Плашило

9. Мракът на сънищата

Карвър наблюдаваше къщата в Скотсдейл от мрака на автомобила си. Още беше рано да направи следващия си ход. Щеше да чака, докато се увери, че не го заплашва нищо. Това не го смущаваше. Обичаше да е сам в тъмнината, неговата стихия. Имаше си MP3 плеър и Джим Морисън му бе правил компания през целия му живот.

„Аз се променям, вижте как се променям. Вижте как се променям“.

Тази песен беше негов химн, пътеводна светлина. Той усили звука и затвори очи, спусна ръка покрай седалката и натисна бутона, за да наклони облегалката още по-назад.

Музиката го пренесе в миналото. Отвъд всички спомени и кошмари. В съблекалнята с Алма. Тя трябваше да го гледа, само че ръцете й бяха заети с ръкоделие. Не можеше да го следи непрекъснато, а и това не биваше да се очаква от нея. Имаше си правила за майките с деца. Майката носеше пълната отговорност, дори когато е на сцената.

Малкият Уесли направи своя ход — провря се през мънистената завеса тихо като мишле. Беше толкова мъничък, че размърда само пет-шест наниза. Продължи по коридора покрай зловонната баня към мястото, от което мигаха светлините.

Когато зави, видя облечения в смокинг господин Грейбъл — седеше на столче, държеше микрофона и чакаше песента да свърши.

В този край на коридора музиката кънтеше толкова силно, че Уесли не чуваше аплодисментите — нито дюдюкането. Изпълзя зад господин Грейбъл и надникна между краката на столчето. Ярка бяла светлина обливаше сцената. И тогава я видя. Гола пред всички онези мъже. Музиката пулсираше по тялото му.

„Мъжа си обичай, момиче…“

Движеше се в съвършен ритъм с музиката. Сякаш е написана и записана специално за нея. Уесли я гледаше като хипнотизиран. Не искаше музиката да спре. Беше съвършено. Тя беше съвършена и момчето…

Изведнъж го грабнаха изотзад за яката на блузката и го повлякоха обратно по коридора. Алма.

— Ти си много непослушно дете! — сгълча го.

— Не съм — извика Уесли. — Искам да видя…

— Нищо няма да гледаш!

Дръпна го през мънистената завеса в съблекалнята и го натисна да седне върху купчината пухени боа и копринени шалове.

— Лошо момче!… Какво е това?

И насочи показалец под кръста му. Към мястото, където изпитваше странни усещания.

— Аз съм добро момче — измънка Уесли.

— Като те гледам, определено не си. Я да видим какво имаш там.

Пъхна пръсти под колана му и започна да го събува.

— Малък перверзник такъв! — намръщи се. — Сега ще ти покажа какво правим тук с перверзниците.

Уесли се вцепени от страх. Думата, с която го беше нарекла… Не знаеше какво означава. Не знаеше какво да прави.

Внезапното тропане на метал по стъкло проникна през музиката и съня и Карвър подскочи на автомобилната седалка. Огледа се объркано, сети се къде е и извади слушалките от ушите си.

На улицата стоеше Макгинис, хванал каишката на миниатюрно кученце. Карвър видя на пръста му големия пръстен на възпитаниците на Нотърдеймския университет. Сигурно беше почукал с него по стъклото, за да привлече вниманието му.

Отвори прозореца и се наведе напред, за да скрие от шефа си пистолета, който лежеше до бедрото му.

— Какво правиш тук, Уесли?

Преди Карвър да успее да отговори, кучето се разлая и Макгинис му шътна да млъкне.

— Исках да поговорим.

— Защо не дойде вкъщи?

— Защото искам и да ти покажа нещо.

— Какво?

— Качи се и ще те заведа.

— Къде ще ме водиш? Наближава полунощ. Не разби…

— Свързано е с онзиденшното посещение на агентите от ФБР. Струва ми се, че знам кого търсят.

Макгинис се наведе към него.

— Какво става, Уесли? Какво значи това „кого търсят“?

— Просто се качи в колата и ще ти обясня по пътя.

— Ами кучето?

— Вземи го с теб. Няма да се бавим.

Макгинис поклати глава, като че ли цялата тази история ужасно го дразнеше, но после заобиколи автомобила, за да се качи от другата страна. Карвър се наведе напред и бързо затъкна пистолета под колана на кръста си. Щеше да изтърпи неудобството.

Макгинис настани кученцето на задната седалка, седна на предната и заяви:

— И е тя.

— Моля? — учуди се Карвър.

— Кучето. Не я наричай „го“.

— Както предпочиташ. Тя няма да ми опикае седалката, надявам се.

— Не се безпокой. Току-що се изходи.

— Браво на нея. — И докато потегляше, попита: — Къщата ти заключена ли е?

— Да, винаги заключвам, когато излизаме на разходка. Човек трябва да се пази от кварталните хлапетии. Всички знаят, че живея сам.

— Хубаво правиш, че заключваш.

— Къде отиваме?

— У Фреди Стоун.

— Добре, а сега ми обясни какво става и каква е връзката с ФБР.

— Трябва да ти покажа.

— Тогава ми обясни какво ще ми покажеш. Разговарял ли си със Стоун? Пита ли го къде се губи?

Карвър поклати глава.

— Не, не успях да се свържа с него. Затова тази вечер отидох у тях — да се опитам да го хвана вкъщи. Нямаше го, обаче намерих нещо друго. Уебсайта, за който питаха агентите. Той стои зад него.

— И затова е духнал още щом е чул, че от ФБР идват със съдебна заповед.

— Така изглежда.

— Трябва да се обадим в Бюрото, Уесли. Не бива да си помислят, че го прикриваме, в каквото и да се е забъркал.

— Само че, ако медиите надушат, това може да навреди на бизнеса. Може да ни съсипят.

Макгинис поклати глава и каза поучително:

— Просто ще трябва да го преглътнем. Няма да можем да замажем нещата.

— Добре. Първо ще идем у тях и после ще се обадим в Бюрото. Помниш ли имената на ония агенти?

— Пазя визитките им в службата. Единият се казваше Бантъм, здравенякът.

— А, да, вярно.

Светлините на високите сгради в центъра на Финикс сияеха от двете страни на магистралата. Карвър се умълча, Макгинис също. Кучето дремеше на задната седалка.

Мислите на Карвър отново се зареяха към спомена, който беше събудила музиката. Зачуди се какво го е накарало да се промъкне по коридора, за да надникне. Знаеше, че отговорът е оплетен дълбоко в най-мрачните му корени. На място, до което не можеше да стигне никой.