Плашило

14. Само един грешен ход

В понеделник сутрин започнах деня по източно стандартно време. Исках да съм готов да реагирам, когато Рейчъл Уолинг се обади от Вашингтон, затова станах рано и влязох в редакцията в шест сутринта, за да продължа работата си.

В помещението цареше пълно мъртвило, не се мяркаха нито репортери, нито редактори — направо картина от бъдещето. Някога редакцията беше най-страхотното място за работа — врящ казан на другарство, съперничество, клюки и циничен хумор, кръстопът на идеи и дебати. Там се раждаха репортажи и страници, от които бликаше жизненост и интелигентност. Там се подготвяше почвата за всичко, което се обсъждаше и смяташе за важно в един толкова разнообразен и вълнуващ мегаполис като Лос Анджелис. Сега ежегодно се съкращаваха хиляди авторски страници и скоро вестникът щеше да стане като самата редакция, интелектуален призрачен град. В известен смисъл се радвах, че няма да съм тук, за да го видя.

Седнах на бюрото си и първо си проверих имейла. Предишния петък бяха отворили акаунта ми с нова парола. През уикенда се бяха натрупали близо четирийсет съобщения, главно от непознати вследствие на репортажите за убийствата. Прочетох ги и ги изтрих — нямах време да им отговарям. Авторите на две от писмата твърдяха, че са серийни убийци и че са ме включили в списъка с потенциалните си жертви. Запазих ги, за да ги покажа на Рейчъл, но не ме обезпокоиха особено.

Имаше и един гневен имейл от фоторепортера Сони Лестър — пишеше, че съм го измамил, като не съм го включил в репортажите, както съм обещал. Отговорих също толкова гневно — попитах го точно кой репортаж има предвид, след като нито една от публикациите по случая не носи моето име. Заявих му, че съм много по-прецакан от него, и го приканих да отнесе всичките си оплаквания към Дороти Фаулър, отговорния редактор „Вътрешни новини“.

После извадих папките и лаптопа от раницата си и се залових за работа. Предишната вечер бях постигнал сериозен напредък. Бях завършил проучването на документите, свързани с убийството на Дениз Бабит, и бях съставил психологическа характеристика на убиеца, както и подробен списък на особеностите на жертвата, които убиецът е трябвало да познава, за да извърши престъплението по съответния начин. Бях по средата на проучването на убийството на Шарън Огълви и все още събирах същата информация.

Продължих оттам, където бях прекъснал. Редакцията бавно оживяваше — редактори и репортери пристигаха с кафе в ръце, за да започнат поредната работна седмица. В осем и аз прекъснах за кафе и донът, а след това проведох няколко телефонни разговора с полицията, за да проверя дали в нощните бюлетини няма нещо интересно, което да ме откъсне от непосредствената ми задача.

След като се успокоих, че засега всичко е кротко, се върнах към документацията около убийствата и тъкмо приключвах психологическата характеристика на убиеца на Огълви, когато компютърът ми сигнализира за пристигането на първия имейл за деня. Беше от редакционния палач — Ричард Креймър. Краткият текст звучеше интригуващо.

Сигурно ме викаше, за да ме осведоми кой ще замени Анджела Кук в полицейската хроника. За пореден път щях да развеждам някой новоназначен репортер из Паркър Сентър и да го запознавам със същите хора, на които едва преди седмица бях представил Анджела.

Реших да приключа по-бързо с този въпрос. Станах и тръгнах към стъклената стена. Креймър беше на бюрото си и пишеше имейл на някой друг злочест получател. Вратата бе отворена, ала почуках, преди да вляза. Главният редактор вдигна поглед от екрана и ме покани с жест.

— Сядай, Джак. Как сме тази сутрин?

Настаних се на един от двата стола пред бюрото му.

— Не знам за теб, обаче аз съм добре. Като се има предвид всичко.

Креймър замислено кимна.

— Да, откакто предишния път седя на този стол, изтекоха удивителни десет дни.

Всъщност бях седял на другия, когато ми съобщи, че съм съкратен, но не си струваше да го поправям. Зачаках да чуя какво ще ми каже — на мен или на „нас“, ако продължеше да говори в множествено число.

— Имам добра новина за теб — започна той.

Усмихна се, премести някакъв документ от края към средата на бюрото, загледа го и продължи:

— Виждаш ли, Джак, според нас този случай с труповете в багажника ще има развитие. Независимо дали заловят убиеца скоро, ние дълго ще експлоатираме тази история. И затова смятаме, че ще имаме нужда от теб, Джак. С две думи — искаме да останеш.

Изгледах го неразбиращо.

— Искаш да кажеш, че не ме уволнявате, така ли?

Креймър продължи, сякаш нищо не съм го питал, сякаш изобщо не ме е чул.

— Предлагаме ти шестмесечно удължаване на договора, което влиза в сила при подписването му.

— Искаш да кажеш, че пак ще ме уволните, обаче след шест месеца.

Главният редактор завъртя документа и го побутна към мен, за да го прочета.

— Това е стандартно удължаване, каквото в бъдеще често ще използваме тук, Джак.

— Аз нямам договор. Как може да го удължите, след като изобщо нямам договор?

— Нарича се така, защото в момента си наш служител и имаш договор по подразбиране. Тъй че всякакви промени в положението, които са договаторно установени, се смятат за „удължаване“. Това просто е правен жаргон, Джак.

Не възразих, че не съществува дума „договаторно“. Но докато преглеждах първата страница на документа, се натъкнах на един адски сериозен проблем.

— Според това тук ще получа трийсет хиляди долара за шест месеца.

— Да, това е стандартното заплащане при удължаване.

Бързо пресметнах наум.

— Я да видим, това са около осемнайсет хиляди по-малко, отколкото печеля за шест месеца сега. Значи искате да взимам по-малко, за да ви помогна да отразявате историята преди всички останали. Чакай да позная…

Вдигнах документа и го прелистих.

— Басирам се, че вече няма да получавам медицинска, стоматологична и пенсионна осигуровка. Нали така?

Не успях да открия такава клауза и заключих, че такава няма просто защото няма да имам осигуровки.

— Джак — успокоително отвърна Креймър. — Аз имам право да договарям допълнително някои финансови условия, но ще се наложи сам да си плащаш осигуровките. Вече така ще правим с тези неща. Това просто е повеят на бъдещето.

Пуснах договора на бюрото и погледнах главния редактор.

— Чакай да дойде твоят ред.

— Моля?

— Да не смяташ, че ще свърши с нас? С репортерите и ресорните редактори? Да не смяташ, че ако си добър войник и им вървиш по свирката, нищо не те заплашва?

— Джак, сега не обсъждаме моето положение…

— Не ми пука. Няма да подпиша този парцал. Предпочитам да рискувам и да остана безработен. И ще го направя. Но някой ден ще стигнат до теб и ще ти предложат да подпишеш такова нещо — тогава ще се чудиш как ще плащаш за зъболекаря на децата си, за лекарите, училището и всичко останало. И се надявам, че няма да имаш нищо против, защото това просто е повеят на бъдещето.

— Ти изобщо нямаш деца, Джак. И да ме заплашваш, понеже аз имам, е…

— Не те заплашвам и изобщо не става дума за това. Става дума за…

Безмълвно вперих поглед в него.

— Няма значение.

Станах, излязох от офиса и тръгнах право към бюрото си. По пътя си погледнах часовника, после извадих мобилния си телефон, за да видя дали случайно не съм пропуснал обаждане. Във Вашингтон наближаваше един, а още нямах вести от Рейчъл.

Седнах на работното си място и проверих телефона и имейла. Нямаше съобщения.

Досега бях избягвал да й се натрапвам, но трябваше да знам какво става. Набрах номера на джиесема й и директно се включи гласовата поща. Помолих я да ми позвъни при първа възможност и прекъснах връзката. За да се уверя, че телефонът й не е повреден и че не е забравила да го включи след края на разпита, се обадих в хотел „Монако“ и поисках да ме свържат с нейната стая. Отговориха ми, че е напуснала сутринта.

В момента, в който затворих, стационарният ми телефон иззвъня. Беше Лари Бърнард, който седеше на две бюра от мен.

— Какво искаше Креймър, да те назначи пак ли?

— Да.

— Какво?! Сериозно?

— С по-ниска заплата, естествено. Казах му да си го начука.

— Майтапиш ли се бе, човек? Държат те за ташаците. Къде другаде ще отидеш?

— Нямам намерение да работя тук за по-малко пари и без осигуровки. И точно това му заявих. Както и да е, трябва да тръгвам. С проверките по историята за убийствата ли ще се занимаваш днес?

— Да, вече започнах.

— Нещо ново?

— Поне никой нищо не ми казва. Но пък още е много рано. Ей, вчера те гледах по Си Ен Ен. Биваше си те. Ама нали трябваше да интервюират Уинслоу? Затова включих телевизора. Цяла сутрин го обявяваха и после не го показаха.

— Там беше, обаче решиха, че не могат да го пуснат в ефир.

— Защо?

— Заради склонността му да използва нецензурни изрази във всяко изречение.

— А, ясно. Забелязах го, когато разговарях с него в петък.

— Трудно може да се пропусне. Ще се чуем по-късно.

— Чакай, къде отиваш?

— На лов.

— Моля?

Затворих телефона, взех лаптопа и папките и тръгнах към стълбището.

Някога редакцията наистина беше най-страхотното място за работа. Вече не. Хора като редакционния палач и невидимите сили зад него я правеха зловеща и потискаща. Трябваше да се махна. Чувствах се като човек без дом и служба. Ала все още имах кола, а в Лос Анджелис колата е всичко.

Потеглих на запад към плажа по 10-а магистрала. Движех се в посока, обратна на засиления трафик, и бързо се приближавах към чистия океански въздух. Не бях сигурен къде отивам, но шофирах с подсъзнателна решителност, сякаш ръцете на волана и кракът на педала знаеха нещо неизвестно на мозъка ми.

В Санта Моника минах по Четвърта улица и завих по Пико към плажа. Влязох в паркинга, на който Алонзо Уинслоу беше зарязал колата на Дениз Бабит. Бе почти съвсем пуст и спрях на същата редица, а може би и на същото място.

Слънцето още не беше разнесло морските изпарения и небето сивееше. Мъглата скриваше под покривалото си виенското колело на вълнолома.

„А сега накъде?“ — помислих си. Не бях получил никакви съобщения. Загледах се в група сърфисти, които се връщаха от утринното си излизане в морето. Те отидоха при колите и пикапите си, съблякоха мокрите си екипи и се изкъпаха с огромни кани вода, после се увиха с хавлии, смъкнаха боксерките си и си облякоха сухи дрехи. Такава беше отдавна установената традиция на спортуващия преди работно време сърфист. Лепенката на задната броня на субаруто на един ме накара да се усмихна.

„Не може ли всеки да си има дъска за сърф?“

„Това е възможно единствено в Лос Анджелис“, помислих си, докато отварях раницата и вадех бележника на Рейчъл. Бях изписал няколко листа със собствения си анализ на документацията. Обърнах на последната страница и я прочетох.

Двата списъка бяха кратки и почти се покриваха, но бях сигурен, че в тях се крие връзката между двете жени и техния убиец. От негова гледна точка, това като че ли бяха всички неща, които трябваше да знае, преди да направи своя ход.

Отворих прозорците на колата, за да нахлуе влажният морски въздух. Замислих се за неизвестния извършител и се запитах как е избрал точно тези две жертви точно от тези две места.

Елементарният отговор предполагаше, че ги е видял. И двете публично бяха показвали телата си. Ако е търсил конкретни физически дадености, можеше да е видял Дениз Бабит и Шарън Огълви на сцената.

Или в компютъра. Докато съставях списъците предишната вечер, потърсих и открих уебсайтовете на „Фаталните жени“ и „Снейк Пит“, на които имаше снимки на танцьорките им. Всички момичета бяха представени с многобройни фотографии, включително в цял ръст, на които се виждаха краката и стъпалата им. На сайта www.femmefatalesatthecleo.com имаше групови кадри, показващи танцьорките с високо вдигнати срещу обектива крака. Ако парафилията на извършителя се свеждаше до шини и привличане към телесен тип „жираф“, както смяташе Рейчъл, уебсайтът можеше да му е дал възможност да проучи жертвата си.

След избора на жертва убиецът трябваше да идентифицира жената и да попълни останалите точки от списъка. Това можеше да стане по интернет, ала аз имах друго предчувствие. Бях сигурен, че тук е замесено още нещо, че жените са свързани по още някакъв начин.

Съсредоточих се върху първите точки в двата списъка. Струваше ми се ясно, че в даден момент убиецът се е запознал с криминалното минало на жертвите си.

В случая с Дениз Бабит трябваше да е знаел за миналогодишния й арест при купуване на наркотици и че това се е случило край жилищния комплекс Родия Гардънс. Тази информация лежеше в основата на идеята да остави трупа в багажника на колата й в района: бе предполагал, че дори да я откраднат и преместят, в крайна сметка полицията пак ще я свърже с това място. Очевидното обяснение — жената отново е отишла там за дрога. Ловко отклоняване на вниманието от действителните факти.

Убиецът имаше достъп до криминалните досиета и на двете жертви, защото съдебните преписки бяха публични. Нищо в документите, с които разполагах, не загатваше, че информацията за развода на Огълви е била засекретена. Що се отнасяше до Дениз Бабит, съдебните процедури бяха публично достояние.

И тогава ме осени. Онова, което ми убягваше. Знаех, че Дениз Бабит е била арестувана година преди смъртта й, но в момента на убийството съдебните процедури са продължавали. Нейният адвокат я беше включил в програма за досъдебна намеса — или на адвокатски жаргон, „пикай и покажи“. В рамките на извънболничната й терапия веднъж месечно изследваха урината й за употреба на наркотици и съдебната система чакаше да се увери, че се е поправила. В такъв случай обвиненията срещу нея щяха да бъдат свалени. Ако адвоката й го биваше, даже щеше да уреди да „изтрият“ ареста от досието й.

Всичко това бяха само юридически подробности, ала сега откривах в тях нещо, което по-рано не бях забелязвал. Ако съдебната й процедура течеше, информацията още не би трябвало да е станала публична. А щом не беше публична и достъпна за всеки гражданин по интернет или в съдебния архив, как неизвестният извършител се е добрал до информацията, необходима, за да може да убие жертвата?

Известно време обмислях отговора на този въпрос и реших, че единственият начин е да получи данните от самата Дениз Бабит или от някой друг, пряко свързан с нейното дело — от прокурора или адвоката. Прелистих документите в папката й, намерих името на адвоката и му позвъних.

— „Дейли енд Милс“, тук е Нюана. Какво обичате?

— Може ли да говоря с Том Фокс?

— Тази сутрин господин Фокс е в съда. Да му предам нещо?

— Ще се върне ли по обяд?

Погледнах си часовника. Наближаваше единайсет. Отново ме жегна безпокойство, че Рейчъл не се обажда.

— Обикновено се връща за обяд, но днес няма гаранция.

Съобщих й името и номера си и й казах, че съм репортер от „Таймс“. Помолих я да предаде на Фокс, че се обаждам за нещо важно.

След като затворих, включих лаптопа си и заредих интернет картата. Реших да проверя теорията си и да се опитам да вляза в съдебните документи на Дениз Бабит.

Това ми отне двайсет минути, но успях да открия — съвсем малко информация за ареста и съдебното преследване на Бабит в публично достъпния правен архив на щата и частната юридическа търсачка, за която се абонираше „Таймс“. Намерих обаче имейл адреса на нейния адвокат и му написах кратко съобщение с надеждата да го получи по мобилния си телефон и да ми се обади колкото може по-бързо.

Пуснах съобщението. Оставаше ми само да чакам. Погледнах часа в долния ъгъл на компютърния екран и видях, че във Вашингтон вече минава два. Струваше ми се невъзможно изслушването на Рейчъл да продължава досега.

Лаптопът ми сигнализира и погледнах екрана. Бях получил отговор от Фокс.

Това беше автоматично генерирано съобщение, което означаваше, че адвокатът още не е прочел имейла ми. Имах предчувствието, че ще ми се обади най-рано по обяд — и то ако извадя късмет.

Погледнах уебсайта на кантората под съобщението и кликнах линка. Той ме отведе на страница, гръмко осведомяваща за услугите, които фирмата предлагаше на евентуалните си клиенти. Адвокатите й се занимаваха и с наказателно, и с гражданско право. Имаше прозорец с надпис „Какъв е Вашият случай?“, където посетителят на сайта можеше да въведе подробностите за проблема си и някой от юристите от кантората безплатно щеше да ги проучи и да даде мнението си.

Накрая видях списък на съдружниците и тъкмо се канех да кликна върху Том Фокс, за да прегледам биографията му, когато погледът ми спря върху линка най-отдолу на страницата.

Имах чувството, че са се сблъскали атоми — и че са създали нова безценна материя. Само за миг бях открил връзката. Уебсайтът на правната кантора се хостваше на същото място, където се намираха и сайтовете капани на неизвестния извършител. Прекалено голямо съвпадение, за да е случайност. Вътрешните портали се отвориха широко и адреналинът се изсипа в кръвта ми. Моментално кликнах линка и се прехвърлих на хоумпейджа на Уестърн Дейта Кънсълтънтс.

Уебсайтът предлагаше екскурзия из комплекса в Мейса, щата Аризона, който осигуряваше максимална сигурност и най-модерни услуги в областите на информационното съхраняване, хостинга и уеб базираните мрежови решения — каквото и да означаваше това.

Щракнах върху иконка с надпис „Разгледай бункера“ и отворих страница със снимки и описания на подземна сървърна „ферма“ — колокационен център, в който се съхраняваше информация на фирми и корпорации, денонощно достъпна за клиентите чрез високоскоростни фиброоптични връзки и опорни интернет провайдъри. Четирийсет сървърни кули се издигаха в идеално прави редици. Помещението имаше бетонна облицовка, инфрачервена мониторингова система и херметична изолация. Намираше се на шест метра под земята.

Уебсайтът агресивно рекламираше сигурността на Уестърн Дейта. „Каквото е влязло, не излиза, ако Вие не го пожелаете“. Компанията предлагаше на големи и малки фирми икономичен начин за съхранение и защита на информация чрез незабавно или периодично архивиране. Всеки удар с клавиша на компютър в адвокатска кантора в Лос Анджелис можеше на мига да се запише и съхрани в Мейса.

Върнах се към папките си и извадих документите, които бях получил от Уилям Шифино в Лас Вегас. Сред тях бяха материалите по развода на семейство Огълви. Въведох в търсачката името на адвоката, представлявал Брайън Огълви по време на развода му, и получих адрес и телефонен номер, но не и уебсайт. Повторих операцията с адвоката на Шарън Огълви и този път намерих адрес, телефонен номер и уебсайт.

Влязох в уебсайта на „Олмън, Брадшоу & Уорд“ и скролнах до долния край на хоумпейджа. И хоп:

Бях потвърдил връзката, но не и конкретните подробности. Уебсайтовете на двете адвокатски кантори бяха създадени и хоствани от Уестърн Дейта. Трябваше да разбера дали фирмите съхраняват и архивните си дела в сървърите в Мейса. Известно време обмислях плана си, после отворих джиесема си, за да се обадя.

— „Олмън, Брадшоу енд Уорд“, какво обичате?

— Може ли да разговарям с управителя?

— Ще ви свържа с кабинета му.

Зачаках, като повтарях наум предварително подготвените си реплики. Надявах се, че планът ми ще сработи.

— Кабинетът на господин Кени, какво обичате?

— Казвам се Джак Макавой. Работя при Уилям Шифино и в момента подготвям уебсайт и система за информационно съхранение за кантората. Свързах се с Уестърн Дейта в Аризона и те посочиха „Олмън, Брадшоу енд Уорд“ като един от клиентите си тук във Вегас. Чудех се дали може да разговарям с господин Кени за отношенията ви с Уестърн Дейта.

— Днес господин Кени ще отсъства цял ден.

— Хммм. А може ли да разговарям с някой друг? Възнамеряваме днес да вземем окончателно решение.

— Господин Кени ръководи уеб присъствието и информационната колокация на нашата кантора. Трябва да разговаряте с него.

— Използвате ли Уестърн Дейта за колокация? Не бях сигурен дали е само за уебсайта.

— Да, използваме ги, обаче трябва да го обсъдите с господин Кени.

— Благодаря. Утре сутрин ще позвъня пак.

Затворих. Бях научил каквото ми трябва от „Олмън, Брадшоу & Уорд“. Обадих се в „Дейли & Милс“, повторих същия трик и получих същата информация от секретарката на управителя.

Имах предчувствието, че съм намерил връзката. И двете адвокатски кантори, представлявали двете жертви на неизвестния извършител, съхраняваха архивите си в Уестърн Дейта Кънсълтънтс в Мейса. Това трябваше да е мястото, където се бяха пресекли пътищата на Дениз Бабит и Шарън Огълви. Там ги беше открил и избрал убиецът.

Натиках папките в раницата и запалих колата.

По пътя за летището позвъних в Саутуест Еърлайнс и си купих двупосочен билет за самолета, който излиташе от Лос Анджелис в един и щеше да ме откара във Финикс за час. После наех кола и тъкмо обмислях наложителния си разговор с моя зам, когато телефонът ми иззвъня.

На дисплея пишеше „Непознат номер“ — Рейчъл най-после ми се обаждаше.

— Ало?

— Аз съм, Джак.

— Крайно време беше, Рейчъл. Къде си?

— На летището. Връщам се.

— Смени си полета. Ще се срещнем във Финикс.

— Моля?!

— Открих връзката. Уестърн Дейта. Тръгвам натам.

— Какви ги говориш, Джак?

— Ще ти обясня, като се видим. Ще дойдеш ли?

Последва дълго мълчание.

— Ще дойдеш ли, Рейчъл?

— Да, Джак, ще дойда.

— Чудесно. Наел съм кола. Смени си полета и ми се обади, за да ми кажеш кога пристигаш. Ще те посрещна на Скай Харбър.

— Добре.

— Как мина изслушването? Май наистина е било дълго.

Отново колебание. Чух в далечината да обявяват полет.

— Рейчъл?

— Напускам, Джак. Вече не съм агент.

Рейчъл теглеше куфара си с една ръка и носеше куфарче с лаптоп в другата. Аз се бях наредил при шофьорите на лимузини, които държаха табелки с имената на пристигащите си пътници, и я видях, преди да ме забележи. Тя се заозърта насам-натам, без да обръща внимание на хората, които стояха точно пред нея.

Пресрещнах я и тя едва не се блъсна в мен. Спря и поотпусна ръце, но без да остави багажа си на земята. Очевидна покана. Пристъпих напред и я прегърнах. Не я целунах. Лицето й се сгуши между шията и рамото ми. Мълчахме цяла минута.

— Здрасти — казах накрая.

— Здрасти.

— Тежък ден, а?

— Ужасно.

— Добре ли си?

— Ще се оправя.

Наведох се и издърпах дръжката на куфара от пръстите й. После я завъртях към изхода за паркинга.

— Натам. Вече взех колата и запазих хотел.

— Чудесно.

Тръгнахме мълчаливо и аз я прегърнах през рамо. Не ми беше казала много по телефона, само че е била принудена да напусне, за да избегне обвинение в злоупотреба с държавни средства — самолета на ФБР, с който бе стигнала до „Нелис“, за да ми се притече на помощ. Нямах намерение да я притискам, но все някога трябваше да науча подробностите. И имената. Тя беше изгубила работата си, за да ме спаси. Щях да го преживея само ако направех опит да й помогна. И не знаех друг начин, освен да пиша за това.

— Хотелът е много приятен — казах. — Но съм запазил само една стая. Не знаех дали искаш…

— Една стая е достатъчна. Вече не се налага да се пазя от такива неща.

Кимнах и реших, че вече не се налага да се въздържа от интимни отношения с човек, който е свързан със следствието. Явно каквото и да кажех или попитах, все я навеждах на мисли за изгубената й работа и съсипаната й кариера. Опитах нова насока.

— Гладна ли си? Искаш ли да хапнеш нещо, или предпочиташ направо да отидем в хотела?

— Разкажи ми за Уестърн Дейта.

— Обадих им се и си определих среща. Трябвало да е утре, защото днес президентът им отсъствал.

Погледнах си часовника. Наближаваше шест.

— И без това сигурно вече са затворили. Тъй че ще идем утре в десет. Ще търсим някой си Макгинис. Явно е шефът.

— Вързаха ли се на измамата, за която ми спомена?

— Не е измама. Нося писмото от Шифино и това узаконява нещата.

— Можеш да се самоубедиш във всичко, а? Във вестника не се ли подчинявате на някакъв етичен правилник, който ви забранява да се представяте за други лица?

— Да, обаче винаги има неизяснени въпроси. Ще мина под прикритие, за да получа информация, до която иначе не бих могъл да се добера.

Свих рамене, сякаш исках да кажа „голяма работа“. Стигнахме до колата и сложих куфара й в багажника.

— Джак, искам да отидем още сега — заяви Рейчъл, докато се качвахме.

— Къде?

— В Уестърн Дейта.

— Докато стигнем, ще мине шест и ще е затворено. Пък и не можеш да влезеш без насрочена среща, а нашата е утре.

— Добре де, няма да влизаме. Само ще поогледаме.

— Защо?

— Защото имам нужда да не мисля за случилото се днес във Вашингтон. Разбираш ли?

— Ясно. Отиваме.

Потърсих адреса в бележника си и го въведох в навигатора. Скоро пътувахме по магистралата на изток от летището. Нямаше много движение и стигнахме в Мейса след двайсет минути и две прехвърляния на други магистрали.

Уестърн Дейта Кънсълтънтс изглеждаше доста скромно на хоризонта на Макелипс Роуд в източния край на Мейса. Намираше се в район, рядко застроен със складове и малки фирми, заобиколени от храсти и кактуси. Едноетажната пясъчножълта сграда беше построена от бетонни тухли и имаше само два прозореца, от двете страни на входа. Номерът бе написан в горния й десен ъгъл, ала нито по фасадата, нито на двора имаше каквито и да било други надписи.

— Сигурен ли си, че е тук? — попита Рейчъл, докато минавахме покрай адреса за пръв път.

— Да. Жената, която ми насрочи срещата, каза, че в имота нямало надписи. Било от съображения за сигурност — не искали да рекламират точно какво има там.

— По-малко е, отколкото си мислех.

— По-голямата част е подземна.

— Да де. Забравих.

Няколко преки след нашата цел имаше кафене, казваше се „Хайтауър Граундс“. Отбих, за да обърна, и повторно минахме покрай Уестърн Дейта. Този път фирмата се намираше от страната на Рейчъл и тя се завъртя на седалката си, за да я разгледа.

— Навсякъде има камери. Една, две, три… общо шест отвън.

— Според уебсайта и отвън, и вътре има камери — отвърнах. — Нали това им е стоката. Сигурност.

— Или наистина, или привидно.

Погледнах я.

— Какво искаш да кажеш?

Рейчъл сви рамене.

— Нищо особено. Просто всички тези камери изглеждат внушително. Обаче ако няма кой да наблюдава през тях, какво се получава?

Кимнах и отговорих:

— Само фасада, под която не се крие нищо.

— Точно така.

— Да обърна ли пак?

— Не, видях достатъчно. Вече съм гладна, Джак.

— Добре. Къде искаш да идем? Когато слизахме от магистралата, подминахме един ресторант за барбекю. Иначе онова кафене е единственото…

— Искам да идем в хотела. Ще си поръчаме румсървиз и ще атакуваме минибара.

Погледнах я и ми се стори, че зървам на лицето й усмивка.

— Добре звучи.

Вече бях въвел адреса на „Меса Верде Ин“ в навигатора и стигнахме само за десет минути. Паркирах зад хотела и влязохме.

Качихме се в стаята, изухме си обувките и пихме ром „Пайрът“ от водни чаши, седнали един до друг и подпрени на многобройните възглавници на леглото.

Накрая Рейчъл въздъхна шумно, сякаш изхвърляше многобройните си днешни разочарования, и повдигна почти празната си чаша.

— Бива си го това.

Кимнах в знак на съгласие.

— И по-рано съм пил. Идва от остров Ангуила на Антилите. Ходих там на меден месец, в Кап Джулука. В стаята имаше бутилка такъв ром. Цяла бутилка, не от онези миниатюрни шишенца. Опукахме я за една нощ. Пихме го чисто, като сега.

— Не ми се слуша за медения ти месец.

— Извинявай. Пък и по-скоро беше като ваканция. Заминахме повече от година след сватбата.

Това прекъсна разговора за известно време. Загледах се в Рейчъл в огледалото на стената срещу леглото. След няколко минути тя поклати глава, сякаш в ума й се е загнездила някаква лоша мисъл.

— Знаеш ли, Рейчъл. Майната им — казах. — За всяка бюрокрация е характерно да елиминира свободомислещите и работещите, хората, от които всъщност имат най-голяма нужда.

— Не ми пука какво е характерно за всяка бюрокрация. Аз бях агент от ФБР, по дяволите! Какво ще правя сега? Какво ще правим сега?

Хареса ми, че накрая използва множествено число.

— Ще измислим нещо. Кой знае, може да обединим способностите си и да станем частни детективи. Вече си го представям. „Уолинг и Макавой, дискретни разследвания“.

Тя пак поклати глава, но този път накрая се усмихна.

— Е, благодаря, че постави името ми първо на вратата.

— А, не се бой, ти си шефът. Ще използваме снимката ти и на билбордовете. Това ще ни осигури клиенти.

Сега вече тя наистина се засмя. Не знаех дали е ромът, или думите ми, но нещо я ободряваше. Оставих чашата си на нощното шкафче и се обърнах към нея. Очите ни бяха само на сантиметри разстояние.

— Винаги ще те поставям на първо място, Рейчъл. Винаги.

Този път тя ме хвана за тила и ме притегли за целувка.

След като се любихме, Рейчъл изглеждаше освежена, докато аз се чувствах напълно изтощен. Тя скочи гола от леглото, отиде при куфара си, отвори го и започна да рови вътре.

— Не се обличай — помолих я. — Не може ли да си полежим още малко?

— Няма да се обличам. Донесох ти подарък и знам, че е някъде тук… а, ето го.

Върна се при леглото и ми подаде черна филцова торбичка от бижутериен магазин. Отворих я и извадих сребърна верижка, на която висеше посребрен куршум.

— Сребърен куршум?! Да не преследваме върколак или нещо от този род?

— Не, един куршум. Спомняш ли си теорията за единствения куршум?

— А… да.

Засрамих се от неуместната си шега. Това беше важно за нея, а аз бях развалил момента с глупавата си реплика за върколака.

— Откъде го взе?

— Вчера имах много време за губене, затова се разходих в центъра и влязох в бижутерийния магазин до главната квартира на ФБР. Явно си познават кварталната клиентела, защото продават куршуми като бижута.

Кимнах и огледах украшението.

— Не е написано име. Ти каза, че според теорията всеки си има някъде куршум, на който е написано име.

Рейчъл сви рамене.

— Беше неделя и гравьорът сигурно е имал почивен ден. Предложиха ми да отида днес, ако искам да напиша нещо върху куршума. Както знаеш, нямах такава възможност.

Разкопчах верижката и понечих да й я закача, но тя вдигна ръка и ме спря.

— Не, купих я за теб.

— Знам. Но искам да ми я подариш, когато напишеш името си върху куршума.

Рейчъл се замисли за миг и отпусна ръката си. Закопчах верижката на шията й. Тя ме погледна усмихнато.

— Знаеш ли какво?

— Какво?

— Сега вече умирам от глад.

За малко да се засмея на тази внезапна смяна на темата.

— Добре, тогава да си поръчаме румсървиз.

— Искам пържола. И още ром.

Обадихме се по телефона и успяхме да вземем душ, преди да донесат храната. Ядохме по хавлии, седнали един срещу друг на масичката, която донесе сервитьорът. Виждах сребърната верижка на шията й, но дебелата бяла хавлия скриваше куршума. Косата й беше мокра и невчесана. Помислих си, че ми се ще да схрускам Рейчъл за десерт.

— Онзи човек, дето ти е разказал теорията за единствения куршум, е полицай или агент, нали?

— Полицай.

— Познавам ли го?

— Дали го познаваш? Не съм сигурна, че някой изобщо го познава, включително самата аз. Но през последните години съм виждала името му в няколко твои репортажа. Защо те интересува?

Отговорих на въпроса й с въпрос.

— Ти ли му показа вратата, или обратно?

— Мисля, че бях аз. Разбирах, че не е редно.

— Страхотно! Значи човекът, когото си разкарала, е въоръжен, а сега ти си с мен.

Тя се усмихна и поклати глава.

— Това не е проблем. Може ли да сменим темата?

— Дадено. За какво ти се говори? Искаш ли най-после да ми разкажеш за случилото се във Вашингтон?

— Всъщност няма нищо за разказване. Просто ме приклещиха. Аз заблудих началника си за разпита в „Или“ и той ми позволи да взема самолета. Те пък провели бързо разследване и изчислили разходите. Била съм изразходвала реактивно гориво за около четиринайсет хиляди долара, което съответствало на злоупотреба с държавни средства в големи размери. В коридора чакаше прокурор и бяха готови да ми повдигнат обвинение, ако упорствам. Щяха да ме арестуват още на мига.

— Направо не е за вярване.

— Въпросът е, че аз наистина имах намерение да проведа разпита в „Или“ и всичко щеше да е наред. Обаче положението се промени, когато ти ми каза за изчезването на Анджела. Така и не стигнах до затвора.

— Това е върхът на бюрокрацията. Трябва да напиша статия за този случай.

— Не можеш, Джак. Такава е сделката. Подписах декларация за неразгласяване — и вече я наруших, като ти разказвам за изслушването. Но ако стигне до вестниците, сигурно в крайна сметка ще ми предявят обвинение.

— Не и ако материалът ги постави в толкова неудобно положение, че единственият им изход е да те върнат на работа.

Тя си наля още ром в чашката, донесена заедно с бутилката. После с пръсти извади кубче лед от водната си чаша, пусна го в рома и няколко пъти разлюля чашката, преди да отпие.

— Лесно ти е да го кажеш. Нали няма да ти се наложи да разчиташ, че ще получат просветление, вместо да те вкарат в затвора.

Поклатих глава.

— Рейчъл, колкото и да са били необмислени или даже незаконни, твоите действия ми спасиха живота — на мен със сигурност, а навярно и на много други. Например на Уилям Шифино и на всички жертви, които този неизвестен извършител няма да убие, след като органите вече знаят за него. Това нищо ли не означава?

— Не разбираш ли, Джак? В Бюрото не ме обичат. Отдавна. Смятаха, че са ме натикали в ъгъла, но аз ги накарах да ме преместят от Южна Дакота. Открих начин да ги принудя, обаче това не им хареса и те не го забравиха. Както с всичко друго в живота. Само един грешен ход и ставаш уязвим. Изчакаха да допусна грешката, която ме направи уязвима, и я използваха. Няма значение колко души може да съм спасила. За това няма категорични доказателства. Но сметката за реактивното гориво? Виж, това е доказателство.

Предадох се. Не можех да я утеша. Тя пресуши рома, изплю леда в чашата и я наля пак.

— Пийни и ти малко, преди да съм изпила всичко.

Протегнах й чашата си и Рейчъл я напълни догоре. Чукнахме се. Отпих голяма глътка. Ромът потече в гърлото ми меко като мед.

— Внимавай, с това нещо не е трудно да се натряскаш — предупредих я.

— Искам да се натряскам.

— Хубаво, но ако искаш да отидем навреме на срещата, утре трябва да тръгнем към девет и половина.

Тя пиянски тресна чашата си на масата.

— И какво? Точно какво ще правим утре, Джак? Знаеш, че вече нямам служебна карта. Даже нямам оръжие, а ти искаш просто ей така да се изтресем там?

— Искам да поогледам. Искам да видя дали той е там. После може да повикаме Бюрото, полицията или който друг кажеш. Обаче аз открих тази връзка и искам пръв да съм на мястото.

— И да напишеш за това във вестника.

— Възможно е, ако ми позволят. Но ще разкажа цялата тази история по един или друг начин. Затова искам да съм там първи.

— Само гледай да промениш името ми в книгата си, за да защитиш виновните.

— Естествено. Как искаш да те нарека?

Тя наклони глава настрани и замислено сви устни. После отново вдигна чашата си и отпи мъничко.

— Как ти звучи агент Мисти Монро?

— Като порнозвезда.

— Чудесно.

Остави чашата и лицето й стана сериозно.

— Е… стига игри и забавления. Отиваме там и какво, просто ги питаме кой от тях е серийният убиец, така ли?

— Не, отиваме там и се държим като евентуални клиенти. Развеждат ни из сградата и се запознаваме с колкото може повече хора. Разпитваме за сигурността и кой ще има достъп до деликатните правни документи, които кантората ни ще архивира и съхранява при тях. Такива неща.

— И?

— И ще се надяваме, че някой ще се издаде или може би аз ще видя онзи тип с бакенбардите от Или.

— Ще успееш ли изобщо да го познаеш без дегизировка?

— Навярно не, но той не го знае. Може да ме види и да се опита да избяга. И тогава — хоп! — той е нашият човек.

— Планът ти не ми изглежда много сериозен, Джак, Като че ли го измисляш в движение.

— Може и да е така — и може би затова имам нужда от теб тук.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

Изправих се, заобиколих масичката, застанах на едно коляно пред нея и поставих длан върху ръката й.

— Виж, не ми трябват служебната ти карта и пистолетът ти, Рейчъл. Имам нужда от теб, защото ако някой във фирмата направи грешен ход, дори съвсем недоловим, ти ще го забележиш и ще го пипнем.

Рейчъл отблъсна ръката ми.

— Преувеличаваш. Ако смяташ, че чета мисли и мога…

— Не, Рейчъл, но ти имаш инстинкт. И го използваш така, както Меджик Джонсън играеше баскетбол. С познаването и усета за цялото игрище. Само след един петминутен телефонен разговор с мен ти отмъкна самолет на ФБР и отлетя за Невада, защото разбра. Ти разбра, Рейчъл. И това ми спаси живота. Това е инстинкт. Затова утре имам нужда от теб.

Тя дълго ме гледа, после кимна толкова леко, че едва забелязах движението на главата й.

— Добре, Джак. Ще съм до теб.

На сутринта ромът не ни се отрази особено благотворно. И двамата се движехме доста мудно, но все пак успяхме да тръгнем навреме от хотела, за да стигнем за срещата, но първо се отбихме в „Хайтауър Граундс“, за да влеем кофеин във вените си.

Порталът на Уестърн Дейта беше отворен и спрях почти до входа на сградата. Преди да угася двигателя, си допих кафето и зададох на Рейчъл един въпрос.

— Когато са идвали тук миналата седмица, агентите от офиса във Финикс съобщили ли са им за какво се отнася?

— Не, говорили са колкото може по-малко за следствието.

— Стандартна процедура. Ами съдебната заповед? В нея не е ли било изложено всичко?

Тя поклати глава.

— Заповедта беше издадена от разширен съдебен състав, който разследва измами в интернет. Използването на уебсайта „Труп в багажника“ попада в тази категория и това ни осигури прикритие.

— Добре.

— Ние си свършихме работата, Джак. Вие не свършихте своята.

— Какво искаш да кажеш?

Направи ми впечатление, че говори в първо лице множествено число. Тя явно не го забеляза.

— Питаш дали неизвестният извършител, който може да е тук, но може и да не е, е наясно, че Уестърн Дейта навярно ще привлекат известно внимание. Да, но не по вина на Бюрото. В репортажа за смъртта на Анджела Кук, Джак, твоят вестник спомена, че следователите проверяват евентуална връзка с посетен от нея уебсайт. Сайтът не е назован, обаче това оставя на тъмно само вашите конкуренти и читатели. Неизвестният извършител сигурно знае за сайта, знае и че щом ние го разследваме, може би е въпрос на време да съберем две и две и пак да се появим тук.

— Кои „ние“?

— Те. Бюрото.

Кимнах. Имаше право. Репортажът в „Таймс“ издънваше работата.

— Тогава по-добре да побързаме, преди да се появят те.

Слязохме от колата. Взех спортното си сако от задната седалка и го облякох в движение. Носех новата риза, която си бях купил предишния ден от магазин на летището, докато чаках самолета на Рейчъл. Бях с вратовръзката от предишния ден. Рейчъл носеше обичайната си „униформа“, тъмносин костюм и тъмна блуза, и имаше внушителен вид, ако и вече да не беше агент.

Трябваше да натиснем един бутон до вратата и да се представим по домофона, преди да ни отворят дистанционно. Озовахме се в малко преддверие и предположих, че сме разговаряли по домофона с жената, която седеше на рецепцията.

— Малко сме подранили — казах аз. — Имаме среща с господин Макгинис в десет.

— Да, госпожа Чавес ще ви разведе из сградата — любезно отвърна рецепционистката. — Сега ще проверя дали е готова да започне няколко минути по-рано.

Поклатих глава.

— Не, имаме среща с господин Макгинис, президента на компанията. Идваме от Лас Вегас, за да се видим с него.

— Съжалявам, но няма да е възможно. Господин Макгинис има неочакван ангажимент и в момента отсъства.

— Как така отсъства? Мислех, че компанията ви желае да привлече нашата кантора за клиент, и искахме да обсъдим конкретните ни изисквания лично с него.

— Един момент да се свържа с госпожа Чавес. Сигурна съм, че тя ще може да отговори на въпросите ви.

Взе слушалката и набра три цифри. Погледнах Рейчъл и тя повдигна вежди. Мислеше си същото като мен. Тук имаше нещо гнило.

Жената каза няколко тихи думи по телефона, затвори, погледна ни и се усмихна.

— Госпожа Чавес ще дойде веднага.

Това „веднага“ отне десет минути. Накрая вратата зад рецепцията се отвори и от нея излезе млада тъмнокоса и тъмнокожа жена. Заобиколи плота и ми подаде ръка.

— Господин Макавой, аз съм Йоланда Чавес, главен асистент на господин Макгинис. Надявам се, няма да възразите да ви разведа из нашата фирма.

Ръкувах се и представих Рейчъл.

— Имаме среща с Деклън Макгинис — заяви тя. — Останахме с впечатлението, че голяма кантора като нашата заслужава вниманието на президента.

— Да, уверявам ви, че бихме искали да станете наши клиенти. Но господин Макгинис е болен. Надявам се да проявите разбиране.

Погледнах Рейчъл, свих рамене и казах:

— Е, щом все пак ще ни разведете наоколо, може да разговаряме с господин Макгинис, когато се почувства по-добре.

Чавес кимна, взе от рецепцията два клипборда и ни ги подаде.

— Първо трябва да получите разрешение за временен достъп. Ако подпишете тази декларация, ще ида да ксерографирам шофьорските ви книжки. И официалното писмо, за което споменахте.

— Наистина ли ви трябват документите ни? — опитах се да възразя.

Безпокоях се, че издадените ни в Калифорния шофьорски книжки може да я смутят, тъй като бяхме казали, че сме от Лас Вегас.

— Такъв е правилникът ни. Изискваме го от всички, които разглеждат фирмата ни. Без изключение.

— Радвам се да го чуя. Просто проверявах.

Усмихнах се. Нейното лице остана сериозно. С Рейчъл й подадохме документите и Чавес ги проучи, за да се увери, че не са фалшифицирани.

— От Калифорния ли сте? Нали казахте, че…

— И двамата работим в кантората отскоро. Аз върша главно детективска работа, а Рейчъл ще отговаря за ИТ — след като реорганизираме ИТ системата си.

И пак се усмихнах. Чавес ме погледна, намести роговите си очила и поиска писмото от новия ми работодател. Извадих го от вътрешния джоб на сакото си и й го подадох. Тя го взе, каза, че ще се върне да ни вземе след десет минути, и излезе.

С Рейчъл седнахме на кушетката под един от прозорците и прочетохме формуляра, закачен за клипбордовете. Имаше кутийки за отмятане и долуподписаният декларираше, че не е служител на конкурентна фирма, няма да прави снимки и няма да разгласява или копира фирмените практики, процедури и тайни, разкрити по време на обиколката.

— Доста са сериозни — отбелязах.

— Конкуренцията в този бизнес е свирепа — съгласи се Рейчъл.

Подписах се и поставих датата. Тя последва примера ми.

— Какво мислиш? — прошепнах и хвърлих поглед към рецепционистката.

— За какво?

— За отсъствието на Макгинис и глупавото обяснение за причината. Първо му изникнал неочакван ангажимент, после бил болен.

Рецепционистката вдигна очи от компютърния екран и ги впери в мен. Не знаех дали ме е чула. Усмихнах й се и тя бързо се наведе над монитора.

— Мисля, че трябва да поговорим за това по-късно — тихо отвърна Рейчъл.

— Ясно.

Изчакахме връщането на Чавес в мълчание. Тя ни подаде шофьорските книжки и в замяна ние й връчихме клипбордовете. Чавес внимателно проучи подписите, после каза:

— Разговарях с господин Шифино.

— Нима? — попитах малко прекалено неделово.

— Да, за да удостоверя всичко. Той иска да му се обадите при първа възможност.

Кимнах енергично. Знаех, че обаждането е изненадало Шифино, но явно беше реагирал адекватно.

— Ще му се обадим веднага след обиколката — обещах.

— Няма търпение да вземе решение и да задвижи нещата — прибави Рейчъл.

— В такъв случай да започваме. Сигурна съм, че ще вземете правилно решение — рече Чавес.

Отключи вратата зад рецепцията с електронна карта, на която забелязах снимката й. Влязохме в коридор и тя се обърна към нас.

— Преди да обиколим лабораториите за графичен дизайн и уеб хостинг, ще ви разкажа малко за нашата история и с какво се занимаваме тук.

Извадих репортерски бележник от задния си джоб и се приготвих да си водя записки. Грешен ход, Чавес моментално посочи бележника.

— Господин Макавой, спомнете си документа, който подписахте. Общите бележки са разрешени, но конкретни подробности не могат да се записват по никакъв начин.

— Извинете, забравих.

Прибрах бележника и й дадох знак да продължи.

— Уестърн Дейта е създадена едва преди четири години, за да задоволи растящото търсене на мащабно и сигурно информационно управление и съхранение. Тя е рожба на Деклън Макгинис, нашия президент и основател. Тези модерни съоръжения са проектирани от едни от най-способните и кадърни експерти в областта. Имаме близо хиляда клиенти — от малки адвокатски кантори до големи корпорации. В състояние сме да обслужваме компании от всякакъв калибър, намиращи се в която и да е точка на света.

— Може би ще ви е интересно да научите, че типичният ни клиент е американската адвокатска кантора. Ние сме стратегически създадени, за да предоставим пълен набор услуги, конкретно насочени към задоволяване нуждите на адвокатски фирми от всякакъв мащаб, без значение къде се намират. От уеб хостинг до колокация — ние ви осигуряваме всичко. — Описа пълен кръг с изпънати ръце, обхващайки цялата сграда, въпреки че се намирахме в коридор. — След като получава финансиране от различни инвеститори и след едногодишно търсене на най-подходящото място, отговарящо на съответните критерии, господин Макгинис се спира на Мейса. Търсил е район, в който да няма опасност от природни катаклизми и терористични атентати, но да е налице постоянен източник на енергия, позволяващ на компанията да гарантира денонощно функциониране. Също толкова важен е прекият достъп до основни мрежи с висока и надеждна трансферна скорост и тъмно влакно.

— „Тъмно влакно“ ли? — попитах и незабавно съжалих, че съм разкрил липсата си на познания в област, от която би трябвало да разбирам с оглед на „изпълняваната“ от мен длъжност. Рейчъл обаче се намеси и ме измъкна:

— Неизползвана фиброоптика. Съществуваща в мрежите, но неексплоатирана и свободна.

— Точно така — потвърди Чавес.

И отвори двукрилата врата.

— Освен тези изисквания към мястото, господин Макгинис проектира и построява това съоръжение със сигурност на най-високо ниво, изпълнявайки всички изисквания за хостинг по 330, СОКС и РП4.

Бях си научил урока. Този път само кимнах, като че ли знам точно за какво говори.

— Само още някои подробности за нашата сигурност — продължи Чавес. — Конструкцията на сградата е подсилена и може да издържи на земетресение от седма степен. Няма различими външни белези, които да предполагат информационно съхранение. Всички посетители трябва да имат разрешение за достъп и се заснемат с камери, чиито записи се съхраняват в продължение на четирийсет и пет дни.

Посочи сферичната камера на тавана над нас. Погледнах натам, усмихнах се и махнах с ръка. Рейчъл ме стрелна с очи: „Престани да се държиш като дете“, Чавес изобщо не забеляза. Беше прекалено погълната от представлението си.

— Всички охраняеми зони в сградата са защитени с електронни карти и биометрични скенери за длани. За сигурността и мониторинга отговаря мрежов оперативен център, който се намира в подземния бункер до колокационния център, или „фермата“, както го наричаме.

Продължи с описание на охладителната, електрическата и мрежовата система, тяхното двойно подсигуряване и множество подсистеми, но аз изгубих интерес. Бяхме влезли в огромна лаборатория, в която поне десетина служители разработваха и управляваха уебсайтовете на многобройните клиенти на Уестърн Дейта. Докато пресичахме помещението и погледът ми минаваше по екраните на бюрата, забелязах повтарящи се юридически мотиви — везните на правосъдието, съдийското чукче, — показващи, че клиентите са правни кантори.

Чавес ни запозна с ръководителя на лабораторията Дани О’Конър, графичен дизайнер, и той в рамките на пет минути ни разказа за персонализираните денонощни услуги, които сме щели да получим, ако фирмата ни подпише договор с Уестърн Дейта. Побърза да спомене, че според последните статистики все повече потребители се обръщали към интернет за всичките си потребности, включително търсене и установяване на контакт с правни кантори. Наблюдавах го в търсене на някакъв признак, че е нервен или ангажиран с нещо друго, освен с нас като потенциални клиенти. Стори ми се съвсем нормален и изцяло съсредоточен върху рекламната си реч. Заключих също, че е прекалено топчест, за да е Бакенбарда. Това е единственото, което не можеш да промениш с дегизировка — да намалиш теглото си.

Огледах и служителите на бюрата с надеждата да видя, че някой ни поглежда изчервено или се спотайва зад екрана си. Половината бяха жени, така че можех да ги прескоча. Само че и никой от мъжете не ми приличаше на убиеца от Или.

— По-рано сте искали рекламата ви да е на гърба на телефонния указател — каза Дани. — Днес ще постигнете много повече с готин уебсайт, чрез който потенциалният клиент може да установи незабавна връзка.

Кимнах. Искаше ми се да му отговоря, че съм напълно наясно как интернет е променил света. Все пак бях сред прегазените от него. Вместо това заявих:

— Затова сме тук.

Прекарахме още десет минути с О’Конър и разгледахме различни уебсайтове на правни кантори, които фирмата проектираше и хостваше. Те варираха от елементарен хоумпейдж, съдържащ информация за връзка, до многостепенен сайт със снимки и биографии на всички адвокати в кантората, история и прессъобщения за нашумели дела, интерактивни медии и видеозаписи на юристи, съобщаващи на зрителите, че са най-добрите в бранша.

След като приключихме в лабораторията, Чавес отключи друга врата и излязохме в нов коридор, водещ към асансьор. За да го повика, тя отново използва електронната карта.

— Сега ще ви заведа долу в бункера. Там са нашият МОЦ, основните съоръжения и сървърната ферма, с която осигуряваме колокационни услуги.

За пореден път не успях да се сдържа.

— МОЦ ли?

— Мрежов оперативен център — преведе Чавес. — Това всъщност е сърцето на фирмата.

Когато се качихме в асансьора, ни обясни, че формално ще се спуснем само един етаж, но това било на шест метра под земята. Дълбоко изкопаното в пустинята подземие правело бункера непристъпен и за хора, и за природните стихии. Пътуването с асансьора ни отне близо трийсет секунди и се зачудих дали се движи толкова бавно, за да накара евентуалните клиенти да си помислят, че се спускат в центъра на земята.

— Има ли стълбище? — поинтересувах се.

— Да, има — отвърна Чавес.

Когато стигнахме и вратата се отвори, пред нас се разкри пространство, което тя определи като осмоъгълник. От тази осмостенна чакалня, освен асансьора, излизаха четири врати. Чавес посочи една от тях.

— Нашият МОЦ, главната мрежова зала и колокационната контролна зала, която води към сървърната ферма. Ще надникнем в мрежовия оперативен център и колокационния център, но само служителите с пълен достъп могат да влизат в мрежовата зала.

— Защо?

— Оборудването е прекалено важно и в основната си част е патентовано. Не го показваме на всеки, даже на най-старите си клиенти.

Пъхна картата в заключващото устройство на вратата на МОЦ и влязохме в тясно помещение, в което едва се побирахме и тримата.

— Във всяка зала в бункера се влиза през херметична система. Когато отворя с картата външната врата, задействам алармен сигнал вътре. В момента служителите могат да ни видят и да задействат аварийното блокиране, ако решат, че сме нарушители.

Махна с ръка към камерата на тавана й пъхна картата в четеца на следващата врата.

Мрежовият оперативен център се оказа малко разочароващ. Очаквах ракетен център на НАСА, а стояхме пред две редици компютри, на които трима служители наблюдаваха мултиплексни екрани, показващи дигитални и видео изображения. Нашата водачка обясни, че следят електрическата система, температурата, трансферната скорост и всички други измерими аспекти на услугите, предоставяни от Уестърн Дейта, както и двестате камери из сградата.

Всичко това изглеждаше много внушително, ала нищо не ми се струваше зловещо или свързано с неизвестния извършител. Никой не ми приличаше на Бакенбарда. Никой не ахна, когато ме видя. Всички имаха доста отегчен вид от рутинната поява на евентуални клиенти, развеждани из сградата.

Не зададох никакви въпроси и търпеливо изчаках Чавес да продължи рекламната си реч, обръщайки се главно към Рейчъл, ИТ специалиста на адвокатската кантора. Докато поглеждах към служителите, които усърдно избягваха да забелязват присъствието ни, имах усещането, че всичко това е рутинно до театралност и че когато картата на Чавес е задействала алармения сигнал, те са скрили пасиансите от екраните си, затворили са комиксите и са се изпънали мирно, преди да минем през втората врата. Когато в сградата нямаше външни хора, херметичните шлюзове може би просто стояха отворени.

— Искате ли да отидем във фермата? — попита накрая Чавес.

— Естествено — отвърнах аз.

— Ще ви предам на нашия ГТ, който ръководи информационния център. Налага ми се да проведа още един кратък разговор по телефона, но после ще се върна да ви взема. С господин Карвър ще сте в добри ръце. Той е и нашият ГЕС.

Лицето ми вероятно издаваше, че съм объркан и се каня да задам въпрос.

— Главен технолог и главен експерт по сигурността — отговори Рейчъл, преди да успея да попитам.

— Да — потвърди Чавес. — Той е нашето плашило.

Минахме през поредния шлюз и влязохме в информационния център — слабо осветена зала, подобна на МОЦ, само че с три бюра, всяко с мултиплексен екран. На двете съседни седяха двама младежи, а на третото нямаше никого. Вляво от тях видях отворената врата на кабинет. Бюрата бяха разположени срещу два големи прозореца и стъклена врата, гледащи към просторно ярко осветено помещение с няколко редици сървърни кули. В уебсайта имаше снимка на тази зала. Фермата.

Двамата мъже се завъртяха на столовете си, за да ни погледнат, но почти незабавно се върнаха към работата си. За тях това беше поредният цирк. Носеха ризи и вратовръзки, макар че повече щяха да им отиват тениски и дънки.

— Кърт, мислех, че господин Карвър е в центъра — рече Чавес.

Единият от младежите пак се завъртя към нас — кръглолик хлапак на не повече от двайсет и пет, със смехотворен опит за брада. Беше подозрителен горе-долу колкото цветя на сватба.

— Отиде във фермата да провери сървър седемдесет и седем. Получихме някакъв странен сигнал за него.

Чавес се приближи до пустото бюро, вдигна вградения в него микрофон и натисна бутона на ствола му.

— Господин Карвър, бихте ли се откъснали за няколко минути, за да разкажете на гостите ни за информационния център?

Няколко секунди не последва отговор и тя направи нов опит.

— Чувате ли ме, господин Карвър?

Изтекоха още няколко секунди и от монтирания на тавана високоговорител се разнесе дрезгав глас:

— Да, идвам.

Чавес се обърна към нас с Рейчъл и си погледна часовника.

— Добре. Той ще поеме тази част от обиколката ви и аз ще ви взема след двайсетина минути. С това обиколката ще приключи, освен ако нямате конкретни въпроси за сградата и нашите услуги.

Понечи да си тръгне, но очите й за миг се спряха върху кашончето на стола пред свободното бюро.

— Тези вещи на Фред Стоун ли са? — попита Чавес, без да поглежда двамата младежи.

— Аха — потвърди Кърт. — Не успя да си вземе всичко. Събрахме ги и мислехме да му ги занесем. Ама вчера забравихме.

Чавес се намръщи само за секунда, после се обърна към вратата и излезе. Ние с Рейчъл останахме да чакаме. Накрая видях през стъклото мъж с бяла лабораторна престилка, който се приближаваше по една от пътеките между редиците сървърни кули. Висок, слаб и поне петнайсет години по-възрастен от Бакенбарда. Знаех, че човек може да се дегизира като по-стар. Но също като с по-малкото тегло, трудно можеш да станеш по-млад и нисък. Рейчъл незабелязано ми отправи въпросителен поглед. Поклатих леко глава. „Не е той“.

— Ей го и наш’то плашило — обяви Кърт.

Обърнах се към него.

— Защо го наричате така? Защото е мършав ли?

— Щото пази фермата от ’сичките мръсни гадни птици.

Канех се да попитам какво иска да каже, когато Рейчъл пак осветли невежеството ми.

— Хакери, тролове, вирусоносители. Той отговаря за сигурността на информационната ферма.

Кимнах. Мъжът с лабораторната престилка стигна до стъклената врата и се пресегна към невидимата ключалка вдясно от него. Чух металическо изщракване и той с плъзгане отвори вратата, влезе, затвори я и провери дали се е заключила. От сървърната зала ме лъхна студен въздух. Забелязах, че до вратата има електронен четец за длани — достъпът до самата ферма изискваше нещо повече от обикновената електронна карта. Над четеца беше монтирана кутия със стъклена вратичка, в която имаше два противогаза.

— Здравейте, аз съм Уесли Карвър, главен технолог на Уестърн Дейта.

Подаде ръка първо на Рейчъл, която я стисна и му се представи. После се ръкува и с мен и каза:

— Значи Йоланда ви е оставила на мен, така ли?

— Каза, че ще се върне да ни вземе след двайсет минути — отвърнах.

— Е, тогава ще се опитам да ви забавлявам през това време. Запознахте ли се с дежурната смяна? Това са Кърт и Мазу, нашите главни администратори. Те ръководят нещата тук, докато аз се мотая из фермата и преследвам хората, които си мислят, че могат да превземат стените на двореца.

— Хакерите ли? — попита Рейчъл.

— Да. Нали разбирате, такива места са предизвикателства за хората, които си нямат друга работа. Непрекъснато трябва да сме нащрек. Засега се справяме. Докато сме по-добри от тях, няма да има проблеми.

— Радвам се да го чуя — обадих се аз.

— Обаче всъщност не сте дошли да чуете това. Тъй като Йоланда ми е предала жезъла, ще ви разкажа малко за това какво правим тук, искате ли?

Рейчъл му кимна.

— Да, ако обичате.

Карвър се обърна към прозорците на сървърната зала.

— Това тук всъщност е сърцето и мозъкът на звяра. Сигурен съм, че Йоланда вече ви е обяснила — информационното съхранение, колокацията, сухият док, както искате го наречете, е главната услуга, която предлагаме в Уестърн Дейта. О’Конър и неговите момчета от отдел „Уебдизайн и хостинг“ може и добре да си вършат работата, обаче никъде другаде няма да намерите нещо като това тук долу.

Кърт и Мазу си кимнаха и удариха юмруци. А бе — хлапета.

— Никой друг аспект на дигиталния делови свят не се развива толкова светкавично — продължи Карвър. — Сигурно, чисто съхранение и достъп до жизненоважни фирмени записи и архиви. Модерна и надеждна връзка. Ето какво предлагаме. Освобождаваме ви от необходимостта сами да изграждате тази инфраструктурна мрежа. Предлагаме предимството на собствената ни директна, високоскоростна опорна интернет система. Защо да я изграждате в задната стаичка на фирмата си, когато може да я имате тук, със същия достъп, без излишни разходи и усилия да я управлявате и поддържате?

— Вече ни убедиха в това, господин Карвър — каза Рейчъл. — Затова сме тук, затова разглеждаме и други фирми. Бихте ли ни разказали малко за фирмата и вашия персонал? Защото точно това ще определи избора ни. Няма нужда да рекламирате продукта. Трябва да ни убедите в хората, на които поверяваме нашата информация.

Допадна ми това, че отдалечава разговора от техниката и го насочва към хората. Карвър вдигна показалец.

— Точно така. Винаги всичко се свежда до хората, нали?

— Обикновено — съгласи се Рейчъл.

— Тогава ми позволете накратко да ви разкажа какво имаме тук и после може да се оттеглим в кабинета ми, за да обсъдим въпроса за персонала.

Мина покрай бюрата и застана точно пред големите прозорци, които гледаха към сървърната зала. Ние го последвахме.

— Проектирах информационния център с оглед на най-новите технологии и системи за сигурност. Това, което виждате пред себе си, е нашата сървърна зала. Фермата. Големите продълговати кули побират около хиляда индивидуални сървъра, с които нашите клиенти имат пряка връзка. Това означава, че ако подпишете договор с Уестърн Дейта, вашата фирма ще има собствен сървър или сървъри в тази зала. Информацията ви няма да се смесва в сървъра с тази на друга компания. Получавате собствен сървър със стомегабитова връзка. Това ви осигурява моментален достъп до съхраняваната тук информация, където и да се намирате. Позволява ви периодично или незабавно архивиране. Ако се налага, всеки удар по клавиш на ваш компютър в… къде се намира фирмата ви?

— В Лас Вегас — отвърнах аз.

— Тогава нека е в Лас Вегас. И какъв е бизнесът ви?

— Правна кантора.

— А, поредната правна кантора. Тъй че, ако се налага, всеки удар по клавиш на компютър във вашата кантора може незабавно да се архивира и съхрани тук. С други думи, никога няма да изгубите нищо. Нито знак. Компютърът в Лас Вегас може да бъде поразен от мълния, но последната написана на него дума ще се пази на сигурно място при нас.

— Е, да се надяваме, че няма да се стигне дотам — усмихна се Рейчъл.

— Няма, разбира се — бързо и сериозно отвърна Карвър. — Просто ви обяснявам параметрите на предлаганите от нас услуги. А сега, за сигурността. Каква полза да архивирате всичко тук, ако не е в безопасност?

— Абсолютно — съгласи се Рейчъл и мина пред мен до прозореца.

Разбрах, че иска да осъществи пряка връзка с Карвър. Нямах нищо против. Отстъпих половин крачка назад и ги оставих един до друг пред прозореца.

— Вижте, тук става дума за две различни неща — продължи Карвър. — За сигурността на сградата и безопасността на информацията. Първо да поговорим за сградата.

Повтори много от нещата, които вече бяхме чули от Чавес, ала Рейчъл не го прекъсна. Накрая стигна до информационния център и ни съобщи нещо ново.

— Тази зала е напълно обезопасена. Първо, всички стени, подът и таванът са от шейсетсантиметров лят бетон, двойно подсилен и с каучукова мембрана, пазеща го от течове. Тези прозорци са от противоударно и бронебойно ламинирано стъкло. Може да стреляте по него с двуцевка и сигурно само ще пострадате от рикошета. Тази врата е единственият вход и изход и се отваря с биометрично сканиране на дланта.

Посочи устройството до стъклената врата.

— Достъп до сървърната зала имат само сървърните администратори и ръководният персонал. Биометричният скенер отключва вратата, след като прочете и потвърди три различни характеристики — отпечатък, вени и форма на дланта. Освен това проверява пулса. Така никой не може да ми отреже ръката и да я използва, за да проникне в сървърната ферма.

Карвър се усмихна, ала ние с Рейчъл не реагирахме.

— Ами при извънредни ситуации? — попитах аз. — Възможно ли е някой да остане заключен вътре?

— Не, разбира се. Отвътре просто натискате освобождаващ бутон, който отваря ключалката. После плъзгате вратата. Системата има за цел да не допуска нарушители, не да затваря хора вътре.

И ме погледна, за да се увери, че разбирам. Кимнах.

Карвър се отдръпна назад и посочи трите дигитални температурни датчика над централния прозорец на сървърната зала.

— Температурата във фермата е деветнайсет градуса. Разполагаме с резервен източник на електроенергия и охлаждаща система. Що се отнася до пожарната безопасност, използваме тристепенна защита. Имаме стандартна СМРЗД с…

— Какво е СМРЗД? — полюбопитствах аз.

— Система за много ранно засичане на дим с лазерни детектори. В случай на пожар СМРЗД задейства поредица от аларми, а накрая и инсталация за сухо гасене.

Карвър посочи редица червени резервоари на задната стена.

— Това са нашите резервоари с въглероден диоксид. В случай на пожар въглеродният диоксид нахлува в залата и потушава пламъците, без да повреди електрониката и информацията на клиентите.

— Ами хората? — попитах аз.

Той отново се отдръпна назад от Рейчъл, за да ме погледне.

— Много точен въпрос, господин Макавой. Тристепенната алармена система дава на персонала в сървърната зала шейсет секунди, през които да я напуснат. Освен това правилникът за работа в залата изисква всеки да носи дихателна маска в случай на НТО.

Извади от джоба на престилката си противогаз, подобен на двата закачени до вратата.

— Какво е НТО?

— Най-тежки обстоятелства — преведе Рейчъл.

Главният технолог прибра дихателната маска в джоба си.

— Да видим, какво друго мога да ви разкажа? Ние сами произвеждаме сървърните стойки в работилницата до склада в бункера. Имаме голям запас от сървъри и съответната електроника и можем да задоволим всички нужди на клиентите си. В състояние сме да заменим всяка част във фермата в рамките на един час след нейното дефектиране. Нашата надеждна и обезопасена инфраструктурна мрежа обхваща цялата страна. Имате ли въпроси по този аспект на дейността ни?

Аз нямах, защото общо взето бях на „вие“ с техниката. Рейчъл обаче кимна, че е разбрала, а после каза:

— Значи всичко пак се свежда до хората. Колкото и добре да сте построили капана за мишки, всичко винаги се свежда до хората, които работят с него.

Карвър вдигна ръка към брадичката си и кимна. Гледаше към сървърната зала, но виждах отражението на лицето му в дебелото стъкло.

— Хайде да отидем в кабинета ми, за да обсъдим тази страна от нашата дейност.

Последвахме го. Пътьом надникнах в кашончето върху стола на свободното бюро. По-голямата част от съдържанието му явно се състоеше от лични вещи. Списания, роман от Уилям Гибсън, кутия цигари „Американ Спирит“, чаша за кафе със снимка от „Стар Трек“, пълна с химикалки, моливи и евтини запалки. Имаше и няколко флаша, връзка ключове и айпод.

Влязохме в кабинета, Карвър затвори вратата и ни посочи два стола пред стъклената маса, която използваше за бюро. На стойка с въртящо се рамо имаше двайсетинчов монитор и той го отмести, за да ни вижда. Под стъклото на бюрото забелязах втори, по-малък екран, който показваше картина от сървърната зала. Мазу току-що беше влязъл във фермата и вървеше между редиците сървърни кули.

— Къде сте отседнали? — попита главният технолог, докато минаваше зад работната си маса.

— В „Меса Верде“ — отвърнах аз.

— Хубав хотел. В неделя дават страхотни обеди.

Седна на стола си и заяви:

— Искахте да поговорим за хората. — Гледаше Рейчъл в очите.

— Да. Благодаря за обиколката на сградата, но честно казано, дойдохме за друго. Всичко, което ни показахте с госпожа Чавес, може да се види във вашия уебсайт. Тук сме, за да придобием представа за хората, с които евентуално ще работим и на които ще поверим нашата информация. Жалко, че не успяхме да се запознаем с Деклън Макгинис. Честно казано, това малко ни разколебава. Не получихме правдоподобно обяснение за тенекията, която ни върза.

Карвър вдигна ръце в знак, че се предава.

— Йоланда няма право да обсъжда въпроси, свързани с личния състав.

— Надявам се, че разбирате нашето положение — продължи Рейчъл. — Дойдохме да установим връзка, а човекът, който трябваше да е тук, отсъства.

— Напълно ви разбирам. Но ви уверявам, че макар Деклън да е директор на фирмата, състоянието му с нищо не може да повлияе на дейността ни. Той просто си взе няколко дни отпуска.

— Е, това е смущаващо, понеже е третото различно обяснение, което получаваме. И не прави добро впечатление.

Карвър кимна и тежко въздъхна.

— Ако можех да ви кажа повече, щях да го направя. Но разберете, ние тук продаваме поверителност и безопасност. И това започва със собствения ни личен състав. Ако не приемате това обяснение, може би ние не сме фирмата, която търсите.

Беше теглил чертата. Рейчъл капитулира.

— Добре, господин Карвър. Тогава ни разкажете за хората, които работят при вас. Информацията, която евентуално ще съхраняваме тук, е от извънредно деликатен характер. Как ще гарантирате сигурността й? Видях вашите двама… как ги наричате, сървърни администратори ли? Видях ги и трябва да призная, че ми приличат тъкмо на такива хора, от каквито защитавате фирмата си.

Той се усмихна широко и кимна.

— Честно казано, Рейчъл… може ли да ви наричам Рейчъл?

— Моля.

— Честно казано, когато Деклън е тук и знам, че ще идват на обиколка перспективни клиенти, обикновено пращам онези двамата да пушат навън. Само че действителността в нашата фирма и във външния свят е такава — тези младежи са най-способните в бранша. Откровен съм с вас. Да, няма съмнение, че някои наши служители са се занимавали с хакерство и са правили бели, преди да постъпят при нас. Понякога само лукава лисица може да пипне лукава лисица или поне да разбира начина й на мислене. Но криминалното минало и склонности на всеки служител тук грижливо се проверяват, както и характерът и психологическите им особености.

— Наш служител никога не е нарушавал фирмените правила, нито своеволно е прониквал в информация на клиент, ако това ви безпокои — продължи той. — Ние не проверяваме само годността на кандидата за съответното място. Внимателно наблюдаваме хората си и впоследствие, когато почнат работа при нас. Може да се каже, че ние сами сме си най-добрите клиенти. Всеки удар по клавиш в тази сграда се архивира. Можем да следим какво прави служителят в реално време или какво е правил във всеки даден момент. И редовно използваме тези две възможности на случаен принцип.

С Рейчъл едновременно кимнахме. Но знаехме нещо, което Карвър или не подозираше, или ловко скриваше. Някой тук все пак беше прониквал в информация на клиент. Убиец, който дебнеше плячката си в дигиталните полета на фермата.

— Какво се е случило с човека, който е работил там? — попитах и посочих с палец външното помещение. — Струва ми се, споменаха, че се казвал Фред. Явно е напуснал и всичките му вещи са опаковани. Защо си е тръгнал, без да ги вземе?

Карвър се поколеба. Виждах, че е предпазлив.

— Още, господин Макавой. Още не ги е взел. Но ще го направи — затова сме му ги приготвили.

Забелязах, че за него продължавам да съм „господин Макавой“, докато с Рейчъл беше минал на малко име.

— Уволнихте ли го? Какво е направил?

— Не, не сме го уволнили. Напусна по неизвестни причини. Не дойде на смяна в петък вечер и ми прати имейл, че напускал, за да се занимава с други неща. Това е всичко. Тия хлапета много се търсят. Предполагам, че някой конкурент е примамил Фреди. Ние плащаме добре, обаче другаде винаги може да дават повече.

Кимнах, сякаш съм напълно съгласен, ала си мислех за съдържанието на кашона и още някои подробности. От ФБР идват и разпитват за уебсайта „Труп в багажника“. Това се случва в четвъртък. В петък Фреди напуска, без дори да си прибере айпода.

Ами Макгинис? Канех се да попитам дали неговото изчезване е свързано с внезапното напускане на Фреди, но ме изпревари алармата на шлюза. Екранът под стъкленото бюро на Карвър автоматично превключи на камерата в шлюза. Видях Йоланда Чавес — връщаше се да ни вземе. Рейчъл се наведе напред и неволно придаде настойчивост на въпроса си.

— Каква е фамилията на Фреди?

Сякаш помежду им имаше предписано буферно пространство, Карвър се отдръпна на разстояние, равно на приближаването на Рейчъл. Тя продължаваше да се държи като агент: задаваше директни въпроси и очакваше пълни отговори заради авторитета на Бюрото.

— Защо питате за фамилията му? Той вече не работи тук.

— Просто така…

Беше я приклещил. Нямаше верен отговор, поне от негова гледна точка. Самият й въпрос хвърляше подозрение върху мотивите ни. Добре, че ни спаси Чавес, която подаде глава в кабинета и попита:

— Е, готови ли сме?

— Готови сме — отвърна Карвър. Не сваляше очи от Рейчъл. — Имате ли други въпроси, на които мога да отговоря?

Рейчъл ме погледна. Поклатих глава и казах:

— Като че ли видяхме всичко, което ни трябваше. Благодаря ви за информацията и обиколката.

— Да, и аз ви благодаря — включи се Рейчъл. — Фирмата ви е много внушителна.

— Тогава ще ви кача горе и ще ви заведа при представител на счетоводството, ако желаете — каза Чавес.

Рейчъл стана и се обърна към вратата. Отместих стола си назад и също станах. Още веднъж благодарих на Карвър и му протегнах ръка над бюрото.

— Беше ми приятно да се запознаем, Джак — каза той. — Надявам се пак да се видим.

Кимнах. Бях влязъл в списъка с малките имена.

— И аз.

В колата беше като в пещ. Бързо завъртях ключа, настроих климатика на максимум и отворих своя прозорец, докато купето се поохлади.

— Какво мислиш? — политах Рейчъл.

— Първо да се махнем оттук.

— Добре.

Воланът опари ръцете ми. Изкарах колата на заден, като използвах само възглавничката на лявата си длан. Но не потеглих веднага към изхода, а към отсрещния ъгъл на паркинга и направих обратен завой зад сградата на Уестърн Дейта.

— Какво правиш? — попита Рейчъл.

— Просто искам да видя какво има тук. Имаме право. Ние сме перспективни клиенти, нали така?

Докато обръщах и се насочвах към изхода, зърнах задната стена на сградата. Още камери. И врата. Пейка под малък навес. От двете й страни имаше пепелници с пясък, а на пейката седеше сървърният администратор Мазу. Пушеше.

— Пушалнята — каза Рейчъл. — Сега доволен ли си?

Махнах на Мазу през отворения прозорец и той ми кимна. Продължихме към портала.

— Нали работеше в сървърната зала? Видях го на екрана на Карвър.

— Е, когато зависимостта те призове…

— Представяш ли си, да излезеш тук посред лято само за да пушиш? Направо ще се изпържиш, въпреки навеса.

— Нали затова произвеждат защитните кремове с висок фактор.

Щом излязохме на шосето, затворих прозореца. Уестърн Дейта вече не се виждаше и реших, че спокойно мога да повторя въпроса си.

— Е, какво мислиш?

— Мисля, че за малко не се издъних. А може и да съм се издънила.

— Имаш предвид накрая ли? Според мен всичко е наред. Чавес ни спаси. Само не бива да забравяш, че вече нямаш служебна карта, която ти отваря всички врати и кара хората да треперят и да отговарят на въпросите ти.

— Мерси, Джак. Няма да го забравя.

Осъзнах, че е прозвучало грубо.

— Извинявай, Рейчъл. Не исках да кажа…

— Няма проблем. Знам какво искаше да кажеш. Просто съм докачлива, защото си прав и го разбирам. Не съм такава, каквато бях допреди едно денонощие. Сигурно трябва пак да се уча на обноски. Свършено е с времето, когато прегазвах хората със сила и могъщество.

Погледна през прозореца, за да скрие лицето си от мен.

— Виж, в момента не ме вълнуват обноските ти. А интуицията ти. Какво мислиш за Карвър и останалите? Какво ще правим сега?

Рейчъл отново завъртя глава към мен.

— Повече ме интересуват онези, които не видяхме там.

— Фреди ли имаш предвид?

— И Макгинис. Трябва да разберем кой е този Фреди, дето е напуснал, и каква е връзката с Макгинис.

Кимнах. Бяхме на една и съща страница.

— Смяташ, че има връзка между напускането на Фреди и отсъствието на Макгинис, така ли?

— Ще узнаем едва когато разговаряме и с двамата.

— Да, но как ще ги намерим? Даже не знаем фамилията на Фреди.

Тя се поколеба, после каза:

— Мога да опитам да се обадя тук-там, да видя дали някой още иска да разговаря с мен. Сигурна съм, че когато миналата седмица са отишли във фирмата със съдебната заповед, са взели списък на всички служители. Това е стандартна процедура.

Реших, че надеждите й са напразни. В бюрокрацията на органите напускането е окончателно. Та какво остава за ФБР. Редиците на Бюрото са толкова стегнати, че в тях не могат да проникнат дори истински ченгета. Помислих, че е крайно време Рейчъл да се пробуди, ако наистина смята, че старите й другари ще разговарят с нея, ще проверят имената и ще й съобщят информацията. Скоро щеше да открие, че е навън — и гледа вътре през петнайсетсантиметрово стъкло.

— Ами ако не се получи?

— Тогава не знам — отсече тя. — Предполагам, че ще трябва да го направим по стария начин. Връщаме се, седим и чакаме приятелчетата на Фреди да си тръгнат от работа. Или ще ни отведат при него, или можем да им измъкнем адреса му.

Този план ми хареса. Само дето не бях сигурен, че ще го открием. Имах предчувствието, че Фреди е духнал.

— Идеята ти ми допада, но нещо ми подсказва, че Фреди отдавна го няма. Че не само е напуснал. Че е изчезнал.

— Защо?

— Погледна ли в онова кашонче?

— Не, бях прекалено ангажирана да ангажирам вниманието на Карвър. Ти трябваше да погледнеш.

Това беше нещо ново за мен, но се усмихнах. За пръв път забелязвах, че ме третира като партньор.

— Нима? С това ли се занимаваше там долу?

— Абсолютно. Какво имаше в кашончето?

— Неща, които не зарязваш, ако просто напускаш работа. Цигари, флашове и айпод. За хлапетиите на тази възраст айподът е незаменим. А и хронологията на събитията. ФБР се появява във фирмата и на другия ден той изчезва. Струва ми се, че няма да го открием в Мейса.

Рейчъл не отговори. Погледнах я и видях, че челото й е намръщено.

— За какво си мислиш?

— Че сигурно си прав. Й това ме навежда на заключението, че трябва да повикаме професионалистите. Както казах, сигурно вече имат името му и могат бързо да го проверят. Ние само се разтакаваме на празни обороти.

— Още не, Рейчъл. Нека поне да видим какво ще успеем да открием днес.

— Това не ми харесва. Трябва да им се обадим.

— Още не.

— Виж, ти направи връзката. Каквото и да се случи, ще ти отдадат дължимото.

— Това не ме интересува.

— Тогава защо го правиш? Не ми казвай, че пак е задето ти взеха репортажа. Не го ли преживя вече?

— Ти преживя ли факта, че вече не си агент?

Тя не отговори и отново се загледа през прозореца.

— Също като мен — продължих аз. — Това е последният ми репортаж и е важен. Пък и така може да си осигуриш обратен билет за ФБР. Ако разкриеш неизвестния извършител, ще те върнат на работа.

Рейчъл поклати глава.

— Джак, ти нищо не знаеш за Бюрото. Там няма отменени решения. Аз напуснах, защото ме заплашиха със съдебно преследване. Не разбираш ли? Мога да открия Осама бен Ладен, скрит в пещера в Грифит Парк, и пак няма да ме върнат на работа.

— Добре, добре. Извинявай.

Продължихме в мълчание. Скоро видях отдясно ресторант — „Роузис Барбекю“. Беше рано за обяд, но след напрежението да се представям за друг през последния час бях изгладнял. Отбих.

— Хайде да хапнем, да се обадим тук-там и после да се върнем и да почакаме Кърт и Мазу да си тръгнат — предложих.

— Дадено, партньоре — съгласи се Рейчъл.