Пещерите на съкровищата

Глава IVЛОВ НА ЗЕБРИ

Два дни по-късно привършихме подготовката и напуснахме Дюрбан, като следвахме левия бряг на Момаас, река, която извира към границите на Кватламба в страната на племето базуто и се влива след кратко течение близо до пристанището Натал.

Ще бъде много отегчително да ви разказвам всички приключения през време на пътуването ни през колонията Натал. Още повече че не беше ни се случило нещо кой знае колко интересно и необикновено. Трябваше да минем повече от триста левги, преди да стигнем Сулиманските планини. По всичко личеше, че голяма част от пътя ще трябва да вървим пеша, тъй като мухите цеце, чиито ухапвания са смъртоносни за воловете, се намират в изобилие във вътрешността на Натал. По тази причина рано или късно щяхме да останем съвсем без волове.

Пътуването през Натал мина, без да ни се случи нещо интересно. Вървяхме бързо и за два месеца стигнахме в Иниати, най-предната станция в страната на матабелите. По-нататък трябваше да се простим с колата. От двадесетте вола ни бяха останали само дванадесет, всички в твърде лошо състояние. Четири бяха умрели от жажда, три други — от ухапванията на мухите цеце, а осмият бе ухапан от една от най-отровните змии, наричани желязно острие.

Подарихме на водачите и на Кива колата и животните и смело навлязохме в Грикваланд, за да се приближим до пустинята. Минавахме през красива местност. Наоколо се издигаха величествени планини, покрити с буйна растителност; пред очите ни се разстилаха огромни равнини, засети с плодородни плантации или покрити с горички от мимоза, дървесни папрати и банани, под които човек едва може да си пробие път сред множеството корени и паразитни растения, които се простират от един клон на друг, като образуват същински плетени мрежи.

Дивите животни тук бяха в изобилие, особено по ония места, където колибите бяха по-редки. От време на време из храеталаците изскачаха стада антилопи с тъмнокафява козина, наричани общо каамас, цели нашарени с триъгълници и ъгли. Понякога пък близо до горичките, но на почтително разстояние от нас се появяваше дългата шия на жирафа, която Пазеше някое стадо от сто-двеста зебри. Тези животни, макар че толкова малко си приличат, живеят като много близки.

От два дни вървяхме през тези местности. Те ставаха все по-пусти и по-пусти. Сутринта на третия ден, тъкмо когато поемахме отново, Умбопа се приближи към мен с тайнствен вид.

— Какво искаш? — го попитах.

— Господарю, може да падне богата закуска — ми отговори той.

— Да не си видял антилопи?

— Не, господарю, открих стадо зебри.

— Къде е?

— Пасе ей в онази горичка.

— Не ги ли пази някоя жирафа?

— Не. И тъкмо затова дойдох да те предупредя. Ако дойдеш, ще ги изненадаме и ще ударим някоя.

Съобщих на приятелите си това и веднага се отправихме нататък, следвани от Венговел и водени от Умбопа.

Минахме вдясно от едно поточе и се насочихме към горичката, която ни бе посочил негърът. Но щом стигнахме там, забелязахме, че зебрите вече се бяха отдалечили към гористите хълмове, които се издигаха на половин километър пред нас.

— Ще ги гоним — каза решително господин Фалконе.

— Разбира се — отвърнах аз. — Сигурно освен зебри там има и други животни.

— Чудесно! — възкликна Гуд. — Ще падне богат лов.

— Обаче трябва да бъдете благоразумни и винаги да се държите срещу вятъра, ако не искате дивечът да избяга и да останем с празни уста.

Напредвахме предпазливо, като се прикривахме зад гъстите храсти. След половин час стигнахме върха на един хълм.

Нищо не би могло да предаде гледката, която се откри пред очите ни. Гъста зелена трева се разстилаше надлъж и нашир, а сред нея се разхождаха зебри, жирафи и биволи. Малки поточета извиваха като змийчета през високата трева и я поддържаха свежа и буйна. По-нататък шумяха гъсти горички, в които още не бе стъпвал бял човек. Антилопите ни погледнаха любопитно и офейкаха с пъргавите си крака. Тук-таме се изправяше по някоя голяма черна змия, тъкмо по средата на пътеката, за голям ужас на нашите негри, които вървяха боси.

Африканските животни се плашат лесно. Много е трудно да се приближиш до тях. Обикновено трябва да се напредва пълзешком, а животното винаги избягва на толкова голямо разстояние, че трябва да имаш отлична пушка и съвсем сигурно око, за да можеш да го повалиш с един куршум.

За да увеличим изгледите за успех, ние се разделихме на две: генуезецът и Гуд поеха вдясно, а аз ги последвах малко след това почти в същата посока, като уговорихме да се срещнем в подножието на планината Пагари.

— Не се отклонявайте много — каза Умбопа, който остана при мен. — Тази страна е опасна. Пълна е с крадци и разбойници, които вдъхват ужас сред местното население.

Но аз не мислех нито за злосторниците, нито за местното население, нито за самия негър. Струваше ми се, че съм на царски лов сред вълшебен парк — толкова прекрасна, бляскава и богата беше гледката. Пребродих горичките, които се намираха наоколо, и при всяка гънка на почвата пред нас се раздвижваха стада животни и бягаха през вълнистата зеленина. Аз се движех безшумно и често пълзях на големи разстояния, за да се доближа до някое от тях.

Наоколо нито едно село, нито едно човешко същество. Безкрайно, непознато пространство, сякаш кътче от земния рай.

По едно време отдясно се чу сигналът на генуезеца и Гуд. Аз се запътих нататък и ги намерих на края на горичката.

— Ще трябва нашите хора да заобиколят онова голямо стадо зебри — каза генуезецът. — А ние в това време да слезем надолу.

Той посочи с ръка едно почти изсъхнало езерце, около което се виждаха множество пресни следи. Това показваше, че животните прекарваха там любимите си часове.

Умбопа заобиколи горичката и се насочи към края на полянката. По нея се движеха черни точки, представляващи стада от животни, които се забавляваха. Аз, генуезецът и Гуд навлязохме в горичката с пълни пушки. Без да проговорим дума, почти цял час ние чакахме въздействието, което приближаването на нашите негри трябваше да произведе върху животните.

Предвижданията ни бяха точни. Една жирафа, пазачка на великолепно стадо зебри, първа подуши опасността, която заплашваше другарките й. Щом забеляза нашите негри на края на горичката, тя побягна с лек тръс към източния край, където се намирахме ние.

Аз имах вече твърде голям опит в африканския лов, за да се оставя да бъда изненадан от зрителната измама. И въпреки изкушението, от което сърцето ми тупаше усилено, не стрелях веднага.

И добре сторих. Животното се намираше твърде далеч от обсега на оръжието ми, макар и да изглеждаше съвсем близо.

Като сметна, че е изчезнала всякаква опасност, стадото с весело подскачане потегли към езерцето. Гледката беше чудесна: сякаш бойни коне с развяна на вятъра грива и пръхтящи ноздри, красивите зебри люшкаха изящните си гърбове и подскачаха сред тревата с тънките си крака, като си играеха, подобно на ученици през междучасие. Малко по-нататък, спряла до едно дърво, жирафата неспокойно дъвчеше зелени листа.

Коленичили на земята с насочени пушки, притаихме дъх, прицелихме се и миг след това отекнаха три изстрела.

Изплашени, животните побягнаха към полянката, изпратени от още три изстрела. Една зебра се спря, облегна се на едно дърво от близката горичка и се повали на земята.

Спуснахме се веднага, тъй като се бояхме да не се вдигне и побегне отново. Един куршум бе минал през хълбока й, но не беше достатъчен, за да я повали. Това бе направил някой от следващите куршуми.

Беше голяма колкото муле, с бяла козина, нашарена по гърба и краката от успоредни бели черти. Двата цвята изпъкваха ясно един от друг, без никакво междинно преливане.

Когато негрите дойдоха при нас, Умбопа забеляза, че сме сгрешили, дето сме излезли от скривалището си.

— Ако не бяхме се показвали — каза той, — стадото сигурно щеше да се върне при ранената, щеше да я заобиколи и щеше да се опита да разбере защо остава назад. Благодарение на това бихте могли да убиете множество зебри. Само жирафата не би се появила вече.

Няколко часа по-късно на огъня се печеше голямо парче зебра. След печеното последва ядене, което мина твърде весело, даже и като не държим сметка за глада, който всеки ден ни правеше по-ненаситни, и за палмовото вино, с което го заляхме. Този банкет остави дълбок спомен у всички ни, тъй като беше един от най-хубавите през цялото време на нашето пътуване.

Гуд беше особено възхитен от първия ни лов и не преставаше да ме обсипва с въпроси за най-добрия начин да се приближим до животните и за ловкостта, която се изисква, за да можем по-лесно да ги повалим.

— Все пак се надявам — каза той изведнъж, — че ще ни помогнете да убием и някой слон. Казват, че ловът на слонове е твърде интересен.

— Не само интересен, но и опасен — отвърнах аз. — Не можеш да се изпречиш на пътя им току-тъй, без да почувствуваш истински страх.

— Чувал съм, че обикновено слоновете бягат от човека.

— Това е вярно. Но ако ги раните, забравят всякакво благоразумие и нападат яростно ловеца, без да се грижат за куршумите му. Аз видях веднъж как един приятел, истински ловец, безстрашен, упорит, с непогрешима стрелба, загуби злощастно живота си, смачкан на пита от хобота на един ранен слон.

— Разкажете ни тази история, Алан! Ловните приключения ме интересуват извънредно много.

— Разкажете, разкажете — добави господин Фалконе. — И без това трябва да чакаме горещините да спаднат малко. Часът е едва единадесет, а по-рано от четири часа след пладне не можем да тръгнем, ако не искаме да получим слънчев удар.

— Няма ли да ви отегча? — попитах аз.

— Знаете, че ние винаги слушаме с удоволствие вашите ловни приключения.

— Тогава ще ви разкажа.

Запалих лулата си, разположих се колкото може по-добре под сянката на една огромна акация и започнах разказа си:

— Има близо седем години оттогава, но си спомням, сякаш този печален лов беше вчера. По това време се намирах край границите на Оранж, по-точно, в околностите на Дорп, където бях отвел няколко португалски търговци, които искаха да търгуват с племето базуто и с бурите от Блъмфонтен. Една заран дойде при мен един от тези португалци на име Робледо и ми предложи да отидем на лов за слонове. Предната вечер няколко негри бяха забелязали стадо слонове, което се беше отправило към река Каледон, и бяха съобщили на белите с надежда да получат нещо от предстоящия богат лов.

Приех с удоволствие, тъй като и аз винаги съм бил твърде страстен ловец. Взехме с нас още двама други португалци и трима негри, на които бяха поверени кучета, обучени за лов на едър дивеч.

Стигнахме гората и започнахме да пълзим. Така изминахме повече от сто крачки, но много скоро започнаха трудностите, тъй като големите дървета се свършиха и започнаха гъсти и съвсем ниски храсталаци.

От време на време се поспирахме да поемем дъх и да извадим тръните от ръцете си. След половин час открихме стадо слонове, състоящо се от един стар мъжки слон и от десетина женски, всички извънредно едри.

Спряхме се. Пот течеше от челата пи. Сърцата ни тупаха усилено.

— Спокойно и не бързайте да стреляте — казах аз на португалците, — особено вие, Робледо, не се увличайте много, за да не пострадате.

— Не бойте се — ми отвърна той.

Слоновете изглеждаха спокойни. Само старият вдигна два-три пъти хобота си, давайки признаци на безпокойство. Малко по малко обаче недоверието му се разпръсна и той се върна към предишното си занимание, което се състоеше в повалянето на едно голямо дърво, чиито листа после щеше да яде.

Възползувахме се от това, за да спечелим още петнадесетина крачки. Някои от слоновете чуха шумоленето на храстите и се обърнаха към нас с вдигнати хоботи.

— Стойте сега — казах тихо, като се обърнах към португалците, — поемете си дъх и не стреляйте, преди да ви дам знак.

Без тази мярка точността на стрелбата ни едва ли щеше да бъде сигурна. Ние бяхме толкова уморени, че ръцете ни трепереха.

Миг след това, който трябва да се е сторил на другарите ми цяла вечност, скочих на крака и извиках:

— Огън!

Португалците мигом се изправиха и поздравиха слоновете с общ залп.

Аз се прицелих в стария слон и го ударих право в челото. Отначало колосът изглеждаше силно изненадан от неочаквания залп, после разтърси широките си уши и като вдигна голямата си глава, изрева така силно, че ние настръхнахме. Миг след това той се спусна към нас, последван от цялото стадо.

Когато слонът е развълнуван, възбуден от гняв или от някаква рана, бяга извънредно бързо и поваля всичко, което се изпречва пред него.

Бях най-силно застрашен от всички. Затова с всички сили побързах да се прикрия в горичката. В този момент един от ловците удари колоса с още един куршум и го спря за малко. Използувах случая и напълних отново пушката си, без обаче да преставам да бягам, като извивах на зигзаг, за да попреча на дебелокожото да ме настигне.

Докато ставаше това, португалците, след като безуспешно се бяха опитали да убият една грамадна женска, се бяха пръснали из гората. Аз можех да разчитам само на собствената си смелост и на собствените си крака.

Раненият слон не се уморяваше да ме преследва. За щастие аз не губех хладнокръвие и се целех добре. Още три пъти бях ранил вбесеното животно и все така тичайки, се опитах да напълня още веднъж. Този път обаче не успях. Препънах се в корена на едно дърво, който се издаваше над земята, и с всичка сила се сгромолясах долу. Слонът беше само на десет крачки от мен и не можа да се спре. Отмина ме, но много скоро се върна към мен с вдигнат във въздуха хобот, готов да ме смачка.

Смятах, че съм загубен безвъзвратно. Внезапно от един храст изскочи португалецът Робледо, следван от няколко кучета.

— Вземете, Алан — извика той и ми подаде друга карабина.

— Благодаря — отвърнах аз и я поех. — А сега бягайте, защото слонът не се шегува.

Тъкмо изрекох тези думи, кучетата се спуснаха върху грамадното животно. За миг то съсредоточи цялото си внимание върху новите неприятели.

— Бягайте, Робледо, бягайте! — извиках с всички сили. — Ако не го улуча както трябва, ще се хвърли върху нас.

— Е добре, ние ще издържим нападението — каза смело Робледо.

Разярен още повече от кучетата, слонът се обърна пак към нас.

Аз го очаквах спокойно. Щом дойде на тридесет крачки, аз и Робледо стреляхме едновременно. Но въпреки нашите очаквания колосът, макар и още веднъж ранен, се задържа на крака. Облян в кръв, той се насочи към нас с вдигнат във въздуха хобот и нададе страхотен рев.

— Бягайте! — извиках на Робледо.

Близо до мен се случи един грамаден баобаб и аз се скрих зад дънера му. Португалецът обаче не свари да избяга и миг след тава се развяваше на двадесет стъпки от земята. Слонът го бе сграбчил с хобота си и го размахваше като перце. В същото време го стягаше и раздробяваше ребрата му.

— Помощ! — с последни сили извика нещастникът.

Отчаян, изплашен, аз напуснах убежището си и се затекох срещу дебелокожото. Насочих пушката и я изпразних почти от упор, като го раних близо до дясното око.

Грамадното животно, сега вече смъртно ранено, се залюля от дясно на ляво, после избълва цял порой кървава вода Последният му час бе ударил и той искаше да умре достойно. Без да пусне нещастния португалец, който представляваше вече само куп кърваво месо, слонът се облегна на едно голямо дърво и за миг като че не дишаше вече. После се наведе напред. Едри сълзи потекоха по грапавата му кожа. Един могъщ рев бе сякаш последната му въздишка. След това се повали на земята, повличайки със себе си и дървото, на което се се бе облегнал.

С всичка сила се завтекох Да помогна на португалеца, но както можете да си представите, нещастникът отдавна беше мъртъв.

— Толкова страшен ли е слонът? — ме попита Гуд, който бе слушал разказа ми с живо внимание.

— Пожелавам ви да не се случите пред него, когато е ранен — отвърнах аз.

— Един куршум не стига ли да го убие? — попита генуезецът.

— Стига, но трябва да е дум-дум.

— А с нашите не може ли?

— Ако бъде ранен в раменната става, може, но не умира моментално.

— Какво ще кажете, приятелю Гуд? Вие сте дошъл в Африка с намерението да избиете купища слонове, нали? — попита усмихнато господин Фалконе.

— С нас е един прочут ловец, който все някога ще ни предложи да вкусим слонски хобот или бут.

— Ако ни се удаде случай, няма да пропусна да ви задоволя, господине — отвърнах аз.

— Надявам се, че ще ги срещнем.

— Сигурно!

— Тогава не забравяйте обещанието си!