Пещерите на съкровищата

Глава IXВЛЕДЕНЕНИЯТ ТРУП

Вън от пещерата ни посрещнаха слънчевите лъчи. Ние се спряхме, сякаш засрамени, че избягахме, преди да разгледаме добре новия труп, който правеше компания на нещастния кафър.

— Да се върнем — каза решително господин Фалконе. — Глупци сме, че избягахме. Като че пред нас имаше леопарди или лъвове!

— Да се върнем ли? — казах аз. — И защо? Какво ни интересува този бял човек?

— Но това може да е и брат ми — каза господин Фалконе. — Толкова бързо избягахме, че нямахме време да го погледнем в лицето.

— Прав сте — каза Гуд. — Да отидем да видим кой е този нещастник, който е имал лошата идея да дойде да умре в тази пещера.

Престрашихме се и надвихме отвращението си, за да влезем в галерията. Отправихме се право към дъното на огромната пещера. Тя вече се осветяваше толкова добре от полегатите слънчеви лъчи, че можехме лесно да разгледаме тялото, от което толкова се бяхме изплашили.

Трупът беше облегнат до стената, върху издигнатинка, образувана от няколко големи каменни блока. Личеше, че е имал висок ръст, енергични черти на лицето, дълги мустаци, сиви на цвят и все още добре запазени, плешива глава и жълтеникава, суха кожа, подобно на египетските мумии.

Облечен беше в разпокъсани дрипи, от които се виждаха части от тялото му. На врата му висеше верижка с разпятие от слонова кост. Едната му ръка беше сгърчена около коляното по такъв начин, че ние потръпвахме.

— Това не е брат ми — каза господин Фалконе, след като го разгледа внимателно, и въздъхна дълбоко, сякаш се беше освободил от потискащ товар.

— Кой може да се залута сред тези планини? — казах аз.

— Кой… — каза Гуд, който в това време се беше навел към земята, за да вземе някаква малка дървена клечка, намираща се до трупа. — Та не се ли сещате?

— Не — отговорих аз.

— Това сигурно е португалецът Жозе да Силвестра.

— Не се шегувайте! — казах аз. — Жозе да Силвестра е умрял преди триста години.

— Триста или четиристотин, няма значение. Времето тук не играе никаква роля. Вие само гледайте тази дървена клечка, подострена като перо.

— Какво искате да кажете?

— Че това е уредът, с който португалецът е написал документа.

— Разберете, че оттогава е минало толкова много време. Това е невъзможно.

— Колкото и много да е минало, това е безразлично. Не си ли спомняте, приятелю, какво може да стане с месото при толкова ниска температура? Забравихте ли, че се запазва без изменение? Още три хиляди години този труп ще остане такъв, какъвто го намерихме днес, бъдете сигурен в това. А сега, драги приятели, да си вървим оттук, ако не искаме да правим компания на този нещастник през следващите няколко хиляди години. Не съм готов на такава жертва, а мисля, че и вие сте на същото мнение. Да вървим!

— Почакайте малко — каза в този миг генуезецът, който разглеждаше трупа и бе открил една малка раничка върху лявата ръка. — Сигурно от тази дупчица е топил кръв, за да напише документа.

Не отговорих нищо. Бях обзет от ужас. Взех дървената клечица, която бе намерил Гуд и която бе служила на португалеца за писалка. Генуезецът се пресегна за миг и откачи разпятието от слонова кост, после излязохме, всеки с по някакъв спомен. В пещерата останаха да спят вечния си сън благородният и знатен син на прочутата португалска фамилия и бедният и прост кафър, син на малокултурно племе.

Мрачното и неочаквано откритие ни накара да забравим за миг всички наши страдания и изпълни главите ни с тъжни мисли. Ще можем ли ние да избегнем нещастната съдба, от която не можа да избяга португалецът? Гладът, студът, умората и другите изпитания не ще ли турят край на безумното ни предприятие?

За да отклоним тези мисли, поехме отново напред. Наистина, бяхме съвсем разбити и измръзнали, но слагахме крак пред крак и с последни сили слязохме към обяд до края на обширна равнина, която се простираше край една река.

Погледнахме към нея и видяхме животни, които пиеха вода.

— Какви ли са тези животни? — попита господин Фалконе, като приготви карабината си.

— И слонове да са, ще им излезем насреща — отвърна Гуд. — Аз умирам от глад и бих разкъсал даже някой крокодил.

— Това са антилопи — каза Умбопа, след като ги разгледа внимателно.

— Ще ни оставят ли да се приближим? — запита отново господин Фалконе.

— Много са недоверчиви — отвърнах аз. — За да се приближим до тях, ще трябва да вървим срещу вятъра, и то извънредно предпазливо. А може и след тези мерки да не успеем да се приближим колкото трябва.

— Аз пък смятам, че можем да стреляме и оттук — забеляза Гуд. — Пушките ни са много точни.

— Да опитаме — каза генуезецът.

Скрихме се зад една скала и дълго се целихме. Внимавахме много, тъй като трябваше непременно да улучим от първия изстрел. Стреляхме изведнъж и тримата.

Можете ли да си представите радостта ни, когато видяхме едно от животните да се изправя на задните си крака и миг след това се строполи тежко на земята?

Забравихме слабостта си и се спуснахме към жертвата.

Раненото животно беше великолепна антилопа със сива козина. Този вид сърни не се срещат много в Африка. Но ние нямахме време сега да размисляме надълго върху естествената история. С няколко удара на ножа я разпрахме и извадихме вътрешностите и сърцето й, което още тупаше.

Погледнахме кръвожадно месото, но се поколебахме за миг. Задържаше ни само глупавият и неуместен предразсъдък на културни хора. Виждаше ни се отвратително да ядем още топлото месо така, сурово, като се бояхме да не се превърнем в диваци.

— Ха! — викна Гуд изведнъж. — Аз умирам от глад, а вие сте взели да придиряте! Дайте на мене!

Взе вътрешностите, изми ги набързо в рекичката и заби свирепо зъбите си в тази отблъскваща храна. Ние не закъсняхме да направим същото — толкова силен беше гладът, който с клещи стягаше стомасите ни, че намерихме месото за великолепно.

Гладът е най-добрият готвач, казва поговорката. Ние нямахме какво да възразим на това.

Макар че имахме твърде много храна, бяхме достатъчно благоразумни, за да не натъпчем стомасите си догоре. Няма нищо по-опасно от това да преядеш, след като дълго време си гладувал.

Отрязахме най-добрите късове от антилопата с намерение да ги опечем по-късно. След това, подкрепени от яденето и отморени от престоя, потеглихме напред с по-голяма бързина. Сега вече бяхме весели и изкачването на планината вървеше леко.

— Кажете ми — каза изведнъж господин Фалконе, след като бяхме повървяли известно време, — документът на португалеца не говореше ли за някакъв голям път.

— Да — отвърнах аз.

— Забелязвате ли нещо там, горе?

Вдигнах поглед и за моя изненада открих извиваща сред снежните скали широка бяла линия. Тя водеше към други планини, които се очертаваха в далечината, по посока към пустинята.

— Виждате ли? — попита ме генуезецът.

— Да.

— Дали това е пътят на португалеца?

— Предполагам.

— Да се опитаме да стигнем до него — каза Гуд. — Така ще знаем по-добре посоката на връщане.

Приехме съвета на поручика и след един час излязохме на широк и удобен път, приличащ на величествените пътища, които римляните са построили преди толкова векове и които въпреки това са запазени все още в отлично състояние.

Ние бихме твърде удивени от това, че намирахме такъв път сред дивата южноафриканска земя.

Сега вече вървяхме без голяма умора. Пътят беше удобен и можахме след малко да стигнем до едно по високо плато, заобиколено в далечината от други планини.

Извикахме от изненада, когато забелязахме сред равнината живописни горички, потоци вода, извиващи като змии сред цветущата прерия, обработвани с голяма грижа земи и множество диви животни. Липсваха само колиби, за да се допълни картината.

— Ура! — извика Гуд и размаха тържествено ръце. — Откога търсим такава земя!

Най-после бяхме преминали сухата област. Вече срещахме храсти, едри кичести мосхоми с величествени корони и гъсти бодливи мимози. Също и стинкхоути, или смрадливи дървета, наречени така, понеже, когато се запалят, изпускат отвратителна миризма.

Колкото повече слизахме и навлизахме сред горите, температурата ставаше по-приятна, растителността по-изобилна и по-разнообразна, а въздухът ни даваше от време на време чудни благоухания, които дишахме с истинско удоволствие.

— Е, приятели — каза Гуд. — Щом стигнахме в тази страна, можем да си позволим малко по-голяма почивка и да закусим както трябва. Има ли някой да възрази нещо?

— Не — отвърна генуезецът. — С удоволствие бих изгълтал един къс печено, вярвайте ми.

— Тогава на работа!

Спуснахме се да събираме сухи клони и запалихме чудесен огън. После набодохме къс от антилопата на един прът, както правят кафрите, и го поставихме да се пече на огъня.

Сигурно кафрите не са най-добрите готвачи на света, но знаят много добре да се нагаждат според обстоятелствата и да си готвят ястия както сред пустинята, така и на връх планината, без да се нуждаят нито от шиш, нито от тенджери.

И тази втора закуска мина сладко, но — ще повярвате ли — намерихме я по-лоша от първата. Ето какво може да направи гладът.

Като задоволихме по този начин протестите на стомасите, сметнахме, че имаме право и да се наспим. Аз дадох пример, като се изтегнах удобно под гъстата сянка на един кичест ниан.

Трябва да съм спал няколко часа вече, когато се събудих и видях, че господин Фалконе и Умбопа хъркаха дълбоко. Само Гуд го нямаше при нас.

Погледнах наоколо и го съгледах на брега на рекичката, твърде зает. Беше съблякъл дрехите си, изпрал ги грижливо като европейска домакиня, после ги проснал по клоните на дърветата да съхнат. Сега преглеждаше ботушите си. Бедните ботуши! На какво приличаха след толкова дълъг път! Гуд ги намаза с антилопена мас и отново ги обу.

После извади от джоба си малък пътнически бръснач, позаглади го по намазаната кожа на ботушите, приклекна до едно дърво и започна да се бръсне.

Работата беше доста трудна, ако се съди по непрекъснатите гримаси и гърчения, които правеше. Въпреки това той продължаваше смело трудното начинание.

Беше се вече обръснал наполовина, когато извика:

— Проклета страна! Не може човек да се нагласи както трябва.

Скочих изведнъж и видях на няколко крачки от него група въоръжени негри, които никак не вдъхваха доверие.

— На оръжие! — извиках на другарите си. Генуезецът и Умбопа, които спяха до мен, не чакаха да повтарям.

Спуснаха се към оръжията си и решително ги насочиха към туземците, готови за действие.

Негрите бяха едри и здрави, препасани само с прости поли. Вниманието ни биде привлечено главно от оръжията им. Те се състояха от остри копия и грамадни ножове, които носеха на поясите си.

Господин Фалконе се прицели към тях, но те, вместо да се изплашат, го гледаха съвсем спокойно, като следяха движенията му, без да им трепне окото. Разбрахме, че огнестрелните оръжия им бяха още непознати.

— Приятели — казах аз. — Мисля, че ще се разберем, без да имаме нужда от оръжията.

Свалихме пушките. Аз се обърнах към негъра и му казах на зулуски език:

— Здравейте!

Представете си моята изненада, когато един от тия негри, старик, украсен като вожд с пера около главата, ми отговори на същия език:

— Здравейте!

После, като ни гледа няколко мига, подхвана:

— Кои сте вие? Какво търсите тук? Защо вашите лица са бели и защо лицето на този човек прилича толкова много на лицата на нашите братя?

Като казваше това, посочи Умбопа, който наистина беше колкото тях на ръст и с почти такива черти на лицето.

Пристъпих напред и казах:

— Ние идем от далече, отвъд онези планини, от бреговете на соленото море, а този човек, който прилича на вас, е наш служител.

— Вие лъжете — отвърна гордо вождът. — Никой не може да премине безнаказано тези планини, погубвали досега всички, които са имали дързостта да ги преминат. Но какво значат лъжливите ви думи? Вие вървите срещу смъртта, тъй като никой чужденец няма право да тъпче земята на кукуаните! Серага, приготви ножовете си!

— Какво говори този стар бухал? — викна Гуд неспокойно.

— Иска да изпита остриетата на ножовете си върху нашите кожи.

— А! Негодници! Мислят, че се боим от ножовете им. Почакайте малко и ще видите.

Както имаше навик, когато е ядосан, хвана с ръка изкуствената си челюст и я извади, като я остави да виси на долната му устна.

Това движение не остана незабелязано от диваците. Даже изглеждаше, че им бе направило особено силно впечатление, тъй като отстъпиха няколко крачки назад.

— Гуд! — извика господин Фалконе, който изведнъж разбра колко полезна можеше да се окаже тази челюст. — Като че диваците се уплашиха от зъбите ви.

Гуд разбра за какво се отнася и с бързо движение скри челюстта в ръкава на ризата си.

— Отворете уста — каза генуезецът. — Покажете им я без зъби.

Гуд бързо се подчини. При тази гледка диваците извикаха от ужас.

— Гуд! Поставете ги отново на мястото им! — посъветвахме го ние.

Поручикът с бързо и почти незабелязано движение постави отново челюстта си и показа на изумените диваци новото положение.

Учудването на бедните негри минаваше всякакви граници. Този, когото чухме да наричат Серага, се хвърли на земята и започна да се търкаля по тревата. Старият вожд и всички останали трепереха толкова силно, че колената им можеше да се подгънат всеки миг.

— Вие духове ли сте? — попита вождът с треперещ глас. — Ние никога не сме виждали хора да си вадят и слагат зъбите, както правите вие. Ако сте по-висши същества, моля ви, не причинявайте зло на моето племе.

— Ние няма да ви направим нищо — казах аз и погледнах гордо треперещите от ужас негри. — Но онзи, който пръв дръзна да вдигне оръжието си срещу човека с подвижните зъби, заслужава строг урок.

— Простете му — каза вождът. — Той е син на царя и аз съм отговорен за неговите действия.

— Добре — отвърнах аз. — Но искаме да ви дадем още едно доказателство за нашата мощ, за да се научите да се страхувате от нас и да ни уважавате повече. Виждате ли ей там горе антилопата, която пасе на края на гората?

— Да, виждаме я — отговори вождът.

— Добре. Гледайте хубаво сега какво ще стане.

Обърнах се към нашия слуга и му казах със заплашителен тон:

— Кучешки сине! Дай ми огнената тръба!

Умбопа разбра какво исках да правя и бързо ми подаде пушката.

— Диви хора — продължих аз, като се обърнах към негрите, които ни гледаха с растящо недоумение. — Имате ли си храна?

— Защо ни питате? — попита негърският вожд.

— Защото искам да ви подаря една антилопа.

— Но как, като тя е далече от нас?

— Ще я убия въпреки това, без да се мръдна оттук.

— Това е съвсем невъзможно.

— Но аз ще го направя, за да ви покажа нашата необикновена сила — казах аз. — Внимавайте и се пригответе да приберете плячката.

Прицелих се внимателно в животното, което пасеше на триста метра от нас, и стрелях.

Чувайки гърмежа, диваците се повалиха на земята, като ревяха от ужас. Антилопата, смъртно ранена, се търкулна на края на гората.

— Идете я вземете — казах аз с известно безпокойство.

Старият вожд даде знак на двама от негрите, които след кратко колебание се запътиха към края на горичката и скоро се върнаха с убитата от мен антилопа.

— Виждате ли? Мъртва е — казах аз. — Сега, ако някой от вас се съмнява в силата на моята огнена тръба, нека застане на онова място, където стоеше животното, и аз ще го убия, без да се мръдна от тук.

Излишно е да ви уверявам, че никой не се осмели да прави този опит. Царският син, когото наричаха Серага, пристъпи напред и ми каза:

— Ние вярваме в силата на огнената ви тръба и не се съмняваме, че може да убие и човек така, както уби антилопата, щом като и моят чичо не иска да я изпитва.

Старият негър се докачи от тези думи.

— Не, не — каза живо той. — Ако нашите магьосници пожелаят да я изпитат, нека я изпитат. Това си е тяхна работа. Аз обаче нямам никакво намерение да говоря с огнената тръба. Да отведем тези хора при нашия цар и там, ако някой се усъмни в мощта на тръба та, нека я изпита за собствена сметка.

После се приближи към нас и ни даде известни сведения за хората си и за целта на тяхното пътуване. Той, старият вожд, се наричаше Инфадоу, царят на кукуаните — Тоуала, а Серага беше синът на монарха. Намирали се сред тази равнина случайно, придружавайки царския син в неговия лов.

— Много ли е далече царят? — попитах аз.

— Неговият краал е разположен на три дена оттук отвърна старият вожд.

— Бихте ли ни отвели при него?

— Щом като искате, ще ви отведем.

Направи знак на някои от хората си, които побързаха да поемат не само нашите дребни вещи, но даже и дрехите на Гуд, който, както казахме вече, бе изненадан от негрите, когато се бръснеше.

Поручикът започна да протестира за панталоните си, но старият вожд каза:

— Нека господарят с подвижните зъби да не се безпокои. Моите хора ще носят дрехите му.

— Но аз не искам да вървя без панталони! — извика Гуд.

Напразно се мъчехме да обясним думите му на стария вожд. Той се задоволяваше да ни повтаря:

— Не, господарят с подвижните зъби да не се безпокои и нека не скрива от очите на своите служители хубавите си бели крака.

През време на този разговор негрите бяха избързали напред, отнасяйки със себе си и панталоните на нещастния Гуд.

— По дяволите тия разбойници! — изрева той. — Откраднаха ми панталоните!…

— Успокойте се, приятелю — каза генуезецът, като се смееше на гнева на Гуд. — Славата, която си спечелихте с челюстите си, с нищо няма да загуби от това. Даже ми се струва, че ще се увеличи още повече. Гледайте какво внушително впечатление правите сега с развяващата се на вятъра риза, с намъкнати на бос крак ботуши и с вашия монокъл!… Уверявам ви, сега сте още по-величествен от преди. И от какво се оплаквате? Чувствувайте се щастлив, че ви оставиха ботушите и че се намираме при такъв мек климат, който позволява да се ходи и без панталони.

— По дяволите негрите и моите панталони! — промърмори шеговито Гуд. — Но как ще се представя така на негърския цар?