Последна любов в Цариград

Втори ключ ПАПЕСА

Папесата може да прочете в чуждите сълзи всичко, което е сънувал човек. Дълго е живяла в Улм и на младини не се занимавала с гадаене. Казваше:

— Защо да гледам в чуждото парче време само за да видя от какво е съшито чуждото време? Не ме интересува какво носят господата по часовниците и колко е часът при госпожите под корсета.

В една улица на хвърлей място — разправя се — решила да си вдигне къщичка. Когато свършили изкопните работи, зидарите поискали да им даде своите карти, казали и да ги разбърка и прекръсти и под всеки от 78-те камъка на основите на къщата й сложили по една карта, обърната с лице към земята. Без да гадаят коя е.

В тази къща една вечер Папесата сънувала сън от онези, които траят два пъти по-дълго от нощта, в която са сънувани. Лежала на кревата си с метални топки на четирите колонки. Дошли при нея мъж и хубава млада жена, вързали я за шията със собствената й коса, а косата вързали за колоните на кревата зад възглавницата. После повдигнали малко кревата, само колкото да й се опъне косата. Казали й:

— Сега ще пренесем къщата ти на небето. За това ни трябва само една хубава нощ. Ние сме чевръсти и здрави. Ако не се противиш и не викаш, няма да те закачаме. Ако викаш, ще видиш къщата си на небето, и то тутакси. Няма и да те местим от кревата.

Тя викала и те повдигнали още малко кревата. А през цялото време опразвали къщата и я товарили на една кола. Тя пак викала, но те още повече изправили кревата с нея на него и тя останала да виси обесена на косата си за кревата до сутринта.

Судила се в постелята си, но на полето. През нощта над самата нея крадците откраднали цялата къща и я отнесли камък по камък, керемида по керемида. Изобщо не се намерил нито един прозорец, нито една брава. Не пипнали само кревата с балдахина и колонките, но пък той бил почти изправен до стената на съседната къща, така че тя лежала в него полуудушена от собствената си коса и гледала земята под краката си.

Насетне тя не рачила да вдига нова къща и днес живее в съседство. Междувременно в основите на откраднатата къща поникнаха бели и червени рози, кипариси, слънчогледи, жито, лилии, палми, а насред градината — „дървото на живота“, заобиколени с венци и триумфални арки от листа и треви.

Оттогава Папесата казва, че има къща на небето, държи кревата си с балдахина в градината и тук гледа на карти.

Тук я завари и поручик Опуйич. Мина между два обозначени му камъка, черен и бял, и влезе в градината.

— Ти ли си Папесата? — попита той старицата, която се занимаваше там.

— Аз съм Месечинкова девица — отвърна тя.

Поручикът поиска да му гадае. Да гадае за него, но и за баща му. Каза му да дойде привечер. Тогава взе да хвърля карти по кревата си. Обърна първата карта, от нея почна да чете следното:

— Баща ти спада към ордена на хора, твърде добре свързани помежду си. В манастирите този орден се нарича общежители — това са монаси, които живеят в общност, заедно се хранят, ходят на молитви и живеят заедно. А тук, навън, където живеем ние, са хора, които предимно държат властта, водят войни. Твоят баща е силен, има сабя в ръце и една спечелена война под ботушите. Той и неговите хора освен това са и превъзходни лекари, билкари, певци, зидари, лозари, музиканти и книжовници.

— Що се отнася до тебе — продължаваше Папесата, гледайки все една и съща карта, — ти няма да принадлежиш към техния кръг, кръга на баща ти. Тежко на сина на победителя! Светът никога няма да стане негов. Така е и с теб. Баща ти и членовете на неговото братство ще държат теб и другите си деца докрай под похлупак. Ще остарееш в люлка. Постоянно мечтаеш за родителския дом, обичаш повече женските икони пред мъжките и ще дойдеш в обществото на онези самотници, които живеят всеки за своята дреха и за своя огън. Ще се храниш сам и ще спиш сам.

— Чакай малко — каза Софроний, — от една и съща карта четеш на баща ми едно, а на мен нещо съвсем друго. Как така?

— Добре. Един пие вино и му понася, друг пие същото това вино и му вреди. Какво искаш?

— Продължавай.

Месечинковата девица обърна нова карта и от нея прочете следното:

— Баща ти и неговите хора ще се поддържат помежду си като голямо свето семейство, през чужди държави ще носят своя свят дух на братство, с което всичко се урежда. Баща ти няма да разполага с никакво имущество, защото всичко, което има, ще бъде общо, а той мисли, че това значи то да е и негово. Неговата църква е и тяхна, т. е. те сами ще бъдат църква. Баща ти обича повече деня пред нощта и мъжките икони пред женските. Докогато държавата, на която служиш, върви към мощ и изобилие, тя ще принадлежи на баща ти. И на неговите, неговото братство.

А ти, красавецо, ще обичаш житото и никога няма да станеш боец, ами ще научиш езика на неприятеля на твоя баща. И хубаво и сладко ще беседваш и затова ще умееш да мълчиш. Може би години ще мълчиш. Още нещо. Убива ли те понякога десният ботуш?

— Убива.

— Така си и мислех. Ти ще криеш и носиш под сърцето си с години нещо велико, някакъв сън, някаква тайна или такова голямо желание, че под него вече ти се подгъва десният крак. Много ще пътуваш заради това желание, за този глад, който прилича на болка, ще бродиш по пътищата за своята болка, която този глад гони по света. И ще се бориш години с нея. Тайно и сам. Защото такива като тебе не се търпят помежду си. Няма да имаш приятели… И затова няма да знаеш кой си.

— Много добре знам кой съм и какво съм — прекъсна я тук поручикът, — аз съм онзи, комуто другите плюят в дланта, докато работи, и в чинията, докато яде. Гълтач на ножове и мрак, аз скачам от луд камък на луд камък, а камъкът ми не мисли добро на крака. В единия джоб ми расте жито, а в другия — трева, нося си душата в носа, а ме учат да кихам. Баща ми разведрява и заоблачава, а на мен ми пада дъжд в чинията и сняг в леглото. Аз съм онзи, който се реши с вилица, онзи, който сади ножове и отглежда зъби, защото лъжиците ми не растат, докато ям… Не ми трябва на мен твоята саката приказка.

— А какво ти трябва, соколе мой?

— Това твоето е мъжки разказ. Чувал съм го вече по манастирите. Какво става с женския дял от разказа? Ще ми кажеш ли къде е мястото на жените в тази твоя манастирска или каквато искаш подредба? Забрави ли жените? Или това е подредба само за мъже? Искам да знам коя е майка ми, кои са сестрите ми, коя ще ми бъде дъщеря.

— Това няма аз да ти кажа. На този въпрос отговора ще ти даде някой, който е „трета обувка“.

— Какво е това „трета обувка“?

— Това е жена от двата пола.

— Как така? — почуди се поручикът.

— Мъжете имат само един пол. Жените — два. А от третата обувка се пази!

В този миг под сърцето на младия Опуйич отново се яви онзи малък глад, който мълчи в душата като болка. Той се почувства в градината като окаден, като в църква, почна да чете и разбира значението на ароматите така, както се четат писма. А ароматите го водеха по своя път през растенията на земята. Лилията му се отвори като чиста мисъл, недокосната от желание, като вечен живот, като кърмене насън, като магарешки уд, като дреха, недостъпна за човека, но пешкир, достъпен на младостта. Бялата роза замириса като Тракия на Ева преди греха, на Мохамедовата пот, на човешката душа и на кръвта на Венера, свободна от животинско желание, а когато тази кръв боядиса розата в червено, тя замириса на страст, на Ева след греха, на дяволска клетва и Божи благослов, докато петолистната роза не го зашемети с жизнената сила, която принадлежи на бога на войната. Кипарисът пък, чиито корен беше върху сребро, злато и бронз, зашумоля като светото дърво на богинята на любовта, усети се миризмата на рая и Света гора, на огън, на Зевсовия скиптър и стрелата на Амур, на дъхав вятър. Житото миришеше на тялото Христово, на Майката земя, на нар и подземие, а в отзвука се усети мирисът на сол и на вино, палмата носеше победа над смъртта и сила в движението; слънчогледите гледаха в него, а не в Слънцето, иззад старицата „дървото на познанието“ му предлагаше петте си плода като пет чувства, а „дървото на живота“ иззад неговия гръб доби вместо своите 12 листа точно толкова пламъчета, които веднага се свързаха със съзвездията на небето и с болката в него.

Тогава той видя как Папесата отново започна да открива на кревата си картите: най-напред падна „Факирът“, после „Жрецът“, после „Двете пръчки“, „Петоъгълната единица“, „Първият бокал“ и „Съгласие“.

— Толкова за лилията — каза тя. И продължи да обръща нови карти. На кревата падна „Лудият“ за бяла роза, „Факирът“, „Жрецът“ и „Кралицата на петоъгълника“ за червена, докато за петолистната роза се откри „Смърт“. За палмата се откри картата на самата Папеса, за кипариса и житото се обърна картата „Царица“, за слънчогледа паднаха картите „Кралицата на сопите“ и „Слънце“, а за дървото на любовта и дървото на познанието Папесата му откри картите „Любовници“ и „Бойна кола“.

— Значи растенията проговориха с езика на картите от основите на твоята открадната къща? — попита поручикът.

— Не. Картите вече хиляда години говорят с езика на растенията, в който е записана човешката съдба. А третата обувка е онази, която не гази растенията.

Когато в зори поручик Софроний Опуйич излезе от градината, се почувства като на ръба на пропастта. Една прегракнала врана прелетя над него и среса вятъра с двете си черни крила. Той усети как самотата му се удвои отведнъж. А след това почна да расте още малко, но се спря за миг и после отново се върна на числото две. В неговата самота самотуваше още някой. И той реши, че за самотния човек това е чисто щастие.