Парижката Света Богородица

I. ABBAS BEATI MARTINI99

Славата на Клод Фроло се беше пръснала надалеч. Тя бе причина — приблизително по времето, когато отказа да види госпожа Дьо Божо, за едно посещение, което той дълго не можа да забрави.

Свечеряваше се. Той току-що се беше оттеглил след вечерната служба в своята килия в манастира при църквата „Света Богородица“. Като се изключат няколко стъкленици, забутани в един ъгъл и пълни със съмнителен прах, който напомняше доста много алхимичния прах, в тази килия нямаше нищо необикновено или загадъчно. Наистина тук-таме по стените личаха някакви надписи, но те бяха чисто и просто научни или благочестиви мисли, взети от общопризнати автори. Архидяконът беше седнал пред един меден трисвещник, близо до нисък шкаф, отрупан с ръкописи. Облакътен на една разтворена книга от Онориус д’Отьон — „De praedestinatione et libero arbitrio“100, той прелистваше, дълбоко замислен, един печатан том in folio, който бе донесъл наскоро. Това беше единствената печатна книга в неговата библиотека. Някой почука на вратата и прекъсна дълбокия му размисъл.

— Кой е? — извика ученият недотам любезно, като гладно куче, на което издърпват кокала от устата.

— Вашият приятел Жак Коактие — чу се глас отвън и Клод стана да отвори вратата.

Беше действително кралският лекар, петдесетинагодишен мъж. Суровото изражение на лицето му се смекчаваше от лукавия му поглед. Придружаваше го някакъв непознат. И двамата бяха облечени с дълги тъмносиви роби, подплатени с кожи от белки, пристегнати в кръста и затворени чак догоре. Носеха шапки от същата материя и цвят. Ръцете им се губеха под дългите ръкави, краката им — под дългополите роби, а очите им — под нахлупените шапки.

— Бог да ми е на помощ, любезни господа! — възкликна архидяконът и ги въведе в килията си. — Съвсем не очаквах такива знатни гости в този късен час. — И докато говореше любезно, той поглеждаше неспокойно и изпитателно ту лекаря, ту другаря му.

— Никой час не е неподходящ, за да се посети такъв известен учен като отец Клод Фроло дьо Тиршап — отвърна доктор Коактие, провличайки като шлейф думите си — интонация, която издаваше, че произхожда от областта Франш-Конте.

И между лекаря и архидякона започна предварителната размяна на любезности, която в онази епоха предшествуваше съгласно етикецията всеки разговор между учени мъже, без естествено да им пречи да се мразят от все душа. Впрочем нима и днес не е така? Устата на учен, който отдава възхвала на друг учен, напомня чаша жлъчка, подсладена с мед.

Комплиментите, които Клод Фроло отправяше към Коактие, се отнасяха предимно до многобройните светски блага, които достойният лекар бе успял да си извоюва по време на завидната си кариера от всяка кралска болест — алхимична операция, значително по-успешна и по-сигурна, отколкото диренето на философския камък.

— Право да ви кажа, доктор Коактие, много приятно ми стана, когато узнах, че вашият племенник, преподобният сеньор Пиер Версе, е получил епархия. Нали сега той е амиенски епископ?

— Да, господин архидякон, по божие благоволение и милост.

— Знаете ли, че изглеждахте прекрасно на Коледа начело на служителите на сметната палата, господин председателю?

— Само подпредседател за съжаление, отец Фроло! Нищо повече!

— Ами как върви строежът на великолепната ви къща на улица Сент Андре дез-Арк? Същински Лувър! Страшно ми харесва кайсиевото дръвче, скулптирано над вратата, и забавната игрословица: „A Fabri cotier“101.

— Уви, метр Клод! Този строеж ми излезе скъпо и прескъпо! Колкото повече напредва, толкова повече ме разорява.

— Така ли? Нима нямате доходи от затвора и от съдилищата? А рентите от разни къщи, бараки, дюкянчета, и тезгяхи в обсега на съдебната палата? Това е славна дойна крава!

— Тази година имението ми в Поаси не ми донесе абсолютно нищо.

— Затова пък пътните такси от Триел, Сен Джеймс, Сен Жермен ан Ле, вярвам, не са лоши?

— Само сто и двадесет ливри, и то не парижки.

— Но все пак нали имате службата си на кралски съветник. Това поне е нещо сигурно.

— Да, любезни ми Клод, но това проклето имение Полици, около което се вдига толкова шум, не ми докарва дори и шестдесет златни екюта годишно.

В любезностите, които архидяконът сипеше върху Жак Коактие, се долавяше скрита саркастична и язвителна нотка, съпроводена от тъжната жестока усмивка на по-издигнат интелектуално, но нещастен човек, който се забавлява мимолетно с грубото благополучие на един еснаф.

— Бог ми е свидетел — каза накрая Клод, като му стисна ръка, — много ми е приятно, че изглеждате толкова добре.

— Благодаря ви, метр Клод.

— Впрочем — възкликна отец Клод, — как е височайшият ви болен?

— Не плаща достатъчно на своя лекар — отвърна докторът, като погледна крадешком своя другар.

— Така ли мислите, колега Коактие? — промълви непознатият.

Тези думи, произнесени с укор и изненада, привлякоха върху посетителя вниманието на архидякона. Всъщност, откакто непознатият бе прекрачил прага на килията, той не бе го забравил напълно нито за миг. Ако не бяха хилядите основания, които го принуждаваха да запази добрите си отношения с доктор Жак Коактие, всемогъщия лекар на крал Луи XI, отец Клод нямаше да го приеме, придружен от някакъв непознат. Затова лицето му стана недружелюбно и когато Жак Коактие му го представи.

— Между другото, отец Клод, водя ви един събрат, който пожела да ви види, чул за вашата слава.

— Господинът има също научни интереси? — попита архидяконът, като погледна проницателно другаря на Коактие. Той срещна под веждите на непознатия неговия също така проницателен и недоверчив поглед.

Гостът — доколкото можеше да го разгледа на слабата светлина на лампата — беше около шестдесетгодишен старец, среден на ръст, с доста изтощен и болнав вид. Профилът му, макар и не особено изтънчен, се налагаше с властната си строгост, зениците му искряха във вдлъбнатите орбити като пламък в дъното на пещера, а под ниско спуснатата шапка, нахлупена чак до носа, се открояваха очертанията на високо умно чело.

Непознатият отговори сам на въпроса на архидякона.

— Уважаеми учителю — поде той сериозно, — вашата слава достигна чак до мене и аз пожелах да се посъветвам с вас. Аз съм само дребен провинциален благородник, който събува обувките си, преди да влезе при някой учен. Трябва да ви кажа името си. Наричам се Туранжо.

„Странно име за благородник!“ — помисли си архидяконът. Но той изпитваше чувството, че пред него стои силен и сериозен човек. С острия си ум отгатваше по инстинкт, че под подплатената с кожа шапка на събрата Туранжо се крие друг не по-малко остър ум. И гледайки неговото сериозно лице, подигравателната гримаса, в която се бяха изкривили мрачните му черти поради присъствието на Жак Коактие, се разнесе постепенно, както се пръсва здрачът по нощния хоризонт. Той седна отново тъжен и замислен в голямото си кресло, облакъти се по навик на масата и опря чело на ръката си. След неколкоминутен размисъл архидяконът направи знак на двамата посетители да седнат и се обърна към Туранжо.

— Идвате да се допитате до мене, метр, но в областта на коя наука?

— Уважаеми учителю — отвърна Туранжо, — аз съм болен, сериозно болен. Казват, че сте велик ескулап, затова дойдох да ви поискам медицински съвет.

— Медицината ли! — каза архидяконът и поклати глава. Той сякаш се съсредоточи за миг, после добави: — Колега Туранжо, понеже се казвате така, обърнете глава. Ще намерите отговора ми, написан на стената.

Туранжо се подчини и прочете над главата си следния надпис, издълбан в стената: „Медицината е дъщеря на съновиденията“ — Ямблих.

Доктор Коактие обаче изслуша въпроса на спътника си с неприятно чувство, което се засили от отговора на отец Клод. Той се наведе към ухото на Туранжо и му прошепна доста ниско, за да не го чуе архидяконът:

— Аз ви предупредих, че е луд. Вие сам пожелахте да го видите.

— Само че може би този луд има право, доктор Жак! — отвърна също шепнешком другарят му, горчиво усмихнат.

— Както обичате! — отвърна кисело Коактие. После той се обърна към архидякона: — Вие много набързо претупахте въпроса, отец Клод, и се справихте с Хипократ със същата лекота, с каквато маймуната разчупва лешника. Медицината съновидение! Струва ми се, че аптекарите или лекарите охотно ще ви пречукат с камъни, ако ви чуят! Значи, отричате въздействието на филтрите върху кръвта и на мехлемите върху кожата? Нима отричате Открайвремешното лечебно свойство на билките и металите, което се зове природа, създадено за вечния болен, наречен човек?

— Аз не отричам — отвърна хладно отец Клод — нито лекарствата, нито болните. Отричам само лекарите.

— Нима не е вярно — отвърна Коактие с жар, — че подаграта е вътрешна екзема, че раните от огнестрелно оръжие се лекуват с лапа от печена мишка, че умелото преливане на младежка кръв възвръща младостта на старческите вени. Нима отричате, че две и две прави четири и че emprosintonos102 настъпва след opisthotonos103?

Архидяконът отвърна невъзмутимо:

— На по-особено мнение съм по някои въпроси. Коактие цял пламна от гняв.

— Хайде, хайде, драги Коактие, не се сърдете — намеси се Туранжо. — Та архидяконът е наш приятел!

Коактие се поуспокои и измърмори полугласно:

— В края на краищата той не е с всичкия си!

— Ей богу, метр Клод — поде Туранжо след кратко мълчание, — вие много ме объркахте. Аз исках да се посъветвам за две неща с вас — за здравето и за бъдещето си.

— Господине — отвърна архидяконът, — ако действително сте дошли само за това, не си е заслужавало да се морите по стълбите ми. Аз не вярвам в медицината, не вярвам и в астрологията.

— Истина ли е това? — възкликна изненадан Туранжо.

Коактие се разсмя принудено.

— Убедихте ли се вече, че е луд? — каза той ниско на Туранжо. — Не вярвал в астрологията!

— Нима може да се допусне — продължи отец Клод, — че всеки звезден лъч бил нишка, опъната до главата на един човек?

— Но в какво вярвате тогава? — провикна се Туранжо. Архидяконът замълча нерешително, после каза с мрачна усмивка, която сякаш опровергаваше думите му.

— Credo in deum.104

— Dominum nostrum105 — добави Туранжо и се прекръсти.

— Amen106 — каза Коактие.

— Уважаеми учителю — поде Туранжо — очарован съм от вашата набожност. Но нима такъв голям учен като вас е стигнал дотам, че не вярва вече в науката?

— О, не! — каза архидяконът, като хвана Туранжо за ръката и мрачните му зеници блеснаха възторжено. — Не, аз не отричам науката. Не съм пълзял тъй дълго, забивайки нокти в земята, през неизброимите разклонения на тази пещера, за да не зърна съвсем далеч в края на тъмната галерия някаква светлина, пламък, искра, отблясък навярно от ослепителната централна лаборатория, където търпеливите мъдреци биха могли да изненадат бог по време на работата му.

— Но кажете тогава — прекъсна го Туранжо, — коя наука смятате за истинска и положителна?

— Алхимията.

Коактие възкликна:

— За бога, отец Клод, да приемем, че алхимията почива на нещо, но защо трябва да хулите медицината и астрологията?

— Вашата наука за човека е нищо, вашата наука за небето е нищо! — каза властно архидяконът.

— Това ще рече да не даваш пет пари нито за Епидавър, нито за Халдея! — забеляза лекарят подигравателно.

— Чуйте, месир Жак. Говоря ви съвсем искрено. Не съм кралски лекар и негово величество не ми е подарил градината Дедал, за да наблюдавам съзвездията. Не се сърдете и ме изслушайте. Каква истина сте извлекли например, да не говорим за медицината, която е съвсем безсмислено нещо, от астрологията? Какви са свойствата на вертикалния бустрофедон107 и какви открития са направени благодарение на числата зируф и зефирод108?

— Нима отричате — възрази Коактие — невидимата сила на Соломоновия ключ, от който води началото си цялата кабалистика?

— Заблуда, месир Жак! Нито една от вашите формули не води до нещо положително, докато алхимията има зад гърба си всевъзможни открития. Можете ли да оспорите резултатите, които ще ви цитирам? Че след хилядогодишен престой под земята ледът се превръща в скален кристал, че оловото е родоначалник на всички метали, защото златото не може да се смята за метал, то е светлина. Че на оловото са необходими само четири периода, от по двеста години всеки, за да се превърне последователно от олово в червен арсеник, от червен арсеник в калай и от калай в сребро. Нима това не са факти? Но да се вярва в някакъв Соломонов ключ, в линията на съдбата и в звездите, е толкова смешно, колкото ако вземем да вярваме ведно с обитателите на великия Китай, че авлигата се превръща в къртица, а житните зърна — в златни рибки!

— Аз съм учил херметика и твърдя… — прекъсна го Коактие.

Разпаленият архидякон не го остави да се доизкаже.

— А пък аз съм учил и медицина, и астрология, и херметика. Само тук е истината — говорейки, той взе от шкафа една стъкленица, пълна с праха, за който споменахме по-горе, — само тук е светлината! Хипократ е блян. Урания е блян. Хермес е мисъл. А златото е слънце. Получиш ли злато, ти си равен на бог. Това е единствената наука. Казвам ви: аз изследвах дълбините на астрологията и медицината. Нищо, абсолютно нищо. Човешкото тяло е мрак, звездите са също мрак.

И той се отпусна в креслото си, величествен и вдъхновен. Туранжо го наблюдаваше безмълвно. Коактие се силеше да се усмихне подигравателно, повдигаше незабележимо рамене и повтаряше полугласно: „Безумец!“

— А вие самият доближихте ли се до приказната цел? — обади се внезапно Туранжо. — Успяхте ли да получите злато?

— Ако бях успял да добия злато — отвърна архидяконът, изговаряйки бавно думите, сякаш ги обмисляше, — кралят на Франция нямаше да се казва Людовик, а Клод.

Туранжо смръщи вежди.

— Но какво казвам! — поде Клод с презрителна усмивка. — За какво ми е френският престол, когато бих могъл да възстановя Източната империя!

— На добър час! — каза непознатият.

— О, бедният безумец! — прошепна Коактие. Архидяконът продължи, отговаряйки като че ли вече само на собствените си мисли:

— Уви, не! Аз все още пълзя. Раздирам лицето и коленете си по камъните на подземния проход. Съзирам смътно истината, но още не виждам! Сричам, но не чета!

— А когато почнете да четете — попита Туранжо, — ще можете ли да добиете злато?

— Нима някой може да се съмнява в това? — каза архидяконът.

— В такъв случай света Богородица едничка знае каква въпиюща нужда от пари имам аз! Наистина много бих желал да се науча да чета по вашите книги. Кажете ми, уважаеми учителю, нали вашата наука не е враждебна и не е противна на божията майка?

Клод се задоволи да му отговори със спокойно високомерие:

— Та нали аз съм неин архидякон?

— Вярно, учителю. Добре тогава, приятно ли ще ви бъде да ме посветите в тайните на тази наука? Да ме научите да сричам заедно с вас?

Клод зае царствената жреческа поза на древния Самуел.

— Старче, необходими са много повече години, отколкото ви остават, за да предприемете това пътуване през тайнствените дебри. Главата ви е доста посребрена. От тази пещера се излиза с бели коси, но се влиза само с черни. Науката сама умее да издълбава, да изхабява и да изсушава човешките лица. Тя няма нужда старостта предварително да набръчква лицата. Но ако въпреки всичко вие имате желание да се учите на вашата възраст и да разчетете страшната азбука на мъдреците, елате при мен, ще се опитам да ви я предам. Няма да ви накарам, бедни старче, да проучите погребалните зали на пирамидите, за които говори древният Херодот, нито изградената от тухли Вавилонска кула, нито огромното светилище от бял мрамор на индийския храм в Еклинга. И аз самият не съм виждал халдейските каменни строежи, издигнати според свещената форма на Сикра, нито храма на Соломон, който днес е разрушен, нито строшените каменни врати на гробниците на израелските царе. Ние ще се задоволим с откъсите от книгата на Хермес, които се намират пред очите ни. Ще ви обясня смисъла на статуята на свети Кристоф, символа на Сеяча, както и на двата ангела от портала на „Сент Шапел“, единият от които е мушнал ръката си в някакъв съд, а другият — в облак.

На това място Жак Коактие, смутен от пламенните думи на архидякона, се поопомни и го прекъсна победоносно с израз на учен, който поправя грешката на събрата си:

— Erras, amici Klaudi.109 Символът не е число. Вие вземате Орфей за Хермес.

— Вие грешите — възрази с внушителен тон архидяконът. — Дедал е цокълът, Орфей е стената, а Хермес е цялата сграда. Вие можете да дойдете, когато пожелаете — продължи той, обръщайки се към Туранжо, — и аз ще ви покажа частиците злато, останали в дъното на ретортата на Никола Фламел, за да имате възможност да ги сравните със златото на Гийом Парижки. Ще ви запозная с тайните свойства на гръцката дума peristera110. Но преди всичко ще ви науча да четете една след друга мраморните букви на азбуката, гранитните страници на книгата. Ще минем от портала на епископ Гийом и от „Сен Жан льо Рон“ на „Сент Шапел“, после ще посетим къщата на Никала Фламел на улица „Мариво“, гробницата му в гробището „Сенз-Иносан“, двете му болници на улица „Монморанси“. Ще ви накарам да разчетете йероглифите, с които са покрити тежките железни подпори на портала на болницата „Сен Жерве“ и на улица „Феронри“. Ще разгадаем заедно фасадите на „Сен Ком“, на „Сент Жонвиев дез Ардан“, на „Сен Мартен“, на „Сен Жак дьо ла Бушри“…

Отдавна вече Туранжо, въпреки интелигентния си поглед, беше престанал като че ли да разбира отец Клод. Той го прекъсна:

— Пасха господня! Що за книги четете вие!

— Ето ви една от тях — каза архидяконът.

И той отвори прозорчето на килията и посочи с пръст огромната църква „Света Богородица“, чийто черен силует се изрязваше върху звездното небе с двете кули, каменните хълбоци и исполинската задна част, подобен на грамаден двуглав сфинкс, клекнал посред града.

Архидяконът съзерцава безмълвно известно време исполинската сграда, после простря с въздишка дясната си ръка към печатната книга, която беше отворена на масата му, а лявата към „Света Богородица“ и като погледна тъжно най-напред книгата, после църквата, промълви:

— Уви! Това ще убие онова!

Коактие, който се беше приближил бързо до книгата, не можа да въздържи изненадата си.

— Извинете, но какво толкова страшно има в тази книга? „Glossa in epistolas. D. Pauli. Norimbergce, Antonius Koburger, 1474“111 Всъщност не е нищо ново. Творба на Пиер Ломбар, „майстор“ на сентенции. Какво ви плаши? Че е напечатана?

— Точно така — отвърна Клод, който бе сякаш потънал в дълбок размисъл и стоеше прав, опрял показалец върху тома, излязъл изпод прословутите печатарски преси в Нюрнберг. После той добави следните непонятни думи: — Уви! Уви! Дребните неща унищожават големите. Един зъб може да надвие огромно животно. Нилският плъх излиза наглава с крокодила, мечоносецът убива кита, книгата ще убие сградата!

Манастирската камбана прозвъни сигнала за загасване на светлината в същия миг, когато доктор Коактие повтаряше тихо на другаря си за не знам кой път: „Той е обезумял!“

Този път другарят му отговори:

— И аз мисля същото.

След този сигнал никой външен посетител не можеше да остане повече в манастира. Двамата гости на Клод си тръгнаха.

— Учителю — каза Туранжо на сбогуване, — обичам начетените хора и силните умове и вие ми вдъхвате особена почит. Елате утре в двореца Турнел и поискайте да се видите с абат Сен Мартен дьо Тур.

Архидяконът се прибра смаян в килията си. Едва сега, припомняйки си следния откъс от сборника с грамоти на манастира „Сен Мартен дьо Тур“: „Abbas beati Martini, scilicet rex Franciae, est canonicus de consuetudine et habet parvam procebendam quam habet sanctus Venantius et debet sedere in sede thesauraru“112, той разбра каква знатна личност беше този Туранжо.

Казваха, че оттогава архидяконът често беседвал с Луи XI, когато негово величество идвал в Париж, че засенчвал с влиянието си Оливие льо Ден и Жак Коактие и че по този повод лекарят, верен на своя нрав, се карал доста грубо с краля.

II. ТОВА ЩЕ УБИЕ ОНОВА

Нека нашите читатели ни простят, че ще се отклоним за малко, за да се опитаме да разгадаем каква мисъл бе вложил архидяконът в загадъчните си думи: „Това ще убие онова. Книгата ще убие сградата.“

Според нас тази мисъл имаше двояко значение. Най-на-пред тя изразяваше убеждението на свещеника. Страха на духовното лице пред един нов фактор — печатницата. Уплахата и изумлението на служителя на олтара пред ослепителното изобретение на Гутенберг. Амвонът и пергаментът, устното и ръкописното слово, обзети от смут пред печатното слово. Както врабецът би се стъписал от ужас при вида на ангела Легион, размахал пред него своите шест милиона крила. Възкликна пророк, който чува шума и гмежа на освободеното човечество, който вижда в бъдещето как умът подкопава вярата, как свободната мисъл смъква от престола религията, как светът се отърсва от владичеството на Рим. Предвиждане на философ, който прозира как човешката мисъл, окрилена чрез печатането, се изплъзва под форма на изпарения от стъкления съд на теокрацията. Ужас на воин, който вижда приближаващата се медна стенобойна машина и мълви: „Кулата не ще устои!“ Една нова сила идваше да смени досегашната сила. Мисълта на архидякона означаваше: „Книгопечатането ще убие църквата.“

Но под тази първа и разбира се, съвсем проста мисъл ние смятаме, че се криеше и друга, по-оригинална, незабележима последица от първата, не така неоспорима. Пак философско убеждение, но вече не на свещеник, а на учен и на човек на изкуството. Предчувствието, че човешката мисъл, изменяйки формата си, ще измени и средствата за изразяване, че основната идея на всяко поколение няма вече да се записва със същата материя и по същия начин, че толкова устойчивата и дълговечна каменна книга ще отстъпи пред хартиената, защото тя е още по-дълговечна и по-устойчива. Такъв именно е вторият смисъл на думите на архидякона. Те означаваха, че едно ново изкуство щеше да измести досегашното изкуство. Архидяконът искаше да каже: „Печатницата ще убие архитектурата.“

И действително от сътворението на света чак до петнадесети век на християнската ера включително архитектурата си остава великата книга на човечеството, главното негово изразно средство в различните стадии на развитие на физическите и умствените му сили.

Когато паметта на първите човешки поколения се почувствувала премного обременена, когато товарът на спомените на човешкия род станал толкова тежък и объркан, че голото хвърчащо слово рискувало да го загуби по пътя си, хората записали възпоминанията си върху земята по възможно най-ясен, траен и естествен начин. Запечатали всяко предание под някой паметник.

Първите паметници били обикновени каменни блокове, „недокоснати от желязото“ по думите на Мойсей. Първите стъпки на архитектурата напомняли първите стъпки на всяка азбука. Изправяли някой камък и той представлявал буква, а всяка буква била йероглиф. Върху всеки йероглиф — като капител върху колона — кацвали няколко мисли. Така постъпвали първобитните хора по всички части на земното кълбо и по едно и също време. „Побитите камъни“ на келтите се срещат и в Азия — Сибир, и в Америка — пампасите.

По-късно почнали да съставят цели думи. Слагали камък върху камък, съединявали гранитните срички и се опитвали да получат няколко думи. Келтските долмени и кромлехи, етруските тумулуси, еврейските галгали са все такива думи. Някои от тях — главно тумулусите — често изразявали собствено име. Понякога даже, когато разполагали с много камъни и обширен терен, хората се опитвали да напишат и цяло изречение. Исполинската грамада в Карнак е вече цяла формула.

Най-сетне почнали да пишат цели книги. Преданията родили символи, под които самите те се губели, както дънерът се губи под листнатите грани. Тези символи, в които човечеството вярвало, се умножавали постепенно, увеличавали се, кръстосвали се и се преплитали все по-сложно. Първите паметници не можели вече да ги поберат. Те преливали от всички страни. Първобитните паметници едва успявали да изразят първобитното предание, просто, голо сливащо се със земята като тях самите. Символът имал нужда да се разгърне в сграда. Тогава успоредно с развитието на човешката мисъл се развила и архитектурата. Тя се превърнала в исполин с хиляди глави и ръце и дала вечна, видима и осезаема форма на неуловимата символика. Докато Дедал, символ на силата, измервал, докато Орфей, символ на ума, пеел, стълбът буква, сводът сричка, пирамидата дума, движени по силата на закона на геометрията и поезията, се групирали, комбинирали, сливали се, снишавали се, издигали се, разполагали се едни до други на земята, редели се на етажи до небето, за да напишат под диктовката на главните идеи на дадена епоха чудните книги, които били същевременно дивни сгради: пагодата в Еклинга, гробницата на Рамзес в Египет, храмът на Соломон.

Първоначалната идея — словото — проличавала не само в съкровената същност на всички тия сгради, но и в тяхната форма. Така например храмът на Соломон бил не само подвързията на свещената книга, но и самата свещена книга. Свещениците можели да прочетат върху всяка от концентричните му огради свещеното слово, преведено и ясно изразено чрез камъка. Те проследявали неговите преобразования от светилище в светилище, докато го откривали в последното му убежище под най-конкретната му форма, създадена пак от архитектурата — Ноевия ковчег. Така словото било заключено в сградата, но неговият образ, подобно на човешко лице върху ковчег на мумия, бил запечатан върху външната обвивка на архитектурния паметник.

И не само формата, но и мястото, което избирали за издигане на сградите, разкривало идеята, която те изразявали. В зависимост от мрачния или ведър характер на изобразявания символ Гърция увенчавала хълмовете си с храмове, за-пленяващи погледа, а Индия дълбаела недрата на планините си, за да извае безформените си подземни пагоди, поддържани от исполинските редици на гранитните слонове.

Така в първите шест хиляди години от човешката история, като се почне от най-древната индийска пагода и се стигне до Кьолнската катедрала, архитектурата е била великата писменост на човечеството. Безспорна истина е, че не само всеки религиозен символ, но и всяка човешка мисъл има своя страница в тази необятна книга, има свой паметник.

Всяка цивилизация започва с теокрация и свършва с демокрация. Този закон за последователния преход от единовластие към свобода е отразен и в архитектурата. Защото — наблягаме на това обстоятелство — строителното изкуство не се ограничава само в изграждане на храма, в изразяване на мита и жреческия символ, в записване чрез йероглифи върху каменните страници загадъчните скрижали на божествения закон. Ако беше така, понеже във всяко човешко общество настъпва момент, когато свещеният символ се изхабява и заличава под напора на свободната мисъл, когато човекът се изплъзва от тиранията на свещеника, когато разрасналите философски и научни системи разяждат лика на религията, архитектурата щеше да бъде безсилна да възпроизведе това ново състояние на човешкия дух, нейните страници, гъсто изписани от едната страна, щяха да останат празни от другата, нейните творби щяха да бъдат окастрени, нейната книга щеше да бъде непълна. Но не е така.

Да вземем например средновековието, което е по-достъпно за наблюдение, понеже е по-близо до нас. През първия период, докато теокрацията установява в Европа своя режим, докато Ватиканът обединява и прегрупира около себе си елементите на новия Рим изграден от стария, разсипан в развалини около Капитолия, докато християнството дири сред отломките на предишната цивилизация останките от обществените слоеве и изгражда с тях новия йерархичен свят, чийто ключов камък е духовенството, тайнствената романска архитектура, сестра на теократическите сгради в Египет и Индия, неизменна емблема на чистия католицизъм, застинал йероглиф на папското единство, напира в хаоса изпод останките на мъртвата гръцка и римска архитектура и избликва под диханието на християнството и под ръцете на варварите.

Цялата тогавашна мисъл намира израз в мрачния романски стил. Навсякъде се чувствува властното, единното, непроницаемото, абсолютното — папа Григорий VII. Навсякъде свещеникът, никъде човекът. Навсякъде кастата, никъде народът. Но ето че почват кръстоносните походи. Голямо народно движение. А от утайката на всяко голямо народно движение се излъчва винаги духът на свободолюбието. Пробиват си път нови влияния. Открива се бурният период на жакериите, прагериите, лигите. Властта се разклаща, единството се разцепва. Феодализмът иска да раздели властта с теокрацията в очакване на народа, който ще се появи неизбежно, за да вземе както винаги лъвския пай. Quia nominor leo.113 Феодалната аристокрация си проправя път изпод духовенството, а градската община — изпод феодалната аристокрация. Европа променя облика си. И какво виждаме? Архитектурата също променя своя облик. И тя заедно с цивилизацията обръща страницата и новият дух на епохата я намира готова да пише под негова диктовка. Тя се връща от кръстоносните походи със стрелчатия свод, както народите се върнаха със свободата. И тогава, докато Рим постепенно се разпада, романската архитектура замира. Йероглифът напуска катедралата и търси убежище в гербовете на замъците, за да придаде по-голям престиж на феодализма. Самата катедрала, доскоро напълно догматична сграда, завладяна занапред от буржоазията, от градската община, от свободата, се изплъзва от ръцете на свещеника и изпада под властта на художника. Архитектът я построява по свой вкус. Сбогом, тайнственост, мит, закон! На преден план излизат въображението, прищявката. Обезпечат ли му храм и олтар, свещеникът няма вече думата. Четири стени принадлежат на архитекта. Архитектурната книга престава да бъде собственост на духовенството, на религията, на Рим. Тя принадлежи на въображението, на поезията, на народа. На това се дължат бързите и безчислени превращения на тази архитектура, преживяла само три века, превращения, които ни смайват след неподвижната закостенялост на романската архитектура, която се бе задържала шест-седем века. Изкуството напредва с исполински крачки. Геният и самобитността на народа поемат задачата на епископите. Всяко поколение написва мимоходом по един ред в архитектурната книга, задрасква старите романски йероглифи от фронтисписите на катедралите и догмата едва прозира под новия символ, който то запечатва върху тях. Под драперията на народното творчество едва се долавя религиозният скелет. Мъчно можем да имаме представа за волностите, които си позволяват архитектите даже спрямо църквите — ту капители от сплетени в непристойни пози монаси и монахини, както в залата с камините в съдебната палата, ту приключението на Ной, изваяно е всички подробности, както върху големия портал на катедралата в Бурж, ту пиян монах с магарешки уши и чаша вино, хилещ се в лицето на другите братя, както върху умивалника на абатството в Бошервил. Изваяната върху камъка мисъл се ползува в онази епоха с привилегии, които могат да се сравнят с днешната наша свобода на печата. Свобода на архитектурата.

Тази свобода отива доста далеч. Понякога порталът, фасадата, цялата църква изразяват съвсем чужд, едва ли не враждебен на религията символ. Още Гийом Парижки в тринадесети век и Никола Фламел в петнадесети са написали такива бунтовни страници. „Сен Жак дьо ла Бушри“ е изцяло опозиционна църква.

Мисълта тогава беше свободна само по този начин, затова тя се изказваше без задръжка само върху книгите, наречени сгради. Не приемаше ли форма на сграда, проявеше ли безразсъдството да се покаже под рискованата форма на ръкопис, тя щеше да бъде изгорена от ръката на палача. Мисълта, въплътена в църковен портал, щеше да присъствува на изтезанието на мисълта, въплътена в книга. Затова, тъй като строителството беше нейният единствен свободен път за изява, мисълта се втурна от всички страни към него. На това се дължат безчислените катедрали, които покриват цяла Европа. Техният брой е толкова неправдоподобен, че дори и след проверка мъчно може да се приеме. Всички материални и интелектуални сили на обществото се сливат в една и съща точка — архитектурата. Така, под предлог, че въздига божи храмове, изкуството достига пищно развитие.

По онова време всеки, който се раждаше поет, ставаше архитект. Пръснатите в народните маси дарби, притискани от всички страни от феодализма като под testudo114 от бронзови щитове, намираха израз само в архитектурата и се изявяваха само чрез това изкуство. Техните илиади се изливаха във форма на катедрали. Всички други изкуства бяха подчинени на архитектурата и й служеха. Те бяха работниците, създаващи велико произведение. Архитектът — поет и маестро — обединяваше и скулптурата, която извайваше фасадите, и живописта, която оцветяваше ярко стъклописите, и музиката, която разклащаше камбаните и надуваше тръбите на органа. Дори бедната истинска поезия, която упорито живуркаше в ръкописите, беше принудена, ако искаше да придобие известно значение, да се влее в сградата под формата на химн или проза. С други думи, да приеме ролята, която са играели трагедиите на Есхил в жреческите празненства на Гърция или „Битието“ в храма на Соломон.

И така, до Гутенберг архитектурата е главната обща за всички писменост. Тази гранитна книга, започната на Изток и продължена от гръцката и римската древност, беше дописана от средновековието. Впрочем това явление — смяната на кастовата архитектура с народностна, — което се наблюдава в средните векове, се повтаря при всички подобни раздвижвания на човешкото съзнание и в други велики исторически епохи. Така, за да изразим само под най-обща форма този закон, за чието подробно изложение са необходими цели томове, в Далечния изток, люлка на първобитното човечество, след индийската архитектура идва финикийската — пищна майка на арабската архитектура. В древността след египетската архитектура и нейните разновидности: етруския стил и исполинските паметници, идва гръцката архитектура и продължението й — римският стил, обременен с картагенския куполообразен свод. В модерните времена след романската архитектура идва готическата. А ако разграничим двете тенденции на тези три периода, ще намерим при трите по-възрастни сестри — индийската, египетската и романската архитектура — един и същ символ: теокрацията, кастата, единовластието, догмата, мита, бога. А при трите по-малки сестри — финикийската, гръцката и готическата архитектура, въпреки многообразието на съответните им форми ще видим една и съща обща идея: свободата, народа, човека.

В египетската, индийската или романската архитектура се чувствува винаги свещеникът, само свещеникът, бил той брамин, жрец или папа. Не е така при народностната архитектура. Тя е по-богата и по-светска. Във финикийската архитектура се чувствува търговецът, в гръцката — републиканецът, а в готическата — гражданинът.

Главните отличителни белези на всяка теократическа архитектура са скованост, ужас пред прогреса, запазване на традиционните линии, култ към първоначалните образци, постоянно подчинение на всяка човешка и природна проява на невнятната прищявка на символа. Неразгадаеми книги, които могат да бъдат разчетени само от посветените. Всяка тяхна форма и дори всяка тяхна уродливост крие някакъв смисъл, който ги прави неприкосновени. Не искайте от индийската, египетската или романската архитектура да разнообразят своята живопис или да подобрят скулптурата си. Всяко усъвършенствуване е за тях светотатство. Суровостта на догмата, застинала върху камъка на тези архитектури, го е вкаменила като че ли повторно.

Напротив, главните отличителни белези на народностните архитектури са разнообразие, прогрес, самобитност, пищност; вечно движение. Те са се откъснали достатъчно от религията, за да могат да помислят за красотата си, да се грижат за нея, да усъвършенствуват безспир нанизите си от статуи или арабески. Те живеят с века си. В тях има нещо човешко, което постоянно се преплита с божествения символ, в името на който са издигнати. На това се дължат тези сгради, достъпни за всяка душа, за всеки ум, за всяко въображение, все още символични, но лесно разгадаеми, подобно на самата природа. Между теократическата и народностната архитектура съществува същата разлика, която отличава жреческия език от говоримия, йероглифа от изкуството. Соломон от Фидий.

Ако повторим накратко казаното дотук в общи черти, като оставим настрана хиляди доказателства и хиляди дребни възражения, ще стигнем до следния извод: архитектурата до петнадесети век е главният летопис на човечеството. През този период не е възникнала нито една по-сложна мисъл, която да не е била изразена в сграда. Всяка народна идея, както и всеки религиозен канон са имали свой паметник. Човечеството не се е замисляло за нищо по-значително, без да го запечата в камък. Защо? Защото всяка мисъл, било религиозна или философска, се стреми да се увековечи, всяка идея, която вълнува дадено поколение, иска да вълнува и останалите, да остави следа. А колко мимолетно е безсмъртието на ръкописа! Колко по-трайна, по-устойчива и по-дълговечна е сградата! Един запален факел, един варварин са достатъчни да унищожат написаната дума. А за да се разруши вградената дума, е необходима социална революция или земно сътресение. Варварските орди минаха през Колизеума, без да го разрушат, потопът е залял може би пирамидите, без да ги отнесе.

В петнадесети век всичко се променя.

Човешката мисъл открива не само по-трайно и по-устойчиво средство за увековечаване от архитектурата, но и много по-лесно и по-просто. Архитектурата е развенчана. Каменните букви на Орфей са изместени от оловните букви на Гутенберг.

Книгата ще убие сградата.

Откриването на книгопечатането е най-голямото събитие в историята. То съдържа в зародиш всички революции. То представлява коренно изменение в начина на изказване на човешката мисъл. Тя смъква една форма и облича нова. Символичната змия, която още от времето на Адам изобразява човешкия ум, променя този път окончателно и напълно кожата си.

Под печатна форма мисълта става по-нетленна от когато и да било. Тя става крилата, неуловима, неразрушима. Слива се с въздуха. По времето на архитектурата тя се превръщаше в планина и властно цареше над даден век и място. Сега се превръща в орляк птици, литва по четирите краища на света и царува едновременно над всички точки във времето и пространството.

Пак повтаряме, кой не вижда, че под тази форма тя е по-неуязвима? Беше трайна, сега е вечно жива. Премина от дълголетие към безсмъртие. Може да се разруши и най-голямата грамада, но може ли да се изкорени вездесъщото? Настъпи ли потоп, планината може да е изчезнала отдавна под вълните, но птичките ще продължават да летят. И остане ли да плува един-единствен ковчег над стихията, те ще кацнат на него и ще оцелеят с него, ще изчакат спадането на водите и новият свят, възникнал из хаоса, ще види при събуждането си зареяна над себе си мисълта на изчезналия свят — крилата, неумираща.

А ако вземем предвид, че този начин на изразяване на мисълта не само я запазва най-добре от унищожение, но е и най-прост, най-удобен и приспособим за всички, ако си помислим, че той не влачи подире си товари, не изисква тежки съоръжения, ако сравним мисълта, принудена да се изрази в сграда, викаща на помощ четири-пет други изкуства, тонове злато, планини от камъни, гора от дървен материал, множество работници, с мисълта, превърната в книга, която се задоволява с малко хартия, мастило и перо, как можем да се учудваме, че човешкият ум е изоставил архитектурата заради книгопечатането? Пресечете внезапно коритото на някоя река с издълбан под нивото й канал, нима тя няма да излезе от коритото си?

Затова не е чудно, че след откриването на книгопечатането архитектурата почва постепенно да вехне, да се атрофира и да съхне. Водите в нейното корито спадат чувствително, жизнените сокове я напускат, мисълта на вековете и на народите се оттегля от нея. През петнадесети век това охладняване е още почти незабележимо. Печатницата е съвсем неукрепнала и в най-лошия случай отнема на архитектурата само излишната и жизненост. Но още от шестнадесети век проличава, че архитектурата боледува. Тя не е вече главната изразителка на основните идеи на обществото. Търси жалко опора в класическото изкуство. От галска, европейска, самобитна, става гръко-римска, от истинска и модерна — лъжекласическа. Този упадък се нарича Ренесанс. Великолепен упадък, не може да се отрече, защото старият готически гений, това слънце, залязващо под исполинската печатарска преса на Майнц, озарява все още с последните си лъчи разнородната маса от римски аркади и коринтски колонади.

А ние вземаме това залязващо слънце за утрешна зора!

Обаче от момента, когато архитектурата става обикновено изкуство като всяко друго, когато престава да бъде всеобемаща, господствуваща, тиранична, тя не може вече да задържи при себе си другите изкуства. Те се освобождават, отхвърлят ярема на архитектурата и тръгват по свой собствен път. Всяко от тях спечелва от разтрогването на тази връзка. Самостоятелността съдействува на растежа. Резбата става ваятелство, иконописът — живопис, църковният канон — музика. Както след смъртта на Александър отделните провинции на разпокъсаната империя стават кралства.

Така се появяват Рафаел, Микеланджело, Жан Гужон, Палестрина — тези светила на лъчезарния шестнадесети век.

Заедно с изкуствата и мисълта се освобождава по всички линии. Средновековните еретици бяха причинили сериозни пукнатини на католицизма. Шестнадесети век разбива окончателно единството на църквата. Преди книгопечатането реформата щеше да бъде само схизма, книгопечатането я превръща в революция. Унищожете печатарската машина и ереста е обезсилена. По щастливо или нещастно съвпадение на обстоятелствата Гутенберг е предшественик на Лютер.

Но когато слънцето на средновековието се скрива напълно, когато готическият гений угасва завинаги на хоризонта на изкуството, архитектурата почва постепенно да потъмнява, да се обезцветява и заличава. Печатната книга — червей, прояждащ сградата — я гризе и поглъща. Тя се оголва, листата й окапват, тя вехне, с всеки изминал ден. Става оскъдна, бедна, нищожна. Не изразява нищо, дори и спомена за някогашното изкуство. Предоставена на собствените си сили, изоставена от другите изкуства, защото вече е изоставена от човешката мисъл, тя зове обикновени работници по липса на художници. Стъклото замества стъклописите. Каменоделецът заема мястото на ваятеля. Сбогом, жизненост, оригиналност, сила, осмисленост! Архитектурата се влачи като жалка просякиня в художническите ателиета, задоволявайки се с копия. Микеланджело, който навярно още в шестнадесети век е чувствувал, че това изкуството умира, има едно последно отчаяно хрумване. Този титан на изкуството струпа Пантеона над Партенона и създаде „Свети Петър“ в Рим. Велико произведение, което заслужаваше да остане единствено, последна самобитна творба на архитектурата, подпис на художник исполин под колосалния каменен регистър, който се затваряше. Какво стана след смъртта на Микеланджело с тази жалка архитектура, преживяла сама себе си във вид на призрак, сянка? Тя се залавя с римския „Свети Петър“, копира го робски, възпроизвежда го комично. Същинска мания. Жалка гледка. Всеки век има свой „Свети Петър“. В седемнадесети век — „Вал дьо Грас“, в осемнадесети — „Сент Жонвиев“. Всяка страна има свой „Свети Петър“. И Лондон, и Петербург. А Париж има поне два-три. Лишено от ценност завещание, последен празен брътвеж на грохнало от старост велико изкуство, вдетинило се преди смъртта си.

Ако вместо тия характерни архитектурни паметници, за които преди малко споменахме, разгледаме общия облик на изкуството от шестнадесети до осемнадесети век, ние ще се натъкнем на същите признаци на упадък и израждане. Като се почне от времето на Франциск II, архитектурната форма на сградата все повече се заличава и вместо нея изпъква геометричната форма, както под кожата на отслабнал болник се подават костите. Изящните линии на художника отстъпват пред студените неумолими линии на геометрика. Сградата не е вече сграда, а многоъгълна призма. Архитектурата обаче се мъчи да прикрие тази голота. Гръцкият фронтон се вмъква в римския или обратно. На всяка крачка Пантеон в Парте-нон, на всяка крачка римската църква „Свети Петър“. Вижте тухлените къщи с каменни ъгли на Анри IV, Плас Роял, Плас Дофин. Вижте църквите на Луи XIII — тежки, тромави, прихлупени, неугледни, обременени с купол, подобен на гърбица. Вижте архитектурата от времето на Мазарини — Колежа на четирите нации, грозно подражание на италианските образци. Вижте дворците на Луи XIV — дълги, сковани, ледени, скучни казарми за придворни. Вижте най-сетне и епохата на Луи XV с цикориите и фидетата, с брадавиците и израстъците, които обезобразяват тази стара, изпаднала, беззъба, но все още кокетна архитектура. От Франциск II до Луи XV недъзите нарастват в геометрична прогресия. Изкуството се е превърнало вече в кожа и кости. То изживява жалка агония.

А какво става междувременно с печатницата? Целият живот, който изтича от архитектурата, се влива в нея. Колкото повече архитектурата запада, толкова повече книгопечатането се разраства и разцъфтява. Запасът от сили, който човешката мисъл изразходваше за катедрали, се изразходва занапред за книги. Затова още от шестнадесети век, настигнала западащата архитектура, печатницата повежда борба с нея и я убива. В седемнадесети век тя е вече тъй мощна, победоносна и сигурна в победата си, че дава на света един празник — великия литературен век. В осемнадесети век, след дългата си почивка в двора на Луи XIV, тя грабва шпагата на Лютер, въоръжава Волтер и се втурва бурно в пристъп срещу стара Европа, след като бе унищожила архитектурната форма на нейното изразяване. В края на осемнадесети век печатницата е превърнала всичко в развалини. През деветнадесети век тя почва отново да възстановява.

Ние се питаме впрочем сега кое от двете изкуства действително представлява от три века насам човешката мисъл? Кое от тях я изразява правилно? Кое предава не само литературните и схоластични мании, но и нейното дълбоко, необхватно и всеобщо движение? Кое от тях неизменно, неотлъчно и вярно върви в крак с човешкия род, който напредва подобен на хилядокрако чудовище? Архитектурата или книгопечатането?

Разбира се, книгопечатането. Нека не се заблуждаваме. Архитектурата е мъртва, безвъзвратно мъртва, убита от печатната книга, убита, защото е по-краткотрайна, убита, защото е по-скъпа. Всяка катедрала струва най-малко милион. Нека си представим само какви огромни суми биха били необходими, за да се напише отново архитектурната книга. За да избуят отново върху земята хилядите сгради, за да се върнем към епохите, когато броят на архитектурните паметници е бил тъй голям, че по думите на един очевидец „човек би казал, че разтърсвайки се, светът бе смъкнал от себе си старите си дрехи, за да се покрие с бяла мантия от църкви“. Erat enim ut si mundus, ipse excutiendo semet, rejecta vetustate, candidam ecclesiarum vestem indueret (Glaber Radulphus).

Книгата се отпечатва толкова бързо, струва толкова евтино и се разпространява толкова надалече! Чудно ли е тогава; че цялата човешка мисъл почна да тече по този наклон? Това не значи, че архитектурата няма да може да създаде отсега нататък нито един великолепен паметник, нито един изолиран шедьовър. Сегиз-тогиз, въпреки царството на книгопечатането, ще се появява някоя колона, издигната, предполагам, от цяла армия, излята от стопени оръдия, както по времето на царуването на архитектурата се появяваха „Илиада“ и „Романсеро“, „Махабхарата“ и „Нибелунгите“, създадени от цели народи от отделни, слети в едно, откъси. Великият случай може да роди гениален архитект и в двадесети век, както Данте се роди в тринадесетия. Но архитектурата няма да бъде вече обществено, колективно, преобладаващо изкуство. Великата поема, великата сграда, великото творение на човечеството няма вече да се иззижда, то ще се печата.

Занапред, дори ако случайно изживее период на възход, архитектурата няма вече да играе първостепенна роля. Тя ще бъде подчинена на каноните на литературата, която по-рано се подчиняваше на нейните. Взаимоотношенията им се промениха коренно. Без съмнение в епохата на архитектурата поемите, колкото и редки да бяха, напомняха архитектурни паметници. Индийските поеми „Виаза“ са сложни, своеобразни и непроницаеми като пагодите. Поезията в Египет се отличава със същите величествени и спокойни линии, които са свойствени и за архитектурата му. В антична Гърция — с красота, ведрина и спокойствие. В християнска Европа — с католическа царственост, простодушие, богата и пищна растителност, свойствена за всяка епоха на обновление. Библията напомня пирамидите, „Илиадата“ — Партенона, Омир — Фидий. Данте в тринадесети век е последната романска църква. Шекспир в шестнадесети — последната готическа катедрала.

И така, за да повторим накратко казаното дотук — изложено по необходимост непълно и бегло, — човешкият ум разполага с две книги, два летописа, две завещания — архитектурата и книгопечатането, каменната и хартиената библия. Без съмнение, когато съзерцаваме тия две библии, широко разтворени във вековете, не можем да не съжаляваме за безспорното величие на гранитната писменост, за тези исполински азбуки, взели формата на колонади, стълбове, обелиски, за тези човешки планини, пръснати навред по земята — от пирамидата до камбанарията, от Хеопсовата гробница до Страсбургската катедрала. Трябва да препрочетем миналото, изписано върху тези мраморни скрижали. Трябва безспир да прелистваме и да се любуваме на книгата, написана от архитектурата, но не бива да отричаме величието на сградата, която издига на свой ред книгопечатането.

Тази сграда е колосална. Не зная кой статистик бе изчислил, че ако се сложат една върху друга всички книги, излезли изпод печатната преса от Гутенберг насам, те биха запълнили разстоянието от Земята до Луната. Но не това материално величие искаме да подчертаем. И все пак, когато се опитваме да си представим мислено всички произведения, отпечатани до наши дни, нима тази грамада не се Възправя пред погледа ни като огромна постройка, чиито основи се опират на целия свят, за чийто строеж работи без отдих цялото човечество и чиято чудовищна глава се губи в гъстата мъгла на бъдещето? Мравуняк на човешките умове. Кошер, в който човешките въображения — златни пчели — донасят своя мед. Хилядоетажна сграда. Тук-таме по площадките зеят тъмните отвори на пещерите на разните науки, чиито проходи се пресичат в нейните недра. Външната страна на сградата е щедро украсена с арабеските, розетките и дантелите на изкуството. Всяко индивидуално произведение, колкото причудливо и изолирано да ни се струва, има свое място и стойност. Общото впечатление е хармония. Като почнем от катедралата на Шекспир и свършим с джамията на Байрон, хиляди камбанарии отрупват безразборно тази метрополия на всемирната мисъл. В подножието са намерили място някои древни грамоти, забравени от архитектурата. Вляво от входа е взидан стар барелеф от бял мрамор — Омир, вдясно многоезичната библия изправя седемте си глави. По-далеч се ежи хидрата на „Романсеро“ заедно с няколко други хибридни форми — „Ведите“ и „Нибелунгите“.

Впрочем това удивително здание остава винаги недовършено. Печатницата, гигантска машина, изсмуква непрестанно всички умствени сокове на обществото и бълва нови и нови материали за своята постройка. Целият човешки род е върху строителното скеле. Всеки човешки ум е зидар. И най-скромният от тях запушва някоя дупка или слага някой камък. Дори Ретиф дьо ла Брьотон115 донася своята кошница с изкъртена мазилка. Всеки ден градежът се издига с нов ред камъни. Независимо от оригиналния индивидуален принос на всеки писател има и колективни постъпления. Осемнадесети век дава „Енциклопедията“, революцията — „Монитьор“116. Този строеж действително нараства и се възвисява в безкрайни спирали. И при него езиците се смесват, кипи непрестанна дейност, неуморен труд, настървено съревнование на цялото човечество, бленувано убежище не човешкия ум в случай на нов потоп, в случай на ново варварско нашествие. Книгопечатането е второ вавилонско стълпотворение на човешкия род.