Пожелай ме скъпа

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА

Бяха напуснали планината преди шест дни. Биха минал покрай ранчото на Кингсли — ако все още бе ранчото на Кингсли. Доколкото й бе известно, баща й вече го бе продал. Тази мисъл я натъжи много, докато заобикаляха ранчото в източна посока, след което се отправиха към границата.

Очевидно Ханк не бързаше за никъде, защото поддържаха бавен ход. Вечер спираха да лагеруват рано. Загубиха два дни движейки се по този начин. Ханк изобщо не се тревожеше от факта, че може да срещнат някой, който да търси Саманта Кингсли.

Бяха само на един ден езда от нейния дом, кога пристигнаха в малко село. Саманта отдавна се беше отказала от вдървената стойка, която заемаше на седлото, защото отказваше да се облегне на Ханк. Сега го правеше, въпреки това бе изморена. Не познаваше никого в това село, но тук имаше църква, така че хората сигурно бяха почтени. Хрумна й, че би могла да получи помощ. Трябваше само поговори с някой, без Ханк да разбере, затова, когато Ханк спря пред една къща и слезе от коня, надеждата й нарасна. Саманта чакаше отвън с другите, които все още стояха по конете си. Вече се стъмваше и улицата бе тъмна, въпреки че от няколко къщи струеше светлина, а пред църквата, която се намираше малко по-надолу но улицата, бе запален фенер. Селцето представляваше малко село и повечето от хора вече си бяха легнали.

Изминаха двадесет минути, когато Ханк се върна и й помогна да слезе от Ел Рей. Лоренцо и Диего ги последваха в къщата, а Иниго поведе конете към конюшнята. Вътре кръчмата беше малка и лошо осветена. Близо до стълбището до вратата се намираше тезгях, върху който бе запалена една свещ, а в другия край на стаята гореше огън, върху който вреше голям съд с храна. Видя жена с неопределена възраст, която се наведе над огъня и добави още дърва. В помещението имаше само няколко маси. Върху една от тях спеше някакъв мъж с побелели коси, който не се събуди дори при пристигането им.

Когато влязоха, мексиканката, която поддържаше огъня, се обърна и им се усмихна. Настани ги на една маса и съобщи, че яденето скоро ще бъде готово. Диего и Лоренцо седнаха, свалиха шапките си и сложиха седлата и карабините до себе си. Но Ханк поведе Саманта към стълбите, като взе свещта от тезгяха.

Докато се изкачваха по тесните стълби, продължи да държи здраво ръката й.

— Тук ли ще нощувам? — попита тя, преди да достигнат горния етаж.

— Да. Има само две стаи, но сеньора Мехиа любезно ни предостави своята.

— Жената от долния етаж ли?

— Да. Тя сама държи това заведение. Вдовица е.

Значи сеньора Мехиа бе човекът, с когото Саманта можеше да поговори. Но как да изпълни намерението си, като Ханк я заключеше в стаята?

— Няма ли поне да вечерям, преди да ме заключиш?

Ханк се засмя, развеселен от острия й тон.

— Помислих си, че не би имала нищо против да се изкъпеш. След това можеш да дойдеш и да се нахраниш.

Стълбите свършиха и Саманта видя двете стаи. В този момент от едната излезе съвсем младо момче с две празни ведра в ръце.

— Банята е готова. — Ханк благодари на момчето и въведе Саманта в стаята.

Един стар фенер разпръскваше обилна светлина. Ваната беше малка, но от нея се издигаше пара и се усещаше приятен мирис на рози. Саманта се усмихна. Това бе любимият й аромат. На тясното легло бяха сложени чисти дрехи.

— За мен ли са? — Саманта посочи бялата пола и блуза, обшити с фина дантела, и красивият шарф до тях.

— Да.

— Дрехите на сеньорита ли са?

— Не, една нейна приятелка има дъщеря почти с твоите размери. Дрехите са нови. Твои са.

— Ти ли ги купи? — Ханк кимна. — И розовата есенция във водата също е твоя идея, нали? Господи! Потрудил си се доста, докато те чакахме отвън. Ще повикаш ли някой ми помогне да се изкъпя?

— Ще ти помогна с удоволствие.

— Не си прави труда — отвърна остро тя.

Ханк се ухили.

— Тогава, когато свършиш, ще се видим на долния етаж. Той затвори вратата след себе си, оставяйки я.

Саманта изтича до прозореца, за да разбере дали може да избяга оттам, но нямаше стряха, а стаята се намираше доста голяма височина от земята, Не можеше да направи нищо друго, освен да се изкъпе и да се надява, че все още могла да се опита да размени няколко думи насаме със сеньора Мехиа.

След по-малко от час Саманта слезе по стълбите, като чувстваше много по-добре след банята. Беше измила косата си. Обшитите с дантела дрехи й стояха чудесно. Бяха великолепна изработка, вероятно представляваха специален подарък за сеньоритата, за която бяха предназначени. Саманта се надяваше момичето да си купи нещо също толкова хубаво с парите на Ханк.

Но защо той си бе направил целия този труд? Към дрехите имаше и обувки, шарф, с който бе украсила още влажната си коса. Бе ушит от същата фина дантела, с която бяха украсени полата и блузата. Саманта се чувстваше като младо момиче, което отиваше да се срещне със своята любов, но единственият човек, с когото тя щеше да се срещне, бе Ханк.

Той бе в бара заедно със сеньора Мехиа. Другите си бяха отишли. Двамата си говореха край огъня като стари приятели. Ханк също бе сменил дрехите си. Носеше съшия черен костюм, който бе облякъл, когато преди толкова време я изведе на вечеря, когато за пръв път я бе целунал. Тогава, когато бе разбрала, че трябва да престане да го използва, за да накара Ейдриън да ревнува. Планът й беше много глупав и ето до какво доведе всичко това!

Ханк се приближи и я хвана за ръка. Поведе я към масата, където гореше висока свещ. Върху масата бяха поставени два прибора, както и бутилка вино и кошничка плодове. Сеньора Мехиа донесе гъста яхния, ориз и хляб.

— Ханк, къде са другите?

— Те вече вечеряха.

Ханк повече не каза нищо. Наля вино и на двамата. Саманта се намръщи. Това положение не й харесваше. Защо той се държеше толкова официално? И защо беше тази интимна вечеря за двама?

— Нещо не е наред ли, Сам? — Ханк бе забелязал напрежението й.

Въпросите, който искаше да му зададе, само щяха да го развеселят, затова тя упорито замълча.

— Не. Само се чудех защо се чувстваш в безопасност в това село. Достатъчно е само да кажа на някого там, че си ме отвлякъл.

— Тук никой не говори английски — усмихна се той.

— Откъде знаеш?

— Тук познавам всички, Сам… — отвърна той. — Преди години всички живееха в Хасиенда де ла Флорес.

— Това са хората на твоя братовчед? — удиви се Саманта.

— Да. Старците, жените и децата дойдоха да живеят тук, след като старият Дон беше убит, а младите мъже бяха отведени далеч от хасиендата. Онези от тях, които оцеляха през революцията, се върнаха при семействата си по-късно. Но за тях в хасиендата нямаше работа. Баща ти вече бе купил имението, имаше си свои работници и дори свои слуги в къщата. Дори и свещеникът тук служеше на семейство Шавез.

Саманта нямаше какво да отговори. А бе очаквала да намери тук помощ! Нищо чудно, че Ханк се чувстваше в безопасност. Всички тези хора щяха да я намразят, ако узнаеха, че тя е дъщерята на човека, който не искаше да върне земята на сина на техния господар.

Саманта се изчерви, като си помисли какво щеше да се случи, ако бе помолила сеньора Мехиа да й помогне.

— Защо не ме предупреди? — настоя Саманта с горчивина в гласа.

Ханк се престори на изненадан.

— Защо? Не беше нещо, което трябваше да знаеш.

Тя му хвърли продължителен поглед, но не каза нищо. Започна да се храни сърдито, но скоро ядът й мина. След третата си чаша с вино Саманта склони да прекара още една седмица с Ханк, докато достигнат границата. Там вече не можеха да го хванат, но щеше да дойде ден, когато той ще си плати.

— Ела, Сам. Сега ще се поразходим.

Ханк се изправи и й подаде ръка, но Саманта поклати глава.

— Бих предпочела да остана тук и да се напия.

Тя посегна към бутилката с вино, но Ханк я отмести настрани.

— Не. Първо ще се разходим. След като се върнем, можеш да пиеш колкото желаеш.

— Но аз не искам да ходя никъде с теб — отвърна упорито тя.

— Настоявам. А това с достатъчна причина, не е ли така — усмихна се той.

— О!

Тя излезе от кръчмата, без да му позволи да я хване за ръката, но отвън спря, когато се намери в пълна тъмнина. Луната се бе скрила, не се виждаха и звезди. Беше хладно тихо, като пред наближаваща буря, която тази нощ може би щеше да връхлети.

— Оттук, Сам.

Ханк я хвана под ръка и я изведе на улицата. Минаха покрай смесения магазин, който се намираше точно кръчмата, покрай ковача, покрай няколко къщи. Тези сгради хвърляха приглушена светлина в нощта, а най-светло бе в края на улицата, където се издигаше църквата. Пред нея стояха двама мъже и разговаряха. Вратата бе отворен вътре горяха свещи.

Саманта остави Ханк да я води. Главата й бе замаяна виното. Беше й приятно, чувстваше се леко и свободно.

Той вървеше бавно, а тя ситнеше редом до него, силната му ръка я поддържаше. Ханк не казваше нищо.

— На някое определено място ли ме водиш, Ханк?

— Да. В църквата. Ще се омъжиш — каза той на испански! Саманта спря внезапно, втрещена от изненада.

— Да се омъжа? Да се омъжа? За теб?

— Говори по-тихо.

— Нямам намерение да понижавам глас! — изфуча тя, като изтръгна ръката си от неговата. — Ти си луд!

— А пък ти разбираш испански много добре — отвърна спокойно Ханк, а устните му се извиха в лека усмивка.

Саманта затаи дъх.

— Шегуваш се, нали? От всички мръсни номера да погодиш точно този — продължи тя, вбесена. — Да каже такова нещо само за да ме накараш да призная, че говоря испански. Да, говоря испански. А ти си го знаел през цялото време, нали?

— Да.

— И какви значение има това сега?

— Никакво.

— Тогава защо ми погаждаш такива номера?

— Не ти погаждам номера, Сам. Това, което казах е истина. Ще се оженим. Тази вечер. Всъщност сега.

Тя само можеше да го гледа смаяно, сериозният му тон потвърждаваше, че Ханк има предвид точно това.

— Ти… не можеш да го направиш, Ханк.

— Напротив. — После сви рамене.

— Какви обстоятелства го налагат?

— Тези, които ти създаде. На мен това положение ми харесва не повече, отколкото на теб, но ти ме принуди да взема драстични мерки е намеренията си да осуетиш плановете ми.

— Това ли е твоята алтернатива?

— Беше. Бях против. Мислиш ли, че наистина искам да се оженя за фурия като теб? Не, Сам, ние с теб никога не бихме могли да имаме истински брак. Не бихме могли да живеем като другите хора. Единият от нас би убил другия.

— Тогава защо го правиш? — изкрещя тя, но отговорът неочаквано я осени. — Взел си това решение още в планината, нали, когато Лоренцо те нападна. Това твое решение го успокои. Нали? Казал си му, че ще се ожениш за мен.

— Да. Ти почти и ме принуди да вдигна ръка срещу него. Въпреки че обмислих възможността да се оженя за теб и я отхвърлих, после размислих отново. Бракът наистина ще реши проблемите, които ми създаваш. Може и да не ми харесва, но ще спечеля точно поради този брак.

Саманта се вцепени.

— Не забравяш ли нещо? — добави презрително тя. — За да се ожениш за мен, ти трябва моето съгласие.

— Ще го имам.

— Само през трупа ми!

— Не, Сам, през трупа на баща ги. Ако не се ожениш тази вечер, Диего ще препусне към границата и ще го убие.

— Ти… ти си…

— Решен на всичко.

— Копеле! Тираничен дявол!

— Достатъчно! — сряза я Ханк. — Двамата се мразим в еднаква степен, но въпреки това ще се оженим.

— Но това е налудничаво? — запротестира енергично тя. — Мислиш си, че ако си ми съпруг, ще можеш да ме контролираш. Няма ла стане! Няма да живея с теб!

— Не очаквам това от теб, нито пък го искам — отвърна Ханк. — След това ще те върна на баща ти.

Саманта замълча.

— Ще се разведа с теб. Няма да постигнеш нищо.

— Предлагам ти да почакаш месец-два — може да ти хареса да те наричат сеньора.

— В случай, че съм забременяла? Не ме интересува. Пак ще се разведа е теб.

— Тогава вече няма да има значение. — Ханк само рамене.

— Защо?

— Ела. — Ханк не обърна внимание на въпроса й и я хвана за китката. — Чакат ни.

Саманта видя кои бяха тези те. Двамата мъже пред църквата бяха Лоренцо и Диего.

Стигнаха твърде бързо до стълбите пред църквата Саманта се чувстваше така, сякаш я водят на заколение. Лоренцо избягваше погледа й. Саманта предполагаше, че за него изнасилването не бе толкова важно, щом като Ханк женеше за нея. Предполагаше се, че това оправяше всичко.

— Всичко е готово — каза той на Ханк.

— Добре — отвърна спокойно Ханк. — Тогава да свършваме с това.

Да свършват? Да се свършва и после щеше да го забрави каза си Саманта. Бракът й с Ханк Шавез нямаше да доведе до никаква реална промяна в живота й. Насилваха я да омъжи. Нямаше да мисли за себе си като действително омъжена. Веднага щом като се върнеше при баща си, на безопасно разстояние от Ханк, щеше да направи постъпки за развод. Беше толкова просто. Сега нямаше да спори с него.

Церемонията не отне много време. Само няколко минути по-късно един възрастен свещеник й говореше свети думи свързвайки я пред лицето на бога с Енрике Антонио де Вега и Шавез. Саманта дори не слушаше. За нея церемонията означаваше нищо. Трябваше да я побутнат с лакът, когато дойде ред да говори. И тя го направи — съгласи се. Когато настъпи тишина, разбра, че всичко е приключило.

— Господ да ви благослови — каза свещеникът и Ханк я целуна. Едно кратко, принудително докосване по устните от което почувства хлад.

След това Ханк я изведе от църквата, а свещеника отбеляза каква красива двойка са.

Саманта се опита да си представи изражението свещеника, когато Лоренцо му казва, че те двамата с Ханк се презират. Старият човек нямаше да разбере. Тя самата не разбираше. Чувстваше се изтощена.

Но бе омъжена.