Плашило

19. Бейкърсфийлд

От събитията в Мейса изтекоха почти два месеца. И все пак тези събития са живи в паметта и въображението ми.

Сега пиша. Всеки ден. Обикновено всеки следобед си намирам оживено кафене, в което отварям лаптопа си. Установих, че не мога да работя на тишина. Нещо трябва да ме разсейва и наоколо да има фонов шум. Трябва да се доближавам колкото може повече до писането в редакция. Явно имам нужда от гюрултията на разговорите, звъна на телефони и тракането на клавиатури, за да се чувствам като у дома. Естествено, това е изкуствен заместител. В кафенетата го няма другарството. Няма усещане за „ние срещу света“. Тези неща, сигурен съм, винаги ще ми липсват.

Сутрините запазвам за проучвания върху моя обект, Уесли Джон Карвър общо взето си остава загадка, но стигам все по-близо до същността му. Докато той живее в здрачния свят на комата в болницата на Градския изправителен център в Лос Анджелис, аз се приближавам към него.

Част от това, което знам, идва от ФБР. Бюрото продължава да работи по случая в Аризона, Невада и Калифорния. Но повечето информация открих сам. От няколко източника.

Карвър е бил високоинтелигентен убиец с проницателно разбиране за самия себе си. Хитър и пресметлив, той манипулирал хората, прониквайки в техните най-дълбоки и тъмни желания. Дебнел в уебсайтове и чатрумове, откривал потенциални ученици и жертви и ги проследявал през лабиринтните портали на дигиталния свят. После установявал „случаен“ контакт в реалността. И ги използвал или убивал. Или и двете.

Правел го години наред — много преди Уестърн Дейта и труповете в багажниците да привлекат вниманието. Марк Куриър бил само последният от дълга върволица ученици.

И все пак списъкът със зловещите дела на Карвър не може да засенчи стоящите зад тях мотиви. Моят нюйоркски редактор ми го повтаря при всеки разговор. Трябва да разкажа повече, отколкото се е случило. Трябва да обясня защо. Пак става дума за широта и дълбочина. Свикнал съм с тях.

Засега съм научил следното. Карвър израснал като само дете, без да познава баща си. Майка му била стриптийзьорка и в детството му двамата постоянно обикаляли Лос Анджелис, Сан Франциско и Ню Йорк. Наричали такива деца „бебетата от съблекалнята“ — надзирателки, гримьорки и други танцьорки се грижели за него зад кулисите, докато майка му се трудела под прожекторите. Имала постоянен номер, носела сценичното име Лосанджелисчанката и танцувала само под музиката на култовата лосанджелиска група на онова време, Дорс.

Има данни, че Карвър многократно е малтретиран сексуално от хората, на които го оставяли в съблекалнята, и че често спял в същата хотелска стая, в която майка му забавлявала мъже за пари.

Най-важното обаче е, че майка му се разболяла от неизвестна дегенеративна болест на костите, което застрашавало прехраната й. Когато не танцувала и била далеч от професионалния си свят, често носела шини, за да не натоварва отслабващите си сухожилия и стави. И малкият Уесли редовно трябвало да й закопчава ремъците.

Този портрет е мрачен и угнетяващ, ала не предполага серийни убийства. Тайните съставки на този карциноген още не са открити — нито от мен, нито от ФБР. Остава да узнаем какво е накарало ужасите от детството на Карвър да пуснат метастази и да се превърнат в рака от неговите по-късни години. Но Рейчъл често ми припомня любимата си реплика от един филм на братя Коен: „Никой не познава никого, не чак толкова добре“. Според нея никога няма да разберем какво е пратило Уесли Карвър по поетия от него път.

Днес съм в Бейкърсфийлд. Четвърти ден подред ще прекарам утрото с Карън Карвър и тя ще ми разкаже спомените си за сина си. Не го е виждала и чувала от деня, в който на осемнайсет заминал за Масачузетския технологичен институт, но информацията й за ранните му години и готовността й да я споделя с мен ме доближават към отговора на въпроса защо.

Утре ще се прибера вкъщи. Засега ще приключа разговорите с прикованата на инвалидна количка майка на убиеца. Имам да провеждам други проучвания и крайният срок за книгата ми наближава. Нещо повече, минаха пет дни, откакто не съм виждал Рейчъл, и ми става все по-трудно да понасям раздялата ни. Започнах да вярвам в теорията за единствения куршум и просто трябва да се върна у дома.

Междувременно прогнозата за Уесли Карвър не е добра. Лекарите, които се грижат за него, смятат, че никога няма да дойде в съзнание, че куршумът на Рейчъл го е потопил във вечен мрак. Той мърмори и понякога тананика на затворническото си легло, но само толкова.

Някои настояваха да бъде даден под съд, осъден и екзекутиран дори в това състояние. Други обявиха тази идея за варварска, в колкото и отвратителни престъпления да е обвинен. По време на неотдавнашна демонстрация пред изправителния център в Лос Анджелис една група носеше лозунги „Дръпнете щепсела на убийствата“, докато други гласяха „Животът е свещен“.

Чудя се какво би си помислил за това Карвър. Дали щеше да го развесели? Или щеше да намери в него утеха?

Знам само, че не мога да се избавя от образа на Анджела Кук, потъваща в мрака с отворени уплашени очи. Вярвам, че Уесли Карвър вече е осъден в някакво по-висше съдилище. И излежава доживотна присъда без право на помилване.