Пещерите на съкровищата

Глава XIIIСМЪРТЕН ДВУБОЙ

Нямаше време за губене! Ако искахме да попречим на Тоуала да престрои войските си и да получи нови подкрепления, трябваше веднага да тръгнем за Лоо и да нападнем царския краал. В противен случай можехме да изгубим плодовете на победата.

Всички бяха уморени и гладни. Войските бяха понесли страшни загуби, но въпреки това потеглихме напред, след като отделихме известни части да се грижат за ранените.

Аз и господин Фалконе се готвехме да застанем начело на колоната, когато ни съобщиха, че са намерили Гуд на дъното на урвата, сериозно ранен. Боейки се, че нашият приятел е пострадал много, отидохме бързо при него.

Той лежеше на носилка. Беше силно пребледнял, изнурен, с разкъсани дрехи. Лицето му беше подуто, а единият крак — ударен с брадва.

— Какво ви се случи? — попитах го бързо.

— Една неприятност, която за малко не ме прати на оня свят — отвърна усмихнато Гуд. — Ако не беше бронята, нямаше вече да съм между живите.

— Как стана това? — попита генуезецът.

— С две думи, ето как: бях повалил един неприятелски вожд, един дявол, който ми създаде доста работа. Сметнах, че е вече мъртъв, и поех надолу по хълма. Но изведнъж проклетникът се хвърли предателски отгоре ми.

Лисицата съвсем не беше умряла, но беше прибегнала до тази хитрина, за да ме нападне в гръб. Изненадан, нямах време да се отбранявам. Получих един брадвен удар, който за щастие засегна крака, вместо да ми разбие главата. После с всичка сила ме блъсна надолу и аз се оказах на дъното на пропастта. Как съм останал жив, не зная, но съм сигурен, че без стоманената броня нямаше да отърва пътуването до оня свят.

— А кукуана убихте ли го? — попитах аз.

— Не — отвърна Гуд. — След като ме блъсна в пропастта, избяга като заек и вероятно още е жив. Но ако ми падне, скъпо ще плати предателството.

После попита с по-друг тон:

— Значи, победители сме?

— По цялата линия — отвърна господин Фалконе. — След половин час ще превземем и царския краал. Почивайте спокойно и не се бойте за нас.

Оставихме го, за да не пропуснем случая да вземем участие в атаката на краала, и настигнахме Иньози и Инфадоу, които бяха застанали начело на войските.

Входовете на Лоо бяха в ръцете на Тоуаловите войски. Подвижните мостове бяха вече вдигнати. Обаче ние бяхме сигурни, че няма да срещнем голяма съпротива. Противникът беше силно разстроен и с понижен дух след толкова кървави загуби.

От един пленен противников вожд научихме, че свирепият монарх се бе укрепил в колибите си, решен да се съпротивлява докрай, но че войниците му бяха повече склонни да го напуснат, отколкото да го защитават, тъй като смятаха вече излишна всякаква съпротива.

В желанието си да избегне по-нататъшно проливане на кръв Иньози изпрати вестители на всички входове, които да съобщят, че ще бъде пощаден животът на ония, които се предадат.

Шумни възклицания ни подсказаха, че глашатаите бяха постигнали целта си. Малко след това петте подвижни моста се спуснаха и ние влязохме в Лоо с голяма предпазливост, за да не попаднем в капан.

Страховете ни бяха напразни. Войските на Тоуала сложиха оръжие и побързаха да се побратимят с нашите, като поздравяваха новия си цар Иньози.

Изкачихме се на възвишенията на царския краал и видяхме, че последните верни на монарха бързо се разбягват, за да не бъдат напразно убити. Дворецът беше съвсем пуст. Пълна тишина цареше навсякъде, даже и вътре в колибите.

— Дали не е избягал и Тоуала? — попита господин Фалконе, като се обърна към Иньози.

— Не вярвам — отвърна царят. — Тоуала е твърде храбър, за да обърне гръб на врага.

— Ще се бие ли с нас?

— Да, но без надежда да остане жив.

— Ще го убиеш ли?

— Когато един цар загуби войната, убиват го — отвърна Иньози. — Такъв е обичаят ни.

— Кой ще го убие?

— Човекът, когото той избере за двубоя.

— Не те разбирам.

— Тоуала има право да избере човека, който трябва да го убие, и ще се сражава с него, додето има сили.

— А ако Тоуала излезе победител?

— Ще трябва да избере втори, трети, четвърти… И десет души да убие, в края на краищата ще бъде убит и той. Не може да издържи кой знае колко дълго.

— А ако избере тебе? — попита господин Фалконе.

— Ще трябва да приема предизвикателството. Уверявам те, че няма да се поколебая да премеря силите си с убиеца на баща ми.

— Тоуала е силен като бик — казах аз. — Ще бъде опасен противник.

— Зная го — отвърна Иньози. — Но аз съм готов да изпитам жребия си.

— Ако те оставя да се биеш — каза генуезецът с тайнствен глас.

— Какво искате да кажете? — попита Иньози.

— Ще научите по-късно. А… Ето Тотуала и неговия зъл гений!

Победеният цар беше само на няколко крачки от нас. Седеше пред вратата на царската колиба под гъстата сянка на едно дърво. Бе оборил глава на гърдите си. Погледът му беше мрачен и заплашителен. Оръжията лежаха в краката му. До него, сгушена като звяр, седеше вещицата Гагул.

При вида на гордия воин, доведен до такова положение, сърцето ми се изпълни със състрадание.

Всички го бяха напуснали, даже роднините му, жените му, както и придворните му хора. Хилядите войници, които допреди няколко часа му се подчиняваха и трепереха от него и които проливаха безстрашно кръвта си за него, го бяха оставили сам пред нещастната му съдба.

Само старата вещица, неговият дух покровител, му бе останала вярна в нещастието, готова да сподели жестокия му жребий.

Когато стигнахме близо до него, Гагул скочи пъргаво, започна да ни обсипва с проклятия и заплахи за страшни мъчения на другия свят. Ние обаче не й обърнахме внимание и я оставихме да крещи колкото си ще.

Като видя Иньози на няколко крачки от себе си, победеният цар вдигна глава и устреми в щастливия си съперник мрачен и жесток поглед, сякаш искаше да го унищожи с огъня на очите си. После каза с дълбока горчивина:

— Поздравявам новия цар!… Тебе, който ядеше от хляба ми и се радваше на моето гостоприемство и който отвърна с предателство на великодушието ми, подпомогнат от вероломното магическо изкуство на белите хора. Кажи какъв ще бъде моят край?

— Какъвто беше краят на баща ми — отвърна строго Иньози.

— Добре, готов съм. Тоуала не се бои от смъртта. Но знаеш ли, че мен се пада правото да избера противника си и да загина в бой с него?

— Няма да ти отнема това право.

— Предупреждавам те, че ще се защитавам като лъв. Чувствувам силна жажда за кръв.

— Все едно. С мене ли ще искаш да се биеш?

— Не — каза Тоуала, като скочи изведнъж.

Свирепият му поглед зашари сред редиците ни и за миг се спря върху мене. При мисълта за тази чест, която ни най-малко не бих желал, почувствувах тръпки по тялото.

Не бях страхливец, но не ми се щеше да се бия с този човек, надарен с херкулесова сила и разярен от нещастието, което го бе сполетяло. Но ако ме беше избрал, не бих могъл да откажа, без да загубя славата, на която се радвах сред кукуанските войници. Струваше ми се, че вече студеното желязо на брадвата се докосва до врата ми и главата ми се търкаля по земята, когато мрачният поглед на победения цар се спря упорито на господин Фалконе.

— Ти уби сина ми — каза той, — единствения ми син. Излез от редиците и да видим дали ще победиш бащата така лесно, както победи детето.

— Не — каза Иньози. — Ти не ще се биеш с белия човек.

— Използувам правото си.

— Той не принадлежи на нашия народ.

— Но се би срещу мене. Ако се страхува, да не говорим повече за това — каза Тоуала предизвикателно.

Господин Фалконе разбра. Кръвта нахлу в главата му при тази обида.

— Ако смяташ, че се страхувам от тебе, тиранино — викна раздразнено той, — лъжеш се!

— Господин Фалконе — казах аз, — не рискувайте живота си срещу този побеснял човек. Той няма нужда да се уверява в смелостта ви, тъй като знае, така както знаят и всички останали, че за вас страхът е нещо непознато.

— Ще се бия — повтори решително генуезецът.

— Не, скъпи приятелю — каза Иньози. — Ако ти се случи някое нещастие, не бих могъл да се утеша никога и бих плакал много. Остави тази работа за някой от вождовете или пък за мене.

— По този въпрос не отстъпвам — отвърна генуезецът упорито. — Не се страхувам от Тоуала и тъй като той казва противното, ще го убия, за да се увери.

— Добре тогава, бели брате — съгласи се Иньози. — Ще се биеш за право дело и ще победиш. Тоуала. Ето противника ти: той те чака, за да те убие.

Бившият цар скочи изведнъж и грабна оръжията си. Те се състояха от една бойна брадва и от един тежък широк нож, с който може с един замах да се отреже човешка глава.

Генуезецът, въоръжен по същия начин, излезе напред, очаквайки противника си.

Двамата бойци се гледаха няколко мига с вдигнати над глава брадви. После Тоуала пристъпи напред, предприемайки едно престорено нападение.

Генуезецът не се помръдна.

— Внимавай! — викна бившият цар. — Ще те разсека на две.

Презрителна усмивка се появи по устните на господин Фалконе:

— Струва ми се, че ти ще паднеш. Изведнъж той се спусна напред с устрем на тигър и замахна така силно, че би разсекъл даже и скала. Но едрият негър се отдръпна, бърз като светкавица, и избягна удара.

Увлечен от устрема, генуезецът загуби равновесие след толкова силния замах. Помислихме, че е загубен, и от гърдите ни се изтръгна вик на безкраен ужас, когато видяхме, че Тоуала се спуска върху него, за да разбие черепа му, преди да се е изправил на крака.

Брадвата на африканеца се спусна бързо, но генуезецът бе чул виковете ни и инстинктивно се бе хвърлил настрана, вдигайки оръжието си, за да се предварди.

Това движение спаси главата му, но брадвата на противника се хлъзна отстрани и удари рамото му. Кървава струя бликна от раната.

Обаче ударът не беше много тежък и нашият другар отново бе на поста си. Миг след това той атакува негъра с нови сили, размахвайки брадвата страхотно.

Разкъсали редиците, ние бяхме образували около двамата широк кръг, за да не пропуснем и най-малката подробност от този смъртен двубой.

Даже Гуд бе накарал да го пренесат тук и се бе настанил до мене. Той беше твърде бледен, изпълнен със страх за приятеля ни. Би казал човек, че съвсем е притаил дъх.

Виждайки, че господин Фалконе въпреки получената рана напада усилено гиганта, Гуд започна да вика:

— Напред, смели приятелю! Не го оставяйте да поема дъх! С един удар — долу!

Господин Фалконе нямаше нужда от това насърчение. Продължаваше да напада негъра, като го принуждаваше да отстъпва назад, където го очакваше смъртоносният удар.

Пред такава стихия Тоуала започваше да губи самоувереността и спокойствието си. Отблъсваше ударите непрестанно, но нямаше възможност да отвърне — толкова често се сипеха те.

Изведнъж той се олюля. Извика ужасен. Брадвата на генуезеца бе разсекла стоманената броня. От гърдите му рукна кървава струя.

Възторжени викове прокънтяха сред редиците на войниците. Но миг след това радостта се превърна в ужас. Брадвата на генуезеца, разтърсена от един удар на Тоуала, падна на земята, разбита на две.

— Боже мой! — викнах изплашено аз. — Загубен е!

Затворих очи, за да не гледам как Тоуала разбива черепа му. Когато погледнах отново, за голяма моя радост видях храбрия италианец вкопчен в Тоуала.

И двамата противници, неотстъпващи по сила, паднаха на земята и се затъркаляха по тревата. Ту господин Фалконе притискаше долу Тоуала, ту този тържествуваше отгоре му.

Първият беше обезоръжен. Вторият имаше тежък нож, но не можеше да си послужи с него в положението, в което се намираше.

Приближих се до Иньози и му казах:

— Не мога да допусна Тоуала да убие господин Фалконе. — И насочих пушката.

— Не — отвърна ми той. — Нашите закони не позволяват никаква намеса в тази борба.

— Приятелят ми е в опасност.

— Той е здрав и юначен.

— Не виждаш ли, че е без оръжие?

— Не, гледай!

Погледнах борещите се. В този момент генуезецът скочи на крака, стискайки в ръка страшното оръжие на бившия цар. Със сетни усилия бе успял да му го отнеме.

Тоуала също скочи на крака, вземайки от земята брадвата, която малко преди това бе изпуснал.

Кръв течеше по броните на двамата противници. И двамата обаче, разгорещени от борбата, сякаш не усещаха никаква болка.

Африканецът, излязъл вече от търпение, замахна за последен път към генуезеца, но противно на очакванията на всички стоманената броня издържа като по чудо. На свой ред нашият приятел се спусна към него и тежкото острие на ножа му с бързината на мълния се заби във врата на противника.

Безкрайни радостни викове се чуха от всички страни.

Главата на Тоуала, отрязана напълно от тялото, напусна досегашното си място и се търколи в краката на Иньози.

Тялото остана за миг право, все още заплашително. Кръвта струеше по прерязалите артерии. После колосът се повали на земята с тъп шум.

В същия миг безстрашният италианец, изтощен от умора и загуба на кръв, падна в ръцете на Иньози.

Двадесет дружески ръце го положиха нежно на земята, а Инфадоу напръска лицето му с вода.