Пещерите на съкровищата

Глава XIПРАЗНИКЪТ НА ВЕЩИЦАТА

Едва бяхме привършили тъжната вечеря, когато влезе Инфадоу. Старият вожд ми изглеждаше дълбоко замислен. Отдадох това на заплашителните думи, които царят беше отправил преди малко към нас.

За да се уверя, обърнах се към него и му казах:

— Струва ми се, че вашият цар не заслужава да управлява толкова голям народ като вашия. Сигурен съм, че поданиците му не го обичат. Какво ще кажете?

Вождът ме погледна за миг, без да каже нищо, после проговори:

— Имате право. Той е жесток. Отдавна измъчва народа си. За него няма разлика между най-великите вождове и най-долния роб. И към едните, и към другите се отнася не като към хора, а като към животни. Цялата страна пъшка под неумолимата му ръка. Ако искате да се уверите в жестокостта му, елате тази вечер на празника на вещицата и ще разберете по какъв свиреп начин се отнася с населението на царството.

— Добре — казах аз. — Но защо търпите такъв тиранин? Защо не се разбунтувате и го лишите от власт?

— Но, господарю, не знаете ли, че Серага е законният му наследник? Сърцето на сина е още по-жестоко от това на бащата. Така че народът не би се зарадвал, ако вместо единия дойде другият. Ех, ако беше жив синът на Имоту!

Умбопа, който полека-лека се беше приближил към нас и слушаше с голямо внимание разговора ни, каза изведнъж:

— Откъде знаеш, че младият Иньози е мъртъв? Кажи ми, ако беше жив, би ли могъл да заеме мястото си?

Инфадоу погледна Умбопа малко смутено и му каза строго:

— Кой си ти и защо си позволяваш да прекъсваш разговора на твоите господари?

— Изслушай ме, вожде — каза Умбопа, без да обърне внимание на забележките. — Ти смяташ, че Иньози е мъртъв. Аз обаче ти заявявам, че е жив.

Старият вожд го гледа известно време дълбоко учуден, без да може да проговори, после направи усилие и викна разгневен:

— Не е възможно! Ти лъжеш!

— Аз пък ти казвам, че майката на Иньози не е умряла в пустинята, както мислят.

— Кой ти каза това?

— Ще научиш по-късно. Сега ще ти кажа само, че когато тя напусна негостоприемния краал и слезе в равнината, срещна няколко ловци, които я отведоха със себе си в страната на зулусите. Там тя можа да отгледа без страх своя син. Разказа му историята на родната му страна и не само му обясни причината на бягството, но даже му вдъхна надежда, че рано или късно ще се качи на трона на баща си. Когато порасна здрав и жизнерадостен, Иньози отиде в страната на белите в очакване на удобния случай да си върне в родната страна и да свали от трона узурпатора.

— Но откъде знаеш всичко това? — попита Инфадоу, чието учудване нямаше граници.

— Погледни добре лицето ми: аз съм Иньози! — отвърна просто нашият служител.

— Ти! — възкликна старият вожд, гледайки недоверчиво към Умбопа.

— Аз — повтори Умбопа твърдо, без да навежда глава под изпитателния поглед на Инфадоу.

— Дай ми само едно доказателство, ако искаш да ти вярвам.

— Познаваш ли свещения знак, който е изрисуван около хълбоците на престолонаследниците на нашия народ?

— Да.

— Какъв е?

— Лазурна змия, татуирана около тялото.

— Гледай!

Като каза това, Умбопа бързо отпусна на земята полата, която опасваше хълбоците му, и показа една лазурна татуировка, представляваща змия.

— Сега вярваш ли това, което ти казах?

Инфадоу разгледа внимателно знака, който опасваше слабините на нашия негър, после падна на колене пред него, проговаряйки с треперещ глас:

— Да, познавам свещената змия, с която се означават наследниците на трона. О, Иньози, ти си моят цар.

— Е добре, чичо — продължи Умбопа. — Ще ми помогнеш ли да се кача на трона на баща ми?

Старият вожд замълча.

— Защо се колебаеш, чичо? — попита Умбопа. — Не знаеш ли, че животът ти е в ръцете на царя и че утре може да загубиш главата си под ножа на жестоките палачи?

— Зная — отвърна вождът.

— Тогава какво ще стане с Иньози без твоята подкрепа? Щом като трябва да заема престола на баща ми, трябва да действувам бързо, за да отстраня и най-малките подозрения. Когато стана цар на този народ, ще запазя за тебе най-високите почести и ще ти дам най-доброто място в двореца.

— Не се колебая повече, Иньози — каза старият вожд. — Аз съм твой и съм готов да се сражавам за твоята победа.

Тогава Иньози се обърна към нас и ни каза благородно:

— А вие, скъпи ми бледолики другари, ще ми помогнете ли с вашите могъщи ръце? Засега нищо не мога да ви предложа в замяна, но ако успея да взема властта, всяко ваше желание ще бъде задоволено.

— Колкото до мен — каза генуезецът, — нямам нужда от никакво възнаграждение. Не съм свикнал да продавам моите услуги. Обаче бих искал да ни помогнеш след това да намерим бедния ми брат.

— Разчитайте на мен, господине.

— А ти разчитай на пушката ми. Ще бъда много доволен да дадем на този нехранимайко онова, което заслужава, и да направим щастлив този беден народ.

— Благодаря, господине.

После Иньози ме погледна и ми каза:

— А ти ще ми помагаш ли със съветите си?

— В това можеш да бъдеш сигурен — отвърнах аз. — Но струва ми се, че не бива да продаваме кожата на мечката, преди да сме я убили.

— Ще видите, че с помощта на чичо ми ще заема трона на моя баща.

— Бъди сигурен, че няма да те изоставим.

— Благодаря — отвърна Иньози. — А какво ще ти дължа после?

— Господин Фалконе говори за себе си и отказва всякакво възнаграждение, тъй като е богат. Но аз съм беден ловец и ще приема всичко, което ми предложиш.

— Какво искаш? Кажи и ще го имаш.

— Аз зная, че в тази страна има много диаманти, които вие не използувате за нищо.

— Вярно е. За нас блестящите камъни нямат никаква стойност.

— Е добре, ще ми дадеш ли от тези диаманти?

— Ще ти подаря всички диаманти, които се намират в царството.

— Скъпи приятели — намеси се Гуд. — Всичко това е великолепно, но как ще постъпиш ти, Умбопа, за да си възвърнеш правата?

— Какво ще ме посъветваш, чичо? — попита Иньози, като се обърна към стария вожд.

— Да почакаме тази нощ — каза Инфадоу.

— Какво мислиш да правиш? — го попита господин Фалконе.

— Ще предизвикаме внезапен бунт веднага след клането, което ще последва празника. Аз ще ида да поговоря с някои от вождовете, мои приятели, ще ги поставя в течение на работата и ще съберем толкова много войска, че ще смажем с един удар привържениците на царя. А през това време бъдете спокойни и си починете малко.

Инфадоу се тъкмеше да си върви, когато дойдоха няколко пратеници на царя, които ни носеха три блестящи стоманени брони, прилични на оная, която бяхме видели на гърба му, както и три саби и три величествени копия.

— Кой ви е правил тези брони? — попитах Инфадоу, когато царските пратеници си отидоха.

— Не мога да ви кажа. Зная само, че са ги употребявали старите ни владетели. Царят има няколко, но ги държи само за себе си, за да се предпазва от вражеските саби и копия.

— А защо ги праща на нас?

— Не зная, може би това означава, че ви уважава много. Облечете тези магически облекла и ще бъдете спасени от всякакъв удар на сабя или копие.

Ние послушахме съвета на стария вожд и намъкнахме здравите брони, после седнахме вън от колибата, нетърпеливи да разберем какво ще стане по-нататък.

Луната се появи зад високите планини, цялата равнина се осветяваше, сякаш беше ден. Няколко царски пратеници дойдоха да ни заведат на празника на вещицата Гагул.

Дворът на царските колиби беше изпълнен, както и преди, с множество войници в пълна бойна готовност. Оръжията им блестяха живо под бледите лунни лъчи, а дългите им пера се развяваха от лекия нощен повей.

Преминахме през дългите им мълчаливи и неподвижни редици и седнахме на посоченото ни място, което се намираше пред царската колиба.

Царят никак не се бави. Пристига със стоманената си броня, подобна на нашите, и със златна корона на главата, украсена с щраусови пера. В ръцете си държеше вилообразен бастун.

Престолонаследникът Серага и вещицата Гагул го придружаваха.

— Радвам се, че сте дошли, о, белокожи — каза весело царят. — Аз ще ви покажа след малко такова зрелище, каквото сигурно не сте гледали във вашата страна. Веднага ще дам знак за започване, защото часовете ще бъдат твърде кратки за големия нощен празник.

— Твърде кратки! Твърде кратки! — каза дрезгаво старата магьосница.

После стана, държейки в ръка една вилка, подобна на тази, която имаше царят, и извика остро и продължително.

Около петдесетина стари негърки, най-страшните, които може човек да си представи, се появиха изведнъж посред редиците на войниците. Образуваха голям; кръг пред царя и започнаха шеметно да играят под звуците на някакъв инструмент, направен от звънтящи камъни, и барабани от издълбани отвътре дървени клони, покрити с кожа.

Скачаха лудо, като че бяха избягали от ада. Изпълняваха някаква пантонима, която не би могла да се опише. Сред многобройните войнишки орди се подхвана тежка и еднообразна песен.

Изведнъж старите вещици се наловиха за ръце и се спуснаха като бурен поток към редиците на войниците. Последните, макар че бяха въоръжени, бързо отстъпиха назад, сякаш се бояха да не бъдат докоснати.

Нещастниците имаха право. Разбрахме, че всеки, който беше пипнат, биваше хващан от другарите си и замъкван пред царя, където няколко палачи го чакаха с големите си ножове, за да отсекат главата му.

Представете си нашия ужас при тази страхотна кървава гледка! Страхът, който обземаше войниците, започна да обзема и нас. Ние също не бяхме сигурни за живота си.

— Да бягаме! — каза Гуд. — Не мога да гледам такова нещо.

— Невъзможно — отвърнах аз. — Царят може да се разсърди и да хвърли върху нас тези дивачки заедно с палачите.

— Но аз не мога да устоя на такъв позор.

— Най-благоразумното е да не мърдаме оттук.

— А ако тези отвратителни вещици дойдат към нас?

— Ще си помогнем с оръжията.

Докато разговаряхме, кръвожадните вещици продължаваха да се спускат сред редовете на войниците, за да избират жертвите си, а царските палачи непрекъснато натрупваха главите.

Изведнъж стана това, от което Гуд се опасяваше. Стариците, след като бяха преминали две дълги войнишки редици, се спуснаха към нас. Страшно беше да ги гледа човек. Косите им бяха разчорлени, очите им светкаха като запалени въглени, от устата им капеше пяна.

Виждайки ги да идат към нас, ние застанахме един до друг, готови да браним живота си с всички сили.

Като стигнаха на няколко крачки от нас, една от тях се отдели от групата и се спусна напред, докосвайки с вилката си Умбопа.

— Ние искаме да видим каква кръв тече в жилите ти… — извика кресливо вещицата. — Познавам те! Ти идеш отдалече, но си роден тук. Хиените жадуват месата ти, както ние жадуваме кръвта ти!

Мигновено двама войника се хвърлиха към Умбопа да го хванат. Ние обаче застанахме отпред, като в същото време аз насочих пушката си към царя и извиках:

— Царю Тоуала, оттегли магьосниците и войниците си, защото няма да ви дадем нашия слуга! Неговия живот ще заплатиш със своя.

В това време господин Фалконе се беше прицелил в Серага, а Гуд в старата Гагул. И тримата бяхме готови да стреляме, ако не изпълнеха веднага искането ми.

Видимо изплашен, царят стана и каза с променен глас:

— Свалете огнените си тръби! Гагул е мъдра и словата й предсказват големи нещастия. Аз би трябвало да се подчиня на желанията й, но не ще наруша законите на гостоприемството и няма да позволя да падне косъм от вашия слуга.

Като каза това, той се обърна и направи знак на войниците, които се бяха настанили зад нас, може би готови да изпълнят някоя тайна заповед, и те се оттеглиха. После продължи:

— Ако желаете, може да се върнете във вашата колиба, тъй като още не съм решил каква ще бъде съдбата ви. Обаче предупреждавам ви, че в часа, когато слънцето ще бъде толкова далече от изток, колкото и от запад, ще се състои танцът на младите девойки и до тогава ще реша какво да правя. А сега вървете да почивате.

Отвърнахме на поздрава му и побързахме да напуснем двореца, изпълнени с безпокойство и ужас.

— Да ги вземе мътната! — викна господин Фалконе, когато се измъкнахме от царския краал. — Не бих могъл да си въобразя по-жестоко зрелище от това, което видяхме тази вечер.

— Глупави излязохме, че не ги накарахме да помиришат малко барут — каза Гуд.

— Би било безумие, което щяхме да заплатим с живота си — отвърнах аз. — Какво искаш да направим с три пушки срещу толкова много въоръжени войници? Само да гръмнехме, и биха ни направили на късове.

— За такава паплач ще ни трябват няколко топа.

— И един полк стрелци.

— Обаче и без топове и пушки постигнахме целта си — каза генуезецът.

— Имате право — отвърна Гуд. — Аз бях уверен, че с Умбопа е свършено.

— И че от неговия трон нищо не остана — прибави италианецът. — Драги ми Иньози, добре се отърва.

— Зная, бели хора — отвърна бившият ни слуга. — Уверявам ви, че Иньози никога няма да забрави, че ви дължи живота си.

Когато стигнахме колибата, слънцето вече изгряваше. Прегледахме внимателно двора, да не би да се е скрил някой от палачите на вещицата Гагул. После, бидейки всички твърде много уморени, се разположихме в леглата, като се мъчехме да заспим. Обаче надеждата да успеем беше малка.

Безпокойствията и ужасите, които изпитахме през тази нощ, ни бяха разстроили до такава степен, че не бяхме в състояние да затворим очи нито за миг.

Към девет-десет часа в колибата ни влезе Инфадоу, придружен от няколко вождове, негови приятели, които бяха решили да се борят за победата на Иньози.

Бившият ни слуга ги прие и им разказа последователно различните събития от живота си, за да им докаже, че наистина е синът на убития цар. После, за да ги убеди още по-добре, им показа татуировката, която се намираше около хълбоците му.

Вождовете го изслушаха мълчаливо, но никак не бяха уверени в това, което бяха чули.

— Дайте ни някакъв знак, който да ни покаже, че наистина сте законният наследник на престола, и ние ще ви помогнем да свалите Тоуала — заключиха те накрая.

— Не е ли достатъчна татуировката? — попитах аз, като се намесих в разговора им.

— Не, бели господине, не е достатъчна — отвърнаха те.

— А какво искате тогава?

— Някакво доказателство, което да ни покаже, че той наистина е покровителствуван от духовете и от вас.

— Но тази лазурна змия би трябвало достатъчно ясно да ви говори, че той е наистина от царска кръв.

— Вярно е. Но вие още не сте ни казали дали го покровителствувате.

— Това сме готови да ви покажем.

— Как?

— Кажете вие по какъв начин желаете.

— Дайте ни някакво доказателство за силата, с която го покровителствувате.

Ние се намирахме в голямо затруднение. Не знаехме, какво точно искат тези твърдоглави негри. Всички ровехме в мозъците си, за да измислим нещо, когато Гуд каза изведнъж:

— Да, да… О, вождовете ще бъдат задоволени напълно, дори ще потреперят!

— Какво искате да кажете? — го попитахме ние.

— Ще получат едно съвършено ясно доказателство за нашата мощ. Представете си, ще им го даде слънцето.

— Какво говорите, Гуд?

— Тази заран, като гледах малкото календарче, което нося със себе си, прочетох, че днес ще има пълно слънчево затъмнение.

— В колко часа? — попитахме ние.

— В единадесет за страните, разположени южно от екватора.

— Това затъмнение ще ни свърши добра работа — каза генуезецът истински развълнуван.

Погледнах го изненадано и даже малко насмешливо. Никога не съм бил силен по астрономична математика и никак не споделях възторга му, още повече че не вярвах в непогрешимостта на астрономите.

— Драги ми приятелю — казах на Гуд. — Сигурен ли сте, че явлението ще стане тъкмо днес?

— Така казва моят алманах — отвърна ми той.

— А ако астрономите са се излъгали?

— Невъзможно е.

— Искам да вярвам. Но помислете, че ако обявим великото събитие, а то не стане, ще загубим цялата си слава на надземни същества и ще съсипем заедно с нас и Иньози.

— Но защо? — попита Гуд с обичайната си живост. — Алманасите винаги се съставят научно и щом като обявят затъмнение, то неминуемо ще се появи в точно определения час.

— Добре, карай със затъмнението.

Двамата приятели се заеха с някакви изчисления, от които аз не разбирах, и заключиха, че затъмнението трябваше да стане, за мястото, където се намирахме, малко преди пладне. Тогава, давайки вид, че нещо му е хрумнало, Гуд каза на вождовете:

— Ще ви дадем доказателство.

— Кога? — попитаха негрите.

— Още днес — отвърна той. — Искате някакъв необикновен знак? Тогава вдигнете очи към слънцето, което облива небето с огнените си лъчи. След два часа то ще се покрие с черен воал, земята ще потъне в мрак и това ще означава, че този младеж наистина е Иньози, вашият законен цар.

Недоверчива усмивка се появи по устните на негърските вождове.

— Кажете да се скрие слънцето и да настъпи мрак и ние всички, целият народ, ще повярваме във вашата сила и няма повече да се колебаем да признаем Иньози за наш цар.

— Ще имате този знак — прибавих аз.

Вождовете, доволни от думите ми, излязоха мълчаливо заедно с Инфадоу, който изглеждаше извънредно радостен от обещанието ни.

Като останахме сами, Иньози ни каза:

— Благодаря ви, бели приятели. Още един път ще дължа вам престола на моите деди. Разчитайте на вечната ми признателност.

Тъй като наближаваше часът за празника на младите девойки, за който ни беше говорил царят, взехме оръжията си и се отправихме към царския краал заедно с Иньози. Изгледът на обширния двор беше променен. Вместо въоръжени войници този път той гъмжеше от момичета, всички нагиздени и украсени с гривни от злато и слонова кост. В ръцете си държаха големи палмови листа, които грациозно развяваха като ветрила.

Макар и черни, повечето от тях бяха красиви.

Царят ни посрещна твърде сърдечно, сякаш се стараеше да забрави това, което бе станало през нощта и което за малко щеше да струва живота на нашия слуга.

— Аз вече ви смятам като синове на моето царство — каза ни той с любезна усмивка.

После вдигна ръце и танците започнаха.

Младите негърки правеха различни движения, като изпълняваха прелестни пантомими и сложни танци, които аз не бих могъл да ви опиша, тъй като от танци разбирам толкова, колкото и от астрономически изследвания. Ще простите това невежество на стария ловец, нали?

Мога да ви кажа само това, че играеха много грациозно и с изненадваща пъргавина.

След общите танци започнаха поединични, които траеха дълго.

По едно време царят се приближи до нас и ни попита коя танцьорка ни се вижда най-пъргава и най-красива.

— Онази, която играе пред всичките — отвърнахме ние.

— Имате право — каза царят. — Наистина тя е най-смелата и най-грациозната.

— Може би ще й подарите нещо? — попитах аз.

— Да, ще й направя един подарък, който на вас сигурно няма да се хареса — отговори той.

— Какъв подарък?

— След малко това момиче ще бъде мъртво.

— Мъртво! — възкликнах. — Но това е нечувана жестокост!… Да я убиете, понеже е най-милата и най-красивата!

— Тя ще умре — каза царят решително. — Такъв е нашият обичай. Аз трябва да правя това, което са, правили царете преди мене. Всяка година се принася в жертва на планинските духове най-смелата и най-хубавата танцьорка от царството.

— А не можете ли да я спасите?

— Невъзможно е! Ако я спася, голямо нещастие ще сполети страната ми, както и мене.

— Не вярвайте на тези истории — казах аз.

— И все пак така е. Царят, който седеше на трона) преди мене, се трогна от сълзите на девойката, която беше определена за жертва на планинските духове, и нещастието го сполетя. Бе убит в разцвета на годините си и синът му не наследи трона. Белокожи, девойката ще умре!

Той даде знак и двама телохранители от царската свита се спуснаха към младата негърка, а тя, не знаейки скръбната съдба, която е очакваше, продължаваше да играе, докато приятелките й я обсипваха с цветя.

Телохранителите се хвърлиха върху нея и хванаха здраво ръцете й.

Едва тогава нещастницата разбра каква страшна участ й е определил царят. Започна да хълца така трогателно, че би развълнувала даже и хиените, но сърцето на монарха оставаше твърдо като камък.

Войниците, глухи към плача и молбите на девойката, я помъкнаха грубо към царския краал.

— Какво ще правят с тази девойка? — попита генуезецът развълнувано.

— Готвят се да я убият.

— Аа, това никога няма да позволя, дори ако трябва да се борим с всички царски телохранители!

— Нито аз — отвърнах, като стиснах пушката.

В този момент царят се обърна към сина си и каза:

— Готово ли е копието ти, Серага?

— Да, татко — отвърна престолонаследникът и се усмихна жестоко.

— Бъди готов!

Вещицата Гагул се засмя зловещо.

Виждайки Серага да се приближава към жертвата си с вдигнато копие, аз се спуснах напред и извиках:

— Спрете! Няма да позволим да извършите това престъпление!

Царят подскочи от мястото си и ме погледна заплашително.

— Кой ще ми попречи? — ме попита с гърмящ глас.

— Ние — отвърнах аз, пристъпвайки напред с пушка в ръка.

— За какви се смятате вие, та се противопоставяте на моята воля?

— Ние сме бели хора, синове на културни страни.

— А какво ме интересува мене, че сте бели хора? Аз не се боя от вас.

— Аз пък ти повтарям, че тази девойка няма да бъде убита пред очите ни. Гледай, царю, жестокостта ти обижда даже и небето! Гледай! Слънцето ей сега ще се скрие от очите ти. Мрак ще покрие страната ти. А това значи, че престъплението ти няма да остане ненаказано.

После протегнах ръка към слънцето и извиках с мощен глас:

— Скрий се, слънце!

В този момент аз залагах на последната карта, тъй като, както ви казах, нямах никаква вяра в календара на Гуд и в обявеното от него затъмнение. Гледах неспокойно слънцето, което трябваше да потвърди страхотната ни сила.

Ще се скрие ли слънцето или не? Този въпрос изпълваше мисълта ми. Ако календарът грешеше, бяхме загубени.

Царят ни гледаше със смесено чувство на удивление, страх и съмнение. Но Серага пристъпваше към младата негърка и размахваше заплашително копието си.

Гуд се спусна напред да защити нещастната девойка. Последната, разбирайки, че искаме да я спасим, се вкопчи в краката му, като го молеше да не я изоставя.

В тоя миг забелязах, че краят на слънцето започна бързо да потъмнява. Сърцето ми радостно затуптя и аз благослових точността на астрономите.

— Гледай, царю! Тъмнините вече заобикалят слънцето!…

Царят вдигна очи и виждайки, че слънцето малко по малко потъмняваше, изпадна в дълбок ужас, който обхвана и всички, които се намираха в краала. Не се чуваше вече никакъв шум. Сякаш бяха вкаменени от страх.

Тъмнината се разпростираше все по-бързо по земята, прогонвайки околните птички. Слънцето продължаваше да гасне.

Изведнъж Серага, обхванат от внезапна ярост, се спусна неочаквано към генуезеца, който се намираше най-близо, и се прицели с копието си.

Италианецът забеляза това навреме и бързо се обърна, насочвайки пушката към нападателя. Чу се гърмеж и наследникът на Тоуала падна мъртъв на земята.

При този внезапен изстрел произлезе неописуемо безредие. Танцьорките и целият останал народ, който се беше струпал в царския краал, се спуснаха да бягат презглава.

Ние се възползувахме от суматохата, за да избягаме колкото може по-бързо, преди войниците да помислят да се спуснат върху нас и да им платим скъпо смелостта си.

Използувайки тъмнината, напуснахме двореца и се отправихме към лагера на Инфадоу, за да се поставим под покровителството на многобройните войски, които той бе събрал, та да свали кръвожадния монарх и да постави на негово място нашия бивш служител, славния Иньози.