Пожелай ме скъпа

ГЛАВА ПЪРВА

Саманта крачеше като обезумяла из стаята, но когато съзря образа си в огромното овално огледало над камината, рязко спря. Стоеше точно в средата на просторния апартамент, достатъчно далеч от огледалото, за да може да се види в цял ръст. В очите й проблясваха опасни искрици. Не осъзнаваше колко предизвикателно красива изглежда в стилния си тъмнозелен костюм от тафта, обшит с черно кадифе. Косата й бе в пълен безпорядък, а две непокорни кестеняви къдрици падаха чак до тънката й талия. А бе прекарала цял час, докато успее да подреди гъстата си копринена коса в сложна прическа.

Саманта скръцна ядосано със зъби и продължи да крачи възбудено из големия хотелски апартамент, който бе наела заедно с Жанет Олстън. Жанет бе излязла, но дори и да беше тук, Саманта не би се опитала да скрие гнева си. Обикновено се въздържаше пред дребното русо момиче, стараейки се да не издава буйния си темперамент, но в този момент бе твърде разгневена, за да се замисля за тези неща. Отново спря да крачи напред-назад, застана точно пред огромното огледало и впери поглед в изображението си. Отвърнаха й гневните пламъци в две изумително красиви изумруденозелени очи.

— Видя ли какво направи сега, Саманта Блекстоун Кингсли? — изсъска тя на младата жена в огледалото. — Отново му позволи да те разстрои и обърка. По дяволите! — Саманта често ругаеше на испански, тъй като го владееше толкова добре, колкото и английския.

С енергично движение забоде двете къдрици на мястото им, без да се интересува повече дали изглежда добре или не. Така или иначе зелената й кадифена шапка щеше да скрие недостатъците във фризурата й. Щеше да я сложи точно преди да излезе. Ако излезеше изобщо. Ако Ейдриън дойдеше да я вземе, за да отидат в ресторанта.

Беше закъснял с един час. ЕДИН ЧАС! Стомахът й се обади, напомняйки й, че е гладна, което я ядоса още повече. Защо беше казала на Жанет, че ще чака брат й тук? Трябваше да тръгне с Жанет. Но не, Саманта искаше на всяка цена да използва шанса си да остане насаме с Ейдриън. От дълго време изглеждаше, че изобщо няма да й се отдаде такава възможност. Обичаше Ейдриън, обожаваше го, а как по друг начин да му покаже какво чувства, ако не останеше насаме с него поне за мъничко? Но Ейдриън закъсня. Винаги закъсняваше, но този път Саманта бе много разстроена и разгневена от този факт.

Този път имаше шанса да остане насаме с Ейдриън, и то за по-дълго време, а той бе развалил всичко, като закъсня. Когато той дойдеше, АКО дойдеше, нищо чудно да му изкрещи в лицето какво мисли за него! По дяволите!

Защо бе избрала именно него, за да се влюби? Префиненият, изтънчен Ейдриън. Той бе представителен, и при това много красив. Не беше много висок, но притежаваше едро мускулесто тяло.

Той щеше да стане неин съпруг. Разбира се, Ейдриън още не знаеше това. Но Саманта го разбра още в момента, когато го видя за пръв път, преди две години. Откакто бе дошла да живее с баща си преди десет години, едва деветгодишна, всичко ставаше по нейната воля. Бе свикнала да получава всичко, което пожелаеше.

Сега Саманта искаше Ейдриън. Следователно той щеше да бъде неин по един или друг начин — ако днес не го отблъснеше напълно от себе си.

Трябваше веднага да се успокои, защото не можеше да си позволи да даде воля на гнева си пред Ейдриън. Още повече, че той изобщо не би очаквал такова нещо от нея. Пред него винаги бе успявала да се представи за сладката, нежна и кротка лейди, за каквато той винаги я бе мислил. От момента, в който Жанет й бе доверила, че брат й не може да търпи никакви емоционални изблици и никога не прави компромиси в това отношение, Саманта никога не повишаваше глас в негово присъствие. Винаги бе тиха, дори въздържана. Само бог знаеше какви усилия й костваше това! Тя, която бе винаги толкова жизнена, готова да избухне гневно всеки момент.

Нейният учител я бе нарекъл разглезена — разглезена, себична и своенравна. Но той не разбираше какво бе преживяла през първите девет години от живота си, когато живееше с баба си в Англия. Следователно той не можеше да знае, че веднъж вкусила свободата, Саманта не можеше никога да й се насити, на нея никога не й бе достатъчно. Тя бе твърдо решена да забрави сковаността и ограниченията на онези първи девет години и да прави това, което иска. И ако от време на време проявяваше буйния си темперамент и ако бе разглезена, какво от това? Винаги постигаше своето. Винаги.

Мария, икономката на семейство Кингсли, която се грижеше за момичето като майка, не бе толкова сурова като учителка. Мария я наричаше poquena — малка лисичка.

— Ти си истинска хитруша — караше й се Мария, когато забележеше решителния блясък в очите на Саманта. А един ден добави: — Достатъчно си умна да въртиш баща си на малкия си пръст, но един ден ще намериш мъжа, пред когото номерата ти няма да минат. Тогава какво ще правиш?

Но Саманта само се усмихваше иронично и отвръщаше нервно:

— Няма да имам нищо общо с мъж, с когото не мога да се справя. Никога няма да се откажа от свободата си.

Това беше… преди колко време? Близо три години. Точно преди да замине на изток, за да завърши училище. Но и сега мислеше по същия начин. Можеше да се справи с Ейдриън, бе сигурна в това. Достатъчно сигурна, за да се омъжи за него.

Но той не знаеше за нейните планове. И как би могъл, като едва я забелязваше? Това бе удар по гордостта и суетността й, тъй като Саманта бе изключително красива. Но тя приемаше красотата си като нещо, което се подразбира от само себе си, и никога не се замисляше за това — досега. Защото въпреки всичките си усилия, въпреки старанието й да подчертае красотата си по всеки възможен начин, Ейдриън продължаваше да не я забелязва.

Саманта притежаваше почти класическа красота, имаше здрав тен, блестяща коса, която на моменти изглеждаше почти пурпурна, ярки, изумруденозелени очи, фина, чудесно оформена фигура. Изобщо, бе забележителна жена, която винаги привличаше върху себе си мъжките погледи. Но защо Ейдриън не я забелязваше? Погледът му преминаваше през нея, като че ли тя изобщо не съществуваше. Да се пукнеш от яд!

Стомахът отново й напомни, че отдавна не е слагала нищо в уста, което в миг я изтръгна от унеса й. За пореден път погледна отражението си в огледалото и изведнъж, в гневен порив, махна фибите, които с толкова труд бе нагласила, и остави светлите червено-кестеняви къдрици да паднат по раменете и гърба й в хаотично великолепие.

— Това решава въпроса! — заяви решително тя, а гневът продължаваше да я разяжда отвътре. — Сега не мога да изляза, дори и ако НАИСТИНА дойдеш, Ейдриън.

Твърде късно осъзна, че наранява единствено себе си. Ейдриън изобщо не би обърнал внимание. По своя типично безразличен маниер той напълно би игнорирал възможността неговото закъснение да е причина за гнева й. Още повече че можеше изобщо да не се появи. Времето за обяд отдавна бе минало. Дали Жанет и приказливата вдовица, която биха срещнали в дилижанса от Шайен до Денвър, още ги чакаха в ресторанта? Мисис Вейн по своя воля бе решила да придружи момичетата, за да се спази благоприличието.

Дали пък Ейдриън бе отишъл направо в ресторанта? Или пък просто бе забравил за уговорката им да дойде и да я вземе от хотела?

— Да върни по дяволите! — изруга тя тихо. Беше сама и никой не би могъл да чуе това грубо нарушение на етикета. — Ако не го обичах, щях да го убия!

В този момент на вратата се почука и тя скочи уплашено. Присви гневно очи, но в следния миг ужасено ги отвори широко, спомняйки си какво бе направила с косата си. О, защо Ейдриън не се появи пет минути по-рано, преди да се бе поддала на гнева си?

— Върви си, Ейдриън! — извика неохотно Саманта. — Реших днес да пропусна обяда. — Дали бе разочарован?

Чукането се повтори и Саманта намръщено се отправи към вратата.

— Не ме ли чу?

— Да, чух те, мис Кингсли, но защо все пак не отвориш? — Саманта рязко спря. Това не бе Ейдриън. Въпреки това винаги би разпознала този глас. Том… Том… Не можа да си спомни фамилното му име. Този мъж бе на гарата миналата седмица, когато пристигнаха. Мъжът веднага й бе хвърлил око — което бе много неприкрито, тъй като той бе изключително груб. Освен това бе крайно нахален, вървеше по петите й цяла седмица, заговаряше я където и когато му се отдадеше възможност и изобщо не обръщаше внимание на намеците й, че не се интересува от него.

Той бе красив по някакъв груб и примитивен начин. Беше млад, подвизаваше се в Денвър, опитвайки се да намери сребро, подобно на много други, дошли в града със същата цел. В региона Пайкс Пийк златото беше изчерпано, но само преди година бе открито сребро.

Но за нея Том не представляваше никакъв интерес.

Всъщност, той започна да я плаши, с интимния тон, с който й говореше, когато никой друг не можеше да го чуе, и с начина, по който я гледаше, като че ли я събличаше с поглед, и тази представа страшно му харесваше. Но това, което най-много я смущаваше и ядосваше, бе, че мъжът наистина вярваше, че тя го харесва, въпреки че съвсем недвусмислено му бе показала противното. Последния път, когато бе прекосила фоайето на хотела, като избягваше дори да поглежда към него, той я бе дръпнал встрани, предупреждавайки я да спре да си играе на недостъпна лейди! Бе казал, че търпението му се изчерпва. Тя бе толкова шокирана, че не намери думи за отговор. За щастие, точно в този момент се бе намесила Жанет, като попита дали се е случило нещо; това я спаси от неловкото положение.

Сега този мъж стоеше пред вратата й. ЗАЩО? Бе достатъчно безочлив да продължи да чука силно и настоятелно.

— Хайде, мис Кингсли, отвори вратата.

— Изчезвай оттук, чуваш ли? — изкрещя му Саманта. — Нямам намерение да отварям, така че просто си тръгвай!

В миг настъпи тишина, след което бравата бавно се завъртя. Саманта пое дълбоко въздух. По дяволите! Не беше заключила. С леко скърцане вратата се отвори и високият млад мъж влезе в стаята. Той се ухили победоносно и бързо затвори след себе си. Саманта бе смаяна, но само за миг.

— Да не си се побъркал? — изкрещя тя. — Изчезвай от стаята ми!

Развеселен, той само поклати глава.

— Имам твърдото намерение да остана, госпожичке, поне докато си поговорим малко.

Тя вдигна примирено ръце.

— Господи, ти наистина си луд! — събра целия си кураж и опита да го отпрати спокойно и делово. — Вижте какво, мистър… как ви беше името…

Той й хвърли сърдит поглед и я отряза рязко.

— Я не се преструвай. Много добре знаеш как се казвам. Том Пийзли.

Саманта сви рамене с безразличие. Никога преди не бе чувала това име, но си спомняше с пределна яснота всичко друго, което й бе казал. И това бе заради него, заради начина, по който я дебнеше и вървеше след нея, поради което тя се страхуваше да излезе от хотела сама. Той неизменно стоеше във фоайето, винаги, като че ли я очакваше да се появи всеки момент.

— Не ме интересува. Не можеш ли да разбереш? Защо не ме оставиш на мира?

— Чувам какво казваш, мис Кингсли, но аз си знам по-добре. Кога ще престанеш с игричките и преструвките?

— И какво трябва да означава това!

— Знаеш много добре какво искам да кажа — изръмжа той. — Ти ми харесваш, но продължаваш да се преструваш.

Саманта не отговори. Дали бе ядосан? Той бе вбесяващ, твърдоглав, упорит, но не и опасен. До този момент. И все пак бе висок и як, с огромни ръце и широки рамене, мускулестото му и здраво тяло издаваше непосилен труд в мините. Той й бе разказвал за това и за причината, поради която стои в Денвър — обичал вълнението на големия град, а Денвър бил голям, приличал на източните фалове в своя растеж и благоденствие. За разлика от повечето градове, които бяха възникнали в началото на златната треска, Денвър бе оцелял и продължаваше да се разраства.

— Е, госпожичке?

— Какво?

— Не ми отговори. — Прокара нетърпеливо огромните си пръсти през червеникаво-златистата си коса и прикова настойчиво поглед в нея. — Кога ще престанеш да се преструваш, за да се заема сериозно да те ухажвам? Време е двамата с теб да си поговорим откровено.

— Ти и аз? — сопна се тя. — Между нас няма такова нещо като ти и аз. Не можеш ли да разбереш това с дебелата си глава?

— Я стига, жено! — извика гневно той. — Предупредих те тази сутрин, че търпението ми се изчерпва. Или започваш да се държиш по-приятелски с мен, или не отговарям какво ще се случи, когато се ядосам!

Саманта се втренчи в него, поразена, но не отговори. Избухването му я накара да бъде предпазлива. Той беше огромен, караше я да се чувства още по-малка от своите пет фута и четири инча. Добре разбираше, че е способен на насилие. Какъв шанс би имала, ако му се противопоставеше? И какво, за бога, бе сторила, та той да си мисли, че би приела с удоволствие ухажването му?

Том я гледаше заплашително, очаквайки отговора й. Саманта се намръщи. Как да се отърве от него? За бога, защо Ейдриън не дойде? Той можеше да спре това безумие.

— Мистър Пийзли, Том, защо не обсъдим това на път за фоайето? — Саманта се усмихна топло, надявайки се той да не се изпълни с подозрения поради внезапната промяна на отношението й към нея. — Можеш да ме придружиш до ресторанта, където ме чака приятелката ми, мис Олстън.

Но той поклати отрицателно глава.

— Ще останем тук, докато уредим този въпрос.

Упорството му така я вбеси, че забрави всяка предпазливост.

— Как можем да уредим каквото и да било, след като ти не искаш да ме чуеш? Простата истина е, че аз не те харесвам. Всъщност, от теб ми писна толкова, че започвам да те мразя. Разбра ли, мистър Пийзли?

С две крачки той се намери плътно до нея и се надвеси заплашително над крехката й фигурка. Саманта едва успя да си поеме уплашено дъх, когато той я сграбчи за раменете и грубо я разтърси. Главата й се отметна назад, лицето й бе съвсем близо до неговото, можеше ясно да види гневните пламъчета в очите му.

— Лъжеш! — изръмжа заплашително той и отново я разтърси. — Знам, че лъжеш. Защо? Очите й плувнаха в сълзи.

— Моля те, боли.

Той не разхлаби хватката си.

— Сама си си виновна.

Доближи още повече лицето си до нейното и тя си помнели, че всеки момент ще я целуне. Но той само се взираше в блестящите й от сълзи очи. Изглежда, очакваше да чуе желания отговор.

— Защо не признаеш, че се чувстваш по същия начин като мен? — продължи той не толкова грубо. — Разбрах, че ти си жената за мен в момента, когато те видях. Имал съм много жени в живота си, но не съм имал желание да се женя, докато не те срещнах. Това ли очакваше да чуеш, че искам да се омъжиш за мен?

— Аз… — Саманта понечи да отрече, но в следния миг се отказа. Помисли си, че може отново да избухне и така отново да се изложи на опасност. Опита да се освободи от хватката му, но той не помръдна. — Пусни ме!

— Не и докато не ми отговориш!

Саманта изпита непреодолимо желание да крещи, да ругае, но дамите не ругаят. През последните няколко години това й бе втълпявано постоянно. Дамите можеха да ругаят наум или ако са сами и е абсолютно необходимо, и то съвсем тихо. Но НИКОГА пред други хора Жалко, защото вече й хрумнаха някои доста подходящи имена за този простак. Знаеше някои изключително неприлични думи, който бе дочула от вакуеросите в ранчото на баща й. Те бяха говорили свободно пред нея, без да подозират, че малката английска госпожица усвоява испански изключително бързо. Когато беше по-малка, повечето от думите, които използваха, не означаваха нищо за нея. Веднъж бе попитала Мария какво означава puta и икономката я бе зашлевила силно. Саманта й се разсърди и не й проговори цяла седмица и никога повече не я попита за значението на никоя дума.

По-късно тя отиде в училище в източните щати, където момичетата говореха открито и подробно за секса и мъжете, разбира се, когато наоколо нямаше възрастни. Те с удоволствие отговаряха на всичките й въпроси и изобщо не изглеждаха шокирани — е, може би мъничко — тъй като Саманта употребяваше думи, които никоя лейди не трябваше да използва.

С Том Пийзли трябваше постоянно да си повтаря, че е лейди, за да не го наругае като истински вакуерос. Би дала всичко на света за един хубав револвер. Но нейният деринджър, който се намираше в чантичката й на писалището, изобщо нямаше да й свърши работа, В него имаше само един патрон, затова бе подходящ за градски условия, където един изстрел би бил сигнал за помощ. Не, имаше нужда от револвера, който бе в спалнята й — той бе наистина ценен, тъй като изстрелваше шест патрона.

— Чакам, госпожичке, и дяволски много започва да ми писва това чакане! — изръмжа отново Том.

Саманта пое дълбоко дъх, за да не изкрещи.

— Искаш отговор, защо първо ти не ми дадеш един. Какво направих, че да те накарам да си мислиш, че се интересувам от теб?

— Това е глупав въпрос — намръщи се той.

— Хайде!

— Какво?

— Просто ми кажи! — извика тя вбесена.

— Е, ти сама знаеш. В момента, в който ме видя, ми се усмихна широко и ме погледна с тези твои красиви зелени очи. Ти си най-красивото момиче, което някога съм виждал. Точно тогава разбрах, че трябва да бъдеш моя.

Саманта изпусна измъчена въздишка. Господи, никога повече няма да се усмихне учтиво на никой мъж.

— Мистър Пийзли, една усмивка не означава непременно обич — отвърна тя. — В този ден аз се усмихвах на всеки просто защото бях изключително доволна от факта, че поне в продължение на няколко седмици няма да ми се налага да се качвам в дилижанса. Радвах се, че пътуването ми свърши. Усмихвах се на всички. Разбираш ли?

— Но усмивката ти за мен беше специална — настоя той. — Мога да се закълна в това.

По дяволите, трябваше да бъде рязка и безцеремонна.

— Съжалявам — каза тя твърдо, — но имате грешка, мистър Пийзли.

— Наричай ме Том.

— Не, няма! — сряза го тя. — Как да те накарам да разбереш? Нямам никакво желание да те опознавам. Влюбена съм в друг, в мъжа, с когото дойдох тук, мистър Олстън. Това е мъжът, за когото ще се омъжа. Сега ще напуснеш ли стаята ми?

Вместо да изпадне в ярост. Том Пийзли избухна в смях.

— Сега вече знам, че лъжеш. Видях те с него. Той обръща повече внимание на сестра си, отколкото на теб.

Заболя я, защото беше истина.

— Това не е твоя работа. Той е мъжът, когото обичам.

Накрая дойде и целувката. Саманта бе напълно неподготвена за бруталната атака, която последва. Той грубо притисна устните й със своите и само след миг тя почувства вкуса на собствената си кръв в устата си. В гърдите й се надигна яростен стон, който заседна в гърлото й.

И тогава той внезапно я пусна, но в продължение на няколко секунди тя бе толкова вцепенена, че не бе в състояние да се помръдне.

— Мога да бъда и нежен любовник — заговори той с леден тон. — А мога да те накарам и да страдаш. Веднъж малко остана да убия едно момиче, което ме бе вбесило. И ти правиш точно това, госпожичке. Вбесяваш ме с твоите преструвки и игрички.

Би трябвало да е изплашена, но не беше. В гърдите й се надигна неконтролируем гняв. Никога досега не се бяха отнасяли с нея по този начин и тя нямаше намерение да търпи това повече. Зашлеви го силно, достатъчно силно, за да запрати един по-слаб човек на земята. Така или иначе, Том не се помръдна, но фактът, че тя го удари, наистина го смая. Това бе последното нещо, което бе очаквал. Стоеше там, шокиран, с широко отворена уста, а тя се завъртя рязко и изтича в спалнята си, затръшвайки вратата след себе си. Не се обърна да заключи, въпреки че не знаеше дали Том Пийзли ще я последва, или ще се откаже. Бързо отвори чекмеджето на тоалетната масичка и с трескави движения започна да търси револвера си. Само след миг, стиснала здраво в дясната си ръка оръжието с инкрустирана с перли дръжка, почувства как я обзема ледено спокойствие. Ситуацията вече бе под неин контрол.

Можеше да си служи с револвера, и още как! Мануел Рами беше се бе погрижил за това. Най-възрастният от вакуеросите на баща й, съпруг на Мария, Мануел Рамирес бе страшно упорит, което й напомняше за собствения й избухлив характер.

Когато, само на деветнадесет години, бе заявила, че не се нуждае повече от придружители и може да язди в областта сама, никой не бе в състояние да я убеди в противното — освен Мануел Рамирес. Бе я заплашил, че ще застреля красивия й бял мустанг, ако се осмелеше да излезе на езда сама, без преди това да се е научила да стреля. И тя се научи да стреля не само с револвер, но и с карабина, и не след дълго стана отличен стрелец, нямаща равна на себе си. След това вече никой не се безпокоеше, когато тя тръгваше нанякъде и прекарваше целия ден, а понякога и нощта, из пасищата на ранчото. Знаеха, че бързият й кон и колтът, който винаги висеше в кобура на бедрото й, осигуряваха цялата защита, от която се нуждаеше.

За нещастие на Том Пийзли, той реши да я последва Отвори вратата на спалнята и очите му се разшириха от изненада при вида на револвера, насочен към гърдите му.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че ще правиш с това, госпожичке?

— Ще те принудя да си тръгнеш.

— Така ли мислиш?

— Сигурна съм в това, мистър Пийзли — отвърна тя студено. — Всъщност мога да се закълна в това.

Саманта за пръв път се усмихна. Вече не се страхуваше, чувстваше се чудесно, сигурна в собствените си сили. Само че Том Пийзли още не го знаеше.

— Казвам ти само веднъж и нямам намерение да повтарям, момиче — остави оръжието!

Тя се засмя, завъртя игриво револвера само с китката на ръката си, описвайки няколко полукръга от лявото му рамо до стомаха, към дясното рамо и после обратно по същия път. Смехът й изпълни голямото помещение.

— В стрелбата съм доста добра. — В очите й блестяха весели искрици. — И след всичко, което ме накара да изтърпя, наистина искам да ти покажа, та сам да се увериш.

— Няма да посмееш! — отвърна той с абсолютна сигурност. Веселото й настроение за миг се изпари.

— И защо не? Бих могла да те застрелям заради грубото ти насилие към мен. Или за това, че влезе в стаята ми без покана. Но няма да го направя. Съветвам те най-учтиво просто да си тръгнеш. Разбира се… ако не последваш съвета ми… е, тогава ще смъкна малко кожа от вътрешната страна на дясното ти бедро.

Думите й предизвикаха у Том Пийзли бесен гняв и той направи една крачка към нея. Но едва успя да пристъпи напред, когато револверът изгърмя. Той се приведе и инстинктивно притисна длани към вътрешната страна на дясното си бедро, само на няколко инча от слабините си. Между пръстите му започна да се процежда кръв. Куршумът бе преминал точно през мястото, което му бе казала, след което се бе забил във вратата. Той я погледна невярващо, после вдигна ръката пред очите си и се втренчи в кръвта по нея.

— Искаш ли да ти демонстрирам още веднъж колко добър стрелец съм, преди да си тръгнеш? — попита тихо, но решително тя.

Лютивият дим дразнеше очите й, но тя продължи да държи здраво револвера, насочен към Пийзли. Той не бе помръднал.

— Като че ли не е зле да опитаме този път в лявото бедро, само че малко по-високо — продължи Саманта.

— Ти, проклета…

Оръжието изгърмя отново и Том изкрещя от болка, когато куршумът разкъса нежната тъкан високо на лявото му бедро.

— Сега ясно ли ти е, че говоря напълно сериозно, мистър Пийзли? Искам да изчезнеш от стаята ми. И от живота ми. Или преди това трябва да покървиш още малко, за да си сигурен, че си разбрал? Може би искаш да задържиш някой от куршумите ми като спомен? Да кажем в дясното рамо?

Той я гледаше вцепенено, докато кръвта струеше от раните му, образувайки големи червени петна по сините му панталони и стичайки се в обувките. Саманта виждаше как той изгаря от нетърпение да я сграбчи; помисли си, че ако го направи, сигурно би я убил.

— Започвам да губя търпение, мистър Пийзли — заяви студено тя.

— Тръгвам си — отвърна с дрезгав глас той и се отправи към вратата.

Излезе от спалнята и се спря до вратата към коридора. Тя го следваше на безопасно разстояние с все така насочен в него револвер. Когато той не се помръдна, тя продължи:

— Трябва ли да те придружа и извън хотела?

В отговор Том изпъна упорито гръб и се завъртя с лице към нея. Третият куршум моментално се заби в дясното му рамо, силата на удара го запрати право срещу вратата.

— Сега! — изкрещя Саманта, очите й сълзяха от лютивия дим; бе разярена, че я бе принудил да стигне чак дотам. — Тръгвай!

И той го направи. Накрая бе готов да се оттегли. Саманта го последва надолу по стълбите, без да си дава сметка за вълнението, което бе предизвикала. Гостите на хотела се бяха скупчили при звука на изстрелите. Тя продължи ла върви зад Пийзли, мина покрай гостите, докато достигна задната страна на хотела. Стълбите се намираха от външната страна на сградата. Зачака нетърпеливо той да отвори вратата и когато той се забави прекалено, се приближи твърде близо до него. Том тръгна надолу но стълбите, но изведнъж се обърна и се опита да я хване с лявата си ръка и да я повали на земята. Преди юмрукът му да бе успял да я докосне, тя изстреля четвъртия си куршум в големия мускул високо горе в ръката му. Въпреки че лицето му бе изкривено от болка, в очите му се четеше дива омраза. Ръката му се протегна към нея, кръв капеше по дървената площадка. Ранената ръка нямаше достатъчно сила да я сграбчи, но пръстите продължиха да се протягат към нея. Саманта направи гримаса на отвращение и отстъпи крачка назад.

— Глупак!

Повдигаше й се при вида на кръвта, която обилно шуртеше от раната на ръката му, от рамото, от краката. Той стоеше там, като огромен вол, който нямаше достатъчно разум да се откаже.

— Не исках да те наранявам! — прошепна бързо тя. — Всичко, което исках от теб, бе да ме оставиш на мира! Проклет глупак! Ще си тръгнеш ли най-после?

Но твърдоглавецът направи още една стъпка към нея и протегнатите му пръсти докоснаха жакета й. Оръжието отново изтрещя и Саманта едва сподави едно ридание. Петият куршум улучи пищяла му. Не знаеше дали е засегнала костта, тъй като ръцете й видимо трепереха. Той залитна назад, след това загуби равновесие, олюля се и полетя надолу по стълбите. Саманта стоеше в горния край на стълбището и гледаше с широко отворени очи как Том Пийзли пада на мръсната улица. Затаи дъх в очакване. Дали щеше да помръдне? Не искаше да го убива. Никога в живота си не бе убивала никого, самата представа за това предизвикваше тръпки по тялото й.

Том помръдна. Дори успя да стъпи на крака и да се изправи, като се олюляваше леко, вперил поглед в нея. Знаеше много добре, че й е останал само още един куршум. Саманта също си даваше сметка за това. Чудеше се дали ще издържи на още един куршум? Дали щеше да я последва отново в хотела, за да се опита да я убие? Саманта се опитваше да отгатне какви мисли го вълнуваха.

— Проклет глупак! — изкрещя му тя. — Не разбираш ли, че можех да те убия с всеки един от тези куршуми? Останал ми е само един и ако ме принудиш, ще те убия, Том. Последният куршум ще прониже сърцето ти. Не ме карай да го използвам!

Том стоя така, без да помръдне, като че ли цяла вечност, като размишляваше. Най-накрая се обърна и бавно, накуцвайки, тръгна по тясната улица.

Саманта не можеше да каже колко време е стояла така, без да помръдне, дълго след като той се бе изгубил от поглед. Най-накрая се върна във фоайето, страните й пламнаха при вида на толкова хора, вперили погледи и нея. Възкликна тихо, затича се към апартамента си и затръшна вратата след себе си.

Втурна се в спалнята си и се хвърли на леглото, разкъсвана от ридания.

— Бъди проклет, Том Пийзли! Искрено се надявам да ти изтече кръвта! — хлипаше тя, напълно забравила, че в действителност не искаше той да умре.

Но Саманта би се засрамила още повече, ако знаеше, че една висока, тъмна фигура бе наблюдавала цялата сцена на стълбището, без да пропусне нищо.