Пожелай ме скъпа

ГЛАВА ВТОРА

Хотелът, където Саманта Кингсли бе наела апартамент, се намираше в новата част на Денвър, почти в края на града. Там винаги кипеше оживена дейност, тъй като градът бе в процес на растеж и постигане на новопридобито благополучие. Пред входа на хотела се простираше улица с магазини, няколко бара, два ресторанта, два по-малки хотела, пазар за месо, банка и дори един нов театър. Но от задната страна се простираше открита прерия, недокосната земя, която все още чакаше Денвър да я завладее.

Ханк Шавез яздеше бавно към хотела от южна посока, надявайки се големината на сградата да не означава същото и за цената. Предпочиташе да остане тук, вместо да губи време да търси друг хотел.

Тъкмо бе привързал коня си под една канадска топола, когато забеляза едни мъж и млада жена да излизат на задното стълбище на хотела. Въпреки разстоянието, можеше добре да види, че мъжът кърви обилно. Младата жена държеше в ръката си револвер. Тя ли го бе подредила така? Само след миг Ханк получи отговор на въпроса си. С широко отворени от смайване очи, той видя как мъжът се опита да повали с юмрук младата жена и тя без колебание изстреля още един куршум и него.

Ханк Просто не можеше да повярва на очите си. Жената бе много красива. Не, не беше жена, а девойка на не повече от седемнадесет или осемнадесет години. Бе съвсем млада, но тялото й притежаваше меката закръгленост на зряла жена. Косата й, която на слънчевата светлина хвърляше червеникави отблясъци, се спускаше свободно по раменете и гърба й. Ханк продължи да наблюдава сцената пред себе си, опрял ръце на лъка на седлото. Би дал всичко, за да разбере за какво си говореха, но бе твърде далеч и думите не достигаха до него. В този момент мъжът се стовари тежко надолу по стълбите, после се изпрани бавно и се отдалечи с куцаща походка. Тъмносивите очи на Ханк се спряха върху момичето. Взираше се в нея напрегнато, тъй като искаше тя да се обърне в неговата посока, за да може да разгледа лицето й по-добре. Дали наистина бе толкова красива, колкото изглеждаше на пръв поглед?

Но тя не се обърна. Само след миг бе изчезнала обратно в хотела, а и желанието му да я разгледа по-отблизо се изпари. Една млада лейди с револвер! Не, нямаше желание да се среща с нея. Тук бе дошъл да свърши нещо важно, можеше дори да се наложи да стреля на месо, и нямаше намерение да се забърква с някакво опърничаво момиче.

Бе му отнело месеци да се придвижи от Далас до Денвър, месеци, когато пришпорваше коня си до краен предел, губеше се, връщаше се обратно по дирите си, но винаги избягваше градовете, където можеше да се изкуши да си почине. Трябваше да настигне Пат Маклуър, който бе напуснал Далас само няколко дена преди Ханк да открие липсата му. След като прочете бележката от Пат, Ханк изпадна в такава ярост, че потроши всичко в хотелската си стая, след това влезе в най-близкия бар, където направи същото. Тъй като не беше в състояние да плати щетите, го вкараха в затвора, където прекара един месец.

Можеше да вземе пари от Брадфорд Мейтлънд. Все пак, веднъж бе спасил живота му, а Мейтлънд бе богат. Но Ханк бе твърде горд, за да моли за пари. Мейтлънд бе спечелил жената, която Ханк искаше за себе си, и въпреки че се оттегли с достойнство, дълбоко в душата си все още изпитваше обида и яд. Тя бе единствената жена, която Ханк бе молил да сподели живота му. Но никога не би имал шанс с Анджела. Когато я срещна, тя вече телом и духом принадлежеше на Мейтлънд. Разбира се, Мейтлънд бе твърде сляп и твърдоглав, за да забележи това. Само ако бе продължил да бъде такъв, мислеше си тъжно Ханк. Не, никога не би молил Мейтлънд за помощ, нито пък Анджела, която имаше собствено богатство. Вече бе взел пари от нея, взел в буквалния смисъл, когато бе ограбил дилижанса, в който пътуваше. Така бе срещнал Анджела Шерингтън. Дълго не бе в състояние да я забрави, затова бе тръгнал да я търси, за да й върне това, което й бе откраднал. В началото, разбира се, тя бе изпаднала в ярост, докато погледът й не попадна на бижутата, които той й върна. По-късно използваше факта, че й връщаше пари като извинение, за да я вижда отново. През това време се бе появил Мейтлънд. Ханк бе помолил Анджела да замине с него за Мексико. Тя отказа. Тя бе жена, която можеше да обича само един мъж през живота си и този мъж бе Брадфорд Мейтлънд. Ханк й се възхищаваше за това. И въпреки това бе чакал в Далас тя да промени решението си, надявайки се, че жестокото отношение на Мейтлънд към нея ще убие любовта й. Заслужаваше си да има тази жена, дори ако бе обичала друг преди него. Но когато Мейтлънд се вразуми, покорен от чувствата й към него, Ханк разбра, че я е загубил завинаги.

Партньорът му Пат Маклуър се присъедини към него в Далас, тъй като искаше да замине с него в Мексико, за да му помогнел си възвърне имотите на семейството. Но Пат си бе намерил една очарователна малка сеньорита и се бе преместил в нейната кирпичена къщичка в покрайнините на града, докато Ханк стоеше в хотела. Затова нямаше представа, че Пат бе поел към Денвър, докато не отиде да го потърси и сеньоритата не му връчи неясната бележка от Пат, бележката, от която му ставаше ясно всичко и нищо. В този момент Ханк сигурно би убил Пат Маклуър, без значение колко близки бяха. Защото Пат бе взел не само собствените си пари, но и парите на Ханк, с които Ханк трябваше да откупи фамилната хасиенда в Мексико.

Това бе целта, към която Ханк се стремеше от толкова много години. От онзи ден, когато през 1859 банда от войниците на Хуарес бе нахлула в хасиендата и избила семейството му, Ханк жадуваше с цялото си сърце за отмъщение, Тези мъже бяха бандити, които се отдаваха на убийства и грабеж с единствена цел да трупат печалба, използвайки като прикритие революцията. Водачът на тази банда обяви земите на семейство Шавес за църковна собственост, което на всички бе известно, че не е истина. Откакто Хуарес беше заявил, че собствеността на църквата трябва да бъде иззета, поради подкрепата, която духовенството оказваше на консерваторите, „църковна собственост“ стана най-разпространеното извинение за всеки пладнешки грабеж в Мексико.

Ханк никога не би могъл да забрави как вакуерос, с които бе израснал, биваха разстрелвани, защото отказваха да постъпят в армията. Техните жени и дъщери биваха изнасилвани. Баба му бе починала от сърдечен удар, след като стана свидетел на смъртта на своя син, бащата на Ханк, който бе убит, защото се опитваше да защити дома си от бандитите.

Но имаше и такива, които оцеляха. Въпреки че няколко жени бяха починали, отчаяно бранейки честта си от бандитите, повечето преживяха нападението, както и техните деца и възрастните мъже, негодни за военна служба. Ханк, който тогава бе на седемнадесет години, също оцеля, въпреки че много пъти след това си бе пожелавал да не беше.

След всичките ужаси, на които бе станал свидетел, той бе нападнат в гръб и повален в безсъзнание почти веднага. Събуди се в армията, бе принуден или да служи, или да умре. Бе му казано, че земите му вече не му принадлежат и че ще бъдат продадени, а парите ще бъдат използвани в помощ на революцията. Всичко, което се вършеше, неизменно бе в името на революцията, но, по дяволите, той знаеше по-добре, че целта беше лично облагодетелстване. А Ханк не можеше да направи нищо. Не можеше дори да хвърли вината върху Хуарес, революцията или потиснатите хора, които се опитваха просто да живеят по-добре. Не можеше да направи нищо, освен да се опита да си върне онова, което бе негово.

В продължение на година и половина Ханк се биеше за либералите, биеше се, изпълнен с озлобление, без да има възможност да стигне до Хуарес, за да иска справедливост или пък да избяга. Никога не се бе чувствал толкова унизен и с времето идеята да си възвърне всичко го обсеби изцяло.

Още двама членове от семейството му бяха оцелели само защото по време на нападението бяха далеч от къщи. Дядото на Ханк, дон Викториано, бе завел по-малката му сестра в Испания, за да се срещнат с друг клон от тяхното семейство Вега, и бяха останали по-дълго време, защото дон Викторио се разболя. До Ханк бяха достигнали слухове, че дядо му е на смъртно легло, и той се разбунтува, защото не му позволиха да отиде да го види. Заради това неподчинение прекара почти две години в затвора. Докато лежеше във вонящия затвор, дядо му умря, а къщата им бе продадена. Не можеше да се надява да я откупи, дори и когато излезе от затвора. Беше останал без пукната пара.

Никой не знаеше, че истинското му име беше Енрике Антонио де Вега и Шавез. В затвора го наричаха просто Ханк.

След като избяга, Ханк напусна Мексико. Винаги съществуваше възможността отново да го приберат в армията. Започна работа в Тексас, докато събра достатъчно нари да замине за Испания, при сестра си. Но сестра му вече не живееше в Испания. Беше се омъжила за един англичанин и живееше при съпруга си в Англия. Доротея, която имаше собствено семейство, вече нямаше истинска нужда от Ханк. Това го накара да се почувства излишен. Но страстното желание да си върне фамилните земи бе останало. Но за да осъществи намеренията си, се нуждаеше от много пари, пари, които не притежаваше. Ханк се върна в Северна Америка в края на 1864 година. В ранната си младост бе получил много добро образование, така че можеше да върши куп неща, но никое от тях не можеше да му донесе парите, от които се нуждаеше.

Точно по това време срещна Патрик Маклуър и още неколцина такива като него, които изкарваха пари с лекота, тъй като просто ги открадваха.

Да бъде извън закона, бе против убежденията му, затова Ханк правеше компромис, като ограбваше само хора, които можеха да си позволят да загубят малко пари. Никога не посягаше на собствеността на миньори от Средния Запад, както правеха Патрик и бандата му, защото тези хора работеха упорито и златото, което носеха със себе си, обикновено бе всичко, което притежаваха. Ханк не участваше в обирите на банки, защото това би означавало да посегне на спестяванията на невинни хора. Вместо това ограбваше дилижанси, които пресичаха територията на Тексас. Пътниците в тези дилижанси не носеха всичките си пари със себе си. За Ханк беше важно да не остави човек в безизходно положение. Няколко пъти дори бе връщал пари, когато някой го убедеше, че тези пари са единственото, което притежава.

Въпреки че не харесваше това, което вършеше, печалбата беше огромна. Да се събере обаче по-голяма сума пари, изискваше дълго време, тъй като парите от един дилижанс не бяха много, пък и трябваше всичко да се раздели с другите членове на бандата. Но след пет години Ханк бе събрал достатъчно, за да се върне в Мексико и да откупи обратно земята си. С каквото и друго да се бе захванал, щеше да му отнеме двойно повече време да събере такава сума.

Помисли си горчиво, че вече трябваше да е там и да осъществи мечтата си. Вместо това бе принуден да язди стотици мили, преследвайки партньора си и можеше само да се моли да не е твърде късно, и Пат да е похарчил всичките пари. Ако бе така, щеше без колебание да го застреля.

След като размени няколко кратки думи с чиновника от фоайето на хотела, Ханк разбра, че трябва да си търси подслон някъде на друго място. Бяха му останали само десет долара, което не бе достатъчно дори само за една нощ в този хотел.

Намери конюшня за коня си, след това се отправи надолу по улицата, за да си потърси по-евтин хотел или пансион. Нямаше да бъде зле и да се изкъпе. От дългата езда по дрехите му бе полепнал кафяв прах. Освен това трябваше да отиде на бръснар. През последните месеци брадата му бе пораснала доста, а черната му като въглен коса достигаше няколко инча под рамената, което му придаваше вид на скитник.

Ханк мина покрай една бръснарница, огледа се, за да запомни къде точно се намира, след това продължи покрай един ресторант и салон, в който се предлагаше сладолед. Забеляза табелата „Пансион на мисис Ходж“. На чиста бяла хартия, прикрепена в долния ъгъл на табелата, бе написано, че има свободни места. Получи стая за един долар на ден или пет долара на седмица, но Ханк предпочете да плаща за стаята си всеки ден. Нямаше намерение да остава за дълго. Отказа предложението на мисис Ходж да го придружи до стаята му, метна дисагите си на рамо и поиска само да му кажат номера на стаята.

Сградата беше съвсем нова, на два етажа, стаята му бе на втория етаж в дъното на дълъг коридор, отдясно. Вървейки по коридора, Ханк забеляза дълга кървава следа, явно оставена съвсем наскоро, тъй като кръвта още не се беше съсирила. Дочу гласове, които идваха от една стая, чиято врата зееше отворена. Кървавата следа свършваше до тази врата. Когато се приближи, гласовете станаха ясно различими.

— Радвам се, че новата ти къща още не е готова, докторе, в противен случай нямаше да те намеря толкова близо. Не мисля, че бих могъл да стигна по-далеч от този пансион.

— Глупости! — отвърна докторът с дрезгав глас. — Загубил си доста кръв, но не си толкова зле, Том. Сега лежи мирно.

— Как, по дяволите, може да кажеш такова нещо? Аз умирам.

— Няма да умреш, Том.

— Поне така се чувствам, док — отвърна мъжът с плътния си глас. — Цялото тяло ме боли.

— В това не се съмнявам.

Ханк се приближи до отворената врата и надникна вътре. Том бе легнал на една дълга, тясна маса. Нисък, възрастен човек, очевидно докторът, бе застанал до краката му, държейки в ръката си нож. Никой от двамата не забеляза Ханк. Той забрави за умората си и продължи да наблюдава как докторът разряза крачола на панталона на Том и започна да преглежда една от раните.

— Никога не съм виждал нещо подобно. Том? Как стана така, че те простреляха точно по този начин?

— Вече ти казах, че онзи тип ми налетя край Чери Крийк — отвърна раздразнено Том. — И не ме питай пак защо, тъй като просто не знам. Той продължи да стреля в мен, а аз не можах да избягам навреме. Мисля, че този човек бе луд.

Докторът поклати глава, бе ясно, че не вярваше на нито една дума от казаното от Том. Ханк изпита желание да се разсмее. Предполагаше, че Том не иска да разкрие истината, и добре го разбираше.

— Най-много ме учудват раните на бедрата ти, Том — Продължи докторът замислено. — Те са съвсем близо до… знаеш какво.

— Знам, че са съвсем близо — сряза го Том, като се изчерви.

— Просто не разбирам. Ако краката ти са били плътно един до друг, това е било много необичаен изстрел. Но двете рани не са от един изстрел. Бил си прострелян два пъти. Раните са съвсем еднакви, по един инч месо липсва от вътрешната страна и на двете бедра. Този човек е бил отличен стрелец, Том. За бога, да не би да искаш да кажеш, че просто си си стоял там и си позволил да те използва като мишена?

— Защо не престанеш да дрънкаш глупости и не ме приведеш малко в ред?

— Не съм в състояние да работя по-бързо — измърмори докторът. Заобиколи масата, преглеждайки внимателно всяка рана. — В раната на пищяла, както и в тази на ръката ти, няма куршуми. Има само в рамото ти.

— Да, тя… той… каза, че ще ми остави един куршум за спомен.

Докторът вдигна въпросително вежди.

— Тя?

— Тя ли казах? — заекна Том. — Е, оня тип водеше със себе си жена. Зеленооката кучка се наслаждаваше на всяка минута, мога да те уверя в това.

Като клатеше недоверчиво глава, докторът подаде на Том бутилка уиски.

— Достатъчно сме говорили. Пийни малко от това, преди да извадя куршума. Разбираш, нали, че няма да можеш да се върнеш на работа в мините за известно време? И двете ти ръце са ранени, така че няма да могат да ти служат, поне засега.

— По дяволите! — изруга ядно Том и отпи солидна глътка от бутилката.

— Аз не бих се оплаквал. Напротив, трябва многократно да благодариш на бога, Том. Забележително е, че нито една от раните не е сериозна. Нямаш раздробени кости, дори и в рамото. От пет рани имаш само разкъсани мускули и наранен хрущял. Имаш дяволски късмет, млади човече. Ако оня тип наистина е бил отличен стрелец, не е имал намерение да те нарани сериозно. — Докторът огледа пациента си за пореден път от глава до пети. — Просто не мога да разбера — добави тихо той.

Ханк тръгна към стаята си, без да бъде забелязан. Любопитството му отново бе възбудено. Беше уверен, че Том никога нямаше да признае, че е бил прострелян пет пъти от едно съвсем младо момиче. Все пак, това не бе негова работа. Нямаше намерение да задава въпроси за момиче, което стреляше толкова добре — или зле. Все пак, една от двете възможности трябваше да е истина. Или се бе опитвала да нарани Том сериозно, но не бе успяла, или беше отличен стрелец. Ханк сви рамене. Вероятно никога нямаше да узнае кое от двете беше вярно.