Плашило

5. Фермата

Карвър целия ден беше зает с маршрутизиране и отваряне на последни шлюзове, които щяха да им позволят да тестват прехвърлянето на информация от „Мърсър и Гисал“ в Сейнт Луис. Това го погълна изцяло и той направи редовната си проверка едва привечер. Провери капаните и го обзе възбуда, когато видя, че в един от тях, клетката, наречена „Труп в багажника“, се е хванало нещо. Аватарът, който се виждаше на екрана, представляваше дебел сив плъх, тичащ в колело.

С едно кликване на мишката Карвър отвори клетката и извади плъха. Очите му бяха рубиненочервени и по острите му зъби лъщеше ледено синкава слюнка. Животинчето носеше нашийник със сребърен идентификационен медальон. Той кликна отгоре му и прегледа информацията. Посещението беше станало предишната вечер, точно след последната проверка на капаните. Разполагаше с десетцифрен интернет протокол адрес. Посещението в уебсайта имаше продължителност едва 12 секунди. Напълно достатъчно. Това означаваше, че някой е въвел израза „труп в багажник“ в интернет търсачка. Сега щеше да се опита да открие кой и защо.

След две минути проследи ИП адреса до интернет провайдъра и затаи дъх. Новините бяха две, добра и лоша. Добрата; не беше голям провайдър като Яху с трафик по целия свят, чието проследяване щеше да е адски времеемко. Лошата: името на малкия частен провайдър гласеше LATimes.com.

„Лос Анджелис Таймс“, каза си той и върху гърдите му сякаш се стовари тежест. В неговия уебсайт за трупове в багажник беше влизал лосанджелиски репортер. Отпусна се на стола и се замисли как да процедира. Знаеше ИП адреса, но не и името. Дори не можеше да е сигурен, че наистина е репортер. Във вестниците работеха много други хора.

Плъзна стола си до съседния пулт и се логна като Макгинис — отдавна беше разбил паролите му. Влезе в уебсайта на „Лос Анджелис Таймс“ и написа „труп в багажник“ в прозореца за търсене на архива.

Получи три резултата с този израз от последните три седмици, един от които публикуван в уебсайта същата вечер — щеше да излезе в утрешния вестник. Отвори последния материал на екрана и го прочете.

Дотук Карвър не усещаше никаква заплаха за себе си. И все пак това не обясняваше защо някой от „Таймс“, най-вероятно Кук или Макавой, е въвел израза „труп в багажник“ в интернет търсачка. Дали просто са проявили усърдие и са се застраховали отвсякъде? Или имаше още нещо? Провери предишните два материала в архива, в които се споменаваше ключовият израз, и се оказа, че са написани от Макавой. И двата бяха репортажи по случая с Дениз Бабит, първият за откриването на тялото, а вторият, ден по-късно, за задържането на младия бандит по обвинение в убийството.

Неволно се усмихна, докато четеше как са приписали престъплението на хлапето. Това обаче не го накара да изостави предпазливостта си. Провери името на Макавой в архива и получи стотици резултати — публикации, всички посветени на престъпността в Лос Анджелис. Криминален репортер. Всички материали завършваха с неговия имейл адрес: JackMcEvoy@latimes.com.

Въведе в търсачката и Анджела Кук и получи много по-малко попадения. Тя пишеше за „Таймс“ от няма и половин година и първият й криминален репортаж датираше едва от предишната седмица. Събитията, които беше отразявала дотогава, варираха от стачката на работниците в чистотата до конкурс по бързо хранене. Явно нямаше конкретен ресор — до тази седмица, когато се изявяваше в съавторство с Макавой.

— Той я учи на занаята — каза Карвър на глас.

Предполагаше, че Кук е млада, а Макавой — стар. Това я правеше по-лесната мишена. Рискува и влезе във Фейсбук, като използва фалшива самоличност. И естествено, Кук имаше страница. Съдържанието не беше предназначено за публична консумация, но имаше снимка. Хубавица с руса коса, подвита под брадичката. С тъмносини очи и умело нацупени устни. Това цупене, помисли си Карвър. Можеше да го промени.

Портретната снимка показваше само лицето й. Обзе го разочарование, че не може да види цялото й тяло. Особено дължината и формата на краката й.

Затананика си. Това винаги го успокояваше. Песните от 60-те и 70-те, когато беше момче. Хардрок, под чиито звуци жената можеше да танцува и да покаже тялото си.

Продължи да търси и установи, че преди няколко години Анджела Кук е зарязала страницата си в Майспейс, но без да я изтрие. Освен това намери професионален профил в Линкдин, а оттам стигна до истинско съкровище — блог, наречен www.CityofAngela.com, който представляваше дневник на живота и работата й в Лос Анджелис.

В последния си запис в блога тя развълнувано разказваше, че са й поверили полицейския и криминалния ресор и за този пост я обучава ветеранът Джак Макавой.

Карвър винаги се удивляваше на доверчивостта и наивността на младите. Те не вярваха, че някой е в състояние да свърже отделните точки. Мислеха си, че без никакви последици могат да разголват душата си в интернет, да качват снимки и данни. От блога й той получи цялата нужна му информация. Родният й град, студентското й дружество, даже името на кучето й. Знаеше, че любимата й група е Дет Каб фор Кюти, а любимата й храна — пицата в ресторант на име „Моца“. Сред всевъзможни безполезни сведения откри рождения й ден и научи, че за да вземе любимата си пица от любимия си ресторант, Анджела Кук трябва да измине само две преки от апартамента си. Карвър обикаляше около нея, а тя изобщо не подозираше. И с всеки следващ път той се приближаваше все повече.

Попадна на запис отпреди девет месеца, озаглавен „Моите Топ 10 на серийните убийци“: бяха изброени десет престъпници, широко известни с „дейността“ си в цялата страна. Под номер едно в списъка се нареждаше Тед Бънди — „Защото съм от Флорида, а той е екзекутиран там“.

Горната му устна потрепери. Това момиче му харесваше.

Прозвуча аларменият сигнал на шлюза и Карвър веднага прекъсна интернет връзката. Превключи екрана на камера, видя, че в контролната зала влиза Макгинис, и завъртя стола си към него. Макгинис носеше електронния си ключ на самонавиващ се шнур на колана си и това му придаваше идиотски вид.

— Какво правиш тук? — попита Макгинис.

Карвър се изправи и бутна стола си към пулта.

— Пуснал съм една програма в офиса си и просто исках да проверя нещо за „Мърсър и Гисал“.

Това явно не интересуваше Макгинис. Той погледна през големия прозорец в сървърното помещение, сърцето и душата на фирмата.

— Как върви?

— Имаше няколко фала с маршрутизирането. Но ще приключим преди крайния срок. Може да се наложи да отида до Сейнт Луис, но за кратко.

— Добре. Къде са останалите? Сам ли си?

— Стоун и Ърли са отзад, сглобяват кула. Аз следя нещата тук, докато дойде нощната ми смяна.

Макгинис кимна одобрително. Сглобяването на нова кула означаваше разширяване на бизнеса.

— Има ли нещо друго?

— Имаме проблем в кула трийсет и седем. Прехвърлих всичко от нея, докато я оправя. Временно.

— Изгубили ли сме нещо?

— Поне аз не съм забелязал.

— Чий е блейдът2?

— На частен старчески дом в Стоктън, Калифорния. Не е някоя голяма фирма.

Макгинис кимна. Нямаше защо да се тревожат за такъв клиент.

— Ами опитът за проникване миналата седмица?

— Вече се погрижих. Целта е била „Гътри“. Оказа се, че са в съдебен спор с „Бигс, Барлоу енд Каудри“. В Роли-Дърам. Някой от „Бигс“, явно нископоставен гений, е решил, че от „Гътри“ не им предоставят целия доказателствен материал по делото, и се е опитал да си го вземе сам.

— И?

— ФБР започна разследване на мрежа за детска порнография и геният е главният заподозрян. Съмнявам се, че ще е на свобода още дълго.

Макгинис пак кимна одобрително и се усмихна.

— Браво на моето плашило. Ти си върхът.

Нямаше нужда да му го казва, и сам си го знаеше. Макгинис обаче беше шефът. И Карвър му бе длъжник заради възможността да създаде своя лаборатория и колокационен център. Което го вкарваше в играта. Не минаваше и месец, без да го ухажват от конкуренцията.

— Благодаря.

Макгинис тръгна към вратата.

— По-късно ще ходя до летището. Имаме посещение от Сан Диего — утре ще им покажа фирмата.

— Къде ще ги водиш?

— Довечера ли? Сигурно на барбекю в „Роузис“.

— Както обикновено. И после в „Хайлайтър“, нали?

— Ако се наложи. Искаш ли да дойдеш? Да им направиш впечатление, нали разбираш, да ми помогнеш.

— Ще им направят впечатление голите жени. Не моето шоу.

— Да де, досадно е, ама все някой трябва да го върши. Добре, тогава те оставям.

Макгинис излезе от контролната зала. Кабинетът му се намираше на надземния етаж в предната част на сградата. Там прекарваше почти цялото си работно време, главно посрещаше перспективни клиенти. Така че почти не се засичаше с Карвър. Разговорите им в бункера винаги бяха малко неестествени. Шефът явно умишлено ги свеждаше до минимум.

В бункера царуваше Карвър. Бизнесът беше организиран така, че Макгинис и административният персонал да са горе на входния пункт. Хостинг центърът и всички дизайнери и оператори също бяха на повърхността. Строго охраняваната колокационна ферма беше под земята, в така наречения бункер. Малцина от служителите имаха достъп до нея, което напълно устройваше Карвър.

Той отново седна на пулта и влезе в интернет. Пак отвори снимката на Анджела Кук и дълго я разглежда, после отиде в Гугъл. Беше време да се заеме с Джак Макавой и да види дали е проявил по-голяма предпазливост от стажантката си.

Въведе го в търсачката и скоро го обзе вълнение. Репортерът нямаше нито блог, нито профил във Фейсбук — и изобщо никъде. За сметка на това Гугъл откриваше много попадения. Карвър разбра защо името му се бе сторило познато. Преди дванайсет години Макавой беше написал книга за убиеца, наричан Поета. Карвър я беше чел — няколко пъти. Макавой не бе просто автор на книгата. А и журналистът, разкрил Поета на света. Беше стигнал толкова близо до него, че да вдиша сетния му дъх.

Джак Макавой — убиецът на великани3.

Карвър бавно кимна, докато разглеждаше корицата на книгата му в една стара страница в Амазон. После каза високо:

— За мен е чест, Джак.

Издаде я кучето й. Казваше се Арфи, според запис в блога на Анджела Кук отпреди пет месеца. Като използва името за парола, Карвър успешно се логна в нейния акаунт в LATimes.com.

Винаги имаше нещо странно възбуждащо в проникването в нечий компютър. Страстта към посегателство. Това го изпълваше с дълбоко вълнение. Все едно да влезе в нечий ум и тяло. Да се превърне в друг.

Първо провери имейла й. Отвори го и установи, че редовно е прочиствала кутията си. Имаше само две непрочетени съобщения и още няколко прочетени и съхранени. Не видя нито едно от Джак Макавой. Новите писма бяха просто поздрав от приятелка във Флорида — знаеше го, защото сървърът беше Роудрънър в Тампа Бей — и вътрешен мейл, явно част от размяна на лаконични реплики с началник или редактор. Той го прочете отдолу нагоре.

Анджела, изглежда, беше разстроена от нещо. Карвър обаче не познаваше достатъчно ситуацията, за да я разбере, затова отвори папката със стари писма. Имаше късмет. Съобщенията не бяха трити от няколко дни. Сред стотиците имейли имаше няколко от нейния колега и съавтор Джак Макавой.

Карвър започна от най-стария и скоро установи, че всички са безобидни — просто делови контакти между колеги, отнасящи се за публикации и срещи в бюфета. Нищо пикантно. Доколкото можеше да прецени, двамата се бяха запознали неотдавна. Имейлите звучаха сковано или официално. Нито един от двамата не използваше съкращения и жаргон. Явно съвсем наскоро бяха представили Анджела на Джак — когато й бяха поверили криминалния ресор и му бяха възложили да я обучава.

В последното съобщение, пратено само преди няколко часа, Макавой й предлагаше резюме на материал, върху който работеха заедно. Карвър нетърпеливо го прочете; опасенията, че може да го разкрият, се разпръскваха с всяка дума.

Карвър препрочете имейла. Усещаше, че мускулите на тила му се отпускат. Макавой и Кук не знаеха нищо. Джак Убиеца на великани се катереше по много далечно бобено стъбло.

Точно както го беше замислил. Мислено си отбеляза да прочете материала, щом го публикуват. Никой друг в света нямаше да е наясно с голямата грешка на репортерите — освен оня нещастник Алонзо Уинслоу.

Затвори папката и прегледа списъка на пратените имейли на Кук. Там бяха само оригиналите на диалога с Макавой и съобщението до Прендъргаст. Нищо съществено.

Остави имейла и продължи с браузъра, проверяваше всички уебсайтове, посетени от журналистката през последните дни. Видя собствения си капан, „Труп в багажника“, както и няколко посещения в Гугъл и сайтовете на други вестници. После забеляза уебсайт, носещ интригуващото име „Тъмницата на Даника“. Влезе в него и се озова в холандски садо-мазо уебсайт, пълен със снимки на жени, унижаващи и измъчващи мъже. Усмихна се. Съмняваше се, че посещението на Кук е продиктувано от журналистически причини. Тук явно ставаше дума за личните й интереси. За нейното пътешествие в мрака.

Не остана дълго там, но знаеше, че тази информация може да се окаже полезна в бъдеще. После се зае с Прендъргаст, тъй като паролата му изглеждаше лесна. Опита с „Прендо“ и успя от първи път. Хората понякога бяха ужасно глупави и прозрачни. Влезе в кутията му и най-отгоре в списъка видя съобщение от Макавой, пратено само преди две минути.

— Какво си намислил, Джак?

Карвър отвори имейла.

На Карвър му призля, гърлото му се сви спазматично. Уплашен, че ще повърне, той отблъсна стола назад и издърпа кошчето изпод масата, за да го използва, ако се наложи. Зрението му за миг се замъгли, но това състояние бързо премина.

Подритна кошчето, за да го върне на мястото му, и се наведе напред, за да препрочете имейла.

Макавой беше направил връзката с Лас Вегас. Карвър можеше да обвинява единствено себе си. Прекалено скоро бе повторил начина си на действие. Беше се разкрил и сега Джак Убиеца на великани вървеше по следите му. Опасна грешка. Репортерът щеше да отиде в Лас Вегас и със съвсем малко късмет щеше да събере две и две.

Трябваше да му попречи. Опасната грешка не е непременно фатална, каза си той. Затвори очи и се замисли. Това му възвърна самоувереността. Донякъде. Знаеше, че е готов за всякакви случаи. В главата му се оформяше план и първата му работа беше да изтрие съобщението на екрана. После се върна в акаунта на Анджела Кук и го изтри и от нейната кутия. Прендъргаст и Кук изобщо нямаше да го прочетат и с малко късмет нямаше да научат онова, което знаеше Джак Макавой.

Преди да излезе от акаунта на Прендъргаст, зареди шпионска програма, с чиято помощ щеше да наблюдава в реално време всичките му действия в интернет. Можеше да следи с кого си разменя имейли, кой го търси и какви уебсайтове разглежда. После направи същото в акаунта на Кук.

Беше ред на Макавой, ала Карвър реши, че това може да почака — когато Джак отиде във Вегас и се озове съвсем сам. Първо най-важното. Изправи се и постави длан върху четящото устройство до стъклената врата на сървърното помещение. След като сканирането завърши и получи одобрение, плъзгащата се врата се отключи и той я отвори и закрачи по третия ред към шестата кула. Стъпките му отекваха по металния под. Отключи предния капак на големия колкото хладилник сървър, наведе се и изтегли два от блейдовете около половин сантиметър навън. После затвори и заключи вратата и се върна на работното си място.

След няколко секунди от терминалите прозвуча алармен сигнал и Карвър въведе команди, които щяха да задействат установения протокол. Изчака няколко секунди, отиде при телефона, натисна бутона на интеркома и набра вътрешния номер на Макгинис.

— Здрасти, шефе, тук ли си още?

— Какво има, Уесли? Тъкмо тръгвах.

— Имаме проблем от трета степен. По-добре да дойдеш.

Трета степен означаваше „зарежи всичко и се размърдай“.

— Идвам веднага.

Карвър си наложи да скрие усмивката си, Макгинис не биваше да я види. След три минути шефът му влезе в залата, задъхан от спускането по стълбището.

— Какво става?

— Току-що пуснаха вирусна бомба на „Дюи и Бейч“ В Лос Анджелис. Целият маршрут се срина.

— Божичко, как?

— Нямам представа.

— Кой я е пуснал?

Карвър сви рамене.

— Оттук не мога да определя. Може да е вътрешна работа.

— Обади ли им се вече?

— Не, изчаках първо да съобщя на теб.

Макгинис стоеше зад него, пристъпваше от крак на крак и се взираше през стъклото в сървърите, като че ли отговорът се криеше там.

— Какво мислиш? — попита той.

— Проблемът не е тук — проверих всичко. При тях е. Смятам, че трябва да пратим някого там, за да го оправи и пак да отвори трафика. Според мен Стоун ще свърши работа. Ще го пратя. После ще видим откъде е дошло и ще се погрижим да не се повтаря. Ако е хакерска атака, ще ударим копелетата в леговището им.

— Колко ще отнеме?

— Полетите до Лос Анджелис са почти през час. Ще кача Стоун на самолета и утре сутрин ще може да започне работа.

— Защо не идеш ти? Искам да се погрижим за проблема както трябва.

Карвър се поколеба. Макгинис трябваше да е убеден, че идеята е негова.

— Според мен Фреди Стоун може да се справи.

— Но ти си най-добрият. Искам „Дюи и Бейч“ да видят, че не се размотаваме. Че си вършим работата. Има ли проблем, пращаме най-способния си човек. Не някой хлапак. Вземи Стоун или някой друг, ако решиш, но искам да идеш ти.

— Добре. Тогава тръгвам веднага.

— Само ме дръж в течение.

— Ясно.

— И аз трябва да отида на летището, нали ще посрещам ония хора.

— Да, ти вършиш тежката работа.

— Не ми го напомняй.

Макгинис го потупа по рамото и излезе от залата. Карвър остана неподвижен, все още усещате ръката му. Мразеше да го докосват.

Накрая се наведе към екрана и въведе кода за изключване на алармата. Потвърди протокола и после го изтри.

Извади мобилния си телефон и натисна един от клавишите за бързо избиране.

— Какво има? — попита Стоун.

— Още ли си с Ърли?

— Да, сглобяваме кулата.

— Ела в контролната. Имаме проблем. Даже два проблема. И трябва да се погрижим за тях. В момента измислям плана.

— Идвам.

Карвър рязко затвори телефона.