Плашило

8. Дом, мил дом

В събота сутрин — бях в стаята си в „Киото“ и четях уводната статия на Лари Бърнард за освобождаването на Алонзо Уинслоу от центъра за задържане на непълнолетни — ми позвъни една позната следователка от Холивудския участък, Байнъм, и каза, че домът ми вече не се смята за местопрестъпление и мога отново да вляза във владение.

— И мога още сега да се прибера вкъщи, така ли?

— Да, разбира се.

— Това означава ли, че следствието е приключило? Освен арестуването на извършителя?

— Не, има още някои неясноти, които се опитваме да изчистим.

— Какви неясноти?

— Ами, например спалното ти бельо и възглавниците.

Вцепених се, но все пак успях да отговоря.

— Какво искаш да кажеш? Тях просто ги нямаше. Взел ги е убиецът.

— Да, и в това няма никаква логика. Анджела беше увита в квадратно полиетиленово фолио, три и половина на три и половина метра. Каквито постилат например бояджиите. Според нас я е убил върху фолиото и после я е увил в него. Не е логично да вземе чаршафите и възглавниците. Не можем да си го обясним.

Не знаех какво да отговоря, така че премълчах.

— Така или иначе, винаги има неясноти — продължи Байнъм. — Във всяко следствие.

— Може ли да те попитам нещо за Анджела, детектив?

— Да?

— Чудех се дали е била… нали разбираш, дали я е измъчвал.

Последва кратко мълчание. Следователката явно обмисляше точно какво да ми каже.

— Съжалявам, но отговорът е „да“. Има данни за изнасилване с твърд предмет и същото бавно задушаване като в другите случаи. Множество следи от въже по шията. Убиецът многократно я е душил и пак я е свестявал. Засега не е ясно дали по този начин я е принуждавал да признае за материала, върху който сте работили двамата, или това просто го е възбуждало.

Замислих се за ужаса, който е преживяла Анджела.

— Нещо друго, Джак? Днес е събота. Надявам се да ми остане половин свободен ден за дъщеря ми.

— Хм, не, извинявай.

— Е, вече можеш да се прибереш у дома. Приятен ден.

Байнъм затвори, а аз останах да седя, потънал в размисъл. Някак си вече не можех да нарека тази къща „дом“. Не бях сигурен, че я искам, защото не бях сигурен, че е „дом“. През последните две нощи в съня ми — малкото часове, през които можех да спя, — се явяваше лицето на Анджела Кук в мрака под леглото и чувах приглушената кашлица, така ловко запечатана в ума ми от нейния убиец. Само че насън всичко се случваше под вода. Китките й не бяха завързани и тя протягаше ръце към мен, докато потъваше. Сетният й вик за помощ излизаше на повърхността като мехурчета и се сливаше със звука, издаден от неизвестния извършител. И тогава се събуждах.

Струваше ми се невъзможно да живея и да се опитвам да спя на същото място. Разтворих завесите и погледнах през единствения прозорец на малката стая. Едва виждах „Таймс“ от отсрещната страна на новата полицейска сграда — строителството продължаваше дори в събота.

Реших да остана в хотела, докато ми плаща вестникът. Щях да отида в къщата, но само за да си взема чисти дрехи и още някои необходими неща. Следобед щях да се обадя в някоя агенция за недвижими имоти и да се отърва от нея. Ако успеех. „Продава се поддържано и реновирано холивудско бунгало, в което е извършено серийно убийство. Приемат се всякакви предложения“.

Мобилният ми телефон иззвъня и ме откъсна от размислите. Истинският ми мобилен телефон. Предишния ден най-после бяха възстановили сметката ми. На дисплея пишеше „Непознат номер“. Бях се научил винаги да отговарям на тези обаждания.

Беше Рейчъл.

— Здравей.

— Нещо си унил. Какво има?

Истински профайлър. Усети ме от една дума. Реших да не повдигам въпроса за мъчителния край на Анджела и да не споменавам, че Байнъм още си блъска главата над липсващите чаршафи и възглавници. Нямаше нужда да усилвам напрежението, на което със сигурност беше подложена Рейчъл.

— Нищо, Просто съм… Нищо. Какво става с теб? Работиш ли?

— Да.

— Искаш ли да направиш почивка и да пием по кафе? В града съм.

— Не, не мога.

Не я бях виждал, откакто детективите ни бяха разделили след откриването на трупа на Анджела. Както и всичко останало, раздялата, макар и само за две денонощия, не ми понасяше добре. Изправих се и закрачих нервно из тясната стая.

— Кога ще те видя?

— Не знам, Джак. Имай малко търпение. Тук съм на топа на устата.

Засрамих се и смених темата.

— Като става дума за топове, имам нужда от въоръжена охрана.

— Защо?

— От полицията ми съобщиха, че къщата ми отново е в мое владение. Можело да се прибера у дома, но се съмнявам, че ще мога да живея там. Искам само да си взема дрехи, обаче малко ме е страх да отида сам.

— Съжалявам, не мога да те заведа. Но ако наистина се притесняваш, мога да пратя някого.

Картината започваше да ми се изяснява. Веднъж вече ми се беше случвало. Трябваше да се примиря с факта, че Рейчъл е като неопитомена котка. Доближаваше се до друг от любопитство, ала накрая отскачаше и избягваше. Ако човек проявеше настойчивост, тя му показваше ноктите си.

— Няма нужда, Рейчъл, просто се опитвах да те изведа.

— Наистина съжалявам, Джак, но не мога.

— Защо се обаждаш?

Отговорът й се позабави.

— За да те осведомя за някои неща. Ако искаш.

— Делова, както винаги. Разбира се, давай.

Седнах на леглото и отворих бележника си, готов да си водя записки.

— Вчера се потвърди, че уебсайтът „Труп в багажника“, в който е влизала Анджела, наистина е капанът, който е предупредил убиеца. Но засега сме в задънена улица.

— В задънена улица ли? Мислех, че в интернет може да се проследи всичко.

— Физическото местонахождение на сайта е фирма за уеб хостинг в Мейса, щата Аризона, казва се „Уестърн Дейта Кънсълтънтс“. Наши агенти я посетиха със съдебна заповед и получиха цялата информация за създаването и функционирането на сайта. Регистриран е чрез сиатълската компания „Сий Джейн Рън“, която регистрира, проектира и поддържа много сайтове чрез „Уестърн Дейта“. Нещо като посредническа фирма — те нямат сървъри, в които да хостват уебсайтовете. „Сий Джейн Рън“ създава и поддържа уебсайтове за клиентите си и плаща на фирма като „Уестърн Дейта“ да ги хоства. Просто посредници.

— Ходили ли са в Сиатъл?

— С това се занимават агенти от сиатълския офис на Бюрото.

— И?

— Уебсайтът „Труп в багажника“ е създаден и платен изцяло по интернет. Никой в „Сий Джейн Рън“ не е виждал човека, който го е платил. Физическият адрес, посочен преди две години, когато са създадени сайтовете, е пощенска фирма край летище „СийТак“, която вече не съществува. Опитваме се да проверим тази следа, обаче и тук ще стигнем до задънена улица. Нашия тип си го бива.

— Преди малко каза „сайтове“, в множествено число. И други ли има?

— Наблюдателен си. Да, направил е два сайта. Първият е „Труп в багажника“, а вторият — „Денслоу Дейта“. Под това име се е представил. Бил Денслоу. И двата сайта са платени за пет години напред. С пощенски запис, който може да се проследи само до момента на осребряване. Поредната задънена улица.

Помълчах известно време, докато си запиша някои основни неща.

— Добре — казах накрая. — Значи Денслоу е неизвестният извършител, така ли?

— Човекът, който се представя за Денслоу, е неизвестният извършител, но ние не сме толкова тъпи да повярваме, че ще разкрие истинското си име в уебсайт.

— Тогава какво означава името? Може би някакво съкращение?

— Възможно е. Работим по въпроса. Засега не сме открили връзката. Проверяваме и за евентуално съкращение, и самото име. Не намерихме нито един Бил Денслоу с криминално досие, което да отговаря на нашия човек.

— Може да е просто някой, когото извършителят е мразил в детството си. Съсед или учител например.

— Възможно е.

— А защо уебсайтовете са два?

— Единият е капанът, а другият — НП.

— Какво е НП?

— Наблюдателен пункт.

— Вече съвсем се обърках.

— Виж, сайтът „Труп в багажника“ е създаден, за да събира ИП адресите на всички, които са го посещавали, както се е случило с Анджела. Разбираш ли?

— Да. Търсенето й в интернет я е отвело в сайта.

— Точно така. Сайтът събира ИП адресите, но е направен така, че автоматично да ги препраща в друг сайт. „Денслоу Дейта“. Това е често срещана практика. Влизаш в някой сайт и адресът ти отива някъде другаде, където го използват с рекламни цели. По същество такъв е произходът на спама.

— Ясно. Значи адресът на Анджела отива в „Денслоу Дейта“. Какво се случва нататък?

— Нищо. Остава си там.

— Тогава как…

— Виж, точно това е номерът. Функцията на „Денслоу Дейта“ е тъкмо обратната на „Труп в багажника“. Този уебсайт не събира информация за посетителите. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Не.

— Добре, представи си го от гледната точка на неизвестния извършител. Той е направил първия сайт така, че да събира електронните адреси на всички, които биха могли да са по следите му и да го търсят. Единственият проблем е, че ако влезе в сайта да ги вземе, ще бъде записан собственият му адрес. Естествено, може да използва чужд компютър за тази цел, но така пак ще издаде местонахождението си. Може да бъде проследен чрез собствения си уебсайт.

Кимнах. Най-после бях схванал принципа.

— Разбирам. Затова ИП адресът се препраща в друг сайт, който няма записващ механизъм, и там може да го провери, без да се бои от проследяване.

— Точно така.

— Значи, след като Анджела влиза в „Труп в багажника“, онзи отива в „Денслоу“ и взима нейния ИП адрес. Така стига до „Таймс“ и му става ясно, че това може да е нещо повече от нездраво любопитство към подобни убийства. Прониква в системата на вестника и това го отвежда до нас с Анджела и нашите репортажи. Прочита имейлите ми и научава, че сме се натъкнали на нещо. Че аз съм се натъкнал на нещо и заминавам за Вегас.

— Да. И затова измисля план да извади и двама ви от играта, като инсценира, че ти първо си убил нея, а после и себе си.

Замълчах за миг, докато отново премислях нещата. Всичко се връзваше, въпреки че заключението не ми харесваше.

— Значи я е убил заради моя имейл.

— Не, Джак. Не можеш да го приемаш така. Всъщност съдбата й е била решена в момента, в който е влязла в „Труп в багажника“. Не можеш да се самообвиняваш заради имейл, който си пратил на своя редактор.

Не отговорих. Опитах се за известно време да изхвърля въпроса за вината от ума си и да се съсредоточа върху неизвестния извършител.

— Какво има, Джак?

— Просто размишлявам. Значи оттук изобщо не можете да го проследите, така ли?

— Засега. Щом го заловим и вземем компютъра му, ще можем да го анализираме и да проследим влизанията му в „Денслоу“. Това ще е категорично доказателство.

— Искаш да кажеш, ако го е правил от своя компютър.

— Да.

— Това ми се струва малко вероятно — в края на краищата вече сме наясно с уменията му.

— Възможно е. Зависи колко често е проверявал капана си. Явно е отвлякъл Анджела по-малко от едно денонощие след влизането й в сайта капан. Това предполага рутинна, ежедневна проверка, което може би означава, че го прави от собствения си компютър или поне от компютър в непосредствена близост.

Замислих се за всичко това. Заключенията ми за света бяха потискащи.

— Искам да ти кажа още нещо — върна ме в действителността Рейчъл.

— Какво?

— Открихме как е подмамил Анджела в къщата ти.

— Как?

— Ти сам си го направил.

— Какви ги говориш? Аз бях…

— Знам, знам. Искам да кажа само, че така е трябвало да изглежда. Намерили са лаптопа й в нейния апартамент. В имейл браузъра й има съобщение от теб. Пратено в четвъртък вечер. Пише, че си попаднал на интересна информация по случая Уинслоу. Представяйки се за теб, неизвестният извършител подчертава, че е нещо много важно, и я кани да се видите, за да й го покажеш.

— Господи!

— Анджела отговаря, че тръгва веднага. И отива в къщата ти, където я чака той. Било е след като ти си заминал за Вегас.

— Трябва да е наблюдавал дома ми. Видял ме е, че тръгвам.

— Ти тръгваш, той влиза и праща имейла от компютъра ти. После я чака. И щом свършва с нея, заминава за Вегас, за да те убие и да инсценира самоубийство.

— Ами пистолетът ми? Той влиза вкъщи и лесно го открива. После може да е стигнал до Вегас с кола. Но това все пак е нямало да обясни как съм пренесъл оръжието. Аз пътувах със самолет, само с ръчен багаж. Сериозен проблем, нали?

— Според нас той е успял да реши и него.

Отново стиснах клепачи.

— Разказвай.

— След като примамил Анджела, разпечатал формуляр за пратка по куриерската фирма „Гарантирано за другия ден“.

— Не я знам.

— Дребен конкурент на ФедЕкс и останалите. Транспортират пратки от едно летище до друго. Процъфтяващ бизнес напоследък, откакто авиокомпаниите ограничават количеството багаж и го таксуват. Формулярите се свалят от интернет и нашият човек просто го е направил с твоя компютър. Пратката е адресирана до самия теб. Предадена е на товарния терминал на международното летище „Маккаран“. Не е нужен подпис. Можеш да оставяш пратки на летището чак до единайсет вечерта.

Само поклатих глава.

— Според нас е станало така — продължи Рейчъл. — Той примамва Анджела и се заема с пратката. Анджела пристига и той бързо я обездвижва. После я оставя, макар че не знаем дали вече е мъртва. Отива на летището и предава пратката с пистолета. В „Гарантирано за другия ден“ не проверяват на рентген пратките за вътрешни линии. След това заминава за Вегас или с кола, или със самолет. Има голяма вероятност даже да е летял заедно с теб. Така или иначе, щом стига там, взима оръжието и те проследява в Или, за да изпълни плана си.

— Струва ми се адски сложно. Сигурни ли сте, че е бил в състояние да го направи?

— Сложно е и не сме сигурни, обаче сценарият е правдоподобен.

— Ами Шифино?

— Разговаряно е с него, но той не се чувства застрашен и отклони предложението ни да му осигурим защита. Въпреки това го наблюдаваме.

Зачудих се дали ласвегаският адвокат изобщо съзнава колко малко е оставало да се превърне в най-ужасната жертва.

— Предполагам, че щеше да ми се обадиш, ако неизвестният извършител пак се е свързал с теб — каза Рейчъл.

— Не, не ме е търсил. Пък и телефонът е у вас. Опитвал ли се е да ми позвъни повторно?

— Не.

— Успяхте ли да го проследите?

— Проследихме обаждането до клетка на „Маккаран“. На терминала на Ю Ес Еъруейс. Два часа преди и след разговора оттам е имало полети до двайсет и четири града в Америка. Може да е заминал за всеки от тях.

— Имало ли е полет за Сиатъл?

— Директен не, но може да се е прекачил. Взехме съдебна заповед и днес ще ни предадат списъците на пътниците от всички полети. Ще проверим имената в компютъра и ще видим какво ще излезе. Това е първата грешка на нашия човек и се надявам да го накараме да си плати за нея.

— Грешка ли? Каква грешка?

— Изобщо не е трябвало да ти се обажда. Изобщо не е трябвало да влиза във връзка с теб. Така ни разкри местонахождението си в даден момент, освен всичко останало. Направо не е за вярване, като се има предвид поведението му дотогава, даже е малко шокиращо.

Замислих се за всичко това, преди да задам следващия си въпрос.

— Какво друго предприема Бюрото?

— Правим психологическа характеристика на Бабит и Огълви. Знаем, че се вписват в неговата програма, и трябва да открием къде се пресичат и къде ги е засякъл той. Освен това търсим подписа му.

Записах думата „подпис“ в бележника. После я подчертах.

— За тайния му подпис ли говориш?

— Да, Джак. Подсъзнателно или не, всички те маркират територията си. Неизвестният извършител е оставял подписа си при всяко такова убийство, върху което съм работила. Най-често го виждаме чак накрая. Но ако успеем да го разчетем сега, той може да ни отведе при него.

— Това ли са ти възложили? Върху това ли работиш?

— Да.

Но се поколеба, преди да ми отговори.

— Въз основа на записките си от моите материали ли?

— Точно така.

Сега аз се поколебах, ала не за дълго.

— Лъжеш, Рейчъл. Какво става?

— За какво говориш?

— Записките ти са тук, Рейчъл. Когато в четвъртък ме освободиха, поисках да ми върнат всички материали и бележки. И те ми дадоха твоите, като си мислеха, че са мои. В твоя бележник. Те са у мен, Рейчъл. Защо ме лъжеш?

— Не те лъжа, Джак. Да не си мислиш, че щом записките ми са у теб, не мога да…

— Къде си? В момента. Къде точно се намираш? Кажи ми истината.

Отново колебание.

— Във Вашингтон.

— Мамка му, разследваш „Сий Джейн Рън“, нали? Идвам при теб.

— Нямам предвид щата, Джак.

Това напълно ме озадачи, но скоро вътрешният ми компютър състави нов сценарий. Реших, че Рейчъл е „разменила“ разкриването на неизвестния извършител срещу работата, която искаше и за която беше най-подходяща.

— В Психологическия отдел ли си?

— Ще ми се да бях. В момента съм във вашингтонската главна квартира. В понеделник сутрин съм на разпит в СПО.

Знаех какво е СПО. Служба за професионална отговорност — нещо като вътрешен отдел на ФБР.

— Каза ли им за нас? Ще те накажат ли?

— Не, Джак, не съм им казала нищо такова. Става въпрос за самолета, с който пътувах за „Нелис“ в сряда. След като ти ми се обади.

Скочих от леглото и отново нервно закрачих назад-напред.

— Стига бе! Сега какво, ще те накажат ли?

— Нямам представа.

— Няма ли значение, че си спасила живота поне на един човек, моя, и междувременно си привлякла вниманието на органите към този убиец? Известно ли им е, че благодарение на теб вчера освободиха едно несправедливо обвинено шестнайсетгодишно хлапе? Знаят ли, че скоро ще пуснат още един невинен, прекарал цяла година в затвора в Невада? Би трябвало да те наградят, а не да те викат на разпит.

Рейчъл отговори след кратко мълчание:

— А теб би трябвало да те повишат, вместо да те уволнят, Джак. Виж, благодаря ти за думите, но аз наистина взех няколко грешни решения и тях явно повече ги вълнува това и парите, които ще им струва.

— Господи! Само да ти направят нещо, Рейчъл, веднага ще ги изтипосам на първа страница! Ще ги…

— Сама ще се погрижа за себе си, Джак. В момента е по-добре да помислиш за себе си, нали така?

— Не, не е така. В колко започва разпитът в понеделник?

— В девет.

Щях да се свържа с Кейша, бившата ми жена. Нямаше да й позволят да присъства на закрит разпит на служител, но ако знаеха, че репортер на „Таймс“ чака отвън да чуе резултата, може би хубавичко щяха да си помислят какво решение да вземат.

— Виж, Джак, досещам се какво си си наумил. Искам просто да се успокоиш и да ме оставиш сама да се оправям. Става дума за моята работа и ще разпитват мен, а не теб. Нали така?

— Не знам. Трудно ми е да стоя със скръстени ръце, когато се ебават с… човек, когото обичам.

— Благодаря, Джак, но ако наистина ме обичаш, този път ще стоиш настрана. Ще ти съобщя решението веднага щом го науча.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Отново разтворих завесите и в стаята нахлу ярка слънчева светлина.

— Добре.

— Благодаря ти. Сега ли ще ходиш у вас? Ако наистина искаш, мога да пратя човек да те чака там.

— Не, ще се оправя. Просто се преструвах. Искам да те видя. Но щом не си в Лос Анджелис… Между другото, кога замина за Вашингтон?

— Нощес. Опитах се да отложа пътуването, за да продължа да работя по случая. Само че Бюрото не действа така.

— Да, знам.

— Тъй че сега съм тук и имам среща с адвоката си, за да обсъдим всичко. Той ще пристигне всеки момент и трябва да подготвя някои документи.

— Добре, ще те оставя на мира. Къде си отседнала?

— В хотел „Монако“.

С това приключихме разговора. Изправих се до прозореца, загледан навън, без да виждам нищо. Мислех за Рейчъл, която се бореше за работата си. За единственото нещо, което, изглежда, я крепеше на този свят.

Осъзнах, че не съм много по-различен от нея.