Пожелай ме скъпа

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА

Ханк хвърли картите и се облегна в стола си.

— За тази вечер приключих, а по всяка вероятност, за известно време, също. Не мога да си позволя тези малки удоволствия.

Ханк каза това с усмивка, но все пак Карлос, който бе дошъл с други вакуерос и техните семейства, се почувства неудобно, когато чу своя господар да признава, че е в затруднено положение. Едва ли бе тайна, че нещата вървяха лошо, но и да чуеш дон Енрике да говори за това… Карлос изпи до дъно чашата си с текила и излезе от стаята.

Ханк се пресегна, взе бутилката от масата и отново си напълни чашата.

— Предполагам, си мислиш, че би трябвало да си държа устата, нали?

Лоренцо сви рамене.

— Това не е моя работа.

Бяха останали сами. Само в такива случаи Ханк изоставяше принудеността и преструвките. Лоренцо се усмихна. Започваше да свиква е тези мрачни настроения на приятеля си.

— Мисля да се оттегля — заяви Лоренцо с престорено безгрижен тон. — Когато се държиш по този начин, с теб изобщо не може да се говори.

— По какъв начин? Няма ми нищо.

— Виждаш ли? — продължи Лоренцо. — Дори не можеш да признаеш една проста истина.

— Какво искаш да направя? — въздъхна Ханк. — Да се оплаквам постоянно, че нещата не вървят както бях очаквал? Или да се усмихвам и да се преструвам, че не се провалих напълно?

— Може да ти е от полза да престанеш да мислиш, че се провалил. Но не си. Напротив, спечели, приятелю. Имащ своята хасиенда. Имаш и хората си.

— Да, така е, но нямам средства да им плащам — отвърна Ханк с раздразнение.

— Да си чул поне едно оплакване? Не. Щастливи са да служат, да бъдат отново част от хасиендата, същата, в която са се родили много от тях, където повечето са служили баща ти. Нещата наистина не стоят така, както по времето на баща ти, но все пак са минали сами два месеца, откакто се върна. Два месеца не са чак толкова дълго време, за да смяташ, че си се провалил.

— Но е достатъчно, за да разбера, че усилията ми са безплодни. Кингсли си взе всичко. Не остана дори една мебел, дори една глава добитък, дори един чувал със зърно. Всичките ми пари отидоха, за да купя основните неща, най-необходимите продукти. Получих земята си, но не обмислих следващите си действия.

— Мините работят — напомни му Лоренцо. — А градините ни осигуряват с храна. Никой не гладува.

— Това не е достатъчно. И колко време още мога очаквам от тези хора да живеят с все по-малко, когато те свикнали да живеят много по-добре. Мините наистина работят, но доставят незначително количество метал, и то с цената на убийствен труд, след като Кингсли си взе цялото оборудване. Каквато печалба се получи, тя отива, за да плати за животните и фургоните, които откарват хората мините. Нужно ми е много време, за да мога да купя оборудване, а още по-дълго, за да купя добитък. Междувременно…

— Междувременно нещата вървят трудно, в същото положение е всеки, който започва от нулата. Никой не си е мислил, че ще е по-различно, Ханк. Ти си единствения който не е доволен от това, което си постигнал.

Ханк свърши питието си, а по устните му бавно се плъзна усмивка.

— Защо все пак стоиш в ранчото с мен?

— Нямам какво друга да правя — усмихна му се в отговор Лоренцо.

— Но ти работиш за нищо. И на всичкото отгоре си принуден да ме слушаш как се вайкам заради неприятностите си. Благодарен съм ти за помощта. Просто не разбирам защо ми я даваш. Вече си плати дълга към мен. Не ми дължиш нищо.

— Но тук има една хубава жена, сестрата на Карлос… — При изпълнения със съмнение и недоверие поглед на Ханк, Лоренцо се предаде. — Добре. Обещах си да остана, докато повече нямаш нужда от мен.

Ханк стисна здраво празната чаша.

— На мен такова обещание не си давал, така че… Предполагам, имаш предвид нея?

Лоренцо кимна утвърдително.

— Няма да ти повярвам, Лоренцо, нито пък на това, което се опита да ми кажеш преди — отвърна студено Ханк. — Ако ми бе казал, че ти е платила да ме шпионираш, тогава бих ти повярвал.

— Ханк, мен обиждаш с тези думи, а не Саманта — отвърна тихо Лоренцо.

— Знаеш много добре, че не исках да прозвучи така, Просто не мога да повярвам на това, което ми каза за нея.

— Не можеш, или не искаш?

— Познавам я! Тази жена ме мрази и в червата!

— Може би. — Лоренцо кимна в знак на съгласие и добави: — Само че на мен не ми изглежда така.

— Тогава как ще обясниш факта, че тя ме простреля? — попита сърдито Ханк.

— Кога? Онази нощ?

— Да, онази нощ.

Лоренцо поклати глава.

— Когато беше прострелян, Сам изобщо не беше в хамбара. Току-що я бях довел в ранчото.

— Но аз видях…

Ханк млъкна, като се опита отново да си спомни. Той бе видял Саманта с револвер в ръка, а в изпълнените й с ярост изумрудени очи нямаше и капчица милост. Ханк запази този спомен, това бе всъщност последното нещо, което си спомняше, преди да се събуди в къщата на доктора. Дали беше само видение? Бе видял и златотърсача от Денвър, а той определено бе творение на обърканото му съзнание.

— Добре, може би наистина съм си въобразил, че тя стреля по мен — отстъпи неохотно Ханк. — Но няма начин да ти повярвам, че тя ти е помогнала да ме измъкнеш оттам.

— Аз бях този, който й помогна. Не бих имал смелостта ла вляза сам в конюшнята.

— Ти си твърде скромен — настоя остро Ханк. — Защо не си признаеш, че си свършил всичко сам?

— Господи, защото не е вярно! — отвърна възбудено Лоренцо. — Ако Сам не беше се изправила срещу онези мъже ти сигурно щеше да си мъртъв, Ханк. Нямахме представа, че са хванали точно теб. Аз нямах причина да се намесвам.

— Но все пак си го направил.

— Защото тя застреля един от тях, а аз влязох, за да й помогна, да видя дали мога да я измъкна оттам. Когато те видях, веднага казах на Сам. Разбираш ли, тя не знаеше, човекът, на когото се опитваше да помогне, си ти.

— Ако ми беше казал това преди, можеше да ти повярвам — отвърна Ханк. — Мога да приема, че Саманта ще помогне някой беден глупак, но на мен не. Предполагам, че е била доволна да ме види завързан и пребит?

— Когато Сам разбра, че това си ти — продължи бързо Лоренцо, тъй като Ханк досега не му бе позволявал да стига дотук, — дори аз не очаквах така да реагира. Тя се свлече в краката ти, като почти изпадна в безсъзнание.

— По дяволите, Лоренцо…

— Не. Този път ще чуеш всичко. Нямам никаква причина да те лъжа, Ханк. Нямам причина да ти казвам нещо различно от това, което се случи в действителност. Откри си признавам, че когато Сам рухна на земята, се изплаших не по-малко, отколкото когато щяха да ме обесят. Тя напълно загуби самообладание, като ме остави сам да държа на прицел всички. Знаех, че сам няма да се справя. Тя ми вдъхна смелост. Веднага обаче забелязах, че те още повече се изплашиха от нас, когато тя се свлече в краката ти, отчаяна и стенеща. Това показа на всички, че означаваш много нея.

— Глупости!

— Само ти казвам какво си помислиха онези негодници, защото същото си помислих и аз. Видяха, че тя бе смела жена, в ръката си държеше револвер, а освен това има основателна причина да ги избие всичките, Един от мъжете, раздразнен от държанието й, извади револвера си, а спокойно стреля и го изби от ръката му. След това вече никой не посмя да протестира. Сам вече бе възвърнала силите и самообладанието си. Заповяда на друг от мъжете да те отвърже и внимателно да те качи на Ел Рей, когото вече бях яхнал. Тя дори ми нареди да тръгна с теб напред, но разбира се, аз се върнах за нея.

— Добре, Лоренцо, но защо? Защо е постъпила така?

В отговор Лоренцо само сви рамене.

— Не я попитах. Тя е твоя жена. На мен ми изглеждаше нормално да е загрижена за теб. Освен това не е моя работа.

— Това, че се ожених за нея, не променя чувствата й към мен — отвърна Ханк, но Лоренцо не му обърна внимание и продължи.

— Същата нощ Сам чака заедно с мен в продължение на дълги часове, докато докторът се грижеше за раните ти. Тръгна си чак когато той я увери, че ще живееш. След това на следващия ден пак дойде да те види, но ти все така беше в безсъзнание. Сам си отиде, когато ти започна да бълнуваш в съня си.

— Какво казах?

— Едно име — усмихна се Лоренцо. — Името на друга жена.

Ханк се намръщи.

— Говори ли с нея след това?

— Да, но съвсем за кратко.

— Каза ли ти защо не е настояла да ме арестуват?

— Не.

— По дяволите, какво тогава ти е казала?

— Само това, че никой няма да оспорва правото ти върху земята. След това ме накара да обещая, че ще остана с теб.

— Значи е разбрала, че земята с продадена на мен?

— Да.

— В такъв случай разбирам — отвърна тихо Ханк, но в него отново се надигна гняв. — Съжалявала ме е.

Лоренцо запази мълчание.

— Саманта знаеше, че земята е била отнета от семейството ми преди много време. Съчувстваше на „братовчед“ ми, сега изпитва същите чувства към мен. Нямам нужда от съжалението й. По-скоро ще й върна земята, отколкото да й позволя да ме съжалява!

Лоренцо бе искрено изненадан.

— Но какво значение има това сега? Тя тръгна по своя път, а ти по твоя. Нали получи каквото искаше.

— Другото е по-важно.

— Защо?

— Защото така!

Лоренцо остана загледан след Ханк, който просто излетя от стаята. Разбираше много добре откъде идва мрачното настроение и недоволството на приятеля му. Причината не бе в трудностите, които преживяваха в момента, а в Саманта Кингсли Шавез, собствената му жена.