Плашило

20. Плашило

Карвър чакаше в мрак. В ума му хаотично се лутаха мисли. Толкова много, че не беше сигурен кои спомени са истински и кои — измислени.

Кълбяха се в ума му като дим и като дим отлитаха. Нищо не оставаше там. Нищо, за което да успее да се хване.

От време на време чуваше гласове, ала не ги разбираше. Бяха като приглушени разговори наоколо. Никой не му говореше. Говореха около него. Когато задаваше въпроси, никой не му отговаряше.

Все още имаше музиката си и само тя го спасяваше. Чуваше я и се опитваше да припява, но често нямаше глас и можеше само да тананика.

„Това е краят… прекрасен приятел, краят…“

Струваше му се, че му пее гласът на баща му. Бащата, когото не познаваше, идваше при него с благодатната музика.

Като в църква.

Изпитваше ужасна болка. Като брадва, забита в средата на челото му. Безмилостна болка. Чакаше някой да я спре. Да го избави от нея. Ала никой не идваше. Никой не го чуваше.

Чакаше в мрак.