Пещерите на съкровищата

Глава XVIIIЗАВРЪЩАНЕ

Малко след тази среща, която беше съвсем неочаквана за нас, седяхме пред чудесно печено, което издаваше апетитен аромат. Още не преминала радостта ни от освобождението, ние се наслаждавахме на хубавата закуска.

След като се нахранихме, разказахме накратко на Инфадоу и неговата свита изумителните ни приключения. През време на разказа ни те неведнъж проронваха сълзи и неведнъж потръпваха от ужас.

— А какво стана с проклетата Гагул? — попита зачудено Инфадоу, когато завърших разказа си.

— Нима не се е върнала при вас? — попитахме ние също така учудени.

— Не, никой от нас не я е виждал — отвърнаха кукуаните.

— Дали не е загинала при спускането на плочата? — попита господин Фалконе.

— Може би — отвърнах аз.

— Бих искал да се уверя в това — каза Гуд. — Аз се заклех да отмъстя за смъртта на Фоулата и няма да напусна тази страна, преди да установя, че тази хиена е мъртва. В противен случай ще трябва да я удуша.

— Но ти защо си дошъл тук? — попитах Инфадоу.

— Смятахме, че вече сте мъртви. Тъй като вие се забавихте, Иньози се обезпокои за вас и ме изпрати тук да ви търся и да изследвам пещерата.

— Знаеш ли входа?

— Да — отвърна вождът. — Влизал съм вече в пещерата на смъртта, където отнесох бащата на Иньози, след като бе убит от Тоуала.

— А тайната на диамантените пещери? — попитах аз.

— Уви, не! Ако я знаех, бих ви довел аз, вместо да ви поверим на старата хиена. Бели хора, сега, след като се нахранихте, починете си, а после ще потеглим за Лоо, за да успокоим царя.

Приехме съвета, тъй като бяхме толкова уморени, че едвам се държахме на крака след толкова умора, вълнения и безсънни нощи.

Проснахме се под палатката, която негрите бяха вече направили, и така можахме най-после да вкусим няколко часа сладък сън.

В това време Инфадоу бе извършил подготовката за пътуването, тъй като бързаше да ни отведе при царя. Но преди да напуснем планината, ние пожелахме да видим още веднъж пещерата на смъртта, за да разберем какво бе станало с Гагул и да се опитаме, ако може, да влезем в пещерата на диамантите, макар че аз и Гуд вече бяхме напълнили джобовете си и притежавахме несметни богатства.

Водени от стария вожд, влязохме отново в пещерите и лесно стигнахме там, където бившите кукуански царе заобикаляха зловещата маса, върху която Тоуала бавно се вкаменяваше.

Като стигнахме до огромната плоча, която затваряше входа към пещерата на съкровищата, забелязахме една черна мършава ръка, която бе напълно откъсната. Познахме я веднага — ръката на Гагул.

Разбрахме всичко: нещастницата в страха си, че няма да успее да излезе навреме, бе протегнала ръката си отвътре на пещерата и бе спуснала тайната пружина, предпочитайки да бъде смазана под каменната плоча, вместо да рискува да бъде заловена от нас или пък ние да стигнем навреме, за да избегнем страшната смърт, на която ни бе обрекла.

Помъчихме се да открием тайната, но напразно загубихме времето си. Каменната стена нямаше никаква следа и изглеждаше съвсем гладка и еднаква навсякъде. Старицата бе отнесла тайната със себе си.

Наистина оставаше проходът откъм мината. Но ние бяхме вече толкова много изстрадали из ужасните галерии, че никой от нас нямаше желание да навлиза отново в тях и да рискува да се забърка в подземния лабиринт.

Към залез слънце напуснахме планината на път за Лоо. Два дни след това бяхме отново при славния Иньози, комуто разказахме нашите преживелици. Научавайки края на Гагул, той каза:

— Доволен съм, че старата вещица е получила заслужено наказание. От дълги години тя беше отрова за нашата страна. Насъскваше едни от кукуаните да се бунтуват против другите, предизвикваше жестоки убийства, като че изпитваше някаква нужда непрекъснато да причинява смърт на другите, за да продължава собствения си живот. След нейната смърт в царството ми ще настъпи траен мир.

После ни погледна тъжно и каза:

— Истина ли е, че се готвите да ни напуснете?

— Да — отвърна господин Фалконе, — няма какво да правим вече тука. Ти дойде с нас като прост служител, а те оставяме могъщ цар на народ, който ти е напълно предан. Ние дойдохме тук да търсим брат ми, но за съжаление не го намерихме.

— Какво мога да направя за вас, за да изразя благодарността си?

— Управлявай народа си справедливо, мъдро и скромно. Премахни жестоките нощни тържества, които струват толкова много кръв на твоите поданици. Бъди щастлив, Иньози, и никога не забравяй, че си длъжен да зачиташ живота на поданиците си.

Царят мълча известно време, закрил лицето си с ръце, а после рече с нажален глас:

— Заклевам се, че ще следвам мъдрите съвети на добрите бели хора. Но никога няма да мога да се утеша за тяхното отсъствие. Защо напускате моето царство? Нима ви липсва нещо? Или съм направил нещо, което не ви е харесало? В дните на нещастието вие ми оказахте мощната си подкрепа, а сега, когато станах цар, когато в страната настава мир, когато трудностите преминаха, вие искате да си вървите. Не, скъпи приятели, останете в моето царство, останете при мен. Вземете всичко, каквото пожелаете, искайте ми каквото ви трябва, аз съм готов и винаги ще бъда готов да задоволя и най-малките ви желания. Вие виждате, моята страна вече е спокойна. В нея занапред ще се живее щастливо. Тук нищо не липсва. Бихте могли да бъдете по-доволни тук, отколкото в културните страни.

— Благодаря, Иньози — каза господин Фалконе с развълнуван глас. — Ние оценяваме доброто ти сърце. Но искаме да видим отново нашата родина.

— О! — каза горчиво той. — Сега ви разбирам! Вие не искахте нищо друго освен диамантите. Сега те са у вас и вие ги предпочитате пред приятеля си. Вие сте алчни за богатства, както всички бели хора. Да бъдат проклети блестящите камъни, които ми отнемат белите приятели! Ще обявя смъртно наказание за всеки, който ги използува в моето царство. Вървете, бели хора! Можете да тръгнете когато пожелаете. Ще ви дам свита да ви изпрати. Казах!…

— Иньози — казах аз, поставяйки нежно ръка на рамото му. — Забрави ли как туптеше сърцето ти, когато се намираше в Натал?… Ти въздишаше по родната страна и всички прелести на нашите градове, и всички удобства на нашата култура не можеха да те накарат да забравиш нито да сподавиш горещото желание, което те тласкаше към земята на кукуаните. А защо искаш нашите сърца да не се вълнуват от същите чувства? Там аз оставих моя син. Защо искаш баща му да го изостави?

Иньози наведе глава. Очите му бяха насълзени.

— Ти каза истината, бели приятелю — каза той. — Думите ти са прави. Да, разбирам желанието ви да се върнете в родната страна. Вие ще си отидете, но сърцето ми ще остане все така опечалено, защото чувствувам, че никога вече няма да ви видя, никога няма да чуя нещо за вас. Когато годините прошарят косите ви и започнете да се гушите край огъня, обърнете мислите си назад и си спомнете дните, които прекарахме заедно. Спомнете си жестоката борба за освобождението на поробените кукуани и края на престъпленията на Тоуала, когото ти, генуезецо, повали благодарение на твоята сила. Вървете, преди очите ми да са се облели със сълзи! Сбогом, бели приятели! Бъдете щастливи в страната на вашите бащи…

Той стана. Приближи се към нас, гледайки ни продължително, сякаш искаше да запечата завинаги в сърцето си нашите образи, после закри лице с мантията си и се отпусна на стола си, като започна да хълца сподавено.

Ние мълчаливо се отдалечихме, натъжени от раздялата, и влязохме в нашия краал, без да разменим дума.

На другия ден напуснахме столицата на кукуаните. Инфадоу ни придружаваше със свита от двадесет души, избрани от полковете на биволите.

Въпреки ранния час около краала ни се бе насъбрал народ, дошъл да ни изпрати.

Мъжете се хвърляха в краката ни и притискаха колената ни. Жените целуваха ръцете ни и хвърляха върху ни цветя. Тази непринудена и неочаквана демонстрация живо ни развълнува.

Инфадоу ни поведе през планините, поемайки по един широк път, намиращ се на север от големия път, по който бяхме минали вече. Този път беше по-удобен от стария, тъй като беше по-равен. Ловците го предпочитаха, когато отиваха към културните страни да продават щраусовите пера.

От един такъв ловец Инфадоу научи, че сред пустинята, която ние се готвехме да преминем, се намирал обширен и плодороден оазис. Той ни посъветва да се насочим към него, за да не рискуваме да умрем от жажда сред нажежените пясъци.

Това ни накара да допуснем, че майката на Иньози, преди да стигне в колонията Натал, е стигнала в този оазис, спасявайки по този начин себе си и своя син.

Четири дни по-късно стигнахме голямата планинска верига, която разделяше плодородната кукуанска земя от огнените пясъци на пустинята.

Раздялата с Инфадоу и свитата му бе трогателна. Смелият и юначен вожд, преди да ни напусне завинаги, ни прегърна, после се разделихме и ние поехме бързо през пясъците на път за оазиса. Там смятахме да останем за малко, преди да предприемем втората и по-дълга част от пътя, за да стигнем в ситандския краал.

Бяхме се вече отдалечили от свитата, когато Инфадоу ни настигна, за да ни поздрави още веднъж. Старецът бе с насълзени очи и като че не се решаваше да ни напусне.

— Сбогом, бели хора! — ни каза той, като хълцаше. — Никога вече няма да ви видя… но винаги ще си спомням вашата смелост в боя. Никога няма да забравя страшния двубой, в който бе убит Тоуала. Сбогом още веднъж, безстрашни хора!

Ние бяхме силно развълнувани от тази проява на привързаност. Гуд бе така дълбоко трогнат, че реши да поднесе за спомен на стария вожд своя монокъл, с който не бе се разделял и през най-тежките моменти. Инфадоу оцени правилно този дар и веднага разбра каква слава щеше да му донесе в очите на съотечествениците му това парченце стъкло, принадлежало досега на белия човек.

След няколко безуспешни опита той успя да го нагласи на едно от очите си. Той беше развълнуван и горд от това украшение, за което може би би му завидял и самият Иньози.

Пътуването ни през разпалените пустинни пясъци започна. Вървяхме по цял ден. Бързахме да стигнем по-скоро в културните страни. Вечерта спряхме в една долинка, където намерихме малко сухи храсти.

Тъй като знаехме, че дивите животни не смеят да се приближават до огъня, събрахме храсти, колкото можахме да намерим, а след това си приготвихме вечеря от соргови питки, печено месо и местна бира.

Първата нощ мина спокойно. На другия ден поехме отново напред под палещите лъчи на слънцето. Два дни още вървяхме сред пясъците, след което, на четвъртия ден от нашето тръгване, лишени от храна и съвършено отпаднали, спряхме в подножието на група сухи, каменисти хълмове.

Положението ни ставаше все по-лошо. Оазисът никъде не се виждаше. Отново бяхме застрашени да умрем от жажда. Запасите ни се намаляваха всеки час. Оставаха ни само две стъкла вода.

— Да спрем за малко и да претърсим тези хълмове. Може би ще намерим някакво кладенче — каза генуезецът. — Оазисът сигурно е още твърде далече. Не е разумно да продължаваме пътя така уморени и без троха сорго.

— А няма ли вода, няма да има и дивеч — отвърнах аз.

— Все пак, знаете, щраусите идват и към най-сухите пустинни места.

— Да, понеже те могат да търпят жаждата по-дълго и от камилите. Но досега все още не сме видели нита една от тези птици.

— Да се надяваме — заключи господин Фалконе.

След няколкочасова почивка се насочихме към хълмовете, за да ги изследваме.

Слънцето преваляше на запад сред кървавочервен хоризонт, а луната едва се показваше, когато стигнахме на върха на най-високия хълм. Устремихме погледи по всички посоки и в дъното на една тясна, продълговата долина открихме някакви дървета, наподобяващи акации.

— Може би там има някакъв поток — каза Гуд.

— Не е чудно — отвърнах аз.

— Тогава ще намерим и дивеч.

— Да отидем нататък — предложи генуезецът.

Слязохме бързо от хълма и стигнахме долината. Освен акации намерихме и гъсти храсти бели мимози и прекрасни дървесни папрати, които хвърляха прохладна сянка.

Като продължихме изследванията си, открихме и едно обширно блато, в което се изливаха водите, събиращи се в гънките на хълмовете през редките, но извънредно изобилни дъждове, които понякога падат по тези области.

По пясъка на брега на блатото личаха следи от множество животни, — щрауси, антилопи, жирафи, зебри и даже лъвове.

В момента не се виждаше никакво животно. Но щом имаше следи, това означаваше, че животните от околността идват от време на време да утолят жаждата си.

— Да почакаме тази нощ тук — казах аз. — Обещавам ви добра вечеря.

— Стига само да не дойде от оня дивеч, с ноктите и зъбите — забеляза Гуд.

— И него ще посрещнем с нашите пушки, нали, Алан? — каза господин Фалконе.

— Защо не? — отвърнах аз. — Лъвското месо не е толкова лошо, колкото някои смятат.

— Трябва да е жилаво като старо магаре — каза Гуд.

— Е, не е крехко, разбира се. Но на гладни хора може да се услади.

Утолихме жаждата си, а след това, бидейки съвсем уморени, се изтегнахме под свежата сянка на едно папратово дърво и скоро заспахме дълбок сън.

Когато се пробудих, слънцето бе залязло. Луната грееше усмихнато на чистото безоблачно небе. Другарите ми сладко спяха и събираха сили за по-нататъшния път. Аз извадих лулата си и два кремъка, които ми бе подарил Инфадоу. Тъкмо щях да запаля лулата, когато до ушите ми стигна някакъв шум от раздвижване на листа.

Подозирайки, че някакъв звяр ни дебне, напълних внимателно пушката си, после разтърсих силно господин Фалконе, който спеше до мене, и му казах:

— Ставайте веднага, господин Фалконе.

— Какво има? — попита генуезецът полусънен, като търкаше с ръце очите си.

— Струва ми се, че вечерята иде.

— Под каква кожа?

— Засега не зная, но скоро ще научим.

— Само да не я изпуснем.

Събудихме и Гуд и му обяснихме какво става. След това се притулихме сред един гъст храсталак и зачакахме животното да се появи, за да го обсипем с куршуми.

Няколко минути до ушите ни не достигаше никакъв шум. След малко обаче при бледата лунна светлина забелязахме някакво огромно тяло да се промъква сред мимозите. Отначало помислихме, че е слон, макар и да ни изглеждаше малко по-нисък от обикновено.

— Що за животно е това? — промърмори Гуд.

— Прилича на слон — каза господин Фалконе.

— Или хипопотам?

— Хипопотам в пустинята! Тук няма нито реки, нито езера.

— Не е нито едното, нито другото — казах аз, след като разгледах внимателно животното.

— А какво е тогава? — попитаха те.

— Носорог.

— Неприятна среща — каза генуезецът.

— Съвсем неприятна. Носорозите са по-опасни от лъвовете, слоновете и хипопотамите.

— Тогава да го оставим да пие спокойно.

— А какво ще вечеряме? — попита Гуд.

— Ще видим по-късно — казах аз. — Ако ви е мил животът, не стреляйте.

Наистина нищо не бихме спечелили от това, ако стреляхме по носорога. Той е едно от най-силните животни, каквито съществуват, и при това е извънредно смел. Когато е разгневен, а това е почти винаги, не се колебае да се хвърли даже върху цяло негърско племе, колкото и да е въоръжено. Освен това е много трудно да се убие, тъй като кожата му е извънредно дебела и много рядко куршумите успяват да го засегнат в някое слабо място.

Носорогът, който беше пред нас, имаше повече от четири метра дължина. На носа си имаше страхотен рог, висок около един метър. С това оръжие той би могъл да прободе всеки неприятел.

Имайки подозрителен характер, щом излезе от храсталаците, той се спря и започна да се оглежда наляво и надясно и да души шумно въздуха. След това се отправи към блатото и започна да пие вода.

— Алан — каза господин Фалконе, като опираше с пръст спусъка на карабината си, — добро ли е месото му?

— Да не искате да стреляте? — попитах го ужасен.

— Толкова добре е застанал, че ме изкушава.

— Ако ви е омръзнал животът, стреляйте.

— Нямам никакво намерение да умирам, но ми се струва, че с три куршума можем да го повалим и да си хапнем сладко месце.

— Което после няма да можете да смелете, понеже е жилаво като ластик.

В този миг животното, сякаш открило нашето присъствие, обърна глава към нас и стана малко неспокойно.

— Не мърдайте — прошепнах аз. — Ако ни забележи, ще се спусне върху ни като ураган.

— И ние ще го посрещнем с дружен залп — отвърна спокойно генуезецът.

Като каза това, той вдигна пушката да се прицели, но при това движение чукна цевта в един клон. Шумът беше съвсем слаб, но острият слух на носорога го долови веднага.

Подозрителното животно наведе внезапно глава, като ни показа страшния си рог, сякаш готово да се хвърли върху нас, но не мръдна от мястото си. Ние също стояхме неподвижно, готови да го посрещнем с общ залп, макар че аз малко вярвах в действието на куршумите срещу тази жива броня.

Животното все така ни гледаше, изправило рог нагоре, като че се забавляваше с нашето безпокойство. Но изведнъж се върна назад към храстите с поглед, насочен към блатото.

Страшен рев се разнесе по долината и наруши дълбоката тишина, която цареше наоколо.

— Лъв! — възкликна Гуд.

— Ето защо носорогът побърза да се скрие — казах аз.

— Нима тези силни животни се боят от лъвовете? — попита генуезецът.

— Не от страх се скри носорогът — отговорих аз. — Носорозите излизат насреща на всички, даже и на лъвовете. Иска да види какво ще прави лъвът, а след това ще се хвърли отгоре му.

— Изглежда, че ще сме свидетели на страшна борба.

— Сигурно, господине. Но мен ми се струва, че от тази борба няма да спечели нито лъвът, нито носорогът. Ноктите на лъва не могат да направят нищо на носорога, но и рогът на последния едва ли би могъл да пробие ребрата на лъва.

— Вярвате ли?

— Почакайте и ще се уверите.

В този миг се зададе един величествен лъв, който бавно се приближаваше към блатото. Чувствуващ силата си, той се движеше напред, като оглушаваше околностите с мощния си глас.

Като че той не само не взимаше никакви предпазни мерки, но напротив, искаше да извести на всички своето присъствие.

Стъпка по стъпка той стигна отсрещния бряг на блатото и започна да пие вода на големи глътки, като от време на време се оглеждаше наоколо. Може би нощният ветрец бе донесъл до него миризмата на носорога.

— Прекрасно животно — каза Гуд. — Каква разлика в сравнение с тези, които са в клетки.

— И каква величествена походка — добави генуезецът.

— Внимавайте в носорога — казах аз. — Готви се да нападне.

Наистина колосът бе излязъл полека-лека от храстите, без да бъде забелязан от неприятеля, който в това време пиеше вода.

С един скок, който не би могъл да се очаква от носорог, той премина разстоянието, което го отделяше от брега, и после се хвърли сред блатото, вдигайки огромни вълни.

Като го видя, лъвът отскочи назад, изплъзвайки се от тази мощна атака, и се изправи на задните си крака, готов от своя страна да се спусне срещу врага.

Двете животни се гледаха едно друго няколко мига, после носорогът наведе острия си рог и се спусна срещу лъва.

С още един скок лъвът избегна и това ново нападение, после се засили напред и със страшна сила се хвърли върху широкия гръб на нападателя, мъчейки се да пробие кожата му с острите си нокти и да прехапе врата му.

Усещайки, че гърбът му се раздира, носорогът се разяряваше още повече. Скачаше насам-натам, изправяше се на задните си крака, ревеше остро и продължително, хвърляше се бясно сред храстите, като се мъчеше да се освободи от необикновения ездач. Но напразно. Лъвът не напускаше мястото си. Даже удвояваше ударите си и разкъсваше малко по малко кожата на неприятеля, достигайки вече до живо месо.

Като загуби всяка надежда да го отхвърли, носорогът започна да бяга лудо, неудържимо надолу по долината. Видяхме го за последен път сред дърветата при гърлото на долината, а после изчезна от очите ни, без да се бе освободил от врага си.

— Нашата вечеря си отиде — каза генуезецът и бързо се изправи.

— Нека си върви — казах аз. — Не сме загубили кой знае какво. Още повече че месото на тия животни се смила така трудно.

— Смятате ли, че лъвът ще успее да повали носорога? — ме попита Гуд.

— Съмнявам се. Той по-скоро ще изостави ездата си и ще се спаси зад някоя скала.

— А носорогът?

— Няма да загине от раните. Ех, здрава е неговата кожа и не е така лесно да го убиеш.

— Шт!

— Какво има, господин Фалконе? — попитах аз.

— Ето, сега вече вечерята няма да ни избегне. И тази е по-добра и по-безопасна от другата. Гледайте нататък, Кватермен!

Погледнах към пустинята и видях цяла група едри птици, които се приближаваха предпазливо към гърлото на долината, като проточваха дългите си шии.

— Камилски птици — възкликнах аз. — Не мърдайте, ако искате да повалим някоя!

— Ще влязат ли в долината? — попита Гуд.

— Ще видим — отвърнах аз.

Камилските птици се приближаваха бавно, като че се колебаеха какво да правят. Бяха около дузина, всички твърде високи, от два до три метра, изпъстрени с блестящи пера, които имат доста висока цена по всички пазари на земното кълбо.

Ние бяхме готови да ги посрещнем както трябва, но те като че не бяха склонни да се приближат към нас, нито поне да влязат в долината.

След като се полутаха насам-натам, някои от тях започнаха да копаят дупки в пясъка, после легнаха в тях. По това време останалите стояха на стража на различни разстояния.

— Сега разбирам — казах на Гуд. — Легналите са женски и снасят яйца в пясъка. Скъпи приятели, вечерята е готова и е по-вкусна, отколкото очаквахме.

Почаках няколко минути и когато женските започнаха да стават, дадох знак на приятелите ми да ме следват.

Прикривайки се зад храстите и пясъчните хълмчета, натрупани наоколо от вятъра, стигнахме на разстояние един изстрел от камилските птици.

— Целете се в главата — казах аз.

Чуха се три изстрела един след друг. Птиците побягнаха изплашено и вдигнаха след себе си цял облак от пясък. Но след като изминаха петдесет-шестдесет крачки, една от тях се търколи на земята и повече не се вдигна. Другите продължиха своя бяг и скоро изчезнаха зад пясъчните хълмове на пустинята.

Малко след това ние седяхме около буен огън и пиехме щраусови яйца, леко затоплени на незастинала пепел, и чакахме да се изпече един хубав къс месо.

Бяхме намерили петнадесет щраусови яйца, заровени в пясъците. Само две от тях биха били достатъчни да наситят шест души. Ето защо занапред нямаше да се опасяваме от глад. Освен това камилската птица би могла да стигне за две седмици, ако можехме да я запазим. Това обаче беше абсолютно невъзможно, тъй като имахме съвсем малко сол.

В очакване на печеното ние се отпуснахме свободно върху зелената трева, за да починем и поговорим за ловните си приключения, за разните животни и особено за камилските птици.

Вечерята не беше толкова вкусна, колкото се надявахме. Може би поради това, че щраусът беше доста стар, или понеже месото на тези гигантски птици изобщо не е сочно, печеното ни се видя твърде жилаво и ние скоро се уморихме да дъвчем. За щастие, бяхме вече изпили няколко яйца, които бяха не по-лоши от кокошите.

Нощта мина спокойно. Обаче неведнъж из долината се носеха отвратителните крясъци на хиени и зловещият рев на чакали, които, без да ни питат, ни предлагаха своята малко привлекателна музика.