Пожелай ме скъпа

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТА

В каретата беше тъмно като в гробница. Слабата лунна светлина не се виждаше поради надвисналите клони на дърветата. Саманта дори не можеше ла предположи в каква посока бяха поели.

Фройлана се бе свила на седалката до нея и притискаше Джейми до гърдите си. Жан Мериме седеше срещу двете жени. Нямаха представа кой кара каретата.

Саманта не можеше да направи нищо, когато Фройлана я събуди и тя видя Жан, който бе насочил револвер към слепоочието на Джейми, а бебето бе сгушено в лявата му ръка. Жан нареди на Саманта да вземе малко дрехи. Саманта искаше първо да отиде до скрина, където бе револверът й.

Но след като взе напосоки няколко рокли, Жан нареди двете с Фройлана веднага да излязат от стаята Саманта не можеше да се противопостави. Жан бе изключително нервен и ядосан, тъй като не бе очаквал да намери Фройлана да спи в стаята на Джейми. Принуден бе да вземе и Фройлана, а това не влизаше в сметките му.

Преминаха през потъналата в тишина къща, а Саманта отчаяно се молеше в този момент някой да се събуди. Но никой не ги чу и те скоро достигнаха каретата, където ги чакаше висок, слаб мъж.

Жан нямаше намерение да отговаря на никакви въпроси. Държеше се рязко, вероятно беше изплашен. Продължи да наблюдава пътя зад тях, докато оставиха Лондон зад гърба си, Конете забавиха ход поради тъмнината. Как изобщо кочияшът можеше да вижда накъде да насочва конете, бе пълна загадка за Саманта.

Загърна се по-плътно в робата, която бе облякла над нощницата си. Жан не й бе позволил да се облече. Колко неудобно щеше да бъде, когато сутринта пристигнеха някъде, а двете с Фройлана бяха само по роби и нощници! И защо, за бога, се притесняваше за това, когато дори не знаеше защо Жан я беше отвлякъл?

Отвличане — отново. Но този път тя не се притесняваше само за себе си. Опита се да види лицето на Фройлана, но не успя. Странно, Джейми бе спал през цялото това време.

Нейният малък ангел, Джейми изцяло приличаше на Ханк, с изключение на живите изумруденозелени очи. Тяхното бебе.

Отчаяно й се искаше Жан да не бе вземал Джейми. Би могъл да поиска откуп за нея от Шелдън или от баща й. А може би Жан щеше да се обърне за пари към Ханк. Той можеше да не даде и цент за нея, но за Джейми би направил всичко. Жан! Как бе могъл да бъде толкова двуличен! И кога ще може да се върне вкъщи?

Като че в отговор на въпроса й Жан почука е бастуна си по вътрешната страна на каретата, която бавно спря.

— Излизайте! — заповяда той с дрезгав глас.

— Къде сме?

— Просто прави каквото ти се казва, Саманта.

Тонът му не търпеше възражение и тя не можеше да спори. Извън каретата бе малко по-светло, но не много. Намираха се в някаква гора, Самата хвърли бърз поглед във всички посоки, но навсякъде се виждаше само гора и нищо друго. Никакви къщи, само дървета. Къде бяха всъщност?

— Сам, но тук няма нищо — прошепна Фройлана, застанала до едната й страна.

Гласът й трепереше от ужас, Саманта обаче не изгуби присъствие на духа.

— Знам, Лана. Не се безпокой.

Опита се да успокои Фройлана, но сърцето й започна силно да бие. Внезапно Жан им хвърли дрехите.

— Облечете се — нареди той. — Не можете да бъдете намерени в този вид.

„Намерени!?“

— Защо спряхме тук, Жан?

— Няма нужда да продължаваме по-нататък.

— Не разбирам.

— Естествено, че не разбираш. Но скоро и това ще стане. — След това Жан извика на кочияша: — Питърс! Побързай, преди някой да е минал оттук!

Питърс слезе от каретата, а Саманта бе обзета от неясен страх.

— Жан, за бога! За какво е всичко това? — извика тя, като се приближи до Фройлана и Джейми.

— Наистина, това съвсем не е редно и можеш да бъдеш сигурна, че не ми доставя никакво удоволствие — въздъхна Жан. — Не бих искал да правя това, но се налага.

— Налага се какво? — извика Саманта.

— Няма нужда да изпадаш в истерия, Питър обеща да го направи бързо и безболезнено.

— Какво?

— Да ви убие, разбира се.

— Боже мой! — изпищя Фройлана.

— Сигурно не говориш сериозно, Жан — заяви Саманта неочаквано спокойно. Бе преминала етапа на вцепеняващия страх. — И поради каква причина искаш да ни убиеш?

— Пари — отвърна безстрастно Жан.

— Но аз не… — Саманта внезапно разбра. — Имаш предвид парите, които трябва да наследи Джейми? Ще ни убиеш само за да можете двамата с Тереза да вземете половината от парите от имението Блекстоун?

— Не половината, скъпа, макар че предполагам, можехме спокойно да живеем и с тази половина.

— Ние?

— Не се преструвай, че не си се досетила, Саманта — каза нетърпеливо той. — Шелдън е твърде наивен, за да подозира нещо, но ти не си.

— Ти и Тереза?

— Точно така.

— Но къде тогава с твоето място, Жан? — попита Саманта. — Тя ще се омъжи за брат ми. Ще се задоволиш ли положението на платен любовник?

— Тереза беше права. Ти си мръсна кучка Обаче не, на скъпия ти брат по-късно ще му се случи някакво нещастие. Такъв беше и първоначално планът ни. Жалко, че ти и момчето ти се изпречихте на пътя. Нямаше да се налага сега да ви убивам, ако не беше завещанието на дядо ти. Ако бяхме разбрали по-рано за него, никога нямаше да изберем Шелдън за съпруг на Тереза Питърс…

— Не почакай! — прекъсна го Саманта с трескав глас. — Жан, има и друг начин. Съпругът ми е богат, баща ми също. Няма нужда да убиваш никого.

— Хайде, хайде, скъпа, вече е твърде късно Сега знаеш за плановете ни. Още повече че имението Блекстоун си струва усилията, а Тереза е доста алчна жена. Свикнала е да живее нашироко. Когато семейството й изгуби богатството си, тя бе съвсем отчаяна.

Саманта много добре разбираше какво значи отчаяние. Беше на ръба на истерията, защото Питърс бе застанал до тях, като просто чакаше Жан да даде нареждане, за да започне да действа.

— Жан, моля те. Джейми е само едно бебе Дай го на друго семейство. Никой няма да узнае. Няма нужда да убиваш и него!

— Няма да стане! Парите така или иначе остават негови освен ако официално не е обявен за мъртъв.

— Не можеш да убиеш моето бебе!

— Мислиш ли, че на мен ми харесва това положение? — изкрещя й той. — Сега вече нямам никакъв избор. Всичко стигна твърде далеч. Така че повече…

Жан млъкна внезапно, тъй като ясно се чу тропот на конски копита. Жан изруга.

— Загубихме ценно време, а ето че сега някой се приближава. Питърс, отиди при конете, бързо. Ако някой започне да задава въпроси, кажи, че единият си е навехнал крака. Аз ще отведа жените в гората, докато конникът си отиде.

Но Питърс не се помръдна.

— Какво пречи да ги убия сега? Има време.

— Не, глупако! — сопна се Жан. — Не можем да поемем риска някой да ни види. Всичко трябва да изглежда като убийство с цел обир.

— Но аз наистина действам бързо — възпротиви се Питърс, като хвърли бърз поглед към пътя. — Не искам да говоря с някой тип, който наистина може да се окаже крадец. Можем за изчезнем, преди той да се приближи.

Саманта отстъпи назад, като направи знак на Фройлана да тръгне с нея.

— Тичай, Лана! — изкрещя тя в следния миг.

Саманта хвърли към мъжете дрехите, които държеше, и двете с Фройлана хукнаха към гората. Тичаха, колкото сили имаха, а Жан започна да ругае след тях. Питърс глупаво им крещеше да спрат.

— Тичай след тях, Питърс! — нареди Жан, обхванат от паника. — Аз оставам в каретата. Намери ги, дявол да го вземе, или няма да получиш и пени.

Саманта спря, когато достигнаха едно открито място между дърветата, но там беше твърде светло, затова тя дръпна Фройлана обратно в сянката на дърветата. Известно време продължиха да тичат, след което Саманта направи знак на Лана да залегнат зад едни гъсти храсти. Сърцето й болезнено биеше в гърлите, въздухът излизаше на пресекулки от дробовете й.

— Не го чувам ла идва след нас! — прошепна Саманта.

— Аз… страхувам се, Сам.

— Знам. Мълчи сега. Моля те. Лана, не позволявай на Джейми да заплаче. Ако го чуят… — В този миг се разнесе изстрел и двете жени замръзнаха на местата си. — Господи! Жан е застрелял непознатия!

— Сега и двамата ще тръгнат да ни търсят! — обади се Фройлана, в гласа й имаше страх.

— Не изпадай в паника, Лана — прошепна Саманта — Стой спокойно. Няма да ни намерят, твърде тъмно е.

— Но не трябва ли да бягаме? Да излезем от тази гора?

— Не, ще ни чуят, без значение колко тихо се опитваме да бягаме Точно сега са ни изгубили дирите. Сега спри да говориш и стой мирно.

Двете залегнаха на влажната земя, ослушвайки се боязливо и за най-малкия шум. По земята бяха нападали много листа, а и мястото, където се криеха, беше добро, при условие че никой не дойдеше наблизо. Минутите се нижеха отчайващо бавно. От далечината се разнесе вик, бе извикано името на Саманта, но двете жени не помръднаха от местата си. Какъв абсурд да си мислят, че ще отговори!

Джейми започна тихичко да хлипа, Фройлана го залюля леко, в Саманта отчаяло се помоли детето да не заплаче.

Изведнъж близо до тях започнаха да се чупят клони и Саманта затаи дъх. Скоро доловиха шум от приближаващи стъпки, които постепенно ставаха по-силни.

— О, господи, той приближала — прошепна Саманта. — Лана аз ще го задържа, докато вие с Джейми избягате.

— Не! — Лана бе изтръпнала от ужас.

— Прави каквото ти казвам.

— Не!

— По дяволите, Лана, мога да ги задържа много по-добре от теб. Сега изчезвай оттук и спаси бебето. Тръгвай!

Фройлана трябваше да се съгласи. Бързо прегърна Саманта и изчезна в близките храсти. Няколко минути по-късно някакъв мъж се появи отдясно. Саманта не знаеше дали това бе Жан или Питърс, но това нямаше значение. Тя скочи и го хвана за краката, така, както я бяха учили, че се прави с теле. Той падна по гръб, ругаейки, а тя започна да го налага с юмруци. Той се претърколи, увличайки я със себе си. Саманта посегна към очите му, единствената й надежда беше да го ослепи, но той хвана китките й и ги притисна към земята.

— Предупредих те много отдавна да не използваш ноктите си по този начин, Сам.

— Ханк? — ахна тя. Не можеше да повярва на очите си. — О, господи… Ханк!

Ридания задавиха гърлото й. Той нежно я изправи на крака и я взе на ръце.

— Всичко свърши, скъпа моя! — започна да я успокоява той. — Ти си в безопасност. Всичко свърши.