Пожелай ме скъпа

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ОСМА

— Сам, трябва да побързаш, в противен случай няма успееш да се приготвиш навреме.

— О, остави ме на мира, Лана — измърмори измъчено Саманта, като притисна топлата мокра кърпа към челото си. — Имам ужасно главоболие, освен това мисля, че съм хванала настинка.

— Аз пък си мисля, че просто си намираш извинения защото не искаш да станеш от топлото легло.

— Глупости. Тук е малко студено, не мислиш ли? Но все пак, средата на зимата е. Мисля, че започвам да свиквам със студа.

— Свикнали сте със студа не повече, отколкото аз — отвърна укорително Фройлана. — И ако действително сте настинали, то е, защото настоявате да се разхождате всяка сутрин в парка.

— Имам нужда понякога да излиза от тази къща.

— Когато времето е хубаво, да. Но вече цял месец времето продължава да е ужасно. А колкото до главоболието, нали лежите цял следобед! Невъзможно е да имате главоболие.

— Е, ако допреди малко не ме болеше глава, сега със сигурност ще ме заболи. Честно казано, ти си по-лоша и от майка си. Направи това, направи онова. Ако бях знаела, че ще си толкова нетърпима, щях да те оставя вкъщи.

— И тогава кой щеше да се грижи за вас?

— По дяволите, Лана. Не съм дете! — сряза я Саманта.

— Тогава не се дръжте като дете. И ставайте вече от това легло.

— Не! И не спори повече с мен. Просто измисли някаква причина пред брат ми защо не мога да вечерям с него. — Саманта въздъхна и се отпусна на меката възглавница. — Наистина, Лана, не мога да понеса още веднъж цялото това преобличане само заради една вечеря. Направо ще полудея от цялата тази официалност на Шели. Той би ме накарал да облека и бална рокля за закуска, стига само да си науми, че трябва.

— Забравяш, че това не е проста вечеря, Сам. Тази вечер идва неговата годеница, за да се запознае е теб.

— О, господи! — изстена Саманта. Отхвърли топлите завивки и стана от леглото. — Наистина забравих. Защо не ми каза веднага? Донеси ми роклята, онази от светложълто кадифе и жълтите пантофки. И шал — не забравяй дебел шал! Нямам намерение да седя в онази огромна студена зала и да треперя от студ само за да доставя удоволствие на брат си. О, по дяволите, как можах да забравя?

— Може би си мислила за нещо друго?

Саманта се намръщи, а Фройлана се отправи към гардероба да донесе исканите дрехи.

— Не бях потънала в мечти, Лана, и бих искала най-после ла престанеш да ми натякваш това. Вече почти не си мисля за него.

Мълчанието на Фройлана бе красноречиво доказателство за несъгласието й, но Саманта реши да не спори повече. Беше й омръзнало. Така или иначе всичките й доводи бяха чисто и просто лъжи, а Фройлана не можеше да бъде излъгана толкова лесно. Саманта наистина си мислеше за Ханк, мислеше си през цялото време.

— Тя, изглежда, закъснява? — отбеляза Саманта, когато влезе във всекидневната и намери Шелдън там съвсем сам.

— Така е. Както всички жени, скъпа.

Саманта пропусна забележката покрай ушите си, въпреки че през последния половин час трескаво приготвяше тоалета си, тъй като не искаше да закъснее. Такива забележки биха съвсем в стила на Шелдън. Понякога ставане направо непоносим, беше станал такъв сноб, че Саманта изобщо не бе сигурна дали вече харесва брат си.

Шелдън със сигурност не бе това, което бе очаквала. Тяхната повторна среща бе изненада и за двамата. Шелдън смиташе, че тя е твърде невъздържана, говореше твърде смело, беше твърде много американка за неговия вкус. Тя пък го мислеше за изключително тъп. Шелдън бе станал точно такъв, какъвто бе искала баба им — абсолютен аристократичен сноб. Но той все пак бе неин брат, единственият роднина, който имаше, освен баща си. Сам трябваше да прояви разбиране, знаейки, че такъв го направила баба им. Животът на двамата бе протекъл съвсем различно. Те говореха по различен начин, мислеха различен начин, нямаха абсолютно нищо общо. Изглежда нищо не ги свързваше, освен физическата прилика.

Всъщност Саманта постоянно трябваше да си напомня, че Шелдън е неин брат, защото въпреки седмиците прекарани заедно, за нея той си оставаше един непознат. Той не й зададе никакви въпроси. Всичко, което Шелдън знаеше, бе, че тя бе пожелала да го посети. Саманта бе искала да облекчи душата си, но бързо промени решението си, след като видя пълната му липса на интерес към нея. Той не попита защо бе дошла в Англия, колко време възнамерява да остане, дори защо съпругът й не беше с нея. Саманта изпита облекчение от това, че не се налагаше да говори за Ханк, но бе истински изненадана, че брат й не попита дори един-единствен път как е баща им — не се поинтересува дали е здрав или не!

Саманта предполагаше, че всичко се дължеше на възпитанието му. Беше достатъчно великодушна да придаде на липсата му на интерес друго значение — например благоразумие. Шелдън мислеше, че животът на човека си е негова лична работа — от своя страна той никога не спомена нищо за миналото си. Това, което бе научила за него, бе резултат от собствените й наблюдения.

По този начин Саманта узна за Тереза Паласио, бъдещата съпруга на Шелдън. Той съобщи една сутрин на закуска, че през пролетта ще се жени. До този момент не бе споменал и дума за младото испанско момиче, не и през целия месец откакто Саманта бе пристигнала. Тя се притесняваше как щеше да премине представянето. Искаше да направи добро впечатление, заради брат си.

— Би ли искала малко вино преди вечеря? — попита Шелдън с безизразен глас.

Саманта поклати отрицателно глава, като не спираше се учудва как някоя жена можеше да се влюби в такъв студен и безчувствен човек. Шелдън бе красив. Дори много красив и богат, баба им и дядо им бяха оставили цялото си състояние на него. Но той беше толкова… дяволски скучен. В него нямаше живот, нямаше енергия. Но пък Тереза можеше да е същата като Шелдън.

— Тогава малко чай?

— Ще почакам, докато дойде твоята годеница.

Саманта започна неспокойно ла се движи из стаята. Истината бе, че се чувстваше неудобно, когато бе сама с Шелдън. Не би искала да бъде така. Не трябваше нещата да стоят така между брат и сестра, но за съжаление така беше.

Саманта се опита да си спомни детството им, което бяха прекарали заедно в Блекстоун, но колкото повече си мислеше за това, толкова по-ясно осъзнаваше, че те едва ли някога са били истински заедно, тя, под твърдата ръка на баба си, а Шелдън — възпитаван от цяла дузина учители. Двамата не бяха имали истинско детство и отношенията между тях, вече като възрастни, не можеха да бъдат нормални.

— Novia — каква странна дума — отбеляза Шелдън, като изненада Саманта. — Тереза ме нарича novia. Би искала да науча испански, но не виждам смисъл и двамата ла учим нов език.

— Тя не говори ли добре английски?

— Все още не много добре. — Саманта се усмихна.

— Как тогава стигнахте дотам, че да говорите за женитба? — В момента, в който Саманта зададе въпроса, разбра, че не трябваше да го прави. Шелдън я погледна неодобрително, въпреки че който не го познаваше, нямаше да разбере това. Промяната в израза на лицето му бе съвсем незабележима, но Саманта бе виждала този израз много пъти. Това я караше почти веднага да кипва от гняв. Не можеше да зададе дори един прост, съвсем спонтанен въпрос, без Шелдън да реагира но този начин.

— Няма нужда да ми отговаряш, братко — заяви сковано тя. Предполагам, че и това, както и всичко друго, не е моя работа.

Бледото му лице изведнъж се покри с червенина, от която Саманта остана много доволна. Много искаше да види своя резервиран, безчувствен брат поне веднъж да загуби самообладание просто за да покаже, че и той е човешко същество. Саманта въздъхна. Може би наистина задаваше твърде много въпроси.

— Всъщност, скъпа, наистина имахме нужда от преводач, когато се срещнахме. Жан Мериме се оказа подходящ. Спомняш ли си Жан? Срещна го на състезанията, когато току-що пристигнала, преди…

Саманта избухна в смях, а лицето на Шелдън почервеня още повече. Той не можа да довърши.

— Когато предпочетох да не те придружавам повече в обиколките ти? Това все още те притеснява, нали?

— Саманта, ти сама предпочете да постъпиш така.

— Сама съм предпочела! О, това не ме притеснява, знам колко неудобно те карам да се чувстваш, така че отклонявах поканите ти. Погледни се! Дори не можеш говориш за това. Съжалявам жена ти, Шелдън, наистина. Сигурно ще я заключиш в стаята, когато…

— Саманта! Наистина прекаляваш!

Тя му се усмихна невинно.

— Не искаш ли да имаш деца?

— Да, разбира се — отвърна той смутено.

— Тогава трябва да предупредя Тереза за твоето отношение. Ще направи добре да запази такава новина за себе си, докато е възможно.

— Боже господи, няма да казваш нищо на Тереза!

В очите й блестяха дяволити пламъчета.

— Тереза ще ми е благодарна за това, не мислиш ли?

— Но не и аз.

— Защо аз те разстройвам толкова, Шелдън? — Саманта стана сериозна. — Изглеждаш много ядосал.

— Не съм ядосан — въздъхна той, като поклати глава. Просто не те разбирам, Саманта.

— И никога не си се опитвал — отвърна тя. — Ако беше направил, ако знаеше поне нещо за мен, щеше да разбере защо се шегувам с теб.

— Но твоята прямота…

— Е част от самата мен. Откакто напуснах Англия, получих свободата да говоря това, което мисля. Нямаш представа каква благословена свобода е това, Шелдън, Но няма да притеснявам твоята novia с това, не се безпокой. Знам как да бъда тактична. Но и не очаквай да възприема твоя мания. Ти си ми брат и ако не мога да бъда откровена с теб… — Саманта млъкна и се усмихна, когато прозвучаха ударите на чукчето на предната врата. — Виждаш ли, твоята novia те спаси от нахалната ти сестра. Ще отида да я доведа.

— Саманта, не…

Но тя излезе от всекидневната в коридора, където срещна иконома на път да отвори.

— Уилкис, аз ще отворя.

— Саманта! — Шелдън я бе последвал. — За бога, Саманта, не е подходящо ти да…

— Глупости! — сряза го тя. — Много по-добре е по този повод да не бъдем толкова официални.

Шелдън не можеше да продължи, без да повиши глас, а той никога не би направил това. Саманта хвърли поглед назад и го видя, застанал на вратата на всекидневната, вдигнал очи към тавана, като че ли казваше: „Какво ще последва след това, господи?“ Саманта се усмихна, напълно доволна от себе си. Не можеше да си спомни кога за последен път се бе чувствала в толкова добро настроение. Шелдън почти бе изгубил самообладание — почти. Само трябваше да бъде малко по-настоятелна, за да го види поне веднъж истински ядосан, преди да си тръгне. Щеше да докаже и на себе си, и на него, че Шелдън с мъж като всички останали.

Почукването прозвуча още веднъж, точно когато тя достигна вратата. Трябваше да покаже на гостенката си колко възпитана и учтива може да бъде.

— Заповядайте… — Поздравът замря на устните й, когато светлината на лампата падна върху мъжа, стоящ на прага. — Лоренцо? — ахна Саманта.

— Сам — промълви просто той.

— О, господи! — засмя се тя. — Какво, за бога, правиш тук?

— Когато ми се предостави възможност да посетя Европа, не можах да откажа — отвърна спокойно той, като свали шапка. Цилиндърът му стоеше твърде странно. Той се усмихна и я огледа от глава до пети. — Както виждам, напълняла си малко. Но ти отива.

Но Саманта не го чу. Накрая бе забелязала каретата и човека, който плащаше на кочияша. Обхваната от паника, тя затръшна вратата, което накара Уилкис и Шелдън да изтичат обезпокоени в коридора.

— Саманта, да не си се побъркала? — изкрещя Шелдън, като се приближи до вратата.

— Това е… не е Тереза.

Преди да успее да каже нещо, на вратата настойчиво се почука.

— Саманта…

— Не! Не отваряй, Шелдън! Ще си тръгнат!

— Но това е абсурдно! Уилкис, виж, моля те, кой е.

— Върви по дяволите, Шелдън! — извика Саманта и се затича бързо към стълбите. — Поне ми дай възможност да напусна първо стаята — извика през рамо. — Не искам да го виждам.

— Кого?

— Съпруга ми!

— Велики боже! — възкликна смаян Шелдън. — Тя затръшна вратата, Уилкис! Можеш ли да си представиш какво ще си помисли бедният човек за нас?

— Не, сър — отвърна сухо Уилкис.

— Пусни го да влезе. Държим го навън на студа.