Плашило

18. Призив за действие

Цялата вечер останах в хотелската стая. Написах по-голямата част от утрешния репортаж и периодично звънях на Рейчъл. Съчиняването на материала не беше проблем. Първо разговарях с Прендъргаст и му пратих заглавие с резюме. После се заех със самата история. Макар че щяха да я пуснат чак в следващото издание, вече разполагах с основните моменти. На другата сутрин щях просто да добавя последните подробности.

Ако получех нови подробности, естествено. Мъждукащата ми досега параноя започна да се усилва, след като Рейчъл не отговаряше нито на почасовите ми обаждания, нито на гласовите ми съобщения. Плановете ми за вечерта — а и за бъдещето — се натъкнаха на коварните скали на съмнението.

Към единайсет джиесемът ми най-после иззвъня. На дисплея пишеше „Меса Верде Ин“, Рейчъл.

— Как е в Лос Анджелис? — попита тя.

— Бива. Опитвах се да се свържа с теб. Не получи ли съобщенията ми?

— Съжалявам. Батерията ми падна. Отдавна не я бях зареждала. Сега съм в хотела, току-що се настаних. Благодаря, че си оставил куфара ми на рецепцията.

Обяснението с падналата батерия звучеше правдоподобно. Започнах да се отпускам.

— Няма проблем. Коя стая ти дадоха?

— Седемстотин и седемнайсет. Ами ти? Прибра ли се вкъщи в крайна сметка?

— Не, в хотела съм.

— Ами?! Току-що позвъних в „Киото“ и ме свързаха със стаята ти, но никой не отговори.

— Ходих до автомата за лед в коридора.

Погледнах бутилката шардоне „Гранд Имбрейс“, която се охлаждаше в кофичка за лед, и смених темата:

— Значи приключи за днес?

— Божичко, надявам се. Току-що поръчах румсървиз. Но може пак да ме повикат в Уестърн Дейта, ако открият нещо.

— Там още има хора, така ли?

— Колегите от ГИЕУ. Наливат се с редбул като с вода. Ще работят цяла нощ. Карвър е с тях. Аз обаче не успях да издържа. Трябва да хапна нещо и да поспя.

— И Карвър просто ей така ще им позволи да работят цяла нощ?!

— Оказа се, че Плашилото е нощна птица. Всяка седмица взима по няколко нощни смени. Твърди, че тогава работел най-добре, и нямаше нищо против да остане.

— Какво си поръча за вечеря?

— Редовното меню. Чийзбургер с пържени картофки.

Усмихнах се.

— И аз ядох същото, но прескочих сиренето. Ами „Пайрът“ или вино?

— Не. След като пак съм в Бюрото, не ми се позволява алкохол. Не че нямам нужда.

Пак се усмихнах, но реших първо да приключа с деловата част.

— Е, какви са последните новини за Макгинис и Стоун?

В отговора й се долавяше колебливост.

— Джак, адски съм уморена. Имах тежък ден и прекарах последните четири часа в онзи бункер. Надявах се просто да си изям вечерята, да взема гореща вана и да оставим работата за утре.

— Виж, и аз съм уморен, Рейчъл, обаче не забравяй, че ти ме отстрани с обещанието да ме държиш в течение. Не сме се чували, откакто напуснах склада, и сега не ми казвай, че си прекалено уморена, за да говориш.

Пак колебание.

— Добре, добре, имаш право. Тогава дай да започваме. Има една добра и една лоша новина. Добрата е, че знаем кой е Фреди Стоун. Оказа се, че не е никакъв Фреди Стоун. Истинската му самоличност би трябвало да ни помогне да го открием.

— Значи „Фреди Стоун“ е псевдоним, така ли? А как е минал през прехваленото сито в Уестърн Дейта? Не са ли му проверили пръстовите отпечатъци?

— Според фирмения архив Деклън Макгинис лично е подписал заповедта за назначението му.

Кимнах. Макгинис лесно можеше да е вкарал в компанията своя съдружник в убийствата.

— Ясно. И кой е той?

Взех бележника и химикалката.

— Истинското му име е Марк Куриър. На същата възраст, двайсет и шест, с два ареста за измама в Илинойс. Преди три години се чупил, без да дочака процеса. Става въпрос за кражба на самоличност. Разбивал кредитни карти, отварял банкови сметки, всичко от А до Я. Досието му показва, че е талантлив хакер и яростен трол, извършвал множество дигитални престъпления. С една дума, лош човек. И е работил точно в бункера.

— Кога е постъпил в Уестърн Дейта?

— Също преди три години. Явно е духнал от Чикаго и почти незабавно се е появил в Мейса под ново име.

— Значи Макгинис вече го е познавал.

— Според нас тъкмо той го е привлякъл. Нали разбираш, винаги е удивително как се събират двама убийци със сходни вкусове. Човек си мисли, че вероятността за това е минимална. Интернет обаче е съвсем нов свят. Това е страхотно място за срещи, за добро и зло. При наличието на чатрумове и уебсайтове, посветени на всевъзможни фетиши и парафилии, хора с еднакви интереси се срещат там ежеминутно. Все по-често ще ставаме свидетели на такива неща, Джак. Ще ги пренасят от своите фантазии и киберпространството в реалния свят. Срещите на хора с общи разбирания спомагат за оправдаването на тези разбирания. Това им дава смелост. И понякога е призив за действие.

— Името Фреди Стоун принадлежи ли на някой друг? В смисъл, присвоена ли е чужда самоличност?

— Не.

— Данни за насилие или сексуални престъпления в Чикаго?

— Когато преди три години го арестували, иззели компютъра му и намерили много порно. Плюс няколко банкокски филма за изтезания. Но не му предявили обвинение. Много е трудно да докажеш такова нещо, защото филмите започват със заявление, че всички участници са актьори и нищо не е наистина, въпреки че мъченията и болката най-вероятно са реални.

— Ами шините за крака?

— Няма такива данни, обаче пак ще проверим всичко, повярвай ми. Ако връзката между Куриър и Макгинис е абазиофилията, ще я открием. Ако са се запознали в чатрум за железни девици, ще разберем.

— Как идентифицирахте Куриър?

— По отпечатъка от длан, записан в биометричния четец на входа на сървърната ферма.

Записах всичко това и прегледах бележките си в търсене на следващия въпрос.

— Ще ми предоставите ли полицейска снимка на Куриър?

— Провери си имейла. Пратих ти я, преди да тръгна. Искам да видиш дали ти се струва познат.

Влязох в акаунта си. Нейният имейл беше най-отгоре на всички новополучени съобщения. Отворих снимката от ареста на Марк Куриър преди три години. Имаше дълга коса, провиснала козя брадичка и мустаци. Идеално си пасваше с Кърт и Мазу в бункера на Уестърн Дейта.

— Може ли да е мъжът от хотела в Или? — попита Рейчъл.

Продължих да се взирам във фотографията, без да отговоря.

— Джак?

— Не знам. Възможно е. Ще ми се да бях видял очите му.

Разглеждах снимката още няколко секунди, после попитах:

— Каза, че има една добра и една лоша новина. Каква е лошата?

— Преди да духне, Куриър пуснал само размножаващи се вируси в компютъра си в Уестърн Дейта и в архивите на фирмата. Докато ги открият тази вечер, те са унищожили почти всичко. Видеозаписите от камерите са отишли напълно. Както и голяма част от фирмената информация.

— Какво означава това?

— Означава, че няма да можем да проследим действията му толкова лесно, колкото се надявахме. В смисъл, кога е бил там, кога го е нямало, всевъзможни връзки или срещи с Макгинис, такива неща. Имейл кореспонденция между двамата. Щеше да е добре да разполагаме с всичко това.

— Как е останало незабелязано от Карвър и всичките защити, с които уж разполагат?

— Най-лесното нещо на света — понеже е било вътрешна работа. Куриър е познавал защитните системи. Създал е вирус, който ги е заобиколил.

— Ами Макгинис и неговият компютър?

— Казаха ми, че положението с него е по-добро. Само че започнаха късно вечерта и ще науча повече чак утре сутрин. Освен това в дома му се извършва обиск. Живее сам, няма семейство. Съобщиха ми, че са открили интересни неща, но обискът продължава.

— Какво значи „интересни“?

— Ами, не знам дали ще искаш да го чуеш, Джак, обаче намерили на нощното му шкафче твоята книга за Поета. Нали ти казах, че ще я открием.

Не отговорих. Полазиха ме тръпки, като си помислих, че съм написал книга, която в известен смисъл е изиграла ролята на буквар за друг убиец. Тя в никакъв случай не беше наръчник, но естествено, описваше съставянето на психологическа характеристика и издирването на сериен убиец от ФБР.

Трябваше да сменя темата.

— Какво друго са открили?

— Още не съм ги виждала, но ми казаха, че са намерили пълен комплект женски шини за крака. Плюс порнография, посветена на тази абазиофилия.

— Господи, какъв извратеняк!

Записах си за тези находки и прелистих страниците, за да видя дали нещо няма да ми подскаже друг въпрос. От всичко, което знаех и бях видял със собствените си очи, и от информацията на Рейчъл щях да получа страхотен материал за следващия ден.

— Значи Уестърн Дейта е напълно затворена, така ли?

— Почти. В смисъл, уебсайтовете, които хостват, още функционират. Обаче замразихме колокационния център. Докато колегите от ГИЕУ не приключат анализа си, нито ще влиза, нито ще излиза информация.

— Някои клиенти, например големите адвокатски кантори, ще се вбесят, че ФБР е запорирало архивите им, нали?

— Сигурно. Но ние не отваряме никакви архиви. Поне засега. В момента само поддържаме системата в предишното й състояние. Нищо не влиза и не излиза. Заедно с Карвър подготвихме съобщение до всички клиенти, за да ги информираме. В него се казва, че това положение е временно и че като представител на компанията Карвър наблюдава разследването на ФБР, за да гарантира сигурността на съхраняваните данни. И тъй нататък, и тъй нататък. Нищо повече не можем да направим. Да си се вбесяват.

— Ами Карвър? Проверихте ли го?

— Да, чист е, още от Масачузетския технологичен институт. Все на някой вътрешен трябва да имаме доверие и това е той.

Мълчаливо записах последните си бележки. Имах повече от достатъчно за репортажа си. Даже да не успеех пак да се свържа с Рейчъл, моят материал със сигурност щеше да излезе на първа страница и да привлече внимание в цялата страна. Двама серийни убийци на цената на един.

— Защо мълчиш, Джак?

— Пиша. Нещо друго?

— Това май е всичко.

— Внимаваш, нали?

— Разбира се. Върнаха ми пистолета и служебната карта. Утре сутрин ще съм в пълна бойна готовност.

— Значи всичко е наред.

— Да. Може ли най-после да поговорим за нас?

В гърдите ме прониза внезапна тревога. Искаше да приключим деловия разговор, за да поговорим за връзката ни. След като цяла вечност не беше приемала обажданията ми, новината едва ли щеше да е добра.

— Разбира се. Какво по-точно?

Станах от леглото, готов да посрещна новината изправен. Отидох при кофичката за лед и извадих бутилката. Взирах се в нея, докато Рейчъл говореше.

— Ами, нали разбираш, не исках да сведем всичко само до работата.

Почувствах се малко по-добре. Върнах бутилката в кофичката и започнах да издърпвам копието, пронизало гърдите ми.

— И аз.

— Всъщност си мислех… Знам, че ще ти прозвучи шантаво.

— Какво?

— Ами, когато днес ми предложиха да ме възстановят в Бюрото, се почувствах толкова… Не знам, сигурно въодушевена. В известен смисъл отмъстена. Но после, когато се върнах сама в хотела, започнах да си мисля за нещо, което ти каза уж на шега.

Не се сещах какво има предвид, затова играх на сляпо.

— И?

Тя се позасмя.

— Ами, мисля, че наистина може да е забавно да пробваме.

За теорията за единствения куршум ли ставаше въпрос? „Какво ли съм казал?“

— Наистина ли смяташ така?

— Е, аз не разбирам от бизнес, не знам и как ще привлечем клиенти, обаче ми се струва, че ще ми е приятно да водя разследвания заедно с теб. Ще е забавно. Вече е забавно.

Спомних си. „Уолинг и Макавой, дискретни разследвания“. Усмихнах се. Окончателно изтеглих копието от гърдите си и го забих в твърдата земя: предявявах правата си като астронавта, забил знамето на Луната.

— Да, Рейчъл, права си — съгласих се с надеждата, че хладнокръвната ми смелост скрива вътрешното ми облекчение. — Само че не съм сигурен. Ти беше много разстроена, че те махат от Бюрото.

— Знам. Може да се заблуждавам. Сигурно в крайна сметка ще се занимаваме с разводи и това постепенно ще убие тръпката.

— Сигурно.

— Но все пак може да се помисли върху този въпрос, нали?

— Виж, аз нямам никакви ангажименти. Тъй че няма да чуеш от мен възражение. Просто държа да съм сигурен, че няма да сбъркаш. Искам да кажа, Бюрото всичко ли ти опрости? Възстановяват те на работа, и край?

— Навярно не. Ще се притаят и ще ме дебнат. Винаги постъпват така.

Чух почукване на вратата й и приглушен глас:

— Румсървиз.

— Вечерята ми пристигна — каза Рейчъл. — Ще затварям.

— Добре. До скоро, Рейчъл.

— До скоро, Джак. Лека нощ.

Усмихнах се. Това „до скоро“ щеше да е по-скоро, отколкото си мислеше Рейчъл.

Измих си зъбите, погледнах се в огледалото, извадих бутилката шардоне от кофичката и пъхнах в джоба си сгъваемия тирбушон, който ми бяха донесли от румсървиза. Уверих се, че съм си взел електронния ключ, и излязох от стаята.

Стълбището се намираше точно срещу вратата ми, а Рейчъл беше само един етаж над мен и няколко стаи нататък, затова реших да не губя нито минута. Отворих вратата на стълбището и се заизкачвах, като взимах по две стъпала наведнъж. Стигнах до междинната площадка. Мислех си какви ще са първите й думи, когато отвори и ме види на прага. Усмихнато продължих към седмия етаж. И тогава видях мъж, проснат по гръб до вратата в коридора. Мъж с черен панталон, бяла риза и папийонка.

Беше сервитьорът, който ми беше донесъл вечерята и бутилката вино.

Ставаше нещо лошо. Изкачих последните стъпала и видях кръв по цимента под него. Приклекнах до тялото и оставих бутилката.

— Ей!

Побутнах го по рамото, за да видя дали ще реагира. Нищо. Заключих, че е мъртъв. Закачената на колана му служебна карта потвърждаваше самоличността му.

Направих поредната светкавична логическа връзка.

Рейчъл!

Скочих от пода и рязко отворих вратата. Докато влизах в коридора на седмия етаж, извадих джиесема си и набрах спешния номер. Планът на хотела представляваше широко отворена подкова и аз се намирах в десния й край. Затичах се напред, като четях номерата. 722, 721, 720… Стигнах до стаята на Рейчъл и видях, че вратата е открехната. Влязох, без да чукам.

— Рейчъл?

Нямаше никого, но забелязах очевидни следи от борба. По пода бяха пръснати чинии, прибори и пържени картофки от количката на румсървиза. Завивките на леглото липсваха, на пода лежеше оцапана с кръв възглавница.

Осъзнах, че съм отпуснал телефона до бедрото си и от него ме вика тенекиен глас. Изскочих в коридора и вдигнах джиесема.

— Ало?

— Тук телефон за спешна помощ, какъв е случаят?

Обзет от паника, затичах по коридора и закрещях по джиесема:

— „Меса Верде Ин“, седми етаж. Елате незабавно!

Завих по централния коридор и за частица от секундата зърнах мъж с изрусена коса и червено келнерско сако. Буташе голяма количка за пране през двукрилата врата срещу асансьорите за гости. Макар да го видях само за миг, ситуацията ми се стори странна.

— Ей!

Хукнах с всички сили и прелетях през вратата само секунди след като крилата й се бяха затворили. Озовах се в малък служебен вестибюл. Вратата на сервизния асансьор се затваряше. Хвърлих се към нея, протегнах ръка напред, ала закъснях. Отдръпнах се и погледнах нагоре. Над вратата нямаше цифри или стрелки, показващи накъде се движи мъжът. Върнах се през двукрилата врата и се втурнах към асансьорите за гости.

Бързо натиснах бутона за надолу — това бе очевидното решение. Долу беше изходът. Пътят за бягство. Спомних си приведената поза на мъжа. Явно буташе нещо по-тежко от пране. Рейчъл. Сигурен бях.

Асансьорите за гости бяха четири и извадих късмет: още щом натиснах бутона, вратата звънна и се отвори. Скочих вътре и видях, че бутонът за фоайето вече свети. Неколкократно ударих с длан по бутона за затваряне и чаках сякаш цяла вечност, докато тя бавно и плавно се плъзгаше към стената.

— Спокойно, приятел. Ще стигнем навреме.

Обърнах се и видях, че в асансьора вече има човек. Носеше бадж на участник в конференция, със синя панделка. Отворих уста да му кажа, че случаят е спешен, после се усетих, че още държа телефона.

— Ало? Чувате ли ме? Отсреща се разнасяше пращене: връзката не беше прекъснала. Асансьорът потегли надолу.

— Да, господине. Пратих полицията. Бихте ли ми казали…

— Един тип, облечен като келнер, се опитва да отвлече федерален агент. Съобщете на ФБР. Пратете всички… ало? Чувате ли ме?

Нищо. Край на връзката. Асансьорът рязко спря. Бяхме стигнали фоайето. Моят спътник се сви в ъгъла и се опита да се направи на изчезнал. Изскочих навън още преди вратата да се е отворила напълно.

Ориентирах се накъде би трябвало да е сервизният асансьор, тръгнах наляво и после пак наляво през врата с надпис „Вход за външни лица забранен“. Озовах се в някакъв заден коридор. Чух тракане на посуда и усетих мирис на готвено. Имаше стоманени стелажи, отрупани с огромни консерви и други продукти. Стигнах до сервизния асансьор, ала от мъжа с червеното сако и количката за пране нямаше и следа.

Дали го бях изпреварил? Или вече беше избягал?

Натиснах бутона.

— Ей, тук е забранено за външни лица.

Рязко се обърнах. Към мен се приближаваше мъж с бели дрехи на готвач и мръсна престилка. Тъкмо вадеше цигара.

— Видяхте ли един човек с количка за пране? — попитах бързо.

— Не и в кухнята.

— Има ли подземен етаж?

— Няма.

И махна с ръката, в която държеше цигарата. Разбрах, че излиза да пуши. Някъде наблизо имаше изход.

— Има ли изход тук към паркинга?

Той посочи зад мен.

— Сервизният изход е… ей, пази се!

Понечих да се обърна към асансьора и в същия момент ме връхлетя количката за пране. Блъсна ме в хълбока, залитнах и протегнах ръце, за да не се просна върху купчината покривки и чаршафи. Усетих под прането нещо меко, но плътно и разбрах, че е Рейчъл.

Вратата на асансьора вече се плъзгаше към стената — мъжът с червеното сако натискаше бутона за затваряне. Моментално познах лицето му от полицейската снимка, която бях видял. Сега беше гладко избръснат и рус, но бях сигурен, че е Марк Куриър. Погледнах таблото. Светеше най-горният бутон. Бакенбардът се качваше обратно горе.

Дръпнах чаршафите и видях Рейчъл. Още носеше дрехите от сутринта. Лежеше по корем, със завързани зад гърба ръце и крака, главата й беше извърната на една страна. През устата й беше завързан колан на хавлиен халат. От носа и устата й течеше кръв. Очите й бяха изцъклени.

— Рейчъл!

Смъкнах колана от устата й.

— Рейчъл? Как си? Чуваш ли ме?

Тя не отговори. Готвачът се приближи и надникна в количката.

— Какво става, по дяволите?

Рейчъл беше вързана с пластмасови кабелни връзки. Извадих сгъваемия тирбушон от джоба си и ги прерязах с ножчето за опаковката на тапата.

— Помогни ми да я вдигнем!

Внимателно я свалихме от количката и я сложихме на пода. Клекнах до нея и се уверих, че кръвта не е запушила дихателните й пътища. Ноздрите й бяха задръстени със спечена кръв, но устата й беше свободна. По лицето й имаше следи от удари и започваше да се подува.

Вдигнах глава към готвача.

— Иди да повикаш охраната. И се обади на спешния телефон. Бързо!

Той се втурна по коридора. Сведох очи към Рейчъл и видях, че започва да идва в съзнание.

— Джак?

— Спокойно, Рейчъл. В безопасност си.

Очите й бяха уплашени и измъчени. Обзе ме ярост.

От дъното на коридора чух готвача да вика:

— Идват! Линейката и полицията!

Не се обърнах. Погледът ми остана прикован в Рейчъл.

— Ето, чуваш ли? Идва помощ.

Рейчъл кимна. Животът постепенно се завръщаше в очите й. Тя се закашля и понечи да се надигне. Помогнах й да седне и я притеглих в прегръдките си. Започнах да я галя по тила.

Тя прошепна нещо, което не чух. Отдръпнах се да я погледна и я помолих да повтори.

— Нали беше в Лос Анджелис?

Усмихнах се и поклатих глава.

— Бях прекалено обзет от параноя, за да се отдалеча от събитията. И от теб. Канех се да те изненадам с бутилка хубаво вино. — И добавих: — Видях го. Куриър беше.

Рейчъл едва забележимо кимна.

— Ти ме спаси, Джак. Не го познах през шпионката. Когато отворих вратата, вече беше късно. Удари ме. Опитах се да се съпротивлявам, но той имаше нож.

Накарах я да замълчи. Нямаше нужда от обяснения.

— Сам ли беше? Макгинис нямаше ли го?

Тя поклати глава.

— Видях само Куриър. Познах го твърде късно.

— Не мисли за това.

Готвачът отново се появи в коридора, вече с още неколцина мъже, облечени в кухненски дрехи. Махнах им да се приближат, но те отначало не помръднаха. После един неохотно пристъпи напред и другите го последваха.

— Повикайте ми асансьора.

— Сигурен ли сте? — попита първият.

— Просто го повикайте.

Наведох се и зарових лице в извивката на шията на Рейчъл. Прегърнах я здраво, вдишах уханието на тялото й и прошепнах в ухото й:

— Той се качи горе. Тръгвам след него.

— Недей, Джак, чакай тук. Остани при мен.

Надигнах се и я погледнах в очите. Не казах нищо, докато не чух асансьора да се отваря. После се обърнах към готвача, който се беше появил пръв. На бялата му риза видях избродирано името „Ханк“.

— Къде е охраната?

— Би трябвало всеки момент да са тук. Идват.

— Добре. От вас искам да стоите при нея. Не я оставяйте сама. Когато пристигне охраната, кажете им, че на стълбището на седмия етаж има още една жертва и че съм се качил горе да потърся престъпника. Охраната да заварди всички изходи и асансьори. Онзи тип се качи, но после ще се опита да слезе.

Рейчъл понечи да се изправи и заяви:

— Идвам с теб.

— Не. Ти си ранена. Ще чакаш тук. Веднага се връщам. Обещавам.

Оставих я и се качих в асансьора. Натиснах бутона на дванайсетия етаж и погледнах назад към Рейчъл. Докато вратата се затваряше, забелязах, че Ханк нервно пали цигара.

В този миг и на двамата не ни пукаше за правилата.

Сервизният асансьор се издигаше бавно и разбрах, че избавлението на Рейчъл до голяма степен е било чист късмет — бавният асансьор, моето оставане в Мейса, за да я изненадам, качването ми по стълбището с бутилката вино. Ала не ми се мислеше какво е можело да се случи. Съсредоточих се върху момента и когато най-после стигнах на последния етаж, стоях пред вратата с два и половина сантиметровото ножче на тирбушона в ръка.

Служебният вестибюл на дванайсетия етаж пустееше. Червеното сервитьорско сако бе захвърлено на пода. Минах през летящите врати и излязох в главния коридор. Вече чувах приближаващ се вой на сирени. Много сирени.

Погледнах в двете посоки, но не видях никого. Започвах да разбирам, че е загуба на време сам човек да претърсва дванайсететажен хотел, приблизително толкова широк, колкото и висок. Куриър имаше възможност да избира множество пътища за бягство между асансьорите и стълбищата.

Реших да се върна при Рейчъл и да оставя преследването на хотелската охрана и пристигащата полиция.

Докато слизах обаче можех да проверя поне един от тези пътища. Късметът ми можеше да проработи. Избрах северното стълбище като най-близко до паркинга.

Забързах по коридора, завих на ъгъла и излязох на площадката. Първо надзърнах над перилата. Не видях нищо и чух само ехото на сирените. Тъкмо се канех да тръгна надолу, когато забелязах, че макар да съм на последния етаж, слабо осветеното стълбище продължава нагоре.

Ако имаше достъп до покрива, трябваше да го проверя. Заизкачвах се.

На „тринайсетия“ етаж установих, че последната площадка е затрупана с хотелски мебели и че таванът зад нея е превърнат в склад. Натрупани една върху друга табли от легла, опрени на стените матраци. Камари столове, хладилници и телевизионни шкафчета от времето преди плоските екрани. Това ми напомни за кантонерките, които бях видял в коридора на Бюрото за служебна защита. Тук имаше безброй нарушения на правилата за безопасност, но кой ли обръщаше внимание? Кой изобщо идваше тук? На кого му пукаше?

Проврях се между няколко стоманени лампиона до врата с квадратно прозорче на височината на лицето и с боядисан с шаблон надпис „Покрив“. Оказа се заключена. Или може би залостена отвън? Надникнах през прозорчето и видях равен, настлан с чакъл покрив. На четирийсетина метра по-нататък се издигаше куличката с асансьорната инсталация. По-нататък имаше друга — на стълбището в отсрещния край на хотела.

Завъртях се наляво и доближих лице към прозорчето, за да се опитам да погледна в другата посока. Куриър можеше да е там.

В този миг зърнах в стъклото размазано отражение на движение.

Зад мен имаше някой.

Инстинктивно отскочих настрани и в същия момент се обърнах. Ножът на Куриър мина покрай мен, а самият той се блъсна във вратата.

Замахнах и забих ножчето на тирбушона в рамото му.

Ала острието бе прекалено късо, за да нанесе достатъчно сериозна рана. Куриър само изпъшка, стовари ръка върху китката ми, изби тирбушона от пръстите ми и пак замахна с ножа. Успях не само да се наведа и да го избегна, но и ясно да го видя. Беше достатъчно дълъг, та да ме изкорми.

Куриър замахна отново. Този път отбих ръката му надясно и го сграбчих за китката. Имах само едно предимство — ръста си. Бях по-възрастен и по-бавен от него, но и почти с двайсет кила по-тежък. Натиснах ръката му с ножа настрани, блъснах го с тяло и го повалих по гръб на пода сред гората от лампиони.

При падането той се отскубна от хватката ми и след миг се изправи, насочил острието към мен. Хванах един от лампионите с кръглата стойка напред, готов да отбия поредния му удар.

Известно време не се случи нищо — измервахме се с очи в очакване противникът да направи следващия ход. Аз атакувах първи със стойката на лампиона, ала той с лекота отскочи настрани. Отново заехме изчаквателни позиции. На лицето му се бе изписала някаква отчаяна усмивка. Дишаше тежко.

— Къде ще избягаш, Куриър? Не чуваш ли сирените? След две минути хотелът ще е пълен с ченгета и агенти. Къде ще се скриеш, а?

Той не отговори и аз пак замахнах към него с лампиона. Куриър хвана стойката и за кратко се счепкахме за нея, но успях да го блъсна върху някакви минихладилници, които с грохот паднаха на пода.

Инстинктът ми подсказваше да продължа да говоря. Ако успеех да отвлека вниманието му, щях да огранича заплахата от оръжието му и може би да му нанеса удар. Така че не престанах да го обсипвам с въпроси в очакване на подходящия момент.

— Къде е партньорът ти? Къде е Макгинис? Пратил те е тук да му свършиш мръсната работа, така ли? Точно като в Невада, а? И ти пак се провали!

Куриър ми се ухили, но не се хвана на въдицата.

— Той ли ти казва какво да правиш? Все едно ти е учител по убийство? Ей, момче, учителят ти няма да е доволен от теб. Ти се издъни.

Този път той не успя да се овладее.

— Макгинис е мъртъв бе, тъпанар! Зарових го в пустинята. Точно както щях да заровя твоята кучка, след като свърша с нея.

Престорих се, че замахвам към него със стойката, и се опитах да го накарам да продължи да говори.

— Не разбирам, Куриър. Щом той е мъртъв, ти защо просто не избяга? Защо рискува всичко да дойдеш за нея?

В момента, в който той отвори уста да отговори, направих лъжливо движение към гърдите му с лампиона и в следващия миг го ударих със стойката по ченето. Бакенбарда се олюля и аз хвърлих лампиона отгоре му и с две ръце посегнах към ножа. Блъснахме се в един телевизионен шкаф и се стоварихме на земята, аз отгоре, мъчех се да изкопча оръжието от пръстите му.

Претърколихме се два-три пъти и този път се озовах отдолу. Продължавах да го стискам за китката с две ръце и Куриър замахна с другата си ръка към лицето ми, докато се опитваше да се отскубне от мен. Успях да извия китката му и ножът издрънча на цимента. Блъснах го с лакът към шахтата на стълбището на два метра от нас, но той спря точно на ръба, под сините перила.

Нахвърлих се върху Куриър като животно, удрях и ритах, тласкан от първична ярост, каквато не бях изпитвал никога. Сграбчих го за ухото и се опитах да го откъсна. Забих лакът в зъбите му. Ала младежката енергия постепенно му даде предимство, коляното му се стрелна към слабините ми и изкрещях от болка и се сгърчих. Куриър се откопчи от мен и се хвърли към ножа.

Призовах на помощ последните си запаси от сила, запълзях след него, надигнах се и някак успях да се изправя. Болеше ме адски и бях изтощен, но знаех, че ако докопа ножа, с мен е свършено.

Стоварих се с цялата си тежест върху гърба му. Куриър политна към перилата и горната половина на тялото му се преметна през тях. Без да се замислям, се наведох, хванах единия му крак и го прехвърлих през перилата. Куриър се опита да се хване за стоманените тръби, ала пръстите му се изхлузиха.

Крясъкът му продължи само две секунди. Главата му се удари или в парапета, или в бетонната стена на шахтата и Куриър продължи да пада безмълвно, като се блъскаше ту от едната, ту от другата страна.

През цялото време не откъснах поглед от него. Докато глухото му тупване на дъното не отекна чак до тринайсетия етаж.

Ще ми се да мога да кажа, че съм изпитал угризение или поне далечно разкаяние. Само че във всеки един миг от падането му изпитвах единствено все по-силно въодушевление.

На другата сутрин вече наистина се върнах в Лос Анджелис. Спах през целия полет. Бях прекарал почти цялата нощ във вече познатата ми феберейска обстановка. Двамата със специален агент Бантъм отново се срещнахме в мобилния център за разговор със свидетели и в продължение на няколко часа му разказах и преразказах какво съм направил предишната вечер и как се е стигнало дотам, че Куриър е паднал от тринайсетия етаж. Предадох му думите на Бакенбарда за Макгинис, пустинята и плана за Рейчъл Уолинг.

По време на разпита Бантъм нито за миг не свали маската на безпристрастен федерален агент. Нито веднъж не ми благодари, че съм спасил живота на техен другар по оръжие. Само задаваше въпроси, понякога по пет-шест пъти, по пет-шест начина. И когато накрая приключи, ме осведоми, че подробностите около смъртта на Марк Куриър щели да бъдат представени на щатски разширен съдебен състав, който щял да реши дали е извършено престъпление, или действията ми могат да се определят като самозащита. И едва тогава наруши стереотипа и ми заговори като човек.

— Изпитвам смесени чувства към вас, Макавой. Вие несъмнено сте спасили живота на агент Уолинг, но сте сбъркали, като сте тръгнали след Куриър. Трябваше да изчакате. Сега можеше да е жив и да получим от него отговорите на някои въпроси. А при това положение, особено ако Макгинис наистина е мъртъв, повечето тайни са отишли в шахтата заедно с Куриър. Пустинята е голяма, ако разбирате какво искам да кажа.

— Добре де, съжалявам за това, агент Бантъм. Казах си, че ако не тръгна след него, може да избяга. И ако беше избягал, най-вероятно пак нямаше да получите своите отговори. А само още трупове.

— Възможно е. Но никога няма да узнаем.

— И какво ще стане сега?

— Както казах, ще предадем случая на разширен съдебен състав. Съмнявам се, че ще имате проблеми. Светът няма особено много да скърби за Марк Куриър.

— Нямам предвид с мен. Това не ме притеснява. Със следствието — какво ще стане сега?

Той не отговори веднага, сякаш обмисляше дали изобщо трябва да ми каже нещо.

— Ще се опитаме да възстановим следата. Нищо повече не можем да направим. Още не сме приключили в Уестърн Дейта. Ще продължим там и ще се помъчим да съставим цялостна картина на действията на тези хора. И ще продължим да търсим Макгинис. Жив или мъртъв. Имаме само думата на Куриър за смъртта му. Аз лично не съм склонен да му вярвам.

Свих рамене. Точно бях повторил казаното от Бакенбарда. Щях да оставя на професионалистите да решат дали е истина. Ако искаха, можеха да закачат снимката на Макгинис във всяка поща в страната.

— Може ли вече да се прибера в Лос Анджелис?

— Свободен сте да си вървите. Но ако се сетите за още нещо, веднага ни се обадете. Ние също ще ви се обадим, ако открием нещо.

— Дадено.

Бантъм не се ръкува с мен. Само ми отвори вратата.

Рейчъл ме чакаше отвън. Намирахме се на предния паркинг на „Меса Верде Ин“. Наближаваше пет сутринта, но нито един от нас двамата не изглеждаше много уморен. Парамедиците я бяха прегледали. Подутината започваше да спада, ала имаше сериозна порезна рана, разцепена устна и контузия под лявото око. Беше отказала да я закарат в болницата за подробен преглед. Точно в този момент за нищо на света нямаше да напусне центъра на разследването.

— Как си? — попитах.

— Добре съм. А ти?

— Бива. Бантъм каза, че можело да си тръгна. Мисля да хвана първия полет за Лос Анджелис.

— Няма ли да останеш за пресконференцията?

Поклатих глава.

— Какво ново ще ми кажат?

— Прав си. Нищо.

— Докога смяташ, че ще останеш тук?

— Не знам. Сигурно докато приключат. А това няма да се случи, докато не узнаем всичко, което можем.

Кимнах и си погледнах часовника. В близките два часа едва ли щеше да има самолет за Лос Анджелис.

— Искаш ли да закусим някъде?

Рейчъл се опита да свие устни, за да изрази нежеланието си, но болката не й позволи.

— Не съм много гладна. Исках само да се сбогувам с теб. Трябва да се върна в Уестърн Дейта. Намерили са неофициален сървър, който са ползвали Макгинис и Куриър. В него има архивирани видеозаписи, Джак. Те са филмирали престъпленията си.

— И двамата ли ги има на записите?

— Не съм ги гледала, но ми казаха, че не се разпознавали лесно. Носели маски и снимали под такъв ъгъл, че да се виждат жертвите им, не те. На един от записите Макгинис носел качулка на палач — същата като на Зодиака.

— Майтапиш се… чакай малко, той трябва да е на повече от шейсет години, за да е Зодиака.

— Не, колегите не искат да кажат това — такава качулка може да се купи от сатанистки магазини в Сан Франциско. Тя просто показва какви са те. Като твоята книга на нощното шкафче. Познават историята. Веднага става ясно колко голяма роля играе страхът в тяхната програма. Плашенето на жертвите е част от възбудата.

Човек не трябва да е психолог във ФБР, за да го разбере. Но това ми напомни колко ужасяващи са били последните мигове от живота на жертвите им.

За пореден път се сетих за аудиозаписа на Битейкър и Норис. Тогава не бях издържал да го чуя. А сега нямах особено желание да получа отговор на въпроса, който изникна в ума ми.

— Заснели ли са Анджела?

— Не, тя е прекалено отскоро. Но има други.

— Жертви ли имаш предвид?

Рейчъл погледна над рамото ми към вратата на феберейския автобус и после отново към мен. Реших, че говори, без да й е позволено, независимо от сделката, която уж бяхме сключили.

— Да. Още не са изгледали всичко, но има поне шест жертви. Макгинис и Куриър са го правели отдавна.

Вече не бях съвсем сигурен, че искам да си тръгна. В крайна сметка, колкото по-голям е броят на труповете, толкова по-сензационна е историята. Двама убийци, най-малко шест жертви… ако изобщо беше възможно историята да стане по-сензационна, това току-що се бе случило.

— Ами шините? Оказа ли се права за тях?

Тя навъсено кимна. В такива случаи човек не се радва, че се е оказал прав.

— Да. Всички жертви са с шини.

Бръкнах в джобовете си. Нямах химикалка, а бележникът ми беше останал в хотелската ми стая.

— Имаш ли химикалка? — попитах. — Трябва да си запиша тези неща.

— Не Джак, няма да ти дам химикалка. Казах ти повече, отколкото трябваше. Засега това е само сурова информация. Изчакай да се запозная внимателно с всичко и ще ти позвъня. Крайният ти срок е най-малко след дванайсет часа.

Имаше право. Оставаше ми цял ден да подготвя репортажа и да включа детайлите, които щяха да бъдат открити днес. Пък и знаех, че когато се върна в редакцията, ще се изправя пред същия проблем като миналата седмица. Отново бях участник в историята. Бях убил един от двамата, за които се отнасяше тя. Конфликтът на интереси налагаше да не напиша материала. Пак щях да седна с Лари Бърнард и да му дам репортаж за първа страница, който щеше да отекне в целия свят. Адски вбесяващо, ала вече почвах да свиквам.

— Добре, Рейчъл. Ще ида да си събера багажа, после тръгвам за летището.

— Ще ти се обадя, Джак. Обещавам.

Хареса ми, че ми обеща, преди да се наложи да я попитам. Погледнах я за миг — искаше ми се да я докосна, да я прегърна. Тя явно прочете мислите ми, направи първата стъпка и силно ме притисна към себе си.

— Ти ми спаси живота тази нощ, Джак. Да не си мислиш, че ще си тръгнеш само с едно ръкостискане?

— И аз се надявах да получа нещо повече.

Леко я целунах по бузата, пазех наранените й устни. Даже агент Бантъм или някой друг зад черните прозорци на мобилния център за разпити на ФБР да ни наблюдаваше, на нас не ни пукаше.

Изтече почти минута, преди да се пуснем. Рейчъл ме погледна в очите и кимна.

— Върви да напишеш репортажа си, Джак.

— Ще го направя… ако ми позволят.

Обърнах се и тръгнах към хотела.

Докато пресичах помещението, всички погледи бяха вперени в мен. Из редакцията се беше разнесло бързо като вятъра, че предишната нощ съм убил човек. Мнозина сигурно смятаха, че съм отмъстил за Анджела Кук. Други може би си мислеха, че съм някакъв маниак, който се е изложил на опасност заради тръпката.

Телефонът на бюрото ми звънеше и лампичката на телефонния секретар светеше. Оставих раницата на пода и реших да отложа разговорите и съобщенията за по-късно. Наближаваше единайсет, затова отидох при Сала да видя дали Прендо вече е там. Ако щях да предавам информацията си на друг репортер, исках да започна веднага.

Прендо го нямаше, обаче Дороти Фаулър беше там. Успя да не ахне и попита уж делово:

— Как си, Джак?

Свих рамене.

— Нормално. Кога ще се появи Прендо?

— Сигурно чак след един. В състояние ли си да работиш днес?

— Искаш да кажеш дали изпитвам угризения заради онзи, който снощи падна от стълбището ли? Не, Дороти, всъщност не изпитвам никакви угризения. Всички явно си мислят, че би трябвало. Чувствам се добре. Както казват ченгетата: НПЧ — няма пострадал човек. Онзи тип не беше човек. Беше убиец, изтезавал жени, докато ги е изнасилвал и задушавал. Не изпитвам угризения за случилото се с него. Даже ми се ще да е бил в съзнание през цялото време, докато падаше.

— Струва ми се, че те разбирам.

— В момента ме измъчва само това, че сигурно пак няма аз да напиша репортажа, нали?

Тя се намръщи.

— Да, пак няма да си ти, Джак.

— Няма значение. На кого да предам материала? От ФБР потвърдиха, че убийците са двама. Открили са техни видеозаписи с няколко жертви. Най-малко шест, освен Анджела. Ще обявят всичко на пресконференция, но имам много информация, която няма да съобщят. Ще избием рибата.

— Точно това искам да чуя. Пак ще те пратя при Лари Бърнард. Носиш ли си записките? Готов ли си?

— Веднага щом той е готов.

— Добре, ще се обадя и ще запазя заседателната зала, за да можете да работите на спокойствие.

През следващите два часа разказах на Лари Бърнард всичко, което знаех, дадох му бележките си и набързо му описах собствените си действия. После той ме интервюира за ръкопашната ми схватка със серийния убиец.

— Жалко, че не си го оставил да отговори на последния ти въпрос — каза замислено.

— Какво имаш предвид?

— Накрая, когато си го попитал защо просто не се е скрил, вместо да нападне Уолинг. Това е най-важният въпрос, нали? Защо не е избягал? Нещо не се връзва. Той е отговарял на предишните ти въпроси, но ти си го ударил с лампиона, преди да успее да отговори на този.

Въпросът му не ми хареса. Като че ли се отнасяше подозрително към искреността ми или към действията ми.

— Виж, той имаше нож, а аз нямах. Не съм го интервюирал. Опитвах се да му отвлека вниманието. Ако мислеше над въпросите ми, нямаше да мисли да забие ножа в гърлото ми, нали така? И се получи. Щом видях своя шанс, го използвах. Получих предимство и затова съм жив, за разлика от него.

Лари се наведе напред, провери дали диктофонът му работи и каза:

— Страхотен цитат.

Бях репортер от над двайсет години, а току-що бях налапал въдицата на собствения си приятел и колега.

— Хайде да направим почивка. Още колко време ти трябва?

— Всъщност мисля, че съм готов — без да се извинява, отвърна Лари. Нямаше и нужда всъщност: всичко това беше само работа. — Хайде да си починем и аз ще прегледам бележките си, за да се убедя. Защо не позвъниш на агент Уолинг да видиш дали през последните няколко часа не е изскочило нещо ново?

— Щеше да ми се обади.

— Сигурен ли си?

Изправих се.

— Да, сигурен съм. Стига си се опитвал да ме изработиш, Лари. Знам как става.

Той вдигна ръце в знак, че се предава. Обаче се усмихваше.

— Добре де, добре. Иди да си починеш. И без това трябва да напиша някое и друго заглавие.

Излязох от заседателната зала и се върнах на бюрото си. Вдигнах телефона и проверих съобщенията. Бяха девет, повечето от други медии — искаха коментари за собствените си репортажи. Продуцентът от Си Ен Ен, когото бях спасил от гнева на цензорите, като го бях предупредил за мръсния език на Алонзо Уинслоу, искаше пак да участвам в предаването и да разкажа за последния развой на събитията.

Щях да отговоря на всички подобни искания на другия ден, след като „Таймс“ публикуваше ексклузивния си репортаж. Бях лоялен докрай, макар да не знаех защо.

Последното съобщение беше от моя отдавна изчезнал литературен агент. Не ми се бе обаждал повече от година, когато ми съобщи, че не е успял да продаде последната ми идея за книга — една година от живота на детектив в отдел за неприключени следствия. Сега ме информираше, че разпращал оферти за книга за новите убийства. Питаше дали медиите вече са дали име на убиеца. Привличащият вниманието псевдоним щял да направи продажбата на книгата по-лесна. Искал да си помисля за това, каза той, и да почакам, докато задвижи нещата.

Агентът ми беше назад с материала — още не знаеше, че убийците са двама, а не един. Но съобщението му разпръсна разочарованието, че няма да напиша този репортаж. Изкушавах се да му позвъня, ала реших да почакам, докато ми се обади с добри новини. Щях да му кажа, че ще приема сделка само с издателство, което обещае да публикува и първия ми роман. Ако толкова много искаха публицистиката, щяха да приемат.

След като свърших с телекома, се обърнах към компютъра и проверих на страницата на „Вътрешни новини“ дали материалите на Лари Бърнард са в съдържанието на утрешния брой. Както очаквах, списъкът започваше с пакет от три материала по случая.

Отново излизаха крачка напред. Този информационен пакет щеше да даде преднина на вестника и да се превърне в авторитетния репортаж за случая. Всички други информационни медии щяха да го цитират или да драпат, за да го настигнат. Поредният хубав ден за „Таймс“. Редакторите вече надушваха „Пулицър“.

Затворих страницата и се замислих за страничната колона, която щеше да напише Лари. Той имаше право. Въпросите бяха повече от отговорите.

Отворих нов документ и записах диалога, който бях провел с Куриър — все още можех да си го спомня почти дума по дума. Отне ми само пет минути, защото всъщност не бяхме говорили много.

Прочетох написаното няколко пъти и коригирах и допълних някои неща. Лари имаше право. Всичко се свеждаше до последния въпрос. Куриър се канеше да ми отговори, но аз се възползвах от разсейването му, за да го хвана неподготвен. Не съжалявах. Най-вероятно точно това ми беше спасило живота. Но определено ми се искаше да знаех отговора на въпроса, който бях задал.

На другата сутрин „Таймс“ се грееше на отражението си в националните новини и аз бях в центъра на събитията. Не бях написал нито ред от материалите, които пораждаха брожението в националните медии, ала бях обект на два от тях. Телефонът ми не преставаше да звъни и входящата кутия на имейла ми още от сутринта се пръскаше по шевовете.

Но аз не отговарях нито на обажданията, нито на имейлите. Не се греех на отражението. Прекарах нощта с не получилия отговор въпрос, който бях задал на Марк Куриър, и както и да го анализирах, нещата не се връзваха. Какво правеше Куриър в хотела? Каква щеше да е голямата награда за толкова сериозен риск? Рейчъл ли? Похищението и убийството на федерален агент определено щеше да прати Макгинис и Куриър във висшия пантеон на убийците, чиито ужасни дела са запечатали имената им в националната памет. Но дали те се бяха стремили към това? Нямаше данни да са се интересували от общественото внимание. Напротив, грижливо бяха подготвяли и маскирали убийствата си. Опитът за похищение на Рейчъл не се вписваше в довелата до него история. Тъй че трябваше да има друга причина.

Подходих от нова гледна точка. Замислих се какво е щяло да се случи, ако бях заминал за Лос Анджелис и Куриър беше успял да отвлече Рейчъл от хотела.

Похищението най-вероятно щеше да бъде разкрито скоро след извършването му, след като сервитьорът от румсървиз не се върнеше в кухнята. В рамките на един час хотелът щеше да се е превърнал в кипящ котел. Агентите от ФБР щяха да блокират района, да почукат на всяка врата и да обърнат всеки камък в опит да открият и спасят колегата си. Само че Куриър отдавна щеше да е изчезнал.

Беше ясно, че похищението е щяло да ангажира Бюрото и да отвлече вниманието от разследването на Макгинис и Куриър. Но също беше ясно, че това можеше да е само временно. Предполагах, че до обяд на другия ден щяха да пристигат цели самолети с агенти във федерална проява на могъщество и решителност. Това щеше да им позволи да преодолеят изоставането и да поведат разследването още по-енергично, като междувременно продължават усилията да открият Рейчъл.

Колкото повече мислех за това, толкова повече ми се искаше да бях дал на Куриър възможност да отговори на онзи последен въпрос: „Защо не избяга?“

Не знаех отговора и вече беше късно да го получа лично от източника. Затова продължих да го разчепквам, забравил за всичко друго.

— Джак?

Погледнах над преградата около бюрото ми и видях Моли Робардс, главната асистентка на главния редактор.

— Да?

— Не отговаряш на телефона си и входящата кутия на имейла ти е пълна.

— Да, получавам адски много писма. Това проблем ли е?

— Господин Креймър би желал да те види.

— А, добре.

Не понечих да стана, но и тя не проявяваше намерение да си тръгне. Беше ясно, че е пратена да ме вземе. Накрая отместих стола си и се изправих.

Креймър ме очакваше с голяма фалшива усмивка. Имах предчувствието, че онова, което ще ми каже, не е негова идея. Приех го като добър признак, понеже неговите идеи рядко ги биваше.

— Седни, Джак.

Седнах. Той се зае да подрежда бюрото си, преди да започне.

— Е, имам добра новина за теб.

И пак ми отправи усмивката си. Същата, с която ми съобщи, че съм уволнен.

— Ами?!

— Решихме да изтеглим документите за напускането ти.

— Това какво значи? Че не съм уволнен ли?

— Точно така.

— Ами заплатата и осигуровките ми?

— Нищо не се променя. Остават си като досега.

Също като с възстановяването на Рейчъл на работа. Обзе ме възбуда, но после се върнах в действителността.

— Значи ще уволните някой друг вместо мен.

Креймър се прокашля.

— Няма да те лъжа, Джак. Нашата цел беше до първи юни да съкратим сто души от редакционния състав. Ти беше деветдесет и деветият — да, за малко не мина през ситото.

— Значи аз ще запазя мястото си и ще теглите балтията на някой друг.

— Анджела Кук ще е деветдесет и деветата. Няма да й назначим заместник.

— Много удобно. И кой е стотният?

Завъртях се на стола си и погледнах през стъклото към редакцията.

— Бърнард ли? Или Гого Гонзмарт? Колинс…

Креймър ме прекъсна.

— Още не сме решили, Джак.

Обърнах се към него.

— Но все някой ще трябва да си отиде, защото аз трябва да остана. Какво ще се случи, след като тази история се изчерпи? Пак ли ще ме повикаш тук, за да ме уволниш за пореден път?

— Не очакваме нови принудителни съкращения. Новият собственик ясно даде…

— Ами следващият нов собственик? И по-следващият?

— Виж, не съм те повикал да ми четеш проповеди. Новинарският бизнес претърпява сериозни промени. Борба на живот и смърт. Въпросът е дали искаш да си запазиш работата. Ето това е моето предложение.

Отново се завъртях с гръб към него и погледнах към редакцията. Нямаше да ми липсва мястото. Щяха да ми липсват само някои хора. Отговорих на Креймър, без да се обръщам към него.

— Литературният ми агент в Ню Йорк ме събуди в шест сутринта. Каза, че ми е осигурил договор за две книги. За четвърт милион долара. Ще ми трябват почти три години да ги напиша. Отгоре на всичко получих предложение от Кадифения ковчег. Дон Гудуин отваря страница за журналистически разследвания в уебсайта си. Общо взето, ще довършва работата, която „Таймс“ е зарязал по средата. Не плаща много, но и това са пари. И ще мога да работя вкъщи — където и да е това.

Изправих се и се обърнах към Креймър.

— Съгласих се. Тъй че, мерси за предложението, обаче можеш да ме запишеш като номер сто в списъка си. От другиден ме няма.

— Приел си работа при конкурент?! — възмути се Креймър.

— Ти какво очакваше? Забрави ли, че ме уволни?

— Обаче сега отменям уволнението ти — изпелтечи той.

— Малко късно, не мислиш ли?

— Тогава искам още сега да освободиш бюрото си. Ще повикам охраната да те изведе от сградата.

Както бях прав, му се усмихнах отвисоко, докато той вдигаше слушалката.

— Напълно ме устройва.

Намерих празен кашон в принтерната стая и след десет минути го пълнех с нещата, които исках да взема от бюрото си. Първи влезе оръфаният червен речник от майка ми. Иначе нямаше почти нищо друго. Настолен часовник „Монблан“, който, кой знае защо, не бяха откраднали, червен телбод и няколко папки с контактни данни на източници. И толкова.

Служител от охраната ме наблюдаваше, докато си събирах багажа, и имах усещането, че не за пръв път му възлагат тази неловка задача. Смилих се над него и не го обвинявах — той просто си вършеше работата. Обаче с присъствието си до моето бюро все едно размахваше червен флаг. Скоро се появи Лари Бърнард.

— Какво става? Нали беше до утре?

— Вече не. Креймър ми каза да се разкарам.

— Защо? Какво си направил?

— Опита се да ме върне на работа, обаче аз му отговорих да си задържи предложението.

— Какво?! Отхвърлил си…

— Имам нова работа, Лари. Всъщност цели две.

Повече нямаше какво да сложа в кашона. Изглеждаше жалко за седем години в редакцията. Преметнах раницата през рамо и вдигнах кашона, готов за тръгване.

— Ами историята? — попита Лари.

— Твоя е. Знаеш какво да правиш с нея.

— Да, с твоя помощ. Сега кой ще ми дава вътрешна информация?

— Ти си репортер. Ще намериш начин.

— Може ли да ти се обаждам?

— Не, не може.

Лари се намръщи, ала аз не го оставих да се поти дълго.

— Но можеш да ме водиш на обяд за сметка на „Таймс“. Тогава ще разговарям с теб.

— Върхът си!

— До скоро, Лари.

Тръгнах към асансьорите, следван от охранителя. Плъзнах поглед по редакцията, но внимавах да не срещам очите на никого. Не исках да се сбогувам. Минах покрай редицата стъклени офиси, без да си направя труд да погледна никой от редакторите, за които бях работил. Исках само да се махна.

— Джак?

Спрях и се обърнах. Дороти Фаулър стоеше на прага на стъкления кабинет, който току-що бях подминал. Повика ме вътре.

— Би ли дошъл за минутка, преди да си тръгнеш?

Поколебах се, свих рамене и подадох кашона на охранителя.

— Веднага се връщам.

Влязох в кабинета на отговорния редактор на „Вътрешни новини“, смъкнах раницата си и седнах пред бюрото. На лицето на Дороти се изписа лукава усмивка и тя заговори тихо, сякаш се боеше, че в съседния офис може да я чуят.

— Казах на Ричард, че се самозаблуждава. Че няма да приемеш предложението. Те си мислят, че хората са като кукли на конци и могат да ги разиграват.

— Не е трябвало да си толкова сигурна. За малко да приема.

— Съмнявам се, Джак. Много се съмнявам.

Реших, че това е комплимент. Кимнах и погледнах покритата със снимки, картички и изрезки от вестници стена зад нея.

— Какво ще правиш сега?

Изложих й разширена версия на онова, което бях обяснил на Креймър. Че ще напиша книга за участието си в случая Куриър — Макгинис, после ще направя дългоочаквания си опит да издам роман. И междувременно ще разполагам с пространство на www.thevelvetcoffin.com, където ще имам свободата да провеждам журналистически разследвания по свой избор. Нямаше да ми плащат много, но това щеше да е истинска журналистика. Просто осъществявах скока към дигиталния свят.

— Изглежда страхотно — каза Дороти. — Много ще ни липсваш тук. Ти си сред най-добрите.

Такива комплименти не ми допадат. Аз съм циничен и търся гледната точка. Щом ме биваше чак толкова, защо изобщо бях попаднал в списъка за съкращаване? Отговорът най-вероятно гласеше, че ме бива, но не достатъчно. Тя само ми правеше четка. Извърнах се — винаги правя така, когато някой ме лъже в очите — и отново се загледах в образите на стената.

И изведнъж го видях. Нещо, което досега ми беше убягвало. Но не и този път. Наведох се напред, за да го разгледам по-добре, после се изправих и се надвесих над бюрото й.

— Какво има, Джак?

Посочих с ръка.

— Може ли да видя картичката от „Магьосникът от Оз“?

Тя се обърна и вдигна очи към стената. Картичката беше самоделна. Кадър с главните герои от филма. Под снимката имаше напечатан надпис: „Вече не си в Канзас, Дороти“.

Фаулър се пресегна нагоре, свали картичката и ми я подаде.

— Шега от един приятел. Аз съм от Канзас.

— Ясно.

Проучих картичката, като се съсредоточих върху Плашилото. Снимката беше прекалено малка, за да съм съвсем сигурен.

— Може ли съвсем набързо да направя една проверка на твоя компютър? — попитах.

И вече заобикалях бюрото й, преди да успее да ми отговори.

— Хм, естествено, какво…

— Още не съм сигурен.

Тя стана от стола си и се дръпна настрани. Заех нейното място, погледнах екрана и отворих Гугъл. Машината работеше бавно.

— Хайде де… хайде де!

— Какво има, Джак?

— Нека само…

Търсачката най-после се отвори. Кликнах „Изображения“. Написах „Плашило“ и натиснах ентер.

Екранът се изпълни с 16 картинки на плашила. Имаше снимки на симпатичния герой от „Магьосникът от Оз“ и цветни рисунки от комикси за Батман. И още няколко фотографии и рисунки на плашила от книги, филми и каталози с костюми за Хелоуин. От мили и дружелюбни до ужасни и заплашителни. Някои с весели очи и усмивки, други със зашити очи и устни.

Кликвах всяка снимка и я уголемявах. Проучих ги — и всичките шестнайсет имаха една обща черта. Конструкцията на всяко плашило включваше чувал от зебло, надянат върху главата, така че да образува лице. И всички чували бяха стегнати с въже на шията. Понякога дебело, друг път обикновено въже за пране. Нямаше значение. Тази особеност се проявяваше винаги и съответстваше на онова, което бях видял в събраната от мен документация, както и на запечаталия се в съзнанието ми образ на Анджела Кук.

Сега разбирах, че с прозрачните найлонови торбички убиецът пресъздава лице на плашило. Нямаше чувал от зебло, ала това несъответствие с изградения образ нямаше значение. Торбичката с въжето на шията означаваше същото. Не се съмнявах, че току-що съм открил подписа. Тайния подпис, за който ми беше разказала Рейчъл.

— Карвър — казах на глас.

Затворих браузъра и се изправих.

— Какво значи това, Джак? Кой е Карвър?

— Трябва да тръгвам.

Излязох иззад бюрото й и вдигнах раницата си от пода.

— Джак?

Забързах към изхода.

— Беше ми приятно да работя с теб, Дороти.

Самолетът се приземи твърдо, но аз почти не обърнах внимание. През последните две седмици толкова бях свикнал с полетите, че вече дори не зяпах през илюминатора, за да допринеса физически за безопасното кацане.

Още не се бях обадил на Рейчъл. Исках първо да стигна в Аризона, за да участвам в действията, които щяха да са резултат от моята информация. Формално вече не бях репортер, ала продължавах да пазя материала за себе си.

Освен това отсрочката ми даде възможност да измисля подход.

Веднага щом взех кола под наем и стигнах в Мейса, спрях на паркинга на един универсален магазин и влязох да си купя джиесем с предплатена карта. Знаех, че Рейчъл работи в бункера на Уестърн Дейта. Не исках, когато й се обадя, да види името ми на дисплея и да го произнесе пред Карвър.

Най-после готов, се върнах в колата и й позвъних. Тя отговори на петото иззвъняване, без да каже името ми.

— Агент Уолинг слуша.

— Аз съм. Не произнасяй името ми.

Последва пауза, после Рейчъл продължи:

— Какво обичате?

— Там ли е Карвър?

— Да.

— Добре, аз съм в Мейса, на десет минути от теб. Трябва да се видим, без никой друг в бункера да знае.

— Съжалявам, няма да е възможно. За какво се отнася?

Поне беше влязла в тон.

— Не мога да ти обясня. Трябва да ти покажа. Обядвала ли си вече?

— Да.

— Добре, кажи им, че отиваш за кафе лате или нещо друго, което не можеш да си вземеш от техните автомати. Ще се срещнем в „Хайтауър Граундс“ след десет минути. Ако трябва, обещай да занесеш лате и на тях. Изпързаляй ги и ела. Не искам да се приближавам до Уестърн Дейта, защото навсякъде има камери, вътре и вън.

— И не можете да ми загатнете за какво се отнася, така ли?

— Свързано е с Карвър, затова не задавай такива въпроси. Просто се измъкни и ела. Не казвай на никого, че съм тук и какво всъщност правиш.

Тя не отговори. Започвах да губя търпение.

— Рейчъл, ще дойдеш ли, или не?

— Така става — накрая отвърна тя. — Ще разговаряме пак.

И прекъсна.

След пет минути бях в „Хайтауър Граундс“. Заведението очевидно носеше името на старата пустинна обсерватория, чиято кула се издигаше зад него. Изглеждаше запусната, но на върха й стърчаха цял куп мобилни клетки и антени.

Влязох и установих, че е почти празно. Двама клиенти, които приличаха на студенти, седяха сами с отворени пред тях лаптопи. Отидох на бара, взех две кафета и се настаних с компютъра на една маса в ъгъла, далеч от другите посетители.

Сложих в моето кафе щедра доза захар и мляко и погледнах към паркинга през прозореца. Нито следа от Рейчъл. Отпих от горещото кафе и влязох в интернет, като използвах безплатната безжична връзка на заведението.

Изтекоха петнайсет минути. Проверих имейла си и се замислих какво ще кажа на Рейчъл — ако изобщо се появи. Отворих на екрана страницата с плашилата и бях готов да започна. Накрая се зачетох в касовия бон, който дойде с кафето.

Смачках листчето, хвърлих го към кошчето и не улучих. Станах, взех го и го пуснах вътре, после отворих новия си джиесем и тъкмо се канех да позвъня на Рейчъл, когато най-сетне я видях да отбива в паркинга и да спира. След малко влезе в заведението, видя ме веднага и се насочи към моята маса. Носеше лист — явно с поръчките на колегите си.

— Когато за последен път ходих за кафе, бях новоназначен агент по време на преговори с похитител в Балтимор. Вече не ме пращат с поръчки, Джак, тъй че дано да имаш сериозни основания.

— Не се безпокой, на никого няма да носиш кафе. Би ли седнала?

Рейчъл се настани срещу мен и аз преместих чашата чисто кафе пред нея. Тя не я докосна. Носеше тъмни очила, но въпреки това виждах моравото петно под лявото й око. Подутината на брадичката й беше изчезнала, а блясъкът за устни скриваше сцепването. Човек трябваше внимателно да се вгледа, за да го забележи. Бях се чудил дали е уместно да се наведа към нея и да я прегърна или целуна, ала деловото й поведение ме накара да се въздържа.

— Добре, Джак, ето ме. Какво правиш тук?

— Мисля, че открих подписа. Искам да кажа, сигурен съм. Макгинис е бил само прикритие. Изкупителна жертва. Вторият убиец е Плашилото. Карвър.

Рейчъл се втренчи в мен. Очите й не разкриваха нищо под очилата. Накрая заговори.

— Значи си скочил на самолета, какъвто си редовен клиент на авиолиниите, за да се появиш тук и да ми кажеш, че човекът, с когото цяла седмица работя рамо до рамо, е убиецът, когото издирвам.

— Точно така.

— Дано си прав, Джак.

— Кой остана в бункера с Карвър?

— Двама агенти от ГИЕУ, Торес и Маури. Но не мисли за тях. Обясни ми какво става.

Опитах се да подготвя сцената за образите, които щях да й покажа на лаптопа.

— Първо започна да ме гризе един въпрос. Какво е целяло твоето похищение?

— След като изгледах част от откритите в бункера видеозаписи, не ми се ще да мисля за това.

— Извинявай, не се изразих правилно. Нямам предвид какво е щяло да се случи с теб. А защо точно теб. Защо да поемат толкова голям риск с теб? Елементарният отговор е, че това е щяло задълго да отвлече вниманието от основното разследване. И това е вярно, но разсейването в най-добрия случай щеше да е временно. Щяха да заприиждат десетки агенти. Съвсем скоро човек нямаше да може да мине покрай знак „стоп“, без феберейците да го спрат. Край на разсейването.

Рейчъл — следваше логиката на обяснението ми — кимна в знак на съгласие.

— Добре, но дали не е имало и друга причина? — продължих аз. — Имаме двама убийци. Учител и ученик. Ученикът се опитва да те отвлече сам. Защо?

— Защото Макгинис е мъртъв — отвърна Рейчъл. — Останал е само ученикът.

— Добре, ако е така, защо изобщо го е направил? Защо е дошъл да те отвлече? Защо не си е плюл на петите? Разбираш ли, просто не се връзва. Поне по начина, по който го приемахме досега. Смятахме, че похищението ти цели отвличане на вниманието. Само че целта е била друга.

— Каква?

— Ами ако Макгинис не е учителят? Ами ако само така е трябвало да изглежда? Ами ако просто е изкупителна жертва и твоето похищение е целяло да отвлече вниманието от истинския учител? Да му помогне да се измъкне.

— Ами доказателствата, които открихме?

— Имаш предвид, че моята книга е лежала на нощното му шкафче, както и шините, и порнографията в дома му? Не ти ли се струва много удобно?

— Тези неща не са били разхвърляни из къщата. Били са скрити и са намерени след продължителен обиск. Но всичко това няма значение. Да, може да са били подхвърлени. По-важен е сървърът с видеозаписите, който открихме в Уестърн Дейта.

— На първо място, ти каза, че Макгинис не може да бъде разпознат на записите. И кой може да твърди, че единствено двамата с Куриър са имали достъп до сървъра? Дали и тези улики не са подхвърлени като нещата в къщата?

Рейчъл не отговори веднага. Виждах, че размишлява. Може още отначало да беше смятала, че уликите срещу Макгинис се откриват прекалено лесно. Ала после поклати глава, сякаш нещата не се връзваха и за нея.

— И пак не е логично, ако твърдиш, че учителят е Карвър. Той не направи опит да избяга. Когато Куриър ме отвличаше, Карвър е бил в бункера с Торес и…

Тя не довърши изречението. Довърших го аз.

— Маури ли? Да, бил е с двама федерални агенти.

Видях, че най-после започва да проумява.

— Щял е да има идеално алиби, защото двама агенти са щели да гарантират за него — накрая произнесе Рейчъл. — Ако бях изчезнала, докато той е с колегите от ГИЕУ, щеше да има алиби и Бюрото почти със сигурност щеше да заключи, че са ме отвлекли Макгинис и Куриър.

Кимнах.

— Това не само е щяло да свали всякакво подозрение от Карвър, но и да му позволи да наблюдава разследването отвътре.

Изчаках я само секунда да отговори. След като не го направи, продължих:

— Помисли. Откъде е знаел Куриър в кой хотел си? Ние казахме на Карвър, когато ни попита по време на обиколката. Спомняш ли си? Той е съобщил на Куриър. Пратил го е.

Тя поклати глава.

— А снощи аз даже казах, че се прибирам в хотела, ще поръчам румсървиз и ще си легна.

Разперих ръце — заключението беше очевидно.

— Обаче това не е достатъчно, Джак. Не е логично Карвър да е…

— Знам. Но е така.

Завъртях компютъра, за да види страницата с плашилата. Рейчъл първо се наведе да погледне, после притегли лаптопа към себе си и уголеми образите един по един. Нямаше нужда да казвам нищо повече.

— Не мога да повярвам — след известно време промълви тя. — Та ние го проверихме! Беше чист. Някакъв гений от Масачузетския технологичен институт.

— В какво отношение чист? Искаш да кажеш, че няма досие. Не за пръв път някой от тези типове действа под радара на органите. Когато не убивал жени, Тед Бънди работел на някаква гореща линия. Това му осигурявало постоянен контакт с полицията. Пък и ако питаш мен, трябва да се пазим тъкмо от гениите.

— Но аз имам инстинкт за такива хора, а не усетих нищо. Днес обядвах с него. Покани ме в любимото заведение за барбекю на Макгинис.

В очите й видях искрици на съмнение в собствените й способности. Не го беше предвидила.

— Да вървим да го пипнем — казах аз.

Тя вдигна очи от екрана и ме погледна.

— Да го пипнем ли? Джак, ти не си агент, нито полицай. Ти си репортер.

— Вече не съм. Днес охраната ме изведе от редакцията с кашон. Приключих репортерската си кариера.

— Какво? Защо?

— Дълга история, ще ти я разкажа по-късно. Какво ще правим с Карвър?

— Не знам, Джак.

— Е, не може просто да се върнеш там и да му занесеш лате. Най-малкото трябва да го пратите в някоя от стаичките в автобуса с Бантъм и да го накарате да говори.

— Не е толкова просто. Трябва да действаме предпазливо. Ще се обадя на Бантъм и ще отидем в прокуратурата. Твоите картинки ме убедиха, обаче не са пряко доказателство за нищо.

— Виж, не можеш да чакаш със скръстени ръце. Този тип може да се чупи. Вече спокойно може да избира следващата си жертва, като си мисли, че е извън подозрение.

— Няма да чакаме със скръстени ръце.

Забелязах, че един от клиентите — седеше на няколко маси зад Рейчъл — откъсва очи от екрана на лаптопа си, поглежда към таванските греди и се усмихва. После вдигна юмрук и показа среден пръст. Проследих погледа му. На гредата беше монтирана малка черна камера, обективът гледаше към масите в заведението. Хлапето отново сведе очи и започна да пише на клавиатурата.

Скочих от мястото си и отидох при него.

— Ей? — Посочих камерата. — Какво е това? Къде отива сигналът?

Младежът сбърчи нос на глупавия ми въпрос и сви рамене.

— Жива камера бе, човек. Сигналът отива навсякъде. Току-що ми се обади едно приятелче от Амстердам, било ме видяло.

Внезапно ме осени. Касовият бон. „Безплатен WiFi с всяка покупка! Потърсете ни в интернет на www.hightowergrounds.com“, Рязко се извъртях и погледнах Рейчъл. Лаптопът с цял екран снимки на плашила беше обърнат към камерата. Погледнах обектива. Наречете го предчувствие или убеденост, но знаех, че гледам към Карвър.

— Рейчъл? — повиках я, без да се обръщам. — Каза ли му къде отиваш за кафе?

— Да — отвърна тя зад мен. — Казах, че ще изтичам оттатък улицата.

Това потвърди заключението ми. Обърнах се и се върнах на масата. Вдигнах лаптопа и затворих капака.

— Той ни наблюдава. Да вървим.

И тръгнах към изхода.

— Аз ще карам — заяви зад мен Рейчъл.

Рейчъл вкара взетата си под наем кола през портала и продължи право към входа на Уестърн Дейта. Шофираше с една ръка и държеше джиесема си с другата. Угаси двигателя и слязохме.

— Нещо не е наред. Нито един от двамата не отговаря.

Отключи с електронен ключ и влезе. На рецепцията нямаше никого. Бързо тръгнахме към следващата врата. Щом влязохме във вътрешния коридор, Рейчъл извади пистолета си.

— Не знам какво става, но той още е тук.

— Карвър ли? — попитах. — Откъде знаеш?

— Аз го закарах на обяд. Колата му е на паркинга. Сребрист лексус.

Спуснахме се по стълбището в осмоъгълната зала и се приближихме към шлюза. Рейчъл се поколеба, преди да отвори.

— Какво има? — прошепнах.

— Ще разбере, че влизаме. Стой зад мен.

Вдигна оръжието си и се вмъкнахме вътре, после бързо минахме през втората врата. Контролната зала пустееше.

— Къде са всички? А и там трябваше да е отключено. — Рейчъл посочи стъклената врата към сървърната зала. Обходих с поглед контролното помещение и видях, че вратата на кабинета на Карвър е открехната. Тръгнах натам и я отворих широко.

Нямаше никого. Влязох и отидох при работната маса на главния технолог. Докоснах с показалец тъчпада и двата екрана оживяха. Главният показваше изглед отгоре на кафенето, в което преди малко бях доказал на Рейчъл, че Карвър е неизвестният извършител.

— Рейчъл?

Тя влезе след мен. Посочих дисплея.

— Прав бях. Наблюдавал ни е.

Бързо се върнахме в контролната зала. Рейчъл отиде при средното бюро, остави пистолета си на плота и заработи с клавиатурата и тъчпада. Двата монитора се включиха и мултиплексните екрани скоро бяха разделени на трийсет и два квадрата с вътрешни изгледи от сградата. Само че всички бяха черни. Рейчъл отвори още няколко екрана. Все същото. Всички квадрати бяха тъмни.

— Изключил е камерите — каза Рейчъл. — Какво…

— Чакай. Ето там!

Посочих. Рейчъл докосна тъчпада и отвори изгледа на цял екран.

Камерата показваше пътека между две редици сър върни кули във фермата. По очи на пода лежаха две тела. Ръцете им бяха закопчани с белезници зад гърба, а глезените им бяха завързани с кабелни връзки.

Рейчъл хвана монтирания на бюрото микрофон, натисна бутона и почти изкрещя:

— Джордж! Сара! Чувате ли ме?

Фигурите на екрана се раздвижиха и мъжът надигна глава. По бялата му риза като че ли тъмнееше кръв.

— Рейчъл? — разнесе се немощният му глас по високоговорителя на тавана. — Чувам те.

— Къде е той? Къде е Карвър, Джордж?

— Не знам. Току-що беше тук.

— Какво стана?

— След като ти излезе, той отиде в кабинета си. Известно време остана там и се върна с пистолет. Взе оръжието ми от куфарчето, доведе ни тук и ни накара да легнем на пода. Опитах да разговарям с него, но той мълчеше.

— Къде е твоето оръжие, Сара?

— Взе и него — извика Маури. — Съжалявам, Рейчъл. Не успяхме да го предотвратим.

— Вината не е ваша. Моя е. Ще ви измъкнем.

Пусна микрофона, взе пистолета и бързо заобиколи бюрото. Отиде при биометричния четец и постави длан върху скенера.

— Може да ни причаква вътре — предупредих я.

— Знам. Но какво да правя, да ги оставя да лежат там ли?

Устройството сканира дланта й и тя натисна бравата, за да плъзне вратата настрани. Вратата не помръдна. Дланта й беше отхвърлена.

Рейчъл погледна четеца.

— Това е нелепо. Вчера въведоха отпечатъка ми.

Отново прилепи длан към скенера и повтори процедурата.

— Кой го въведе? — попитах.

Нямаше нужда да ми отговаря. Разбира се, че Карвър.

— Още кой може да отключва тази врата?

— Вече никой от тази страна. Само ние с Маури и Торес имахме достъп.

— Ами служителите?

Тя се отдръпна назад от скенера и пак опита вратата. Тя пак не поддаде.

— Горе са останали само неколцина служители и никой от тях няма достъп до фермата. Прецакани сме! Не можем да…

— Рейчъл!

Посочих екрана. Карвър ненадейно беше влязъл в кадър на единствената работеща камера в сървърната зала. Стоеше пред двамата проснати на пода агенти, бъркаше с ръце в джобовете на лабораторната си престилка и гледаше право в обектива.

— Какво прави? — попита Рейчъл.

Нямаше нужда да й отговарям, защото стана ясно, че главният технолог на Уестърн Дейта вади цигари и евтина запалка. Беше един от онези мигове, в които умът ти дава безполезна информация. Хрумна ми, че това са цигарите от кашончето с вещите на Фреди Стоун/Марк Куриър. Карвър спокойно измъкна цигара от кутията и я лапна.

Рейчъл дръпна микрофона към устата си.

— Уесли? Какво става тук?

Карвър вдигаше запалката към цигарата, но спря, когато чу въпроса, и отново погледна камерата.

— Любезностите са излишни, агент Уолинг. Играта свършва.

— Какво правиш? — още по-яростно попита тя.

— Знаеш какво правя. Слагам край. Предпочитам да не прекарам остатъка от дните си преследван, а после и хвърлен в клетка като звяр. Да ме показват като експонат, да ме водят на разпити при феберейски психоаналитици с надеждата да научат всички тъмни тайни във вселената. Тази участ е по-страшна от смърт, агент Уолинг.

И пак вдигна запалката.

— Недей, Уесли! Пусни поне Маури и Торес. Нищо не са ти направили.

— Не става въпрос за това. Светът ми е направил нещо, Рейчъл, и това стига. Сигурен съм, че вече си запозната с този психологически модел.

Тя вдигна ръка от бутона и бързо се обърна към мен.

— Иди на компютъра. Изключи системата за засичане на дим.

— Не, ти го направи! Не разбирам нищичко от…

— Джак с теб ли е? — попита Карвър.

Дадох знак на Рейчъл да смени мястото си с мен и застанах пред микрофона, а тя се зае с компютъра. Натиснах бутона и казах на убиеца на Анджела Кук:

— Тук съм, Карвър. Не биваше да свършва така.

— Не, Джак, това е единственият възможен завършек. Ти уби поредния великан. Ти си героят на деня.

— Не, още не. Искам да ми разкажеш историята си… Уесли. За да мога да я обясня на света.

Карвър поклати глава.

— Някои неща не подлежат на обяснение. Някои истории са прекалено мрачни, за да бъдат разказани.

Щракна запалката и понечи да запали цигарата.

— Недей, Карвър! Вътре има невинни хора!

Убиецът дръпна силно, отметна глава и издиша облак дим към тавана. Бях сигурен, че е застанал точно под някой от инфрачервените детектори за дим.

— Агент Уолинг, знам, че се мъчиш да изключиш системата, обаче няма да успееш. Позволих си волността да я пренастроя. Сега само аз мога да я управлявам. И частта, която отвежда въглеродния диоксид от залата една минута след разпръскването му, е демонтирана за ремонт. Исках да съм сигурен, че няма да има грешки. Нито оцелели.

Отново издиша струя дим към тавана. Погледнах към Рейчъл. Пръстите й играеха по клавиатурата, ала тя клатеше глава.

— Не мога да я изключа. Сменил е всички кодове за достъп. Не мога да вляза в…

В контролната зала отекна алармен сигнал. Системата се беше задействала. На всички екрани се появи петсантиметрова червена лента и електронен глас, спокоен, женски, прочете написаните в нея думи.

— Внимание, системата за потушаване на пожар СМРЗД е активирана. Всички служители да напуснат сървърната зала. Системата за потушаване на пожар СМРЗД ще се задейства след една минута.

Рейчъл прокара ръце през косата си и безпомощно се вторачи в дисплея. Карвър отново издиша дим към тавана. На лицето му бе изписано ведро примирение.

— Рейчъл! — извика зад него Маури. — Измъкни ни оттук!

Главният технолог хвърли поглед към пленниците си и поклати глава.

— Всичко свърши. Това е краят.

В този момент ме разтърси поредното изреваване на алармата:

— Внимание, системата за потушаване на пожар СМРЗД е активирана. Всички служители да напуснат сървърната зала. Системата за потушаване на пожар СМРЗД ще се задейства след четирийсет и пет секунди.

Рейчъл скочи от стола и грабна пистолета си от бюрото.

— Залегни, Джак!

— Недей, Рейчъл, стъклото е бронирано!

— Според него.

Тя се прицели с две ръце и изстреля три бързи куршума в прозореца точно пред себе си. Гърмежите бяха оглушителни. Ала куршумите само се удариха в стъклото и рикошираха в различни посоки.

— Недей, Рейчъл!

— Не се изправяй!

Изстреля още два куршума в стъклената врата и постигна същия отрицателен резултат. Единият от рикоширалите куршуми улучи екрана пред мен и образът на Карвър потъмня.

Рейчъл бавно отпусна оръжието. Сякаш за да подчертае поражението й, предупредителната аларма почна отново:

— Внимание, системата за потушаване на пожар СМРЗД е активирана. Всички служители да напуснат сървърната зала. Системата за потушаване на пожар СМРЗД ще се задейства след трийсет секунди.

Погледнах през прозорците в сървърната зала. По тавана минаваше мрежа от черни тръби, които се спускаха по задната стена към редицата червени контейнери с CO2. Системата щеше да се задейства и да погуби трима души, въпреки че в помещението нямаше пожар.

— Трябва да можем да направим нещо, Рейчъл!

— Какво, Джак? Опитах. Не остава нищо!

Стовари пистолета върху бюрото и се строполи на стола. Приближих се, опрях длани на плота и се надвесих над нея.

— Продължавай да опитваш! Трябва да има задна врата към системата. Тези типове винаги предвиждат задна…

Млъкнах и се вторачих в сървърната зала. Беше ми хрумнало нещо. Алармата отново изрева, но този път едва я чух.

— Внимание, системата за потушаване на пожар СМРЗД е активирана. Всички служители да напуснат сървърната зала. Системата за потушаване на пожар СМРЗД ще се задейства след петнайсет секунди.

Карвър го нямаше. Беше минал в пътека между кулите, която не се виждаше от контролната зала. Дали заради детектора за дим, или имаше друга причина?

Погледнах здравия екран пред Рейчъл. Работеше в мултиплексен режим с трийсет и два квадрата, всичките тъмни. Досега не се бях замислял защо Карвър е изключил камерите.

В миг атомите отново се сблъскаха. Всичко си застана на мястото. Не само онова, което виждах пред себе си, но и което бях видял преди — Мазу, който пушеше навън, след като беше влязъл в сървърната зала. Хрумна ми нова идея. Правилната идея.

— Рейчъл…

Този път ревът прозвуча оглушително и продължително. Тя се изправи и впери поглед през стъклото… Системата за разпръскване на CO2 оживяваше. От тръбите по тавана на сървърната зала блъвна бял газ. Прозорците се замъглиха за броени секунди. Разпръскването се придружаваше от високо свистене, което ясно се чуваше през дебелото стъкло.

— Рейчъл! — извиках. — Дай ми картата си! Тръгвам след Карвър.

Тя се обърна и ме погледна.

— Какви ги говориш?

— Той не иска да се самоубие! Има противогаз, а някъде трябва да има задна врата!

Свистенето утихна и двамата рязко се извъртяхме към прозорците. В сървърната зала не се виждаше нищо, освен абсолютна белота.

— Дай ми електронната карта, Рейчъл.

Тя отново ме погледна.

— Аз трябва да отида.

— Не. Ти трябва да повикаш подкрепление и бърза помощ. После седни на компютъра и открий задната врата.

Нямаше време да премисляме нещата. Загиваха хора. И двамата го знаехме. Рейчъл извади картата от джоба си и ми я подаде. Понечих да се обърна.

— Джак! Вземи и това.

И ми подаде пистолета си. Взех го, без да се колебая, и хукнах към шлюза.

Пистолетът на Рейчъл ми се стори по-тежък от собственото ми оръжие. Докато минавах през шлюза, го вдигнах, проверих затвора и погледнах по протежение на цевта. Ходех на стрелбището само веднъж годишно, но знаех, че ще стрелям, ако се наложи. Излязох през следващата врата и се озовах в осмоъгълника. Нямаше никого.

Бързо пресякох помещението към отсрещната врата. Помнех от обиколката, че тя води към големите стаи с електрическата и охладителната система на сградата. Работилницата, в която Карвър и неговите хора сглобяваха сървърните кули, също се намираше там — по време на обиколката бях видял второ стълбище.

Първо влязох в залата с охладителната система — огромна инсталация, свързана с множество тръби и кабели. Зад нея имаше поддържащи системи и генератори. Втурнах се към вратата в левия край на отсрещната стена и я отворих с картата на Рейчъл.

Влязох в дълга тясна стая, в която не ни бяха водили. В другия й край имаше още една врата, която, доколкото можех да се ориентирам в плана на сградата, трябваше да води до сървърната зала.

Когато се приближих, видях биометричен скенер за длан, монтиран отляво на касата. Над него имаше шкаф с резервни противогази. Това трябваше да е задната врата на сървърната зала.

Нямаше откъде да знам дали Карвър вече е избягал. Но и нямах време да чакам, за да видя дали ще излезе. Обърнах се и тръгнах към работилницата.

Насочил пистолета напред, отворих двукрилата врата и влязох в просторна стая с работни маси покрай дясната и лявата стена и работно пространство в средата — една от черните сървърни кули беше в процес на монтиране. Рамката и стените бяха завършени, но вътрешните плоскости за сървърите не бяха инсталирани.

Зад кулата видях вито стълбище, водещо към повърхността. Това трябваше да е пътят за задната врата и пейката на пушачите.

Бързо заобиколих сървърната кула и тръгнах към стълбището.

— Здравей, Джак.

В мига, в който чух името си, в тила ми опря пистолетно дуло. Изобщо не бях забелязал Карвър. Беше излязъл иззад кулата, която току-що бях подминал.

— Циничен репортер. Трябваше да предвидя, че няма да се вържеш на самоубийството ми.

Сграбчи ме с другата си ръка за яката. Дулото остана притиснато в тила ми.

— Можеш да пуснеш оръжието.

Подчиних се и пистолетът високо изтропа на бетонния под.

— Предполагам, че е на агент Уолинг, нали? Хайде тогава да се върнем и да й отидем на гости. И вече наистина ще сложим край на играта. Ще ми е приятно да прекарам известно време с агент…

Чух удар на тежък предмет върху плът и кост. Карвър се блъсна в гърба ми и се строполи на пода. Обърнах се. Рейчъл държеше огромен гаечен ключ, който явно беше взела от някой тезгях.

— Рейчъл? Какво…

— Беше оставил картата на Маури на бюрото й. Тръгнах след теб. Хайде. Да го пренесем в контролното помещение.

— Какви ги говориш?

— Трябва ни дланта му. Само той може да отвори сървърната зала.

Наведохме се над Карвър, който пъшкаше и бавно помръдваше на бетонния под. Рейчъл взе оръжието си и неговия пистолет. Видях второ оръжие, затъкнато в колана му, и го измъкнах. Пъхнах го под собствения си колан и помогнах на Рейчъл да изправим Карвър.

— Задната врата е по-близо — казах. — А ей там има противогази.

— Води. Бързо!

Бързо повлякохме Карвър през помещението с климатичната инсталация. По пътя той стенеше и шепнеше нещо, което не разбирах. Беше висок, но слаб и не ми се стори много тежък.

— Браво, че се сети за задната врата, Джак! Надявам се само да не закъснеем.

Нямах представа колко време е изтекло, ала предполагах, че става въпрос за секунди, не за минути. Не й отговорих, но смятах, че има голяма вероятност да стигнем при колегите й навреме. Когато се приближихме до вратата на сървърната зала, поех тежестта на Карвър и понечих да го обърна, за да дам възможност на Рейчъл да постави дланта му върху скенера.

И в този момент усетих, че тялото му се напряга. Беше се свестил. Сграбчи ръката ми и я завъртя така, че залитнах и се блъснах с рамо във вратата, а той посегна към кръста ми. Хванах го за китката, но закъснях — пръстите на дясната му ръка стиснаха пистолета. Бях между него и Рейчъл и моментално осъзнах, че тя не вижда оръжието и че Карвър ще ни убие и двамата.

— Пистолетът! — изкрещях.

Внезапно до ухото ми се разнесе остър пукот и Карвър ме пусна и се свлече на пода. Докато падаше, ме обля струя кръв. През челото му минаваше дълбока бразда — куршумът я беше прорязал отдясно наляво.

Отдръпнах се и се превих. Ухото ми кънтеше като преминаващ влак. Вдигнах глава и видях, че Рейчъл още държи пистолета в поза за стрелба.

— Добре ли си, Джак?

— Да, супер!

— Бързо, хвани го! Преди да изгубим пулса.

Заобиколих зад Карвър, за да пъхна ръце под мишниците му и да го повдигна. Въпреки че Рейчъл ми помагаше, пак се озорих. Така или иначе, успяхме да го изправим и аз го задържах, докато тя протягаше дясната му длан към четеца.

Разнесе се металическото изщракване на ключалката. Рейчъл натисна вратата и я отвори.

Пуснах Карвър на прага, за да подпира вратата, така че вътре да нахлува въздух, отворих шкафа и извадих противогазите. Бяха само два.

— Вземи!

Подадох й единия и влязохме във фермата.

Мъглата в сървърната зала се разсейваше, но видимостта все пак беше по-малко от два метра. Сложихме си противогазите и отвъртяхме вентилите.

Тръгнахме между две редици сървъри и извадихме късмет — натъкнахме се на Торес и Маури почти веднага.

И двамата бяха в безсъзнание. Рейчъл свали противогаза си и го притисна към устата на Торес. Аз последвах примера й и се погрижих за Маури.

— Ти изнеси него, аз ще взема нея! — извика Рейчъл.

Хванахме агентите под мишниците и ги затеглихме към вратата. Торес беше лек и успях доста да изпреваря Рейчъл, ала по средата на пътя започнах да губя сили. Имах нужда от кислород.

Но колкото повече се приближавахме към отворената врата, толкова повече въздух влизаше в дробовете ми. Накрая стигнах до изхода и привлякох Торес през тялото на Карвър. Тръскането, изглежда, свести агента, защото той се закашля и започна да идва на себе си още преди да го оставя на пода.

Рейчъл ме настигна с Маури.

— Струва ми се, че не диша!

Свали маската от устата й и започна изкуствено дишане и сърдечен масаж.

Застанах до нея. Не можех да помогна с нищо. След секунди обаче Маури се закашля, обърна се на една страна и се сви на кълбо.

— Всичко е наред, Сара. Ще се оправиш — каза Рейчъл. — В безопасност си.

И я потупа по рамото. Маури дори успя прегракнало да й благодари.

Седнах на пода, опрях гръб на стената и погледнах проснатото на прага тяло на Карвър и изровената от куршума бразда в челото му. Не бе помръднал, откакто го бях оставил там, но след малко ми се стори, че забелязвам слабо пулсиране на шията му точно под ухото.

Рейчъл изтощено се свлече до мен.

— Идва подкрепление. Трябва да се кача и да ги чакам навън, за да им покажа пътя.

— Първо си поеми дъх. Добре ли си?

Тя кимна, ала още дишаше тежко. Аз също. Гледах я в очите и видях, че се взира в Карвър.

— Жалко.

— Кое?

— Че тайните са погребани заедно с Куриър и Карвър. И двамата са мъртви и нямаме абсолютно никаква представа какво ги е мотивирало.

Бавно поклатих глава.

— Имам новина за теб. Струва ми се, че Плашилото още е жив.