Пещерите на съкровищата

Глава XXПУСТИННИТЕ РОБИНЗОНОВЦИ

Един час по-късно ние почивахме под свежата сянка на мимозите и акациите.

Най-после оазисът бе намерен. Макар че още не бяхме го разгледали, стори ни се твърде голям. Множество китни горички се огласяваха от сладкопойни птички. Красиви полянки се разстилаха наоколо. Антилопи подскачаха край поточетата, които весело клокочеха сред този малък рай, загубен сред пустинята.

След като хубаво утолихме жаждата си и починахме повече от половин час, навлязохме в оазиса. Сега вече можехме да се надяваме, че ще намерим достатъчно плодове и дивеч за закуска. Но каква беше изненадата ни, когато след около петстотин крачки път забелязахме човешки стъпки, отпечатани върху влажната почва, и няколко изстреляни патрона.

— Нима този оазисът е обитаван от някого? — попита господин Фалконе.

— Хм! — отвърнах аз. — Трудно е да се помисли, че тук е дошъл на лов някой бял човек.

— Но защо непременно да е бял? — попита Гуд.

— Вижте следите — казах аз. — Забележете добре, че това са следи от обувки, подковани с пирони. Негрите не носят такива.

— Трябва да претърсим оазиса — каза генуезецът.

— Това и ще направим — отвърнах аз. — Любопитен съм да узная кой е стигнал дотук.

Тъкмо бяхме подновили пътя си и бяхме преминали през група ниани, когато Гуд се върна бързо към нас.

— Какво има? — го попитахме, сграбчвайки бързо карабините си.

— Една колиба.

— Къде?

— На двадесет крачки оттук.

— Празна ли е?

— Не зная. Видях дим.

— Тогава ще разберем кой бял живее в този оазис.

Тръгнахме внимателно през горичката и след малко забелязахме красива колиба, построена до величествен баобаб. Приличаше на ония, които правят кафрите, със стени от клони и дънери и покрив от сухи листа. Само на мястото на обичайната кръгла дупка за влизане имаше хубава врата.

Аз се спрях и гледах колибата с живо удивление. Не, не беше зрителна измама. Това беше истинска колиба и което ни изненадваше, в нея личеше ръката на белия човек.

„Кой може да живее сред този самотен оазис?“ — се попитах на ум.

Още не бях си отговорил на въпроса, когато на прага на колибата се показа човек, покрит с кожи от диви животни.

Имаше среден ръст, силно обгоряло от слънцето лице, черни очи, дълга брада и невчесани коси. По всичко личеше, че е бял човек. Той пристъпи към нас като накуцваше, сякаш беше ранен или осакатен.

Господин Фалконе се спусна напред и след като го гледа няколко мига в лицето, разтвори ръце и извика развълнувано:

— Братко!

Белият човек не промълви ни дума. Падна в ръцете на брат си като обезумял.

В този момент още един индивид, също покрит със зверски кожи, излезе от колибата и се спусна към нас с пушка в ръка, като че искаше да брани другаря си. Като ме видя, той изпусна пушката и извика:

— Макумацане, помниш ли ме? Аз съм Джим, ловецът Джим!

Като каза това, кафърът падна на колене пред мен и започна да плаче от радост и да скубе косите от главата си.

— Аз загубих бележката, която ти ми даде — продължи той. — Вместо да тръгнем по добрия път, който щеше да ни отведе в Сулиманските планини, ние се оказахме сред този оазис. Вече две години живеем тук, без да имаме възможност да го напуснем.

— Нещастнико! — възкликнах аз. — Ти заслужаваш да бъдещ обесен. Но щом като си прекарал тук две години, достатъчно си изкупил грешката си.

Докато Джим ми говореше, братът на господин Фалконе дойде на себе си. Двамата мъже, които толкова отдавна не бяха се виждали, останаха дълго време прегърнати, без да произнесат нито дума, сякаш вълнението им бе отнело гласа.

Аз и Гуд се приближихме до тях. Като ни видя, господин Фалконе стисна здраво ръцете ни и започна да повтаря многократно:

— Благодаря ви, приятели… Благодаря ви!… После се обърна към брат си и му каза:

— Бедни ми Джорджо, отдавна те смятах за мъртъв. Като не намерихме следите ти по Сулиманските планини, които ние надълго и нашироко разследвахме, смятах, че си загинал в пустинята. Бях загубил всяка надежда да те видя вече.

— Две години вече съм в този загубен оазис — отвърна Джорджо, като говореше твърде трудно.

— Колко много си страдал в тази самота!

— О! Твърде много, братко! Колко пъти съм си пожелавал да умра по-скоро, за да се свършат мъките ми.

— Но защо не се върна в Ситанда? Разстоянието между оазиса и краала не е толкова голямо, че да уплаши този, който вече е преминал веднъж през пустинята.

— Мислиш ли, братко, че не бих се опитал, ако можех?

— Но кой ти пречеше, Джорджо?

— Кракът ми. Не забеляза ли, че вървя твърде трудно? Каменен блок се откърти от една скала и осакати десния ми крак в същия ден, когато пристигнахме в оазиса. Не бих могъл да предприема и най-малкото пътуване, дори от няколко километра. Но стига толкова! Вие сигурно сте много уморени и гладни. Влезте в колибата ми и се чувствувайте у дома си.

Преди той да тръгне за колибата, аз му подадох ръка и го попитах:

— Господин Джорджо, не ме ли познавате вече?

Братът на господин Фалконе ме погледна право в лицето и възкликна:

— Как не! Разбира се, че ви познавам. Вие сте господин Кватермен! Виж ти! А това е Гуд! Никога не съм очаквал такава среща сред оазиса. Отдавна бях загубил всяка надежда да видя вече познат човек. Ето как цялото щастие идва наведнъж!

Той стисна развълнувано ръцете ни и ни въведе в колибата си.

Вътрешността на колибата беше разделена на две стаи, едната за белия, а другата за кафъра. Всичките мебели се състояха от два груби стола, направени от дървени клони, и две купчини листа, които служеха за легла. Един железен тиган и няколко черупки от щраусови яйца бяха съдовете на това домакинство.

Почти веднага кафърът ни донесе къс вкусно печено месо от антилопа, диви репи и корени, които до известна степен можеха да заместят хляба.

Като уталожихме глада и жаждата си, помолихме бедния „Робинзон“ да ни разкаже необикновените си преживелици.

— Историята ми е кратка и малко привлекателна — каза той и се усмихна горчиво. — Както вие, господин Кватермен, знаете, аз напуснах Ситандския краал за да търся богатствата на Сулиманските планини. Една негърка, с която се запознах в страната на зулусите, ми довери, че в тези далечни планини се намират пещери, пълни с диаманти. И други път бях чувал да говорят неопределено за тези съкровища, но малко вярвах в това, тъй като мислех, че това е обикновена легенда. Бяха ми говорили и за някакъв си португалец, който навлязъл сред пустинята с надеждата да завладее тези съкровища и загинал от глад и жажда.

— Не е било легенда, нали Гуд? — казах аз.

— Не. Ние влязохме в пещерите на съкровищата — отвърна морският офицер.

— Вие! — възкликна Джорджо недоверчиво.

— Продължете засега вашия разказ — казах аз, — а после ние ще ви обясним какво се случи с нас.

— Тъй като Джим загуби бележката, която съдържаше необходимите упътвания, за да стигнем Сулиманските планини, трябваше да се доверя на беглите указания на жителите на Ситанда или на инстинкта на моя кафър. Навлязохме бодро в пустинята и смятахме, че ще я преминем лесно. Но скоро останахме безпомощни сред пясъчния океан, лишени от храна и вода. Все пак имахме щастието да стигнем до този оазис. Бяхме решили да починем няколко дни и след това да продължим към Сулиманските планини. Но едно нещастие ме направи неподвижен и ме осъди цели две години да водя незавиден робинзоновски живот.

Един голям камък, както вече ви казах, отместен от кафъра, когато търсеше птичи гнезда по върха на една скала, се събори върху мене и удари крака ми така силно, че останах сакат. След тази нещастна случка за мен беше затворен пътят и към пещерите, и към родния край. За щастие имахме достатъчно муниции и това ни спаси от гладна смърт.

Построихме си тази колиба, обработихме къс земя, засадихме я със сладки корени, диви репи и пъпеши и преживяхме както можахме. Изобилен дивеч идваше тук от всички страни на пустинята, за да уталожва жаждата си в прохладните потоци на оазиса. Така че месо не ни липсваше, и то без купон…

Уви, приятели, каква мъка беше това за мене! Непрекъснатата самота започна да се превръща малко по малко в непоносимо мъчение. При това нямах никаква надежда, че това някога ще свърши.

Така минаха две дълги години. Дрехите ни, станали на парцали, падаха постепенно от гърба ни. Започнахме да се обличаме с кожи от убити животни. Станахме същински диваци.

Загубил всяка надежда да бъда спасен от някой ловец на щрауси, бях вече решил да изпратя Джим в Ситандския краал да търси подкрепа. Убеден бях, че няма да го видя вече, не защото нямам доверие в него, а защото се боях, че ще загине при преминаването на пустинята. Но все пак бях решил да остана тук сам, забравен от всички, и така да завърша в нещастие последните си дни.

Ако бяхте дошли само няколко дни по-късно, Джим нямаше вече да бъде тук.

— Бедни ми братко — каза господин Фалконе силно развълнуван. — Твоите мъки се свършиха. Ние ще те отведем в родния край, който ти смяташе, че никога вече няма да видиш, и където ще можеш да живееш дълъг и спокоен живот.

— Благодаря ти, братко — отвърна Джорджо. — Но аз не мога да вървя.

— Ще направим носилка и ще те отнесем до Ситанда.

— Пътят е твърде дълъг.

— Няма значение. Ние никак не бързаме, нали, господин Кватермен?

— Да, господин Фалконе. Ще вземем с нас достатъчно количество вода и ще вървим бавно от залез слънце до зори.

— Аз се наемам да нося носилката заедно с Джим — каза Гуд.

— Благодаря ви, приятели! Няма да забравя тази услуга — каза Джорджо.

После, след кратко мълчание, продължи:

— Но наистина ли вие стигнахте Сулиманскиге планини?

— Да, братко — отвърна господин Фалконе. — Не само стигнахме там, но и влязохме в прочутите пещери.

— Вярно ли е, че в тях има диаманти?

— Съвсем вярно! Даже господин Кватермен и Гуд си взеха по една купчина от тях.

— Истински диаманти?

— От най-хубавите — казах аз. — Струват много и много милиони.

— Щастливци!

— Хм! Аз отдавна се отказах от моята част — каза господин Фалконе.

— Не, господине — казах аз. — Както делихме изпитанията, лишенията и опасностите, така ще разделим и облагите.

— Казах ви вече, че се отказвам.

— Тогава ние ще дадем вашата част на брат ви, нали, Гуд?

— Разбира се — отвърна той. — Джорджо е страдал най-много от нас и е бил най-малко щастлив от всички ни. При това ние тръгнахме не за да забогатеем, а за да търсим брата на господин Фалконе. Сега, когато той е при нас, от нас зависи да бъдем всички щастливи.

— Значи освен живота си ще ви дължа и своето благосъстояние? — каза африканският Робинзон. — Това вече е твърде много.

— Да не говорим повече за това — казах аз, — а да се приготвим за нашето връщане.

Два дни по-късно напуснахме оазиса на път за Ситанда.

Тъй като пътят, който предстоеше да изминем, беше твърде дълъг, направихме множество мехове от кожи на убити животни, които напълнихме с вода, а за нещастния ни другар сглобихме една носилка.

Преминаването на тази последна част от пустинята беше бавно и уморително. Често-често трябваше да спираме и да почиваме заради Джорджо. Но най-после, на седмия ден, стигнахме краала за голяма изненада на всички, които ни смятаха вече за умрели сред пясъците.

Старият португалец, комуто бяхме поверили багажа си, беше изненадан повече от всички. Очевидно не му беше приятно да се върнем, защото се бе надявал да стане собственик на нашите вещи.

Тъй като аз бързах да се върна в колонията Натал и да видя отново моята малка къщичка, оставих в Ситанда двамата братя Фалконе, които бяха решили да починат известно време и да организират керван, за да пътуват по-удобно, и заедно с Гуд се отправих към брега.

Три месеца по-късно аз можех най-после да почивам в моята удобна къщичка в Дюрбан, която толкова пъти вече смятах, че няма да видя отново.

Два месеца подир нас пристигнаха и братята Фалконе, придружени от многоброен керван. За моя изненада те носеха със себе си и слоновите зъби, които ние, както читателят си спомня, заровихме в подножието на един хълм.

Двамата братя останаха при мен няколко седмици. След това се качиха на един параход и потеглиха за Европа, отнасяйки със себе си диамантите, които бяхме взели от прочутата пещера на Сулиманските планини. Те се бяха наели да ги продадат в Лондон, където можеше да се получи по-добра цена, отколкото в Капщат.

Изминаха три месеца от тяхното заминаване, когато една заран при мен дойде кафър, който носеше писмо на върха на леко разцепения си бастун.

Писмото беше от господин Фалконе. Предавам ви го изцяло:

Три дни по-късно аз напуснах Дюрбан на път за Европа. Четиридесет и шест дни след това прегръщах на кея на Саутхемптън сина си Хари, двамата братя Фалконе и нашия Гуд, наконтен и напарфюмиран повече от всеки друг път. Седем милиона лири стерлинги, равняващи се на моята част от продажбата на диамантите, донесени от прочутите Сулимански пещери, влязоха в моя джоб. Излишно е да ви казвам, че братът на господин Фалконе и славният ни приятел Гуд получиха също по толкова.