си отдъхна. Актьорите продължаваха мъжествено играта. Но ето че метр Копенол, чорапчията, се надигна внезапно от мястото си и Гренгоар чу сред всеобщото внимание следната отвратителна реч:

— Господа граждани и парижки благородници, честен кръст, не зная какво търсим тук, На скелето в оня ъгъл виждам някакви хора, които като че се готвят да се сбият. Не зная дали точно това наричате мистерия. Но никак не е забавно. Чешат си само езиците и нищо повече. Четвърт час вече чакам да се сбият. Но нищо такова не става. Страхопъзльовци! Нападат се само помежду си с оскърбления! Трябваше да повикате борци от Лондон или Ротердам, тогава щяхте да видите! Щеше да падне такава тупаница с юмруци, че да се чува чак от площада! А тия тук са направо жалки. Да бяха ни изиграли поне един мавритански танц или нещо по-весело. Съвсем друго ми разправяха. Обещаха ми празник на шутовете и избор на папа. И ние имаме папа на шутовете в Ганд. Не сме останали назад в това отношение, честен кръст. Да ви кажа ли как постъпваме ние? Събира се тълпа, както тук. После всеки на свой ред си подава главата през една дупка и застива в някаква гримаса. Който по общо признание направи най-грозната гримаса, бива избран за папа. И това е всичко. Страшно забавно. Искате ли да изберем папа по нашия начин? Все няма да е толкова скучно, колкото ако слушаме тия дърдорковци. Ако искат да ни се изплезят от прозорчето, нека участвуват и те в играта. Какво ще кажете, господа граждани? Тук са се събрали достатъчно комични мостри от двата пола, за да се посмеем по фламандски, и както не сме от най-хубавите, можем да очакваме знаменити гримаси.

Гренгоар искаше да отговори нещо, но онемя от изумление, гняв и възмущение. Впрочем предложението на популярния вече чорапчия беше посрещнато с такъв ентусиазъм от тия еснафи, поласкани, че бяха наречени „благородници“, че всяка съпротива щеше да бъде излишна. Не му оставаше друго, освен да се остави на течението. Той скри лице в ръцете си, понеже нямаше плащ, с който да закрие глава като Агамемнон на Тимант35.

V. КВАЗИМОДО

Миг по-късно всичко бе готово, за да се осъществи предложението на Копенол. Граждани, учещи, писари се заловиха за работа. Избраха малкия параклис срещу мраморната маса за сцена на гримасите. Счупиха прекрасната стъклена розетка на вратата и решиха, че състезателите ще промушват главите си през образувания кръгъл каменей отвор. За да стигнат до него, трябваше да се покатерят на две бъчви, взети кой знае откъде и закрепени криво-ляво една върху друга. Уговорено бе всеки кандидат — бил той мъж или жена, защото можеха да изберат и папеса — да покрие лицето си и да стои затворен в параклиса, докато се покаже, за да бъде по-свежо и пълно впечатлението от гримасата му. Само след миг кандидатите се натъпкаха в параклиса. Затвориха вратата.

Копенол даваше заповеди от мястото си, ръководеше и подреждаше всичко. В разгара на суматохата кардиналът, не по-малко объркан от Гренгоар, се оттегли със свитата си под предлог, че имал неотложна работа, а и поради предстоящата вечерня. Тълпата, която се развълнува така живо при пристигането му, не се трогна ни най-малко от оттеглянето му. Единствен Гийом Рим забеляза бягството на негово преосвещенство. Народното внимание, подобно на слънцето, продължаваше своя кръговрат: възникнало в единия край на залата, то се беше спряло за известно време в средата, а сега се изместваше чак на другия край. Времето на мраморната маса и на брокатната естрада беше отзвъняло. Дошъл бе редът на параклиса на Луи XI. Занапред полето беше свободно за всякакви буйства. В залата бяха останали само фламандците и простолюдието.

Показването на гримаси започна. Първото лице, което застана на прозорчето — с обърнати червени клепачи, раззина-та уста и надиплено като хусарски чизми чело, — предизвика такъв неудържим смях, че Омир би сметнал тия простаци за богове. Голямата зала обаче нямаше нищо общо с Олимп и бедничкият Гренгоаров Юпитер най-добре знаеше това. Последва втора, трета гримаса, после още една, още една и смеховете и възторженото тропане с крака се удвоиха. В това зрелище имаше някакъв странен шемет, някакво мощно опиянение и обаяние, които съвременният читател, свикнал с държанието в сегашните салони, мъчно би могъл да си представи. Поредица от лица, възможни геометрични фигури — от триъгълника до трапеца, от конуса до многоъгълника. Всевъзможни човешки изражения — от гнева до сладострастието. Всевъзможни възрасти — от леките бръчки на новороденото до дълбоките бразди на умиращата старица. Най-фантастични образи от какви ли не щеш религии — като се почне с бога Фавн и се стигне до Велзевул. Най-неочаквани животински профили — от муцуната до клюна, от рибната глава до зурлата. Представете си всички каменни уроди от Пон Ньоф, тези застинали под длетото на Жермен Пилон каменни кошмари, оживели, задъхани, блещещи се един след друг във вас с пламналите си очи; всички маски от Венецианския карнавал, редуващи се пред погледа ви. С една дума, същински човешки калейдоскоп.

Оргията добиваше все по-фламандски облик. Дори четката на Тьоние не би могла да я изобрази достатъчно ярко. Опитайте се да си представите битката на Салватор Роса, превърната във вакханалия. Нямаше вече нито учещи, нито пратеници, ни граждани, ни мъже, ни жени. Ни Клопен Труй-фу, ни Жил Льокорню, ни Мари Четирите фунта, ни Робен Пуспен. Всичко се беше сляло в обща разпуснатост. Голямата зала се бе превърнала в огромна пещ на безсрамие и веселие, в която всяка уста бе крясък, всяко око — светкавица, всяко лице — гримаса, всяко тяло — гърч. Всичко живо крещеше и се дереше. Странните лица, които се зъбеха едно след друго през розетката, бяха като запалени главни, хвърлени в жаравата. Над кипналата тълпа се носеше като изпарения над пещ остър пронизителен вой, рязък, съскащ като криле на огромна муха.

— Уха! Проклятие!

— Погледни само тази мутра!

— Нищо не струва!

— Друга!

— Гиймет Можрьопюи, погледни този бик, само рогата му липсват! Не е ли мъжът ти?

— Друга!

— Кълна се в папския търбух! Що за гримаса!

— Ехей! Без шмекерии! Само лицето може да се показва!

— Това трябва да е онази безобразница Перет Калбот. Само тя е способна на такова нещо.

— Браво! Браво!

— Задушавам се от смях!

— Тоя пък не може да си провре ушите! И все в същия дух.

Трябва обаче да бъдем справедливи към нашия приятел Жеан. Дори сред това дяволско сборище той се открояваше от другите на върха на своята колона, подобен на юнга, покатерил се до най-горното платно. Беше изпаднал в истинско изстъпление. От широко раззинатата му уста излизаше вик, който не се чуваше, но не защото беше заглушен от общата врява, макар че и тя не беше малка, а защото по всяка вероятност бе достигнал крайния предел на доловимите високи звуци — дванадесетте хиляди трептения на Совьор36 или осемте хиляди на Бис37.

Колкото до Гренгоар, когато първоначалното му униние премина, той се окопити. Несполуката го въоръжи с твърдост.

— Продължавайте! — каза за трети път той на своите актьори — говорещи машини.

И докато се разхождаше с широки крачки пред мраморната маса, му идеше да се покаже и той на свой ред през прозорчето на параклиса, ако не за друго, то поне заради удоволствието да се изплези на тази неблагородна паплач. Но не, това нямаше да бъде достойно за него. „Никакво отмъщение. Борба докрай! — повтаряше си той. — Неизмеримо голяма е властта на поезията над народа. Ще успея да ги вразумя. Ще видим кой ще победи накрая: гримасите или изящното слово.“

Уви! Той беше останал единственият зрител на пиесата си.

Беше още по-лошо, отколкото до преди малко. Сега виждаше вече само гърбове.

Не, имам грешка. Търпеливият шишко, към когото се беше допитал вече в една критична минута, стоеше все още обърнат с лице към сцената. Колкото до Жискет и Лиенард, те отдавна бяха изчезнали.

Гренгоар се трогна от все сърце от верността на единствения си слушател. Той се приближи до него, и го заговори, като го побутна леко по ръката, защото добрият човечец се беше облегнал на балюстрадата и беше позадрямал.

— Благодаря ви, господине — каза Гренгоар.

— Защо, господине? — попита шишкото и се прозина.

— Разбирам вашето неудоволствие — поде поетът, — този шум ви пречи да слушате добре. Но бъдете спокоен, вашето име ще се запази вечно за потомството. Как, се казвате, моля ви се?

— Рьоно Шато, пазител на печата в Шатле, на вашите услуги, господине.

— Господине, вие сте единственият слушател на музите тук — каза Гренгоар.

— Много сте любезен, господине — отвърна пазителят на печата на Шатле.

— Вие сте единственият, който слуша, както подобава, моята пиеса. Как ви се харесва?

— Хм! Хм! — отвърна полусънен дебелият магистрат. — Доста веселичка е, няма що.

Гренгоар трябваше да се задоволи с тази похвала, защото гръм от ръкопляскания, смесени с оглушителни акламации, внезапно прекъсна разговора им. Папата на шутовете беше избран.

— Браво! Браво! Браво! — крещеше от всички страни тълпата.

Гримасата, която красеше в този миг отвора на розетката, беше действително удивителна. След всички петоъгълници, шестоъгълници и най-разнородни фигури, които се бяха изредили на прозорчето, без да осъществят идеала за комична уродливост, който се беше оформил в разпаленото и разюздано въображение на тълпата, само потресаващата гримаса, която току-що смая множеството, беше в състояние да предизвика бурното му одобрение. Дори метр Копенол започна да ръкопляска. Клопен Труйфу, който също беше участвувал в състезанието, се призна за победен, а един бог само знаеше каква степен на грозота можеше да достигне неговото лице. Ние ще последваме примера му. Няма да се опитваме да описваме на читателя четириъгълния нос, подковообразната уста, малкото ляво око, задръстено от гъста червеникава вежда, докато дясното беше цялото скрито зад огромна брадавица, разкривените, нащърбени на места като крепостна стена зъби, грапавата устна, над която стърчеше слонски зъб, чепатата брада и главно изображението, което обединяваше тия черти: смесица от злоба, удивление и печал. Представете си, ако можете, цялостното впечатление.

Одобрението беше единодушно. Втурнаха се към параклиса. Измъкнаха триумфално щастливия папа на шутовете. Тогава възторгът и изненадата достигнаха своя връх: гримасата се оказа истинското му лице.

Или по-скоро той целият беше гримаса. Грамадна глава с щръкнали червеникави коси; между двете рамена — огромна гърбица, уравновесена с почти същата издутина и отпред; толкова разкривени бедра и пищяли, че можеха да се допрат само при коленете и гледани отпред, приличаха на два сърпа, съединени при дръжките. Широки стъпала, чудовищни ръце. Но въпреки тази уродливост от него лъхаше необикновена сила, ловкост и мъжественост. Странно изключение на неизменния природен закон, според който хармонията поражда и силата, както красотата. Такъв беше новоизбраният папа на шутовете.

Разчупен на късове и после зле споен отново исполин.

Когато циклопът застана на прага на параклиса — неподвижен, набит, почти толкова висок, колкото и широк, „квадратен в самата си основа“, както обичаше да казва един велик човек38, — тълпата го позна веднага по връхната му дреха, наполовина червена, наполовина виолетова, осеяна със сребърни камбанки, и главно по несравнимата му грозота.

— Та това е Квазимодо, звънарят! Квазимодо, гърбавият от „Света Богородица“. Едноокият Квазимодо! Кривокракият Квазимодо! Браво! Браво!

Както виждате, на клетника не му липсваха прякори!

— Пазете се, бременни жени! — завикаха студентите.

— Също и тия, които имат подобни намерения! — допълни Жеан.

Жените действително криеха лица в ръцете си.

— У, каква грозна маймуна! — каза една от тях.

— Колкото грозна, толкова и зла! — подхвърли друга.

— Същински сатана! — заключи трета.

— За зла беда аз живея близо до „Света Богородица“ и цяла нощ го чувам, като броди по капчуците.

— Заедно с котараците.

— Вечно се върти по покривите ни.

— И хвърля магии през комините ни.

— Онази вечер се облещи на прозореца ми. Помислих, че е някой мъж. Само да знаеш как се изплаших!

— Сигурна съм, че ходи по дяволски сборища. Веднъж си забрави метлата на нашата водосточна тръба.

— О, какъв отвратителен гръбльо!

— О, каква злобна душа!

— Пфу!

Мъжете, напротив, бяха възхитени и силно ръкопляскаха.

А Квазимодо — предмет на цялата тази врява — продължаваше да стои прав пред вратата на параклиса, мрачен и сериозен, безразличен към всеобщото възхищение.

Един студент, Робен Пуспен, струва ми се, се приближи и му се изсмя под носа. Квазимодо го сграбчи само през кръста и го захвърли на десет крачки сред тълпата, без да каже нито дума.

Метр Копенол се приближи смаян до него.

— Честен кръст! Пресвети боже! Ти наистина притежаваш най-великолепната грозота, която съм срещал през живота си. Заслужаваш да бъдеш папа не само в Париж, но и в Рим… — И той го потупа весело по рамото. Квазимодо не помръдна. Копенол продължи: — Голям чудак си ти и страшно ми се ще да погуляя с тебе, ако ще да ми струва цяла дузина нови-новенички туренки39. Какво ще кажеш, а?

Квазимодо не отвърна нищо.

— Честен кръст! — провикна се чорапчията. — Да не би да си глух?

Квазимодо беше действително глух.

Обаче държането на Копенол почна да му дотяга. Той се обърна внезапно към него и така страшно скръцна със зъби, че фламандският великан отстъпи като булдог пред котарак.

Страхът и уважението пред силата на това странно същество описаха около него кръг с радиус поне петнадесет стъпки. Една старица обясни на Копенол, че Квазимодо е глух.

— Глух! — изкикоти се гръмогласно фламандският чорапчия. — Честен кръст! Че той тогава е съвършен папа!

— Охо! Аз го познавам! — провикна се Жеан, който слезе най-сетне от капитела, за да види по-отблизо Квазимодо. — Та той е звънар на моя брат, архидякона. Добър ден, Квазимодо.

— Опасен човек — каза Робен Пуспен, цял натъртен от падането. — Покаже ли се — гърбав, тръгне ли да ходи — кривокрак, погледне ли ви — едноок, заговорите ли го — глух. За какво му е тогава езика на тоя Полифем40?

— Той говори, когато пожелае — поясни бабичката. — Оглуша от биенето на камбаните. Но не е ням.

— Само това му липсва — обади се Жеан.

— Едното око му е излишно. — реши Робен Пуспен.

— Грешиш — възрази дълбокомислено Жеан. — Едноокият е много по-несъвършен от слепеца. Той си дава сметка какво му липсва.

През това време всички просяци, слуги и джебчии, ведно с учещите, отидоха да вземат тържествено от шкафа на съдебните писари картонената тиара и присмехулната мантия на папата на шутовете. Квазимодо остави да го облекат, без дори да мигне, с гордо покорство. После го сложиха на пъстро боядисана носилка. Дванадесет членове от братството на шутовете го вдигнаха на раменете си. Горчива и презрителна радост озари мрачното лице на циклопа, когато видя в уродливите си нозе главите на всички тия красиви, стройни и добре сложени мъже. После шумната дрипава процесия обиколи по традиция вътрешните галерии на палата, преди да тръгне по улиците и кръстопътищата на града.

VI. ЕСМЕРАЛДА

С радост можем да осведомим нашите читатели, че докато траеше цялата тази сцена, Гренгоар и неговата пиеса се държаха доблестно. Актьорите, подтиквани от автора, продължаваха без прекъсване мистерията, а той продължаваше да я слуша. Беше се примирил с врявата и беше решил да изкара представлението докрай, като все още не губеше надежда, че отново ще успее да привлече вниманието на публиката. Този проблясък от надежда се съживи, когато Копенол и оглушителната свита на папата на шутовете излязоха шумно от залата. Тълпата се втурна жадно подире им. „Още по-добре — каза си Гренгоар, — ще се махнат всички смутители.“ За съжаление „смутителите“ бяха цялата публика. За миг голямата зала опустя.

По-право казано, останаха още неколцина зрители, едни пръснати, други на групи край колоните: жени, старци, деца, които се бяха наситили на крясъците и шума. Останали бяха и няколко учещи. Яхнали первазите на прозорците, те гледаха към площада.

„Така да бъде — помисли си Гренгоар, — и тези тук са достатъчни, за да изслушат края на мистерията ми. Малко са наистина, но затова пък са отбрана, образована публика.“

Обаче симфонията при идването на Дева Мария, която трябваше да произведе най-силно впечатление, изобщо не прозвуча. Гренгоар се досети, че музикантите му бяха отведени от процесията на папата на шутовете.

— Карайте без нея! — каза той стоически.

Поетът се приближи до група граждани, които, както му се стори, разговаряха за неговата пиеса. Ето откъслечния разговор, който дочу:

— Нали знаете, метр Шенто, Наварския дворец, който принадлежеше по-рано на господин Дьо Ньомур?

— Да, срещу „Бракскил параклис“.

— Точно тъй. Данъчните власти са го дали на писателя Гийом Аликсандър за шест парижки ливри и осем су годишно.

— Колко са поскъпнали наемите!

„Няма що — каза си Гренгоар с въздишка, — другите поне слушат.“

— Другари! — провикна се внезапно един от младите обесници по прозорците. — Есмералда! Есмералда е на площада!

Тази дума оказа магическо въздействие. Всичко живо, останало в залата, се втурна към прозорците и се закатери по стените, повтаряйки:

— Есмералда! Есмералда!

В същото време отвън долетяха силни ръкопляскания.

— Какво значи сега пък това? Есмералда! — възкликна Гренгоар и сключи отчаяно ръце. — Ах, боже мой! Нима пък сега дойде ред на прозорците?

Той се обърна към мраморната маса и видя, че представлението е преустановено. Беше точно мигът, когато Юпитер трябваше да се появи с гръмотевицата си. Обаче Юпитер стоеше неподвижен в подножието на сцената.

— Мишел Жиборн! — викна гневно поетът. — Защо си тук? Нали е твой ред! Качвай се де!

— Уви! — отвърна Юпитер. — Един студент току-що отмъкна стълбата.

Гренгоар се огледа наоколо. За съжаление това беше самата истина. Всяко общение между завръзката и развръзката му беше прекъснато.

— Какъв глупак! — промълви той. — За какво му бе притрябвала стълбата?

— За да види Есмералда — отвърна жално Юпитер. — Той каза: „Я виж, ето една непотребна стълба“ и я отмъкна.

Това беше последният удар. Гренгоар го посрещна с примирение.

— Вървете по дяволите всичките! — каза той на актьорите. — Ако ми платят, ще ви платя и аз.

И той се оттегли с наведена глава, но последен, като генерал, който се е сражавал доблестно.

Докато слизаше по извитото стълбище на палатата, той мърмореше през зъби:

— Невиждана сбирщина от магарета и тъпаци са тия парижани! Идват, да слушат мистерия, а въобще не я слушат. С какво ли не се занимаваха — с Клопен Труйфу, с Копенол, с Квазимодо, с дявол знае що, само не и с госпожа Дева Мария. Ако знаех, щях да ви дам аз една Дева Мария, зяпльовци такива! Ами моя милост! Да дойда да наблюдавам лицата на зрителите, а да гледам само гърбове! Да бъдеш поет и да имаш по-малко успех от кой да е продавач на билки! Вярно е, че и Омир е просел из гръцките поселища, а Назон41 умря на заточение при московците. Но дяволът жив да ме одере, ако мога да проумея какво искат да кажат сега пък с тяхната Есмералда! Най-напред що за дума? Цигански език.