Пещерите на съкровищата

Глава XVIПЕЩЕРИТЕ

Докато ние разглеждахме ужасени зловещата обстановка, Гагул се качи на масата и приближи Тоуала, за да види, както каза Гуд, дали вкаменяването на трупа вървеше добре.

Успокоена по този въпрос, тя обиколи масата, като се покланяше пред всеки един цар, отдавайки им почит. После се спря пред гиганта, дълго мърмори нещо, сякаш казваше молитва. След това слезе и ни каза:

— Елате, белокожи! Сега ще ви заведа в пещерата на съкровищата.

— Там има ли такива работи? — попитах аз.

— Страхувате ли се? — попита ме старицата и се усмихна жестоко.

— Не — отвърнах аз, — но мъртъвци гледахме достатъчно много, за да идем да гледаме други.

Злорада насмешка изкриви устните на старата вещица.

— Нека белите хора се успокоят — каза после тя. — Ще им покажа блестящите камъни.

— В друга пещера ли са? — попита Гуд.

— Да, и само аз я зная.

— Да вървим, — каза генуезецът нетърпеливо.

— Нека белите господари ме следват.

Старицата тръгна и ни отведе в края на пещерата. Там обаче не се виждаше никакъв вход. Стената беше съвсем гладка, без никаква цепнатина или пролука, откъдето да може да се мине.

— Тук не виждам никаква врата — казах аз. — Да не би ти, стара вещице, да ни преведеш през скалата?

Гагул не отвърна. С най-голямо внимание разглеждаше стената.

След няколко минути търсене тя се покачи на един камък и постави пръст върху една малка дупка. Тоз час произлезе нещо, което твърде много ни учуди.

Една огромна скала, която ние мислехме, че е споена със стената, се отмести, сякаш раздвижена от тайнствена сила, и като се завъртя около себе си, се издигна в един отвор, сигурно направен нарочно, и откри за изумените ни очи толкова широк проход, че човек можеше спокойно да мине през него.

Каква невидима сила бе отместила скалата?

Ние не можахме да отгатнем, пък и не се мъчихме много да разберем това. Стигаше ни, че пред нас се откри прочутата пещера на блестящите камъни.

Мисълта, че можем да сложим ръка на неизчислимите богатства, които бяха събрани в пещерата, и че ще станем може би най-богатите хора на земята, бе прогонила всичките ни страхове и ни бе накарала да забравим даже и пещерата на смъртта.

Тъкмо щяхме да се спуснем през галерията и вещицата ни спря, като ни каза:

— Слушайте ме, синове на слънцето! Вие искате да видите блестящите камъни, но знаете ли най-напред кой ги е събрал тука?

— Не — отвърнах аз. — И ще бъдем много доволни да научим.

— Събрани са тук от народа, който е поставил тримата мълчаливи и който заемаше тези области преди кукуаните. Какво са искали да правят с тях, не зная, както не зная и защо не са ги използували за нищо.

— Кажи ми, Гагул, само ти ли знаеш тази тайна?

— Не, знаеха я и царете ни, но само последните, тъй като дълги години съществуването на тази пещера беше неизвестно.

— А как е била намерена? — попита Гуд.

— Случайно. От една жена, която довела тук един бял човек.

— Много ли години има оттогава? — попитах аз.

— Около триста — отговори Гагул. — Той идел от далече, може би от вашата страна. Царят, който тогава управлявал, го е приел добре. Като открил пещерата, събрал камъните и избягал…

— Гагул — казах аз, — ще завършиш друг път тази история, а сега да видим диамантите!

— Добре, но ви предупреждавам, че в нашата страна се говори, че ще се случи голямо нещастие на този, който дръзне да узнае тайната на диамантените пещери.

— По дяволите приказките!

— Говори се, че който влезе тук, трябва да умре най-късно след един месец — продължи Гагул.

— Хиляди проклятия! — викна Гуд, който, не разбирайки нищо, почна да губи търпение. — Корени ли ще пускаме тук? Да вървим, Алан! Кажете на вещицата да върви напред. До гуша ми дойдоха нейните бръщолевения.

— Да вървим — каза и генуезецът. — Не е време сега да слушаме басни.

Запалих лампата, която бях взел със себе си, и я дадох на Гагул. Тя навлезе в тъмната галерия. Ние я последвахме веднага, горящи от нетърпение да видим прочутите съкровища.

Като изминахме двадесетина метра, Гагул ни показа куп добре изгладени камъни, които се намираха пред една врата. Като че бяха донесени там, за да зидат с тях стена, която да препречи пътя към съкровищата. Наистина по-нататък намерихме засъхнала вар и кремъчна мистрия.

Преминахме вратата, която беше полуотворена и покрита с богати украшения, и веднага се блъснахме в един кожен чувал, изоставен на прага.

— Този чувал е оставен от белия човек, който беше тук преди триста години — каза Гагул.

— Какво има в него? — попитахме ние.

— Диаманти.

— Боже мой! — възкликна Гуд. — Толкова диаманти!

Повдигна тежкия кожен чувал, но веднага го пусна. Чу се звук от падане на камъни.

— Ако наистина са диаманти, това е цяло съкровище.

— Оставете го тук — каза генуезецът. — Ще го вземем на връщане.

Обърна се към Гагул и й каза:

— Дай ми лампата, старице.

Взе я и бързо прескочи прага. Ние се спуснахме след него, без да се занимаваме повече с чувала, който съдържаше може би милиони.

Бледата светлина на лампата ни показа пещера, издълбана в скалата. В единия ъгъл забелязахме цял куп огромни слонови зъби, най-голямата сбирка от слонова кост, каквато човек може да си представи. Тук имаше най-малко петстотин зъба. Ако можехме да ги вземем със себе си, те биха ни направили безкрайно богати. Но в този момент нас ни интересуваха диамантите, които са много по-ценни и много по-лесно преносими.

В друг ъгъл се намираха двадесетина червено боядисани гърнета, които веднага привлякоха вниманието ни.

— Там са диамантите! — викна генуезецът.

Приближих едно от гърнетата, махнах капака му и жадно погледнах навътре. Но вместо диаманти в ръцете ми се оказаха парчета злато.

— Това е просто злато — възкликнах с гордо презрение.

— Драги Алан — каза ми Гуд, — ако всички гърнета са пълни със злато, бихме могли да си купим цяла държава.

— И отгоре на това да направим околосветско пътешествие като същински лордове — каза генуезецът. — Но… къде са останалите диаманти? Предполагам, че Да Силвестра не ги е сложил всичките в чувала.

— Ей, старице, къде е съкровището? — попитах аз.

— Гледайте в най-тъмния ъгъл — отвърна вещицата. — Там има три сандъка, единият отворен, а другите два — затворени.

— Откъде знаеш това, щом като от триста години никой не е идвал в пещерата? — попитах я аз изумен.

— Очите ми виждат — отговори тя.

Посочих на другарите ми ъгъла. Господин Фалконе се спусна нататък и откри в една вдлъбнатина, изкопана в стената, три сандъка, единият отключен, а другите два заключени със златни катинари.

Отворихме първия и го намерихме наполовина пълен с едри диаманти, които светеха при бледата светлина на лампата. Обезумели от радост, разбихме катинарите и на другите два сандъка, които се оказаха пълни догоре. Последните диаманти обаче бяха още в естествено състояние, неизлъскани.

При вида на тези неизмерими богатства, ние викахме и скачахме от радост.

— Приятели! — извиках аз. — Да играем, да лудуваме, да викаме! Ние сме по-богати и от индийските махараджи.

— Монте Кристо е последният бедняк пред нас! — извика Гуд.

Бъркахме в сандъците и вадехме диамантите, като се забавлявахме с блясъка, който изпускаха при мъждукащата лампена светлина.

Гагул стоеше на няколко крачки от нас и ни гледаше със святкащи очи. Подигравателна усмивка изкривяваше устните й.

— Вещице! — викнах аз, като я забелязах. — Защо се смееш?

— Смея се на ума на белите хора, които се радват на камъните като на играчки!

— Но нима ти не знаеш какво представляват тези блестящи камъни?

— Да, зная, бели хора. Сега бъдете доволни, че намерихте съкровището! Играйте си сега с камъните, яжте ги, пийте ги, ха-ха-ха!

Не й отвърнахме нищо. Хиляди пъти по-щастливи от бедния Да Силвестра, ние продължавахме да премятаме диамантите и изчислявахме колко ще получим за тях, като ги пренасем на нос Добра Надежда.

В това време, без да я забележим, старата вещица се бе отдалечила от пещерата и бе отишла в коридора, който водеше към тайната врата.

Едва когато Гуд се обърна да вземе няколко диаманта, които паднаха на земята, забелязахме изчезването й.

— Къде е Гагул? — попита той изумен.

— Оставете я да върви по дяволите — отвърнах аз. — Защо ни е сега тази грозна старица? Съкровищата са наши и няма да оставим никому да ни ги отнеме.

— А тайната врата? — викна господин Фалконе, изпълнен с мрачно предчувствие.

Тъкмо щяхме да се спуснем към галерията, за да настигнем вещицата, когато отчаян вик наруши тишината, която царуваше в подземието.

— На помощ, бели хора! На помощ! Беше гласът на Фоулата.

Разбрахме какво става в тъмната пещера. Гагул ни беше измамила.

Спуснахме се и тримата в галерията, готови да стреляме и да убием вещицата. Сред почти пълната тъмнина, едва намалена от мъждукащата лампа, забелязахме Гагул наведена над Фоулата, който се гърчеше отчаяно, като че беше смъртно ранен.

В този миг не помислихме даже за страшната смърт, на която ни бе обрекла злобната жена. Заехме се с Фоулата, който се търкаляше по земята с ръце на гърлото, от което шуртеше алена кръв.

— Фоулата, приятелю мой — извиках аз, — какво стана?

— Умирам — промълви нещастникът. — Гагул ме прободе с кама, за да не й попреча да затвори галерията.

— Но защо си дошъл тук?

— Безпокоях се, че вещицата ще ви изиграе, и затова дойдох да ви търся. Едва влязох и я видях да се промъква в галерията нататък, към отвора. Разбрах, че готви нещо страшно, и се затичах да й попреча да спусне каменната плоча. Тя обаче измъкна една кама и я заби в гърлото ми… Сбогом, бели хора! Няма да ви видя вече! Усещам как смъртта бързо се приближава към мене… Сбогом! Сбогом!

Гуд приклекна до нещастния негър и се мъчеше да спре кръвта с носната си кърпа. Въпреки това тя продължаваше да струи от пробитото гърло.

Фоулата го погледна нежно с красивите си изразителни очи и промълви:

— Ние… ще се видим… на другия свят. Сбогом, бели хора… Кажете на царя… че съм умрял… за да ви спася… и че…

Не можа да продължи. Една струя кръв го задуши и той падна възнак, изпускайки последен дъх.

Насядахме около негъра. Бяхме смутени, отчаяни. Не можехме да говорим. Гуд плачеше.

Господин Фалконе наруши злокобното мълчание, което цареше в галерията.

— Приятели — каза енергично той, — да не губим кураж. Вместо да стоим тук около този нещастник, комуто не можем да помогнем с нашите жалби, да се опитаме да излезем от страшното положение.

— А какво искате да правите? — попита Гуд, като хълцаше.

— Какво искам да правя? Помислихте ли вече, че сме живи погребани?

При тези думи изтръпнах от ужас.

До този момент никой още не бе помислил за фаталната каменна плоча, която ни затваряше в пещерата на съкровищата, нито за страхотното отмъщение на вещицата.

Аз и Гуд се погледнахме бледи като мъртъвци, със свито от неописуема тъга сърце. Кой би могъл да отвори тежката врата, която ни разделяше от слънчевата светлина сега, когато вещицата бе изчезнала? Никой от нас не познаваше секрета, за да отмести огромния камък, както и Иньози, и всички останали обитатели на земята.

Мисълта, че ще завършим дните си в пещерата, сред неизчислимите богатства, от които не можехме да извлечем никаква полза, смразяваше кръвта в жилите ни.

— Живи погребани! — възкликнах аз и скръцнах със зъби. — Възможно ли е Гагул да ни е обрекла на толкова жестока смърт?

— Съмнявате ли се? — ме попита господин Фалконе, единственият, който все още запазваше удивително хладнокръвие. — Да не разчитаме повече на връщането на вещицата, а само на нашите сили.

— Може би е искала само да ни изплаши.

— Не, Алан, не се заблуждавайте. Гагул отмъсти за смъртта на Тоуала.

— И ще трябва да умрем сега, след като намерихме съкровищата? Нима проклетите диаманти наистина носят нещастие, както го донесоха на португалеца Да Силвестра?

— Боя се, че да, скъпи приятелю. Никой от нас не знае тайната на каменната плоча.

— Но може би има някакъв излаз? — каза Гуд.

— Да потърсим — отвърна генуезецът. — Да прегледаме пещерата, докато има масло в лампата.

— Проклета вещица!… — извиках аз. — Ако само се измъкна оттук, няма да я оставя жива…

— На работа! — каза генуезецът. — Минутите са по-скъпи от всички диаманти.

Приближихме се до камъка, който ни разделяше от останалия свят, и се опитахме да го отместим, но не постигнахме никакъв резултат. Той беше толкова тежък, че биха били необходими сто души, за да го повдигнат. Лесно е да се разбере, че ние не можехме да имаме такава огромна сила.

Прегледахме внимателно всички пукнатини, удряхме с приклади по стените, за да ги прислушаме, надявайки се да открием тайнствения механизъм и да го турим в действие, но напразно. По стената нямаше никакви следи от механизма. Тя се изправяше пред нас внушителна и неуязвима.

— Нищо! Нищо… — възкликна Гуд с растящо безпокойство. — Осъдени сме да умрем от глад сред нашите съкровища. Да, сега разбирам подигравателните думи на проклетата вещица! Яжте ги диамантите! Пийте ги!… Нещастницата сякаш ни предупреждаваше, че ще ни остави да умрем от глад!

— Но къде се намира тайната пружина, която повдига камъка? — попитах аз раздразнен. — Не е ли тук, вътре?

— Боя се, че не — отвърна ми господин Фалконе.

— Нима ще чакаме тук да умрем? — попитах отчаяно.

Генуезецът ме погледна, без да отговори. Беше пребледнял като Гуд и по лицето му се четеше неизмеримо безпокойство. Страхът от бавна и мъчителна смърт сред мрака на тази пещера бе започнал да обзема и този така смел и издръжлив и в най-тежки изпитания човек.

Няколко мига никой не проговори ни дума. После генуезецът разтърси глава и каза:

— Има още една малка надежда.

— Каква? — попитахме ние сподавено.

— Ако пещерата има някакъв изход, непознат даже и на вещицата.

— Да потърсим — каза Гуд. — Светлината на лампата вече отслабва и скоро маслото съвсем ще се свърши.

Върнахме се в галерията и оттам се отправихме към диамантената пещера.

Минавайки покрай трупа на негъра, прибрахме кошницата с провизии, която той бе донесъл със себе си.

Уви! В нея имаше много малко неща: около два килограма сортово брашно, няколко банана, къс месо и стъкло вода, не повече от литър и нещо. С това можехме да изкараме най-много три дена, и то твърде пестеливо.

Влязохме в пещерата и започнахме да преглеждаме стените. Чукахме по тях с прикладите на пушките, за да проверим дали няма някъде кухина. За голямо съжаление скалата навсякъде беше еднакво плътна и здрава.

Студена пот обля челото ми и аз се почувствувах загубен заедно с нещастните ми другари.

— Алан, колко е часът? — попита господин Фалконе с треперещ глас.

— Шест — отвърнах аз, след като погледнах часовника си.

— Струва ми се, че влязохме тук към два часа.

— Да, господин Фалконе.

— Значи тук сме вече от четири часа.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз.

— Лампата имаше масло само за пет часа.

— Значи след малко ще останем в пълна тъмнина. Каква жестока смърт ни се готви! Имате ли още някаква надежда, господин Фалконе?

— Може би да.

— Каква?

— Предполагам, че Иньози и Инфадоу, като видят, че не се връщаме, ще изпратят тук хора да ни потърсят.

— Но ако никой не знае тайната на каменната плоча, как биха могли да ни освободят?

— Гагул каза, че кукуанските царе я знаели.

— Но Иньози сигурно не я знае — казах аз. — Ако я знаеше, нямаше да заплашва старата вещица, когато отказваше да ни доведе.

— Тогава всичко е загубено — промълви генуезецът с примирение. — Да се оставим в ръцете на съдбата и да чакаме смъртта си.

В този миг пламъкът на лампата започна да трепти и да гасне.

— Господин Фалконе! — викнах аз. — Оставаме в пълен мрак.

Генуезецът не отвърна. Бе седнал на един камък, с ръце на глава, сякаш бе потънал в дълбоки размишления.

— Сбогом, светлина! — промълви Гуд.

Пламъкът се увеличаваше и спадаше и продължаваше да пращи. Освети за последен път огромния куп слонови зъби, гърнета, пълни със златни късове, трите сандъка с диамантите и бледите ни и разстроени фигури, а после изведнъж угасна, за да ни остави в пълен мрак.