Последна любов в Цариград

Шести ключ ЛЮБОВНИЦИ

Когато през 1797-а Растина Brunswick се върна от бойното поле в Сремски Карловац, защото капитан Опуйич не можеше да я води от битка на битка, тя веднага потърси Йеремия Калоперович, някогашния си годеник. Той носеше на ръката си белег от пушката на покойния Пахомий Тенецки и малки звездообразни бели влакънца в брадата.

— Ако искаш жена, която три пъти е губила невинността си, която те презира и която ще ти роди чуждо дете, вземи мене — каза тя на кир Йеремия. А той си помисли: „Болката е само отзвук от чужда болка“ — и я взе.

Прочее Растина Brunswick се омъжи в Карловац и се настани в обширната къща на Калонерович на „Шекер сокак“. Доби най-напред син Арсений, а след това и дъщеря Дуня.

Растининият мъж никога не показа знак на нетърпение, само понякога, като говореше, изреченията му странно се прескачаха, защото фактически винаги искаше да каже две неща едновременно. Разправяше на децата, че в морето има риби, които понасят солта на водата само до определено количество. Ако водата съдържа повече сол, отколкото могат да понесат, рибите се замайват. Така е и с нас. Човешкото щастие също е като солта. Ако е в повече, замайва.

Господарят Калоперович купи на Растина и Дуня по една шапка от рибя кожа и ги предплати в „Сръбски новини от царстващия град Виена“. Дуня порасна като слабо, ненаситно момиче. Тъпчеше в себе си, във всички отвори, каквото й попадне — пумпали, скакалци, копчета, жива риба, шноли, зърна фасул, охлюви и топик, моркови, яйца, шушулки грах, шишенца с одеколон, краставици и топчета, венециански алманаси и моливи, дръжки на врати и музикални часовничета и най-сетне един рибешки мехур, който се пукна в нея…

Господарят Калоперович даде децата в училище.

— Нека бъдат като Цицерон.

Младият Арсений Калоперович тръгна в карловачкото сръбско-латинско училище и оттук още първия ден доведе вкъщи едно необикновено създание, мило като коте, вече натъпкано с латински цитати и хубаво като кукла. Тази кукла или, по-точно, кукльо, се казваше Авксентий Папила и беше другар на Арсений по чин и далечен роднина на някакъв разжалван генерал. Сираче и без средства, Папила изглеждаше по-добре в старите дрехи на своите другари, отколкото те в новите. По рождение имаше малък белег на слепоочието и това му придаваше тайнствен вид.

— Онзи с контузената глава — казваха на шега другарите му, но го обичаха. Беше любимец на всички котки, попадии и ученици в Карловац. Затова или по други причини, където и да се появеше, Папила предизвикваше невероятни и често страшни разкази. Най-хубаво беше, че той самият никога не бе чувал тези разкази и силно се изненадваше, ако някой му донасяше някои от тях. Само понякога усещаше как житейският път се увива пред него като червей.

Момчетата бяха вече в класа по реторика и Папила прекарваше много повече време в обширната къща на Калоперович, отколкото в своето бедно жилище. Една вечер той започна да преписва за себе си и за Арсений някакъв взет на заем от съученик ръкописен учебник. Пишеше със своя хубав почерк, топейки перо поред в устата и в мастилницата и сричайки на глас:

Ненадейно пред очите му пъхнаха огледалце. Госпожа Растина се закиска, показвайки му как се е изцапал с мастило, и му обърса устните с напарфюмирания си ръкав.

— Искаш ли да учиш Дуня и мен на латински? Че така времето ни е много дълго.

— Искам — каза Папила, — ако ме отведете в Темишвар на театър и ако и на мен господарят Йеремия рачи да ми поръча една книга.

— А коя искаш най-много?

— Онази за Оладий, дето си продал душата на дявола, от Викентий Ракич, и една немска книга за доктор Фаустус. И двете са печатани в 1808 г.

Така почнаха да текат часовете по латински в къщата на господаря Калоперович, която добре се виждаше от корабите, плаващи по Дунава. Авксентий Папила първо имаше час при госпожица Дуня на верандата, а после отиваше в салона заедно с Арсений, на когото майка му обичаше от време на време да заглади с плюнка хубавата му коса. Тук почваше урокът по латински за госпожа Растина. Тук слагаха на масата палачинки, пълни с диви охлюви, и баница с подправки в порцеланова купа. Дъното на купата, с форма на сърце, беше осеяно с мрежа от улейчета, по които се стичаше мазнината от палачинките, за да не стоят те в нея. Към баницата сервираха чай от коприва с мед, любимата напитка на младия господин Папила, който след това учеше госпожа

Растина на реторика или й четеше откъси от „Илиада“, предейки като котка:

Една вечер, докато още Арсений не присъстваше на часа, Палила тъкмо понечи да изтълкува новото заглавие — De tropis dictionis, — когато неговата ученичка и покровителка, госпожа Растина, му рече:

— Трябва, хубавецо мой, да ти разкажа нещо. Госпожа Авакумович ми повери тайна, която си струва да чуеш. Прочее слушай. Случило се така, че в едно именито семейство трябвало да се роди дете. Майката сънувала, че ще се роди син, бащата — дъщеря, само не били сънували, че ще бъде от друг баща. Така детето, което наближавало, станало нежелано. Майката трябвало да го отстрани, преди мъжът и да се усъмни в нещо. Знахарят, когото тя извикала, казал, че най-лесно това може да стане, ако зародишът бъде прехвърлен в друго същество или дори в предмет. Разказът не ни обяснява с подробности всичко, но зародишът бил прехвърлен в меко плюшено кресло. Там той продължил да расте и веднъж, когато мъжът седнал в креслото, чул как нещо в него скърца…

На това място младият Палила отведнъж прекъсна разказа на госпожата и, смутен, понечи да продължи урока, като че нищо не е било:

— Тропите обхващат метафора, синекдоха, метонимия, антомасия, ономатопея, катакресис и металепсис. Allegoria nihil alius quam continua Metaphora…

Но на това място госпожа Растина сложи ветрилото си на устата на Палила, помилва го със сребърните си очи и продължи спокойно да говори:

— В метафора или в алегория все едно, жената от разказа ужасена повикала един ден мъжа си да чуе как в облегалката на креслото тупа нечие сърце…

— Die quibus interris et eris mihi magnus Apollo…

След някой месец очертанията на укрития плод можели да се видят под калъфа на фотьойла, а когато някой се облягал, детето се притискало тайно, търсейки топлина и ударите на нечие сърце. Скоро, ако само се поповдигнел калъфът, можело да се види, че детето е момче…

— Crudelis Mater magis, an puer imquebus ille Improbus ille puer, crudelis tu quaque Mater…

C тези думи, с ужас в душата, обезумелият Авксентий се опита да продължи своето напразно обучение, когато госпожа Растина рязко свърши разказа си:

Най-сетне креслото било разпрано и в него намерили тебе, Авксентий Папила!

При тези думи Авксентий се разтрепери, извика и се хвърли в отворените прегръдки на госпожа Растина, която го защити от страшните мисли, като го притисна до гърдите си и го пренесе от онова кресло от разказа направо в леглото си.

През тези дни на 1813 г. в Карловац месечината беше пременена в зелено, а вместо шапки вятърът носеше имена и падаха мазни, хранителни дъждове.

— Вижте ги — бърбореше госпожа Растина, показвайки от прозореца си, който приличаше на трептяща стъклена носилка, минувачките на вятъра, — вижте ги, всяка държи името си между гърдите си. Първият, който мушне ръка там, ще им отнеме името. Но най-вече се пазете от хубавите — говореше госпожа Калоперович на сина си и на любовника си, щастлива и изненадана от връщането на младостта. — Пазете се от онези, на които горната устна е зелена, а долната виолетова. Онези, на чиито обици кацат птици. Те ще ви поят с вода от дланта си, в която е пренощувал градински чай и от водата на който се забравя майката.

Докато говореше това, синът й Арсений се беше втренчил в нея, своята майка, без да може вече да я познае, а тя в Папила — като в ангел.

През тези седмици в устата на госпожа Растина се промени вкусът на сока от гъбите, които тя обичаше, а канелата доби вкус на кафе и госпожа Калоперович, дочула вече своя дървен кон на брега на нощта и тъмата на брега на името, се преобрази.

— Можеш ли веднъж да ми дойдеш насън? — казваше на своя любовник. — Все не мога да улуча да се полюбя с теб и в сънищата. И вече не сънувам Арсений.

В една от следващите сутрини тя му каза:

— Много ме уплаши миналата нощ в съня. Дойде крадешком с някакъв фенер. Виках те да ме галиш, а ти искаше да ме убиеш. И то с хусарска сабя.

За да я успокои, младият Папила я дари с онази своя усмивка, за която жените в Карловац шепнеха, че „струва колкото ездитен кон“, и със синя възглавница с четири звънчета по ъглите. Да си го спомня и когато спи. На възглавницата със златен конец пишеше на латински:

От другата страна на възглавницата пише:

Госпожа Растина гордо носеше на прозореца си тази възглавница, влюбено втренчваше сребърните си очи в Папила, заради него отново взе да се учи да ходи със свещник със запалена свещ на глава и след дълги години отново извади от черното сандъче, украсено със сребро и кадифе, своя кларнет. С леко почервеняло лице тя свиреше един следобед на сина си и на любовника си Хайдновия „Divertimento-Corale di Sant’Antonio — per flauto, oboe, clarinetto, fagoto e corno“ и тъкмо когато стигна до музикалната фраза „minuetto“, в стаята влезе дъщеря й Дуня с горна устна, намазана със зелено, а долната — с жълто.

Госпожа Растина се задави, престана да свири и същата вечер тайно метна в леглото на дъщеря си козинява постилка. На другия ден загледа любовника си и забеляза, че по гърба на Авксентий са останали драскотини от острите кози влакна. Луда от страх, вечерта издебна дъщеря си, докато се мие. Гледайки я през завесата, госпожа Растина за миг си помисли, че мъжът никога не може да разбере усещането на жената, когато се мие, а жената — усещането на мъжа, когато се отръсква след пикаене… Тогава видя на Дунините колена червеникави драскотини от козяка. Така узна повече, отколкото искаше да знае.

В беса и безсилието си тя пробудува цяла нощ и мина из стаята си толкова път, колкото е до Солен камък, ако се върви пеша. На сутринта повика сина си, прегърна го и му разказа всичко. Двамата плакаха прегърнати, а когато той се изскубна, отиде в стаята, където Папила преподаваше латински на сестра му, и изпъди и двамата от дома с насочен пистолет в ръце.