Плашило

16. Тъмно влакно

Бяхме намерили сенчесто място до предната стена на един обществен склад и тъкмо се бяхме приготвили за дълго, потно и безплодно чакане, когато извадихме късмет. От портала на Уестърн Дейта излезе мотоциклетист и пое на запад по Макелипс Роуд. Нямаше как да разберем кой е, защото носеше каска, но с Рейчъл познахме кашона, стегнат с ластици на багажника.

— Проследи кашона — нареди Рейчъл.

Запалих двигателя и бързо потеглих по Макелипс. Следенето на мотоциклет с евтина кола под наем не отговаряше на представата ми за добър план, но нямахме алтернатива. Настъпих газта и бързо се доближих на стотина метра от кашона.

— Не се приближавай много! — възбудено възкликна Рейчъл.

— Не се приближавам, само се опитвам да го настигна.

Тя нервно се наведе напред и опря длани на таблото.

— Така няма да се получи. И с четири периодично разменящи се коли е трудно да следиш мотор, а само с една ще е истински кошмар.

Вярно си беше. Моторите с лекота лавират между автомобилите. Повечето мотоциклетисти явно презират самата идея за пътна маркировка.

— Искаш ли да спра и ти да седнеш зад волана?

— Не, просто прави каквото можеш.

През следващите десет минути успях да не изостана от кашона, въпреки постоянно спиращия и потеглящ трафик. След това пак извадихме късмет — мотоциклетът зави по един изход за магистралата и се качи на Двеста и втора към Финикс. Там нямах проблем да поддържам дистанцията. Цели петнайсет километра се движехме с превишена скорост. Следвах го през две ленти и на стотина метра назад. След петнайсет минути той отби по шосе 10, а после по шосе 17 през сърцето на Финикс.

Рейчъл задиша по-спокойно и се отпусна назад на седалката си. Дори реши, че сме се прикрили достатъчно добре, и ми каза да ускоря, за да разгледа по-отблизо мъжа на мотора.

— Това е Мазу — заключи след малко. — Познах го по дрехите.

Втренчих се в мотоциклетиста. Не бях сигурен. Не бях запомнил в такива подробности видяното в бункера. Рейчъл обаче беше — едно от нещата, които я правеха толкова добра в нейната област.

— Щом казваш. Според теб къде отива?

Отново поизостанах, за да не ни забележи.

— Носи кашона на Фреди.

— Знам. Но защо точно сега?

— Може да е в обедна почивка, а може и да е свършил за днес. Има много обяснения.

Нещо във версията й ме смущаваше, ала нямах време да мисля за това. Моторът пресече четири ленти пред мен и се насочи към следващия изход. Повторих маневрата и завих след него, като оставих една кола помежду ни. Хванахме зелен светофар и продължихме на запад по Томас Роуд. Съвсем скоро навлязохме в район със складове, в който малки фирми и художествени галерии се опитваха да завладеят територия, явно отдавна изоставена от промишлени производители.

Мотористът спря пред едноетажна тухлена сграда и слезе от мотора. Спрях до тротоара на половин пряка от сградата. Нямаше почти никакъв трафик и наоколо не бяха паркирани много автомобили. Младежът обаче изобщо не се оглеждаше за преследвачи. Свали си каската — наистина беше Мазу — и я преметна на фара. После откачи ластиците, вдигна кашона от багажника и го понесе към голяма плъзгаща се врата отстрани на постройката.

На верига висеше кръгла тежест като онези, които поставят на щангите. Мазу я хвана и удари с нея по вратата: чух трясъка от половин пряка, при затворени прозорци. Младежът зачака, ние също, ала никой не отвори. Мазу отново блъсна тежестта във вратата и постигна аналогичен отрицателен резултат. Заобиколи до голям прозорец, толкова мръсен, че нямаше нужда от щори, изтърка част от мръсотията с длан и надникна вътре. Нямах представа дали е видял някого, но се върна при вратата и я удари за трети път. Накрая явно му писна, защото хвана бравата и натисна вратата. За негова и наша изненада тя с лекота се плъзна настрани. Оказа се отключена.

Мазу се поколеба и за пръв път се огледа. Погледът му не спря върху колата ми, а бързо се върна върху отворената врата. Чухме го да вика Фреди. След няколко секунди влезе и затвори вратата.

— Какво мислиш? — попитах аз.

— Мисля, че трябва да влезем и ние. Фреди очевидно го няма и кой знае дали Мазу ще заключи, или пък ще реши да вземе нещо важно за следствието. В такава неконтролирана ситуация трябва да сме на място.

Превключих на скорост и изминах оставащата половин пряка до сградата. Рейчъл изскочи навън и забърза към плъзгащата се врата още преди да успея да паркирам. Последвах я.

Тя открехна вратата, колкото да се вмъкнем, и забърза напред в сумрака. Последвах я.

През пет-шест метра в просторното помещение се издигаха стоманени колони, които носеха покрива. Стени от гипсокартон го разделяха на участъци за живот, работа и физически упражнения. Забелязах лежанка с щангите, от които идваше чукалото на вратата. Имаше също баскетболен кош и поне половин игрище място. По-нататък видях скрин и неоправено легло. До една от вътрешните стени имаше хладилник и маса с микровълнова фурна, но не и мивка, печка и каквото и да е друго, напомнящо кухня. Мазу беше оставил кашончето на масата до микровълновата, ала от самия него нямаше и следа.

Настигнах Рейчъл до една от преградите от гипсокартон и до външната стена видяхме работно място. На лавици над бюрото имаше три екрана, под него — компютър. Клавиатурата обаче липсваше. Лавиците бяха задръстени с компютърна литература, кутии от софтуер и електронни части. Мазу го нямаше и там.

— Къде се е дянал? — прошепнах.

Рейчъл вдигна ръка да замълча, отиде до бюрото и разгледа мястото, където трябваше да е клавиатурата.

— Взел я е — каза тихо. — Знае какво можем да…

Прекъсна я звук от пускане на вода в тоалетна. Идваше от отсрещния ъгъл на склада и го последва шум от отваряне на врата. Рейчъл посегна към най-близката лавица, грабна една кабелна връзка, после ме хвана за лакътя и ме затегли към „спалнята“. Застанахме с гръб към междинната стена и зачакахме Мазу. Чувах стъпките му по бетонния под — приближаваха се. Рейчъл мина покрай мен и се приближи до ръба на стената. В момента, в който младежът се появи, тя се хвърли напред, сграбчи го за китката и врата и го метна върху леглото още преди да е разбрал какво става. Той падна тежко по очи и Рейчъл ловко скочи върху гърба му и извика:

— Не мърдай!

— Чакайте! Какво…

— Не се съпротивлявай! Казах да не мърдаш!

Изви ръцете му отзад и бързо ги стегна с кабелната връзка.

— Какво искате? Нищо не съм направил!

— Какво правиш тук?

Той се опита да погледне назад, но Рейчъл заби лицето му в матрака.

— Попитах какво правиш тук!

— Дойдох да донеса нещата на Фреди и просто реших да ползвам кенефа.

— Влизането с взлом е тежко престъпление.

— Не съм влизал с взлом. И нищо не съм откраднал. Фреди няма нищо против. Можете да го попитате.

— Къде е Фреди?

— Не знам. А вие коя сте?

— Няма значение. Кой е Фреди?

— Какво? Той живее тук.

— Какъв е той?

— Не знам. Фреди Стоун. Работим заедно. Тъй де, вече не… ей, ти! Ти си оная жена, дето днес идва на обиколка. Какви ги вършиш бе?

Рейчъл се смъкна от гърба му, защото вече нямаше смисъл да се крие. Мазу се претърколи по гръб и се надигна на лакти. Премести ококорените си очи от Рейчъл към мен и пак ги върна към нея.

— Къде е Фреди? — попита тя.

— Не знам. Никой не го е виждал.

— Откога?

— Ти откога мислиш? Откакто напусна. Какво става бе? Първо ФБР, сега вие двамата. Кои сте вие?

— Не мисли за това. Къде би могъл да иде Фреди?

— Нямам представа. Откъде да знам?

Мазу рязко се изправи, като че ли имаше намерение просто да си тръгне с вързани зад гърба ръце. Рейчъл грубо го блъсна върху леглото.

— Не можете да се държите така с мене! Даже ми се струва, че не сте ченгета. Искам адвокат.

Тя заплашително пристъпи към леглото и заговори тихо и спокойно:

— Щом не сме ченгета, защо смяташ, че ще ти осигурим адвокат?

В очите на Мазу проблесна страх: беше разбрал, че се е натъкнал на нещо, от което може би няма да успее да се измъкне.

— Вижте, ще ви кажа всичко, каквото знам. Само ме пуснете.

Аз продължавах да се облягам на стената и се опитвах да си придам вид, сякаш това е поредният ми работен ден, в който хората понякога стават случайни жертви в нормалния ход на нещата.

— Къде мога да намеря Фреди? — попита Рейчъл.

— Нали ви казах! — изхленчи Мазу. — Не знам. Щях да ви кажа, ако знаех, ама не знам!

— Фреди хакер ли е?

Тя посочи стената, зад която беше бюрото.

— По-скоро трол. Обича да се ебава с хората, прави им гадости.

— Ами ти? Правил ли си такива неща с него? Не лъжи.

— Веднъж. Ама не ми хареса да прецаквам хората без причина.

— Как се казваш?

— Матю Мардсън.

— Добре, Матю Мардсън. Ами Деклън Макгинис?

— Какво Макгинис?

— Къде е?

— Не знам. Бил пратил имейл, че е болен и ще си остане вкъщи.

— Вярваш ли на това?

Той сви рамене.

— Не знам. Сигурно.

— Някой разговарял ли е с него?

— Не знам. Тия неща са над моето ниво.

— Това ли е всичко?

— Всичко, което знам!

— Тогава се изправи.

— Какво?

— Изправи се и се обърни с гръб към мен.

— Какво ще правите?

— Казах да се изправиш и да се обърнеш. Няма значение какво ще правя аз.

Мазу неохотно се подчини. Ако можеше, щеше да завърти глава на сто и осемдесет градуса, за да следи Рейчъл. Обаче трябваше да се задоволи с близо сто и двайсет.

— Казах ви всичко, което знам — отчаяно изломоти той.

Рейчъл пристъпи към него и заговори в ухото му:

— Ако разбера, че си ни излъгал, ще те намеря.

После го хвана за кабелната връзка, дръпна го покрай стената в работния участък, взе ножица от лавицата и преряза връзката.

— Махай се оттук и не казвай на никого за случилото се. Ако се раздрънкаш, ще разберем.

— Няма. Обещавам.

— Върви!

Той едва не се подхлъзна на гладкия под, докато се обръщаше към вратата. Разстоянието беше голямо и гордостта му го напусна на три метра от свободата. Мазу ги взе тичешком, отвори вратата и я затръшна след себе си. След пет секунди чух рева на мотора.

— Хареса ми как го метна на леглото — отбелязах. — Струва ми се, че вече съм виждал нещо подобно.

Рейчъл бегло се усмихна и отново стана делова.

— Не знам дали ще изтърчи при ченгетата, но предлагам да не се мотаем дълго тук.

— Тогава да си плюем на петите.

— Не, още не. Ще поогледаме, ще видим какво можем да открием за този тип. Десет минути, после се махаме. Не оставяй отпечатъци.

— Страхотно. И как да го постигна?

— Ти си репортер. Носиш ли вярната си химикалка?

— Естествено.

— Ами тогава я използвай. Десет минути.

Но не ни трябваха десет минути. Съвсем скоро стана ясно, че липсва всичко дори далечно свързано с личността на Фреди Стоун. Като използвах химикалката си, за да отварям шкафове и чекмеджета, установих, че са празни или съдържат кухненски прибори и опаковки с храна. В хладилника нямаше почти нищо. Във фризера открих няколко кутии замразена пица и празна форма за лед. Проверих в и под бюфета. Нищо. Надникнах под леглото и между матрака и скарата. Пак същото. Даже кошчетата за боклук бяха празни.

— Да вървим — каза Рейчъл.

Изправих се и видях, че тя вече е до вратата. Носеше под мишница кашончето, който беше оставил Мазу. Спомних си, че вътре има няколко флаша. Може би те съдържаха нужната ни информация. Затворих фризера и побързах след нея, ала когато излязох, тя не беше при колата. Обърнах се и я зърнах да завива зад ъгъла на сградата.

— Ей!

Затичах след нея. Рейчъл решително крачеше по уличката.

— Къде отиваш?

— Вътре имаше три кошчета — извика тя през рамо. — И трите празни.

И спря до първия от двата големи контейнера, поставени в ниши от двете страни на уличката. Когато я настигнах, ми подаде кашона на Фреди Стоун.

— Подръж го.

Отметна тежкия стоманен капак и той с трясък се блъсна в задната стена. Надникнах в кашончето и видях, че някой, навярно Мазу, е взел цигарите. Съмнявах се, че ще липсват на Фреди.

— Нали провери в кухненските шкафове? — попита Рейчъл.

— Да.

— Имаше ли чували за смет?

Трябваше ми време, за да загрея.

— Хм, да, да, в един кашон под мивката.

— Черни или бели?

— Хм…

Затворих очи и се опитах да си представя какво съм видял под мивката.

— Черни. Черни с червена лента за стягане.

— Добре. Това ни улеснява.

Вече ровеше в контейнера. Беше наполовина пълен и вонеше отвратително. Повечето боклуци не бяха в чували, а бяха изхвърлени направо от кофите.

Имаше много строителни отпадъци. Останалото бе гнилоч.

— Да проверим в другия.

Пресякохме уличката до отсрещната ниша. Оставих кашона на земята и отворих тежкия капак. Смрадта беше още по-силна и в първия момент си помислих, че сме открили Фреди Стоун. Отдръпнах се и се извърнах, задишах през устата, за да се избавя от миризмата.

— Не бой се, не е той — успокои ме Рейчъл.

— Откъде знаеш?

— Знам как вони разлагащ се труп. Още по-гадно е.

В контейнера имаше найлонови чували, поне половината черни. Повечето бяха съдрани и от тях се изсипваше зловонен боклук.

— Твоите ръце са по-дълги — каза Рейчъл. — Извади черните.

— Ризата ми е чисто нова — опитах се да възразя, докато бърках вътре.

Измъкнах всички черни чували, които не бяха скъсани и съдържанието им не се виждаше. Рейчъл почна да ги отваря — раздираше найлона така, че боклукът да не се изсипе. Все едно им правеше аутопсия.

— Разкъсвай ги и ти и не смесвай боклука от различни чували — нареди ми.

— Ясно. Какво търсим? Не знаем даже дали са от жилището на Стоун.

— Така е, но трябва да ги прегледаме. Може нещо да се върже.

Първият чувал, който отворих, съдържаше главно конфети от нарязани документи.

— Виж какво открих.

Рейчъл се обърна да погледне.

— Може да са негови. До бюрото имаше машина за унищожаване на документи. Отдели този чувал настрани.

Подчиних се и продължих със следващия. Вътре имаше обикновен домашен боклук. Веднага познах една от празните кутии от храна.

— И това е негово. Във фризера имаше същите пици за микровълнова.

Тя отново погледна към мен.

— Добре. Търси нещо лично.

Нямаше нужда да ми го казва, ала не възразих и предпазливо бръкнах в чувала. Всичко идваше от кухнята. Кутии от храна, консерви, гнили бананови кори и огризки от ябълки. Установих, че не е чак толкова зле, колкото би могло. В склада имаше само микровълнова фурна. Това ограничаваше възможностите за избор и храната идваше в чисти опаковки, които можеха да се затворят херметично, преди да бъдат изхвърлени.

На дъното на чувала имаше вестник. Внимателно го извадих, като си мислех, че датата на изданието може да ни ориентира кога е изхвърлен чувалът. Вестникът беше сгънат на четири, за да е удобен за носене. Оказа се „Лас Вегас Ривю Джърнъл“ от предишната сряда. Денят, в който бях във Вегас.

Разгънах го и на първа страница видях снимка на мъж, чието лице беше надраскано с черен маркер. Някой му бе нарисувал слънчеви очила, дяволски рога и съответната остра брадичка. Върху снимката имаше следа от чаша кафе, която частично скриваше името, написано със същия маркер.

— Намерих вегаски вестник, върху който е написано име.

Рейчъл веднага вдигна очи от чувала, в който ровеше.

— Какво име?

— Зацапано е с отпечатък от кафена чаша. Джорджет някоя си. Започва с „В“ и свършва на „ман“.

Вдигнах вестника и го обърнах към нея. Тя го погледна и по очите й видях, че е познала името.

— Това е! Ти го откри.

— Какво съм открил?

— Той е нашият човек. Спомняш ли си имейла до затвора в Или, заради който преместили Огълви в изолатора? От секретарката на директора.

— Да.

— Тя се казва Джорджет Брокман.

Все още клекнал до разкъсания чувал, се вторачих в Рейчъл, докато логически подреждах фактите. Имаше само една причина Фреди Стоун да напише това име върху ласвегаски вестник. Беше ме проследил до Вегас и знаеше, че отивам в „Или“, за да разговарям с Огълви. Той бе човекът, който искаше да ме изолира насред пустошта. Бакенбарда. Неизвестният извършител.

Рейчъл дръпна вестника от ръката ми. Заключенията й бяха същите като моите.

— Той те е следил в Невада. Открива името й и си го записва, докато хаква база данните на затвора. Това е връзката, Джак. Ти успя!

Изправих се.

— Ние успяхме, Рейчъл. А сега?

Тя отпусна вестника и на лицето й се изписа тъжно изражение.

— Мисля, че повече нищо не бива да пипаме тук. Трябва да повикаме Бюрото.

Отлично оборудваното ФБР винаги е готово за всичко. Час след като Рейчъл се обади в регионалния офис, бяхме разделени в помещения за разпити в превозно средство с големината на автобус, паркирано пред жилището на Фреди Стоун. Вътре ни разпитваха агенти, докато техни колеги търсеха в склада и на съседната уличка още следи от участието на Стоун в убийствата, както и податки за местонахождението му в момента.

Естествено, във ФБР не ги наричаха „помещения за разпити“ и щяха да възразят срещу името, което дадох на тази преоборудвана каравана — „Гуантанамо Експрес“.

Наричаха я „мобилен център за разговор със свидетели“.

Отведоха ме в куб без прозорци с размери три на три. Разпитваше ме агент Джон Бантъм, едър здравеняк, който сякаш изпълваше цялото помещение. Крачеше пред мен и периодично се пляскаше по бедрото с бележника си, струва ми се, за да ме накара да си мисля, че следващата му мишена може да е главата ми.

Въртя ме на шиш цял час — разпитваше ме как съм направил връзката с Уестърн Дейта и за всичките ни ходове с Рейчъл. През цялото време следвах съвета, който ми даде тя, преди да пристигнат федералните сили: „Не лъжи. Престъпление е да лъжеш федерален агент. Щом го извършиш, вече са те пипнали. Не лъжи за нищо“.

Затова казвах истината, но не цялата. Отговарях само на зададените ми въпроси и не разкривах подробности, за които не съм изрично попитан. Бантъм изглеждаше ядосан, че все не може да ми зададе правилния въпрос. Пот покриваше черната му кожа. Помислих си, че е въплъщение на яда на цялото Бюро от факта, че един вестникарски репортер е направил връзка, която те са пропуснали. Така или иначе, той не беше доволен от мен. Разговорът ни премина от приветливо събеседване в напрегнат разпит и този разпит продължаваше ли, продължаваше.

Накрая чашата преля и станах от сгъваемия стол, на който бях настанен. Дори когато се изправих, Бантъм пак стърчеше цели петнайсет сантиметра над мен.

— Вижте, казах ви всичко, което знам. Имам да пиша репортаж.

— Седнете, Не сме свършили.

— Това е доброволен разговор. Не сте този, който ще ми каже кога е свършил. Отговорих на всичките ви въпроси и сега само ги повтаряте, опитвате се да ме вкарате в противоречие. Това няма да се случи, защото ви казах истината. Може ли вече да си вървя?

— Мога да ви арестувам на мига, задето сте влезли с взлом и сте се представили за федерален агент.

— Е, щом ще си измисляте, можете да ме арестувате за каквото си щете. Но аз не съм влязъл с взлом.

Последвах друг човек в склада, когато го видяхме да влиза и решихме, че може да извърши престъпление. И не съм се представял за федерален агент. Онзи хлапак може и да ни е взел за агенти, но никой от нас не е казвал или вършил нещо, с което да сме дали основания за това.

— Седнете. Не сме приключили.

— Според мен приключихме.

Бантъм удари с бележника по крака си и се обърна с гръб към мен. Отиде при вратата, после пак се обърна.

— Трябва да отложите публикуването на репортажа си.

Кимнах. Най-после бяхме стигнали до въпроса.

— Ето за какво била цялата работа! Целият този разпит. И всичките ви заплахи.

— Това не беше разпит. Повярвайте ми, иначе щяхте да разберете.

— Няма значение. Не мога да отложа публикуването на репортажа. Това е важен напредък във важно разследване. Пък и ако лицето на Стоун се появи в медиите, ще го заловите по-лесно.

Той поклати глава.

— Още не. Нужно ни е едно денонощие, за да анализираме всичко, което открихме тук и на другите места. Трябва да го направим, преди той да научи, че сме по следите му. После лицето му спокойно може да се появи в медиите.

Седнах на сгъваемия стол. Обмислях възможностите. Бях длъжен да обсъждам подобни сделки с редакторите си, но вече бях отминал този етап. Това беше последният ми репортаж и разчитах само на собствената си преценка.

Бантъм взе един облегнат на стената стол, разгъна го и седна за пръв път от началото на разпита. Точно срещу мен.

Погледнах си часовника. Наближаваше четири. Редакторите в Лос Анджелис скоро щяха да се съберат на ежедневната си планьорка и да подготвят първата страница за следващото издание.

— Ето какво ще направя — взех решение накрая. Днес е вторник. Ще изчакам с репортажа и ще го напиша утре за изданието в четвъртък. Няма да го пуснем на уебсайта и телеграфните агенции няма да го разпространят преди четвъртък сутринта. По телевизиите ще се появи още по-късно.

Пак си погледнах часовника.

— Това ще ви даде цели трийсет и шест часа. Най-малко.

Бантъм кимна.

— Добре. Мисля, че ще ни стигнат.

И понечи да се изправи.

— Почакайте, това не е всичко. Ето какво искам в замяна. Логично е да искам изключителните права. Този напредък в следствието е благодарение на мен, затова материалът е мой. Никакво изтичане на информация, никакви пресконференции, преди репортажът ми да излезе на първа страница на „Таймс“.

— Това не е проблем. Ще…

— Не съм свършил. Има още. Искам достъп. Искам да бъда включен в системата. Искам да знам какво става. Искам да участвам.

Той се подсмихна и поклати глава.

— Не можете да участвате. Ако искате да участвате, вървете в Ирак. Ние не включваме цивилни лица, особено репортери, в разследванията си. Това може да е опасно и усложнява всичко. А може и да провали съдебното преследване.

— Тогава нямаме сделка и трябва веднага да се обадя на своя редактор.

Бръкнах в джоба си да извадя мобилния си телефон. Жестът ми беше театрален, но се надявах да окаже нужното въздействие.

— Добре, почакайте — спря ме Бантъм. — Аз не мога да взема това решение. Стойте тук, скоро ще се върна.

Той се изправи и тръгна към вратата, после отново се обърна към мен.

— Нали няма да бързате да се обаждате по телефона?

— Зависи колко ще ме държите тук.

Агентът кимна, излезе и затвори вратата. Станах и натиснах бравата. Както предполагах, беше заключено. Извадих джиесема си и проверих дисплея. Нямаше сигнал. Толкова за театралния ми жест. Звукоизолацията на куба сигурно спираше вълните и Бантъм го знаеше. Молбата му да не се обаждам по телефона явно бе само феберейска тактика за психологически натиск.

Останах на твърдия сгъваем стол още цял час. От време на време силно хлопах по вратата или крачех из тясното помещение като Бантъм. Изолацията започваше да ми въздейства. Все си поглеждах часовника и проверявах телефона, макар да знаех, че няма сигнал и че това положение няма да се промени. По някое време реших да проверя параноичната си теория, че ме наблюдават и подслушват. Отворих джиесема и обиколих ъглите като човек, който следи гайгеров брояч. В третия ъгъл се престорих, че съм хванал сигнал, набрах някакъв номер и поведох възбуден разговор с моя редактор: съобщих му, че съм готов да продиктувам репортаж за важен напредък в идентифицирането на серийния убиец.

Бантъм обаче не се втурна във фургона и това доказваше една от две възможности. Или помещението не се подслушваше, или агентите, които ме наблюдаваха, знаеха, че мобилната ми връзка е блокирана и не съм в състояние да проведа такъв разговор.

В 17:15 вратата най-после се отвори. Само че не влезе Бантъм. А Рейчъл Уолинг. Изправих се. Очите ми сигурно издадоха изненадата ми, ала успях да озаптя езика си.

— Седни, Джак — каза тя.

Поколебах се, но се подчиних.

Рейчъл се настани на стола срещу мен. Погледнах я и посочих тавана, като въпросително повдигнах вежди.

— Да, слушат ни — потвърди тя. — И ни наблюдават. Но можеш да говориш свободно, Джак.

Свих рамене.

— Е, нещо ми подсказва, че си понатежала, откакто се видяхме последния път. Дали не е от служебната карта и пистолета?

Тя кимна и каза:

— Всъщност още нямам служебна карта и пистолет, но скоро ще получа.

— Не ми казвай, ще се сетя! Открила си Осама бен Ладен в Грифит Парк?

— Не точно.

— Но са те върнали на работа.

— Формално оставката ми още не е подписана. Бюрокрацията действа мудно, нали знаеш. Извадих късмет. Позволиха ми да я оттегля.

Наведох се напред и прошепнах:

— Ами самолетът?

— Няма нужда да шепнеш. Самолетът вече не е проблем.

— Надявам се, че го имаш в писмена форма.

— Имам всичко, което ми трябва.

Кимнах. Разбирах за какво става дума. Беше използвала всичките си възможности за оказване на натиск, за да сключи сделка.

— Значи искат в пресата да излезе, че неизвестният извършител е разпознат като Фреди Стоун от агент, а не от човек, когото току-що са изхвърлили от Бюрото.

— Нещо подобно. Сега ми възложиха да се заема с теб. Няма да те допуснат в системата, Джак. Това е гаранция за катастрофа. Спомняш си какво се случи с Поета.

— Сега е друго.

— Въпреки това няма да се получи.

— Виж, може ли да излезем от този куб? Може ли просто да се разходим някъде, където няма скрити камери и микрофони?

— Естествено.

Рейчъл стана, отиде до вратата, почука два пъти и след кратка пауза още веднъж. Отвън отвориха незабавно. Когато излязохме в тесния коридор, водещ към предната част и изхода на автобуса, забелязах, че Бантъм е зад вратата. Почуках по същия начин като Рейчъл и въздъхнах:

— Ех, да бях знаел комбинацията! Можех да си тръгна още преди час.

Той не намери в репликата ми нищо смешно. Изхъмках и последвах Рейчъл навън.

Около склада и уличката все още кипеше оживление. Неколцина агенти и криминалисти събираха веществени доказателства, правеха измервания и снимки, водеха си записки върху клипбордове.

— Всички тези хора… намериха ли нещо, което ние да сме пропуснали?

Тя се усмихна лукаво.

— Засега не.

— Бантъм спомена, че Бюрото претърсва и други места — в множествено число. Кои?

— Виж, Джак, преди да поговорим, трябва да изясним нещо. Ти не си включен в системата и не участваш в следствието. Аз съм твоята свръзка, твоят източник, стига да отложиш публикуването на репортажа с един ден, както си предложил.

— Предложението е в сила при пълен достъп.

— Стига, Джак, това е невъзможно. Но имаш мен и можеш да ми вярваш. Върни се в Лос Анджелис и утре напиши репортажа си. Ще ти разкажа всичко, което мога.

— Виж, тъкмо от това се опасявах — казах. — Ще ми разкажеш всичко, което можеш. Кой определя какво можеш да ми разкажеш?

— Ще ти разкажа всичко, което знам.

— Но дали ще знаеш всичко?

— Стига, Джак. Престани със семантичните анализи. Вярваш ли ми? Нали така каза миналата седмица, когато изневиделица ми позвъни от пустинята?

Вгледах се в очите й за миг, после се обърнах към уличката.

— Разбира се, че ти вярвам.

— Тогава не ти трябва повече. Върни се в Лос Анджелис. Утре ми се обаждай всеки час, ако искаш, и ще ти разказвам всичко, което знаем. Ще си в крачка до последния момент, в който пуснеш репортажа във вестника. Историята ще е твоя и на никой друг. Обещавам ти го.

Не отговорих. Взирах се в уличката, където неколцина агенти и криминалисти правеха дисекция на откритите от нас черни чували. Документираха всеки отделен боклук като археолози на разкопки в Египет.

Рейчъл започваше да губи търпение.

— Уговорихме ли се, Джак?

Погледнах я.

— Да, уговорихме се.

— Единствената ми молба е, когато напишеш репортажа, да ме представиш като агент. Да не споменаваш за оставката ми и нейното оттегляне.

— Ти ли го искаш, или Бюрото?

— Има ли значение? Ще го направиш ли?

Кимнах.

— Да, Рейчъл, ще го направя. Тайната ти е на сигурно място.

— Благодаря.

Обърнах се към нея.

— Какво става в момента? Какви са тези други места, за които спомена Бантъм?

— Имаме агенти в Уестърн Дейта и в дома на Деклън Макгинис в Скотсдейл.

— И какво казва Макгинис?

— Засега нищо. Няма го.

— Изчезнал ли е?

Рейчъл сви рамене.

— Не сме сигурни дали е изчезнал доброволно, или насилствено, но го няма. Заедно с кучето му. Възможно е след посещението на агентите в четвъртък самият той да е направил някакво разследване. Може да е стигнал прекалено близо до Стоун и Стоун да е реагирал. Има и друга възможност.

— Да действат заедно ли?

Тя кимна.

— Да, в екип. Макгинис и Стоун. И да са заедно, където и да се намират.

Замислих се за това. Имаше прецеденти. Хилсайдският удушвач всъщност се оказа двама братовчеди. И преди, и след тях имаше серийни убийци, действали в екип. Сещах се за Битейкър и Норис. Двама от най-отвратителните сексуални престъпници в историята някак си се бяха намерили и се бяха събрали в Калифорния. Бяха записвали на касети изтезанията на жертвите си. Веднъж един полицай ми даде запис на такъв „сеанс“, проведен в каравана. Изключих го още след първия писък на паника и болка.

— Разбираш ли, Джак? Затова ни е нужно време, преди да се включат медиите. И двамата са имали лаптопи и са ги взели със себе си. Обаче са имали и настолни компютри в Уестърн Дейта, и те са при нас. В момента от Куонтико пристига ГИЕУ. Ще кацнат след…

— Какво е ГИЕУ?

— Група за извличане на електронни улики. В момента пътуват насам със самолет. Ще се заемат със системата на Уестърн Дейта и ще видим какво ще научим. Спомни си и какво вече успяхме да установим днес. Онази сграда се подслушва и наблюдава. Архивираните записи също би трябвало да ни помогнат.

Кимнах. Все още си мислех за Макгинис и Стоун, които действаха като екип. Екип убийци.

— Ти на какво мнение си? — попитах. — Един ли е неизвестният извършител, или са двама?

— Още не съм готова да отговоря със сигурност. Според мен обаче са екип.

— Защо?

— Нали се сещаш за версията, която измислихме онази вечер? Неизвестният извършител идва в Лос Анджелис, примамва Анджела в дома ти, убива я и взима самолет за Лас Вегас, за да те проследи.

— Да.

— Ами, Бюрото провери всички самолети, излетели от международното летище и Бърбанк за Вегас онази нощ. Само четирима пътници са си купили билети на момента. Всички останали са имали резервации. Наши агенти открили и разпитали трима от тях. Чисти са. Четвъртият, естествено, си ти.

— Може да е пътувал с кола.

Тя поклати глава.

— Възможно е. Но тогава защо е пратил пистолета по куриерска служба? Разбираш ли? Пратката има смисъл само ако е пътувал със самолет или я е получил някой друг.

— Партньорът му.

Всичко започваше да ми се струва логично.

— Значи Анджела влиза в сайта капан и ги предупреждава. Те прочитат електронната й поща. Прочитат и моята. И в отговор единият заминава за Лос Анджелис, за да се погрижи за нея, а другият — за Вегас, за да се погрижи за мен.

— Да. Така виждам нещата.

— Чакай, чакай. Ами телефонът й? Нали Бюрото е установило, че убиецът ми се е обадил по нейния телефон от вегаското летище? Как е стигнал телефонът…

— С куриерската пратка. Пратил е твоя пистолет и нейния телефон. Знаели са, че така още по-тясно ще те свържат с убийството й. След твоето самоубийство полицията е щяла да открие нейния телефон в стаята ти. После, след като планът им се провалил, Стоун ти се е обадил от летището. Може просто да му се е приказвало, но може и да е искал да ти внуши, че има само един убиец, който е отишъл от Лос Анджелис във Вегас.

— Стоун ли? Искаш да кажеш, че Макгинис е отишъл в Лос Анджелис при Анджела, а Стоун — във Вегас при мен.

— Да. Ти каза, че мъжът с бакенбардите е най-много на трийсет. Стоун е на двайсет и шест, а Макгинис — на четирийсет и шест. Можеш да се дегизираш, но е много трудно да скриеш възрастта си, без да се издадеш. И е много по-трудно да се престориш на по-млад, отколкото на по-стар. Басирам се, че твоят човек с бакенбардите е Стоун.

Беше логично.

— Има още нещо, което показва, че си имаме работа с екип — продължи Рейчъл. — През цялото време е било пред очите ни.

— А именно?

— Нещо недоизяснено в убийството на Дениз Бабит. Оставили са я в багажника на собствената й кола в южната част на Лос Анджелис, където я е открил Алонзо Уинслоу.

— И какво?

— Ако убиецът е действал сам, как е напуснал района, след като е оставил колата й? Било е късно през нощта в квартал, населен предимно с чернокожи. Автобус ли е взел, или е повикал такси и го е изчакал на тротоара? Родия Гардънс е на километър и половина от най-близката спирка на метрото. Бял мъж пеша посред нощ в квартал на чернокожи? Съмнявам се. Завършекът на едно толкова добре подготвено убийство не може да е планиран така. Нито една от тези версии не звучи много логично.

— Значи някой е откарал онзи, който е оставил колата й на паркинга.

— Позна.

Кимнах и замълчах, обмислях новата информация.

— Трябва да се залавям за работа, Джак — каза Рейчъл. — А ти трябва да излетиш за Лос Анджелис.

— Каква е задачата ти? Освен мен, имам предвид.

— Ще работя с ГИЕУ в Уестърн Дейта.

— Затворили ли са фирмата?

— Повече или по-малко. Пратили са всички да си вървят вкъщи, освен персонала, необходим да поддържа системите и да помага на колегите от ГИЕУ. Карвър в бункера, струва ми се, и О’Конър горе, може би и още неколцина.

— Това ще ги съсипе.

— Нищо не можем да направим. Пък и щом президентът на компанията и неговият млад помощник са ровили в архивираната информация, за да търсят жертви за общите си смъртоносни наклонности, мисля, че клиентите им имат право да го знаят. Пък каквото ще да става.

— Ясно.

— Трябва да тръгваш, Джак. Казах на Бантъм, че ще се справя сама. Иска ми се да те прегърна, но сега не е моментът. И внимавай много. Обаждай ми се за всичко и естествено, веднага ако някой от тези двамата ти се обади пак.

Кимнах.

— Добре. Ще се върна в хотела да си взема багажа. Да ти запазя ли стаята?

— Не, сега ми плаща Бюрото. Остави куфара ми на рецепцията. По-късно ще ида да си го прибера.

— Добре, Рейчъл. И ти внимавай много.

Докато се обръщах към колата си, я стиснах за китката. Не ми пукаше, че Бантъм или някой друг агент от автобуса може да ни гледа.

След минути вече виждах склада в огледалото. Саутуест Еърлайнс ме бяха включили в списъка на чакащите за полет до Лос Анджелис, ала не можех да се съсредоточа върху нищо друго, освен върху мисълта, че неизвестният извършител всъщност са двама убийци, действащи в съдружие.

Тази мисъл, че двама души действат на една и съща дължина на вълната на сексуалния садизъм и убийството, усилваше ужаса, пораждан от такива страшни неща, повече от двойно. Спомних си термина, използван от Йоланда Чавес по време на обиколката в Уестърн Дейта. „Тъмно влакно“. Можеше ли да има нещо по-дълбоко и тъмно в човешката същност от желанието да бъдат споделени неща като сполетелите Дениз Бабит и другите жертви? Съмнявах се. Самата мисъл ме вледеняваше до дъното на душата ми.