Пещерите на съкровищата

Глава VIЛОВ НА СЛОНОВЕ

Четири дни вече вървяхме сред обширната бекуанска земя, без да срещнем нито едно село, нито един човек.

Може да се каже, че Ситанда е съвсем изолирана от всякакъв населен център. В това пространство от около двеста километра наоколо се срещат само пусти равнини, огромни гори и сухи пясъци, но никъде нито една човешка колиба.

След като изминахме половината разстояние, решихме да направим престой от едно денонощие и да потърсим храна, тъй като всичко, което бяхме взели с нас, бе вече изядено.

Намирахме се сред една верига от хълмове, покрити с гъста растителност. Особено много бяха бодливите растения, наречени Watchteen beche, т.е. почакай малко. Името им беше малко необикновено, но напълно заслужено, тъй като не можеше човек да се движи сред тях, без да се спира на всяка крачка, за да се освободи от бодлите, които са извити като куки и го задържат от всички страни.

Сред тези храсталаци обаче имаше и множество дървета, които дават жълтеникави плодове — любима храна на слоновете.

— Господин Гуд — казах аз, като забелязах тези дървета. — Вероятно тук ще срещнем някое дебелокожо.

— Да не би да сте видели следи от слон? — попита бързо той.

— Не — отвърнах, — но където има такива дървета, има и слонове.

— Да се надяваме, че най-после ще вкусим слонски бут. Казвали са ми, че е великолепно ястие.

— Превъзходно, господин Гуд.

— На шиш ли се пече?

— Не, на фурна.

— Но къде ще намерим тук фурна?

— Ще си направим.

— Сами!

— Почакайте слонът да дойде и ще ви покажа как туземците си правят фурни.

— Кога ще почнем лова?

— Към залез слънце. Ей там долу има малка рекичка. Ще се скрием в гората до нея и ако не дойдат слонове, обещавам ви поне жирафа или антилопа.

— Прието — отвърнаха Гуд и генуезецът.

До вечерта пушихме и разговаряхме за това и онова, а после сменихме патроните на пушките, за да бъдем по-сигурни, и се отправихме към рекичката.

Двамата негри вървяха напред и пробиваха път през гората, като разсичаха с големи усилия бодливите дървета, които ставаха все по-гъсти.

След половин час уморителен път стигнахме реката. Тя не беше голяма. Водите й бяха бистри и студени. Навярно всички животни от околността идваха тук на водопой.

Скрихме се зад дънерите на дърветата, чиито клони се свеждаха над рекичката и хвърляха гъст мрак.

Току-що се настанихме и нашите негри, които бяха преминали на другия бряг на рекичката, за да разчистят храстите, откриха едно стадо жирафи. Бяха около петнадесет-двадесет животни, сред които имаше фаони, т.е. млади жирафи, на височина до два метра, и стари, които достигаха до четири и половина метра. Тези животни са още твърде много разпространени в Африка, особено в южните области. Често може да се случи да срещнете стада от по петдесет до сто жирафи.

Те минаха пред нас в бърз бяг със своеобразната си куца походка и с голям шум, като вдигаха и огъваха шиите си с извънредно смешни движения.

Преди да скочим на крака, те бяха вече далече от нас. Въпреки това Гуд гръмна и по една случайност удари последната, като я нарани в гръбначния [???].

Бедното животно се спря изведнъж, после се повали на земята и почна да размахва отчаяно безкрайните си крака.

— Ху! Ху! Бугуен! — извикаха нашите негри. — Ху! Ху!

— Дявол я взел! — възкликна Гуд победоносно. — Повалих я.

Негрите го бяха нарекли Бугуен (Стъкленото око) поради монокъла му. От този момент славата на поручика бе затвърдена в очите на нашите негри, докато преди това той минаваше за съвсем нескопосен ловец.

Бързо преминахме реката и притичахме до падналото животно. Винаги ще си спомням трогателния вид на нещастната жирафа. Тя обръщаше очи към нас, изпълнени с благост, и като че ни упрекваше. Обилни сълзи струяха по муцуната й.

Макар и тежко ранена, тя правеше отчаяни усилия да стане. Скоро обаче агонията дойде. Крайниците й се разтърсиха от нервни тръпки, кожата й се опъна, шията се подгъна и най-после главата падна на земята.

— Бедното животно! — възкликна генуезецът. — Забелязахте ли изражението на насълзените й очи?

— Да — каза Гуд, — и почти съжалявам, че я убих.

— Успокойте се, като помислите, че сте нанесли хубав удар — казах аз. — Ловът на жирафи е доста труден даже и за професионалния ловец.

— Мен обаче ми се струва съвсем лесен, господин Алан.

— Понеже жирафите минаха под носа ви. Но да знаехте колко са недоверчиви! Усещат ловеца отдалече и ако нямате добър кон, никога няма да ги настигнете. Даже Гордън Къминг, прочутият ловец, който претендира да е убил толкова много жирафи, че е забравил броя им, признава, че винаги е изпитвал големи трудности, когато е трябвало да се приближи до тях.

Докато ние разговаряхме, негрите одраха кожата на жирафата и нарязаха множество пържоли. Разчупиха някои кости и извадиха костния мозък, за да напръскат пържолите и да ги направят по-вкусни.

Скоро на брега на реката бе запален и огън, след като изсякохме бодливите растения на известно разстояние наоколо, за да не избухне пожар. Половин час по-късно се гощавахме с великолепни късове сочно месо.

Като утолихме глада си, запалихме лулите и се изтегнахме край брега да се полюбуваме на луната. В това време тя се издигаше нагоре, като се оглеждаше в спокойните води на бистрия поток. После се заехме да си приготвим легла от прясна трева.

Към полунощ легнахме. Само Умбопа остана на стража, тъй като не беше благоразумно да заспим всички.

Едва ли имаше и половин час, откак бях затворил очи, когато негърът грубо ме събуди.

— Господарю — каза той, като ме разтърсваше, — някакво животно се приближава насам.

Скочих веднага на крака и взех пушката си. Попитах го откъде иде животното.

— Чух шумолене на дърветата ей-там — отговори Умбопа, като посочи отсрещния бряг на реката.

— Дали не е някоя антилопа?

— Не зная.

— Или лъв?

— Не съм чувал никакъв рев.

Останалите ни другари, чули да говорим, също бяха станали и се хванаха за оръжията си.

— Ехе, господин Кватермен, ще има ли още жирафи? — попита Гуд.

— Струва ми се, че става дума за нещо много по-опасно, скъпи ми господине — отговорих аз. — Щом като се приближава към нас, сигурно не е нито страхлива антилопа, нито недоверчива жирафа.

В този момент откъм храстите се зачу някакъв сподавен звук.

— Какво ли се крие там? — продумах аз. — Дали не е някой лъв?

Всички бяхме на крак. Показалците ни допираха спусъците на карабините, а очите ни играеха на четири страни.

Изведнъж се чу страхотен рев.

— Jcoubou! Jcoubou! (Слон! Слон!) — започнаха да викат нашите негри.

В този миг големи сенки прекосиха реката по посока на гъстите храсталаци, които покриваха склона на отсрещния хълм.

Гуд насочи пушката си, мислейки да повали някой слон така лесно, както бе повалил жирафата. Побързах да задържа ръката му и казах:

— Слоновете не се бият като зайци, драги. А освен това са вече много далеко.

— Да се спуснем след тях!

— В тази тъмнина! Това е най-голямата глупост.

— Все пак ще бъде жалко, ако пропуснем случая — заяви господин Фалконе. — Много бих се радвал, ако можех да поваля един от тези колоси.

— Няма да отидат много далече, господине — отвърнах аз. — Тук растат любимите им растения и сигурно ще спрат сред близките хълмове.

— Значи ще можем да ги намерим утре?

— Ако не утре, други ден сигурно.

— Ще спрем тук за няколко дни, господин Кватермен. Дивечът е в изобилие, да се възползуваме!

— А кога ще нападнем слоновете? — попита Гуд, горящ от нетърпение.

— Утре призори.

— Към четири часа?

— Да, ако нямате нищо против.

— Ще бъда готов преди вас.

— А сега да поспим малко.

Аз и генуезецът легнахме и се покрихме със завивките си. Но Гуд не ни последва. Гледах го известно време да прави разни движения, като че ли се упражняваше за предстоящия лов, а после съм заспал.

Уви! И вторият ни сън беше краткотраен, може би още по-краткотраен и от първия. Страхотен рев отекна в гората и извести присъствието на лъва. Скочих пак на крака. Дявол да го вземе… Спокойно може да се спи само у дома! А тук кой би могъл да спи така, в съседство с такива зверове?

— Вижда ли се? — попитах Умбопа, който бе застанал малко напред.

— Струва ми се, че на отсрещния бряг се води голяма борба — отговори ми негърът.

— Дали лъвът се бори с някое животно? — попита ме господин Фалконе.

— Предполагам — отговорих аз.

— Да идем да го убием — каза Гуд.

— Успокойте се, пламенни приятелю! — възкликнах аз. — Вие да не искате да избиете всичко живо в Африка?! Внимавайте, лъвовете не са слонове.

— Ние сме трима с три добри пушки.

— А лъвът е сам, с четири лапи и двадесет нокти, без да броим зъбите. Вървете след мен, но бъдете благоразумен и стреляйте само като ви дам знак.

Изглеждаше, че отвъд реката се е завързала борба между царя на гората и някое друго животно. Лъвският рев продължаваше да кънти, а бодливите храсти се раздвижваха страхотно, като се огъваха чак до земята.

Изведнъж ревовете стихнаха и храстите се успокоиха. След няколко мига се чу глух стон и настана пълна тишина.

— Какво значи това? — попита Гуд. — Дали лъвът е убил противника си?

— Но… — казах аз объркан. — В такъв случай щеше да изреве страхотно, като победител.

— Нищо ли не виждате? — попита генуезецът.

— Нищо — отговорих.

— Може би лъвът е избягал заедно с плячката?

— Щяхме да видим, когато преминава откритото пространство.

— Да идем да видим — каза Гуд.

— Добре, но не снемайте пръста си от спусъка на пушката.

Преминахме реката и спряхме на отсрещния бряг. Преди да навлезем в гората, наострих уши и за моя изненада не чух ни най-малък шум.

— Това е необикновено — прошепнах аз. — Може би лъвът ни е забелязал и сега ни дебне, за да се хвърли отгоре ни? Е, драги, не съм ловец от вчера, за да се оставя да ме изненадаш току-така.

Отместих няколко клона с приклада на пушката и видях сред храстите някаква купчина.

— И двамата борци са мъртви! — възкликнах аз.

Лъвът лежеше на тревата, проснат на една страна. Близо до него голяма черна антилопа бе забила остри рога в гърдите на страшния си противник.

Очевидно антилопата е спряла на брега да пие вода. Лъвът, който чухме да реве, се е хвърлил внезапно върху нея, като се е надявал бързо да се справи. Обаче сметката му излязла крива.

Борбата трябва да е била отчаяна и двете животни бяха паднали мъртви.

— Кой може да помисли, че една антилопа може да убие толкова страшно животно! — извика Гуд изумен.

— Майсторски удар — казах аз. — Гледайте: рогата на антилопата са се забили докрай в гърдите на звяра.

— Победата й обаче е била съвсем безполезна — забеляза генуезецът.

Взехме антилопата и я пренесохме в лагера ни с намерение да ядем пържоли, след това легнахме и заспахме. До сутринта никой не ни обезпокои.

Щом се събудихме, започнахме да се приготвяме за лов на слонове. Проверихме оръжията си, сменихме патроните, понеже нощите в горите са твърде влажни. След това пийнахме малко студен чай, който според мен е най-доброто питие за намаляване на горещината и укрепване на тялото. Накрай закусихме с бифтеци от антилопата.

— Да вървим — казах аз. — Не бива да оставяме на слоновете време да се отдалечат много.

Щом минахме оттатък реката, открихме следите на дебелокожите, дълбоко отпечатани върху влажната горска почва. Нашият кафър Венговел, отличен ловец и особено ловък в следене дирите на дивите животни, ни убеди, че стадото се състои поне от триста глави.

Изкачихме се на хълма и скоро забелязахме нови следи, оставени от слоновете. Някои дървета бяха останали без листа и клоните им бяха отчасти обелени. Множество храсти бяха погазени и изтъпкани от грамадните животни.

Може би беше девет часа, когато кафърът ни предупреди, че животните са наблизо. Беше даже доста късно, тъй като по това време слънцето вече ставаше непоносимо. Въпреки това не се спряхме. Напротив, всички горяхме от нетърпение да открием грамадните животни и да изкараме един добър лов.

Изведнъж кафърът, който вървеше няколко крачки пред нас, се спря и ни направи знак да не шумим.

— Тук ли са? — попитах, като го настигнах.

— Близо са — отговори той. — Чух шума от счупването на едно дърво.

— Дали са всички тук?

— Следите показват, че са твърде много.

— Бъдете благоразумни и не вдигайте шум — казах на Гуд и господин Фалконе. — Ако ни забележат, ще избягат с всичка сила. Знаете вече, че се насочват насреща ви само когато са ранени.

Продължихме да напредваме с хиляди предпазливости, пълзейки като змии сред ниските дървета, като наостряхме внимателно уши. Така изминахме около петдесет крачки и изведнъж кафърът ни каза съвсем тихо:

— Ето ги!

Венговел не бе се измамил. Двадесет, до двадесет и пет огромни слона се бяха събрали в една падинка. Току-що бяха обезлистили дърветата и сега весело си играеха, като размахваха шеговито страхотните си хоботи и мърдаха грамадните си уши.

Тъй като те бяха на около стотина крачки от нас, аз се покачих на една пясъчна могилка и оттам установих, че ако вятърът не промени посоката си, ще можем да се приближим още повече, без да ни видят или подушат.

Запълзяхме отново под храстите и след малко се оказахме само на четиридесет крачки от три слона, които в това време помитаха листата на едно диво дърво с плодове, прилични на тикви.

Дадох знак на другарите си всеки да се прицели в това животно, което за него беше най-близко. След това извиках гръмогласно:

— Огън!

Три изстрела отекнаха в един и същи миг. Животното, в което се бе прицелил господин Фалконе, падна изведнъж, ранено право в сърцето. Моят слон приклекна и аз помислих, че е на издъхване. Но изведнъж се вдигна и се устреми към мен.

Подскочих мигновено към един храсталак и оттам отправих още един куршум към него. Този път животното се строполи безжизнено на земята, като изрева плачевно, след което повърна през хобота всичката вода, която имаше в тялото си.

Напълних отново пушката и се обърнах да видя какво прави Гуд.

Неговият слон, със страхотни предни зъби, бе ранен, но вместо да се спусне към ловеца, побягна към нашия лагер.

Останалите слонове, изплашени от гърмежите, се спуснаха навътре към гората.

— Кватермен! — извика Гуд. — Моят слон бяга!

— Оставете го на мира — отвърнах аз. — Да се спуснем след стадото!

Големият успех беше повишил настроението ни. Ние се спуснахме подир стадото, макар че слънцето беше станало вече непоносимо.

В лудия си бяг дебелокожите чупеха всичко, което им се изпречеше на пътя. След тях оставаше огромна бразда, по която лесно можехме да ги преследваме.

Цели два часа тичахме по следите им, потънали в пот. Най-после ги настигнахме.

Бяха се спрели сред трънака и почиваха. Само един стар мъжки слон стоеше на стража и бдеше да не бъдат изненадани.

Ако се съди по начина, по който вдишваха въздуха, за да душат неприятеля, нещастните животни бяха все още извънредно обезпокоени.

— Да стреляме по мъжкия — казах аз.

Прицелихме се в злощастната стража. Три изстрела отекнаха като един и животното падна като подкосено, счупвайки един от дългите си предни зъби.

При тези гърмежи стадото побягна отново и се спусна в едно пресъхнало дере с твърде стръмни и недостъпни брегове.

Дебелокожите запрепускаха в неописуема бъркотия. Напразно се мъчеха да се изкачат на отсрещния бряг. Понякога някое успяваше да се покатери, после се прекатурваше безобразно в дерето и падаше по гърбовете на другарите си.

За нас това беше необикновено щастие. Можехме да стреляме колкото си щем, без да се излагаме на никаква опасност. Застанахме зад брега на дерето и започнахме да стреляме сред стадото.

Още пет колоса бяха повалени по този начин! Ако искахме, можехме да ги избием всички до един. Но страхът, че ще изразходваме твърде много муниции, ни задържа и ние оставихме другите да избягат надолу по коритото на пороя.

Наистина бяхме безкрайно уморени от тичане и горещина, но все пак можехме да бъдем доволни от блестящия успех. Струва ми се, че нито един ловец не е успял досега да убие осем слона само за една заран.

— Щастлив ден! — възкликна Гуд победоносно. — За такъв лов си струва да пътуваш четиридесет, даже петдесет дни!… Приятелю Кватермен, вие напълно удържахте думата си.

— Можете да бъдете щастливи и доволни от такъв лов — отвърнах аз. — Даже и прочутият ловец Къминг не може да се похвали с повече от два слона в един ден!

— И без да понесем никаква загуба! — извика Гуд. — Вече не се боя от слоновете!

— Полека, приятелю! Ако не бях ударил моя слон с втория куршум, не знам дали сега щях да бъда във вашата компания. Виждате ли, слоновете са много странни. Често пъти се спускат със стръв върху ловците и тогава нищо не може да ги изплаши. Понякога обаче, макар и по-рядко, се изплашват и бягат като антилопи.

— Господин Кватермен — каза господин Фалконе, — какво ще правим с всички тези животни?

— Ще изберем най-доброто късче за нас, а останалото ще подарим на хиените и чакалите.

— Как да не съжаляваш за толкова много месо!

— И за зъбите! — прибавих аз. — Ще оставим тук няколко хиляди лири, господа!

— Невъзможно е да ги носим с нас — каза генуезецът. — Моите съболезнования, Кватермен!

— Ха! Толкова пъти съм изоставял слонова кост, спечелена с риск за живота. Скъпи приятели, да помислим за закуска!

Негрите бяха вече отрязали късове от хобота и от един бут на слон, за да ги опекат. Потеглихме назад към лагера ни. Бяхме изминали вече половин път и се намирахме там, където Гуд бе ранил слона с големите зъби, когато срещнахме цяло стадо гну. Тези животни са извънредно красиви, на големина колкото телета и имат много остри рога.

Но сега ние имахме твърде много месо. Оставихме ги да минат, без да ги закачим. Гуд не беше виждал друг път такива животни на свобода и затова отиде към тях да ги разгледа по-добре.

Той даде пушката си на Умбопа, за да му бъде по-леко, и се затича след тях, като се надяваше да ги настигне. Аз и генуезецът се спряхме да си починем малко.

Не минаха и пет минути и остър рев процепи въздуха.

В същия миг на огнения хоризонт се открои масивната фигура на огромен слон, а до ушите ни достигна вик на ужас.

— Слонът, който бе ранен от Гуд! — извиках, като скочих на крака.

— И сигурно преследва другарите ни — прибави генуезецът и пребледня.

Наистина пред разярения слон бягаха отчаяно Гуд и Венговел, единият без никакво оръжие, а другият само с едно копие.

Пушките бяха в ръцете ни, но не смеехме да стреляме, защото можеше да ударим нашите другари.

Гуд бягаше с всичка сила, обаче не можеше да бяга с успех, тъй като панталоните му се закачаха на тръните, а ботушите му се плъзгаха по сухата трева. Можеше всеки миг да падне и да бъде обхванат от хобота на слона.

Ние не дишахме. Чакахме с нетърпение нещастния ни другар да се отклони от пътя, за да открием огън.

— Гуд! — викнах му аз. — Бягайте встрани!

Навярно той не ме разбра, защото в този момент се плъзна и падна на пет крачки от слона.

Бяхме изгубили надежда да го спасим. Вдигнахме пушките да стреляме, но изведнъж Венговел, виждайки нещастния поручик в опасност, се обърна срещу слона с копие в ръка.

Дебелокожото, още повече разярено, се насочи към африканеца. Но той, бърз като мълния, заби с всичка сила копието в гърдите му, откъдето бликна поток кръв. Животното бе смъртно ранено. Подгъна колена и се строполи неподвижно на земята.

— Благодаря, смели приятелю! — каза Гуд, като скочи на крака. — Ти ми спаси живота!

Умбопа се приближи до Венговел и като постави ръка на рамото му, произнесе тези странни думи:

— Ти си храбрец. Ако някога стана цар, ще те направя вожд.