Последна любов в Цариград

Деветнайсети ключ СЛЪНЦЕ

— Хубави сте и щастливи. Желая ви всичко, което вече ви се е случило — каза капитан Харалампи Опуйич, когато синът му представи Йерисена.

Опуйич старши седеше в хана с кървавите шпори, които това утро му бяха спасили живота от неочакваните куршуми, и пушеше зелената си лула. Беше твърд като калена пещ, въпреки че старееше под „ударите на времето“: първо десет години — нищо, после десет години — за една нощ. Можеше да пренесе магаре през мост, както сам каза на шега. Пътниците под карантина със страх се взираха в перчема му, украсен с пеперуда от седеф, и вдъхваха миризмата на орехи, която се разнасяше винаги около него, а Йерисена се загледа смаяно в сбирката стихове на Хораций в пояса на капитана. Междувременно той поръчваше весело вечеря за целия хан, включително и за посланика, който обядваше в стаята си.

На път за Цариград френският посланик водеше секретар, а капитанът — петима конници с червени ботуши като за сватба и един шести с жълти турски цървули. Можеха и да го стигнат, и да тръгнат, и да постоят на страшно място. Капитан Опуйич водеше със себе си и едно момиче с чудни бели снопи в черната коса, толкова гърдеста, че сама можеше да си отхапе гърдата. Наричаха я Дуня. Щом видя Йерисена и младия Опуйич, Дуня се закиска на третата обувка, която висеше на Йерисениния врат, а Софроний попита как му е раната. Така Йерисена разбра, че момичето е от капитановата свита, една от знахарките, която бащата е пращал на сина си през три бойни полета, а в Дунината коса позна кичура, който растеше на рамото на нейния Софроний. Наръсен със също такива звездички бели коси.

— Спомняш ли си как вечеряхме с Евдокия? — попита Дуня Софроний и обърна към Йерисена своите две златни очи, които приличаха на половинка твърдо сварени яйца.

— Да видим. Най-напред на всеки по порция побеляла трева с език в чорбица от трици… И ни донеси, ако имаш, хлебец, омесен с малко земя. А що се отнася до любовта към отечеството, това е, сине мой, така: всичко за народа, нищо от народа! А ти, момче, ми приготви два пъти по гаванка топли Божи сълзи, един паниран поглед, от онези, горчивите, които остаряват за час, с лимон. И фасул в савска вода. Савска вода ли нямаш? Жалко! Дай тогава паниран боб… А за госпожица Тенецки панирани момици. За моята Дуня, каквото иска Евдокия. И накрая мъничко чай от коприва с мед.

„Нима това е моят баща?“ — попита се в този миг Софроний и се сети за детството, как в спалнята на техните палати в Триест лежи в мрака до жена си Параскева Опуйич и с повдигната глава се ослушва. Сега Софроний най-сетне разбра за какво се е ослушвал преди толкова години баща му. И разбра защо нощем в тъмното майка му слагаше главата на баща му на възглавницата. Опуйич старши се е ослушвал няма ли някъде в дъното на стълбата да чуе шумолене на пола.

— Що се отнася до онези в Сърбия — продължи капитанът, — на тях аз пращам пари, които печеля, като изразходвам френски барут, та и те да си купят барут. Ти, момче, наостри ни ножовете, така че да мога да отрежа фитила на запалена свещ. И ни избери черни лъжици. Най обичам черни лъжици, те са най-хубави, нали, госпожице Тенецки? Хайде, бързо, бързо, деца! Утре сутрин всеки, който е жив, трябва да натовари пътя на гърба си, пък кой каквато мъгла хване…

Още не беше завършил заръките си капитанът, когато в хана нахълтаха групичка жени, водейки мечка, и един мъж с френски мундир. Представиха се на гостите като пътуващ театър.

— Знайте, че за представлението е платил нашият покровител капитан Харалампи Опуйич — каза мъжът с мундира.

— Той е голям любител на представления и сега се намира някъде в Силезия. Затова ще ви представим страшното явление под наслов „Трите смърти на капитан Опуйич“.

Капитан Опуйич се изсмя гръмогласно и се обърна към артистите:

— Играйте, деца, нека вашите книжни думи си отпочинат в сънищата ни, нека се сгреят на кръвта ни и отново завчас да се разболеят от живота!

После една от жените каза, обръщайки се към капитан Опуйич — онзи с френския мундир:

— Твоите предци, капитане, са имали само по една смърт. Ти не. Ти ще имаш три смърти и ето ги (тук тя показа останалите жени от трупата). Тази старица тук, тази хубавица и това момиче са твоите три смърти. Хубаво ги виж…

— И туй ли е всичко, което ще остане от мен? — намеси се на това място в представлението истинският капитан Опуйич.

— Да. Туй е всичко.

— И не е малко — вметна отново капитан Опуйич.

— Но, обърни внимание, капитане, ти няма да забележиш своите смърти, ще минеш през тях като през победна арка и ще си продължиш пътя, като че нищо не се е случило.

— А какво ще стане след третата ми смърт, когато вампирясам за трети път? — намеси се в представлението за трети път капитанът, още веднъж изпитвайки удоволствие от объркването на артистите и изумлението на гостите в хана.

— Капитане, и на тебе, и на другите известно време ще ви се струва, че живееш, сякаш нищо не е станало, докато не ти се случи последната любов, докато не се влюби в тебе някоя жена, с която би могъл да имаш поколение. Тогава в същия миг ще изчезнеш от лицето на света, защото третата душа не бива да има поколение, както и онзи, който вампирясва трети път, не може да има деца…

В това време отгоре, от хана се чу кларнет. Този път някой свиреше Хайдн — „Хорал на свети Антоний“. При този звук капитанът скочи като опарен, прекъсна представлението, освободи набързо артистите и изтича по калдъръмения балкон.

Малко по-късно той въведе в гостилницата една госпожа със синя възглавничка в ръце. В дълбокото деколте на гърдите и имаше парфюмирани изкуствени бенки, а ушните раковини си беше намазала с червило. С другата ръка капитан Опуйич водеше младеж с хубава вълниста коса и с австрийска хусарска униформа.

Като ги видя с капитана, Дуня изписка в ръкава си, а звънчетата от синята възглавничка на новата капитанова гостенка зазвъняха. Тогава чуха как гласът на капитан Опуйич отведнъж се промени, като да пееше в църква:

След тези думи капитанът представи новодошлата като госпожа Растина Калоперович от Сремски Карловац със сина й Арсений, подпоручик от австрийската войска, които случайно, но поради щастливо стечение на обстоятелствата се срещат след много време със своята дъщеря и сестра Дуня Калоперович, тук присъстваща. Дуня стана да посрещне дошлите, целуна майка си по онази синя възглавница със звънчета, брат си целуна по устата и всички седнаха.

— Не мога да те позная. Като че те виждам за пръв път. Откакто ми стана полусестра, си се разхубавила — каза Арсений на Дуня. — Донесъл съм ти нещо. Твоите обици. Ще си ги сложиш ли на ушите?

— Не тук. Ухото губи невинността си всеки път, като му промушват обица; винаги има малко кръв — каза Дуня и се усмихна.

Тази усмивка се стори на подпоручик Арсений като непознат и скъпоценен инструмент, на който тя свири с ненадминато умение. А Дуня погледна своя полубрат в очите и целуна черната лъжица от чинията си, като че целуваше него.

„Вече ми забеляза стъпалата“ — помисли ядосано Йерисена Тенецки от другия край на масата, както ядеше момици, и се загледа очарована в капитан Опуйич. „Нима това е човекът, който е убил баща ми?“

В този миг, като да е чул въпроса, Опуйич старши взе чашата и стана за наздравица.

— Mesdames, вие сигурно се питате не е ли съвсем одимена душата на такъв човек като този пред вас. Permettez-moi l’opportunitü de vous expliquer mon cas… Напял съм се в църква за цял един човешки век и престанах да пея, напил съм се с вино за два живота и за двата съм обрал лозя, насвирих се и счупих гуслата. Сега мога да кажа всичко… Както знаете, вашият хубав пол често иска кичури коса за спомен от видните пълководци в тази война. Тук между нас, разбира се, има и с друга съдба. Понякога ние носим на изранените си тела кичур женски коси — знак, че са ги лекували жени. Между този мъжки и женски кичур се крие разликата между нас, войниците, и онези, които властват над нас. Защото хората се делят на такива, които убиват, и на такива, които мразят. Ние, войниците, сме от този недаровит вид, който убива, и сме само обикновени фукари спрямо даровитите властници, умеещи да мразят. Човек може да бъде научен по-бързо да си служи със сабя, отколкото с вилица. А омразата е нещо, което се учи от поколения. Това е дар. Като хубавия клас. Дар, по-опасен от всяка сабя. Ако го имах, нямаше да съм войник, а леяр на камбани от онази страна на райската река Дунав при вашия Земун, mademoiselle Тенецки. Бих пил вино от най-хубавата камбана и от едното ми ухо щеше да расте върба, от другото — лоза, както и да ме боли за всички железни петли на покрива на вашата леярна. Щях да си седя в лодката и да ловя мъдри риби и така да мразя някого, че някъде в Париж да му окапят ушите. Но аз не съм надарен с омраза и затова трябва да убивам противниците си. Обаче това са тъжни разкази, а днес е радостен ден. След толкова години аз съм отново със семейството си и искам в името на това да изпия чашата си, както и за здравето на моите мили и драги. Vivat!

Капитан Опуйич пресуши чашата си и я метна през прозореца право в реката. И тя падна между ореховите черупки, които плаваха в мрака по течението.

На сутринта другият бряг на реката изплува от мъглата, окъпан в слънце. Беше висок, отдолу подлизан, отгоре пълен с трева, която на дълги неподвижни вълни под зелената пяна се стелеше над водата. Когато керванът тръгна, младият Опуйич яхна своята жребица полугол, както обичаше да язди, откак свали сабята, настигна баща си и го попита дали е платена сметката за вечерята, на което получи следния отговор:

— Платиха ни на всеки по един априлски вторник и взехме по един час ресто!.. Мислех, че ще ме питаш кога ще се спасим от бедата ние, гърците и сърбите, а ти за вечерята…

— Е, кога ще се спасим от бедата?

— Когато не остане сръбски ковчег, който да не се е превърнал в лодка, нито слива в Сърбия, за която да няма лодка да се върже.

Керванът пътуваше на Изток през Гърция, отдясно им останаха Света гора Атонска и морето около нея, и шепотом се носеше, че френският консул е болен, че в неговото семейство мъжете умират всяко коляно с по една година по-рано и че изчислението вече се е паднало на 29 години.　

— Опитай се да гледаш в слънцето и да видиш, че е като меден щит с черна дупка в средата — каза капитан Опуйич на сина си, докосвайки ботуша му с ботуш, както яздеше. Младият Опуйич го погледна уплашено, но баща му вдигна спокойно ръка и посочи в далечината.　

— Ето го Цариград! Там във Фенер ви чака отец Хрисостос с моята жълтица в мантията. Дари го и него, и храма му, за да те венчае с госпожица Тенецки. Да ви е със здраве!