Пещерите на съкровищата

Глава VIIIВОДА! ВОДА!

Събудих се след около два часа. Гърлото ми изгаряше от жажда и не ми позволяваше повече да заспя. Бях сънувал, че се къпя в бистър поток с брегове, потънали в свежа зеленина. Като отворих очи, почувствувах колко далече съм от този поток и ми стана още по-тъжно. Последните думи на Умбопа звучаха в ушите ми като злокобен припев: или ще намерим вода, или ще умрем! Трябваше дълго да търкам очите си, за да се пренеса отново в нашата действителност — толкова хубав беше сънят. Може би беше четири часа сутринта. Денят настъпваше, без някаква промяна в температурата да извести прехода от нощ към ден. Въздухът беше горещ като пара.

Другарите ми бяха по-щастливи. Те спяха дълбоко и в съня си забравяха всички несгоди.

Когато се събудиха, посъветвахме се какво да правим.

Положението беше съвсем тежко. Нямахме капка вода. Шишетата бяха еднакво сухи отвън и отвътре. Напразно се мъчехме да изцедим поне една капка скъпоценна течност. Поручик Гуд измъкна от пътната си торба бутилка ракия и я загледа с пламтящи очи.

— Не, не, Гуд! — извика генуезецът, като я дръпна от ръцете му. — Да пиеш сега ракия, е все едно да наливаш огън в гърлото си! Трябва ни вода, а не ракия. Инак няма да караме още дълго.

— Ако картата на португалеца е точна — казах аз — тук наблизо трябва да намерим означения кладенец.

Думите ми не можаха да утешат другарите ми, нито да ги окуражат. Те дори не им обърнаха внимание. И наистина, колко години бяха минали, откак е съставена картата. Какво ли не се е случило оттогава!

Изведнъж Венговел стана и започна да върви, като гледаше втренчено към земята, сякаш търсеше нещо. После внезапно спря и възкликна с гърления си глас, като сочеше земята.

— Какво има? — го попитах.

Посочи ми едно малко зелено растение.

— Това е Springbok — каза африканецът. — Това растение расте в съседство с вода.

— Прав си! Тук наблизо непременно трябва да има някакъв извор!

Тази слаба надежда ни придаде невероятен кураж. Радостта ни беше неописуема. От опит знаехме, че туземците имат тънък усет. Венговел вървеше все така, като разглеждаше земята по всички посоки.

— Усещам водата — казваше той. — Усещам я, и не е далече.

В този момент слънцето се показа. Гледката беше величествена. За миг забравихме жаждата и окаяното си положение. На петдесет-шестдесет километра от нас Сулиманските планини блестяха като в приказка.

Лъчите на слънцето осветяваха известно време внушителните планини и мрачните им подножия, после един облак ги обви малко по малко и ги скри от погледа ни. Останаха да се виждат само бегли очертания, потънали в парцаливия облак.

Едва тогава се сетихме отново за жаждата си. По-скоро тя ни подсети.

Венговел повтаряше „Усещам водата, усещам я!“ но напразно. Нищо не намираше.

Непрекъснато търсехме и ние — нищо друго освен пясък и храсти. Обиколихме целия хълм все така безуспешно.

— Това е безнадеждна работа! — казах аз. — Ясно като бял ден. Ей я водата там, в облаците. След няколко седмици ще дойде насам да полее побелелите ни кости.

Генуезецът печално гладеше гъстата си брада. — Не сме проверили на върха на хълма — каза той.

— Да проверим — отвърнах аз. — Но ако няма вода в подножието, едва ли ще има на върха.

За оправдание пред съвестта отидохме да видим и там. Умбопа вървеше напред. Изведнъж се обърна към нас и с всичка сила извика:

— Ето я! Ето я!

Вие си представяте колко излишно беше да повтаря. Наистина в една вдлъбнатинка на хълмчето се намираше съмнителен на вид кладенец със солено-горчива вода. Не се залавям да обясня как и защо тази вода се намираше там. Мисля, че произлиза от някое подземно течение. Но това е само мое предположение, което може и да не е вярно, разбира се, нямахме време да размишляваме върху това. С един скок всички легнахме по корем около това изворче. Започнахме да гълтаме, сякаш пиехме най-чист олимпийски нектар. Какво щастие! Можете ли да си представите?

Като се напихме хубаво, съблякохме дрехите си и се потопихме в студената вода. Каква баня! Щастливи вие, на които остава само да завъртите крана, за да потече топла или студена вода! Но никога не бихте могли да разберете нашето щастие в този момент! Каква прохлада за изсъхналите ни тела! Какво удоволствие, макар и в не съвсем чистата вода!

След като се разхладихме и си починахме достатъчно, насядахме около кладенеца, под сянката на една скала. И едва тогава почувствувахме колко много сме огладнели. Саламът, който не бяхме пипали от цяло денонощие, ни се видя този път превъзходен. След това се изтегнахме на засенчения пясък и дълбоко заспахме.

Цял ден останахме там, като благославяхме щастливата звезда, която ни бе довела точно на желаното място — нещо, което беше толкова трудно в такава обширна пустиня. Ние бяхме дълбоко признателни на португалеца, който бе нанесъл на картата това изворче.

През нощта, бодри и свежи, потеглихме отново напред и изминахме без голям труд повече от тридесет километра. Вода вече не срещахме, но шишетата ни бяха пълни. Имахме щастието освен това да срещнем гигантските жилища на белите мравки, термитите, под чиято сянка прекарахме слънчевия ден.

На другата заран се оказахме в полите на лявата планина, към която се бяхме насочили. За жалост през изминалите два дена водните ни запаси отново се изчерпаха. Жаждата започваше отново да ни измъчва, а ние все още не знаехме как ще стигнем снежните върхове.

Подножието на планината се състоеше от лава. Очевидно планините бяха угаснали вулкани. Тази лава правеше пътуването ни много трудно. Има планини, които, макар и от вулканичен произход, са много по-лесно проходими. Но в случая играеше голяма роля и нашата умора и обща отпадналост. Това последно изпитание ни се видя не по силите. Вече не можехме дори да се влачим напред. Една маса лава привлече погледите ни и с неимоверни усилия изминахме стоте метра, които ни отделяха от нея. Седнахме под сянката, сломени духом и телом. Наоколо имаше зеленина, която образуваше тук-там малки купчинки. Застиналата лава бе образувала на места благоприятна почва, върху която птиците бяха пуснали различни семена. Но тази зеленина малко можеше да ни утеши. Не бихме могли да живеем с трева.

Тези мрачни мисли разяждаха духа ми, без да допринесат с нещо за облекчаването на телесните страдания. През това време обаче Умбопа не стоеше току-тъй, а обикаляше купчините растителност, които се намираха край нас. По едно време се наведе и миг след това се изправи с нещо зелено в ръка. Винаги господар на положението, сега той размахваше ръце като същинска кукла, правейки ни знак да отидем при него. Притичахме, доколкото уморените ни крака позволяваха това. Надявах се, че е намерил вода.

— Какво има, Умбопа — го попитах.

— Ядене и пиене, макумацане! — И ми показа цял бостан диви любеници. Плодовете бяха твърде много и вече съвсем зрели.

— Бързо! — извиках на другарите, които ме следваха.

Още не бях изрекъл тези думи, и зъбите на Гуд се забиха в една голяма любеница. Нахвърлихме се на сочните зелени топки и започнахме да ядем, без да поемаме дъх. Дивите любеници не са кой знае колко вкусни, нито са много сладки. Но на нас тогава ни се стори, че никога не сме яли нещо по-хубаво.

Като уталожихме глада и жаждата, започнахме да се изтънчваме започнахме да изстудяваме любениците. Това ставаше, като ги разрязвахме наполовина и ги излагахме на слънцето. Бързото изпарение ги изстудяваше.

Все пак любениците са толкова малко хранителни, че скоро-скоро гладът отново се почувствува. Саламът не беше за преуморените ни стомаси, а освен това трябваше да го пестим. Той беше единственият ни запас и ние не знаехме кога ще можем да напълним отново торбите си с храна. Чудехме се с какво друго да го заменим, когато над главите ни прошумя едно ято птици.

— Стреляй, баас, стреляй — каза полугласно кафърът, като легна на земята — нещо, което побързахме да направим и ние.

Птиците се носеха на петдесет метра височина над нас. Зачаках да дойдат точно над мене, а в това време взех карабината и я напълних. Птиците се събраха на куп и се сгъстиха, като че да ми предложат по-добър прицел. Стрелях сред ятото. Падна една голяма птица, тежка може би петнадесет ливри. Това беше дропла, Запалихме веднага буен огън и птицата, следена от лакомите ни погледи, бързо се опече. Яденето беше великолепно От дълго време стомасите ни не бяха виждали такъв празник. Оставихме неизядени само костите. Няма да ви излъжа, ако ви кажа, че тази птица ни спаси от гладна смърт.

Вечерта потеглихме напред, натоварени с любеници. Въздухът беше по-свеж и леко ни разхлаждаше. При настъпването на следния ден открихме още любеници. Вече се приближавахме към снеговете и страхът от жажда не ни безпокоеше.

Тази вечер изядохме всичкия салам, който ни оставаше. По целия склон никъде не се виждаше живо същество, нито следа от река, въпреки голямото количество сняг. Всичко това ни изглеждаше доста необикновено.

Сега, след като бяхме преодолели опасността от жаждата, можеше да умрем от глад. Вече три дни наред не можехме да намерим абсолютно нищо. Никакъв дивеч не обитаваше тези места А студът ставаше толкова по-силен, колкото повече се отдалечавахме от горещата пустиня. Завивките, които с толкова голям труд бяхме успели да пренесем дотук, ни бяха твърде полезни. Също така и ракията, от която гълтахме по някоя капка от време на време. Нощно време се сгушвахме един до друг, за да запазим малко телесната си топлина. Най-нещастен от всички беше Венговел, който страдаше най-много от студа.

Към четири часа следобед, малко преди залез слънце, стигнахме в подножието на втората планина, която се издигаше над първата.

Тя беше много висока, със стръмни склонове, покрити от долу до горе с дебел сняг, който слънцето величествено оцветяваше в червено, като живо го разискряше към върха. Там се образуваше същинска блестяща корона на челото на гигантския връх.

— Кажете ми впрочем — извика Гуд, като внезапно спря и се обърна към мен, — вашият стар португалец не разправяше ли за някаква пещера, която се намирала тук някъде?

— Така казваше документът — отговорих аз, — но не мога да го потвърдя.

— О, господин Кватермен — намеси се господин Фалконе, — не ни отчайвайте предварително. Трябва да се вярва на документа, щом като намерихме кладенеца по него. Вярвайте, приятели, ще намерим пещерата непременно.

— Нищо друго и не искам — отговорих. — Но ви казвам, че ако не я намерим тази нощ, нищо повече няма да ни трябва.

Никой не възрази на думите ми. Всички бяха убедени в тяхната истинност.

Продължихме да се изкачваме. Напредвахме твърде трудно. Бяхме стигнали вече на известна височина, когато Умбопа, който вървеше до мен плътно покрит със завивката си, изведнъж хвана ръката ми и каза с тържествуващ глас:

— Вижте онази дупка, господарю — и посочи с ръка един висок връх на планината.

Погледнах нататък и на около двеста метра от нас забелязах сред снеговете някаква тъмна дупка.

— Трябва да е пещерата — каза Умбопа.

— Няма лъжа вече — добави поручик Гуд.

Ускорихме крачките и като изкачихме няколко скали, покрити с дълбок сняг, стигнахме пред отвора, който, изглежда, водеше в просторна пещера.

Едва влязохме в нея, и слънцето, което клонеше към залез, се скри зад хоризонта, като ни остави в пълен мрак.

По тези места почти няма полумрак. Щом слънцето залезе, настъпва внезапна тъмнина, тъй като няма никакъв промеждутък между деня и нощта.

Навлязохме внимателно в отвора и се оказахме в дъното на обширна пещера, която сигурно беше твърде висока.

Тъй като всички бяхме капнали от умора, разделихме си последните капки ракия, за да се стоплим малко, и легнахме един до друг с намерение да заспим.

Намерението беше хубаво, но не се осъществи. Въпреки голямата умора никой не можа да затвори очи поради силния студ в пещерата.

Крайниците ни се схващаха и колкото и да се гушехме един в друг, не успявахме да се стоплим ни най-малко.

На няколко пъти ми се удаваше да задремя за малко, но веднага бързах да се събудя, тъй като се боях, че ако заспя дълбоко, може би никога вече няма да отворя очи.

Малко преди пукване на зората Венговел, който стоеше до мен, се облегна изведнъж на стената, изпускайки глух стон. Цяла нощ бях слушал тракането на зъбите му. Сега вече не чувах нищо.

Отначало помислих, че е заспал. Но после се усъмних, че студът го е вцепенил, като знаех, че той понасяше ниската температура много по-тежко от всички останали.

През това време мракът започна да се разсейва. Сребристи отражения се плъзгаха по снежната покривка, като я заливаха с блясък и величие. Слънцето тържествено се издигаше над гранитните скали на планините, изпращайки лъчите си чак до вътрешността на пещерата, за да стопят малко полузамразените ни тела. Погледнах към Венговел и видях, че нещастният кафър бе заспал завинаги.

Видът на вкочанясалия труп извиква у нас такова чувство, че ние побързахме да се отдалечим, без да се докоснем до него.

Бяхме вече на изхода, когато, преди да излезем, се обърнахме назад да видим дъното на пещерата, която слънцето малко по малко обливаше със светлина. В този миг от гърдите ни се изтръгна вик на ужас.

На края на пещерата, на около двадесет крачки от нас, се намираше някакво друго човешко тяло.

Главата на този труп беше склонена над гърдите, а дългите му мършави ръце висяха отстрани.

Аз го погледнах, цял изтръпнал от ужас, и познах, че беше бял човек.

Тази неочаквана гледка беше твърде силна за нашите нерви и без да чакаме повече, бързо се оттеглихме, като че се бояхме да не би двамата мъртъвци, белият и черният, да ни подгонят.