Последна любов в Цариград

Осми ключ СИЛА

Йерисена Тенецки не можа да запомни своя баща, който загина през 1797 година в някаква кула на Дунав, но мислейки за него, се научи да лети. Най-първо летеше насън. После летеше по малко и в стаята си. Когато нощем гледаше от прозореца си в Земун водата на Дунав, тя усещаше как се сменят нейните аромати и как денем вълните хвърлят сенки на брега. В тези води някъде беше погребан баща й и Йерисена Тенецки, която особено го обичаше заради това, че губел битките във войната, шепнеше понякога на голямата вода:

— Поиграй си, дяволе, и пак ми го върни.

Но баща й не се връщаше. Тази сутрин тя изтича бързо от стаята, където от шкафа идеше студ и където в нейните сънища постоянно падаха дъждове. Носеше по стълбите гърдите си като чужди, чудейки им се и ослушвайки се в тялото си, още ненавикнала с него и сякаш осъдена на тази разнообразна течност в себе си. И усещаше, че трябва да насели това тяло. Че е пусто. Че празнината в нея боли. Че младостта е грях и казън. Тук, на стълбите, тя мразеше своя хубав по-голям брат, капитана от австрийската войска Пан Тенецки, който току-що се беше върнал от Триест, носейки на плещите си неукротима лъвска грива. Мразеше го колкото други около нея се бояха от него, а долу, пред кепенците на пристанището, мразеше по-младия си брат, Макарий Тенецки, който преди женитбата си правеше в семейната леярна за камбани брави и катинари, точни като часовници, а щом се ожени, в същата тази семейна леярна за камбани започна да изработва точно толкова съвършени спусъци и петлета на пищови и пушки за нуждите на австрийската войска. Пред църквата „Света Никола“ тя мразеше своите тесни и дълги ходила, за които мислеше, че са грозни, а в края на пътя, при чешмата, мразеше Макариевата жена, която за нея, Йерисена Тенецки, беше казала: „Тази ни се води, ни се кара.“ Известно време в нея се бореха омразата с някаква противоположна сила, тогава тя заплака и това й помогна да реши.

„Знам какво ще противопоставя на тази омраза в себе си“ — помисли тя и на брега, чист и пометен като стая, влезе в магазина и отдели някои неща, за да ги купи.

— Дайте ми онази кърпа, една лула, този стол, чифт ръкавици и един пръстен.

— Така не се купуват неща, госпожице Тенецки — посъветва я продавачът. — Трябва да ми кажете каква лула. Има мъжки и женски лули. От морска пяна и такива, които не гаснат. И освен това други, правени според ръцете, дето ще ги държат, дялани по мярка.

— Още нямам мярка — отвърна Йерисена и си помисли, че сълзите са я издали. Струваше и се, че мисълта й се вижда на лицето, че в сълзите се чете мисълта и всичко, което се сънува.

„Сълзите издават дори когато са изсъхнали — помисли Йерисена, — когато вече не се различават от вчерашната пот и лежат на лицето като рибешки люспи.“

Все пак тя отдели една твърда лула от сливово дърво с мундщук от рог, като да избира свирка.

— А що се отнася до ръкавиците, дайте ми една мъжка. От тези, върху които се носят пръстени. И пръстен, който да й подхожда.

Продавачът промърмори, че е по-добре ръкавиците да се кроят по мярка, а и пръстенът да се премери на пръста, но Йерисена каза, че знае мярката на онзи, за когото купува. Това не беше така. Онзи, за когото купуваше, й беше в този момент съвсем непознат. Не знаеше нито как изглежда, нито как се нарича. Никога не го бе виждала. Йерисена Тенецки купуваше неща за своя още непознат нареченик и бъдещ мъж, който все някога щеше да изскочи от обширното море на бъдещето. От морето на бъдещето, в което всекидневно се влива този Дунав под нея и под града. Купи всичко това на един дъх, като да купуваше чеиз за сватба. И когато плащаше пръстена, изведнъж цялото й тяло замириса на праскови.

После свали от един кепенец на стъпалата чифт мънички обувчици в сърма и свила, вързани за златна сиджимка.

— Ще ми продадеш ли една от тези обувчици? — попита тя продавача.

— Една ли? — запита търговецът и усети как бързо започна да му расте брадата като на мъртвец. — Къде се е чуло, дете мое, да се купува една обувка?

Йерисена Тенецки махна с ръка, плати чифта обувки и веднага хвърли едната в трапа, а другата окачи като медальон на шията си. Така се върна вкъщи с обувчицата, която блестеше като скъпоценност между гърдите й. Привечер, щом й донесоха купените вещи, тя ги нареди по стаята и им сложи имена. Пръстена нарече „Хрътка“ и чак тогава забеляза, че на него има надпис:

Сложи го в третата си обувка и задряма. Когато на близката църква „Свети Никола“ започна да бие дванайсет часът, тя усети насън как тялото и отново замириса на праскова. И се уплаши от този аромат.

Всъщност Йерисена Тенецки не обичаше да спи. Плашеше се от падане насън.