Последна любов в Цариград

Специален ключ ЛУДИЯТ

Освен майчиния си език той говореше гръцки, френски, италиански и турски и се беше родил в Триест в семейството на сръбските търговци и меценати Опуйич, притежаващи на Адриатика кораби, а на Дунав — жита и лозя, от детските си години още служеше в частта на своя баща, офицера от френската конница Харалампи Опуйич, и знаеше, че в сраженията и в любовта издишването е по-важно от вдишването, носеше разкошна кавалерийска униформа, посред зима спеше в снега под колата, за да не вдига от колата кучката си с кумилото от руска хрътка, а по време на война плачеше за съсипаните си жълти кавалерийски ботуши и зарязваше службата си в пехотата, за да не му се похабят ездаческите одежди, ума си губеше по хубавите коне и им плетеше опашките, от Виена доставяше сребърна посуда и обожаваше баловете, маскарадите и ресторантите с жени и музика.

За него баща му казваше, че е луд като кошава[1] и че върви по ръба на пропастта, а той приличаше едно след друго ту на майка си, ту на дядо си, ту на още неродения си син или внук. Беше човек, който бие на очи, на ръст по-висок от средния, лице бяло, с трапчинка на брадичката колкото пъп, с коса дълга, гъста и черна като въглен, със засукани като мустаци вежди и оплетени като бич мустаци. По безкрайните военни пътища из Бавария, Силезия, Италия жените се дивяха на появата му, ездата му и на дългата му, разресана коса, която, уморен от походите и тежестите на войнишкия живот, той сушеше край огнищата на попътни кръчми; караха го на шега да се преоблича в женски рокли, кичеха го с бяла роза в косата и му взимаха последната пара по вечеринките в гостилниците, а болни и уморени му отстъпваха постелите си и всички със сълзи се разделяха с конната част след зимуването й. А той казваше, че спомените му са в торбата за ядене.

С отнесена, женска усмивка на лицето, по което бе порасла брада, младият Опуйич като дете подир баща си, а после и сам кръстоса с френската конница Европа от Триест, Венеция и Дунав до Ваграм и Лайпциг и израсна по френските войнишки лагери, изкарвайки на всяко десетилетие по война. Напразно майка му, госпожа Параскева Опуйич, му пращаше „сладки с тъжни орехи“. Малкият Софроний, преди още детето в себе си, роди своя дявол. Едното му око беше на баба му по майка, която беше преди всичко гъркиня, другото — на баща му, който най-подир беше сърбин, и младият Опуйич от Триест виждаше света кривогледо. Шепнеше:

— Бог е Онзи, Който Е, а аз съм онзи, който не съм.

От невръстни години още той носеше в себе си една добре скрита голяма тайна. Сякаш усещаше, че с него, като с човешко същество, нещо не е в ред. И беше естествено да иска да го промени. Желаеше го крадешком и много, срамувайки се от желанието си като от непристойно посещение. То приличаше на малък глад, който вие като болка под сърцето, или малка болка, която се буди като глад в душата. Не беше запомнил всъщност кога бе поникнала в него тази скрита жажда за промяна в облика на малката безплътна сила. Сякаш лежеше, събрала по някой път върховете на средния пръст и палеца; така веднъж, щом го обори сън, ръката му падна от кревата и той разтвори пръсти. Тогава се стресна, сякаш е изпуснал нещо. В действителност бе изпуснал себе си. И желание имаше тук… Или пък друг път ще му се стори, че отдавна някога, в чинията, пълна със зеле, е намерил нечия душа да се търкаля и я е изял.

И така се започна в него това тайнствено и силно нещо. Трудно е да се каже дали беше то някаква щура амбиция, свързана с неговата и на баща му професия, или непостижима мечта за нови и истински неприятели и най-целесъобразни съюзничества, или просто младият Опуйич искаше да се смени отношението между двамата им с баща му, или пък го е теглел Югът и са го дърпали него, царския конник, загиналите царства на Балкана чак до Пелопонес, или си беше нещо от кръвта на баба му, гъркинята, чийто род е трупал богатство, търгувайки между Европа и Азия, или някакво трето щастие и желание беше, от онези, мътните и силните, заради които лицето на човека никога не мирува, и те ту показват как ще изглежда то на старост, ту как е изглеждало, когато още само ушите са го носили по света. Защото човешкото лице диша, непрекъснато вдишва и издишва времето.

Оттогава и залягаше той непрестанно, за да се извърши някаква съществена промяна в живота му, да се сбъдне жизненоважната му мечта, но го прикриваше, доколкото може, та затуй постъпките му често биваха неразбрани от околните.

И понесе младият Опуйич скритом под езика си камък като тайна или, по-добре казано, тайна като камък, а на тялото му се яви една такава промяна, която трудно можеше да се укрие и която бавно ставаше легенда. Първи я забелязаха жените, но не казаха нищо; после мъжете в полка му почнаха да се глумят открито с него и така работата се разчу по цялото бойно поле.

— Той е като жена — говореха офицерите от неговата част и се смееха. — Винаги може!

От онзи съдбоносен ден Опуйич вървеше по света с тайната в себе си и с постоянно готовото мъжко копие при корема си. Единайсетият му пръст се беше изправил и почнал да брои звезди. И остана така. На него това не му пречеше, той яздеше весело, но за тайната си, която може би беше причина за всичко, не говореше никому никога.

— Прави се на луд — казваха офицерите от неговата част и маршируваха все на северозапад, в посоката, която води към неизвестното. На този кален войнишки път той се беше озовал по бащина воля, но самия си баща, капитан Харалампи Опуйич, надали беше срещнал. Спомняше си понякога как нощем в техните триестки палати той вдигаше глава в тъмното от възглавницата и безкрайно дълго се ослушваше.

— Какво слуша? — питаше се удивено момчето. — Къщата? Войната? Времето? Морето? Французите? Миналото си? Или се ослушва за страха, който достига от бъдещето? Защото бъдещето е конюшня, от която излиза страх.

Сетне майка му внезапно връщаше главата на баща му на възглавницата, за да не заспи така с изкривен врат и будни уши. Страшен и за подчинените, и за вишестоящите, Опуйич старши обичаше сина си повече от майка му. И залягаше за него от огромните далнини на своята подвижна бран. Синът му не го беше виждал отдавна и вече не знаеше как изглежда баща му и дали би го познал. За майка му в Триест не ставаше дума. Неслучайно бе казала за сина си:

— Този е смесен от две кърви, сръбска и гръцка. Иска да превърне безсъницата в дъга, а съня в дюкян.

А поручик Софроний Опуйич беше като хрътките си. Чуваше и виждаше иззад ъгъла. Отдавна беше войник, облъскан и в победата при Улм през четиринайсета година, и в поражението при Прусия в двайсет и втора, но някъде в дъното на душата си оставаше същото палаво дете. Все още зад единия ъгъл виждаше баща си, а иззад другия чуваше майка си. И мечтаеше да ги срещне. Не знаеше кой е.