Плашило

2. Кадифеният ковчег

Когато излязох от кабинета на Креймър и тръгнах към работното си място, всички очи в редакцията ме проследиха. Вторачените погледи направиха пътя ми още по-мъчителен. Предизвестията за уволнение винаги идваха в петък и всички знаеха, че току-що съм получил вестта. Само че вече не му викаха „уволнение“. Сега се наричаше „съкращаване на щата“.

Всички изпитваха поне мъничко облекчение, че не са те, а и мъничко тревога, защото въпреки това знаеха, че никой не е застрахован. Всеки момент можеха да повикат някой от тях.

Вървях и не поглеждах към никого. Седнах на стола си и се скрих зад ниските стени на работното ми място като войник в окоп.

Телефонът ми моментално иззвъня. Видях на дисплея, че се обажда приятелят ми Лари Бърнард, който работеше само на две места от мен, обаче разбираше, че ако дойде лично, ще даде ясен сигнал на другите в редакцията да се скупчат около мен и да ме разпитват за очевидното. Репортерите действат най-добре на такива глутници.

Сложих си слушалките и отговорих.

— Здрасти, Джак — каза той.

— Здрасти Лари — отвърнах.

— Е?

— Какво „е“?

— Какво искаше Зубъра?

Бяха лепнали този прякор на Ричард Креймър преди години, като редактор „Репортажи“, когато повече го беше интересувало количеството, отколкото качеството на новините. С времето го бяха наричали и с други имена.

— Знаеш какво. Връчи ми предизвестие. Изритват ме.

— Мама му стара, уволнили са те!

— Точно така. Но не забравяй, че сега му викат „принудително напускане“.

— Веднага ли трябва да се изнесеш? Ще ти помогна.

— Не, имам две седмици. На двайсет и втори май отивам в историята.

— Две седмици ли? Защо?

Повечето съкратени трябваше да напуснат веднага. Взеха това решение, след като бяха позволили на един от първите получатели на уволнителна заповед да остане до деня на заплатите. През всеки един от тези последни дни го виждаха в службата с топка за тенис. Тупкаше я, подхвърляше я, стискаше я. Обаче никой не забеляза, че топката всеки ден е различна. А той всеки ден пускал по една топка в мъжката тоалетна. Седмица след неговото напускане тръбите се задръстиха. Имаше катастрофални последици.

— Дадоха ми ги, ако се съглася да обуча заместника си.

Лари замълча за миг, замислен за унижението да ти се наложи сам да обучиш заместника си. Само че за мен двуседмичната заплата си беше двуседмична заплата, която нямаше да получа, ако не приемех сделката. Пък и освен това щях да имам време спокойно да се сбогувам с онези в редакцията, които го заслужаваха. Още по-унизително ми се струваше охраната да ме изведе навън с кашон, пълен с личните ми вещи. Бях сигурен, че ще ме наблюдават дали не нося топки за тенис на работа, обаче нямаше защо да се тревожат. Това не ми е в стила.

— Това ли? Само това ли ти каза? Две седмици — и край?

— Стисна ми ръката и ме посъветва да опитам в телевизията, понеже съм бил хубавец.

— Уф бе, човек. Довечера трябва да се напием.

— Аз определено.

— Не е честно бе, човек.

— Животът не е честен, Лари.

— Кой ще те замести? Той поне знае, че за него няма опасност.

— Анджела Кук.

— Подходяща е. Ченгетата ще си паднат по нея.

Лари ми беше приятел, но в момента не ми се приказваше за всичко това. Трябваше да обмисля възможностите си. Поизправих се на стола и погледнах над високите метър и двайсет стени на работното ми място. Установих, че никой не ме наблюдава. Хвърлих поглед към редицата стъклени редакторски офиси. Креймър беше в ъгловия кабинет и стоеше зад стъклото, вперил очи в помещението на редакцията. Щом погледът му срещна моя, той бързо се извърна.

— Какво ще правиш? — попита Лари.

— Не съм мислил за това, но веднага ще се заема. Къде искаш да идем, в „Биг Уанс“ или „Шорт Стоп“?

— В „Шорт Стоп“. Снощи бях в „Уанс“.

— Значи ще се видим там.

И тъкмо да затворя, Лари ми отправи един последен въпрос:

— Още нещо. Спомена ли ти кой номер си?

Естествено. Интересуваше го какъв е шансът да оцелее след това поредно редакционно кръвопускане.

— Когато влязох, каза, че за малко не съм успял да мина през цедката и че последните решения били много трудни. Бил съм деветдесет и деветият.

Преди два месеца вестникът обяви, че ще се раздели със сто служители от редакционния състав, за да съкрати разходите и да удовлетвори нашите фирмени богове. Оставих Лари да се чуди кой може да е стотният и отново погледнах към кабинета на Креймър. Още стоеше зад стъклото.

— Та моят треньорски съвет е да не си надигаш главата, Лари. Палачът със секирата в момента е застанал до стъклото и търси стотната си жертва.

Натиснах бутона за прекъсване на връзката, обаче не си свалих слушалките. Надявах се, че така никой в редакцията няма да се опита да ме заговори. Не се съмнявах, че Лари Бърнард ще съобщи на други репортери, че са ме уволнили, и че те ще дойдат да ми изкажат съчувствието си. Трябваше да довърша един кратък материал за арестуването на заподозрян наемен убиец, разкрит от сектор „Грабежи и убийства“ на Лосанджелиското полицейско управление. После можех да изчезна от редакцията и да отида в бара, за да отпразнувам края на репортерската си кариера. Защото щеше да е тъкмо това. Никой вестник нямаше да назначи четирийсет и четири годишен полицейски репортер. Имаха си безкраен източник на евтина работна ръка — новоизпечени репортери като Анджела Кук, ежегодно бълвани от Университета на Южна Калифорния, Журналистическия институт „Медил“ и Колумбия, готови да работят за жълти стотинки. Също като самата вестникарска индустрия, моето време беше отминало.

Телефонът иззвъня в ухото ми и в първия момент реших, че е бившата ми жена, вече чула за уволнението ми във вашингтонската редакция, обаче на дисплея пишеше „Кадифеният ковчег“. Трябва да призная, че се смаях. Знаех, че Лари не може да е разпространил новината толкова бързо. Макар да знаех, че не бива, отговорих. Както очаквах, обаждаше се Дон Гудуин, самозван разследващ журналист и хронист на вътрешния живот на „Лос Анджелис Таймс“.

— Току-що научих — осведоми ме той.

— Кога?

— Току-що.

— Откъде? Самият аз научих преди по-малко от пет минути.

— Стига бе, Джак, знаеш, че не мога да ти разкрия източника си. Но подслушвам цялата редакция. Ти току-що излезе от кабинета на Креймър. Лепнали са ти „код трийсет“.

Така наричаха жертвите на съкращения през годините. Самият Гудуин беше сред тях. Работеше в „Таймс“ и бързо се издигаше като редактор, докато промяната на собствениците не доведе до промяна и във финансовата философия. Когато възрази срещу вършенето на повече работа за по-малко пари, ръководството му предложи да напусне срещу обезщетение — един от първите такива случаи. По онова време даваха доста пари на онези, които напускат доброволно, преди медийната компания, която притежаваше вестника, да поиска откриване на процедура за защита от фалит.

Гудуин си взе обезщетението и създаде уебсайт с блог, който отразяваше всичко, случващо се в „Таймс“. Нарече го www.thevelvetcoffin.com, „кадифеният ковчег“, мрачно напомняне за някогашния вестник — толкова приятно за работа място, че спокойно може да останеш там до смъртта си. С постоянните промени на собствениците и ръководителите, уволненията, непрекъснато смаляващия се персонал и бюджетните съкращения, сега той се превръщаше по-скоро в чамов ковчег. И Гудуин следеше всяка стъпка от падението му.

Актуализираше блога си почти ежедневно и всички в редакцията жадно и тайно го четяха. Не бях сигурен, че на голямата част от света зад дебелите бомбоустойчиви стени на „Таймс“ й пука. Вестникът следваше съдбата на журналистиката изобщо и в това нямаше нищо ново. Даже „Ню Йорк Таймс“ изпитваше затрудненията, настъпили в резултат от насочването на обществения интерес към новините и рекламите в интернет. Нещата, за които пишеше Гудуин, а сега и ми се обаждаше за същото, можеха да се сравняват с преподреждането на шезлонгите на „Титаник“.

Ала след две седмици всичко това вече нямаше да има значение за мен. Щях да продължа нататък и вече тайно си мислех за полуначенатия, недомислен роман, който пишех и който отлежаваше в някое чекмедже вкъщи. Щях да го извадя още щом се приберях. Спестяванията ми щяха да ми стигнат най-малко за половин година, а ако се наложеше, после можех да живея от акциите си — или поне от онова, което беше останало от тях след неотдавнашния спад на цената им. Освен това можех да сменя колата си с по-малка и да спестя от бензин, като си взема някоя от онези хибридни консерви, които караха всички в града.

Вече започвах да виждам уволнението си като възможност. Дълбоко в душата си всеки журналист иска да пише романи. Това е разликата между изкуство и занаят. Всеки писател иска да го смятат за творец. Сега и аз щях да направя своя опит. Вече имах билет — романа в бюрото ми, чийто сюжет дори не си спомнях точно.

— Днес ли напускаш? — попита Гудуин.

— Не, дадоха ми две седмици, ако се съглася да обуча заместника си. Съгласих се.

— Много благородно от тяхна страна, еба ти. На никого ли вече не оставят поне малко достойнство?

— По-добре е, отколкото да си излезеш с кашона още днес. Двуседмичната заплата си е двуседмична заплата.

— Смяташ ли, че е честно, обаче? Откога си там? От шест-седем години, а те ти дават две седмици?

Опитваше се да измъкне някой гневен цитат. Аз бях репортер. Знаех как става. Искаше нещо сочно за блога си. Само че аз нямаше да се хвана на въдицата. Казах му, че нямам какво повече да коментирам за Кадифения ковчег, поне докато не напусна окончателно. Отговорът ми не го удовлетвори и Гудуин продължи да се мъчи да изкопчи нещо от мен, докато не чух в ухото си сигнала за повикване, прехвърлено на изчакване. Погледнах дисплея и видях, че пише xxxxx. Това предполагаше, че обаждането идва през централата, а не от абонат, който знае директния ми номер. Лорийн, дежурната телефонистка на редакцията, която виждах в кабинката й, трябваше да е забелязала, че разговарям, и следователно решението й все пак да ми прехвърли обаждането, вместо да запише съобщението, можеше да означава само едно — бяха я убедили, че ме търсят по важен въпрос.

Прекъснах Гудуин:

— Виж, Дан, нямам какво повече да ти кажа и трябва да затварям. Търсят ме.

Натиснах бутона, преди той да успее да направи нов опит да ме накара да говоря за уволнението ми.

— Тук Джак Макавой — казах, след като превключих.

Мълчание.

— Ало? Джак Макавой слуша. Какво обичате?

Наречете ме расист, обаче на мига познах, че гласът е на чернокожа необразована жена.

— Макавой? Кога ше кажеш истината, Макавой?

— Кой се обажда?

— Само лъжеш в тоз твой вестник, Макавой.

Щеше ми се наистина да е мой.

— Госпожо, ако ми съобщите коя сте и какъв е проблемът, ще ви изслушам. Иначе…

— С’а викат, че Зо бил голям! Шо за кретении? Ник’ва курва не е убивал.

Веднага загрях, че е едно от онези обаждания. От страна на „невинните“. Майката или приятелката, която трябваше да ми обясни, че репортажите ми са абсолютно неверни. Случваше ми се непрекъснато, но скоро нямаше да е така. Реших да приключа колкото може по-бързо и учтиво.

— Кой е Зо?

— Синът ми, Алонзо. В нищо не е виновен и хич даже не е голям.

Знаех, че ще твърди така. Те никога не са виновни. Никой не ти се обажда, за да ти каже, че си прав, че полицията е права и обвиненията срещу сина, мъжа или гаджето са основателни. Никой не ти се обажда от затвора, за да ти каже, че го е извършил. Всички са невинни. Не можех обаче да си спомня името. Не бях писал за никакъв Алонзо — щях да се сетя.

— Госпожо, сигурна ли сте, че говорите с когото трябва? Струва ми се, че не съм писал за Алонзо.

— Ба, не си писал! Ама името ти е тук. Викаш, дето я бил натикал в багажника, а т’ва са еба си глупостите.

Сега вече всичко си дойде на мястото. Жертвата в багажника от миналата седмица. Материалът беше съвсем кратък, защото никой в редакцията не проявяваше интерес към случая. Непълнолетен наркопласьор удушава своя клиентка и натъпква трупа й в багажника на собствената й кола. Въпреки че се касаеше за престъпление, извършено от чернокож срещу бяла жена, на редакцията не й пукаше, защото жертвата беше наркоманка. Вестникът смяташе и двамата за аутсайдери. Виж какво се случва, ако отидеш в южните квартали на Лос Анджелис да си купиш хероин или кокаин. Няма да получиш съчувствие от сивокосата дама от центъра. В „Таймс“ няма много място за такива неща. Най-много няколко реда на вътрешна страница — и толкова.

Не знаех името на Алонзо, защото изобщо не ми го бяха дали. Заподозреният беше шестнайсетгодишен, а ченгетата не съобщават имената на непълнолетни арестанти.

Прерових купчината вестници от дясната страна на бюрото ми и открих броя от по-миналия вторник. Отворих на четвърта страница и прегледах материала. Не беше достатъчно дълъг, за да има втори ред с автора под заглавието. Името ми обаче стоеше на последния ред. Иначе тази жена нямаше да ми се обади. Голям късмет.

— Алонзо е вашият син. И е арестуван по-миналата неделя за убийството на Дениз Бабит, нали така?

— Казах ти, еба си глупостите.

— Да, но нали става дума за репортажа?

— Точно тъй. Кога ше напишеш истината?

— А именно, че синът ви е невинен.

— Да. Ти си го написал грешно и с’а викат, че той бил голям, пък той е само на шеснайсе. Как може да постъпват така с малко момче?!

— Каква е фамилията на Алонзо?

— Уинслоу.

— Алонзо Уинслоу. А вие сте госпожа Уинслоу, така ли?

— Не съм — възмутено се тросна жената. — С’а ше ми напишеш името във вестника с цял куп лъжи, нали?

— Няма, госпожо. Просто искам да знам с кого разговарям, нищо повече.

— Уанда Сесъмс. Не ща името ми да излиза във вестника. Искам да напишеш истината, т’ва е. Ти му прецакваш репутацията, като му викаш убиец.

„Репутация“ е ключова дума, когато се отнася за поправяне на несправедливост, извършена от вестник, обаче докато преглеждах материала си, за малко да се засмея.

— Написал съм, че той е арестуван за убийство, госпожо Сесъмс. Това не е лъжа. Абсолютно вярно е.

— Арестуван е, ама не го е извършил. Момчето не може да убие и муха.

— Според полицията той има досие. За пръв път е арестуван на дванайсет години за продажба на наркотици. И това ли е лъжа?

— Продава, да, ама т’ва не значи, че ше иде да пречука некой. Приписват му вина, а ти си затваряш очите и аре готово.

— Според полицията той е признал, че е убил жената и е поставил трупа й в багажника.

— Лъжат, мама им стара! Нищо таквоз не е казвал!

Не знаех дали има предвид убийството, или признанието, но нямаше значение. Трябваше да се откача. Погледнах екрана и видях, че съм получил шест имейла. Всички бяха пристигнали след излизането ми от кабинета на Креймър. Дигиталните лешояди вече кръжаха над мен. Исках да приключа разговора и да предам този и останалите случаи на Анджела Кук. Нека тя се занимава с всички побъркани, заблудени и невежи, които се обаждат по телефона. Всичко това очакваше нея.

— Добре, госпожо Уинслоу, ще…

— Сесъмс ми е името, нали ти казах! Виждаш ли, постоянно объркваш нещата!

Тук ме гепи. Замислих се за миг, преди да отговоря.

— Извинявайте, госпожо Сесъмс. Водил съм си бележки и ще ги прегледам. Ако мога да напиша нещо по тях, непременно ще ви се обадя. Дотогава желая на вас и…

— Няма.

— Какво няма?

— Няма да ми се обадиш.

— Казах, че ще ви се обадя, ако…

— Даже не ме попита за номера ми! Хич не ти пука! И ти си същият скапаняк като останалите, и момчето ми отива в затвора за нещо, дето не го е извършило.

И ми затвори телефона. За миг останах неподвижен, замислен за разговора, после хвърлих вестника върху купчината. Погледнах бележника пред клавиатурата. Не си бях водил бележки и онази уж невежа жена и тук ме беше гепила.

Отпуснах се на стола и огледах работното си място. Бюро, компютър, телефон и две лавици с папки, бележници и вестници. Речник с червена кожена подвързия, толкова стар и захабен от употреба, че буквите на гръбчето му се бяха изтрили. Подарък от майка ми, когато й казах, че искам да стана писател.

Това беше всичко, което оставях след двайсет години журналистика. След двете седмици щях да взема със себе си само речника.

— Здрасти, Джак.

Излязох от унеса си и вдигнах поглед към прелестното лице на Анджела Кук. Не я познавах, обаче знаех каква е — новоназначена новачка от първокласен университет. Съвсем зелена. Но сигурно й плащаха петстотин долара седмично по-малко, отколкото на мен, и това я правеше по-ценна за фирмата. Нямаше значение какви новини ще пропусне, защото няма източници. Нямаше значение колко пъти ще я манипулират полицейските шефове, които се хващат за всяка възможност. Нямаше значение какви случаи на корупция ще останат незабелязани, защото не е знаела какво да търси.

Пък и тя навярно нямаше да се задържи дълго. Щеше да събере няколко години опит, да прокара някое и друго свястно заглавие и да се заеме с по-големи неща, да запише право или да се захване с политика. Или да си намери място в телевизията. Но Лари Бърнард не ме лъжеше. Тя беше русокоса хубавица със зелени очи и сочни устни. На ченгетата щеше да им хареса да я виждат из Управлението. Нямаше да мине и седмица и щяха да ме забравят.

— Здрасти, Анджела.

— Господин Робъртсън ми каза да се отбия при теб.

Кендъл Робъртсън беше заместник главен редактор, дясната ръка на Креймър. Бързо действаха. Бях получил предизвестието преди няма и петнайсет минути, а заместничката ми вече чукаше на вратата.

— Знаеш ли какво, Анджела, сега е петък следобед и току-що ме уволниха. Хайде да не започваме веднага. Да се видим в понеделник сутрин, става ли? Може да се срещнем на кафе и после ще те заведа в Паркър Сентър, за да те запозная с някои хора. Съгласна ли си?

— Да, естествено. А, и… хмм… съжалявам… нали разбираш?

— Благодаря, Анджела, няма нищо. Във всеки случай, струва ми се, че в крайна сметка така ще е най-добре за мен. Но ако все още ми съчувстваш, довечера може да наминеш до „Шорт Стоп“ и да ме черпиш едно.

Тя се усмихна и се засрами, защото и двамата знаехме, че това няма да се случи. Новото поколение не се мешаше със старото нито в, нито извън редакцията. Особено с мен. Аз бях история и Анджела нямаше време, а и желание да общува с редиците на падналите.

— Е, може би някой друг път — побързах да кажа. — Ще се видим в понеделник сутрин, нали?

— До понеделник сутрин. И кафето е от мен.

Отново се усмихна и разбрах, че всъщност не аз, а тя трябва да послуша съвета на Креймър и да се пробва в телевизията.

Анджела понечи да се отдалечи.

— А, Анджела?

— Да?

— Не му викай господин Робъртсън. Това е редакция, а не правна кантора. И повечето началници не заслужават да им викат „господин“. Запомни го и ще се справяш добре тук.

Тя пак се усмихна и си тръгна. Придърпах стола си към компютъра и отворих нов документ. Трябваше да изфабрикувам репортаж за убийство, преди да се махна от редакцията, за да удавя мъката си в червено вино.

На панихидата ми се появиха само трима — Лари Бърнард и двама от спортния отдел, които можеха да се отбият в „Шорт Стоп“ и без аз да съм там. Щеше да се получи много неудобно, ако беше дошла и Анджела Кук.

„Шорт Стоп“ се намира на Сънсет в Ехо Парк, съвсем близо до Доджър Стейдиъм, и името му явно идва от бейзболния пост. Близо е и до Лосанджелиската полицейска академия и това някога го правеше полицейски бар. За такива заведения човек чете в романите на Джоузеф Уамбо — там ходят ченгета, за да са сред колеги и почитатели, които не ги съдят. Но онези дни отдавна бяха отминали. Ехо Парк се променяше. Придобиваше холивудски вид и ченгетата бяха изтласкани от надошлите в квартала юпита. Цените се покачваха и куките си намираха други свърталища. По стените все още висяха полицейски аксесоари, но днес ченге можеше да попадне тук само по погрешка.

И все пак заведението ми харесваше, защото се намираше близо до центъра и по пътя за дома ми в Холивуд.

Беше рано и можехме да избираме къде да седнем. Заехме четирите места точно пред телевизора, аз, Лари и двамата от спортната редакция, Шелтън и Романо. Не ги познавах много — добре, че Лари седна помежду ни. През повечето време те обсъждаха слуха, че щели да разместват всички спортни ресори във вестника. Надяваха се да получат някой от най-важните, Доджърс или Лейкърс, плътно следвани от футболния отбор на Университета на Южна Каролина и баскетболния на Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Бяха добри журналисти, каквито трябва да са спортните репортери. Изкуството на спортния репортаж винаги ме е удивлявало. Девет десети от читателите знаят резултата, преди да са чели материала. Знаят кой е спечелил, даже често са гледали мача. И въпреки това четат репортажа, затова той трябва да е написан проницателно и от съвсем различна гледна точка.

Обичах да водя криминалната хроника, защото обикновено разказвах на читателя непозната за него история. Пишех за лошите неща, които могат да се случат. За крайностите на живота. За подземния свят, който хората изобщо не познават, но за който искат да четат, докато си пият кафето сутрин. Това в известен смисъл ме стимулираше, караше ме да се чувствам като господаря на града, когато вечер шофирах към вкъщи.

Сега, докато седях в бара с чаша евтино червено вино в ръка, си мислех, че това най-много ще ми липсва.

— Знаеш ли какво научих? — попита ме Лари, като обърна глава към мен, за да не го чуват другите двама.

— Не, какво?

— Че при поредното уволнение в Балтимор един пич си взел заплатата и последния ден пуснал репортаж, в който нямало нито капка истина. Измислил си всичко.

— Отпечатали ли са го?

— Да, разбрали едва на другия ден, когато започнали да им звънят в редакцията.

— За какво бил репортажът?

— Не знам, обаче било нещо като среден пръст към ръководството.

Отпих глътка вино, замислих се за случая и казах:

— Всъщност не.

— Какво искаш да кажеш? Точно това си е било.

— Не, шефовете са седнали на масата и са си казали, да, добре, че се отървахме от него. Ако искаш да им покажеш среден пръст, правиш нещо, което да ги накара да си помислят, че са се прецакали, като са те разкарали. Нещо, което да им даде да разберат, че е трябвало да изберат някой друг.

— Да бе, ти така ли ще постъпиш?

— Не бе, човек. Просто ще си ида тихо и мирно. Ще издам роман и това ще е моят среден пръст. Всъщност това ще е работното ми заглавие. „Майната ти, Креймър“.

— Върхът!

Бърнард се засмя и сменихме темата. Но докато говорех за други неща, продължих да си мисля за средния пръст, който щях да им покажа. Мислех си за романа, с който отново щях да се захвана и който най-после щях да завърша. Исках да се прибера и да започна да пиша. Може би по-лесно щях да преживея следващите две седмици, ако имам нещо, заради което всяка вечер да се връщам вкъщи.

Мобилният ми телефон иззвъня и видях, че се обажда бившата ми съпруга. Знаех, че трябва да приключа и с това. Смъкнах се от стола и излязох на паркинга, където можех да говоря на спокойствие.

Въпреки трите часа разлика с Вашингтон номерът на дисплея показваше, че тя се обажда от службата си.

— Защо си още на работа, Кейша?

Погледнах си часовника. Тук наближаваше седем, значи там беше почти десет.

— Работя по един материал, който пуснаха в „Поуст“, чакам да ми позвънят някои хора.

Най-хубавото и най-неприятното на работата във вестник на Западното крайбрежие е това, че краят на работния ден настъпва много след като „Уошингтън Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“ са спуснали кепенците и са качили своите водещи заглавия на уебсайтовете си.

„Лос Анджелис Таймс“ винаги разполага с тричасов марж, през който да ги настигне. Кейша Ръсел беше новак във вашингтонското бюро, така че често възлагаха „настигането“ тъкмо на нея.

— Кофти — изразих съчувствието си.

— Не чак толкова, колкото случилото се днес с теб, както научих.

Кимнах.

— Да, съкратиха ме, Кейш.

— Страшно съжалявам, Джак.

— Да, знам. Благодаря.

Трябваше да е станало ясно, че са ме взели на мушка, още преди две години, след като не ме пратиха във Вашингтон с нея, обаче това беше друга история. Между нас се възцари мълчание и аз се опитах да го запълня.

— Ще се опитам да довърша романа си. Имам малко спестявания и някакви акции. Мисля, че ще ми стигнат поне за година. Сега или никога.

— Да — с престорен ентусиазъм отвърна Кейша. — Ще успееш.

Знаех, че е намерила ръкописа в едно от чекмеджетата ми и го е прочела, когато още живеехме заедно. Така и не си призна, защото ако го направеше, щеше да й се наложи да ми каже какво мисли. Нямаше да може да излъже.

— В Лос Анджелис ли ще останеш? — попита тя.

Основателен въпрос. Действието на романа се развиваше в Колорадо, където бях израснал, но обожавах енергичността на Лос Анджелис и не ми се щеше да го напусна.

— Още не съм мислил. Не искам да продавам къщата. Цените на недвижимите имоти още са адски ниски. Предпочитам да я ипотекирам, ако се наложи. Както и да е, в момента не мога да мисля за това. Просто празнувам края.

— В „Червения вятър“ ли си?

— Не, в „Шорт Стоп“.

— С кого?

Настъпи мигът на моето унижение.

— Хм, нали знаеш, с обичайната тайфа. Лари и един куп хора от вестника, от спортната редакция.

Отговорът й се забави съвсем мъничко, колкото да се издаде — знаеше, че преувеличавам или че направо я лъжа.

— Ще се оправиш ли, Джак?

— Да, естествено. Просто… просто още не съм решил какво…

— Джак, извинявай, звънят ми по работа.

Гласът й звучеше напрегнато. Ако не отговореше, можеше да не я потърсят пак.

— Добре! — побързах да кажа. — Ще се чуем по-късно.

Изключих телефона, изпълнен с благодарност към някой политик във Вашингтон, който ме спасяваше от още по-голямото унижение да обсъждам живота си с бившата си жена, чиято кариера бързо се развиваше, докато моята потъваше като слънцето зад забуления в смог холивудски хоризонт. Докато пъхах телефона в джоба си, се зачудих дали просто не си е измислила, че й се обаждат, за да ми спести унижението.

Върнах се в бара и реших да продължа с нещо сериозно, така че си поръчах ирландска кола бомба. Изгълтах бързо сместа от гинес, бейлис и джеймисън и уискито потече по гърлото ми като врящо олио. Мрачно гледах как Доджърс губят първия ининг от омразните Джайънтс.

Романо и Шелтън си тръгнаха първи и до края на третия ининг даже Лари Бърнард изпи достатъчно и му писна да му напомнят за мрачното бъдеще на вестникарския бизнес. Смъкна се от стола и постави ръка на рамото ми.

— Можеше да съм аз. Можеше да е всеки в редакцията. Обаче нарочиха теб, защото взимаше големи кинти. Когато дойде преди седем години, известен журналист и така нататък, ти дадоха голяма заплата и затова сега си на топа на устата. Изненадан съм, че изкара толкова дълго, да ти кажа право.

— Няма значение. Това не ме успокоява много.

— Знам, обаче трябваше да ти го кажа. Ще си ходя вече. Ти ще се прибираш ли?

— Ще изпия още едно.

— Недей бе, човек, вече пи достатъчно.

— Още едно. Ще се оправя. Ако не мога, ще взема такси.

— Гледай да не те пипнат за шофиране в нетрезво състояние. Само това ти трябва сега.

— Да бе, и какво ще ми направят? Ще ме уволнят ли?

Той кимна, сякаш бях изтъкнал непоклатим аргумент, после здравата ме плесна по гърба и с клатушкане излезе от бара. Останах сам, вторачен в телевизора. При следващата поръчка пропуснах гинеса и бейлиса и си взех чист джеймисън с лед. Изпих още две-три вместо едно. Мислех си, че кариерата ми не приключва така, както си бях представял. Бях смятал, че досега вече ще пиша дълги статии за „Ескуайър“ и „Венити Феър“. Че те ще ме търсят, вместо да ги търся аз. Че сам ще избирам за какво да пиша.

Поръчах си още едно и барманът ми предложи сделка. Щял да ми налее уиски само при условие, че му дам ключовете от колата си. Прозвуча ми честно и се съгласих.

Докато алкохолът вреше в мозъка ми, се замислих за балтиморската история на Лари Бърнард и показването на среден пръст. Доколкото си спомням, сам си кимнах един-два пъти и вдигнах чашата за наздравица към злополучния репортер.

После една друга идея остави парещия си отпечатък върху мозъка ми. Вариант на балтиморския среден пръст. Абсолютно завършена и незаличима като име, гравирано върху кристална шампионска купа. Опрял лакът върху бара, пак вдигнах чашата. Само че този път за себе си.

— Смъртта е моят занаят — прошепнах. — С нея си вадя хляба. Тя е наковалнята за професионалната ми репутация.

Вече изричани думи, но не като самохвалство. Кимнах. Знаех точно как ще си тръгна. Бях написал най-малко хиляда репортажа за убийства. Щях да напиша още един. Репортаж, който да остане като надгробен камък на кариерата ми. Репортаж, с който да ме запомнят.

Уикендът мина в мъгла от алкохол, гняв и унижение. Борех се с едно ново бъдеще, което не беше никакво бъдеще. Когато в събота сутринта изтрезнях за кратко, извадих недописания си роман от най-долното чекмедже на бюрото в домашния ми кабинет и се заех да го чета. Скоро видях същото, което отдавна беше видяла бившата ми жена. И което отдавна трябваше да съм видял и аз. В него нямаше нищо и се самозаблуждавах, ако смятах, че не е така.

Тоест щеше да се наложи да започна наново, ако исках да продължа в тази посока, и самата мисъл ми подейства угнетяващо. Взех такси до „Шорт Стоп“, за да си прибера колата, и в крайна сметка останах чак докато затвориха след полунощ — гледах как пак бият Доджърс и пиянски разправях на абсолютно непознати хора, че „Таймс“ и изобщо вестникарският бизнес са тотално скапани.

Изтрезнях чак в понеделник сутрин. Отидох на работа с четирийсет и пет минути закъснение, след като най-после взех колата си от „Шорт Стоп“. Още усещах миризмата на алкохол, която отделяха порите ми.

Анджела Кук вече седеше на бюрото ми. Беше си домъкнала стол от едно от свободните работни места. Имаше много такива, откакто бяха започнали компенсациите и съкращенията.

— Извинявай за закъснението, Анджела. Нещо се омотах този уикенд. От купона в петък насам. Трябваше да дойдеш.

Тя се усмихна сдържано, сякаш знаеше, че не е имало никакъв купон, а само панихида, и каза:

— Донесох ти кафе, но сигурно вече е изстинало.

— Благодаря.

Вдигнах чашата, която посочи. Кафето наистина беше студено. Добре, че кафето в бюфета беше безплатно — поне това още не бяха променили.

— Знаеш ли какво? — казах. — Ще ида да проверя дали няма нещо спешно за мен и после може пак да си налеем кафе и да поговорим за това как ще поемеш работата.

Оставих я и се насочих към отговорния редактор. По пътя се отбих в телефонната централа, която се издигаше в средата на редакцията като спасителна кула на плажа. Беше висока, за да могат телефонистките да наблюдават огромното помещение и да виждат кой е на мястото си и може да поеме обаждането. Застанах отстрани, така че някоя от жените в кабинката да ме види.

Забеляза ме Лорийн, която дежуреше и в петък, вдигна пръст, за да ми даде знак да изчакам, бързо пренасочи две обаждания, смъкна слушалката от лявото си ухо и каза:

— Няма нищо за теб, Джак.

— Знам. Искам да те попитам за миналата седмица. В петък привечер ти ми прехвърли обаждане от някоя си Уанда Сесъмс. Дали можем да открием телефонния й номер? Забравих да й го поискам.

Лорийн отново си сложи слушалката и пое нов разговор. После, без да я сваля от ухото си, ми съобщи, че нямало как да намерим номера. Не го била записала, а системата съхранявала електронен списък само на последните петстотин номера. Оттогава минали два дни, а централата имала близо хиляда обаждания на ден.

Попита ме дали съм се опитал да го открия чрез бюро „Справки“. Човек понякога забравял главната изходна точка. Благодарих й и продължих към отговорния редактор. Бях се обаждал в „Справки“ и знаех, че името Уанда Сесъмс не фигурира в указателя.

В момента длъжността отговорен редактор „Вътрешни новини“ изпълняваше Дороти Фаулър. Това беше един от най-кратко заеманите постове във вестника — назначенията се правеха едновременно и по политически, и по практически съображения и с него сякаш вървеше въртяща се врата. Фаулър беше адски способна политическа репортерка и едва от осем месеца се опитваше да командва екипа. Желаех й успех, обаче бях сигурен, че няма да се получи, като се имаха предвид всички съкращения на ресурси и празните бюра в редакцията.

Тя имаше малък кабинет в редицата стъклени кабинки, но предпочиташе да е сред народа. Обикновено седеше начело на Сала — събраните едно до друго като флотилия бюра на нейните заместници. Самият им брой можеше да отблъсне акулите.

Всички репортери от „Вътрешни новини“ бяха пряко подчинени на някой от заместниците. Моят зам беше Алън Прендъргаст, който ръководеше полицейските и съдебните репортери. Като такъв, той имаше по-късна смяна — обикновено пристигаше към обяд, защото новините от полицията и съда най-често идваха късно през деня.

Затова обикновено първо се отбивах при Дороти Фаулър или при първия заместник отговорен редактор Ранд Мичъм. Винаги се опитвах да се вредя при Фаулър, защото имаше по-висок пост, а и с Мичъм не се разбирахме. Когато преди седем години постъпих на работа, той ръководеше криминалната хроника и двамата никога не бяхме на едно мнение за това от коя новина ще се получи добър репортаж. Навярно защото навремето печелех повече от него.

Дороти седеше с вперени в екрана очи и трябваше да я повикам по име, за да привлека вниманието й. Не бяхме разговаряли, откакто получих предизвестието, и тя веднага ми отправи съчувствения поглед, придружен от намръщена физиономия, обикновено запазени за човек, току-що получил диагноза рак на панкреаса.

— Ела да влезем вътре, Джак.

Изправи се, излезе от Сала и се насочи към рядко използвания си кабинет. Там седна зад бюрото, но аз останах прав, защото знаех, че ще приключим бързо.

— Просто искам да ти кажа, че много ще ни липсваш, Джак.

Кимнах и казах:

— Сигурен съм, че Анджела скоро ще влезе в крак.

— Тя е много способна и има хъс, обаче й липсва опит. Това е проблемът, нали? Вестникът би трябвало да е кучето пазач на обществото, а ние го отстъпваме на кутретата. Само като си помисля за голямата журналистика, на която бяхме свидетели през живота си. Изобличената корупция, ползата за обществото. Откъде ще дойде всичко това сега, когато разсипват всички вестници в страната? От правителството ли? Как ли пък не. От телевизията и блоговете? Забрави. Според една приятелка, която беше съкратена във Флорида, корупцията ще е най-перспективната индустрия, защото няма вестници, които да бдят.

Замълча за миг, сякаш замислена над печалното състояние на нещата.

— Виж, не ме разбирай погрешно. Просто съм потисната. Анджела я бива. Ще върши добра работа и за три-четири години ще усвои занаята така, както си го усвоил ти. Само че колко случая ще пропусне дотогава? А колко нямаше да пропуснеш ти?

Свих рамене. Тези въпроси бяха важни за нея, но не и за мен. След дванайсет дни вече нямаше да съм в редакцията.

— Съжалявам — продължи тя след проточилото се мълчание. — Винаги съм обичала да работя с теб.

— Е, остава ми още малко време. Може да намеря нещо много добро, с което да се заема.

Тя се усмихна широко.

— Би било чудесно!

— Нещо важно да се е случило днес?

— Нищо сериозно — отвърна Дороти. — Видях в нощната сводка, че началникът на полицията има среща с чернокожи лидери, за да обсъдят расово насочената престъпност. Обаче това сме го дъвкали до посиняване.

— Ще разведа Анджела из Паркър Сентър и ще видя дали ще открием нещо.

— Добре.

След няколко минути с моята заместничка си наляхме кафе и се настанихме на една от масите в бюфета. Той се намираше на първия етаж в помещението, в което десетилетия наред се бяха въртели старите преси, преди да изнесат печатницата от сградата. Разговорът вървеше сковано. Бях се запознал с нея преди половин година, когато бе постъпила и Фаулър я развеждаше, за да я представи на хората. Но никога не бяхме работили заедно, не бяхме обядвали или пили кафе, нито я бях срещал в някое от алкохолните свърталища, посещавани от по-старите обитатели на редакцията.

— Откъде си, Анджела?

— От Тампа. Следвах в Университета на Флорида.

— Страхотно място. Журналистика ли?

— Там завърших магистратура, да.

— Правила ли си полицейски репортажи?

— Преди да запиша магистратурата, две години работих в Сейнт Питърсбърг. Около година се занимавах с криминалната хроника.

Отпих голяма глътка кафе. Имах нужда. Стомахът ми беше празен, защото от двайсет и четири часа не можех да задържа нищо в него.

— Сейнт Питърсбърг значи. За какви цифри говорим, няколко десетки убийства годишно ли?

— С малко късмет — иронично отвърна тя и се усмихна.

Криминалният репортер мечтае да пише за интересни убийства. Неговият късмет е трагедия за някой друг.

— А тук, ако паднем под четиристотин, значи годината е добра. Даже много добра — осведомих я. — Лос Анджелис е точното място, ако те интересува криминалната хроника. Ако искаш да разказваш истории за убийства. Ако само манкираш, докато се отвори място в друг ресор, сигурно няма да ти хареса.

Анджела поклати глава.

— Не ми трябва друг ресор. Това ме интересува. Искам да пиша истории за убийства. Искам да пиша книги за тия неща.

Изглеждаше искрена. Приличаше на мен — какъвто бях някога.

— Добре. Ще те заведа в Паркър Сентър, за да те запозная с някои хора. Главно детективи. Те ще ти помагат, но само ако ти имат доверие. Иначе ще трябва да се задоволяваш с бюлетините.

— Как да го постигна, Джак? Как да спечеля доверието им?

— Сама знаеш. Пиши репортажи. Безпристрастни и точни. Знаеш какво да правиш. Доверието се гради върху това как се представяш. Най-важното е да не забравяш, че ченгетата в този град имат удивителна мрежа. Информацията за репортерите се разпространява бързо. Ако си безпристрастна, всички ще го научат. Ако преебеш някой от тях, пак ще научат и ще ти отрежат достъпа навсякъде.

Вулгарният ми език явно я засрами. Трябваше да свиква, щом щеше да си има вземане-даване с куките.

— Още нещо — прибавих. — Под суровата им външност се крие благородство. На добрите, искам да кажа. И ако някак си успееш да го покажеш в репортажите си, определено ще ги спечелиш. Затова търси характерните подробности, едва забележимите му прояви.

— Добре, Джак, ще се постарая.

— Е, значи ще се справиш.

Докато развеждах Анджела из полицейското управление в Паркър Сентър, попаднахме на чудничък материал в „Неприключени следствия“. Случай на изнасилване и убийство на възрастна жена отпреди двайсет години бил изяснен, когато взетата от жертвата през 1989 г. ДНК била извадена от архива и пусната през база данните със сексуални престъпления на щатското министерство на правосъдието. Оказало се, че пробата принадлежи на мъж, който в момента излежава присъда за опит за изнасилване в затвора „Пеликан Бей“. Детективите от „Неприключени следствия“ щяха да го подведат под отговорност, преди да бъде освободен предсрочно. Не беше чак толкова сензационно, защото престъпникът вече се намираше зад решетките, но си струваше няколкото реда. Хората обичат да четат материали, които затвърждават представата, че лошите невинаги успяват да се измъкнат. Особено по време на икономическа криза, когато е адски лесно да си циничен.

Когато се върнахме в редакцията, помолих Анджела да го напише — първият й репортаж в криминалната хроника на „Таймс“, — а аз се опитах да издиря Уанда Сесъмс, гневната жена, с която бях разговарял в петък.

След като в телефонната централа на вестника нямаше запис от обаждането й и проверката ми в бюро „Справки“ беше установила, че името й не фигурира в телефонния указател на Лос Анджелис, се свързах с детектив Гилбърт Уокър от полицейското управление на Санта Моника. Той ръководеше следствието, довело до арестуването на Алонзо Уинслоу за убийството на Дениз Бабит. Може да се каже, че действах на сляпо. Не познавах Уокър, тъй като Санта Моника не се появяваше често на новинарския радар. Това сравнително безопасно крайбрежно градче между Венис и Малибу имаше сериозен проблем с бездомниците, но не и с убийствата. Тамошното полицейско управление разследваше само по няколко убийства годишно и повечето не бяха достатъчно интересни, за да намерят място в хрониката. Най-често се отнасяше за „изхвърлени“ трупове, като случая с Дениз Бабит. Убийствата бяха извършени другаде, например в южните квартали на Лос Анджелис, а местните ченгета трябваше да разчистват кашата.

Заварих Уокър на работното му място. Гласът му звучеше дружелюбно, докато не се представих като репортер от „Таймс“. Тогава стана леден. Често се случваше. Бях в редакцията от седем години и смятах много полицаи от различни управления за доверени източници и дори за приятели. При необходимост можех да се обърна за помощ към тях. Но понякога не можеш да избираш с кого да си имаш работа. В края на краищата няма начин да си на „ти“ с всички. Медиите и полицията никога не са били в прекрасни отношения. Пресата се смята за кучето пазач на обществото. А никой, включително полицията, не обича да му надзъртат над рамото. Между двете институции съществуваше пропаст, в която беше паднало доверието — много преди да се появя аз. А това безкрайно усложнява живота на простия репортер, който просто има нужда от някой и друг факт, за да си направи материала.

— Какво обичате? — сдържано попита Уокър.

— Опитвам се да се свържа с майката на Алонзо Уинслоу и се чудех дали не можете да ми помогнете.

— А кой е Алонзо Уинслоу?

Тъкмо щях да кажа: „Стига де, детектив“, обаче се сетих, че името на заподозрения не би трябвало да ми е известно. Разгласяването на име на непълнолетен беше криминализирано деяние.

— Вашият заподозрян в случая Бабит.

— Откъде знаете това име? Имайте предвид, че не го потвърждавам.

— Наясно съм, детектив. Не ви моля да потвърдите името. То ми е известно. Майката на момчето ми се обади в петък и ми го съобщи. Проблемът е, че не остави телефонния си номер, и просто се опитвам да я намеря…

— Приятен ден — прекъсна ме Уокър и затвори.

Отпуснах се назад на стола и си отбелязах да кажа на Анджела Кук, че благородството, за което й бях споменал, не е присъщо на абсолютно всички ченгета.

— Задник — изсумтях.

Забарабаних с пръсти по бюрото и измислих нов план — с който всъщност трябваше да започна.

Обадих се на един свой източник от Южното бюро на Лосанджелиското полицейско управление, за когото знаех, че е участвал в ареста на Уинслоу. Следствието се водеше в Санта Моника, защото бяха открили жертвата в багажника на колата й на паркинг близо до кея. Но когато уликите от местопрестъплението бяха довели до Алонзо Уинслоу, жител на Южен Лос Анджелис, в играта се беше включило и ЛАПУ.

Санта Моника бяха спазили установената процедура, бяха се свързали с Лос Анджелис и група детективи от Южното бюро, добре запознати с тази част на града, бяха открили и арестували Уинслоу, след което го бяха предали на колегите си от Санта Моника. Наполиън Брейзълтън беше едно от тези ченгета от Южното бюро. Бях съвсем откровен с него. Е, почти де.

— Спомняш ли си ареста преди две седмици, за убитото момиче в багажника? — попитах.

— Да, в Санта Моника. Ние само им помогнахме.

— Знам. Вие сте им предали Уинслоу. Тъкмо затова се обаждам.

— Следствието си е тяхно, мой човек.

— Ясно, обаче не мога да намеря Уокър, а не познавам никой друг от тяхното управление. Но познавам теб. И искам да ти задам няколко въпроса за ареста, не за следствието.

— Какво, да няма оплакване? И с пръст не сме пипнали момчето.

— Не, детектив, няма оплакване. Доколкото знам, всичко с ареста си е наред. Просто се опитвам да открия дома на момчето. Искам да видя къде живее и може би да поговоря с майка му.

— Хубаво, ама той живее при баба си.

— Сигурен ли си?

— Според информацията, която получихме по време на инструктажа, той живеел при баба си. И ние, като големите лоши вълци, нападнахме къщата на баба. Баща нямал, а майката била ту тук, ту там, живеела на улицата. От дрога.

— Добре, тогава ще поговоря с бабата. Дай ми адреса.

— И просто ще й се изтресеш ей така?!

Знаех защо се учудва. Аз бях бял и най-вероятно нямаше да съм добре дошъл в квартала на Алонзо Уинслоу.

— Не се бой, няма да ида сам. Ще заложа на живата сила.

— Успех. Само гледай да не ти гръмнат задника преди четири, когато ми свършва смяната.

— Ще положа всички усилия. Какъв е адресът, спомняш ли си го?

— В Родия Гардънс е. Изчакай момент.

И остави слушалката, за да потърси точния адрес.

Родия Гардънс е огромен жилищен комплекс в Уотс — истински град в града. Опасен град. Носи името на Саймън Родия, създателя на едно от чудесата на Лос Анджелис. Кулите Уотс. Обаче в Родия Гардънс няма нищо чудесно. Това е едно от местата, тънещи от десетилетия в бедност, наркотици и престъпност. Поколения от едно семейство живеят там и не могат да се измъкнат. Много от местните са пораснали, без да са били на плажа, да са се качвали на самолет или дори да са ходили на кино.

Брейзълтън се върна на линията и ми продиктува пълния адрес, но каза, че нямал телефонния номер. Попитах го как се казва бабата и той ми даде името, което вече знаех, Уанда Сесъмс.

Хопа. Жената, с която бях разговарял. Или ме беше излъгала, че е майка на невръстния заподозрян, или полицията разполагаше с грешна информация. Така или иначе, вече имах адреса и се надявах, че скоро ще облека в плът гневния глас от петък.

След като приключих разговора с Брейзълтън, отидох във фотографския отдел. На бюрото на дежурния редактор видях Боби Азмития и го попитах дали в момента е пуснал „скитници“ из града. Той провери в списъка си и назова двама фоторепортери, които обикаляха с колите си в търсене на случайни обекти — снимки без връзка с конкретна новина, които „оцветяваха“ първите страници на отделните рубрики.

Познавах ги и двамата. Единият беше чернокож. Попитах Азмития дали Сони Лестър може да се освободи и да се разходи с мен по 110-а магистрала и той се съгласи да ми го прати. Уговорихме се Лестър да ме вземе пред Фоайето с глобуса след петнайсет минути.

Върнах се при Анджела да видя какво става с репортажа за случая от „Неприключени следствия“, после отидох да поговоря с моя зам. Прендъргаст подготвяше първия за днес предварителен списък на материалите.

— Вече получих резюмето от Анджела — каза ми още преди да съм отворил уста.

„Резюмето“, което всъщност се състоеше само от един ред, се включваше в предварителния списък и когато се събираха на ежедневната планьорка, редакторите вече знаеха какво е готово за сутрешното издание и можеха да обсъдят кои материали са важни и как трябва да бъде организирано всичко във вестника.

— Да, със случая се занимава тя — отвърнах. — Само исках да ти съобщя, че отивам в Южен Лос Анджелис с един фотограф.

— Какво има?

— Още нищо. Но по-нататък може да имам какво да ти кажа.

— Добре.

Прендо винаги ме държеше на хлабава каишка. Не че вече имаше значение. Но поне преди да получа предизвестието, той се отнасяше много либерално и се разбирахме добре. Той не ме припираше. Аз го информирах кога и върху какво работя, а той ме оставяше да приключа материала, преди да му дам отчет.

Тръгнах към асансьорите, а той извика след мен:

— Имаш ли монети за телефон?

Махнах му с ръка, без да се обръщам. Винаги ме изпращаше с тези думи, когато отивах да работя по някакъв случай. Реплика от „Китайски квартал“. Вече не използвах обществени телефони, никой репортер не ги използваше, обаче смисълът беше ясен. Дръж връзка.

Фоайето с глобуса беше парадният вход на сградата, на ъгъла на Първа улица и Спринг Стрийт. В центъра на помещението на стоманена ос се въртеше месингов глобус с големината на фолксваген. Върху релефните континенти бяха отбелязани многобройните международни бюра на „Таймс“, въпреки че много от тях бяха закрити заради икономии. Мраморните стени бяха украсени със снимки и паметни плочи, свързани с важни моменти от историята на вестника, спечелените награди „Пулицър“ и техните лауреати, загиналите по време на служба кореспонденти. С една дума, музей, какъвто скоро щеше да е и самият вестник. Говореше се, че сградата се продава.

Мен обаче ме интересуваха следващите дванайсет дни. Оставаше ми само още един последен краен срок, само още един последен криминален репортаж. Дотогава глобусът трябваше да продължи да се върти.

Отворих тежката врата и излязох. Сони Лестър ме чакаше с една от служебните коли. Качих се и му съобщих къде отиваме. Той направи дързък обратен завой на Бродуей и потегли към изхода за шосето, веднага след съдебната палата. Скоро пътувахме по 110-а към Южен Лос Анджелис.

— Предполагам, че неслучайно ми възлагат тази задача — отбеляза фотографът, когато излязохме от центъра.

Погледнах го и свих рамене.

— Не знам. Питай Азмития. Казах му, че ми трябва някой, и той прати теб.

Лестър кимна скептично. Всъщност не ме интересуваше. Вестниците се гордеят с категоричната си позиция против сегрегацията, расовия детерминизъм и тем подобни. Но наистина практично използват разнородния характер на редакционния си състав. Ако земетресение удари Токио, пращаш репортер японец. Ако чернокожа актриса спечели Оскар, пращаш чернокож репортер да я интервюира. Ако граничарите открият двайсет и четирима мъртви нелегални имигранти в каросерията на камион в Калексико, пращаш най-добрия си испаноезичен репортер. Така се прави журналистика. Лестър беше чернокож и неговото присъствие можеше да ми осигури безопасност в комплекса. Нищо друго не ме интересуваше. Работех по случай и изобщо не мислех за политическата коректност.

Фотографът ме попита какво ще правим и аз му обясних, доколкото можех. Засега обаче не разполагах с много. Осведомих го, че жената, с която ще се срещнем, се е оплакала от моята публикация, в която съм нарекъл внука й убиец. Надявах се да я намеря и да й кажа, че ще се опитам да опровергая обвиненията срещу него, ако двамата с внук й се съгласят да ми помогнат. Не му разкрих истинския си план. Смятах го за достатъчно умен да събере две и две.

Когато свърших, Лестър кимна и до края на пътя продължихме в мълчание. Влязохме в Родия Гардънс към един. В комплекса цареше спокойствие. Децата още бяха на училище, а търговията с дрога започваше едва по мръкнало. Пласьорите, наркоманите и уличните банди спяха.

Комплексът представляваше лабиринт от двуетажни блокове, боядисани в два цвята. Най-често в кафяво и бежово. Понякога в жълто-зелено и бежово. Нямаше цветя и дървета, защото сред тях могат да се крият наркотици и оръжие. Общо взето приличаше на новозастроен квартал, в който още не са добавили екстрите. Само при по-внимателно вглеждане ставаше ясно, че боята не е прясна и няма нови постройки.

Лесно намерихме адреса, който бях получил от Брейзълтън — ъглов апартамент на втория етаж. Стълбището беше от дясната страна на сградата. Лестър извади голям тежък фотоапарат от колата и я заключи.

— Няма да имаш нужда от всичко това, ако ни пуснат вътре — предупредих го. — Ако ти позволи да я снимаш, ще трябва да го направиш бързо.

— Не ми пука дали ще я снимам. Не ща да си оставям нещата в колата.

— Ясно.

Качихме се и забелязах, че входната врата зад зарешетения комарник е отворена. Приближих се и се поогледах, преди да почукам. Не видях никого на паркингите и в дворовете на комплекса. Изглеждаше абсолютно безлюдно.

Почуках.

— Госпожо Сесъмс?

Зачаках и скоро през комарника се донесе глас. Тя беше.

— Кой е?

— Джак Макавой. В петък разговаряхме по телефона. От „Таймс“.

Комарникът беше мръсен — наслоени с години нечистотия и прах. Вътре не се виждаше нищо.

— Що щеш тука бе, момче?

— Дойдох да поговорим, госпожо. През уикенда много мислих за онова, което ми казахте по телефона.

— Как ме намери, по дяволите?

Близостта на гласа показваше, че жената е от отсрещната страна на комарника. През мръсотията различавах само силуета й.

— Ами нали това е адресът, на който са арестували Алонзо.

— Кой е тоя с тебе?

— Сони Лестър, колега от вестника. Госпожо Сесъмс, дойдох, защото обмислих думите ви и искам да проуча случая на Алонзо. Ако е невинен, ще ви помогна да го измъкнете.

С ударение на „ако“.

— Естествено, че е невинен. Нищо не е направил.

— Може ли да влезем, за да поговорим? — побързах да кажа. — Ще видя какво мога да направя.

— Влезте, ама ник’ви снимки. Тъй де, ник’ви снимки.

Комарникът се открехна. Хванах дръжката и го отворих широко. Веднага разбрах, че жената на прага е баба на Алонзо. Изглеждаше шейсетинагодишна и корените на боядисаните й в черно пълзящи плитки сивееха. Беше мършава като чироз и въпреки топлото време носеше пуловер и дънки. Фактът, че по телефона се беше представила като майка на заподозрения, ми се струваше любопитен, ала не бе голяма работа. Имах чувството, че всъщност едновременно му е и майка, и баба.

Уанда Сесъмс ни посочи малка дневна с диван и маса. Почти навсякъде имаше купчини сгънати дрехи, върху много от които видях листчета с имена. Някъде от апартамента се чуваше шум на пералня или сушилня — жената явно въртеше скромен бизнес в отпуснатия й от държавата апартамент. Може би тъкмо затова не искаше да снимаме.

— Мръдни прането и седни да ми кажеш к’во ше направиш за моя Зо — нареди ми тя.

Преместих една купчина от дивана върху някаква масичка и се настаних на освободеното място. Забелязах, че сред дрехите няма нищо червено. Комплексът Родия Гардънс се контролираше от уличната банда Крипс и носенето на червено, цвета на техните съперници Блъдс, можеше да донесе неприятности.

Лестър седна до мен и остави чантата на фотоапарата на пода между краката си. Самият фотоапарат беше в ръката му. Той отвори ципа на чантата и го прибра вътре. Уанда Сесъмс остана права пред нас, вдигна кош с пране върху масата и се зае да вади и сгъва дрехите.

— Искам да проуча случая на Зо — заявих. — Ако е невинен, както твърдите, ще мога да го измъкна.

Продължавах да използвам думичката „ако“. Продължавах да мятам въдицата. Гледах да не обещавам нищо, което няма да изпълня.

— И ше го измъкнеш просто ей тъй, а? Докат’ гусин Майър даже не мож’ уреди да го изслушат в съда?

— Господин Майър неговият адвокат ли е?

— Да, служебният му защитник. Еврейски адвокат.

Произнесе го без никаква враждебност или предубеждение, все едно се гордееше с това, че внукът й се е издигнал до равнището да има адвокат евреин.

— Е, ще поговоря с господин Майър за всичко това. Понякога, госпожо Сесъмс, вестникът е в състояние да направи неща, които не може да постигне никой друг. Ако аз съобщя на света, че Алонзо Уинслоу е невинен, светът ще обърне внимание. Адвокатите невинаги успяват, защото постоянно твърдят, че клиентите им са невинни, независимо дали го вярват. Като лъжливото овчарче. Повтарят го толкова често, че когато някой техен клиент наистина е невинен, никой не им вярва.

Тя ме изгледа изпитателно — или я бях объркал, или смяташе, че я будалкам. Не трябваше да спирам, за да не й позволя да се концентрира върху нещо конкретно от думите ми.

— Госпожо Сесъмс, ако ще проучвам този случай, трябва да се обадите на господин Майър и да го помолите да ми окаже съдействие. Искам да видя съдебните документи и целия доказателствен материал.

— Той още нищо не е доказал. Само ходи да вика на всички да сме имали търпение, и толкоз.

— Под „доказателствен материал“ имам предвид правния термин. Обвинението, с други думи прокуратурата, трябва да предаде всичките си документи и веществени доказателства на защитата. За да се опитам да измъкна Алонзо, трябва да имам достъп до всичко това.

Тя като че ли не ме слушаше. Бавно извади миниатюрни червени бикини от коша с дрехи и ги протегна настрани, сякаш държеше умрял плъх за опашката.

— Виж го т’ва глупаво момиче. Не знае с кой си играе. Крие червеното отдолу. Глупачка и пол’вина — мисли си, че ше й се размине.

Уанда Сесъмс отиде в ъгъла, натисна педала на едно кошче за смет и пусна умрелия плъх вътре. Кимнах одобрително и се опитах да се върна на въпроса.

— Госпожо Сесъмс, разбирате ли какво ви казвам за доказателствения материал? Ще…

— Ама как ше кажеш, че моят Зо е невинен, щом сичките ти факти идват от ченгеджийницата, пък тия лъжат кат’ змията в рая.

Трябваше ми известно време, за да смеля едновременната употреба на уличен жаргон и религиозни образи.

— Сам ще събера всички факти и ще преценя нещата — отвърнах. — Когато миналата седмица написах репортажа, просто повторих сведенията на полицията. Сега лично ще проуча случая. Ако вашият Зо е невинен, ще разбера. И ще го напиша. И публикацията ще го измъкне.

— Добре де. Хубаво. Господ ше ти помогне да върнеш момчето ми вкъщи.

— Но ще ми трябва и вашата помощ, Уанда.

Минах на малко име. Беше време да я накарам да си мисли, че ще участва в играта.

— Шом е за моя Зо, винаги съм готова да помогна.

— Чудесно. Сега ще ви обясня какво искам да направите.