Пожелай ме скъпа

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ОСМА

Саманта никога нямаше да забрави израза върху лицето на баща си, когато застана очи в очи със своя вече пораснал син. Срещата беше изключително вълнуваща.

Само след месец Шелдън изглеждаше съвсем различно от мъжа, който бе пристигнал в ранчото. Облечен в каубойски дрехи, той яхваше коня си и обикаляше по цял ден ранчото, като постепенно се учеше как се ръководи такова имение. Удаваше му се твърде лесно. А и Хамилтън бе постоянно до него, наблюдаваше го и го учеше, горд, че синът му най-после се е завърнал при него.

Саманта чувстваше известна празнота, но бе толкова щастлива заради баща си, че не се оплакваше. Бяха се събрали цялото семейство. Но й липсваше нещо, липсваше й съпругът й. Малкият Джейми бе всичко за нея, но той не можеше да запълни празнотата и самотата в живота й. По време на пътуването към дома бе мислила много, но животът й и занапред не се очертаваше по-щастлив или по-различен. Ако само можеше да промени нещата, бъдещето нямаше да изглежда толкова безнадеждно и самотно.

Най-малкото, което можеше да стори, беше да се опита да промени нещо, казваше си тя. Ханк може и да не я обичаше, тя можеше накрая да го убие, ако погледнеше друга жена, особено Анджела, но щеше да бъде по-щастлива с него, отколкото далеч от него. Нуждаеше се от Ханк, имаше нужда да го вижда около себе си, липсваше й докосването му, целувките му. По дяволите, тя щеше да го накара да я обикне.

Нейната отпадналост и апатия изчезнаха, когато Саманта взе решение, но през целия път до Хасиенда де лас Флорес тя се страхуваше, че Ханк дори няма да поиска да я види. Може би го бе ядосала много при последната им среща. Но трябваше да опита.

Саманта нямаше намерение да използва Джейми да повлияе на Ханк. Бе оставила бебето при баща си. Ханк трябваше да я приеме заради нея самата. В края на краищата и тя си имаше гордост.

Когато накрая пристигна в хасиендата, в нейния стар дом, Саманта направо щеше да се пръсне от напрежение. Сега това бе домът на Ханк. Мануел и синът му я бяха придружили в продължилото цяла седмица пътуване. И двамата бяха потни и изморени, когато Лоренцо излезе, яхнал коня си, да ги посрещне. Топлият му поздрав не премахна страховете й. Той не я попита защо с дошла, но двата коня, натоварени е нейни дрехи, означаваха по-дълго посещение и когато видя това, Лоренцо се усмихна.

Ханк беше в своята стая и се занимаваше със сметките си, когато Лоренцо я въведе вътре. Саманта стоеше там, терзаейки се вътрешно, и чакаше той да вдигне поглед към нея. Чувстваше се ужасно неловко, тъй като знаеше, че не изглежда съвсем добре. Зелената й копринена риза бе изцапана и измачкана, а червата й пола и жилетка изглеждаха кафяви под слоя прах. Изпод широкополата й шапка се подаваха немирни кичури коса. Беше донесла със себе си бялата пола и блуза, с които се беше омъжила, и при мисълта за това се изчерви. Ханк трябваше само да я погледне, за да разбере защо е дошла. Думите на Лоренцо я накараха ла се почувства още по-зле.

— Приятелю, погледни кой се разхождаше в ранчото.

Ханк вдигна поглед и се изправи бавно. От изненада не можете да намери думи. Миговете отлитаха един след друг и напрежението в стаята растеше. Лоренцо се усмихна.

— Но мисля, че е по-добре да ви оставя сами. Само да не се избиете, чувате ли?

Тишината, която последва оттеглянето на Лоренцо, беше непоносима.

— Тази стая — започна Саманта с дрезгав глас, като гледаше навсякъде, само не и към Ханк. — Все едно не е същата.

— Мебелировката я прави по-различна.

От тона му Саманта не можа да разбере в какво настроение с Ханк.

— Предполагам — започна припряно тя. — Предполагам, че и останалата част от къщата е променена.

— Искаш ли да я видиш?

— Да. Може би по-късно. — Защо водеха този абсурден разговор? — питаше се тя.

— Саманта, какво правиш тук? — най-накрая попита откровено той.

Ето я най-после възможността да поговори с него, но тя не можа да изговори думите на признание, които бе искала. Бе си повтаряла много пъти какво щеше да му каже, но когато застана очи в очи с Ханк, просто не можеше ла се насили да ги изговори, всичко бе заседнало в гърлото й като огромна топка.

— Просто се случи така, че посетих този район — отвърна бързо, изпитвайки желание да се ритне сама заради това смешно и глупаво извинение.

— Отишла си да видиш Рамон?

В гласа му се долавяше гняв, което я накара да изправи гордо гръб.

— Не, не посетих Рамон — отвърна остро тя. — И за твое сведение, не се нуждая от извинение да дойда тук. Това също е и мой дом. Или си забравил, че съм твоя жена? Ако реша да живея тук, не можеш да ми попречиш.

— Не е възможно да говориш сериозно!

Удивлението му предизвика у нея гняв.

— Да, говоря сериозно! Всъщност, мисля да остана. Бих искала да видя как ще ме спреш!

Ханк впи недоумяващ поглед в нея, след което поклати глава.

— Никога няма да те разбера, Сам. Напомняш ми, че си моя жена, но аз си спомням много добре, че ти самата отричаше този факт последния път, когато бяхме заедно.

— Тогава се налагаше да постъпя така.

— Така ли? А сега ти се налага да използваш факта, че си моя жена, за да останеш в къщата ми.

— Нашата къща.

Ханк заобиколи бюрото и застана пред нея.

— Нашата къща? Ти беше тази, който каза, че не можем да живеем под един покрия. Спомняш ли си? Предполагам, че сега ще поискаш да се изнеса?

Саманта не можеше да го вини за гнева му. Срещата им не протичаше така, както й се искаше.

— Не, аз…

— Ти какво? — прекъсна я грубо той, а очите му блестяха гневно. — Мислиш си, че можем да живеем заедно? Ти може и да харесваш тази постоянна война между нас двамата, но аз не.

— Тя не ми харесва повече, отколкото на теб! — изкрещя тя.

— Тогава защо дойде тук? Защо не се разведе с мен? Защо не сложи край на всичко това, за да спра да се надявам?

— Защото те обичам!

Ханк застина смаяно, но само за миг. Погледна я изпитателно в очите, след което се засмя.

— О, Самина, колко време трябваше да чакам, за да чуя от теб тези думи!

Ханк протегна ръце, за да я прегърне, но тя се отдръпна назад.

— Не ме докосвай, Ханк.

Той не обърна внимание на предупредителния й тон и отново посегна да я прегърне.

— Недей, Ханк, говоря сериозно. Първо трябва да уредим някои неща.

— Много добре.

Ханк отстъпи крачка назад и се усмихна. Саманта чувстваше слабост и замайване, което й пречеше да се концентрира. Но трябваше да се овладее и да му каже това, което си бе наумила.

— Ханк, ти искаш ли да запазим брака си?

— Скъпа, как изобщо можеш да се съмняваш в това?

— Тогава ще продължим да бъдем мъж и жена. Но те предупреждавам, Ханк, няма да търпя никаква изневяра от твоя страна.

— Нито пък аз.

Тя кимна и започна да крачи напред-назад, подготвяйки се за трудната част, страхувайки се от това, което може да научи.

— Нито пък искам от теб да се преструваш, че те е грижа за мен, когато в действителност не е така. Искам да живея с теб… но не искам да се преструваш.

— По дяволите! — изруга Ханк. — Искаш да кажеш, че си дошла тук с тези налудничави съмнения?

— Не са налудничави. Ти ме мразеше, Ханк, знаеш, че е така.

— Ти изпитваше същите чувства към мен, малката — отвърна нежно той. — Но има разлика. Аз никога не съм те мразил истински. Бях разгневен, да, наранен, също. Намерих жената, която да обичам повече от живота си, а тя ме отхвърли. Ти беше тази, която истински ме мразеше.

— Така е.

— А сега идваш тук и ми казваш, че ме обичаш. Трябва ли да се съмнявам в думите ти, Сам?

— Не — отвърна тя смутено.

— Тогава защо ти се съмняваш в мен?

— Това е различно.

— Защо?

— Ти не искаше да се ожениш за мен — настоя Саманта. — Беше бесен поради тази необходимост, тъй като тя не влизаше в плановете ти.

— Да, бесен бях. Защото се женех за теб не поради причината, която трябваше.

— Да си върнеш земята?

— Не. Не исках да станеш моя жена поради тази причина — призна тихо той. — Исках да се оженя за теб, за да те имам до себе си и да те обичам. Но ти не искаше.

Саманта не бе напълно убедена.

— Ти никога не ми предложи да се омъжа за теб, Ханк. Нито веднъж. Там, в Колорадо, поиска от мен да стана твоя любовница, а не жена.

— Приела си предложението ми по този начин, защото не ме остави да довърша.

— Но ти каза, че не си имал намерение да ми предложиш брак — напомни му тя.

— Ах, Самина, не разбираш ли, че говорех така само от наранена гордост? Разбира се, че исках да се оженя за теб. Обичах те тогава — обичам те и сега.

— Ами Анджела?

— Господи! Не можеш ли просто да приемеш това, което ти казах?

— Но ти я обичаше!

— Вече ти казах, че тя е красива жена и я желаех. Но след като срещнах теб, Анджела вече не ме интересуваше.

— Наистина ли?

Ханк въздъхна.

— Да, наистина, Сега доволна ли си? — Саманта бавно кимна и Ханк се усмихна. — Ще дойдеш ли сега да ме целунеш?

Саманта се хвърли в прегръдките му.

— О, Ханк! Съжалявам. Обаче трябваше да съм сигурна. Разбираш, нали?

Саманта покриваше лицето му с целувки, като не му даде възможност да отговори. Накрая той хвана главата й, задържа я и я целуна дълго и дълбоко.

— Да, любов моя, разбирам. Като се има предвид всичко, което се случи между нас, и двамата имахме причини да се съмняваме. Но вече не, Самина, никакви съмнения повече. Моля те. Ти дойде при мен нали? Никога няма да те пусна да си отидеш. Никога вече, докато си жива, не искам да се съмняваш в любовта ми към теб.

Саманта се сгуши в него, на устните й грееше сияйна усмивка.

— Никога, докато съм жива. Това звучи чудесно. Надявам се, разбираш, че ще държа да спазиш това обещание. И ако отново започнем да се караме, о, по-добре би било да кажа, когато отново започнем да се караме, вече знаеш как да оправиш нещата. Искам да кажа, винаги си знаел.

— Да. — В сивите му очи блестяха весели пламъчета. — Ето така.

Ханк покри устните й със своите.