Пожелай ме скъпа

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА

— Мистър… Шавез, нали? — осведоми се Хамилтън Кингсли, като се здрависа с Ханк и му посочи едно креел дневната.

— Точно така. Не бях сигурен дали си спомняте кой съм.

— Не мина чак толкова време от предишното посещение, за да ви забравя, въпреки че тогава срещата бе кратка, а след това се случиха доста неща.

От погледа на Ханк не остана скрит измъченият вид Хамилтън Кингсли. Той вече не бе самоувереният, арогантен собственик на ранчото, с когото се бе срещнал преди време. Изпитанията от последните седмици, тревогата за дъщеря му, всички тези неща бяха сложили своя отпечатък върху него. Но въпреки това той бе силен мъж. Ако дъщеря му върнеше здрава и читава. Кингсли бързо би възвърнал предишната си жизненост и енергия. Ханк бързо потисна угризението, което изведнъж го прободе, когато видя мъката в очите на нещастния баща.

— Със сигурност не очаквах да се срещнем пак, мистър Шавез — казваше Кингсли, като принудено се усмихваше. Вие бяхте доста… разстроен при предишната ни среща.

— Разочарован — поправи го спокойно Ханк.

— Е, надявам се, че не сте останали с лоши чувства — Хамилтън. — Не можете да обвинявате един човек, че отказва да се раздели с нещо таткова ценно.

— Обичате много тази земя, нали? — намръщи се Хан.

— О, не. Винаги съм се местил от едно място на друго. Живял съм в по-голямата част от Съединените щати и Европа. Мога да се заселя на едно място и после лесно да напусна, просто съм такъв по природа.

Ханк се замисли, а бръчката между веждите му стана още по-дълбока. На предишната среща изобщо не бяха обсъждали този въпрос. Ханк бе направил предложението си и категорично му бе отказано. Кингсли само бе обяснил, че земята е безценна за него. А сега твърдеше точно обратното.

— Защо тогава отказвате да ми я продадете, и то на съвсем изгодна за вас цена? — настоя Ханк.

Земята не беше ценна за Кингсли. Но за Ханк беше.

— Искате пак да започнем предишния спор, така ли? Трябва да ви кажа, мистър Шавез, че би трябвало да се научите да не издавате чувствата си, когато вършите някакъв бизнес. Поканих ви в дома си за втори път, въпреки че първия посещението ви се оказа неприятно. Надявам се, че няма да ме накарате да съжалявам за гостоприемството си.

Ханк придоби подобаващо разкаян вид.

— Съжалявам, сеньор. Обикновено не избухвам толкова лесно.

— Не бе толкова трудно да ме накарате да мисля противното — засмя се Кингсли.

— Просто този въпрос е от изключителна важност за мен добави Ханк. — Това вече ви е ясно. Вие казвате, че тази земя не означава нищо за вас — отбеляза Ханк. — Аз не…

— Почакайте — прекъсна го Кингсли. — Не казах нищо такова. Това място е безценно за мен, тъй като означава много за моята дъщеря. Никога не съм се установявал на едно място, докато не я взех да живее при мен. И оттогава това е нейният дом. Тя е тази, която обича тази земя.

— Нямах представа, че имате дъщеря.

— Когато дойдохте предния път, тя не беше тук. Тя не е…

Настъпи неловка тишина. Ханк знаеше съвсем точно какво иска да каже Хамилтън, но и че това му струваше неимоверни усилия, защото дъщеря му не беше в хасиендата.

Ханк бе разчитал точно на това — любовта на Кингсли към дъщеря му. Той бе готов на всичко за нея.

— Говорите така, като че ли дъщеря ви не винаги е живяла при вас — продължи Ханк с цел да поддържа разговора.

— Елън, майка й, я отведе от мен, когато Саманта бе още бебе. Няма да се спирам подробно върху това. Не видях, дъщеря си, докато не стана на девет години. Доведох я тук веднага след като я измъкнах от лапите на баба й.

— А майка й?

— Умря скоро след като ме напусна.

— Много съжалявам. Знам какво значи да израснеш майка. Моята умряла при раждането ми. Отгледа ме баща ми, но, разбира се, не беше същото.

— Убеден съм, че е била по-добра от бабата на Сам която беше истинска кучка.

Ханк се разсмя.

— Моята баба беше мила жена, въпреки че ми прощаваше, и с възрастта стана раздразнителна и избухлива. Умря тук, в тази къща.

— Господи! — възкликна удивено Кингсли. — Не ми казвайте, че семейството ви е живяло тук.

— Не ми дадохте възможност — припомни му Ханк. — Страхувам се, че тогава и двамата загубихме контрол чувствата си.

Очевидно Кингсли се чувстваше неудобно.

— Да, сега разбирам защо искате толкова много тази земя. Но, надявам се сега вие да разберете защо няма да я продам.

Ханк отново почувства как напрежението в него расте.

— Не ме попитахте защо ви посещавам за втори път.

— Сигурен съм, че не е поради светски съображения усмихна се Кингсли.

— Ще бъда откровен и ще ви призная, че се надянах да възползвам от неприятностите ви — отвърна Ханк с сериозен тон. — Виждате ли, разбрах за проблемите, които имате с онези бандити. Изглежда, вие сте единствен собственик на ранчо в този район, когото те нападат тормозят.

— „Нападат“ вече е твърде меко казано. — Кингсли повиши тон. — Копелетата отвлякоха дъщеря ми.

Ханк успя да придаде на лицето си шокирано изражение.

— Не знаех това, сеньор. Сигурно се поболявате от тревога?

— В един миг съм извън себе си от тревога, в следващи от ярост. През целия си живот не съм искал да убия някого с такова желание, както този Ел Карнисеро, главатаря им. Господ да ми е на помощ, ще направя и нещо повече, ако се осмели да нарани малкото ми момиче.

— Но как е успял да го стори? Със сигурност, дъщеря ви никога не е оставала сама.

— Да, с нея винаги имаше придружители, но от тях ползата не е голяма, когато дъщеря ми си науми да препуска пред тях — отвърна ядосано Кингсли. — Тя е изключително твърдоглава. Много добре знаеше за опасността и въпреки това предизвика Рамон да се надпрепускват.

— Рамон?

— Бароха, наш съсед. Най-вероятно мой бъдеш зет — обясни Кингсли. — Двамата с дъщеря ми препуснали напред, като оставили придружителите на голямо разстояние след тях и били изненадани от бандитите.

— Има ли ранени? — попита Ханк. В гласа му се долавяше напрежение.

Така значи: Рамон Бароха бил бъдещият зет. Следователно Саманта го бе излъгала, като нарече Рамон приятел от детинство. За какво ли още го бе излъгала?

— Рамон беше прострелян, но ще се оправи. Бедното момче е съсипано, обвинява себе си за станалото.

— Ще се обвинява и още как, особено ако е проявил глупостта да позволи на дъщеря ви да се отдели от придружителите си.

Ханк добре си спомняше Рамон Бароха. Като момче никога не възприемаше отговорността за нещо сериозно.

Очевидно и сега постъпваше по същия начин. Кингсли се намръщи.

— Не познавате дъщеря ми. Никога не съм бил в състояние да я контролирам, така че не мога да обвинявам Рамон, че не е успял да го стори.

— Простете ми, сеньор Кингсли — отговори бързо Ханк. — Нямах намерение да съдя нито вас, нито сеньор Бароха. Съчувствам ви. Не мога да си представя какво изпитвате, сигурно преживявате истинска агония. Моля се бандитите да не сторят нищо на дъщеря ви. Може би искат откуп и нищо повече.

— Не искат пари — отвърна Кингсли. — Бих искал да е така. Тая измет иска от мен да напусна Мексико. Можете ли да повярвате?

— Чувал съм и преди за подобни неща — заяви спокойно Ханк. — Може би сте ядосали с нещо този бандит.

— Никога не съм го срещал.

— Тогава защо?

— Казват, че мразел гринговците, но тук има хиляди такива като мен и няма никакъв смисъл да изберат от всички само мен, освен ако не иска земите ми. Имам много хубаво разположение, близо до границата.

— Възможно е — съгласи се Ханк. — Какво възнамерявате да правите?

— Ще си тръгна оттук. Още този следобед. Ако бяхте дошли дни по-късно, нямаше да ме намерите тук, мистър Шавез.

— Със сигурност не сте си намерили купувач. — Ханк се разтревожи.

— Купувач? Не, аз…

— Значи ще приемете моето предложение?

— Вие не разбирате. Няма да продавам.

— Но нали си тръгвате.

— Да, и няма да се върна, докато не върнат дъщеря ми. Но, както ви казах, това е нейният дом. Няма да я разочаровам или да й причиня мъка, като го продам.

Ханк кипеше вътрешно от гняв и полагаше неимоверни усилия да се овладее. Как можа да направи такава грешка? Кингсли имаше намерение да се върне, въпреки многобройните нападения и отвличането на Саманта.

— Не ви разбирам, сеньор. Казвате, че много обичате дъщеря си, и въпреки това ще я доведете отново тук? Да я изложите на същата опасност? Ами ако бандитът реши, че сте го измамили, и я убие?

— Веднъж да си върна дъщерята, Ел Карнисеро може да се смята за мъртъв. Вече съм наел най-добрите следотърсачи от околността. Той никога вече няма да докосне дъщеря ми.

— Тя толкова ли е малка, че очаквате да живее с вас много години занапред?

— Не, вече е пораснала, но какво общо…

— Добих такова впечатление, когато споменахте съседа си като бъдещ зет — продължи бързо Ханк. — Защо тогава настоявате да задържите земята за нея? Дъщеря ви скоро може да се омъжи и да я напусне.

— Този спор няма да ни доведе доникъде — отвърна Кингсли, с нотка на досада. — Имотът ще принадлежи на дъщеря ми изцяло, когато се омъжи; ще го получи като сватбен подарък, а в документа за собственост ще бъде вписано нейното име. Това бе уредено преди доста време. Дали ще живее тук със съпруга си, или някъде другаде, е без значение. Това място винаги ще бъде нейният дом, в който винаги ще може да се връща.

— А вие ще стоите тук и ще я чакате? — попита сухо Ханк.

— Не. Мястото ще си е само нейно, както вече ви казах. Имам собствена земя оттатък границата, където възнамерявам да се оттегля. Ето защо се надявам на един съюз между Саманта и наследника на семейство Бароха. Това ще обедини двете имения, а аз ще се намирам на не повече от една седмица езда от което и да е от тях. — Кингсли тръсна глава и рязко прекрати плановете си за бъдещето, връщайки се към настоящето. — Съжалявам, мистър Шавез. Разбирам, че тази земя означава много за вас. Кажете ми как се е случило така, че семейството ви я е загубило?

— Сега това едва ли ще ви заинтересува, при тези обстоятелства — отвърна Ханк с равен глас. — Не мислите ли, че дъщеря ви ще е склонна на продажба, след като придобие собственост върху земята?

— Това ще зависи от нея и от съпруга й, мистър Шавез. Лично аз се съмнявам. Саманта обича тази земя.

— В такъв случай, може би ще трябва да ухажвам дъщеря ми и да се оженя за нея.

Кингсли не обърна внимание на саркастичния тон и се засмя, доволен, че Ханк приема поражението си с достойнство.

— Не мога да кажа, че бих одобрил вие да ухажвате дъщеря ми, не и с този мотив, който ми изтъкнахте. Но пък вие изобщо не я познавате, мистър Шавез, Много лесно може да изгубите ума си по нея, а земята да се окаже нещо второстепенно. Разбира се, ако тя приеме предложението ни.

Ханк напусна хасиендата, докато още бе в състояние да се владее. Само като си помислеше, че ако Саманта бе приела предложението му, той щеше да се върне в Мексико, за да открие, че има жената, която иска, и земята също! И без дори да похарчи и цент, за да си я възвърне! Само ако бе спечелил Саманта! Само ако не я привличаше друг мъж! Ако само бе разбрала истината за Ейдриън. Съществуваха твърде много ако. Сега между тях имаше само омраза и скрито желание от негова страна. Да, можеше да си признае, че все още я желае, въпреки че я мразеше.

Но нямаше да го направи. Щеше да се бори с изкушението до горчивия край. Ще я изплаши със страстта си, Ще я накара да се чуди. Но няма да й достави удоволствието да й позволи да узнае, че не му е безразлична.

А баща й? Този човек имаше намерение да се махне за известно време, а когато прибере дъщеря си, да се върне обратно. Ханк дори не се бе сетил за такава възможност.

Трябваше да поиска от Кингсли да продаде земята и да се махне, а не просто да си отиде. Как, дявол да го вземе, да постъпи сега?