Пожелай ме скъпа

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Когато Саманта се върна, забеляза коня на Рамон Бароха и конюшнята. Веднага разпозна мустанга и украсеното със сребро седло с инициалите РМНБ — Рамон Матео Нунес де Бароха.

Точно в този момент изобщо не бе в настроение да се срещне с Рамон. Имаше нужда да поговори с Мануел, единствения човек, за който бе уверена, че ще каже истината. Намери го зад коралите за добитъка, където се намираха масите на работниците. Мануел седеше на стъпалата, в сянката на верандата, отрупана със саксии с цветя и плетени столове, и се хранеше.

— Здравей, Сам — поздрави я той, когато тя приближи. — Един човек те чака в голямата къща. Дойде малко след като ти излезе. Не се ли видя вече с него?

— Рамон може да почака — отвърна тя, като седна на стълбите до него и свали широкополата си шапка. — Трябва да поговорим, Мануел. Познаваш баща ми така добре, както и аз… поне си мислех, че го познавам. Ти вероятно знаеш по-добре.

— Какво се е случило, скъпа? — прекъсна я той, долавяйки тревогата й.

— Защо трябваше да ме лъже?

Мануел не бе изненадан, а по-скоро развеселен.

— И за какво е излъгал?

— За неприятностите, които имаме. Отначало изобщо не смяташе да ми каже нищо. Ако Лана не бе споменала…

— Лана! — В гласа на Мануел проличаха гневни нотки. — Тя приказва твърде много. Ако господарят не е искал да узнаеш, Саманта, значи така трябва да бъде.

— Глупости. Щом като всички само за това говорят, рано или късно щях да разбера. Но не за това става дума. Миналата вечер, когато говорихме за ранчото, татко ми каза, че граничните колиби се нуждаят от ремонт. Днес разбирам, че са били подпалени нарочно и по тази причина е трябвало да бъдат построени наново.

— Почакай, Сам, Баща ти не те е излъгал. Докато те нямаше, наистина бяха извършени някои поправки. Коя година е минавала без тези неща?

— Това ми е добре известно. Но защо татко не ми спомена за пожарите? Дори складът е изгорял. Но той изобщо не намери за нужно да ми каже, само заяви, че бил построен нов.

— Затова ли мислиш, че те е излъгал? — Мануел я смъмри шеговито.

— Не ми каза цялата истина! — Саманта наблягаше на всяка дума. — Все едно, че ме е излъгал, Мануел.

— Може би не ти е казал само защото не се е сетил. Напоследък му се налага да мисли за много неща.

— Нищо чудно, при всичките пожари и кражби и бог знае още какво, което крие от мен.

— Но не разбираш ли, че просто може да е забравил?

— О, предполагам, че е така — отвърна тя неохотно. — Но кажи ми, Мануел, какво всъщност става тук? Вярваш ли, че наистина този Карнисеро е в дъното на всичко?

Мануел сви рамене.

— Как да ти отговоря със сигурност, след като ние току-що се върнахме? Когато тръгнах за Ню Мексико, за да те доведа вкъщи, изобщо нямаше никакви проблеми. Едва миналата вечер за пръв път чух за този бандит, когато Мария буквално ми проглуши ушите с подробности от последните събития.

— Обзалагам се, че си узнал всичко — отвърна горчиво тя. Мария винаги знаеше всичко, което ставаше в ранчото.

— Сигурно — засмя се той, досещайки се за мислите й.

— Е? Наистина ли този бандит причинява всички проблеми, дори и ако се крие далеч оттук? Или пък е просто съвпадение, че всички неприятности и злополуки стават по едно и също време? Баща ми казва, че е възможно да са скитници.

— Скитници? Не — намръщи се Мануел. — Ако става въпрос само за добитъка, да, мога да приема тази възможност. Може и някои от пожарите да са тяхно дело. Но по каква причина някой, случайно минаващ оттук, би разрушил една мина?

— Разрушил ли? — Саманта остана с отворена уста при тази новина. — Какво искаш да кажеш?

— Луис каза, че без съмнение експлозията, разрушила мината, е причинена от динамит.

— А татко каза, че било злополука. Злополука! — извика възбудено тя. — Мануел, тази сутрин беше подпалена още една колиба. Видях с очите си димящите останки.

— Господи!

— Не си прави труд да призоваваш господ. Той едва ли ще обърне внимание на нещастията, които ни сполетяха.

— Но ти със сигурност си била съвсем близо до този участък. Можеше дори да се натъкнеш на човека, причинил пожара. Господи, Сам! Можеха да те убият!

— Глупости! Вероятно само един или двама души са подпалили колибата.

Мануел махна ядосано с ръка.

— Със сигурност един човек е достатъчен, за да подпали колибата, но с него би могло да има цяла банда.

— Там нямаше никой, Мануел — настоя тя. — Всъщност, не намерих никакви следи.

— Луис казва, че никога няма явен знак за присъствието на много хора — отвърна Мануел. — И все пак другите може да са били наблизо и само са наблюдавали. Те винаги знаят къде се намират нашите хора и винаги нанасят удар там, където няма никого. Но ти, ти яздиш където ти хрумне.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Мануел?

— Това, че можеш да налетиш на тях. Те не очакват една сеньорита да язди свободно из ранчото, а ти никога не се придържаш към една посока.

— И?!

— За теб вече не е безопасно да излизаш, дори и с придружители. Ще трябва да поговоря за това с господаря.

Саманта веднага застана нащрек, готова да протестира.

— Преди да направиш това, Мануел, искам да ми разкажеш всичко, което Мария ти е доверила миналата нощ — разбра ли, всичко. Нека аз да преценя дали е опасно или не.

И той го направи, с най-големи подробности. Саманта успя да се сдържи да не го прекъсне, дори и когато новините ставаха от лоши по-лоши. Освен експлозията в мината, откраднатите пилета, няколкото умрели крави и пожарите, били откраднати около две дузини мустанги и около стотина глави добитък. Това беше грабеж, пладнешки обир. Това Саманта можеше да разбере. Но останалото? Едно голямо главно „К“, написано с кръв, се появило една нощ по всички външни врати в ранчото. Това ли бе начинът, по който Ел Карнисеро се хвалеше за делата си? Или го бе направил никой друг, който несъмнено искаше вината и подозренията да паднат върху бандита?

И това не бе всичко. Били оставени две съобщения, едното върху трупа на умрялата крава, а другото, забодено с ръждив кинжал на входната врата на къщата.

— Нищо чудно тогава, че хората разказват, че този бандит е обявил война на татко — обади се най-сетне Саманта, след като Мануел бе свършил. — Какво се казва в тези съобщения?

— Само господарят знае, а той не каза нито дума на никого.

— А дали Ел Карнисеро се е подписал на тях?

— И това не знам — бе отговорът на Мануел.

Саманта поклати невярващо глава.

— Не мога още да повярвам, че всички тези събития са се случили само за две седмици.

— И аз се чувствам по същия начин. Но Мария казва, че всеки ден се случва по нещо. А ти ми казваш, че днес отново имало пожар.

— Звучи така, като че ли наистина се води война. Само че я води едната страна — отбеляза Саманта. — Баща ми взима ли някакви мерки?

— Не е уведомил властите, ако това имаш предвид. Още не.

— А не мислиш ли, че трябва?

— Какво могат да направят те, Саманта, което ние да не можем? — отвърна с нотка на възмущение Мануел.

— Предполагам, че си прав. — Саманта си спомни последния път, когато бяха извикали войниците, когато бе открадна добитък от ранчото им. Те изобщо не бяха въодушевени това да помогнат на един американец, както наричаха баща й. — Но татко какво точно прави?

— Изпрати хора да проследят дирите, но те винаги свършваха след няколко мили. Назначи нощни пазачи в ранчото. Добитъка и конете доведоха по-близо до дома, сега при тях има хора да ги пазят денем и нощем.

— И това е всичко?

— Какво друго да се направи? Ние сме подготвени, но ранчото е много голямо. Бандитите удрят по слабите ни места, когато няма никой. Никой не ги е виждал, какво остава да ги хване.

— Наричаш ги просто бандити. Тогава ти наистина мислиш, че е Ел Карнисеро?

— Грешиш, Сам — отвърна бързо Мануел. — Бандитите са много, не е само един.

— Много бих искала да се срещна с него — извика импулсивно Саманта.

— Господи! — възкликна Мануел. — Той е от тези хора, които трябва да се молиш никога да не срещаш. Говори се, че той мрази гринго изключително много и ги убива с по-голямо удоволствие отколкото и най-заклетите си врагове.

Саманта смени темата.

— Какво още знаеш за този човек? Но Мануел не отговори, а само се изправи.

— Трябва да се връщам на работа. Достатъчно въпроси за един ден.

— О, не, Мануел. — Тя хвана ръката му и го дръпна отново до себе си. — Известно ти е много повече, нали?

— Сам…

— Кажи ми!

— Веднъж видях този човек — въздъхна той. — Беше преди много години. — Мануел се вгледа в някаква невидима точка в пространството. — Случи се по времето, когато господарят ме изпрати в Ню Мексико, за да ти докарам онази голяма вана.

— Моята вана? — усмихна се Саманта.

— Да. На път за вкъщи спрях в една къща в някакъв малък град, не си спомням името му. Ел Карнисеро бе доведен там, заловен от войниците; той нападнал някакво село наблизо и бил ранен. Трябваше да го заведат в Мексико Сити. Говореше се, че негодникът избил всичко живо в това село, дори жените и децата не били пощадени, за да няма свидетели на извършеното от него.

Саманта пребледня като платно.

— Вярваш ли, че това наистина се е случило?

— Каква причина биха имали войниците да лъжат? Те са присъствали, видели са всичко. Но това стана по време на революцията. Такива неща се случват често, невинни загиват и от двете страни.

— Да не би Ел Карнисеро да е бил тогава войник?

— Говори се, че по време на войната той се сражавал за двете страни, в зависимост от това коя от тях има надмощие и момента. Не знам дали е истина. Не можеш да вярваш на всичко, което чуеш.

— Но какво се случи, когато го видя? Наистина ли е ужасно грозен? Лана казва, че е така.

Мануел сви рамене.

— Как да се кажа дали един мъж е красив или не? Аз поне не се наемам. Едва можах да видя чертите му, тъй като целият бе в мръсотия и кръв.

— Но той висок ли беше? Или нисък? Дебел? Какъв?

Мануел се помъчи да си спомни.

— Беше нисък, с тъмна коса. Тялото му приличаше на бъчва, имаше дълги ръце. Ако един мъж може да се нарече грозен, защото прилича на самия дявол, да, той наистина е грозен. Никога преди не съм виждал толкова злобен и подъл мъж.

— И отведоха ли го в Мексико Сити?

— Не. Сега можеше да е мъртъв, ако не беше избягал пред очите ми, докато повечето от войниците бяха в къщата. Някои от хората му се бяха промъкнали в града. Те убили пазачите му и той избяга. И пак продължи да граби и убива.

— Последното не го прави тук — каза замислено тя. — Искам да кажа, не убива.

— Не, не го прави.

Беше много трудно да се измъкне повече информация от стария човек.

— Значи нямаш намерение да ми кажеш мнението си, така ли? — попита Саманта, почувствала как в гърдите й отново се надига гняв.

— Ти самата още не си ми казала твоето — спокойно й отвърна Мануел.

— Не съм ти го казала просто защото нямам такова — избухна тя. — В действителност нямах време да обмисля положението.

— По същата причина и аз не мога да ти кажа мнението си, Сам. Забравяш, че и двамата току-що се върнахме ранчото.

— О! — Саманта се изправи с намерение да си ходи. — Ти поне имаш Мария да ти казва всичко. А аз трябва да тегля думите ти с ченгел, което никак не е лесно! Наистина ли ми, каза всичко, което знаеш? Не си скрил от мен нищо, нали?

— Не, Сам. Сега знаеш толкова, колкото и аз.

— Сега имам намерение да открия още едно нещо — какво пише в онези съобщения. Време е татко да започне да ми се доверява повече.

С тези мисли, Саманта закрачи решително към къщи, премина корала и конюшнята и влезе в къщата през страничния двор, който бе най-близо. Но едва бе влязла вътре и веднага се сблъска с някого, който бе среден на ръст носеше късо сако и широки панталони, а красивата кожа в костюма му бе избродирана с бяла нишка.

От дълго време Саманта не бе виждала испанска носия, затова веднага се досети, дори без да поглежда лицето му, че това не би могъл да бъде никой друг, освен Рамон Мате Нунес де Бароха. Тя напълно бе забравила, че той я чакаш тъй като мислите й бяха заети с Ел Карнисеро.

Саманта отметна назад глава, за да огледа лицето му. Видът му я изненада. Рамон си бе пуснал тънки мустачки, освен това лицето му притежаваше подчертан мъжественост, която преди липсваше.

— Рамон — успя накрая да проговори тя.

Саманта се поколеба дали да го поздрави по обичайния миналото начин, със сестринска целувка по бузата. Този дон Рамон й бе непознат, чертите му бяха внушителни. Не бе момчето, с което някога се бе шегувала, наричайки го бялата овца в семейството му, защото единствен той имаше руса коса.

— Саманта — изговори името й тихо, учудено, едва след това й се усмихна. — Саманта! Бях забравил колко си красива. А сега…

— Знам, знам — прекъсна го тя, като се разсмя. — Пораснала съм — вече съм жена.

— Не е само това. — Той взе ръцете й в своите, после ги разтвори широко, за да я огледа по-добре. — Сега си още по-красива. А къде е целувката ми за добре дошъл?

Без да й даде време да отговори, той я привлече към себе си и покри устните й със своите. В целувката му нямаше нищо братско.

Целувката се проточи и когато Рамон се опита да завладее с език устата й, Саманта рязко се отдръпна.

— Никога преди не си правил това!

— А ти никога не би ми позволила — усмихна се той, а усмивката му се оказа заразителна.

— Предполагам, че не — отвърна му тя с дяволита усмивка. — По-скоро бих те заплашила с юмрук и бих ти казала да си вървиш.

Рамон отметна глава назад и се разсмя.

— Не казваш, както би казала всяка жена, че ще ми удариш плесница. Заплаши ме така, както би го направил един мъж ще ме удариш с юмрук. — После добави с престорена строгост: — Мисля, че не си стояла достатъчно дълго в онова училище, Саманта. Все още има неща, от които трябва да те отуча.

Саманта замръзна на място, очите й блеснаха гневно.

— Да ме отучиш?!? Аз…

Но Рамон бързо постави пръст на устните й.

— Прости ми. Сам. Само се пошегувах. — Отново я омилостиви с чаровната си усмивка — Знам не по-зле от всеки друг, че не можеш да бъдеш пречупена.

— Радвам се, че разбираш, Рамон. Може сега да изглеждам като лейди и наистина да съм такава, но няма да мисля по начин, по който се предполага, че мисли една лейди. Опитах, но…

Саманта се извърна, ужасена от посоката, която взеха мислите й. Още малко и щеше да признае на Рамон повече, отколкото трябва. Заради Ейдриън бе положила толкова усилия да се държи като дама, че това не й позволи да прозре същността му. По същата причина ли се бе излъгала и в Ханк Шавез?

— Какво има, скъпа? — попита я тихо Рамон, като я обърна отново с лице към себе си. — Изглеждаш толкова нещастна.

Саманта потърка чело. Господи, не можеше ли да мине поне един ден, без този негодник да се промъкне в мислите й? Трябваше да престане да мисли за него и Рамон можеш да й помогне.

— Скъпа?

Зелените й очи се присвиха в тесни цепки, после Саманта заплашително сложи ръце на кръста си.

— Значи си мислиш, че си достатъчно възрастен да ме наричаш така?

— Слушай, Саманта…

— Когато тръгнах оттук, ти не бе по-висок от мен, а и не си много по-голям — продължи тя с твърд тон. — Сега, след като си възмъжал и си много по-висок, се мислиш за много голям, така ли? Така ли е?

— Ти ме обиждаш, Саманта. — Кафявите му очи се натъжиха. — Бях забравил какъв избухлив нрав имаш.

Неочаквано тя се усмихна.

— Сега кой не може да приеме малко шега, а? — Като се засмя весело, Саманта разроши русата му коса, след това се втурна бързо покрай него и изтича в стаята.

Докато Рамон успее да се обърне и да я хване, тя беше изчезнала. Последва я до средата на стаята само за да открие, че безгрижното й настроение се бе изпарило толкова лесно, колкото се бе появило.

— Баща ми не беше ли с теб?

— Да, той ми правеше компания, докато те чаках. Трябва да добавя — няколко часа.

Саманта изобщо не обърна внимание на последните му думи.

— Къде е той?

— Излезе, когато един от вашите вакуероси съобщи, че имало пожар.

— За граничната колиба на запад ли стана дума?

— Да.

— По дяволите! Исках да поговоря с него. Сега изобщо не знам кога ще се прибере.

— Тогава говори с мен. — Рамон се приближи до нея. — Чаках безкрайно дълго, за да те видя отново. Ела, седни тук с мен. — Той посочи към големия диван.

Тя му позволи да я отведе на дивана и те говориха дълго време. В продължение на един час мислите й се отклониха от баща й и мистериозните съобщения. Но веднага след като Рамон си тръгна, мислите й отново се върнаха към проблема с Ел Карнисеро, Тук имаше нещо повече от обикновена кражба на добитък и злонамерени разрушения. Какво всъщност ставаше? Сигурна бе, че баща й знае. Нямаше намерение да му позволи отново да се измъква с увъртане и да избягва въпросите й. Нямаше да позволи повече успокоения от рода на „Не се притеснявай, Сам, няма за какво да се безпокоиш.“

Отдавна бе минало време за вечеря, когато Хамилтън Кингсли се върна. Саманта вече бе заспала. Беше го чакала дълго, но след като той не се върна, тя, изтощена, потъна в сън. Хамилтън не я събуди.