Пещерите на съкровищата

Глава XIXБОСКИМАНИТЕ

На другия ден, след като изпихме още три щраусови яйца, поехме отново пътя сред огнените пясъци, които сякаш никога нямаше да се свършат. Започвахме да се безпокоим, понеже оазисът, посочен ни от Иньози и от ловците в планината, все още не се виждаше.

— Дали не сме сбъркали пътя? — попита господин Фалконе след два часа уморителен път. — Досега трябваше да стигнем до оазиса.

— Никак не сме се отбивали от посочения ни път — отвърнах аз.

— А дали оазисът пък не е изчезнал?

— Не вярвам. Тук не духат ония мощни ветрове, които са известни под името самуми и които най-често се появяват в Сахара. Ако имаше самуми, те биха могли да затрупат оазиса. Но това тук сигурно не е станало. Възможно е негрите да са се излъгали в разстоянието.

— Нима още веднъж ще страдаме за вода! — възкликна Гуд.

— Всичките ни мехове са пълни — отвърнах аз. — През следващите три-четири дни не се излагаме на такава опасност.

— А след това?

— Кой знае, може би ще намерим някое друго кладенче, макар че ми казаха, че в тази пустиня те са съвсем редки.

— Не знаете ли, Кватермен, дали сред тази пустиня не живеят някакви хора? — попита Гуд.

— Колкото и да е чудно, има — отвърнах аз. — И то не отделни хора, а цели племена.

— И те живеят сред тези нажежени пясъци?

— Да. Това са негрите, наричани боскимани.

— А как могат да живеят тук?

— Те се задоволяват с много малко. Когато нямат антилопи или щрауси, не се отвращават да ядат змии и гущери.

— А вода къде намират?

— Изкопават дълбоки кладенци, които после внимателно скриват, за да не бъдат намерени от другиго.

— А къде се намират тези негри?

— Пръснати са сред пустинята.

— Ще срещнем ли някои от тях?

— Сто пъти по-добре е да не срещаме — отвърнах аз.

— Лоши ли са?

— Не, но отбиват отчаяно опитите на всеки, който поиска да се приближи към техните кладенци. Водата им е съвсем малко. Самите те често се измъчват от жажда. Затова не позволяват на никакъв чужденец да пие от нея.

— Е! Нашите пушки лесно биха ги накарали да заговорят на по-друг език — каза Гуд.

— Пазете се от техните оръжия, приятелю — казах аз.

— Копията никога не са побеждавали пушките.

— Но отровните стрели понякога са побеждавали.

— Боскиманите имат ли отровни стрели?

— И при това твърде опасни, приятелю Раненият неминуемо загива и никаква противоотрова не може да го спаси.

— По дяволите тези негри!

Докато разговаряхме така, продължавахме да вървим през безкрайните пясъци, оглеждайки се на всички страни да видим дали няма да се появи оазисът. Уви, нищо не се забелязваше. Само пясъци и пак пясъци, ту равни, ту натрупани като морски вълни. Тук-там, амо се виждаше по някой трънлив храсталак и пак следваха пясъците.

Липсваха и животни. Нямаше вече нито щрауси, нито антилопи, нито куаги, нито зебри. Това ясно показваше, че сме попаднали в най-сухата част на пустинята, където нямаше никакви хълмове, ни кладенци.

Вървяхме цяла нощ. Отчаянието ни растеше непрекъснато. Призори, изтощени, жадни, спряхме пред едни скали, които се издигаха самотно сред пясъчния океан.

Слънцето вече се издигаше и горещината ни принуждаваше да спрем.

Преди да легнем да почиваме, претърсихме скалите с надежда да намерим вода, но напразно. Освен един едър гущер нищо друго не намерихме.

Денят беше страшен за нас. Дълбока скръб ни бе обхванала. Помислихме, че и ние ще умрем от глад и жажда, както бе станало с двамата португалци.

— Е — каза генуезецът, единственият, който все още беше спокоен, — ако трябва да оставим костите си в тази пустиня, то нека поне се помъчим да отложим часа на последния дъх.

— На какво се надявате още? — го попитах аз.

— Смятам, че щом като хората на Иньози ни говориха за оазиса, то той сигурно съществува и ние можем да го намерим.

— Но знаете ли, че запасите ни са почти изчерпани? — му казах аз.

— Още колко вода имаме, Кватермен?

— Литър и половина. Ако до утре заран не намерим вода, ще останем завинаги след тези пясъци.

Генуезецът ме погледна, без да отвърне. После се хвана за главата и потъна в мрачни размишления.

Денят мина, без нашето положение да се промени с нещо. Вечерта продължихме страшния път при толкова голяма горещина, та ни се струваше, че се движим сред пламъци.

Изминатият път и жаждата ни бяха дотолкова изтощили, че още след първите километри ние почти не можехме да се движим повече. Трябваше да спрем и да изпием още по една глътка вода, за да поугасим огъня, който ни изгаряше.

Бяхме стигнали сред няколко скалисти възвишения, които ограничаваха хоризонта ни и ни пречеха да погледнем по-надалече. Искайки да проверя дали от тези височини не бих могъл да съзра желания оазис, напрегнах сетни сили и се покатерих по една скала, която се издигаше на около петдесет-шестдесет метра.

Щом стигнах на върха, забелязах някакви човешки сенки, които се отправяха към една теснина, носейки на рамо твърде обемисти белезникави пакети.

— Боскимани! — възкликнах аз. — Какво търсят тук?

Скрих се зад един камък, за да не ме забележат, и започнах да следя какво правят и накъде отиват.

Негрите, около дузина мъже и жени, се насочиха бавно към теснината, после, след кратко търсене, при което разравяха пясъка на няколко места, свалиха от рамената си нещата, които носеха.

Веднага разбрах какво става.

— Дошли са да си набавят вода — прошепнах аз.

Наистина, наблюдавайки с по-голямо внимание, забелязах, че вързопите, които носеха, бяха не друго, а мрежи, пълни с черупки от щраусови яйца, които сега щяха да напълнят с вода.

Повече не ми трябваше да зная. Спуснах се бързо към другарите си да им съобщя всичко това.

— Ура — казах аз, тичайки към тях, — спасени сме!

— Оазиса ли открихте? — попита господин Фалконе, скачайки на крака.

— Не, но тук наблизо има някакъв извор или кладенец.

— Кладенец? — възкликна Гуд. — Да идем да го изпием. Както съм жаден, всичката вода в него не ще ми стигне.

— Полека, приятели. Сега там са боскиманите.

— Ако ще да има лъвове, аз пак ще отида — каза генуезецът. — Много ли са тези хора?

— Една дузина.

— Ще си поделим водата или няма да ги оставим живи.

— Пазете се от отровните им стрели.

— Не ме плашат те сега. Бързо, Кватермен, водете ни към кладенеца.

Тъй като вече знаех къде се намира теснината, аз тръгнах сред скалите, които образуваха същински лабиринт, и напредвах внимателно, за да не попадна на някой охранителен пост или пък да стана жертва на някоя неочаквана стрела. След четвърт час стигнах на другия край на долината, непрекъснато следван от двамата ми приятели, които бяха напълнили пушките си.

Негрите продължаваха да пълнят с вода щраусовите яйца. За тази цел те си служеха с тръби, които забиваха в пясъка, където се намираше водохранилището, и отвеждаха течността в яйцата, като по-напред смучеха с уста, внимавайки да не разлеят нито една капка.

Тези пустинни жители бяха ниски на ръст, с жълто-кафява кожа, сухи като скелети, със слаби, но жилави ръце. Чертите на лицето им се отличаваха от тези на хотентотите от южноамериканските области с по-тънки устни, по-малко изпъкнало чело и по-сплеснат нос, който почти се сливаше с ябълчните кости.

Всички те бяха почти голи, само с по един къс кожа около хълбоците. При това лицето и краката им бяха нашарени с чудни рисунки.

Като ни видяха, един от тях се отдели бързо от групата и се запъти към нас. В ръцете си държеше лък и стрела. Извика ни на език, който аз веднага разбрах, тъй като и друг път бях разговарял с представители на неговото племе.

— Какво искат белите хора? Това е боскиманска земя и никой няма право да я тъпче. В противен случай стрелите, потопени в отровата хайа-уайе ще ви убият.

— Ние сме приятели на чернокожите и не сме дошли да се бием с тях — отвърнах аз.

— Какво искате тогава?

— Търсим малко вода, понеже умираме от жажда.

— Водата е твърде необходима за боскиманите, за да могат да дават от нея на чужденците — отвърна негърът.

— Вие имате цял кладенец, скрит под пясъка. Защо не позволявате на белите хора да наквасят гърлата си?

— Защото водата, която се намира в кладенеца, едва стига за нашето племе.

— Ние ще ви я платим.

— Няма да ви дадем вода — отвърна твърдо негърът.

— Тогава ще прибегнем до сила.

— Пази се от отровните ни стрели.

— Ние имаме оръжие, много по-страшно от твоите стрели.

— Стрелите, потопени в отровата хайа-уайе, никому не прощават.

— А нашите оръжия убиват от разстояние, на което стрелите ти не могат да стигнат. Искаш ли да ти докажем това?

— Докажи и тогава ще повярвам.

— Добре, гледай!

В това време една голяма птица с черни крила летеше над една скала, стискайки в човката си дълга змия, която напразно се мъчеше да се изплъзне. Това беше змиеловка, една от ония интересни птици, които сякаш имат единствената задача да прочистват земята от отровните влечуги, които се намират в изобилие в южноафриканските области.

Змиеловките са твърде смели и здрави птици, въоръжени с дълга, остра човка, нокти и крила, завършващи като куки. Не се боят от змиите, колкото и да са отровни. Щом ги забележат, спускат се отгоре им и ги зашеметяват с крилата или разбиват главите им с човката си. Змийската отрова никак не им вреди и те изяждат с удоволствие даже главите на влечугите, които улавят, без да изпитват след това никакво разстройство.

Виждайки змиеловката да лети над нас на около сто метра височина, насочих бързо пушката и като се прицелих, стрелях по нея.

Смъртно ранена, птицата подви крака, изпусна змията и като се завъртя около себе си, падна току пред краката ми.

Боскиманите, изплашени от гърмежа и смаяни от майсторския удар, отстъпиха поразени и ни гледаха с ужас. Обаче човекът, който ни беше заплашил с отровните стрели, стоеше на мястото си, без да се уплаши. Лъкът и отровната стрела бяха все така в ръцете му.

— Можеш ли да направиш същото? — го попитах аз.

— С птицата не, но с теб — да — отвърна ми дръзко той. — Тъй като ти си достатъчно близо.

Като каза това, той вдигна лъка и опъна стрелата, сякаш се готвеше да я пусне срещу мене.

— Какво правиш? — попитах го.

— Ще опитам върху тебе силата на отровната ми стрела — отвърна той хладно.

Знаейки, че в този момент съм обезоръжен, тъй като нямах време да напълня карабината отново, господин Фалконе се спусна пред мен и се прицели в негъра.

— Стой, черни човеко — викна той, — или ще те убия.

Навярно негърът не го разбра и долепи стрелата до бузата си, като се прицели в мене. Генуезецът го превари. Чу се изстрел и боксиманът, ранен в челото, падна мъртъв на земята.

Другарите му, които гледаха всичко това, грабнаха набързо щраусовите си яйца, презглава побягнаха към пустинята и започнаха да надават крясъци като подплашени гъски.

— Какво направихте, господин Фалконе? — викнах аз.

— Убих го — отвърна ми спокойно той.

— Но сега ще си навлечем гнева на цялото племе.

— Ще ги посрещнем с куршуми — каза Гуд. — Да не искахте да оставим да ви убият?

— Може би имате право. Проклетият негър като че беше готов да пусне отровната си стрела. Но другарите му ще се върнат да отмъстят за него.

— Вярвате ли, че ще се върнат? — ме попита господин Фалконе.

— Ако не се върнат, сигурно ще ни чакат някъде в пустинята.

— Е, като видят, че куршумите ни проредяват редиците им, ще ни оставят на мира. Приятели, да помислим за водата!

Както бяхме ожаднели, започнахме веднага да търсим водата. Работата не беше съвсем лесна, тъй като, както казах вече, боксиманите обичат да я скриват твърде грижливо. Дълго време разравяхме пясъците, но нищо не намирахме. Бяхме вече почти загубили надежда да намерим водата, когато внезапно почвата под краката на Гуд се срина и той изчезна от очите ни. Чухме плясък и след това радостен вик.

— Гуд! Гуд! — викнахме ние.

— Тук съм! — обади се той. — Пия вода с пълно гърло!

Отправихме се към мястото, където беше изчезнал, и го намерихме в малко водохранилище, два метра в обиколка и един метър на дълбочина. Гуд беше потопен до хълбоците във вода. Стъпвайки случайно над кладенеца, покрит само със сухи клонки и малко пясък, той беше пробил този слой и бе паднал вътре, без да има, разбира се, от какво да се оплаква.

— Пийте, приятели! — каза той и ни подаде един мях, пълен с вода. — Тази течност е по-хубава от най-хубавото шампанско, което произвежда Франция, и от най-хубавата английска или баварска бира.

— Не се ли ударихте? — попитахме ние.

— Напротив, направих си баня, за каквато мечтаех толкова отдавна.

Жаждата ни бе утолена. Уверявам ви, през целия си живот не сме оказвали такава чест на никое вино на земята — толкова много вода изпихме този път.

Помогнахме на Гуд да излезе и помислихме за закуска. Запасите ни се състояха вече само от малко сорго и сухи плодове. Но тук беше и змиеловката, която можеше да ни достави малко печено — ако не прекрасно, то поне поносимо.

Събрахме сухи храсти и запалихме огън в подножието на една скала, която хвърляше върху нас малко сянка. После изчистихме птицата и я сложихме да се пече, надяната на цевта на една пушка.

След като се нахранихме и попълнихме водните си запаси, побързахме да се отдалечим от това място, за да не гледаме трупа на убития негър. Намерихме си друго убежище сред долинка, където открихме една прохладна пещера.

Щом слънцето залезе, ние продължихме пътя си. Опасявахме се да не дойдат цяло племе боскимани, за да отмъстят за своя другар. Аз знаех колко са отмъстителни и предупредих навреме приятелите си.

Вървяхме цели три часа, като ускорявахме хода си и непрекъснато се взирахме към хоризонта в очакване на тъй жадувания оазис. После, отпаднали от пътя, спряхме сред група пясъчни хълмчета, покрити с множество скелети на антилопи и щрауси — може би умрели от жажда или пък разкъсани от лъвове.

Почивахме вече един час, когато господин Фалконе, както си лежеше на върха на един хълм и разглеждаше наоколо, дойде и ни съобщи, че е забелязал някакви черни точки, които се приближават насам.

— Не са ли боскимани? — попита Гуд.

— Не можах от такова голямо разстояние да различа дали са хора или животни — отвърна генуезецът. — Но струва ми се, че ще направим добре, ако се махнем веднага оттук.

— Не — възразих аз. — Сред тези хълмове бихме могли да останем незабелязани от погледите на тези хора — ако, разбира се, са такива. А ако ни нападнат — ще можем да се защитаваме по-добре, докато в равнината веднага ще ни открият и заобиколят.

— Вие говорите като комендант на крепост — каза Гуд и се засмя. — Господин Кватермен, ние ви произвеждаме в чин армейски генерал.

— Оставете шегата, господа — отвърнах аз. — Ако са боскимани, няма да ни бъде много весело.

— Ще видим — каза генуезецът.

— Доста много са.

— Цяло племе — каза Гуд.

— Дали са другарите на този, когото убихме, или някое племе, което преминава пустинята? — попита господин Фалконе. — Може би са съвсем други.

— Ще видим накъде ще се запътят — отвърнах аз. — Ако се отправят към скалистите долини, няма какво да се съмняваме в целта на пътуването им.

В този момент Гуд извика нещо и се чу изстрел от карабина.

— Проклятие! — викнах аз.

Обърнахме се назад и видяхме Гуд в подножието на хълмчето, полузарит в пясъка. Веднага ни стана ясна картината. Нашият другар бе загубил равновесие и бе паднал от склона, увличайки със себе си куп пясък. При падането му пушката му се бе ударила в някой камък и бе гръмнала.

Изтичахме към него, опасявайки се да не е ранен от изстрела. За щастие куршумът бе минал покрай него.

— Немирник! — възкликна господин Фалконе. — За малко да се убиете…

— Пясъкът под краката ми се срина — оправдаваше се Гуд.

— Трябваше да хвърлите веднага пушката.

— Тъкмо това и направих, но тя все пак гръмна.

— Добре се отървахте, приятелю — казах аз. — Но с този гърмеж ни поставяте в опасност.

— Дали боскиманите са го чули?

— Сигурно.

— Проклета пушка!…

— Не проклинайте оръжието, което след малко ще ни бъде така ценно.

Господин Фалконе се качи на хълмчето да види дали негрите не са променили посоката.

— Приятели — каза той. — Те са чули гърмежа и се отправят насам. Тичат като антилопи и размахват копията си. Чувате ли дивите им викове?

Наострихме уши и заслушахме внимателно. Доловихме някакви далечни викове, които обаче бързо се приближаваха.

— Боскиманите са — казах аз.

Изкачих се бързо на хълма и погледнах към пустинята. Негрите тичаха към нас и надаваха страхотни викове. Те бяха не по-малко от шестдесет на брой. За трима души това беше значителен враг, колкото и тия трима да са добре въоръжени.

— Господин Кватермен, какво ще правим? — ме попита генуезецът. — Струва ми се, че негрите търсят тъкмо нас и са готови да ни нападнат. Смятате ли, че можем да се измъкнем?

— Късно е — отвърнах аз. — При това краката ни не биха могли да се състезават с техните. Да останем тук и да се приготвим за решителна съпротива.

— Аз вярвам, че когато видят да падат някои от тях, ще предпочетат да ни оставят на мира — каза Гуд. — Проклет изстрел… Без него нямаше да си докараме тази беля!

— Жалбите са съвсем безполезни — отвърна генуезецът. — И тримата сме добри стрелци, мунициите ни не са малко и не за първи път ще водим бой. Вие, Гуд, пазете тила, а ние с Кватермен ще отстояваме атаката.

— Ще ида да заема хълма зад нас — каза Гуд.

Мястото, където се намирахме, беше много добро за отбрана. Представляваше една дупка, широка около тридесет метра и дълга два пъти по толкова, заградена от почти кръгообразен хълм, висок двадесетина метра. Така че с Гуд зад нас можехме да бъдем сигурни, че няма да ни изненадат в тил.

Негрите постоянно се приближаваха, удвоявайки ревовете си. Бяха ни забелязали вече и бързаха да ни нападнат.

Като стигнаха на триста метра от нас, те се спряха зад една височина, после един от тях, навярно вождът им, с орлови пера на главата, с щит от слонова кожа и дълго копие с желязно острие в ръце, тръгна към нас.

Щом го видях да се приближава, аз се прицелих в него и викнах:

— Спри или ще те убия!

Негърът спря, остави мечът и копието на земята и като вдигна ръце, каза:

— Нека белите хора чуят думите ми.

— Говори — отвърнах. — Ще те изслушаме, но после ще убием и теб, и твоите войници, ако си дошъл тук да се биеш с нас.

— Вие убихте вожда на нашето племе, славния Пикакоу.

— Да — казах аз.

— Племето иска отмъщение: предайте ни убиеца или ще ви унищожим всички с нашите отровни стрели.

— Какво ще правите с убиеца на Пикакоу?

— Ще го погребем жив в пясъците на пустинята, за да успокоим духа на мъртвия.

— Благодарим ви за добрите намерения, но никой от нас не би имал и най-малкото желание да прави компания на вашия вожд.

— Отказвате ли?

— Разбира се — отвърнах аз. — Пикакоу беше твърде дързък, като се опита да убие предателски хора, които не бяха му направили нищо лошо. Ние сме приятели на негрите. Убихме го съвсем справедливо, като се отбранявахме.

— Пикакоу беше храбрец!

— Беше подлец.

— Предайте ни белия човек, който го уби!

— Ела го вземи, ако се осмеляваш!

— Тогава ние ще ви убием.

Вождът взе меча си от земята, сграбчи копието си и като замахна с всичка сила, го запрати презрително в подножието на хълма, където то се заби дълбоко в пясъка.

Бях вдигнал пушката да го прострелям, но не исках ние първи да пролеем кръв. Затова се въздържах и зачаках врагът да почне атаката.

За голяма моя изненада такова нещо не се случи. Боскиманите се разположиха зад хълма, предпазени от нашите куршуми, и започнаха да събират сухи храсти, като че се готвеха да се защитят с тях от палещите слънчеви лъчи.

— Не искаха ли само да се покажат? — каза Гуд. — Струва ми се, че се боят много повече от нашите куршуми, отколкото ние от отровните им стрели.

— Мен пък ми се струва, че са по-хитри, отколкото ги смятаме.

— Защо? — попита генуезецът.

— Тези хора, господин Фалконе, се готвят да ни блокират в нашите окопи.

— Вярвате ли?

— Не виждате ли, че вече строят колиби?

— Да — каза Гуд. — Но ние, разбира се, няма да се оставим да ни обсадят.

— Тогава ще трябва да ги прогоним.

— Защо не?

— Ще трябва да изоставим естествените си укрепления и да се изложим на отровните им стрели.

— Идва ми на ум нещо — каза генуезецът.

— Какво?

— Да дочакаме вечерта, а след това да се опитаме да излезем оттук. Като чуят гърмежите и видят някои от тях да падат, може би ще го обърнат на бяг.

— Идеята ви не е лоша — отвърнах аз. — В полунощ ще извършим нападението.

Тъй като негрите не се занимаваха повече с нас, ние закусихме, а след това се разположихме спокойно сред пясъка, заставайки на пост.

Зора се бе пукнала вече. Разположени на върха на хълмчетата, ние можехме ясно да различаваме всички движения на негрите. Те използуваха останалата част от нощта за построяване на множество колиби и за пробиване в пясъчното укрепление, зад което се криеха, на множество процепи, откъдето можеха по-удобно да ни наблюдават.

Наистина от време на време главите им се показваха зад тези процепи. Лесно бихме могли да ги ударим, но бяхме решили да не започваме враждебните действия, преди да дойде удобният час. Планът на диваците беше вече съвсем ясен. Искаха да ни принудят да се предадем, без да се излагат на никаква опасност. И в действителност — какво би станало с нас, ако обсадата продължи няколко дена? Ние имахме вода само за три дни. Гладът и жаждата неминуемо биха ни заставили да се предадем.

Положението ни съвсем не беше весело. Не можехме да отидем и към долината, където бяхме убили боскиманския вожд, без да рискуваме да се изложим на страшните отровни стрели.

Както предвиждахме, денят мина спокойно. Врагът не се помръдна от позициите си. Обаче не ни изпускаха из очи нито за миг. Щом някой от нас мръднеше, тридесетина глави се показваха внезапно иззад пясъчното укрепление и толкова лъкове се опъваха, готови да ни обсипят с облак от стрели.

Привечер ние удвоихме бдителността си, за да не бъдем изненадани. Обаче тези мерки се оказаха излишни. Неприятелят не даваше признаци на живот. Към полунощ, когато вече в лагера на боскиманите не се чуваше никакъв шум, ние станахме, решени да извършим отчаяно нападение.

— Приятели — каза господин Фалконе, — ще се бием мъжки или ще оставим тук кожите си.

— Най-напред ще повалим стражата на укреплението — казах аз, — като посочих една сянка, която се очертаваше на върха на пясъчния хълм.

— Аз се заемам с това — каза Гуд. — Обаче един въпрос: ако негрите устоят на нашата атака, ще се върнем ли тук, за да чакаме мъчителния си край?

— Не — отвърна решително господин Фалконе. — Ще бягаме през пустинята и ще се отбраняваме както можем. Кой знае! Може би оазисът не е много далече.

— Да вървим — казах аз. — Аз и господин Фалконе ще нахлуем в лагера отдясно, а вие, Гуд, заобиколете отляво, и така ще ги поставим между два огъня.

Стиснахме ръцете си и се спуснахме решително по хълма, като се отправихме мълчаливо към вражеския лагер.

Луната още не беше изгряла. Тъмнината беше така пълна, че можехме да се приближаваме към укреплението незабелязани от поста, който бдеше на върха. Стигнахме на двадесет крачки, без лагерът да бъде вдигнат в тревога. В този момент аз казах шепнешком на Гуд:

— Заемете с с този човек, но почакайте да заобиколим укреплението.

— Ще имам време да се прицеля добре. Вървете. Щом дойде удобният момент, ще нападна боскиманите в гръб.

— Бъдете благоразумен и не се излагайте много на отровните им стрели. Внимавайте, всяко нараняване е смъртоносно.

— Ще застана зад някоя височина и ще стрелям от прикритие.

Той легна на пясъка и се прицели в поста, който стоеше неподвижно над укреплението, облегнат на копието си.

Бавно и внимателно ние заобиколихме хълмчето без да бъдем забелязани от някого, и се оказахме на шестдесетина крачки от боскиманските колиби.

— Като че всички спят — каза тихо генуезецът.

— Не се чува никакъв шум.

— Щом Гуд открие огън, ние ще се възползуваме от изненадата им и ще ги атакуваме с всички сили.

— Тишина: гледайте!

В това време няколко сенки се появиха пред една колиба. Дали бяха забелязали нашето приближаване? Ние не можахме да узнаем, тъй като внезапно проехтя карабината на Гуд.

Гърмежът бе последван от страхотен рев и стражата отхвръкна от укреплението.

Изстрелът отекна многократно в пясъчните хълмчета и после настъпи кратка тишина. Миг след това страхотни викове се разнесоха сред неприятелския лагер.

Боскиманите, събудени от нападението, наизскачаха безразборно от колибите си, като надаваха викове и размахваха оръжията си. Отровни стрели засвистяха из въздуха, но напосоки, тъй като ние бяхме на закрито.

— Готов ли сте, Кватермен? — ме попита генуезецът.

— Вече се прицелвам в един — отвърнах аз.

Чуха се два изстрела и тутакси двамина негри, които стояха най-близо до нас, се строполиха един върху друг. Но вместо да побягнат, останалите се спуснаха към нас с намерение да ни атакуват. Преди обаче да изминат и половината път, още двама паднаха под нашите куршуми.

При това положение негрите се стъписаха и не знаеха какво да правят. Пуснаха към нас облак стрели, които не ни причиниха абсолютно нищо, тъй като бяхме на закрито.

В това време Гуд извика:

— Напред, приятели, да прогоним тези проклетници!…

Последва гърмеж.

Негрите забелязаха, че са нападнати и в тил. Смятайки може би, че сме получили и подкрепления, те напуснаха бойното поле в пълно безредие и се разпръснаха из пустинята. Бяха се наситили на нашите куршуми и загубата на шест души им беше достатъчна, за да прекратят борбата.

— Ура! — викна Гуд и се затича към нас. — Те вече са убедени в превъзходството на нашите оръжия над техните отровни стрели. Смятате ли, че ще се върнат, Квартемен?

— Съмнявам се — отвърнах аз. — Но да не оставаме тук задълго. Племето им може да е многобройно и не е изключено да дойде цялото тук. Казах ви вече, че тези негри са много отмъстителни.

— Правилно — каза господин Фалконе. — Трябва да се махнем оттук. Може би оазисът не е далече. А стигнем ли там, ще можем да почиваме колкото си щем. Да се възползуваме от неочакваната победа и да излезем на открито.

Това беше най-добрият план и ние побързахме да го приведем в изпълнение, без да се бавим повече.

Ориентирахме се по Южната звезда и напуснахме вражеския лагер, като поехме смело през пустинята.

Вървяхме бързо, за да увеличим колкото се може повече разстоянието между нас и врага. От време на време се оглеждахме внимателно наоколо, за да не попаднем в неочаквана засада.

Негрите не се виждаха вече. Но ние се съмнявахме дали са се отдалечили завинаги. Тази част на пустинята беше пресечена от множество пясъчни хълмчета и можеше да се очаква, че са се скрили зад някое от тях и ни дебнат.

Опасенията ни бяха скоро оправдани. Не бяхме минали и една миля, когато, минавайки край един хълм над главите ни профучаха цял облак стрели.

Спряхме се зад една скала и зачакахме да се появи врагът, за да му върнем неприятния поздрав.

Няколко души не закъсняха да се покажат. Само два изстрела стигаха да повалят двамина от тях и да накарат останалите да избягат.

Продължихме пътя си, като все повече ускорявахме крачките. Но още няколко пъти трябваше да спираме и да отблъскваме нови атаки. Боскиманите, скрити зад пясъчните хълмове, чакаха да минем край тях, за да ни обсипят със смъртоносните си стрели. Така прекарахме цялата нощ, като изстреляхме много патрони, убивайки не един неприятел. Едва призори успяхме да се отскубнем напълно от отмъстителните негри.

— Колко са твърдоглави! — възкликна Гуд. — Трябваше досега да разберат, че стрелите им не струват колкото куршумите. Да се надяваме да стигнем оазиса, без да ни безпокоят повече.

— Кой знае дали някога ще стигнем до него — каза генеузецът. — Право да ви кажа, аз почвам да се съмнявам в неговото съществуване.

— Не зная какво ще правим, ако не го намерим — казах аз. — Вода имаме само за един ден.

— Дали ни остава много път до Ситандския краал? — попита генуезецът.

— Най-малко шест дни.

— В такъв случай, ако не открием оазиса или друго някое кладенче, не бихме стигнали никога там.

— Наистина, господин Фалконе, рискуваме отново да умрем от жажда сред нажежените пясъци.

— Е добре, скъпи приятели — викна Гуд, който вървеше пред нас. — Мога да ви съобщя радостната вест, че опасността е преминала вече!

— Защо? — попитахме ние нетърпеливо.

— Защото ей-там се виждат дървета.

— Оазисът?

— Навярно.

— Спасени сме!

Изкачихме бързо хълмчето, което се издигаше вдясно от нас и оттам можахме да различим една зеленееща се ивица, която живо изпъкваше на белезникавия фон на пустинята.

От гърдите ни се изтръгна вик:

— Оазисът! Оазисът!…