Парижката Света Богородица

I. КОЛКО Е ОПАСНО ДА ДОВЕРИШ ТАЙНАТА СИ НА КОЗИЧКА

Минаха няколко седмици.

Беше в началото на март. Слънцето, което класическият родоначалник на перифразата Дюбарта не беше още нарекъл „великия херцог на свещите“, грееше независимо от това весело и лъчезарно. Беше една от тия меки и хубави пролетни утрини, на които цял Париж, наизлязъл по площадите и булевардите, се радва като на празници.

В тези сияйни, топли и спокойни дни има един час, когато е най-подходящо да се полюбувате на портала на „Света Богородица“, часът, в който слънцето, клонящо вече на запад, е спряло точно срещу фасадата на църквата. Лъчите му, все по-хоризонтални, се оттеглят постепенно от паветата на площада и плъзват по отвесната фасада. Хилядите изпъкнали украшения се открояват ярко върху сянката, а голямата централна розетка запламтява като око на циклоп, в което се отразяват отблясъците на ковашко огнище.

Беше точно по това време на деня.

Срещу високата, обагрена от залеза катедрала, на каменния балкон над входа на богата къща в готически стил на ъгъла на площада и улица Парви, няколко хубави девойки се смееха и бъбреха мило и безгрижно. По воалите, които се спущаха от високите им шалчета, обнизани с бисери, чак до петите им, по тънките везани корсажи, покриващи раменете им, оставяйки съгласно тогавашната съблазнителна мода полуоткрити прелестните им девствени гърди, по пищните им долни фусти, по-скъпи дори от горните им дрехи (очарователна изтънченост!), по газа, коприната и кадифето, от които беше направено всичко това, и главно по белотата на ръцете им, свидетелствуваща за безделие и леност, беше лесно да се отгатне, че са благородни и богати наследници. И наистина това бяха дамоазел Фльор дьо Лис дьо Гондьолорие и нейните другарки — Диан дьо Кристьой, Амлот дьо Монми-шел, Коломб дьо Гайфонтен и малката Дьо Шаншьоврие.

Всичките от добро потекло, събрани в този момент при вдовицата Дьо Гондьолорие по случай предстоящото пристигане в Париж през април на монсеньор Дьо Божо и жена му. Те трябваше да изберат почетни дами за госпожа Маргарита, съпругата на престолонаследника, които щяха да я посрещнат в Пикардия и да я приемат от ръцете на фламандците. Затова всички благородници на тридесет левги околовръст се домогваха до тази чест за своите дъщери и мнозина измежду тях ги бяха вече довели или изпратили в Париж. Споменатите по-горе девойки бяха поверени от родителите си на внимателните и строго морални грижи на госпожа Алоиз дьо Гондьолорие, вдовица на бившия началник на кралските стрелци, оттеглила се с единствената си дъщеря в къщата си на площада пред „Света Богородица“ в Париж.

Вратата на балкона, където бяха застанали девойките, водеше в стая, богато тапицирана с фландърска кожа в бежов цвят с гравирани златни бордюри, успоредните греди по тавана радваха окото с хилядите причудливи резби, целите в позлата. Върху изящно изработените шкафове блестяха тук-таме украшения от емайл. Фаянсова глава на глиган увенчаваше великолепния бюфет, чиито две полици показваха, че домакинята е жена или вдовица на дворянин със собствено знаме. В дъното, в богато кресло от червено кадифе, до висока камина, покрита отгоре до долу с гербове, бе седнала госпожа Дьо Гондьолорие, чиито петдесет и пет години личаха не само по дрехите, но и по лицето й. До нея стоеше прав млад мъж с твърде горда осанка, макар и леко наперен и суетен — един от тия хубави младежи, на чието обаяние не може да устои нито една жена, макар че сериозните хора, физиономисти, поглеждайки ги, вдигат недвусмислено рамене. Този млад кавалер носеше блестяща униформа на капитан от кралските стрелци, напомняща премного костюма на Юпитер, на който имахме възможност да се полюбуваме в първата книга на настоящата история, затова няма смисъл да уморяваме повторно читателя с описанието му.

Девойките бяха насядали коя в стаята, коя на балкона, едни на възглавнички от утрехско кадифе със златни ръбове, други на дъбови столчета, гравирани с цветя и фигури. Всяка от тях държеше на коленете си част от голям везан килим, който всички бродираха общо. Единият му край се влачеше върху рогозката, застилаща пода.

Те разговаряха шепнешком помежду си и се смееха сподавено, както всяка група девойки, когато между тях има млад мъж. Младежът, чието присъствие беше достатъчно, за да развълнува женското им честолюбие, като че ли съвсем не се интересуваше от тях и докато младите момичета се надпреварваха да привлекат вниманието му, лъскаше грижливо токата на колана си с ръкавицата си от еленова кожа.

От време на време възрастната дама го заговорваше съвсем ниско и той й отговаряше, доколкото можеше, любезничейки несръчно и принудено. По усмивките, по многозначителните кимвания на госпожа Алоиз, по бързите погледи, с които стрелкаше дъщеря си Фльор дьо Лис, говорейки същевременно тихичко на капитана, лесно можеше да се разбере, че става дума за годеж или може би за предстоящ брак между младия мъж и Фльор дьо Лис. А по смущението и студенината на офицера лесно можеше да се види, че поне от негова страна не ставаше и дума за любов. Цялото му лице изразяваше притеснение и досада. Днес нашите поручици по гарнизоните имат много подходяща дума за подобно положение: „Кучешка ангария!“

Добрата дама, премного горда със своята дъщеря — като всяка заслепена майка, — съвсем не забелязваше липсата на възторг у офицера и се чудеше как по-добре да му изтъкне изумителното съвършенство, с което Фльор дьо Лис забождаше иглата си или развиваше чилето с конците.

— Погледнете, братовчеде — шепнеше му тя, дърпайки го за ръкава, за да наведе към нея ухо, — вижте я само! Ето, тя се навежда!

— Вярно — отвръщаше младият мъж и отново изпадаше в разсеяно и ледено мълчание.

Малко след това трябваше да се наведе повторно, защото госпожа Алоиз му казваше:

— Виждали ли сте по-приятно и по-весело личице от лицето на вашата годеница? Има ли по-руса и по-бяла девойка от нея? Ами ръцете й? Съвършенство! Ами шията? Колко ви завиждам понякога! Колко сте щастлив, че сте мъж, развратнико! Нали моята Фльор дьо Лис е достойна за обожаване и вие сте лудо влюбен в нея?

— Естествено — отговаряше той, мислейки за друго.

— Но поговорете малко с нея! — каза внезапно госпожа Алоиз. — Кажете й нещо. Станали сте много срамежлив. — И тя го бутна по рамото.

Можем да уверим нашите читатели, че срамежливостта не беше нито добродетел, нито недостатък на капитана. Той се опита все пак да изпълни поръчението.

— Прекрасна братовчедке — каза той, като се приближи до Фльор дьо Лис, — какво изобразява килимът, който бродирате?

— Прекрасни братовчеде — отвърна Фльор дьо Лис, леко засегната, — ами че аз ви казах вече три пъти. Пещерата на Нептун.

Явно беше, че Фльор дьо Лис виждаше много по-ясно от майка си студеното и разсеяно държане на капитана. Той почувствува, че трябва да продължи разговора.

— А за кого е предназначена цялата тази нептунология?

— За абатството „Сент Антоан де Шан“ — отвърна Фльор дьо Лис, без да вдигне поглед.

Капитанът хвана единия край на килима.

— Кой е, хубава братовчедке, този дебел жандарм, който надува с все бузи тръбата?

— Тритон — отвърна тя.

В кратките отговори на Фльор дьо Лис се долавяше, че му се сърди. Младежът почувствува, че трябва да й пошепне нещо на ухото, някаква блудкава любезност, каквото и да е. Той се наведе, но не можа да измисли нищо по-нежно и по-интимно от следното:

— Защо майка ви носи винаги роба, украсена с гербове като нашите баби от времето на Шарл VI? Кажете й, хубава братовчедке, че това не е вече на мода днес и че резето и лавровата клонка134, извезани като герб на дрехата й, й придават вид на ходеща рамка на камина. Не е прието вече да се сяда върху знаме, уверявам ви.

Фльор дьо Лис вдигна към него хубавите си, пълни с укор очи.

— Само в това ли ме уверявате? — попита го тихо тя.

А през това време добродушната госпожа Алоиз, очарована, че те са се навели един към друг и си шепнат, каза, играейки със закопчалките на молитвеника си:

— Каква вълнуваща любовна гледка!

Все по-затруднен, капитанът пак се залови с гоблена.

— Очарователна работа наистина!

При тази негова забележка Коломб дьо Гайфонтен, друга руса хубавица с бяла кожа, добре пристегната в синята си копринена рокля, се осмели да се обърне плахо към Фльор дьо Лис с надежда, че ще й отговори хубавият капитан:

— Драга Гондьолорие, виждали ли сте гоблените в двореца Рощ-Гийон?

— Двореца, до който се намира градината на шивачката на Лувъра ли? — попита, смеейки се, Диан дьо Кристьой, която имаше хубави зъби и затова се смееше с повод и без повод.

— Близо до старата дебела кула, останала от някогашната стена на Париж, нали? — добави Амлот дьо Монмишел, хубава къдрокоса и сочна брюнетка, която въздишаше по навик, без сама да знае защо, също както другата се смееше по навик.

— Драга ми Коломб, за двореца, който принадлежеше на господин Баквил по времето на Шарл VI ли говорите? Действително там има великолепни гоблени — намеси се в разговора госпожа Алоиз.

— Шарл VI! Шарл VI! — измърмори младият капитан, засуквайки мустаци! — Господи! Какви отдавнашни неща помни тази достопочтена дама!

— Да, да — продължаваше госпожа Дьо Гондьолорие, — прекрасни килими. Така изкусно изработени, че ги считат за рядкост.

В този миг Беранжер дьо Шаншьоврие, кръшно седемгодишно момиченце, което гледаше към площада през изрязаните трилистници на парапета на балкона, възкликна:

— О, погледнете, кръстнице Фльор дьо Лис, каква хубава танцьорка играе на площада и удря дайренцето си посред уличната тълпа!

Чуваше се действително звънливото биене на баско дайре.

— Сигурно някоя циганка от Бохемия — каза Фльор дьо Лис, поглеждайки нехайно към площада.

— Нека погледаме! Нека погледаме! — развикаха се игривите й другарки и всички изтичаха на балкона, докато Фльор дьо Лис, замислена за студенината на годеника си, тръгна бавно след тях, а капитанът, облекчен от тази случка, която прекъсна трудния за него разговор, се върна в дъното на апартамента доволен, като свършил дежурството си войник. При това дежурството край хубавата Фльор дьо Лис беше приятно и чаровно и доскоро съвсем не му тежеше. Но капитанът се бе наситил малко по малко. Перспективата за предстоящата женитба го изстудяваше все повече и повече с всеки изминал ден. Впрочем той беше непостоянен по темперамент и имаше — дали да признаем? — малко просташки вкус. Макар и от много добър произход, той беше придобил по време на военната си служба доста войнишки привички. Харесваше кръчмите и свързаните с тях развлечения. Чувствуваше се добре сред грубите приказки, казармените любезности, леснодостъпните хубавици и леките успехи. Беше получил в семейството си известно възпитание и добри обноски. Но много млад беше обходил страната, много млад бе попаднал в гарнизон и всеки ден благородническото лустро се изтриваше от съприкосновението с жандармерийския му ремък. Посещавайки от време на време Фльор дьо Лис, както изискваше благоприличието, той се чувствуваше двойно стеснен край нея: първо, защото, след като бе пръскал щедро любовта си къде ли не, бе запазил много малко за нея, и второ, защото между всичките тия хубави, строги, благопристойни и сдържани дами той постоянно трепереше да не би да се увлече и от свикналата му с неприлични думи уста да се изплъзне някоя кръчмарска приказка. Можете да си представите какво впечатление би направил!

Всичко това, от друга страна, бе примесено у него с големи претенции за елегантност, изящен тоалет и хубава външност. Съгласувайте, ако можете, тези разнородни елементи. Аз съм само разказвач.

И така, той се бе облегнал безмълвно от известно време на изваяната рамка на камината, замислен за нещо или въобще не мислейки за нищо, когато Фльор дьо Лис се обърна внезапно към него и го заговори. Клетото момиче всъщност му се сърдеше само привидно.

— Любезни братовчеде, нали ни бяхте разказвали за една млада циганка, която сте спасили преди два месеца по време на нощното ви патрулиране от ръцете на дванадесетина разбойници?

— Струва ми се, че да, любезна братовчедке — отвърна капитанът.

— А не е ли същата — поде тя, — която сега играе на площада? Елате да видите дали няма да я познаете, братовчеде Феб.

В нежната покана да дойде до него и в обръщането към него по име личеше тайното й желание за помирение. Капитан Феб дьо Шатопер (защото читателят вижда именно него още от началото на тази глава) се приближи бавно до балкона.

— Вижте — каза Фльор дьо Лис, слагайки нежно ръката си върху неговата ръка, — погледнете това момиче, кое го танцува сред тълпата. Не е ли вашата циганка?

Феб погледна и отвърна:

— Да, познах я по козичката.

— Каква хубава козичка наистина! — възкликна Амлот и сключи възторжено ръце.

— Дали рогчетата й са от чисто злато? — попита Беранжер.

Без да напусне креслото си, госпожа Алоиз се намеси в разговора:

— Дали не е някоя от циганките, които дойдоха миналата година през Порт Жибар?

— Майко — забеляза кротко Фльор дьо Лис, — тази врата сега се нарича Порт д’Анфер.

Госпожица Дьо Гондьолорие знаеше до каква степен капитанът се дразни от старомодния език на майка й. И действително той вече прецеждаше подигравателно през зъби:

— Порт Жибар! Порт Жибар! Естествено, нали Шарл VI ще трябва да мине през нея!

— Кръстнице — провикна се Бернажер, чиито вечно подвижни очи се обърнаха внезапно към върха на кулите на „Света Богородица“, — какъв е оня черен човек горе?

Всички девойки вдигнаха очи. На най-горната балюстрада на северната кула, гледаща към площада, действително се беше облегнал някакъв мъж. Беше свещеник. Ясно се виждаше расото му и подпряното на ръцете му лице. Иначе той беше неподвижен като статуя. Гледаше втренчено към площада.

Неговата неподвижност напомняше керкенез, който е открил врабешко гнездо и е вперил поглед в него.

— Господин жозаския архидякон — каза Фльор дьо Лис.

— Много силни очи имате, щом го различавате оттук — забеляза Гайфонтен.

— Как само гледа малката танцьорка! — каза Диан дьо Кристьой.

— Тежко и горко на египтянката — промълви Фльор дьо Лис. — Той не може да търпи племето им.

— Колко жалко, че този човек я гледа така. Тя действително танцува възхитително — добави Амлот дьо Монмишел.

— Любезни братовчеде Феб — каза неочаквано Фльор дьо Лис, — понеже познавате тази малка циганка, направете й знак да се качи. Ще бъде забавно.

— Да, да! — развикаха се девойките и запляскаха с ръце.

— Но това е лудост — отвърна Феб. — Тя навярно ме е забравила и аз дори не зная името й. Но понеже желаете, госпожици, ще се опитам. — И той се наведе през балюстрадата на балкона и извика: — Ей, девойче!

Танцьорката не удряше в момента дайрето си. Тя извърна глава в посоката, откъдето я викаха, блестящият й поглед се спря на Феб и тя прекъсна тутакси танца си.

— Ей, девойче! — повтори капитанът и й направи знак с ръка да дойде при тях.

Девойката го погледна още веднъж, после се изчерви, сякаш заляна от гореща вълна, взе дайрето под мишница и се запъти сред смаяните зрители към вратата на къщата, от която я викаше Феб. Тя се движеше бавно, залитайки, с по-мътен поглед, като птичка, поддаваща се на обаянието на змия.

Малко след това завесата на вратата се повдигна и циганката застана на прага на стаята, зачервена, смутена, задъхана, навела големите си очи, без да смее да пристъпи ни крачка повече.

Беранжер запляска с ръце.

Циганката обаче стоеше неподвижно на прага. Появяването й направи странно впечатление на групата девойки. Вън от съмнение е, че всички те бяха обзети едновременно от смътно и неопределено желание да се харесат на хубавия офицер; неговата хубава униформа беше прицел на цялото им кокетство и откакто той беше там, между тях се бе породило глухо и тайно съперничество, което те едва съзнаваха сами, но което издаваха ярко с всички свои движения или думи.

Но понеже всички бяха почти еднакво хубави, те се бореха с еднакви оръжия и затова всяка можеше да се надява на победа. Пристигането на циганката рязко наруши равновесието. Нейната хубост беше толкова необикновена, че когато застана на прага на стаята, от нея сякаш се излъчи сияние. В тясната стая, в тъмната рамка от завеси и дървена ламперия, тя беше несравнимо по-красива и по-лъчезарна, отколкото на площада. Като факла, внесена от ярката дневна светлина в мрака. Благородните госпожици бяха неволно смаяни. Всяка се почувствува едва ли не наранена в хубостта си. Затова, без да се наговарят помежду си, те смениха тутакси фронта (простете за израза!). Разбраха се отлично. Женските инстинкти намират по-бързо общ език, отколкото мъжкият разум. Те бяха открили неприятелката. Всички я чувствуваха неприятелка и затова се обединиха. Капка вино е достатъчна, за да промени цвета на чаша вода. Пристигането на една по-хубава жена е достатъчно, за да промени настроението на цяла компания хубави жени, особено когато между тях има само един мъж.

Затова те приеха леденостудено циганката. Измериха я с поглед от глава до пети, спогледаха се и всичко бе казано. Разбраха се без думи. А младото момиче чакаше да го заговорят, толкова смутено, че не смееше да вдигне очи.

Капитанът пръв наруши мълчанието.

— Честна дума — възкликна той самонадеяно и дръзко, — прелестно създание! Какво ще кажете, братовчедке?

Тази забележка, която някой по-деликатен поклонник би направил поне полугласно, съвсем не допринесе, разбира се, за разсейването на женската ревност, настръхнала при появяването на циганката.

Фльор дьо Лис отговори с престорено пренебрежение:

— Не е лоша.

Другите шушукаха помежду си.

Най-сетне госпожа Алоиз, която също ревнуваше, понеже беше засегната дъщеря й, се обърна към танцьорката:

— Приближете се, девойко.

— Приближете се, девойко! — повтори с комично достойнство Бернажер, която едва ли би стигнала и до кръста на Есмералда.

Циганката се приближи до благородната дама.

— Прелестно дете — каза превзето Феб, като също пристъпи към нея, — не зная дали ще имам преголямото щастие да бъда познат от вас…

Девойката го прекъсна, като му се усмихна и го погледна с безкрайна нежност.

— О, да! — промълви тя.

— Добра памет има — забеляза Фльор дьо Лис.

— Обаче вие избягахте много бързо онази вечер — поде Феб. — Нима се уплашихте от мене?

— О, не! — отвърна циганката.

В това: „О, не“, произнесено след: „О, да“, имаше нещо неизразимо, което болезнено засегна Фльор дьо Лис.

— А на ваше място, красавице — продължи капитанът, чийто език се развързваше, когато говореше на момичета от улицата, — вие ми оставихте един начумерен чудак, едноок и гърбав, звънаря на архидякона, доколкото зная. Казаха ми, че бил незаконороден син на архидякон и дявол. Има много смешно име. Казва се нещо като Велики петък, Връбница, Заговезни или и аз не зная точно какво. Някакъв празник, с една дума, когато бият всички камбани. Той, значи, си позволи да ви отвлече, като че ли вие сте създадена за клисар! Прекалено наистина! Какво искаше от вас тази кукумявка?

— Не зная — отвърна Есмералда.

— Можете ли да си представите само какво нахалство! Звънар да отвлече девойка, като че ли е виконт! Селяндур да бракониерствува с дивеча на благородниците! Нечувано! Впрочем той скъпо го плати. Метр Пиера Тортьорю е най-суровият коняр и никой не умее да чеше мошениците по-добре от него. И ако това би ви направило удоволствие, мога да ви кажа, че той здравата нашари кожата на вашия звънар.

— Горкият човек! — промълви циганката, която при тия думи си спомни още по-живо сцената при позорния стълб.

Капитанът избухна в смях.

— И таз добра! Това съжаление е толкова уместно, колкото перо в задницата на свиня! Да пусна шкембе като папата, ако… — Той се сиря внезапно. — Извинете, госпожи! Струва ми се, че щях да изтърва нещо не съвсем прилично.

— Пфу, господине! — възкликна Гайфонтен.

— Той говори с езика на тази особа! — добави полугласно Фльор дьо Лис, чието неудоволствие растеше с всеки изминал миг. Това неудоволствие съвсем не намаля, когато тя забеляза, че капитанът, очарован от циганката и премного доволен от себе си, се въртеше на пети и повтаряше с груба простодушна любезност.

— Прекрасно девойче, кълна се в душата си!

— Но и доста дивашки нагиздена — забеляза Диан дьо Кристьой, като показа с усмивка хубавите си зъби.

Тази забележка беше същинско просветление за другите. Тя им показа уязвимото място на египтянката. Понеже не можеха да се заядат с красотата й, те се уловиха за облеклото й.

— Вярно, моето момиче — каза Монмишел, — как ти е хрумнало да ходиш по улиците без елече и нагръдник?

— А полата й е толкова къса, че просто да настръхнеш! — добави Гайфонтен.

— Драга моя — подхвърли й доста кисело Фльор дьо Лис, — пазете се да не ви задържи градската стража заради позлатения ви колан.

— Ех, моето момиче — поде Кристьой с жестока усмивка, — ако носеше почтено дълги ръкави, ръцете ти нямаше да изгорят така от слънцето.

Тези хубави девойки с техните отровни и гневни езичета, които се плъзгаха, гърчеха и съскаха край уличната танцьорка, представляваха действително зрелище, достойно за по-умен наблюдател от Феб. Те бяха неумолими, макар и изящни. Тършуваха, разнищваха злобно с думите си жалкия необичаен костюм, отрупан с пайети и сърмени бродерии. Смеховете, подигравките и оскърбителните забележки нямаха край. Язвителни насмешки, високомерно доброжелателство и злобни погледи се сипеха като град над египтянката. Човек би могъл да вземе тези благороднички за млади римлянки, които се забавляват, като забиват златни игли в гръдта на хубава робиня. Или за елегантни ловджийски хрътки, наобиколили с широко отворени ноздри и пламтящи очи бедната планинска кошута, която не смеят да разкъсат поради погледа на господаря си.

Пък и какво всъщност представляваше жалката улична танцьорка пред тези знатни девойки? Те като че ли изобщо не държаха сметка за нейното присъствие и говореха високо за нея пред самата нея като за нещо долно, нищожно, макар и доста хубаво.

Циганката не беше нечувствителна към тези убождания. От време на време бузите й пламваха от срам, а очите й — от гняв. Презрителният й отговор се спираше колебливо на устните й и тя правеше обичайната си пренебрежителна гримаса, която читателят вече познава. Но мълчеше. Стоеше неподвижно и гледаше Феб с примирен, тъжен и нежен поглед. В този поглед се таяха и щастие, и обич. Тя сякаш се сдържаше, за да не я изгонят.

Феб се смееше и защищаваше циганката с някаква смес от съчувствие и безочливост.

— Не им обръщайте внимание, моето момиче! — повтаряше той и дрънкаше със златните си шпори. — Вярно е, че вашето облекло е малко необичайно и дивашко, но какво значение има това при вашата прелест!

— Боже мой! — възкликна русата Гайфонтен, като изпъна с горчива усмивка лебедовата си шия. — както виждам, господа кралските офицери лесно се запалват от хубави цигански очи.

— Защо не? — отвърна Феб.

При този отговор на капитана, хвърлен небрежно като камък, без да гледа къде ще падне, Коломб прихна, а след нея и Диан, и Амлот, и Фльор дьо Лис, макар и с насълзени очи.

Циганката, която бе забила поглед в земята при думите на Коломб дьо Гайфонтен, отново спря на Феб искрящите си от радост и гордост очи. Тя беше много хубава в този момент.

Старата дама, която наблюдаваше сцената, се почувствува засегната и не можеше да разбере нищо.

— Света Богородичке! — провикна се внезапно тя. — Какво се навира в краката ми? Ах, какво отвратително животно!

Беше козичката. Тя току-що бе дошла, търсейки господарката си, и се бе спуснала към нея, но бе заплела рогцата си във фустите на седналата дама, надиплени в краката й.

Тази случка отвлече вниманието на присъствуващите. Без да промълви нито дума, циганката освободи козичката.

— О! Ето малката козичка със златните крачка! — завика Беранжер и заподскача от радост.

Циганката коленичи и допря до бузата си гальовната главичка на козичката. Като че ли й искаше прошка, че я бе оставила, без да й се обади.

През това време Диан се наведе към ухото на Коломб.

— Ех, боже мой! Как не се сетих по-рано! Ами че това е циганката с козичката! Казват, че била магьосница и козата й знаела какви ли не номера!

— Така ли? — възкликна Коломб. — Тогава нека козичката ни развлече малко и да ни покаже някакво чудо.

И Диан и Коломб се обърнаха живо към циганката.

— Девойче, накарай козичката си да направи някое чудо!

— Не разбирам какво искате да кажете — отвърна танцьорката.

— Някакво чудо, някаква магия, с една дума, някакво вълшебство!

— Не разбирам — каза Есмералда и пак почна да гали хубавото животно, повтаряйки: — Джали! Джали!

В този момент Фльор дьо Лис забеляза една везана кожена торбичка, закачена на шията на козичката.

— Какво е това? — попита тя циганката. Девойката вдигна към нея големите си очи и отвърна сериозно:

— Моята тайна.

„Много бих искала да зная каква е тайната ти“ — помисли си Фльор дьо Лис.

Старата дама се начумери.

— Слушай, циганко, ако нито ти, нито козичката ти няма да играете нещо, какво търсиш тук?

Циганката се отправи бавно към вратата, без да отговори. Но колкото повече се приближаваше до изхода, толкова по-бавно пристъпваше. Някакъв непобедим магнит я задържаше. Изведнъж тя обърна овлажнелите си от сълзи очи към Феб и се спря.

— Кълна с в бога! — възкликна капитанът. — Не можете да си отидете така. Върнете се и ни изтанцувайте нещо. А между другото, прелестна хубавице, как е името ви?

— Есмералда — отвърна танцьорката, без да сваля поглед от него.

Това странно име предизвика луд смях сред девойките.

— Какво ужасно име за госпожица! — заяви Диан.

— Сега виждате, нали, че е магьосница! — добави Амлот.

— Драга моя — провикна се тържествено госпожа Алоиз, — едва ли родителите ви са извадили това име от кръщелния купел!

От няколко минути обаче, без някой да й обърне внимание, Беранжер беше примамила козичката със сладко хлебче в един ъгъл на стаята. Любопитното дете откачи торбичката от шията на козата, отвори я и изсипа на рогозката съдържанието й. Беше азбука, всяка буква на която беше написана отделно върху малка чемширена дъсчица. Дървените плочки едва се пръснаха на земята и детето видя с изненада как козичката — това беше навярно едно от „чудесата й“ — протегна златното си копитце, измъкна няколко букви и ги нареди, като ги побутваше лекичко, по особен начин. Само след миг буквите образуваха дума, която козичката, изглежда, беше свикнала да пише, защото я състави с голяма лекота. Беранжер плесна възторжена с ръце и тутакси се провикна:

— Кръстнице Фльор дьо Лис, елате да видите какво направи козичката!

Фльор дьо Лис се приближи бързо и изтръпна. Разположените на пода букви образуваха следната дума:

ФЕБ

— Козичката ли написа това? — попита с променен глас тя.

— Да, кръстнице — отговори Беранжер.

Нямаше място за съмнение. Детето не знаеше да пише.

„Ето каква била тайната й“ — помисли си Фльор дьо Лис.

Междувременно всички се бяха притекли при виковете на детето — и майката, и девойките, и циганката, и офицерът.

Циганката видя каква глупост е извършила козичката. Тя се изчерви, после пребледня и затрепера като виновна пред капитана, който я гледаше с изненадана и доволна усмивка.

— Феб! — шепнеха учудени момичетата. — Ами че това е името на капитана!

— Имате чудесна памет! — каза Фльор дьо Лис на вкаменената циганка. После избухна в ридания. — О! — мълвеше тя, скрила горестно лице в хубавите си ръце. — Тя е магьосница!

А един по-горчив глас шепнеше дълбоко в сърцето й: „Тя е съперница!“

И девойката падна в несвяст.

— Дъще! Дъще! — развика се изплашено майката. — Махай се, пъклена циганко!

Есмералда събра за миг злополучните букви, кимна на Джали и излезе през една врата, докато през друга отнасяха Фльор дьо Лис.

Останал сам, капитан Феб се поколеба за малко между двете врати. После тръгна след циганката.

II. СВЕЩЕНИК И ФИЛОСОФ СА ДВЕ РАЗЛИЧНИ НЕЩА

Свещеникът, когото девойките забелязаха на върха на северната кула, наведен над площада и внимателно следящ танца на циганката, беше действително архидякон Клод Фроло.

Нашите читатели не са забравили тайнствената килийка, която архидяконът си беше приспособил в тази кула. Не зная, казано мимоходом, дали това не е същата килия, която може да се види и днес през едно малко квадратно прозорче, пробито откъм източната страна, на човешка височина, на площадката, над която стърчат кулите — жалка дупка, понастоящем гола, празна и разнебитена, чиито зле измазани стени са „украсени“ и до ден-днешен с няколко лошокачествени пожълтели гравюри, представляващи фасади на катедрали. Предполагам, че тази дупка е обиталище на прилепи и паяци и следователно мухите са подложени на двойно изтребление в нея.

Всеки ден, един час преди залез слънце, архидяконът се качваше по стълбата на кулата и се затваряше в тази килия, където прекарваше понякога по цели нощи. Този ден, точно когато бе стигнал до ниската вратичка на килията и пъхаше малкия секретен ключ, който носеше винаги със себе си в окачената на пояса си кесия, до слуха му долетяха звуци на дайре и кастанети. Този шум идваше от площада пред църквата. Килийката, както казахме, имаше само едно прозорче, което гледаше към задната част на църквата. Клод Фроло измъкна бързо ключа и само след миг беше вече на върха на кулата в мрачната съсредоточена поза, в която го бяха забелязали госпожиците.

Той стоеше там, сериозен и неподвижен, погълнат от една-единствена гледка и една-единствена мисъл. Цял Париж беше в краката му с хилядите си заострени покриви, с меко заоблените хълмове на хоризонта, с реката, лъкатушеща под мостовете, и тълпите, преливащи по улиците, с облака пушеци над къщите, с неравната верига на покривите, която притиска от всички страни „Света Богородица“ с многочислените си брънки. Но архидяконът гледаше една-единствена точка в целия град — площада пред църквата. А между всички хора по площада, само едно-едничко същество — циганката.

Мъчно би могло да се опише изражението на очите му и първопричината на бликащия в тях пламък. Погледът му бе втренчен неподвижно, изпълнен със смут и тревога. Съдейки по дълбоката вцепененост на тялото му, по което пробягваше само от време на време неволен трепет като отбрулено от вятъра дърво, по неподвижните му лакти, по-вкаменени от мраморната балюстрада, на която се облягаше, по замръзналата усмивка, в която бе сгърчено лицето му, човек би помислил, че само очите у Клод Фроло живееха още.

Циганката танцуваше. Тя въртеше дайрето на върха на пръста си и го подхвърляше във въздуха в ритъма на провансалската сарабанда. Гъвкава, лека, безгрижна, тя не чувствуваше тежестта на страшния поглед, надвиснал право върху нея.

Тълпата се притискаше около танцьорката. Сегиз-тогиз някакъв мъж, облечен в червена рубашка, разширяваше кръга около нея, после пак сядаше на едно столче на няколко крачки от танцьорката и слагаше главата на козичката върху коленете си. Този мъж като че ли придружаваше циганката. От високото място, където бе застанал, Клод Фроло не можеше да различи чертите му.

Щом забеляза този непознат, вниманието на архидякона като че ли се раздвои между танцьорката и него и лицето му още повече помръкна. Изведнъж той се изправи и по тялото му пробягна трепет.

— Кой може да бъде този мъж? — процеди през зъби той. — Досега съм я виждал винаги сама.

И той се спусна по витата стълба и слезе от кулата. Минавайки край вратата на камбанарията, която беше открехната, той видя гледка, която го порази: наведен през един отвор на плочестата стряха, напомняща огромни щори, Квазимодо също гледаше към площада. Той бе унесен в такова дълбоко съзерцание, че дори не забеляза приемния си баща. Дивото му око имаше необикновено изражение — очаровано и безкрайно нежно.

— Колко странно! — прошепна Клод. — Нима той гледа така циганката?

И продължи да слиза по стълбата. След няколко минути умисленият архидякон излезе на площада пред вратата, която се намира в подножието на кулата.

— Къде се дяна циганката? — попита той, като се смеси с тълпата, привлечена от дайрето.

— Не зная — отвърна един от зрителите. — Току-що изчезна някъде. Струва ми се, че я извикаха да изиграе едно фанданго в къщата отсреща.

На мястото на египтянката, на същия килим, чиито шарки се губеха миг преди това под капризните фигури на нейния танц, архидяконът видя само мъжа в жълто-червена дреха, който, за да спечели на свой ред някой лиар, се разхождаше сега с ръце на кръста, с извърната назад глада, зачервено лице и опъната шия, стискайки в зъбите си стол. Една котка, взета навярно от някоя съседна къща, бе вързана на стола и мяукаше, силно уплашена.

— Света Богородице! — възкликна архидяконът, когато акробатът, плувнал в пот, мина пред него със стола и котката. — Какво дири тук метр Пиер Гренгоар?

Строгият глас на архидякона така сепна клетника, че той загуби равновесие и столът и котката се сгромолясаха върху зрителите сред невъобразими дюдюкания.

По всяка вероятност метр Пиер Гренгоар — защото това беше действително той — щеше скъпо да плати и за котката на съседката, и за изподрасканите и натъртени лица около него, ако не беше побързал да се възползува от бъркотията и да се скрие в църквата, където Клод Фроло му направи знак да го последва.

Катедралата беше вече безлюдна и тъмна. Страничните галерии тънеха в мрак, лампите на параклисите блещукаха като звезди на фона на черните сводове. Само голямата розетка на портала с хилядите си цветове, окъпана от лъчите на залязващото слънце, светеше в мрака като купчина диаманти и отразяваше ослепителния си спектър на другия край на кораба.

Като пристъпиха няколко крачки навътре в църквата, отец Клод се облегна на една колона и погледна втренчено Гренгоар. Но това не беше погледът, от който се боеше Гренгоар, засрамен, че една толкова сериозна и дълбокоучена личност го е видяла в неговия палячовски костюм. В погледа на архидякона нямаше нито подигравка, нито ирония. Той го гледаше спокойно, сериозно и проницателно. Архидякон Клод пръв наруши мълчанието.

— Елате насам, метр Пиер. Трябва да ми обясните доста работи. Разкажете ми най-напред защо не съм ви виждал вече два месеца, а после изведнъж се появявате по кръстопътищата, и то в чудесна премяна, няма що! Наполовина жълт, наполовина червен, същинска кодбекска ябълка!

— Месир — промълви жално Гренгоар, — облеклото ми е наистина съвсем необикновено и аз се чувствувам по-неудобно в него, отколкото котка с кратуна на главата. Съзнавам, че е страшно грозно от моя страна да давам възможност на господа сержантите от градската стража да налагат с палките си раменната кост на един философ питагореец. Но какво да се прави, уважаеми учителю? Виновна е старата ми връхна дреха, която ме изостави подло в началото на зимата, под предлог, че се била разпаднала на дрипи и имала нужда да си почине в коша на вехтошаря. Няма как! Цивилизацията не е достигнала още до тази степен на развитие, че да можем да ходим голи, както мечтаеше древният Диоген. Прибавете при това, че духаше леден вятър и че месец януари не е най-подходящото време на годината, когато може да се накара човечеството да направи тази нова крачка. Попадна ми двуцветната рубашка и аз я взех, като зарязах старата си черна роба. Впрочем тя съвсем не беше херметически затворена за херметик като мене. И ето ме, значи, облечен като жонгльор, подобно на свети Женест. Няма как! Временно затъмнение. И Аполон е бил принуден да пасе свини при цар Адмет!

— Отличен занаят сте си избрали, няма що! — поде архидяконът.

— Съгласен съм, учителю, че е много по-добре да философствуваш и да пишеш стихове, да духаш пламъка в пещта или да получаваш вдъхновение от небето, отколкото да носиш котки върху щит. Точно затова, когато ме заговорихте, изглупях като магаре пред шиш. Но какво да се прави, месир? Трябва да се живее всеки божи ден, а и най-хубавите александрийски стихове не струват в устата колкото парче сирене. Впрочем нали знаете, че написах прословутата си сватбена пиеса за Маргарита Фламандска, но градът не ми я плати, под предлог че не била превъзходна, като че ли човек може да напише за четири екю трагедия на Софокъл. Трябваше, значи, да умра от глад. За щастие оказа се, че челюстта ми е доста яка, и аз й казах: „Показвай номера на издръжливост и равновесие и се храни сама!“ Ale te ipsam.135 Сбирщина дрипльовци, които станаха мои добри приятели, ме научиха на двадесетина херкулесовски номера и сега всяка вечер давам на зъбите си хляба, който са припечелили през деня с потта на челото ми. Съгласен съм най-сетне, concedo, че това е жалко приложение на умствените ми способности и че човек не е създаден, за да бие цял живот дайре и да държи столове със зъбите си. Но, уважаеми учителю, не е достатъчно да съществуваш, трябва също тъй да поддържаш съществуването си.

Отец Клод слушаше, без да възразява. Внезапно хлътналите му очи добиха такова прозорливо и проницателно изражение, че Гренгоар имаше чувството, че този поглед рови чак в дъното на душата му.

— Отлично, метр Пиер, но откъде накъде придружавате сега тази египетска танцьорка?

— Бога ми — каза Гренгоар, — ами че тя е моя жена и аз съм неин мъж.

Тъмните очи на свещеника пламнаха. Той сграбчи буйно ръката на Гренгоар и извика:

— Възможно ли е да си сторил това, окаянико? Възможно ли е бог да е отвърнал до такава степен поглед от тебе, че да докоснеш подобно момиче?

— Кълна се в спасението на душата си, монсеньор — отвърна цял разтреперан Гренгоар, — че изобщо не съм я докосвал, ако точно това ви тревожи.

— А какви ги дрънкаш тогава за мъж и жена? — попита свещеникът.

Гренгоар побърза да му разкаже възможно най-накъсо всичко, което читателят вече знае — и за приключението си в Двора на чудесата, и за женитбата си, и за счупената стомна. Впрочем изглежда, че тази женитба беше все още безрезултатна и че циганката всяка вечер му измъкваше изпод носа сватбената нощ както първия ден.

— Неприятно разочарование — заключи Гренгоар, — но то се дължи на обстоятелството, че съм се оженил за девственица.

— Какво искате да кажете? — попита архидяконът, който постепенно се успокои от думите на Гренгоар.

— Мъчно е да се обясни — отвърна поетът. — Свързано е с някакво суеверие. По думите на един стар крадец, когото у нас наричат египетски херцог, моята жена била намерено или загубено дете, което е горе-долу едно и също. Тя носи на шията си муска, която, както казват, щяла да й помогне един ден да намери родителите си, но която щяла да загуби силата си, ако девойката загуби девствеността си. Затова ние двамата живеем съвсем непорочно.

— Значи — поде Клод, чието чело все повече и повече се разведряваше, — вие смятате, метр Пиер, че това създание не е било докоснато от нито един мъж?

— Какво може да стори един мъж срещу подобно суеверие? Тя си е внушила това. Безспорно според мене монашеската непорочност, която тя пази така страстно, е същинско чудо сред тъй леснодостъпните циганки. Но три неща я закрилят: египетският херцог, който я покровителствува може би с тайното намерение да я продаде някой ден на някой абат, цялото й племе, което изпитва необикновена почит към нея като към същинска Богородица, и една мъничка кама, която тази обесница носи винаги със себе си въпреки нарежданията на превото и която тя веднага изважда, щом някой я прегърне през кръста. Горда осичка, дума да не става!

Архидяконът отрупа Гренгоар с въпроси.

Според поета Есмералда била прелестно безобидно създание, истинска красавица, ако не правела постоянно една и съща гримаса. Простодушна и темпераментна девойка, която не знаела нищо и се възторгвала от всичко, която нямала представа каква е разликата между мъж и жена и дори не я била сънувала. Такава била тя. Луда за танци, шум и простор. Нещо като жена пчела, с невидими крила на краката, живееща като във вихрушка. Дължала този си нрав на скитническия живот, който била водила винаги. Гренгоар успял да узнае, че като малко дете тя пребродила Испания и Каталония и ходила чак в Сицилия. Той предполагаше дори че тя е била отведена от циганския керван в кралството Алжир, страна, разположена в Ахая, тази Ахая, която от едната страна граничи с малката Албания и Гърция, а от другата със Сицилийско море, през което се минава за Константинопол. Циганите, по думите на Гренгоар, били васали на краля на Алжир в качеството му на повелител на белите маври. Едно било сигурно, че Есмералда дошла още като дете във Франция, и то през Унгария. Девойката донесла от всички тия страни откъслеци от чудновати наречия, чудновати песни и представи, благодарение на които езикът й бил също така пъстър, както и нейният полупарижки, полуафрикански костюм. Впрочем простолюдието от кварталите, които тя посещавала, я обичало заради нейната веселост, миловидност, за живите й движения, за танците и песните й. Тя смятала, че в целия град я мразят само двама души, за които говорела с ужас: Кълчищната от Роландовата кула, една грозна отшелница, която, кой знае защо, мразела египтянките и проклинала бедната танцьорка, колчем тя минела пред прозорчето й, и някакъв свещеник, който не можел да я срещне, без да й хвърли страшни погледи и думи. Последната забележка явно смути-архидякона, но Гренгоар не обърна внимание на смущението му. За безгрижния поет бяха достатъчни само два месеца, за да забрави необикновените обстоятелства, при които бе срещнал за пръв път циганката, и ролята на архидякона в случилото си. Между другото малката танцьорка според него не се бояла от нищо. Тя не предсказвала бъдещето и затова не била застрашена от процес за магьосничество, каквито много често завеждали срещу циганките. Освен това Гренгоар бил за нея ако не мъж, то поне брат. Философът в края на краищата понасял твърде търпеливо платоническата си женитба. Имал все пак подслон и хляб. Всяка сутрин излизал от разбойническото свърталище, най-често заедно с египтянката, помагал й да събира по кръстопътищата дребни монети и всяка вечер се прибирал с нея под същия покрив, позволявал й да се залости в стаичката си и заспивал със съня на праведниците. Общо взето, приятно съществуване според него и главно, предразполагащо към мечти. Пък и казано по съвест и съвсем откровено, философът не бил напълно сигурен, че е лудо влюбен в египтянката. Той обичал и козичката почти колкото нея. Пленително животинче, кротко, умно, досетливо, същинска образована коза. В средновековието бяха много често явление тия учени животни, които предизвикваха силно възхищение и отвеждаха повечето пъти учителите си на кладата. Обаче номерата на козичката с позлатените копитца били съвсем невинни хитрини. Гренгоар ги обясни подробно на архидякона, който, изглежда, се интересуваше живо от това. В повечето случаи било достатъчно да се подаде по един или друг начин дайренцето на козичката, за да се получи желаният номер. Циганката я била дресирала така. Есмералда имала такава голяма дарба в тази област, че само за два месеца я научила да пише с подвижни букви думата „Феб“.

— „Феб“ ли? — възкликна свещеникът. — Защо пък „Феб“?

— Не зная — отвърна Гренгоар. — Навярно това е някаква дума, която според нея притежава магическа и тайнствена сила. Тя често я повтаря полугласно, когато мисли, че е сама.

— Сигурен ли сте — поде Клод, вперил в него проницателния си поглед, — че това е само дума, а не нечие име?

— Чие име? — попита поетът.

— Отде да зная — отвърна свещеникът.

— Вижте какво предполагам аз, месир. Тези цигани са малко нещо езичници и боготворят слънцето. Оттам и думата „Феб“.

— Това не ми се струва толкова ясно, колкото на вас, метр Пиер.

— Впрочем малко ме засяга. Нека призовава своя Феб колкото си ще. Едно обаче е сигурно, че Джали ме обича вече почти толкова, колкото обича и нея.

— Коя е тази Джали?

— Козичката.

Архидяконът подпря брада на ръката си и се замечта за миг. После внезапно се обърна към Гренгоар.

— И ти си готов да се закълнеш, че не си я докоснал?

— Кого — понита Гренгоар, — козичката ли?

— Не, жената.

— Моята жена ли? Кълна се, че не.

— Често ли оставаш насаме с нея?

— Поне по един час всяка вечер.

Отец Клод се намръщи…

— Охо! Solus cum sola non cogitabuntur orare „Pater noster“136.

— Кълна се в душата си, мога да казвам и „Pater“, и „Ave Maria“, и „Credo in Deum patrem omnipotentem“137, без тя да ми обърне повече внимание, отколкото кокошка на църква.

— Закълни ми се в утробата на майка си — повтори енергично архидяконът, — че не си докосвал дори с крайчеца на пръста си това създание.

— Бих се заклел и в главата на баща си, защото двете неща имат доста общи черти. Само че позволете ми, уважаеми учителю, да ви задам и аз един въпрос.

— Кажете, господине.

— Какво ви интересува всичко това?

Бледото лице на архидякона пламна като бузите на младо момиче. Той замълча за миг, после каза с видимо смущение:

— Слушайте, метр Пиер Гренгоар. Вие не сте погубили още душата си, доколкото зная. Аз се интересувам от вас и ви желая доброто. А най-малкият допир с тази прокълната египтянка би ви направил васал на сатаната. Знаете, че именно тялото винаги погубва душата. Горко вам, ако се доближите до тази жена! Това е всичко.

— Аз се опитах веднъж — каза Гренгоар, като се почеса по ухото. — Това стана първия ден, но се убодох.

— Нима сте стигнали до такова безсрамие, метр Пиер?

Челото на свещеника отново се помрачи.

— Друг път пък — продължи усмихнат поетът — погледнах, преди да си легна, през дупката на ключалката и видях съблечена по риза възможно най-пленителната жена, под чиито боси крачка е скърцал някога креват!

— Върви по дяволите! — изкрещя свещеникът със зловещ поглед и като тласна за раменете смаяния Гренгоар, потъна бързо под най-тъмните сводове на катедралата.

III. КАМБАНИТЕ

От деня на наказанието върху позорния стълб живеещите близо до катедралата хора забелязаха, че звънарското усърдие на Квазимодо сякаш бе охладняло. По-рано звънът на камбаните проечаваше по всякакъв повод — безкрайни концерти, които траеха от утринна до вечерня; голямата камбана биеше тържествено за обедна литургия, пищни гами пробягваха по камбанките по случай някоя сватба или кръщене и се преплитаха във въздуха като везба от пленителни звуци. Старинната църква, тръпнеща и ехтяща, бе сякаш изпълнена с неспирното ликуване на камбаните. В нея постоянно се усещаше присъствието на някакъв шумен и своенравен дух, който пееше чрез всички тия медни уста. Сега този дух сякаш бе изчезнал. Катедралата изглеждаше мрачна и безмълвна. В празнични дни и при погребения се чуваше само сухо, безжизнено, най-обикновено звънене — определен брой удари според църковния канон, и нищо повече. От двата гласа, които притежава всяка църква органа вътре в нея и камбаната извън нея, — беше останал само органът. Човек би казал, че камбанариите бяха останали без музикант. А Квазимодо беше все още там. Какво се бе случило с него? Дали в сърцето му се бяха загнездили срам и отчаяние от преживяното на позорния стълб, или ударите от камшика на изтезателя още отекваха в душата му и огорчението от наказанието бе заглушило у него всичко, дори и страстта му към камбаните? Или може би Мари имаше вече съперница в сърцето на звънаря на „Света Богородица“ и голямата камбана с четиринадесетте си сестри бе пренебрегната заради нещо по-привлекателно и по-хубаво?

Случи се така, че през тази благословена 1482 година Благовещение се падна на 25 март, във вторник. Този ден въздухът беше така чист, така лек, че в сърцето на Квазимодо се съживи предишната му любов към камбаните. Той се изкачи на северната кула, докато клисарят отваряше долу широко вратите на църквата огромни дървени крила, облицовани с кожа, обковани с позлатени железни гвоздеи по края и обградени с „изключително изкусно изработени“ скулптурни украшения.

Когато стигна до високата клетка на камбанарията, Квазимодо погледна, поклащайки тъжно глава, шестте камбанки, като че съжаляваше за нещо, което бе застанало в сърцето му между него и тях. Но когато ги разклати, когато почувствува в ръцете си люшкането на грозда камбани, когато видя — понеже не можеше да я чуе — тръпнещата октава, която пробягваше нагоре и надолу като подскачаща от клон на клон птица, когато демонът на музиката, разтърсващ искрящ сноб фуги, трели и арпежи, завладя злочестия глух звънар, той се почувствува отново блажен, сърцето му се отпусна, той забрави всичките си горести и лицето му се разведри.

Квазимодо сновеше насам-натам, пляскаше с ръце, тичаше от въже на въже, насърчаваше шестимата певци с думи и жестове като диригент, който ръководи темпераментно изкусни музиканти.

— Хайде, Габриел — мълвеше той, — излей звуците си над площада. Днес е празник, Тибо, не се лени! Забавяш. Хайде, хайде! Нима си ръждясал, ленивецо? Ха така! По-живо, по-живо! Не искам да виждам езика ти. Оглуши всичко живо, както оглуши мене! Така те харесвам, Тибо, смело! Гийом, Гийом, жалко, че си най-голям. Паские е най-малък, а звъни най-хубаво. Обзалагам се, че ако някой ви слуша, чува по-добре него. Отлично, Габриел, карай още по-силно! Ей, какво става там горе с вас двете, врабчета? Не виждам да издавате ни най-малък звук! Що за медни човки, които, вместо да пеят, се прозяват? На работа! Днес е Благовещение. Какво хубаво слънце! И камбаните трябва да бият хубаво. Бедни ми Гийом! Ти цял се запъхтя, дундьо!

Той беше съвършено погълнат от камбаните си, които се надпреварваха да се люшкат все по-силно и тресяха лъскавите си гърбове като шумен впряг от испански мулета, бодвани насърчително от остена на мулетаря.

Внезапно той плъзна поглед през пролуките между широките плочести стрехи, които се издават на известна височина над отвесната стена на камбанарията, и видя на площада едно странно нагиздено момиче; то се спря и просна на земята килимче, върху което приклекна една козичка, а около тях започнаха да се трупат зрители. Тази гледка промени тутакси насоката на мислите му и изстуди музикалния възторг на звънаря, както полъхът на вятъра охлажда разтопената смола. Той изпусна въжето, обърна гръб на камбаните и клекна зад стряхата от плочи, вперил замечтано в танцьорката нежния си, покорен поглед, който, както видяхме вече, изненада архидякона. Забравените камбани заглъхнаха рязко всички наведнъж за голямо огорчение на любителите на църковния звън, които слушаха доверчиво от Понт о Шанж и се разотидоха озадачени, с изражение на куче, което са подмамили с кокал, а после са му подхвърлили камък.

IV. ΆΝΑΓΚΗ

През една прекрасна утрин на същия този месец март, мисля, че беше в събота, на 29, празника на свети Йосташ, нашият млад приятел студентът Жеан Фроло Мелницата забеляза, обличайки се, че тесните му къси панталони, в които стоеше кесията му, не издаваха никакъв металически звън. — Бедна моя кесийо! — възкликна той, като я измъкна от джоба си. — Нима е възможно? Нито грош! Колко жестоко са те изкормили заровете, халбите бира и Венера! Как само си се сбръчкала, сплескала и увиснала! Приличаш на гръд на фурия. Кажете ми, месер Цицерон и месер Сенека, чиито изкорубени съчинения се валят по пода, за какво ми служи, че зная по-добре от кой да е началник на Монетния двор или от кой да е евреин от Понт о Шанж, че едно златно екю с корона струва тридесет и пет унции и по двадесет и пет су и осем парижки дьоние и че едно екю със сърп струва тридесет и шест унции и по двадесет и шест су и шест турецки дьоние, щом нямам дори един презрян лиар, за да го заложа на дюшеш? О, консуле Цицерон! Човек не може да се спаси от подобна беда с перифрази, нито с „quemadmodum“ и „Verum enim vero“.138

Той се облече в мрачно настроение. Докато връзваше връзките на обувките си, хрумна му една спасителна мисъл, която той отблъсна отначало. Тя обаче се върна повторно и Жеан облече наопаки жилетката си — очевиден признак на силна душевна борба. Най-сетне младежът пухна енергично шапката си о земята и извика:

— Толкова по-зле! Да става каквото ще! Ще отида при брат ми! Ще си докарам някое конско, но все ще изкарам и някое екю.

И той навлече набързо рубашката си с подплатени ръкави, вдигна шапката си от земята и излезе, изпълнен с отчаяна решителност.

Спусна се по улица Ла Арп към Града. Когато мина край улица Ла Юшет, миризмата на прекрасните шишчета, които се печаха постоянно там, погъделичка обонятелния му апарат и той хвърли запленен поглед към гигантската скара, която бе изтръгнала от францисканеца Калатаджироне следното патетично възклицание: „Veramente queste rotisserie sono cosa stupenda.“139. Но Жеан нямаше пари за закуска и мина с дълбока въздишка под портала на Малкия Шатле — огромен двоен трилистник от дебели кули, който охраняваше входа на Града.

Той не се спря дори за да замери според обичая с камък статуята на Перине Льбклер, който бе предал Париж на англичаните по времето на Шарл VI; неговата изкаляна статуя, със смазано от камъните лице, изкупваше вече три века това престъпление, изложена като на вечен позорен стълб при ъгъла на улиците Ла Арп и Люси.

Жеан Мелницата прекоси малкия мост, пресече улица Ньов Сент Жонвиев и се озова пред „Парижката света Богородица“. Тогава пак го обзе нерешителност и той се заразхожда пред статуята на господин Льогри, повтаряйки си неспокойно: „Конското е едно на ръка, но екюто я падне, я не!“

Той спря един клисар, който излизаше от манастира.

— Къде е господин жозаският архидякон?

— Мисля, че е в своята килийка в кулата — отвърна клисарят, — и не ви съветвам да го безпокоите, освен ако идвате от името на папата или краля.

— По дяволите! Ето прекрасен случай да видя прословутата килия с магиите!

Жеан плесна радостно с ръце.

Това съображение го накара да се реши. Той се вмъкна смело през малката тъмна вратичка и се заизкачва по витлообразната стълба на свети Жил, която води към горните етажи на кулата. „Кълна се в пресветата Дева! — казваше си той, качвайки се. — Най-сетне ще я видя! Тази килия, която брат ми крие като срамните части на тялото си, трябва да е много интересна. Казват, че палел адски огън и варял над него своя философски камък. Бога ми! Пет пари не давам аз за неговия философски камък и бих предпочел да намеря на печката му омлет от великденски яйца със сланина, отколкото най-големия философски камък на света!“

Като стигна до галерията с колонките, той си отдъхна за миг и изпсува безконечната стълба, като призова върху нея милиони коли дяволи, после пак се заизкачва по тесния вход на северната кула, днес забранен за посетители. Малко след като отмина клетката на камбаните, той стигна до тясна площадка, образувана от една странична ниша. Под свода се виждаше ниска островърха врата. Една бойница, пробита в отсрещната стена на стълбата, му даде възможност да разгледа огромната ключалка и тежката желязна обкова. Хората, които биха се интересували да видят днес тази врата, ще я разпознаят по издълбания с бели букви надпис в тъмната стена: Обожавам Корали. 1823 година. Подписал Южен. Думата подписал също фигурира в текста.

— Уф! — въздъхна студентът. — Навярно е тук.

Ключът беше в ключалката. Жеан стоеше до вратата. Той я бутна лекичко и пъхна глава в отвора.

Навярно читателят е прелиствал великолепните репродукции на Рембранд, този Шекспир на живописта. Между забележителните му гравюри има по специално един офорт, който представлява, както се предполага, доктор Фауст и който човек не може да съзерцава, без да изпадне в захлас. Мрачна килия. В средата — маса, отрупана с отвратителни предмети — черепи глобуси, реторти, компаси, пергаменти, покрити с йероглифи. Пред масата, — докторът, загърнат в широката си мантия, с нахлупена до вежди кожена шапка. Вижда се само горната част на тялото му. Той се е приповдигнал от огромното си кресло, опрял юмруци на масата, и наблюдава с любопитство и ужас големия светъл кръг от магически букви, който блести като слънчев спектър върху стената в дъното на тъмната стая. Това кабалистическо слънце сякаш трепти пред погледа и изпълва бледата килия с тайнствения си блясък. Зловещо и възхитително!

Когато Жеан се осмели да надзърне през открехнатата врата, той видя нещо подобно на килията на доктор Фауст. Също такова мрачно и едва осветено скривалище. Голямо кресло и голяма маса, пергели, реторти, закачени на тавана животински скелети, глобус, търкалящ се на пода, конски черепи и стъкленици, в които проблясваха златни пластинки, мъртвешки черепи, поставени върху пергаментова хартия, изпъстрена с геометрични фигури и странни букви, големи свитъци ръкописи, струпани небрежно, без капка жал за препънатите им чупливи ъгли, с една дума, цялата смет на науката. Прах и паяжини царяха над тази бъркотия. Липсваха-само кръгът със сияйни букви и възторженият доктор, съзерцаващ лъчезарното видение, както орелът се любува на слънцето.

Но килията не беше празна. Един мъж бе седнал в креслото, наведен над масата. Понеже беше обърнат гърбом към вратата, Жеан виждаше само раменете и тила му. Той лесно позна обаче плешивата глава, върху която природата беше очертала една постоянна тонзура, като че бе пожелала да дамгоса с видим символ неудържимото свещеническо призвание на архидякона.

И така Жеан позна брат си. Но вратата се бе открехнала тъй тихо, че отец Клод не усети присъствието му. Любопитният учещ се възползува от случая, за да разгледа на воля килията. Вдясно от креслото, под прозорчето имаше широка пещ, която Жеан не беше забелязал отначало. Лъчът, проникващ през прозорчето, минаваше през кръгла паяжина, чиято розетка бе изтъкана изящно в рамката на остросводесттата ниша. Насекомото архитект стоеше неподвижно в центъра и наподобяваше оста на това колело от дантела. Върху пещта бяха струпани в безпорядък какви ли не вази, глинени съдове, двугърли реторти, колби с въглен. Жеан забеляза с въздишка, че нямаше и следа от тиган.

„Бива си я тази кухненска батарея!“ — помисли си той.

Впрочем в пещта не гореше огън и както изглежда, отдавна не бе палено. В единия й ъгъл бе захвърлена и като че забравена прашна стъклена маска, която Жеан различи между алхимическите прибори; тя служеше навярно за предпазване на лицето на архидякона, когато получаваше някое опасно вещество. Встрани от нея се въргаляше също много прашно духало, на чиято връхна дъсчица беше написан с медни инкрустирани букви следният девиз: „Spira, spera.“140

По стените, според обичая на херметиците, бяха също написани множество девизи. Едни с мастило, други издълбани с металическо острие. Готически, еврейски, гръцки и римски букви бяха размесени безразборно, надписите се застъпваха наслуки, като по-пресните заличаваха по-предишните, преплитаха се едни други като вейки на храсти, като копия по време на схватка. Тук действително се сблъскваха доста безредно всички философии, всички блянове, всички човешки мъдрости. Тук-таме някоя мисъл се открояваше като знаме сред копия. В повечето случаи това бяха кратки латински или гръцки девизи, лаконични и изразителни, много разпространени в средните векове: „Unde? Inde?“141 „Homo homini mosetrum“142 „Astra, castra, nomen, numen“143, „Μέγα βιβλίου μέγα κακόν“144 „Sapere aude“145, „Flat ubi vut“146 и пр. Понякога се виждаше само една дума, лишена привидно от какъвто и да било смисъл — Άναγκοφαγία147, която включваше може би горчив намек за монашеския режим. Понякога пък проста максима от духовната дисциплина, изложена в хекзаметър: „Coelestem dominum, terrestrem dicito domnum“148. На места се срещаха и драскулки на еврейски, но Жеан, не особено силен дори по гръцки, не разбираше нищо. Всичко това бе примесено със звезди, с фигури на хора и животни и взаимно пресичащи се триъгълници, които немалко допринасяха за приликата на тази изподраскана стена с лист хартия, върху който маймуна е шарила с натопено в мастило перо.

Общият вид на стаичката впрочем оставяше впечатление на изоставеност и занемареност. По лошото състояние на съдовете можеше да се предположи, че собственикът им отдавна се е откъснал от тия опити заради други занимания. А междувременно, наведен над обширния ръкопис, украсен със странни рисунки, собственикът, като че ли се тормозеше от някаква мисъл, коя го натрапчиво прекъсваше разсъжденията му. Така поне заключи Жеан, чувайки от време на време замислените му възклицания на непоправим мечтател, кой го бълнува гласно.

— Да, Ману твърди това, а и Зороастър е учел същото: че Слънцето се ражда от огъня, а Луната — от Слънцето. Огънят е душата на вселената. Неговите безкрайни атоми се изливат и струят безспирно над света на безконечни потоци. В пресечните точки на тези потоци в небето избликва светлина. В пресечните им точки на Земята се образува злато. Светлината и златото са едно и също нещо. Огън в конкретно състояние. Разликата от видимо до осезаемо, от течно състояние до твърдо, на едно и също вещество е все едно водна пара и лед, нищо повече. Това не са мечти, това е основният закон на природата. Но как да се направи достояние на науката тайната на този основен закон? Как? Нима светлината, която залива ръката ми, е злато? Нима тези същите атоми, разширени по силата на друг закон, трябва само да се свият по силата на друг закон! Как може да се постигне това? Някои смятат, че трябва да заровят слънчевия лъч в земята. Авероес, да, Авероес е заровил един слънчев лъч в светилището на корона под първата колона отляво на голямата джамия в Кордова. Но едва след осем хиляди години ще може да се отвори скривалището и да се провери дали опитът е бил успешен.

— Дявол да го вземе! — каза си Жеан. — Доста има да почакаш за едно екю!

— Други смятали — продължи замислено архидяконът. — че е по-добре да се извърши същият опит с лъч от Сириус. Но получаването на един такъв съвсем чист лъч е много трудно поради едновременната радиация на другите звезди, чиито лъчи се смесват с неговите. Фламел смята, че е по-просто да се работи със земния огън. Фламел! Какво пророческо име! Feamma!149 Да, огънят. Това е всичко. Диамантът се крие във вьглена, а златото — в огъня. Но как да се извлече от него? Мажистри твърди, че съществуват женски имена, тъй нежно и загадъчно чаровни, че е достатъчно да се произнесат по време на опита… Да прочетем какво казва по този въпрос Ману: „Там, където жените са на почит, боговете са доволни; там, където жените са презрени, боговете не чуват молитвите. Устата на жената е вечно непорочна. Тя е текуща вода, слънчев лъч. Името на жената трябва да звучи приятно, нежно, неземно. Да завършва с дълги гласни, да прилича на благословия.“ Да, мъдрецът има право, вярно, Мария, София, Есмерал… Проклятие, все тази мисъл!

И той затвори буйно книгата.

После прокара ръка по челото си, сякаш за да отпъди натрапчивата мисъл. Взе от масата един гвоздей и едно чукче, чиято дръжка беше интересно изпъстрена с кабалистични знаци.

— От известно време всичките ми опити се провалят — промълви той с горчива усмивка. — Преследва ме една идея фикс, която опустошава мозъка ми и го гори като нажежено желязо. Не можах да открия дори тайната на Касиодор, чиято лампа горяла без масло и без фитил. А това е толкова просто!

— Да има да вземаш! — измърмори Жеан.

— Една жалка мисъл — продължи свещеникът — е достатъчна, за да ни направи безпомощни и безразсъдни. О, колко би ми се подигравала Клод Лернел, която нито за миг не е могла да отклони Никола Фламел от неговите велики занимания. Възможно ли е? Аз държа в ръката си магическото чукче на Зекиеле. Всеки път, когато, усамотен в килията си, страшният равин удрял с чукчето си върху този гвоздей, осъденият от него враг, където и да се намирал, макар й на две хиляди левги от него, потъвал цял лакът навътре в земята и тя го разкъсвала. Самият френски крал само защото, без да иска, се блъснал една вечер във вратата на вълшебника, потънал до колене в парижкия паваж. Това е станало преди не повече от три века. Е добре. Аз притежавам чука и гвоздея, но в моите ръце те са толкова страшни, колкото дървен чук в ръцете на ковач! Липсва ми вълшебната дума, която Зекиеле произнасял, удряйки върху гвоздея.

„Дребна работа“ — помисли си Жеан.

— Хайде да се опитам пак — поде живо архидяконът. — Ако успея, ще видя синя искра върху главичката на гвоздея. Емен-етан! Емен-етан! Не е това. Сижеани! Сижеани! Нека този гвоздей отвори гроба на човека, който се нарича Феб!… Проклятие! Все същата, вечно същата мисъл!

И той запрати гневно чука. После така тежко се отпусна върху креслото и върху масата, че Жеан не можеше да го види зад облегалото. Известно време виждаше само конвулсивно сгърчения му юмрук върху една книга. Изведнъж отец Клод стана, взе един пергел и издълба върху стената с главни букви следната гръцка дума:

ΆΝΑΓΚΗ

„Брат ми е полудял — каза си Жеан. — По-просто щеше да бъде да напише Fatum. Не всички са длъжни да знаят гръцки.“

Архидяконът седна отново в креслото си и подпря на дланите си натежалото си и пламтящо чело, като че ли беше болен.

Студентът гледаше изненадан брат си. Той, който разкриваше свободно душата си и съблюдаваше само един-единствен закон — природните си влечения, позволявайки на страстите си да се стичат по естествения им наклон, той, у когото изворът на силните чувства беше вечно пресъхнал, защото всеки ден водите му изтичаха щедро по нови вади, не знаеше с каква ярост бушува и клокочи морето на човешките страсти, когато няма никакъв излаз, не можеше да си представи как то се препълва, надига, прелива, как дълбае сърцето, как се разразява в скрити стонове и безмълвни гърчове, преди да пробие дигите и да залее бреговете си. Суровата и ледена броня на Клод Фроло, хладно строгата му и недосегаемо добродетелна външност винаги бяха мамили Жеан. Веселият учещ никога не се бе замислял колко кипяща, бушуваща и дълбока лава се крие под заснеженото чело на Етна.

Не ни е известно дали той тутакси съзна това, но колкото и да беше лекомислен, Жеан си даде сметка, че бе видял нещо, което не трябваше да види, че бе изненадал душата на брат си разголена в най-съкровените й дълбини и че Клод не биваше да узнае това. Когато архидяконът отново изпадна в предишната си неподвижност, Жеан измъкна тихо глава и затрополи шумно зад вратата, като че ли току-що пристига и предупреждава за пристигането си.

— Влезте! — извика архидяконът от килията си. — Чаках ви. Нарочно оставих вратата отключена. Влезте, метр Жак.

Студентът влезе дръзко. Архидяконът трепна в креслото си: подобно посещение на подобно място очевидно му бе неприятно.

— Как? Вие ли сте, Жеан?

— Е, да. Пак гост, чието име почва с буквата „Ж“ — отвърна руменият, весел и безочлив студент.

Лицето на Клод придоби тутакси обичайното си строго изражение.

— Какво търсите тук?

— Братко отговори студентът, силейки се да придаде на лицето си прилично, скромно и будещо съжаление изражение, като въртеше невинно в ръце двурогата си шапка. — идвам да ви помоля за…

— Какво?

— За малко наставления, от каквито имам голяма нужда.

Жеан не се осмели да добави високо: „И за малко пари. От които имам още по-належаща нужда.“ Тази последна част от изречението остана недоизказана.

— Господине — отвърна му с леден, тон архидяконът. — аз съм недоволен от вас.

— Уви! — въздъхна младежът.

Отец Клод завъртя креслото си и загледа проницателно Жеан.

— Много се радвам, че ви виждам.

Това встъпление не предвещаваше нищо хубаво. Жеан се приготви за сериозно стълкновение.

— Жеан, всеки ден слушам оплаквания от вас. Какъв е този побой, в който сте контузили с тояги младия виконт Албер дьо Рамоншан?

— О! — отвърна Жеан. — Дребна работа! Един проклет паж, който се забавляваше да пръска е кал учениците, като подкарваше в галоп коня си точно през локвите.

— Ами кой е този Майе Фаржел, чиято роба сте разкъсали? В молбата е казано: „Tunicam dechiraverunt“.

— Е, чудо голямо! Проста пелерина на учещ от Монте-по! Нищо повече!

— В оплакването се говори за tunicam, a не за cappettam. Знаете ли латински?

Жеан не отговори.

— Да — продължи свещеникът, поклащайки глава, — ето как изучават днес науките и литературата. Едва разбират латински, нямат понятие от сирийски и толкова мразят гръцки, че дори и най-образованите не се свенят да прескочат някоя гръцка дума, без да я прочетат казвайки: „Graecum est non legitur.“150

Младежът вдигна дръзко поглед.

— Господин братко, приятно ли ще ви бъде, да прочета на хубав френски език тази гръцка дума, която е написана на стената?

— Коя дума!

— ΆΝΑΓΚΗ.

Лека руменина обагри жълтите страни на архидякона, като клъбце дим над вулкан, единствен външен признак за сътресенията в недрата на земята. Младежът почти не я забеляза.

— Добре, Жеан — смотолеви с усилие по-големият брат, — какво означава тази дума?

— СЪДБА.

Клод побледня отново, а ученикът продължи безгрижно:

— А пък онази дума отгоре, издълбана от същата ръка, Αναγχέια, означава порочност. Виждате, че не съм съвсем бос по гръцки.

Архидяконът не отвърна нищо. Този урок по гръцки го накара да се замисли. Малкият Жеан, който беше лукав като всяко разглезено дете, прецени, че моментът е много удобен, за да пусне в ход молбата си. Той започна с нежен глас:

— Добри ми братко, нима толкова малко ме обичате, че ми се сърдите за няколко плесници и юмруци, които съм раздал в честен бой на разни хлапетии и дребосъци quibusdam mormosetis? Виждате, братко Клод, че владея донякъде и латински.

Но цялото това гальовно лицемерие съвсем не оказа върху големия брат обичайното въздействие. Церберът не се помами по медената питка. Челото на архидякона си остана намръщено.

— Какво целиш с този разговор? — попита го сухо той.

— Е добре, ще ви кажа, какво пък! — отвърна храбро Жеан. — Имам нужда от пари.

При това безочливо признание лицето на архидякона придоби наставническо, бащинско изражение.

— Нали знаете, господин Жеан, че нашето имение Тиршап ни донася едва тридесет и девет ливри, единадесет су и шест парижки дьоние, като се съберат и арендата, и доходи от двадесетте и една къщи. Това наистина е много повече, отколкото по времето на братята Пакле, но все пак не е кой знае колко.

— Имам нужда от пари — каза твърдо Жеан.

— Известно ви е също, вярвам, и решението на духовния съд, че нашите двадесет и една къщи са владение на епархията и ние можем да ш откупим само като платим на преподобния епископ две позлатени сребърни марки на стойност шест парижки ливри. А аз още не съм успял да събера тия две марки. Отлично знаел е това, нали?

— Аз зная само, че имам нужда от пари — повтори за трети път Жеан.

— За какво ви са?

Този въпрос запали лъч надежда в очите на Жеан. Той стана пак гальовен кат коте.

— Знаете ли какво, драги братко, Клод, не бих се обърнал към вас е лоши намерения. Не става дума да се подвизавам из кръчмите с вашите унции и да се разхождам по парижките улици, наконтен в златоткани одежди, съпроводен от лакея си. cum meo laquasio. Не, братко, това е за едно добро дето.

— Какво е пък това добро дело — попита леко изненадан Клод.

— Двама мои приятели искат да купят пелени за бебето на една бедна вдовица от Одри. Акт на милосърдие. Ще трябват три флорина и аз също бих искал да участвувам.

— Как се казват тия ваши приятели?

— Пиер Трепача и Батист Птицедова.

— Хм! — промълви архидяконът. — Тия имена подхождат толкова на милосърдно дело, колкото стенобойна на олтар.

Явно е, че Жеан избра много зле имената на двамата си приятели. Той го разбра с голямо закъснение.

— И освен това — продължи прозорливо Клод. — нима една пелена може да струва три флорина? И при това за бебето на жена от Одри? Откога вдовиците от Одри почнаха да повиват бебетата си в пелени?

Жеан се опита да направи генерален пробив.

— Е добре де! Трябват ми пари, за да отида тази вечер при Изабо Тиери във Вал д’Амур!

— Жалък развратник! — провикна се свещеникът.

— Αναγνεία — заяви Жеан.

Този цитат, който студентът зае не без известно лукавство от стената на килията, оказа странно въздействие върху свещеника. Той прехапа устни и гневът му се смени с червенина.

— Идете си — каза той на Жеан. — очаквам някого.

Студентът направи последен опит.

— Братко Клод, дайте ми поне един парижки дьоние, за да обядвам.

— Докъде стигнахте с декреталиите на Грациан? — попита отец Клод.

— Загубих записките си.

— Кой латински писател изучавате сега?

— Откраднаха ми съчиненията на Хораций.

— Какво сте чели от Аристотел?

— Бога ми, братко! Кой беше оня свет отец, който беше казал, че заблудите на еретиците открай време са намирали убежище в дебрите на Аристотеловата метафизика? Плюя аз на Аристотел! Не искам да разколебавам вярата си с неговата метафизика!

— Млади човече — поде архидяконът. — при последното идване на краля в Париж имаше един благородник на име Филип дьо Комин, който бе накарал да избродираг върху наметалото на коня му неговия девиз; съветвам ви да поразмислиге върху него: „Qui non laborat, non manducet“151.

Ученикът замълча за миг, доста начумерен, забил поглед в земята, като чоплеше с пръст ухото си. После внезапно се обърна към Клод чевръст като стърчиопашка.

— Значи, братко, вие отказвате да ми дадете едно париш-ко су, за да си купя кора хляб от някой фурнаджия?

— Qui non laborat. non manducet.

При този отговор на неумолимия архидякон Жеан скри лице в ръцете си като разплакана жена и възкликна отчаяно:

— Οϊοϊοϊοϊοϊοϊ!

— Това пък що за номер е, господине? — попита Клод, смаян от гази нова лудория.

— Какво ли — отвърна младежът, като погледна безочливо Клод, търкайки с юмруци очите си, за да ги зачерви, като че ли наистина е плакал. — Ами че това е гръцки. Един анапест на Есхил, много сполучлив израз на отчаяние.

И Жеан избухна в толкова весел и неудържим смях, че накара и архидякона да се усмихне. Всъщност вината беше негова. Защо беше разгалил така това дете?

— О, добри ми братко Клод! — поде Жеан, насърчен от тази усмивка. — Погледнете само пробитите ми обувки. Има ли нещо по-трагично от обувка е изплезена подметка?

Възвърнал тутакси първоначалната си строгост, архидяконът каза:

— Ще ви изпратя нови обувки. Но никакви пари.

— Поне едно-едничко парижко су, братко — продължи умолително Жеан. — Ще науча Грациан наизуст, ще вярвам в бога, ще стана същински Питагор по начетеност и добродетелност. Но дайте ми само едно парижко су! Нима искате гладът да ме захапе със зиналата си черна, вонеща паст, по-дълбока от преизподнята или от калугерски нос?

Отец Клод поклати набръчканото си чело.

— Qui non laborat…

Жеан не ю остави да довърши.

— Добре тогава! Вървете по дяволите — провикна се той. — Да живее радостта! Ще стана истински кръчмарски плъх! Ще се бия, ще троша съдините и ще гуляя с леки жени!

При тия думи той запрати шапката си към стената и защрака с пръсти като с кастанети.

Архидяконът го погледна мрачно.

— Жеан, вие нямате душа.

— В такъв случай, ако се позовем ма Епикур, на мен ми липсва това, което е направено от нещо, лишено от име.

— Жеан, трябва да се замислите сериозно и да се поправите.

— Така ли! — Извика младежът, гледайки ту брат си, ту ретортите върху пещта. — У вас всичко е рогато — и идеите, и стъклениците!

— Жеан, вие се плъзгате по наклонена плоскост. Знаете ли къде отивате?

— В кръчмата! — отвърна Жеан.

— Кръчмата води на позорния стълб.

— Фенер като всеки друг и може би с него Диоген би намерил човека, когото е дирел.

— Позорният стълб води към бесилката.

— Бесилката напомня везни, на едното блюдо на които е закрепен човек, а на другото — вселената. Хубаво нещо е да си човек.

— Бесилката води в ада.

— Обикновен буен огън.

— Жеан, Жеан, ги ще свършиш зле.

— Началото поне ще е било добро.

В този момент по стълбата се чуха стъпки.

— Тихо! — каза архидяконът, като сложи пръст на устните си. — Метр Жак идва.

— Слушайте, Жеан — добави той полугласно, — не казвайте никому това, което ще чуете сега. Скрийте се бързо в пещта и нито звук!

Младежът се сгуши в пещта. Но там внезапно го осени щастлива мисъл.

— Добре, че се сетих, братко! Един флорин, за да мълча като гроб!

— Шт! Обещано!

— Трябва да ми го дадете веднага.

— На, дръж! — каза архидяконът ядосано и му хвърли кесията си.

Жеан се пъхна под пещта и вратата се отвори.

V. ДВАМА МЪЖЕ В ЧЕРНО

Влезлият носеше черна роба и имаше навъсено лице. Изключително мрачното облекло и изражение на новодошлия поразиха от пръв поглед нашия приятел Жеан, който, както можете да очаквате, се беше разположил така в своя ъгъл, че да може да вижда и да чува всичко на воля. И все пак от лицето на тоста лъхаше някаква благост, но по-скоро котешка или съдийска, сладникава благост. Той беше посивял, набръчкан и наближаваше шестдесетте. Премигваше с очи, веждите му бяха бели, устните — отпуснати, ръцете — големи. Когато Жеан разбра, че посетителят беше по всяка вероятност най-многото лекар или съдия, чийто нос бе много далеч от устата — признак на глупост, — гой се дръпна в ъгъла си, отчаян, че ще трябва да прекара кой знае колко време в такова неудобно положение и в толкова скучна компания.

Архидяконът дори не стана да посрещне посетителя. Той му направи знак да седне на едно столче до вратата и като помълча известно време, сякаш продължаваше някакво започнато по-рано размишление, каза с леко покровителствен тон:

— Здравейте, метр Жак!

— Здравейте, метр! — отвърна мъжът в черно.

В двата начина, по който бе произнесена думата „метр“ — от единия „метр Жак“, а от другия — „метр“, личеше разликата, която съществува между „монсеньор“ и „господин“, между „domine“ и „domne“. Явно беше, че се срещаха учител и ученик.

— Е какво — поде архидяконът след ново мълчание, което метр Жак не се осмели да наруши, — успешни ли са заниманията ви?

— Уви, учителю — каза другият с тъжна усмивка, — само духам. Пепел колкото искам, но нито искрица злато.

Отец Клод махна нетърпеливо с ръка.

— Не ви питам за това, метр Жак Шармолю, а за процеса срещу вашия магьосник. Не ми ли бяхте казали, че се наричал Марк Сьонен, ковчежник в сметната палата? Признава ли, че е правел магии? Какъв е резултатът от разпита?

— Уви, никакъв — отвърна метр Жак все със същата тъжна усмивка. — Още не можем да се похвалим. Този човек е същински камък. Ще го сварим жив на Марше о Порсо, преди да ни е казал каквото и да било. Но ние все пак не пестим средствата, за да изтръгнем истината. Той е вече цял разглобен. Пуснали сме в ход всички мерки или както се изразява старият смешник Плавт:

Advorsum stimulos, laminas, crucesque, compedesque.

Nervos, catenas, carceres, numellas, pedicas, boias152, но нищо не помага. Ужасен човек. Страшно ме озадачава.

— Не намерихте ли нещо ново в дома му?

— Да — отвърна метр Жак, бръквайки в кесията си, — намерихме този пергамент. Върху него има разни думи, от които не разбираме нищо, макар че господин криминалният прокурор Филип Льолие знае малко еврейски още от делото срещу евреите от улица Кантерстен в Брюксел.

Докато казваше това, метр Жак развиваше пергаментовия свитък.

— Дайте ми го — каза архидяконът и хвърли поглед на ръкописа. — Чисто магьосничество, метр Жак! — възкликна той. — Емен-етан е викът на нощните вампири, когато пристигат на дяволското сборище. „Per ipsum, et cum ipso, et in ipso“153 е заклинанието, чрез което се отпраща обратно дяволът в ада. „Нах, pax, max!“154 пък е медицинска формула против ухапванията от бясно куче. Метр Жак, вие сте кралски прокурор в духовния съд. Този пергамент е чудовищен!

— Ще то подложим повторно на разпит. Ето какво намерихме още в дома на Марк Сьонен — добави метр Жак, като бръкна повторно в кесията си.

Беше стъкленица от рода на тия, които отрупваха пещта на отец Клод.

— А! — възкликна той. — Алхимическа реторта! — Ще ви призная — поде с плаха и неловка усмивка метр Жак, — че я опитах върху пещта, но получих същия резултат, както и с моята.

Архидяконът разгледа внимателно съда.

— Какво ли е написал на своята колба? „Ох! Ох!“ Та с тези думи се гонят бълхите! Вашият Марк Сьонен е невежа! Разбира се, че не можете да получите злато с това гърне! Можете най-много да то сложите под леглото си лете!

— Понеже говорим за грешки — каза кралският прокурор, аз току-що проучих долния портал, преди да се кача. Сигурен ли сте, ваше преподобие, че откъм Отел Дийо е изобразено началото на физическите изследвания, а измежду седемте голи фигури в краката на света Богородица тази, която има крила на петите, представлява Меркурий.

— Да — отвърна свещеникът. — Опостен Нифо твърди това. Този италиански учен е имал при себе си един брадат дявол, от когото научавал всичко. Впрочем ние ще слезем и аз ще ви обясня всичко върху самия текст.

— Благодаря ви, учителю — каза Шармолю, кланяйки се до земята. — А, добре, че се сетих, кога ще ви бъде угодно да задържа малката магьосница?

— Коя магьосница?

— Ами че циганката, която танцува всеки ден на площада пред църквата въпреки забраната на духовния съд! Тя има някаква обладана о i дявола коза с дяволски рога, която чете, пише и разбира от математика като Пикатрикс. Само тя е достатъчна, за да избесим всички цигани. Процесът е готов. Няма да се проточи, можете да бъдете сигурен. Бога ми, хубаво създание е гази циганка! Най-хубавите черни очи! Два египетски диаманта! Кога да започнем!

Архидяконът побледня страшно.

Ще ви кажа кога — смотолеви той неразбрано. После добави с известно усилие: — Занимавайте се засега с Марк Сьонен.

— Бъдете спокоен — усмихна се Шармолю. — Щом се върна, ще заповядам да го привържат отново на коженото легло. Но той е опасен човек. Дори Пиера Торторю се изморява с него, макар че ръцете му са по-големи и от моите. Както казва нашият славен Плавт: „… Nudus, vinctus, centum pondo, es quando pendes per pedes,“155 Разпитване върху скрипеца. Това е най-хубавият ни уред. Ще го подложим и на него.

Отец Клод беше потънал сякаш в мрачен размисъл. Той се обърна към Шармолю:

— Метр Пиера… тоест, метр Жак, занимавайте се с Марк Сьонеи!

Но да, да отец Клод. Горкият човек! Ще има да пати като Мюмол! Но как му е хрумнало да ходи на дяволското сборище! Ковчежник от сметната палата! Ами че той трябваше да знае закона на Карл Велики: „Stryga vel masca“156 Колкото до малката Смералда, както я наричат, ще чакам заповедите ви. А като минем под портала, ще ми обясните също какво означава градинарят на фреската при входа на църквата. Не е ли Сеячът? Е, учителю, за какво мислите?

Углъбен в мислите си, отец Клод не го слушаше. Следвайки посоката на тм леда му, Шармолю видя, че той бе спрян на голямата паяжина, която премрежваше прозорчето. В този момент една заблудена муха, търсеща мартенското слънце, се блъсна в мрежата и се заплете в нея. Когато паяжината се разклати, огромният паяк напусна централната си позиция, озова се с един скок до мухата и я обви с двете си предни пипала, докато отвратителният му хобот се впиваше в главата й.

— Бедната муха! — промълви кралският прокурор на духовния съд и посегна с ръка да я спаси.

Архидяконът се сепна и дръпна ръката му с конвулсивно движение!

— Метр Жак! Не се бъркайте в работата на съдбата! — извика той.

Прокурорът се обърна уплашено. Стори му се, че железни щипци уловиха ръката му. Погледът на свещеника, помътнен, пламтящ, бе втренчен неотлъчно в зловещо вкопчилия се в мухата паяк.

— О, да — продължи свещеникът с глух глас, който сякаш идваше от дълбините на душата му. — Това символизира всичко! Тя лети, тя е весела, тя се е родила съвсем наскоро. Тя търси пролетта, простора, свободата. Но ето че се блъсва в съдбоносната розетка и излиза паякът, отвратителният паяк. Бедна танцьорко! Клетата предопределена мушица! Метр Жак, не се бъркайте! Такава е волята на съдбата! Уви! Клод, ти си паякът. Но ти си и мухата, Клод! Ти летеше към наука, светлина, ти летеше към слънцето, ти имаше само един копнеж — да излезеш на открито, в светлината на вечната истина. Но когато се спусна към ослепителния прозорец, който води отвъд, в света на светлината, на разума и на науката, ти, сляпа муха, безумен учен, не видя тънката паяжина, опъната от съдбата между светлината и тебе, ти се навря стремглаво в нея, а сега се бъхтиш със счупена глава и изтръгнати криле между железните пипала на съдбата. Метр Жак, метр Жак, не пречете на паяка!

— Няма да го докосна, уверявам ви — каза Шармолю, без да разбира каквото ида било. — Но пуснете ме, учителю, моля ви се! Ръката ви е като клещи.

Архидяконът не го чуваше.

— О, безумецо! — продължи той, без да сваля очи от прозорчето. — Дори ако разкъсаш тази страшна мрежа с жалките си крила, нима вярваш, че ще можеш да стигнеш светлината? Уви! Как ще прекосиш стъклото, което е отвъд нея, как ще прекосиш тази призрачна пречка, тази кристална стена, по-твърда от пиринч, тази преграда, която отделя всички философии от истината? О, суета на науката! Колко мъдреци летят отдалеч, за да разбият челата си в нея! Колко системи се сблъскват една връз друга и бръмчат пред това всевечно стъкло!

Той млъкна. Последните мисли, които неусетно го отвлякоха от него самия и го обърнаха към науката, му подействуваха сякаш успокоително. Жак Шармолю го върна към действителността със следния въпрос:

— И така, учителю, кога ще дойдете да ми помогнете да добия злато? Нямам търпение вече.

Архидяконът поклати глава с горчива усмивка.

— Метр Жак, четете Мишел Пселюс, „Dialogus de epergia et operatione daemonum“157 Това, което правим, не е съвсем невинно.

— По-тихо, учителю, и аз се страхувам, че е така. Но няма как, необходима е и малко херметика, когато си само кралски прокурор в духовен съд и получаваш едва тридесет турецки екю годишно. Само че да говорим по-тихо.

В този момент откъм пещта се чу шум от дъвчене, който неспокойното ухо на Шармолю долови тутакси.

— Какво е това? — попита той.

Беше студентът. Отегчен и изтръпнал в скривалището си, той бе успял да открие една суха кора и парче мухлясало сирене и започна да яде, без много да му мисли, за разтуха и от глад. Той беше много гладен и шумното му дъвчене и апетитно мляскане разтревожи прокурора.

— Моята котка — каза живо архидяконът. — Навярно се гощава с някоя мишка.

Това обяснение задоволи Шармолю.

— Правилно, учителю — каза той с почтителна усмивка, — всички големи философи са имали по някое любимо животно. Знаете какво е казал Сервиус: „Nulus enim locus sine genio est“.158

Междувременно Клод, който се опасяваше от някоя нова лудория на Жеан, припомни на достопочтения си ученик, че трябва да разгледат заедно няколко фигури от портала, и двамата излязоха от килията за голямо облекчение на хлапака, който беше започнал да се безпокои сериозно да не би брадата му да се отпечати на коляното му.

VI. ВЪЗДЕЙСТВИЕТО НА СЕДЕМ ПРОКЛЯТИЯ, ПРОИЗНЕСЕНИ НА ОТКРИТО

— Те Deum laudamus!159 — възкликна метр Жеан, измъквайки се от скривалището си. — Ето че двете кукумявки си отидоха. Ох! Ох! Хакс! Пакс! Макс! Бълхите! Бесните кучета! Дяволът! До гуша ми дойдоха с разговора си! Главата ми кънти като камбанария! И отгоре на всичко това мухлясало сирене! Хайде! Да слизаме! Да вземем кесията на баткото и да обърнем в бутилки всички тия монети!

Той хвърли умилен и възхитен поглед към вътрешността на ценната кесия, пооправи дрехите си, изтри обувките си, изтупа подплатените си ръкави, посивели от прах, засвири с уста, завъртя се на петите си, огледа се дали не може да задигне нещо друго от килията, избра от печката няколко стъклени муски, за да ги предложи като украшения на Изабо Тиери, отвори вратата, оставена незаключена от архидякона — последна благосклонност от страна на големия брат, — и заслиза по витата стълба, подскачайки като врабче, след като остави на свой ред вратата отворена — последна проклетия от негова страна.

В мрака на спиралната стълба той се размина с нещо, което му направи път, ръмжейки. Предположи, че е Квазимодо, и му стана толкова смешно, че се превиваше от смях, докато слизаше надолу по стъпалата. Дори като излезе на площада, продължаваше да се смее.

Щом почувствува твърда земя под себе си, той тропна с крак и извика:

— О, славен и почтен парижки паваж! Проклета стълба, по която биха се задъхали дори ангелите, изкачващи стълбата на Яков! Имах ли ум, като се пъхнах в този каменен свредел, забит в небето, за да ям мухлясало сирене и да гледам парижките камбанарии през таванското прозорче!

Той направи няколко крачки и забеляза двете кукумявки — тоест отец Клод и метр Жак Шармолю, — любуващи се на една скулптура на портала. Жеан се приближи на върха на пръстите си до тях и чу архидякона, който шепнеше на Шармолю:

— Гийом Парижки е накарал да гравират Йов върху този камък с лазурен цвят, позлатен по края. Йов е изобразен върху философския камък, който като него трябва да бъде подложен на изпитания и мъчения, за да стане съвършен. „Sub consci vatione formac speciticae salva anima“160 — както казва Ремон Люл.

— Все ми е едно, щом имам кесията! — каза Жеан.

В този момент той чу нечий силен и звънък глас, който изреди зад гърба му страхотен низ от проклятия:

— Кълна се в божията кръв! В божията утроба! Триста дяволи! Да пропаднат вдън земя! Кълна се в пъпа на Велзевул! В папата! Гръм и мълния!

— Кълна се в душата си — възкликна Жеан, — това може да бъде само моят приятел капитан Феб.

Името Феб долетя до слуха на архидякона точно в момента, когато той обясняваше на кралския прокурор фигурата на дракона, който крие опашката си в една вана, откъдето излиза дим и се подава кралска глава. Отец Клод потрепера, прекъсна за голямо изумление па Шармолю обясненията си, обърна се и видя брат си Жеан, който се спря с един висок офицер пред входната врата на Гондьолорие.

Това беше действително капитан Феб дьо Шатопер. Той се бе изправил до ъгъла на къщата на годеницата си и ругаеше здравата.

— Бога ми, капитан Феб — каза Жеан, като се ръкува с него, страшно ви бива в проклятията!

— Гръм и мълния! — отвърна капитанът.

— Гръм и мълния да отнесат самия вас! — каза Жеан. — Кажете обаче, любезни капитане, на какво се дължи този ваш изблик на красноречие?

— Прощавайте, драги ми Жеан — извика Феб и му стисна ръка. — Нали знаете, засили ли се кон, не може да спре внезапно. Така и аз се бях засилил да проклинам. Излизам от дома на тия превземуши, а всеки път, когато се разделям с тях, устата ми е пълна с ругатни. Трябва да ги изхрача, иначе ще се задуша! Гръм и мълния!

— Искате ли да пийнем нещо? — попита студентът. Това предложение успокои капитана.

— С удоволствие, само че нямам пари.

— А пък аз имам!

— Така ли? Не може да бъде!

Жеан показа с царствена непринуденост кесията си на капитана. В това време архидяконът остави слисания Шармолю и се приближи до тях, спря се на няколко крачки и ги загледа, без да привлече вниманието им, защото те бяха твърде погълнати в съзерцание на кесията.

— Кесия във вашия джоб. Жеан! — възкликна Феб. — Та това е все едно луна във ведро с вода! Виждаш я, а всъщност я няма. Само голо отражение. Бога ми! Обзалагам се, че кесията ви е пълна с камъни!

— Сега ще видите с какви камъни тъпча кесията си — отвърна хладно Жеан. И без да каже нито дума повече, с изражение на римлянин, който спасява отечеството, той изпразни кесията върху един камък.

— Справедливи боже! — измърмори Феб. — Тарги, големи и малки бели пари, туренки, парижки дьоние, истински лиари с гравиран орел! Невероятно!

Жеан стоеше горд и невъзмутим. Няколко лиара се бяха изтърколили в калта. Капитанът в опиянението си се наведе да ги събере.

— Зарежи ги, капитан Феб дьо Шатопер! — спря го Жеан. Феб преброи парите и се обърна тържествено към Жеан: — Знаете ли, че тук има двадесет и три парижки су? Кого обрахте тази нощ на улица „Куп Гьол“161?

Жеан отметна назад русата си къдрокоса глава и каза, присвил презрително очи:

— Че защо имам полуумен брат архидякон!

— Мътната да го завлече! — възкликна Феб. — Какъв достоен човек!

— Да идем да се почерпим! — предложи Жеан.

— Къде ще отидем? — попита Феб. — В „Евината ябълка“?

— А, не капитане. Да идем в „Свещен завет“. На фирмата е изобразена ръка, която държи свещ на завет… Ребус. Страшно ги обичам.

— По дяволите ребусите, Жеан! Виното в „Евината ябълка“ е по-хубаво. И освен това до вратата се вие на слънце една лозница, която ме развеселява, когато пия.

— Добре, нека бъде Ева с ябълката й — каза студентът и хвана Феб под ръка. — Добре, че се сетих, капитане, преди малко споменахте улица „Куп Гьол“. Просташки се изразихте. Не сме вече такива варвари. Сега тази улича се казва „Куп Горж“162.

Двамата приятели се запътиха към „Евината ябълка“. Излишно е да ви казвам, че те прибраха най-напред парите и че архидяконът тръгна след тях.

Архидяконът вървеше подире им мрачен и разсеян. Дали това беше същият Феб, чието прокълнато име не му даваше мира след срещата му с Гренгоар? Той не знаеше, но този мъж тук беше Феб и това магическо име беше достатъчно, за да го накара да върви с котешки стъпки подир двамата безгрижни другари, вслушвайки се в думите им и наблюдавайки с напрегната тревога и най-малките им движения. Впрочем съвсем не беше трудно да се чуят всичките им приказки, защото те разговаряха високо и пет пари не даваха, че минувачите ще научат тайните им. Говореха за дуели, леки жени, вино, лудории.

Като завиха по една улица, до ушите им долетя звукът на баско дайре. Отец Клод чу, че офицерът каза на Жеан:

— Гръм и мълния! Да побързаме!

— Защо, Феб?

— Страх ме е да не би циганката да ме забележи! — Каква циганка?

— Малката козичка.

— Смералда?

— Точно тя, Жеан. Все забравям дяволското й име. Да побързаме, защото ще ме познае. А не искам да се спирам с нея по улиците.

— Познавате ли я, Феб?

Архидяконът видя как Феб се ухили, наведе се към ухото на Жеан, прошепна му нещо и избухна в смях, като тръсна победоносно глава.

— Нима? — изненада се Жеан.

— Кълна се в душата си! — отвърна Феб.

— Тази вечер?

— Тази вечер.

— Сигурен ли сте, че ще дойде?

— Луд ли сте, Жеан. Нима може да има някакво съмнение?

— Щастлив жандарм сте вие, капитан Феб!

Архидяконът чу целия този разговор. Зъбите му загракаха. Видим трепет пробягна по тялото му. Той се спря за миг, подпря се като пиян на един уличен стълб и пак тръгна след веселите гуляйджии.

Когато ги настигна, те не говореха вече за циганката, а пееха с все гърло старата песничка:

Гуляйджиите момчета бесят ги като телета.

VII. МОНАХЪТ ПРИВИДЕНИЕ

Прословутата кръчма „Евината ябълка“ се намираше в Университета, на ъгъла на улица „Рондел“ и улица „Батоние“. ОС ширна схлупена зала в приземния етаж със сводест таван, подпрян в средата с дебела дървена колона, боядисана в жълто. Навсякъде маси, лъскави калайдисани кани по стените, множество посетители, цял рояк леки жени, прозорец откъм улицата, лозница пред вратата, а над вратата — ябълка и жена, нарисувани върху ярка тенекия, ръждясала от дъжда, закачена на желязна пръчка, около която се люшкаше при всеки полъх на вятъра. Този ветропоказател, увиснал над паважа, беше фирмата.

Свечеряваше се. Кръстопътят тънеше в мрак. Кръчмата със запалените си свещи блещукаше отдалеч като ковашка пещ в тъмнината. През счупените прозорци долитаха пиянски викове, звън на чаши, ругатни, крамоли. Зад запотените от топлината стъкла се мяркаха смътно стотици лица. От време на време избухваше гръмък смях. Забързаните по работа минувачи отминаваха, без да погледнат шумната кръчма. Сегиз-тогиз само някое дрипаво хлапенце се повдигаше на пръсти до перваза на прозореца и подхвърляше в кръчмата старата подигравателна закачка, с която по онова време сподиряха пияниците: „В тръните пияните-заляните!“

Един мъж обаче се разхождаше невъзмутимо пред шумната кръчма, поглеждаше непрекъснато вътре и не се отдалечаваше нито крачка, подобен на часовой на пост. Широк плащ го закриваше чак до носа. Беше го купил преди малко от вехтошаря до „Евината ябълка“, за да се защити навярно от студа на мартенската вечер, а може би и за да скрие дрехите си. От време на време той се спираше пред мътното стъкло с оловна решетка, ослушваше се, надзърташе и тропаше с крака.

Най-сетне вратата на кръчмата се отвори. Той като че ли чакаше точно това. Излязоха двама гуляйджии. Светлината, струяща през отворената врата, озари за миг развеселените им лица. Мъжът с плаща се притаи под един вход от другата страна на улицата.

— Гръм и мълния! — възкликна единият от тях. — Скоро ще удари седем часът. А тогава имам среща.

— А пък аз ви казвам — изфъфли другият с надебелял език, — че не живея на улица „Неприлични думи“, indignus qui inter mala verba habitat163. Моето жилище е на улица „Жан Пен Моле“, in vice Johannis-Pain Mollet. И ако твърдите противното, вие сте по-рогат и от носорог. Всекиму е известно, че който яхне мечка, не се бои вече от нищо, но вие, виждам, душите все към сладкото, също като Сен Жак дьо л’Опитал.

— Драги ми Жеан, вие сте пиян! — забеляза другият.

Пияният отвърна, залитайки:

— Приказвайте каквото щете, Феб, но доказано е, че Платон приличал в профил на ловджийско куче.

Читателят позна вече навярно нашите двама славни приятели, капитана и студента. Изглежда, че човекът, който ги дебнеше в тъмнината, също ги позна, защото той следваше бавно всички лъкатушения, които капитанът описваше заради младежа. По-закален пияч, Феб бе останал напълно трезв. Подслушвайки внимателно, мъжът с плаща долови изцяло следния интересен разговор:

— Кълна се в Бакхус! Постарайте се да вървите направо, господин бакалавър! Нали знаете, че трябва да ви оставя. Имам среща с една жена.

— Добре де! Оставете ме! Аз виждам звезди и огнени копия. А вие ми приличате на замъка Даммартен, който се пръсва от смях.

— Кълна се в брадавицата на баба ми, Жеан, стига сте дрънкали врели-некипели. Имате ли още пари?

— Господин ректор, никаква грешка няма, малката месарница, parva bucheria.

— Жеан, приятелю Жеан! Нали знаете, че съм определил среша на малката при моста Сен Мишел и че мога да я заведа само при Фалурдел, сводницата, която живее до моста. Трябва да й платя за стаята. Тази дърта мошеница с побелели мустаци няма да ми я даде на доверие. Жеан! Милост! Нима изпихме цялата кесия на кюрето? Не ви ли е останал нито един парижки дьоние?

— Съзнанието за добре прекараните часове е справедлива и сладка подправка за яденето.

— Ах, ненаситен търбух! Край на дрънканиците! Кажете, дяволе Жеан, останала ли ви е още някоя монета? Дайте, пусто да остане, иначе ще ви претършувам, макар и да сте прокажен като Йов и крастав като Цезар!

— Господине, улица „Галиаш“ излиза от едната страна на улица „Верьори“, а от другата на улица „Тисьорандьори“.

— Е да, драги ми Жеан, точно така, улица „Галиаш“, отлично. Но, за бога, елате на себе си! Трябва ми едно парижко су, и то не след седем часа.

— Ах ти, студент антихрист! Дано те удушат с червата на майка ти! — извика Феб и блъсна грубо пияния студент, който се изхлузи край стената и се строполи меко върху паважа на Филип-Август. С остатък от братско състрадание, което никога не напуща пияниците, Феб изтърколи с крака си Жеан до една от „възглавниците за бедните“, които провидението винаги държи на разположение край всички улични камъни в Париж и които богаташите наричат презрително „купчина смет“. Капитанът настани главата на Жеан върху една полегата купчина кочани от зелки и хлапакът тутакси захърка с великолепен бас. Все още ядосан, капитанът избъбри на горкия заспал учещ:

— Ти си виновен, ако дяволът те отнесе с колата си!

И той се отдалечи.

Човекът с плаща, който продължаваше да го следи, се спря за миг над легналия студент, като че раздвоен и нерешителен. После въздъхна дълбоко и тръгна по следите на капитана.

И ние като тях ще оставим Жеан да спи под благосклонния поглед на звездите и ще тръгнем подире им, ако читателят няма нищо против.

Когато излезе на улица „Сент Андре дез-Арк“, капитан Феб забеляза, че някой върви подире му. Извивайки случайно поглед, той видя някаква сянка, която се местеше зад него по стените. Той се спря и сянката спря. Той тръгна отново и тя тръгна след него. Това не го разтревожи особено много. „Какво от това — каза си. — Нямам нито грош!“

Пред фасадата на колежа Отьон Феб се спря. Той бе започнал в този колеж учението си и по стар шегаджийски ученически навик не можеше да мине пред сградата, без да нанесе на статуята на кардинал Пиер Бертран, изваяна вдясно от портала, оскърблението, от което тъй горчиво се оплаква Приап в сатирата на Хораций: „Olim truncus eram ficulnus.“164 Капитанът правеше това с такова настървение, че надписът: „Eduensis episcopus“165 — се беше почти заличил. Той се спря прочее пред статуята като друг път. Улицата беше съвсем безлюдна. Докато пристягаше презрамките си, обърнал лице към вятъра, Феб видя, че сянката се приближава бавно към него, толкова бавно, че той успя да забележи, че е с плащ и с шапка. Като се приближи до него, тя се спря и застина неподвижно, по-неподвижно от статуята на кардинал Бертран. Но очите й, пълни с неопределена светлина, каквато нощем излъчват котешките зеници, бяха устремени към Феб. Капитанът беше смел и съвсем не би се уплашил от крадец с кама в ръка. Но тази движеща се статуя, този вкаменен човек вледени кръвта му. Тогава из града се носеха слухове за някакъв монах привидение, който бродел нощем из парижките улици. Той смътно си припомни тези истории. Остана няколко минути вцепенен, после пръв наруши мълчанието, смеейки се пресилено.

— Господине, — обърна се той към сянката, ако — сте крадец, както предполагам, вие ми напомняте рибар, попаднал на орехова черупка. Аз съм потомък на разорено семейство, драги. Отбийте се по-добре встрани. В параклиса на този колеж се съхранява едно парче от Христовия кръст, обковано в сребро.

Ръката на сянката се подаде изпод плаща и се вкопчи в китката на Феб като нокти на орел. В същото време сянката заговори:

— Капитан Феб дьо Шатопер!

— Как, дявол да го вземе! Вие знаете името ми? — промълви Феб.

— Зная не само името ви — поде мъжът с плаща с гробовен глас. — Зная също, че тази вечер имате любовна среща.

— Да — отвърна смаян Феб.

— В седем часа.

— След четвърт час.

— У Фалурдел.

— Точно там.

— Сводницата при моста Сен Мишел.

— Да, моста на архангел Михаил, както го наричат в молитвите.

— Нечестивецо! — измърмори призракът. — С една жена, нали?

— Confiteor.166

— Която се казва…

— Смералда, — отвърна Феб весело.

Безгрижието му се бе възвърнало постепенно.

При това име призракът стисна яростно ръката на Феб.

— Капитан Феб дьо Шатопер, лъжеш!

Ако някой би могъл да види в този миг пламналото лице на капитана, буйния му скок назад, с който се изкопчи от клещите, които го държаха, гордия жест, с който посегна към дръжката на шпагата си, и мрачната неподвижност на човека с плаща пред неговия гняв, би се уплашил страшно. Сцената напомняше двубоя на Дон Жуан със статуята.

— Христос и сатаната са ми свидетели! Такива думи рядко стигат до ухото на един Шатопер! Не би се осмелил да ги повториш!

— Лъжеш — повтори студено сянката.

Капитанът скръцна със зъби. Той забрави в този миг всички суеверия, призраци, монаси привидения. Виждаше само мъжа и чуваше оскърблението му.

— А, така ли! — процеди той със задавен от ярост глас, измъкна шпагата, си и извика, заеквайки, защото човек се разтреперва не само от страх, но и от гняв:

— Тук! Незабавно! Хайде! Извадете сабята си! Ще се лее кръв на паважа!

Другият обаче не помръдна. Когато видя, че противникът му застава в отбранително положение и се готви да го нападне, той промълви:

— Капитан Феб, вие забравяте срещата си. — И в гласа му трепна горчива нотка.

Гневът на хора от рода на Феб прилича на кипнала супа с мляко, която спада от капка студена вода. Тези няколко думи бяха достатъчни, за да накарат Феб да отпусне сабята, която святкаше в ръката му.

— Капитане — продължи непознатият, — утре, другиден, след един месец след десет години ще ме намерите готов да ви прережа гърлото. Но идете най-напред на срещата си.

— Вярно — каза Феб, който сякаш търсеше начин да капитулира пред самия себе си, — приятно е да срещнеш в уговорения час и шпага, и жена, но не виждам защо трябва да пропусна едното заради другото, когато бих могъл да имам и двете.

И той пъхна шпагата си в ножницата.

— Идете на срещата си — продължи непознатият.

Господине — каза с леко смущение Феб — много ви благодаря за вашата любезност. Наистина и утре ще имаме време да направим илици и петелки на адамовите си костюми. Признателен съм ви, че ми давате възможност да прекарам още четвърт приятен час. Аз смятах да ви поваля във вадата и пак да стигна навреме при хубавицата, още повече, че е благовъзпитано да накараме жените да ни почакат при подобен случай. Но вие ми направихте впечатление на смелчага и е по-сигурно да отложим дуела за утре. Аз отивам впрочем на срещата си. Както знаете, тя е за седем часа. — при тези думи Феб се почеса по ухото — Ах, дявол да го вземе! Как забравих! Та аз нямам нито едно су, за да платя наема за бордея, а старата сводница ще го иска в предплата. Няма доверие в мен.

— Ето ви пари.

При тези думи Феб се почеса по ухото. — Ах, дявол да го вземе! Как забравих! Та аз нямам нито едно су, за да платя наема за бордея, а старата сводница ще го иска в предплата. Няма доверие в мене.

— Ето ви пари.

Феб усети студената ръка на непознатия, която плъзна в неговата голяма монета. Той не можа да се въздържи и я взе, като стисна ледената десница.

— Справедливи боже! — възкликна той. — Вие сте славно момче!

— Едно условие — каза мъжът. — Докажете ми, че вие имате право и че аз греша. Скрийте ме в някой ъгъл, откъдето да мога да видя, че жената е действително тази, чието име произнесохте.

— О, защо не! — отвърна Феб. — Ще взема стаята на света Марта, Вие ще можете да гледате колкото си искате от съседната „кучешка колибка“.

— Тогава да вървим — предложи призракът.

— На ваше разположение — каза капитанът — Не зная дали вие не сте самият дявол, но нека, бъдем добри приятели тази вечер. Утре ще се разплатя с вас — и със сабя, и с пари.

Те тръгнаха бързо. След няколко минути шумът на реката ги подсети, че са на моста Сен Мишел, отрупан по онова време с къщи.

— Ще въведа най-напред вас — каза Феб на спътника си. — После ще отида да доведа хубавицата, която навярно ме чака до Малкия Шатле.

Непознатият не отвърна, нищо, Откакто вървяха един до друг, той не бе промълвил нито дума. Феб се сиря пред една ниска врата и почука припряно. През цепнатините на вратата се появи светлина.

— Кой е? — извика фъфлещ глас.

— Кълна се в тялото господне! В главата господня! В червата господни! — закрещя капитанът.

Вратата се отвори тутакси и пред очите на двамата мъже застана старица със старовремска лампа в ръка. Треперливи и двете. Бабичката беше превита на две и облечена в парцали. Главата й с малки очички под дрипавата забрадка се тресеше. Старицата бе цялата набръчкана — лицето, ръцете, шията. Устните й бяха хлътнали навътре, около устата й стърчаха кичури бели косми — същинска котешка муцуна. Вътрешността на бордея беше също така разкапана, както и собственицата му. Избелени с тебешир стени, черни греди на тавана, порутено огнище, паяжини по всички ъгли, куп разклатени маси и базкраки столчета по средата, едно мръсно дете, въргалящо се в пепелта, а в дъното — дървена стълба, която завършваше с капак на тавана. Когато се вмъкна в бърлогата, тайнственият спътник на Феб вдигна плаща си чак до очите. Междувременно капитанът, продължавайки да ругае като сарацин, побърза „да разиграе на слънце златното екю“, както казва нашият дивен Рение.

— Дайте ми стаята на света Марта — каза той.

Старицата започна да го ласкае като монсеньор и прибра екюто в едно чекмедже. Това беше монетата, която мъжът с черното наметало бе дал на Феб. Когато бабичката се обърна, рошавото дрипаво момченце се приближи чевръсто до чекмеджето, взе оттам екюто и сложи на негово място едно сухо листо, което откъсна от купчината съчки.

Старицата направи знак на двамата благородници — както ги нарече тя — да я последват и се качи по стълбата пред тях. Когато стигна до горния етаж, тя сложи лампата си върху един сандък и Феб, свикнал с разположението на къщата, отвори една врата, която водеше в тъмното килерче.

— Влезте тук, драги — каза той на другаря си. Човекът с плаща се подчини, без да отвърне нито дума.

Вратата хлопна зад него. Той чу, че Феб я затвори с резето и миг след това слезе със старицата по стълбата. Светлината изчезна.

VIII. УДОБСТВОТО НА ПРОЗОРЦИТЕ, ГЛЕДАЩИ КЪМ РЕКАТА

Клод Фроло — защото ние предполагаме, че читателят е по-умен от Феб и е разбрал, че в това приключение няма друг монах привидение освен самия архидякон, — Клод Фроло се придвижи пипнешком в тъмното скривалище, където го бе залостил капитанът. Това беше едно ъгълче, оставено от архитекта между покрива и вътрешната разделна стена. Вертикалното сечение на тази „кучешка колибка“, както я бе нарекъл Феб, би представлявало триъгълник. Впрочем нямаше нито прозорче, нито капандура и наклонената плоскост на покрива не позволяваше да се стои прав. Клод клекна в прахоляка и мазилката изхруптя под краката му. Главата му гореше. Той опипа около себе си с ръце и се натъкна на парче стъкло. Сложи го на челото си и хладината то поосвежи.

Какво ставаше в този миг в тъмната душа на архидякона? Само той и бог биха могли да знаят.

В какъв съдбоносен ред въставаха в мисълта му Есмералда, Феб, Жак Шармолю, младият му, тъй обичан брат, изоставен от него в калта, архидяконското му расо, доброто му име, изложено може би на гибел у Фалурдел, всички тези образи, всички тези представи? Не бих могъл да ви кажа. Едно е сигурно — тези мисли се преплитаха зловещо в съзнанието му.

Той чакаше от четвърт час. Струваше му се, че е остарял с четвърт век. Внезапно стъпалата на дървената стълба заскърцаха. Някой се качваше. Капакът се повдигна, показа се лампа. В проядената от червеи врата на скривалището му имаше широка цепнатина. Той долепи лице до нея. Така можеше да вижда всичко, което ставаше в съседната стая. Старицата с котешкото лице се подаде първа в отвора е лампа в ръка, после Феб, сучещ мустаците си, и най-сетне трето лице — изящната и хубава Есмералда. На свещеника му се стори, че тя изплува из земята като ослепително видение. Клод потрепера, очите му се забулиха, вените му забиха лудо. Всичко около него се въртеше и бучеше. Той не виждаше и не чуваше нищо. — Когато се опомни, Феб и Есмералда бяха сами, седнали на дървения сандък до лампата, която осветяваше двете младежки лица и жалкия нар в дъното на таванската стаичка.

До нара имаше прозорче, през чието стъкло, издънено като паяжина, върху която е валял дъжд, прозираше къс небе и лупата, излегнала се в далечината върху ложе от меки облачета.

Девойката бе зачервена, тръпнеща, смутена. Дългите й сведени клепки засенчваха поруменелите й бузи. Офицерът, към когото тя не смееше да вдигне очи, сияеше. Тя чертаеше несъзнателно и с пленителна несръчност несвързани линии по сандъка, без да откъсва поглед от върха на пръста си. Краката й не се виждаха. Козичката бе клекнала върху тях.

Капитанът беше облечен много изящно. Яката и маншетите му бяха украсени богато е надиплени дантели — връх на елегантността по онова време.

Кръвта на отец Клод така силно напираше в слепите му очи, че той едва можеше да чува какво си говорят.

(Разговорите между влюбените са банални. Безконечно „обичам ви“. Музикална фраза, доста бедна и безцветна за равнодушния слушател, когато не е украсена с фиоритури. Но Клод не слушаше равнодушно.)

— О — казваше девойката, без да вдигне очи, — не ме презирайте, монсеньор Феб. Чувствувам, че не постъпвам хубаво.

— Да ви презирам ли, хубаво дете! — отвръщаше офицерът с благосклонна и изтънчена любезност. — Да ви презирам! Но защо?

— Задето доядох с вас.

— По този въпрос, хубавице, не сме на едно и също мнение. Не би трябвало да ви презирам, а да ви мразя.

Девойката го погледна ужасена.

Да ме мразите! Но какво съм сторила? Задето трябваше тъй дълго да ви моля. ]

— Уви! — промълви тя. — Не исках, защото нарушавам обета си… Няма да успея да намеря родителите си… муската ми ще загуби своята сила. Но какво значение има това? Каква нужда имам сега от баща и майка?

Докато говореше така, тя гледаше капитана с големите си, влажни от радост и нежност черни очи.

— Дявол да ме вземе, ако разбирам нещо! — възкликна Феб.

Есмералда замълча за-миг, после от очите й се изплъзна сълза, а от устните й — въздишка, и тя промълви:

— О, монсеньор, аз ви обичам.

От младата девойка се излъчваше такова силно ухание на невинност, такова обаяние на непорочност, че Феб не се чувствуваше много удобно край нея. Последните й думи обаче го насърчиха.

— Вие ме обичате! — каза възторжено той и хвана египтянката през кръста. Беше чакал само удобен момент.

Свещеникът забеляза жеста му и опита с крайчеца на пръста си острието на камата, която бе скрил на гърдите си.

— Феб — мълвеше циганката, отстранявайки кротко от колана си настойчивите ръце на капитана, — вие сте добър, великодушен, хубав. Вие ме спасихме, мене, нещастното, загубено в Бохемия дете. Отдавна, мечтаех за офицер, които ми спасява живота. Мечтаех за вас, преди да ви познавам, мой Феб, Моят, любим имаше хубава униформа като вас, благородно изражение и шпага. Вие се казвате Феб. Какво хубаво име. Обичам името ви, обичам шпагата ви, извадете шпагата си, Феб за да, я видя.

— Какво дете сте! — възкликна капитанът и извади с усмивка шпагата от ножницата.

Циганката погледна дръжката, острието, сиря се с пленително любопитство на вензела върху дръжката и целуна сабята.

— Ти си шпага на храбрец — й каза тя. — Обичам моя капитан.

Феб пак се възползува от случая, за да сложи на красивата наведена шия една целувка, която накара девойката да се изправи, алена като череша. Свещеникът скръцна със зъби в мрака.

— Феб — поде циганката, — оставете ме да ви говоря. Походете малко, за да ви видя в цял ръст и да чуя звъна на шпорите ви. Колко сте хубав!

Капитанът стана, за да й направи удоволствие, и й се скара с доволна усмивка:

— Но вие сте същинско дете! Ами я ми кажете, прелестно девойче, виждали ли сте ме в парадно облекло?

— Уви, не — отвърна тя.

— Виж, то е действително красиво.

Той седна отново до нея, но много по-близо от по-рано.

— Слушайте, миличка…

Египтянката го удари лекичко няколко пъти с хубавата си ръка по устата, жест, пълен с детинска игривост, грация и безгрижие.

— Не, не, няма да ви слушам. Обичате ли ме? Искам да ми кажете дали ме обичате.

— Дали те обичам, ангел мой! — възкликна капитанът и почти коленичи. — Тялото ми, кръвта ми, душата ми, всичко е твое, всичко е за тебе. Обичам те и никога не съм обичал друга освен тебе.

Капитанът толкова пъти бе повтарял тази фраза в не един подобен случай, че я изтърси на един дъх, без паметта да му измени нито веднъж. При това страстно обяснение циганката вдигна към мръсния таван, който изпълняваше функцията на небе, преливащия си от неземно блаженство поглед.

— О! — прошепна тя. — В такъв миг човек би трябвало да умре.

Феб обаче намери, че „мигът“ е много подходящ да си открадне още една целувка, която подхвърли на ново изпитание злочестия архидякон в неговия ъгъл.

— Да умре ли! — провикна се влюбеният капитан. — Какво говорите, прекрасно ангелче! Ами че точно в такъв миг трябва да се живее, в противен случай Юпитер е най-обикновен страхопъзльо! Да умреш в началото на нещо тъй сладко! Триста дяволи! Що за шега! Съвсем не е така. Слушайте, скъпа Симилар… Есменарда… Извинете, но името ви е толкова необикновено, сарацинско, че не мога да се оправя с него. То е като храсталак, в който всеки път се заплитам.

— Боже мой! — каза бедната девойка. — А пък аз си въобразявах, че името ми е хубаво тъкмо защото е необичайно. Но щом не ви харесва, бих предпочела да се наричам Готон.

— О, няма защо да се огорчавате за такава дреболия, миличка. Трябва да свикна с името ви, това е то. Щом го науча веднъж наизуст, ще върви от само себе си. Слушайте, значи, скъпа Симилар, обичам ви страстно. Обичам ви толкова много, че е просто невероятно. Знам едно девойче, което се пръска от яд…

— Кое? — прекъсна го ревнивото момиче.

— Какво ни засяга това? — каза Феб. — Обичате ли ме?

— О!… — отвърна тя.

— Добре! това е важното. Ще видите колко много ви обичам и аз. Нека този голям дявол Нептун ме набоде на вилата си, ако не ви направя най-щастливото създание на света. Ще си намерим, някъде приятно жилище. Аз ще карам моите стрелци да дефилират под прозорците ви. Те всички са кавалеристи и се присмиват на стрелците на капитан Минков. Между тях има и копиеносци, я стрелци с лъкове, и топчии. Ще ви заведа на големите парижки паради кри складовете в Рюли. Великолепна гледка! Осемдесетхилядна въоръжена армия! Тридесет хиляди бели военни униформи, туники и ризници. Знамената на шестдесетте и седем занаятчийски цеха, знамето на съда, на сметната палата, на държавното съкровище, на Монетния двор. С една дума, дяволска свита! Ще ви заведа да видите лъвовете в кралския дворец, които са диви зверове. Всички жени обичат да ги гледат.

От известно време, потънала в омайните си мисли, девойката се унасяше от звука на гласа му, без да слуша смисъла на думите му.

— О, вие ще бъдете щастлива! — продължаваше капитанът и в същото време откопча неусетно колана на египтянката.

— Какво правите? — възкликна буйно тя. Това „принудително действие“ я изтръгна от унеса й.

— Нищо — отвърна Феб. — Казах само, че ще трябва да се разделите с това странно улично облекло, когато заживеете с мене.

— Когато бъда с тебе, мой Феб! — каза нежно девойката.

Тя пак млъкна и се замисли.

Насърчен от кроткостта й, капитанът обгърна талията й, без тя да се съпротиви, и почна да развързва безшумно корсажа на клетото дете, като така раздърпа нагръдника й, че задъханият свещеник зърна изпод тънкия воал хубавото голо рамо на циганката, закръглено и мургаво като луната, изплуваща из мъглата на хоризонта.

Девойката не се противеше. Тя като че ли не забелязваше какво прави Феб. Погледът на дръзкия капитан блестеше. Изведнъж тя се обърна към него.

— Феб — прошепна тя безкрайно влюбено, — научи ме на твоята вяра!

— На моята вяра! — извика капитанът и избухна в смях. — Аз да ви науча на моята вяра? Гръм и мълния! Че за какво ви е притрябвала моята вяра?

— За да се венчаем — отвърна тя.

Лицето на капитана изрази смесица от учудване, презрение, безгрижие и сладострастие.

— А, така ли? Нима ще се венчаем?

Циганката побледня и отпусна тъжно глава на гърдите си.

— Любов моя — нежно поде Феб, — какво значение имат всичките тия глупости? Голямо чудо, женитба! Нима човек обича по-малко, ако не е оплют с латински в свещеническата лавка?

И като продължаваше да говори най-нежно, той се приближаваше все по-плътно до египтянката, гальовните му ръце отново обгърнаха нежната гъвкава талия, погледът му се разпалвате все повече и всичко издаваше, че капитан Феб беше на прага на един от тия мигове, когато сам Юпитер върши толкова глупости, че добрият Омир е принуден да вика някой облак на помощ.

Отец Клод обаче виждаше всичко. Вратата беше направена от съвсем изгнили дъски от бъчва, между които погледът му на хищна птица се провираше свободно. Широкоплещестият свещеник с мургава кожа, обречен до този миг на строга монашеска непорочност, тръпнеше и пламтеше пред тази нощна сцена на любов и сладострастие. Младото, хубаво, полуразсъблечено момиче, изцяло във властта на пламенния младеж, вливаше разтопено олово във вените му. Невероятна буря бушуваше в него. Погледът му проникваше със сластна ревност под всяка разкопчана аграфа. Който би видял в този момент лицето на нещастника, долепено до проядените от червеи пречки, би помислил, че вижда тигър, гледаш от дъното на клетката си как чакал разкъсва газела. Зеницата му искреше като свещ през цепнатините на вратата.

Изведнъж Феб махна с рязко движение нагръдника на циганката. Клетата девойка, която стоеше бледа и замечтана, се сепна, уплашено. Тя се дръпна бързо от предприемчивия офицер и погледна пламнала, смутена и занемяла от срам голите си гърди и рамене. После скръсти своите хубави ръце върху гърдите си, за да ги прикрие. Както стоеше безмълвна и неподвижна, тя би приличала на статуята на срамежливостта, ако не бяха пламналите й бузи. Очите й бяха сведени.

Но като махна нагръдника, капитанът откри загадъчната муска, която тя носеше на шията си.

— Какво е това? — запита той и се възползува от този повод, за да се доближи до хубавото създание, което бе изплашил преди малко.

— Не я докосвайте! — извика циганката живо. — Тя ме закриля. Тази муска ще ми помогне да намеря семейството си, ако остана достойна за него. О, оставете ме, капитане! Майко! Майко! Бедна моя майчице! Къде си? Помогни ми! Смилете се над мене, господин Феб! Върнете ми нагръдника!

Феб се отдръпна и каза хладно:

— О, тъй ли, госпожице! Виждам, че не ме обичате.

— Не те обичам ли? — извика горкото дете и увисна на шията на капитана, като го привлече да седне до него. — Аз ли не те обичам, мой Феб? Как можа да го кажеш лошо момче, за да разкъсаш сърцето ми? Добре, хайде! Вземи ме! Вземи всичко! Прави каквото щеш с мене. Аз съм твоя. Какво значение има муската? За какво ми е майка ми! Ти си моя майка, понеже те обичам. Феб, любими Феб, виждаш ли ме? Аз съм, погледни ме. Това малко момиче, което ти благоволяваш да не отблъснеш, което идва само при тебе. Душата ми, тялото ми, животът ми, цялата аз, всичко е твое, капитане. Добре, да не се венчаваме, щом не ти е приятно. Пък и какво представлявам всъщност аз? Жалко момиче от тинята, докато ти, мой Феб, си благородник. Хубава работа наистина! Благородник да се жени за улична танцьорка! Аз бях луда! Не, Феб, не, аз ще бъде твоя любима, твое развлечение, твое забавление, ще бъда твоя, когато пожелаеш, аз съм създадена за това. Нека бъда омърсена, презряна, обезчестена, какво от това? Но обичана от тебе в замяна. Ще бъда най-гордата и най-честитата от жените. А когато остарея и погрознея, Феб, когато няма да бъда вече достойна да ви обичам, монсеньор, вие ще приемете да ви слугувам. Други ще ви бродират ешарпи, а аз, слугинята, ще се грижа за тях. Ще ми позволявате да лъскам шпорите ви, да четкам униформата ви, да чистя ботушите ви. Наля, Феб, ще ми окажеш тази милост? А сега, вземи ме! Ето, Феб, всичко е твое, обичай ме само! Ние, египтянките, имаме нужда само от това — въздух и любов!

Докато казваше това, тя обвиваше с ръце шията на офицера, гледаше го отдолу нагоре умоляваща и усмихната, обляна в сълзи. Нежната й гръд се търкаше във вълнената дреха с груби ширити. Тя извиваше на коленете му хубавото си полуголо тяло. Опиянен, капитанът залепи пламтящите си устни до прекрасните африкански рамене. Зареяла поглед в тавана, извърнала глава назад, девойката тръпнеше под целувката му.

Внезапно тя видя над главата на Феб друга глава — смъртнобледо пръстено лице с поглед на осъден, което се гърчеше конвулсивно. А над лицето — вдигната ръка стискаше кама. Лицето и ръката на свещеника. Той бе счупил вратата и се бе озовал над тях. Феб не можеше да го види. Девойката се вкамени, вледенена и онемяла пред ужасното видение, като гълъбица, вдигнала глава точно когато ястребът надзърта в гнездото й с кръглите си очи.

Тя дори не извика. Видя как камата се спусна над Феб и се издигна отново димяща.

— Проклятие! — каза капитанът и падна.

Девойката загуби съзнание.

В момента, когато очите й помръкваха, когато всяко чувство у нея угасваше, й се стори, че нещо огнено докосна устните й — една целувка, по-изгаряща от нажеженото желязо на палача.

Когато се опомни, тя беше обкръжена от войници от нощната стража. Отнасяха капитана, потънал в кръв. Свещеникът беше изчезнал, прозорецът в дъното на стаята, който гледаше към реката, беше широко разтворен. Дигнаха от земята някакъв плащ, който предполагаха, че принадлежи на капитана, и тя чу да казват около нея:

— Тази магьосница убила с кама един офицер.