Последната одисея

40

26 юни, 18:52

Висок Атлас, Мароко

— Простете, че се натрапваме — промърмори Ковалски.

Когато групата заобиколи огромното езеро и стигна златното стълбище, водещо към двореца, целият град около тях вече беше започнал да боботи.

— Явно противниците ни са задействали някакъв защитен механизъм, когато са разбили вратата — каза Грей.

— Вижте! — Мария посочи наляво, към най-високото ниво на града.

В горния край на най-близкото стълбище бронзовата врата, която запечатваше намиращия се там тунел, беше започнала да се отваря. Под нея изригна тъмна вода. Ковалски се завъртя в кръг и видя, че същото се случва в началото на всички основни стълбища.

Когато бронзовите врати се отвориха по-широко, водата нахлу като разпенени потоци надолу по стъпалата, превръщайки стълбищата в кипнали потоци. Въздухът се изпълни със силната миризма на сол и море.

— Пазете се! — извика Грей и ги изблъска нагоре по по-тясното златно стълбище към двореца.

От двете им страни най-близките потоци стигнаха долното ниво и се изсипаха в празния басейн на езерото. Навсякъде около тях останалите потоци правеха същото. Водата бавно започна да изпълва купата.

Но това не беше единственото предназначение на потоците.

Бейли сграбчи ръката на Грей и освети с фенера си края на най-близкия поток. Ковалски присви очи, когато забеляза нещо размазано по бреговете на новата река, което се въртеше на едно място под натиска на течението.

— Бронзови водни колела — каза Бейли. — Скрити под стълбището.

Грей се намръщи, но махна на всички да се качат по-високо, към убежището на двореца.

— Какво задействат те? — попита Мария.

Огненият отговор започна от горното ниво. Стотици факли избухнаха в златни пламъци, после още и още, като осветяваха цялата пещера — и започнаха да се спускат, осветявайки мястото ниво след ниво.

— Явно изпомпват Маслото на Медея из целия Тартар — каза Бейли. — Тяхната версия на газопроводи, захранващи уличните лампи.

Но веществото не подхранваше единствено факлите.

Някакво движение привлече погледа на Ковалски наляво. Една от статуите се размърда. Плоскостите от потъмнял бронз се раздвижиха и от всеки процеп между тях потече светещо зелено масло, сякаш създанието беше напомпано с толкова много от него, че не можеше да задържа повече. Когато веществото стигна някаква критична точка, отвътре избухна огън, достатъчно силен, за да разтърси фигурата. От процепите в бронята изскочиха пламъци. Експлозивната сила накара статуята да се изправи. Докато се завърташе със стържене на предавки, единственото й око се обърна към тях и черният камък блесна, осветен от вътрешен огън.

„Циклоп…“

Но гигантът беше само едно от събуждащите се създания. Огромен орел разпери острите си като бръснач бронзови криле. Вълк вдигна глава и нададе вой към бронзовото слънце, бълвайки пламъци от гърлото си. Кобра с размерите на човек се надигна с шумолене на бронзови люспи, показвайки огнени езици. С безмълвно съскане тя разпери широката си качулка, разкривайки извити зъби, от които капеше светещо зелено масло.

Навсякъде из града статуите се събуждаха, митичните зверове се раздвижваха.

Мак махна на всички да се снишат.

— Не вдигайте никакъв шум — предупреди той и посочи към стените на двореца.

Вече бяха изкачили половината златно стълбище, но сега портите на двореца им се виждаха невъзможно далечни, особено след като Тартар се събуждаше около тях. Навсякъде горяха факли. Създанията излизаха от потоците, оставяйки след себе си огнени дири. Бронзовата армия се помъкна тежко из улиците на града в търсене на натрапниците, които я бяха събудили.

Грей поведе групата нагоре по златните стъпала. Огнени пазители приближаваха и от двете страни. Все пак, с малко късмет и бързане, стигнаха края на стълбището.

Дворецът беше кацнал на средното ниво на града. Бронзовите му стени се извиваха навън в полукръг и почти достигаха стъпалата. От двете страни се издигаха спираловидни кули. Златните врати бяха точно пред тях, на двайсетина метра от края на стълбището.

— Стойте тук — изсъска Грей.

После се затича приведен през откритата площадка и се долепи до златната повърхност. Опита едната врата, после другата. Лицето му лъщеше от избилата по него пот. Той се обърна към групата и поклати глава.

„Заключено“.

— Нали ви казах — обади се Мак, напомняйки им за опасенията си от по-рано.

„Май е време за крайни действия“.

Ковалски се изправи и вдигна пушката си. Махна на Грей да се дръпне настрани — и в същото време нещо се затътри от дясната му страна. Грей приклекна и остана на мястото си.

Ковалски не помръдна.

Тъмният звяр беше огромен. Приличаше на нещо като мечка, само че с размерите на боклукчийски камион. Бронзовите нокти на четирите му лапи се забиваха във варовика. Създанието имаше плоска муцуна, заоблена глава и къси уши. Зад камъните на очите му танцуваха пламъци.

Ковалски остана безмълвен, като се надяваше, че създанието ще ги подмине. Все пак за всеки случай вдигна пушката си по-високо и я насочи към звяра.

Главата на мечката се завъртя към него.

Ковалски мислено наруга Мак.

Изглежда, някои от тези гадини можеха да виждат — или най-малкото да долавят движение.

Така или иначе, белята вече беше станала.

Мечката изрева в посока към Ковалски и изригна пламъци, разкривайки паст с остри зъби, досущ като мечешки капан.

В отговор Ковалски изрева към чудовището — и дръпна спусъка. Бронебойните FRAG-12 експлодираха в създанието, като откъснаха бронзови плочи и разкриха огненото му сърце. Един куршум попадна в гърлото му и се взриви там, като пръсна вътрешния механизъм.

Мечката залитна и се стовари на земята.

Грей изтича и посочи златната врата.

— Вкарай ни там! — Махна на останалите от групата. — Всички да залегнат.

Ухилен, Ковалски се обърна, подпря огромния дисков пълнител на бедрото си и изстреля шест патрона по златната врата. Куршумите експлодираха ослепително в метала. Гърмежите бяха оглушителни и се усетиха като удар в корема.

Пушекът се разсея. Вратите не бяха помръднали.

Бяха малко огънати и надраскани, но си оставаха все така плътно затворени.

— Зад нас! — извика Мария.

Ковалски се обърна.

Гърмежите бяха чути.

Огнените дири, които доскоро се движеха безцелно из града, сега се обръщаха и се насочваха към тях. Две кучета с размерите на пони се появиха в началото на златното стълбище под групата. От челюстите им капеше зелено масло, което се възпламеняваше на стъпалата.

Създанията тръгнаха крадешком нагоре към групата.

Отляво и отдясно се раздвижиха и други сенки.

Огън и дим.

Приближаваха ги от всички страни.

19:04

Нехир стигна високата тераса, гледаща към огнения град Тартар. Навсякъде танцуваха пламъци. Тромави създания се мъкнеха насам-натам, обвити в дим и озарени от горящите в тях огньове. Буйни реки се изсипваха в кипналия басейн на голямо черно езеро.

„Това наистина е Адът“.

Рязка серия гърмежи привлече вниманието й към отсрещната страна на пещерата, където се издигаше внушителен замък от потъмнял бронз и със златни порти. Забеляза по-дребни фигури, осветени от огньовете.

Най-сетне.

Хората изглеждаха притиснати между златните врати и огнените чудовища, които ги приближаваха неумолимо. Опасявайки се, че кучите синове могат да изчезнат в тънещите в сенки недра на града, Нехир се обърна към заместника си.

— Ахмед, донеси гранатомета.

Мъжът се втурна обратно и се върна с дългата черна тръба, в която вече беше зареден реактивен снаряд. Нехир взе оръжието, опря го на рамо и се отпусна на коляно. Затърси целта си и хвана групата на мерник.

Дръпна спусъка, предвкусвайки насладата от попадението — и точно тогава нещо грамадно се надигна пред терасата, като изпълни мерника й и я накара да се дръпне рязко назад. Реактивният снаряд полетя високо през пещерата, оставяйки след себе си диря от пушек, и се взриви в част от града отвъд замъка.

Шокирана, Нехир тупна по задник и зарита, отстъпвайки към тунела.

Пред нея се издигна същинска стена от бронз с глава във формата на куршум. Нещото не й обърна внимание — вероятно беше сляпо, — но надигна над главата си огромна канара от бронз с размерите на джип.

— След мен! — извика Нехир на хората си.

Претърколи се настрани, скочи на крака и спринтира към рампата, водеща към най-горното ниво. Хората й я последваха, без да губят нито миг.

Оглушителен трясък я хвърли напред.

Нехир падна на рампата и се затъркаля надолу. Когато спря в края й, се обърна и видя как терасата се откъсна от стената и се разби в краката на бронзовия гигант. Създанието беше направило на пух и прах платформата и сега забиваше огромната си канара в отвора на тунела, затваряйки единствения им път за бягство.

Щом постигна целта си, гигантът се отпусна на колене, облегна бронзовото си чело на стената и притихна.

Нехир събра хората си.

Петима бяха изчезнали или мъртви.

Пламнала от ярост, тя погледна към отсрещната страна на пещерата. „Ще ги накарам да страдат“.

41

26 юни, 19:06

Висок Атлас, Мароко

След взрива на реактивния снаряд Грей събра всички в горния край на златното стълбище. Обкръжаващата ги бронзова армия, която настъпваше към портите на двореца, се обърна, привлечена от експлозията и пушека. Една кула, намираща се в района на взрива, се наклони и рухна с оглушителен трясък на метал в метал.

Преди няколко секунди двете огромни кучета на стълбището също бяха скочили в онази посока, подгонили по-шумна плячка. Но Грей знаеше, че отдихът няма да продължи дълго.

Огледа града. Черното езеро в центъра му беше почти пълно и водите му отразяваха пламъците. Повърхността му бавно се въртеше в кръг, раздвижвана от вливащите се води от потоците по петте стълбища. Над него шестоглавото чудовище се размърда — будеше се по-бавно от по-малките създания. Дългите шии започваха да се движат, диамантените очи заблестяха в тъмночервено, между острите зъби на крокодилските челюсти забълваха пламъци.

От тази височина Грей внезапно осъзна какво вижда пред себе си. Харибда и Сцила. Чудовищата от „Одисея“. Първото беше чудовищен водовъртеж, поглъщащ кораби, а второто — огромно земноводно създание, което беше убило неколцина от хората на Одисей.

Но тези създания не представляваха непосредствена заплаха.

— Натам — прошепна Мак и посочи надясно.

Оттам приближаваха множество създания. Групата на Грей беше заклещена и се намираше на пътя на огнената орда, насочила се към мястото на взрива.

„Всеки момент ще ни прегазят“.

Разбрал, че нямат друг избор, Грей сграбчи Ковалски за рамото и посочи златните врати.

— Трябва да минем през тях. Имаш още един пълнител, нали?

Ковалски кимна.

— В торбата е.

— В такъв случай без половинчати мерки. — Беше като да пусне на свобода бясно куче, но нямаше да имат втора възможност. — Изведи ни оттук.

На лицето на Ковалски цъфна дивашка усмивка.

— Всички да залегнат — предупреди той. — Време е за моите фойерверки.

Грей се просна по корем и махна на останалите да направят същото.

Единствено Сейчан остана приклекнала. Беше отворила чувала с мунициите и извади двата последни пистолета и топче черно тиксо.

Грей се намръщи.

— Какво…?

— Ще ни спечеля малко време. — Тя се метна надясно към мястото, откъдето бяха изстреляли реактивния снаряд.

— Чакай.

— Отворете вратите — извика му тя. — Веднага се връщам.

И изчезна в плътните сенки.

Ковалски беше чул разменените думи и погледна въпросително Грей.

Той кимна към вратите.

— Чу я. Отвори ги.

Ковалски сви рамене, обърна към портата и подпря оръжието на хълбока си.

— Да видим какво ще излезе.

Експлозивният откос оглуши Грей и сякаш заблъска в главата и гърдите му. В автоматичен режим пушката можеше да изстрелва триста патрона на минута. Ковалски изобщо не я пожали и изстреля последните двайсет патрона в пълнителя в една от вратите. Всеки FRAG-12 имаше 3,4 грама експлозив А5, способен да пробива брони и врати на бункери.

„Да се надяваме, че ще се справи и с тези врати“.

Залпът на Ковалски продължи само няколко секунди, през които куршумите се забиваха един след друг във вратата. Когато той най-сетне приключи, главата на Грей кънтеше. Чуваше единствено глух рев в ушите си.

Димът се разсея, разкривайки резултатите. Едната врата на двореца висеше накриво от сложния механизъм, играещ ролята на панти. Двайсетте експлозивни куршума почти я бяха откъртили. Но вратата упорито оставаше на мястото си, откривайки само един нисък и тесен отвор под изкривената си долна част.

„Ще свърши работа“.

Грей не се опита да вика — знаеше, че всички са глухи като него. Изправи се и се затича приведен, следван от останалите. Стигна разбитата врата и даде знак на екипа си да се провре под нея. Мария беше първа. Мак и Бейли я последваха с огромни от паниката очи.

Ковалски свали празния пълнител и го метна към огнения град. Грей застана до него. Двамата се загледаха към мрака.

„Къде е Сейчан?“

19:10

Сейчан беше клекнала в мрака. Аги трепереше, вкопчен в рамото й. Една от горящите лампи в края на широката улица й осигуряваше достатъчно светлина, за да си свърши работата.

Тя бързо закрепи с тиксото единия пистолет за бронзовата стена на двуетажната къща. Постави оръжието на височина две стъпки над земята. Вече беше опънала усукано тиксо през улицата, като залепи другия край за един стълб от отсрещната страна. След това сряза с ножа си въжето и го прокара през спусъка на пистолета.

Изправи се, доволна от работата си. Молеше се за две неща — импровизираният капан да не бъде забелязан в сенките и врагът, който беше стрелял по тях, да се опита да стигне до двореца по този път. Тази улица — както и другата, на която беше заложила същия капан — изглеждаше най-прекият маршрут от точка А до точка Б.

„Или поне така се надявам“.

Щом приключи, тя се затича обратно към двореца, като се стараеше да се придържа към най-плътните сенки.

Изведнъж Аги стегна хватката си около шията й и малките му нокти се забиха в кожата й.

В следващия миг тя също го чу.

Зад нея.

Бронз върху камък.

Обърна се и видя огромна огнена фигура, която изскочи иззад ъгъла и се понесе към нея, бълвайки дим от масивното си туловище.

Сейчан се затича по-бързо, но трясъкът на метал върху камък продължи да я приближава. Вече не можеше да търси най-тъмния път до двореца. Вместо това се втурна стремглаво през огън и пушек право към целта си. Блясъкът на двореца й се виждаше невъзможно далечен.

Представи си гукащия и усмихващ се Джак.

Усети как Аги се тресе от страх.

Пое дъх — и се затича с всички сили.

19:13

Грей и Ковалски стояха при разбитата врата на двореца. Грей стискаше пистолета си. Стрелбата на Ковалски не беше останала незабелязана. Огнени чудовища се насочваха към тях от всички посоки.

— Времето ни изтича — предупреди Ковалски.

Грей затаи дъх — и чу силен тропот отдясно. Обърна се натам.

Сейчан изскочи иззад извитата стена на двореца — задъхана, с див блясък в очите.

— Тръгвайте! — изкрещя им тя.

Преди някой от двамата да успее да помръдне, зад нея се появи огромен бронзов кон. Едър колкото представител на породата клайдсдейл, той препускаше след нея и изпод металните му копита хвърчаха искри. Приближаваше се с наведена глава и огнена грива, оставяйки след себе си диря от пушек.

Грей за момент остана зашеметен от смъртоносната му красота.

Не толкова впечатленият Ковалски махна на Сейчан.

— Насам!

Щом стигна до тях, тя грабна Аги от рамото си и се метна през отвора под изкъртената врата. Ковал ски я последва.

Грей стреля по коня в опит да спечели на останалите още няколко секунди, но куршумите отскочиха от бронзовите панели на тялото, сякаш бяха само досадни конски мухи.

Жребецът наведе още повече глава и се понесе право към него.

Внезапно нещо грабна глезените на Грей в желязна хватка. Краката му изхвърчаха изпод него и той се просна по корем и се плъзна назад. Над него конят заби глава в златната врата с такава сила, че я отвори още няколко сантиметра. Около Грей лумна огън, който опари бузата му, докато го вмъкваха в двореца.

Отвън жребецът се изправи на задните си крака и заблъска с копита вратата, но тя издържа. Грей разбра защо създанието не беше успяло да влезе. Докато го влачеха, той видя, че вратите на двореца са дебели цяла стъпка и вероятно бяха изработени от плътно злато.

Изправи се и се присъедини към останалите в празната зала.

Ковалски се беше отпуснал на коляно при отворения чувал и вече слагаше втория пълнител в страховитата си пушка.

Жребецът от другата страна продължаваше да блъска вратата. Бейли клекна, погледна и промърмори:

— Hippoi Kabeirikoi.

Ковалски го изгледа намръщено.

Бейли кимна към портата.

— Един от четирите бронзови коня, изработени от Хефест да теглят колесницата на синовете му близнаци.

Докато жребецът продължаваше да блъска вратата, към него приближиха и други чудовища, вероятно привлечени от суматохата. Никой не знаеше колко дълго ще издържат масивните врати, така че Грей подкани всички да се размърдат.

— Трябва да намерим друг изход. Хунайн намеква за нещо зад двореца. Там трябва да отидем.

Поведе ги през късото преддверие от потъмнял бронз към огромната зала зад него. Тя се издигаше на височина три етажа и имаше купол, от който висеше огромен златен полилей във формата на раковина, по чиито краища танцуваха златни пламъци. Други горящи факли осветяваха стените.

В отсрещния край на залата се издигаха два високи златни трона на подиум, покрити с изображения на кораби и големи риби с извити опашки, скачащи високо над стилизирани вълни. Зад тях имаше огромно каменно огнище, изсечено в скалата на пещерата, в което танцуваха подхранвани от масло пламъци.

От двете страни на огнището започваха два засводени коридора, които водеха навътре в пещерата.

Грей ги посочи.

— Трябва да ги проверим.

— Ако предлагаш да се разделим… — започна Ковалски.

Без да му обръща внимание, Грей го посочи заедно със Сейчан и Мария.

— Вие тримата проверете левия коридор. Ние поемаме десния. Не се отдалечавайте много един от друг. И не навлизайте дълбоко. Ще продължим нататък заедно — каза той, поглеждайки Ковалски.

— Че как иначе — отвърна той.

Когато стигнаха средата на залата, около тях се чуха звуци, надигащи се от бронзовите коридори и галерии от двете страни. Стържене на метал по метал, придружено от дрънчене и тракане.

— Не сме сами тук — изстена Мак.

И не само тук.

Зад тях се чу далечен гърмеж на пистолет, последван от нова стрелба и по-силната експлозия на граната. Групата се огледа разтревожено.

Грей погледна Сейчан.

Тя само се усмихна доволно.

„Явно мисията й отпреди малко не е била напразна“.

19:22

С опрян в рамото приклад Нехир си проправяше път през касапницата.

Навсякъде около нея от потъмнелите метални стени отекваха писъци. В тази част на Тартар лабиринтът от къщи и кули, всичките заключени и с капаци на прозорците, не предлагаше никаква защита. Нехир се долепи до стената на една сграда.

Отпред кръвта блещукаше на локви по камъка, отразявайки светлината на факлите. Зад нея една Дъщеря изпълзя от странична алея, след което тялото й беше рязко издърпано обратно. Чу се хрущене на кости. Един Син изтича облещен покрай позицията й, обхванат от паника и без оръжие. Когато стигна някаква странична улица, бронзов бик излетя от нея, блъсна го и го наниза на рогата си, след което изчезна с грохот на копита, оставяйки след себе си само писъците на нещастника.

Някъде наблизо избухна залп гранати.

Нехир остана приклекнала на позицията си. Вече беше открила, че шумът привлича огнените пазители и движението ги насочва към жертвите им.

Урок, научен твърде късно.

От разбитата тераса беше повела групата си до средното ниво на града, като изгуби двама души, докато прекосяваха един от потоците, преди да закрепят въжетата. След това беше продължила по най-прекия път през нивото, който ги отведе в лабиринт от къщи, кули и тесни улици.

Малко след като влязоха в него, един от Синовете се спъна на импровизиран капан, заложен на една улица. Изтрещя пистолет и куршумът раздроби пищяла му. Синът падна и закрещя от шок и болка. Капанът обаче се оказа много по-смъртоносен — изстрелът и виковете привлякоха нежелано внимание.

Преди някой да успее да стигне до падналия им другар, някакво крилато създание — харпия — скочи от една от близките сгради, подобно на оживял водоливник. Нещото се нахвърли върху друг от хората й и го разкъса с огнения си клюн. Екипът успя да отблъсне звяра, като откри огън. Гърмежите обаче привлякоха други ужасни чудовища, спотайващи се в сенките. Още хора от екипа й изгубиха живота си. Не след дълго стрелбата отекваше навсякъде, подчертавана от измъчени писъци. Тесните лъкатушещи улици и алеи се превърнаха в адско ловно поле.

Обзетият от паника екип се пръсна във всички посоки.

Нехир вече беше разбрала какво трябва да направи.

„Да се махна от това ниво“.

Долепила гръб до стената, тя се плъзна напред със затаен дъх. Притискаше автомата към гърдите си, без да смее да го използва или да го захвърли. Стигна следващото кръстовище и надникна зад ъгъла. Една граната се взриви зад нея, стресна я и я накара да изскочи на открито. Тя приклекна, но наоколо нямаше нищо, което да я застрашава непосредствено.

Издиша с облекчение и забърза по страничната улица. Няколко крачки по-нататък се натъкна на изкорменото и стъпкано тяло на Сина, който беше отнесен от развилнелия се бик. Мина предпазливо покрай него, като се оглеждаше за звяра.

Някаква ръка я сграбчи отзад и я дръпна в тясна алея, която не беше забелязала в полумрака. Нехир се извъртя и видя заместника си Ахмед, който стоеше там с други двама Синове. Той вдигна пръст към устните си — очевидно беше научил същия урок.

После махна назад към алеята и посочи надолу.

Подобно на Нехир, той също беше осъзнал, че единствената им надежда е да се махнат от военната зона, което означаваше, че трябва да се промъкнат незабелязано до следващото ниво. Нехир кимна и го остави да води. Той тръгна по заобиколен път, който ги принуждаваше на някои места да се провират между сградите. Но колкото по-тясно, толкова по-добре. Така едрите ловци не можеха да се доберат до тях.

Накрая успяха да стигнат до едно стълбище, което минаваше между нивата. Ахмед й махна да тръгне първа. Нехир не възрази и се спусна бързо в по-тихите сенки на долното ниво. Ахмед я следваше по петите, водейки останалите. Когато стигнаха края на стълбището, тя се обърна и видя как последният от групата беше грабнат отзад и вдигнат във въздуха.

Синът зарита и запищя в обятията на висока бронзова жена.

Прекрасно изваяното й лице отразяваше пламъците на града. Жената обърна Сина в обятията си и се наведе, сякаш искаше да го целуне, но не с устни. От косите, обрамчващи лицето й, се появиха десетина бронзови усойници, плюещи зелено масло и огън. Те поразиха мъжа в гърлото и лицето. Едва тогава Медуза се изправи и вдигна високо пленника си. От раните му лумнаха пламъци, а плътта му почерня от разпростиращата се огнена отрова.

После лицето на Сина експлодира, откъсвайки плътта от черепа.

Ахмед сграбчи Нехир за рамото и я дръпна в сенките. Тя забърза напред. Чу зад себе си тежкото тупване на тяло върху камъните — Медуза беше захвърлила плячката си.

Нехир с облекчение се скри в плътните сенки и мислено благодари на Аллах, че я е пощадил. Заедно с двамата мъже продължи по най-тъмния маршрут през нивото, оставяйки след себе си ужасите и кръвопролитията. Нехир поглеждаше нагоре, като от време на време зърваше блестящия дворец и златната му порта.

Вече разбираше защо врагът беше атакувал така решително вратите.

„Търсят друг изход“.

Тази мисъл беше достатъчна да я пришпори напред. Нехир възнамеряваше да живее. Но онова, което я подкрепяше най-силно, което сдържаше бушуващия в нея ужас, беше едно по-силно желание. Тя си представи капана. Знаеше кой го е заложил. И сега имаше и друга мисия освен оцеляването.

Отмъщение.

19:24

Скрита зад един златен трон, Сейчан правеше всичко по силите си да накара Аги да мълчи. Остави макака да стиска гърлото й. Аги цвърчеше в шията й, а тя беше доближила устни до ушите му и шепнеше тихо, като се мъчеше да го успокои с топлината на дъха си.

Ковалски помагаше по-малко и от маймунката.

— Това е адски сбъркано — прошепна той до нея, без да откъсва поглед от главната зала.

Мария го сръчка с лакът да замълчи. Грей, Мак и Бейли бяха приклекнали на няколко метра от тях зад другия трон.

Преди минути групата се беше разделила, за да огледа набързо каменните коридори от двете страни на високото каменно огнище. Екипът на Сейчан беше осветил с фенерчетата си левия тунел и бе открил само малко помещение, което не изглеждаше особено обещаващо.

Грей беше изкарал по-голям късмет и им бе махнал да отидат при него. Но докато групата на Сейчан се насочваше към него, тронната зала прие нови гости, които ги принудиха да се скрият.

Разнородните бронзови фигури продължаваха да излизат в залата от съседните коридори и галерии. Сейчан вече беше преброила няколко десетки. По-рано групата беше чула създанията да се мотаят и дрънчат в дълбините на двореца, бавно приближавайки тронната зала.

За разлика от бронзовите ужаси отвън, тези бяха човекоподобни — мъже и жени с отдавна потъмнели от времето лица. Бяха изработени с дълги туники, препасани с колани на кръста. Косите на жените бяха сплетени и украсени с цветя. Някои от мъжете имаха високи шлемове с гребени и носеха щитове. По всяка вероятност тези по-малки създания бяха прислужвали навремето на владетелската фамилия.

Сейчан предполагаше, че вижда най-правдоподобното пресъздаване на феаките. За съжаление механизмите, които задвижваха тези конструкти, бяха по-деликатни от тези на едрите създания отвън. Те не бяха издържали толкова добре на изпитанията на времето. Някои тътреха крака, куцаха или вървяха с вяло отпуснати ръце.

Но тези мъже и жени не бяха най-тъжната гледка.

Сред тях имаше и бронзови деца. Някои от тях също бяха повредени и се мъкнеха като отдавна забравени и ръждясали играчки. Сейчан си помисли, че вероятно са били изработени, за да играят с децата на владетелите. Имаше дори потъмнели от времето бебета — малки бронзови херувими с червени бузи и дебели ръчички и крачета, които пристъпваха тромаво или пълзяха по каменния под на залата.

Въпреки безобидния външен вид на множеството опасността беше очевидна. Много от създанията бяха непокътнати и се движеха решително и отмерено. Ярките пламъци нагорещяваха заплашително бронзовите им тела. И подобно на пазителите на града, създанията тук бяха привлечени от шума при портите на двореца. Те се насочиха твърдо натам, готови да защитят царството. Най-вероятно се бяха активирали, когато стрелбата на Ковалски беше разбила едната врата.

Грей изчака в залата да останат само няколко създания, предимно повредени, след което даде знак на всички да го последват. Затича се приведен към коридора, клекна в сенките и замаха с ръка на останалите.

Всички забързаха към него, като се движеха колкото се може по-безшумно.

След като се събраха, Грей ги поведе по засводения коридор, изсечен във варовика. Тунелът, осветен от дълга поредица факли, сякаш нямаше край. Никой не проговори, докато не се отдалечиха толкова, че вече чуваха единствено собствените си стъпки.

— Това определено води някъде — най-сетне прошепна Мак.

— Според мен това води отвъд двореца, както пише Хунайн — съгласи се отец Бейли.

Сейчан се почувства достатъчно сигурно, за да се освободи от душещата хватка на Аги. Маймунката запротестира шумно, но Сейчан й зашепна и я погали по гърба, което винаги успокояваше малкия Джак. Явно действаше и в този случай.

Мария забеляза опитите й да успокои Аги и протегна ръце.

— Искаш ли аз да го поема?

Сейчан се дръпна.

— Държа го.

Мария кимна, без да се засегне.

Грей обаче я погледна и повдигна вежда.

Сейчан не му обърна внимание. Не изпитваше необходимост да се обяснява. Може би желанието й да държи Аги до себе си беше някаква проява на майчински инстинкт, подтикван от хормони механизъм, който контролираше постъпките й, сякаш беше като автоматите в залата зад тях. Но Сейчан знаеше, че не е така. Ако Аги не беше дошъл, ако Чарли не го беше пратила, сега може би всички щяха да са мъртви.

Затова тя възнамеряваше да опази макака и да го върне на приемната му майка — разбира се, ако тя беше все още жива.

„А това е голямо ако“.

42

26 юни, 19:30

Висок Атлас, Мароко

Чарли се спотайваше в края на гората и стискаше пистолета между двете си длани, сякаш се молеше. Определено се нуждаеше от Божията закрила, но както се казва в старата максима, Бог помага на онези, които сами си помагат. И точно това беше планът.

Чарли се надяваше да си помогне.

— Внимавай — прошепна й Елена.

Чарли кимна. „Това също е част от плана“. Тя се загледа през откритата ливада към хеликоптера, който беше кацнал на зелената трева сред шубраците. Нямаше представа как се управлява такава машина, но не затова беше дошла тук. През последните двайсет минути беше водила Елена на север през гъстата гора. Ако не друго, бяха успели да се отърват от въоръжения гигант Кадир.

„Поне засега“.

Но Чарли не можеше да разчита, че късметът ще се задържи вечно, особено ако въоръженият отряд се върне от изследването на пещерата и започне да претърсва района. Не й оставаха много патрони и планът беше да се въоръжи, след което да продължат на север в планините. Би предпочела да тръгнат на юг към далечната Сус, но беше по-трудно, тъй като пътят им беше блокиран от притока, по който бяха дошли с лодката.

А и по принцип северният маршрут беше за предпочитане. По-нагоре гората ставаше по-гъста и предлагаше повече места за укриване. Освен това тя знаеше, че един от хеликоптерите е кацнал там.

Тръгна към изоставения хеликоптер. Трябваше да стигне до него, да провери за оръжия и може би за радиостанция, след което да продължат напред. Въпреки това изчака цели три минути, като се оглеждаше и за най-малкото движение. Сух северен вятър люлееше тревата и засилваше тревогата й. Накрая Чарли реши, че е чакала достатъчно.

„Трябва да рискувам“.

— Остани скрита — каза тя на Елена.

Елена кимна и отстъпи по-навътре в сенките.

Чарли се изправи и се затича през поляната, като заобикаляше камъни и храсти. Беше нащрек за евентуална заплаха. Около хеликоптера обаче нищо не помръдваше. Съсредоточена върху машината, тя не го забеляза.

Елена обаче го видя.

— Отляво! — извика тя от скривалището си.

Чарли й се доверяваше достатъчно, за да скочи напред с главата и да се претърколи във високата трева. Откъм реката проехтяха изстрели; куршумите профучаха над нея. Чарли зърна за миг гигантска фигура да се надига зад един покрит с мъх камък на речния бряг. Кадир явно беше очаквал действията й и бе тръгнал направо срещу течението. Предпазливото приближаване на Чарли беше дало на кучия син предостатъчно време да заложи засадата си.

Чарли стигна една стърчаща от земята скала и се скри зад нея.

„И сега какво?“

Имаше само момент за мислене, след което гигантът стреля в посоката, от която беше извикала Елена. Вероятно си даваше сметка, че Чарли не представлява заплаха. Дори пълнителят й да беше напълно зареден, какво можеше да направи?

„А аз имам само два патрона“.

Тя се загледа в хеликоптера и допълнителните резервоари под фюзелажа му. Отново вдигна пистолета между дланите си.

„Само ме подкрепи, Господи“.

Надигна се от скривалището си, прицели се в резервоарите и стреля. Ако не друго, улучи. Забеляза искрата при капачката на резервоара, чу иззвъняването на куршума. После се обърна и се втурна презглава към гората. За разлика от холивудските филми, зад нея не последва огнена експлозия. Знаеше, че няма да има такава. През целия си живот се беше занимавала с двигатели.

Но както се беше надявала, някой друг беше гледал прекадено много филми. С крайчеца на окото си видя как Кадир приклекна зад камъка си след зрелищната й демонстрация на точна стрелба. Гигантът дори вдигна ръка пред лицето си, докато се скриваше.

Хитрият ход й даде необходимото време да измине половината път до гората. После видя как Кадир отново вдигна глава и погледна от хеликоптера към нея. Той вдигна автомата си, но нейният пистолет вече беше готов за стрелба. Чарли стреля към него и го накара отново да се скрие за момент.

Тя успя да стигне до началото на гората и да се хвърли в сенките. Изобщо не забави крачка — Елена вече тичаше на два-три метра от нея.

Изведнъж светът зад тях експлодира с оглушителен гръм и вълна нагорещен въздух.

„Какво? Да не би хеликоптерът наистина да е гръмнал?“

Последва втора експлозия отдясно. И трета отляво.

Чарли продължи да тича, без да обръща внимание на шибащите я клонки. Беше разбрала какво става. Кадир отново изстрелваше гранати по тях — само че този път запалителни.

Тя рискува да погледне назад.

Огнената стена се разпростираше зад нея и бързо се превръщаше в адски горски пожар. Силният северен вятър гонеше пушека през дърветата и той я обгръщаше, нагорещяваше въздуха, правеше дишането трудно. От дясната й страна Елена се закашля.

Чарли разбра намерението на Кадир.

„Подкарва ни обратно в посоката, от която дойдохме“.

43

26 юни, 19:38

Висок Атлас, Мароко

Грей стоеше в края на тунела пред неукрасена бронзова порта. Дори от една стъпка разстояние усещаше излъчващата се от нея горещина. Той протегна ръка и опита дръжката. Беше гореща, но се търпеше.

Спомни си загадъчното предупреждение на Хунайн.

Отвъд двореца, където огньовете на Хадес горят…

— Всички назад — каза той.

„Да видим дали това е мястото“.

Хвана дръжката с двете си ръце и задърпа с всички сили. Отначало вратата не помръдна; вероятно беше заключена като другите. Но после поддаде. Грей въздъхна с облекчение. Запъна крака и задърпа отново. Вратата беше плътен бронз с дебелина половин стъпка, достойна за банков трезор.

Изпъшка, когато я отвори — но не от усилието, а от непоносимата жега и сярната воня на гнили яйца, лъхащи от тъмния тунел. Въпреки това отвори вратата напълно.

— Ох, Господи — изстена Ковалски и помаха с длан пред лицето си. — Това наистина е ад.

Грей се изправи и се загледа в пещерата от другата страна. Залата беше гигантска, продължаваше сякаш безкрайно нагоре и на стотици метри наляво и надясно. От тавана, който едва се различаваше, висяха огромни сталактити.

Това не беше полираната и майсторски изваяна пещера на феаките, а домът на Хефест, истинска ковачница на Вулкан — огромна димяща индустриална работилница.

Грей поведе останалите в горещата пещера.

От двете страни стените бяха изсечени преди незнайно колко време на груби тераси, които продължаваха високо нагоре, а под тях имаше купчини отпадъци. Грей си представи мащабните минни дейности, извличането на така необходимите руди, метали и най-вече ценните фосфатни скали.

Продължиха напред, привлечени от червеникавото сияние по-навътре в пещерата. С всеки следващ метър температурата се покачваше. Скоро източникът на адската жега стана очевиден.

Голяма пукнатина разделяше пещерата на две. Много отдавна през нея беше прехвърлена гигантска каменна плоча, която да играе ролята на широк мост.

Грей приближи пукнатината и погледна надолу. Пропастта изглеждаше безкрайна, сякаш достигаше до центъра на Земята. Червеното сияние идваше отдолу. Жегата стана толкова силна, че само след няколко поемания на дъх трябваше да се дръпне назад.

Бейли също надникна и след миг заключи:

— Магма.

Грей кимна и си представи картата на Да Винчи.

— Оттук може би минава границата между Африканската и Евразийската тектонични плочи.

— Същинска пукнатина в света — рече Бейли.

Грей тръгна към каменния мост и въпреки жегата и отровния въздух се качи на него, за да огледа по-добре пещерата от другата страна.

Останалите се събраха зад него.

— Изумително е — благоговейно прошепна Мария, сякаш беше застанала на прага на огромна катедрала.

Мак кимна.

— И ужасяващо.

И двамата бяха прави.

Пред тях, на площ около осем хектара, имаше нещо, излязло сякаш от кошмар от Бробдингнаг[9], леярна на някакъв смахнат бог. Костите на спящата фабрика представляваха сложна мрежа от бронзови тръби, наредени на различни нива, които се издигаха към далечния таван и се спускаха в пукнатината с магмата. По пода на пещерата имаше редици студени ковачници и пещи.

Но дори тази древна ковачница показваше признаци на събуждане.

От дълбините на фабриката в част от пещите блеснаха златни огньове. Забоботиха двигатели, засвири изпусната под налягане пара. Светещо зелено масло се изпомпваше и бълбукаше във високи бронзови цистерни от прозрачен кристал. Гигантски клапани бавно се въртяха сами, задвижвани от пара или от огъня на Прометей. Отдясно една тръба избухна в пламъци. Няколко други индустриални факли също пламнаха, обгърнати в дим.

— Вижте — каза Мак и посочи надясно към някакви големи открити казани, пълни с блестящо черно масло. Тръби минаваха от тях до кално езеро, в което бълбукаха мехури серен газ. Върху горещата му повърхност блестяха локви от същото нерафинирано масло, очевидно източник за неподвластната на огъня Кръв на Прометей.

„Една от многото загадки е решена“.

Грей отново ги подкани да продължат. Имаха важна задача — да намерят друг изход от това място. Или поне някакъв начин да накарат този град отново да потъне в сън.

Зловещото предупреждение на Хунайн обаче продължаваше да звучи в главата му.

Ако събудиш Тартор, ще е за последен път

Грей тръгна през огромната леярна. Вече бяха видели продукцията на тази фабрика в града. Тук обаче феаките бяха скрили най-големите си постижения, шедьоврите си.

Движеха предпазливо през фабриката, сякаш се страхуваха да не събудят бронзовите колоси от двете страни. Фигурите се извисяваха колкото десететажни сгради. Бяха по шест от всяка страна, обгърнати в скелета и стълби. Въпреки че не бяха завършени, формите и израженията им се различаваха ясно. Шестима мъже и шест жени. Две от тях изглеждаха ужасяващо, с множество крайници и обезобразени. Приличаха на оживели страшилища от роман на Лъвкрафт, същински хтонични чудовища.

— Старите богове — промърмори Бейли. — Титаните от гръцката митология. Дванайсетте първородни на Уран и Гея. Затворени от боговете, дошли след тях.

— И все още оставащи тук, както изглежда — рече Мария. — В затвор от бронзови тръби.

Грей се загледа в една от фигурите, чийто гръден кош беше отворен. Зелена кръв бълбукаше през лабиринт от кристални тръби и осветяваше вътрешността му. В средата имаше някакво сферично устройство от злато и бронз, подобно на астролабията, която ги беше довела тук, но заплашително на вид, особено когато се завъртя сред внезапно изригнали пламъци, сякаш отброяваше времето обратно.

Представи си как тази военна машина — защото някак знаеше, че е точно такава — шества из бойно поле, задвижвана от радиоактивен огън, подобно на някаква крачеща атомна бомба.

— В никакъв случай не бива да позволяваме тези неща да попадат в неподходящи ръце — каза Грей. — В ничии ръце.

Разбираше как се е чувствал Хунайн преди хилядолетие.

„Но какво е направил капитанът?“

Грей подкара групата през леярната под титаничните погледи на Старите богове към една малка зала в края на пещерата.

Фонтани от черно масло — Кръвта на Прометей — изпълваха два каменни казана от двете страни, като излишъкът се събираше в басейни на пода и се оттичаше. Единият казан беше огромен, същинска римска баня, докато другият беше малък и приличаше повече на умивалник.

Между тях имаше друга бронзова врата, идентична с онези зад тях, но с малък прозорец от полупрозрачен камък, може би полиран кристал или груба форма на стъкло.

Гледката през него беше мътна, но подробностите бяха достатъчно ясни, особено като се имаше предвид какво осветяваше пространството. Зад малка бронзова площадка от другата страна се простираше басейн с олимпийски размери, който сияеше в отровно изумрудено.

Повърхността му леко се движеше, сякаш под нея се криеше някакъв нов ужас. Нямаше как да знаят дълбочината му, но като се имаха предвид мащабите на всичко останало тук, Грей предположи, че басейнът е достатъчно дълбок, за да могат титаните да се потопят изцяло в него.

Мак огледа всичко с критично око.

— Питам се дали това не е източникът на цялото масло, захранващо града.

— Истинското сърце на Тартар — рече Бейли.

Мак посочи през басейна към една площадка от другата страна и голямо бронзово колело, вградено в стената.

— Това сигурно е главният кран за града.

Грей почти долепи лице до стъклото.

— Хунайн споменава, че тук е намерил начин да принуди Тартар да заспи отново. Ако кранът наистина спира подаването на масло в града, автоматите там рано или късно ще изразходват горивото си.

— И после ще се изключат — допълни Мак.

— Ще заспят — рече Мария.

Мак кимна.

— Видях нещо подобно да се случва с бронзовите раци в Гренландия. Но не и с бронзовия бик. Макар че той със сигурност е имал по-голямо количество гориво в себе си.

— Но как можем да сме сигурни, че завъртането на крана ще доведе до нещо? — попита Мария.

Грей посочи под колелото. До стената имаше купчина кости сред парчета плат.

— Предполагам, че това са останките на Абд ал-Кадир, за когото Хунайн казва, че е жертвал живота си, за да спаси всички останали. Вероятно капитанът е оставил тялото му като предупреждение за всеки, който се осмели да отиде там.

Сейчан също погледна през прозореца.

— Погледнете обаче отляво. Нещо като че ли е заварено за стената. До крана.

Грей погледна натам. Устройството сияеше по-ярко — беше не само по-ново, но и изработено от злато. Дори от мястото си Грей различи широк две стъпки диск, украсен и изписан по същия начин като астролабията. Почеркът на изработката се разпознаваше лесно, а предназначението — още по-лесно.

— Предпазният механизъм на Хунайн — каза Грей. Той се обърна към групата и обобщи намерението на арабския капитан. — Предполагам, че ако завъртим крана, за да накараме Тартар да заспи отново, той ще активира адското устройство на капитана.

— Иначе казано, и в двата случая сме прецакани здравата — намръщено рече Ковалски.

Грей се обърна към огромната пещера, изпълнена със серни пари и осветена от огъня на Прометей. Погледна нагоре към извисяващите се титани и си представи какво очакваше групата му в града. Помисли си за всички, които бяха загинали, за да запазят тази тайна, и за многото други, които са страдали.

Хунайн беше прав.

„Това трябва да приключи тук“.

Той се обърна отново към затворената врата.

— Независимо от риска, трябва да стигнем там.

19:44

Скръстила ръце на гърдите си, Мария остана назад, докато Джо дърпаше дебелата бронзова врата. Той пъшкаше от напъните, но успя да я отвори няколко сантиметра.

Мак се завтече напред и пъхна края на гайгеровия брояч през отвора. Устройството затрещя свирепо. Мария видя как броячът му рязко мина в червената зона. Числата на дисплея се сменяха шеметно, като накрая спряха в границата между деветдесет и сто.

Мак побърза да дръпне ръката си.

— Затваряй! Затваряй веднага!

Джо облегна рамо на вратата и я затръшна. После попита:

— Колко е зле?

Мак беше пребледнял.

— Колкото се опасявах. Количеството масло, концентрацията…

Грей сграбчи ръката му.

— Казвай.

— Отчитам почти сто сиверта. — Мак видя неразбиращите им физиономии и обясни: — По време на аварията в Чернобил хората в контролната зала са били изложени на триста. Получили са смъртоносна доза радиация за по-малко от две минути.

Стомахът на Мария се преобърна. Тя погледна през прозореца към купчината кости.

— Значи знаем как е умрял нещастникът. От радиационно отравяне.

Мак кимна.

— Изглежда, че единственият начин за затваряне на крана е като някой преплува басейна и го завърти ръчно. Плуването обаче ще е фатално. Стига изобщо да успее да стигне до другия край.

— Цената на Харон — каза Грей, припомняйки си думите на Хунайн.

— Трябва да пожертваш своя живот, за да спасиш всички останали — мрачно рече Мак.

Групата обсъди различни възможности като импровизиран сал или прехвърляне на въже, но всички разбираха, че само протакат неизбежното решение.

Джо вдигна ръка.

— Стига толкова. Аз ще го направя.

Мария се опита да смъкне ръката му.

— Стига глупости.

— Мисля, че съм най-известен именно с глупостите си. — Джо се обърна към групата. — Всички знаем, че някой трябва да го направи. Грей и Сейчан имат дете. Мак е с ранена ръка. А ти, Мария, си толкова дребна, че ще изгориш преди да си топнала пръст в онова нещо.

— Аз мога да го направя — каза Бейли и застана до големия казан с черно масло. — Мисля, че човек трябва да се потопи изцяло в това. Нещо като предпазно средство, което да му помогне да преплува.

Джо отиде при него.

— Падре, оценявам предложението, но ти самият не си много по-едър от Мария. И няма да пратя свещеник да върши мъжка работа.

Бейли го погледна възмутено, но Джо го отведе от вратата.

— Освен това — продължи той, — ти разбираш от разните му там митологии. А на мен ми звучат като гръцки[10].

Грей пристъпи напред, готов да изложи своите доводи.

Джо го изгледа.

— Знаеш, че съм прав.

Мария изтича при него и го прегърна.

— Можем да рискуваме заедно.

— И къде ще идем? — попита той. — Дори търсенето на изход може да убие всички ни. Някой трябва да иде там и да изключи това чудо.

Джо се освободи от прегръдката й, обърна се към големия казан с черно масло и започна да разкопчава ризата си, за да се топне.

— Остани с дрехите си — посъветва го Бейли. — Колкото повече от Кръвта на Прометей има между теб и Маслото на Медея, толкова по-добре. Даже те съветвам да натопиш един шал и да го омотаеш около главата си.

— И как ще виждам?

— Никак — отвърна Бейли. — Ще плуваш слепешком. Направо. Ако не си сигурен, че ще можеш да се справиш…

— Мога — заяви Джо.

Грей извади от раницата си ръкавици за катерене и му ги даде.

— Покрий и ръцете си.

Джо се облече и влезе в големия черен казан, като разплиска масло по пода. Потопи се изцяло и остана там, като втриваше маслото в тялото си. Планът беше Кръвта на Прометей да проникне във всяка пора на тялото му, във всяка нишка от дрехите, да напълни ботушите му.

Мария затаи дъх, докато той беше потопен. Запита се дали съдбата не я проклина заради колебанията й за Джо, за съмненията около връзката им.

„Нима Бог ме наказва?“

Бейли застана до нея.

— Може и всичко да мине наред. Морякът на Хунайн вероятно се е потопил в маслото, но едва ли го е направил така добре като Джо.

Мария се вкопчи в тази надежда.

— И знай, че ще се моля за него — добави Бейли.

„Аз също“.

Джо най-сетне се подаде на повърхността и излезе. Беше се превърнал в черен силует. Бейли натопи един шал в казана и се подготви да увие главата му, сякаш е мумия.

— Чакайте — каза Грей. Той се обърна от „умивалника“ от другата страна, който изучаваше, и го посочи. — А това защо е тук? Прекалено е малко, за да потопиш в него нещо по-голямо от куче.

Бейли се намръщи. Не знаеше отговора.

Грей погледна свещеника.

— Сещам се за една от историите ти от по-рано. Каза, че Медея предпазила Язон преди битката, като го накарала да пие от отровата й. И че когато бил под въздействието й, тя му давала още по-голяма защита, дори срещу копия и стрели.

Очите на Бейли се разшириха и той се обърна към Джо.

— Точно така! Съмнявам се, че дори Хунайн се е досетил за тази мярка.

Джо го погледна объркано.

— Какво искаш да кажеш?

Отговори му Мария, чиято надежда отново беше започнала да се разгаря. Тя посочи умивалника.

— Трябва да пиеш от него.

— Да се предпазиш както външно, така и вътрешно — добави Бейли.

Грей погледна маслото.

— Може да има някакви свойства като на йода и да защитава органите от радиационно отравяне.

На Мария не й пукаше как действа — а само, че действа.

Джо не изглеждаше особено радостен, докато се взираше в умивалника.

— Вече започвам да съжалявам за всичко това.

44

26 юни, 19:58

Висок Атлас, Мароко

„Къде е онзи Харон, когато ти трябва?“

Докато се тътреше слепешком напред, Ковал ски чу как вратата зад него се затръшва, сякаш окончателно. Продължи напред през бронзовата площадка, като опипваше пода пред себе си първо с единия крак, после с другия. Накрая носът на ботуша му най-сетне стигна до ръба на басейна.

Задиша с мъка през плата около главата си, внезапно обхванат от клаустрофобия. Искаше му се да махне шала, но знаеше, че не бива да го прави. Въпреки омотаната си глава стискаше клепачи в опит да предпази всяка уязвима част от тялото си.

Приближи ръба на басейна. Можеше да се закълне, че усеща радиацията, излъчвана от токсичното море пред него, подобно на вълни горещ въздух.

Стомахът му се бунтуваше от страх и от дългите глътки олио, което го бяха принудили да изпие. Имаше вкус на въглен, но беше и противно сладко. За малко щеше да го избълва от стомаха си, но успя да събере сили и да го задържи.

Седна на ръба на басейна и потопи крака в токсичната супа. Беше гореща — неприятно, тревожно гореща.

„Ако радиацията не ме убие, сигурно ще се сваря преди да стигна до другия край“.

Въпреки това се спусна в течността, като внимаваше да държи главата си над повърхността. Знаеше, че колкото по-дълго остава тук, толкова по-голяма е опасността. Пое отново въздух и се оттласна от стената. Понесе се в стил бруст през светещото море. Оказа се по-трудно, отколкото беше очаквал. Дрехите му тежаха; ботушите бяха като котви на краката му. Но поне олиото изглеждаше по-плътно от водата и му помагаше да се задържи на повърхността.

„Аз съм голяма тлъста капка вода, носеща се в смъртоносно масло“.

Продължи напред. Минута по-късно вече нямаше представа какво разстояние е преплувал и колко му остава. От страха внезапно му прилоша още повече. Главоболието, което се обаждаше преди, сега се засили. Започна да му се гади — дотолкова, че стомашният сок опари хранопровода му.

„Само не драйфай тук“.

Загреба и зарита по-силно. Заля го вълна на замайване, от която стомахът му се преобърна заедно с целия свят. Имаше чувството, че плува наопаки. Продължи да гребе паникьосано, уплашен да не потъне. Помещението се въртеше в главата му. Бързо губеше ориентация, вече не беше сигурен дали изобщо се движи в правилната посока. Представи си как плува в кръг, докато изтощението не го завлече на дъното.

Вече усещаше как силите му се изчерпват.

„Я се стегни“ — сгълча се той.

Знаеше какво става. Мак му го беше обяснил. Ковалски отново си представи вълните радиация, минаващи през него. „Може да те убие за минути — беше го предупредил Мак и бе изброил симптомите. — Гадене, загуба на ориентация, главоболие“.

Всичко беше налице.

Ковалски заплува по-бързо с надеждата, че всичко това е само в главата му, някаква психосоматична глупост. Но не можеше да се убеди, че е така. Вместо това си представи Мария, усмихваща се на някаква шега и мръщеща се на поредната му глупост. Спомни си докосването й през нощта, аромата на кожата й, лекото докосване на косата й. Последната им нощ в Агадир, потънал в топлината й, усещащ дъха й в ключиците си.

Сега тя беше неговият фенер в мрака.

Гребеше и риташе, вдишваше и издишваше. Беше готов на всичко, за да я предпази — дори ако трябваше да прекоси токсично море.

„Мога да го направя. За теб“.

И изведнъж нещо го сграбчи за глезена и го повлече надолу.

20:03

Мария заблъска по бронзовата врата. Притиснала чело в стъклото, тя затърси с поглед развълнуваната повърхност на сияещия басейн. Джо беше в средата му, когато внезапно потъна в олиото.

Грей също го беше видял. Той беше при малкия фонтан и пиеше от черната течност. Двамата с Бейли вече се бяха потопили в по-големия резервоар, за да се предпазят, докато отварят вратата за Ковалски и я затварят след него. Сега изглеждаше, че Грей възнамерява да му се притече на помощ.

Докато Грей пристъпваше към вратата, Мария се изпречи пред него и го спря.

— Не. Планът не беше такъв.

Очите на Грей блеснаха решително.

Мария издържа на погледа му.

Бейли сложи ръка на рамото на Грей. Дори Сейчан застана до Мария, за да я подкрепи. Бяха се разбрали да направят един-единствен опит, да рискуват само един от тях.

— Джо ще се справи — каза Мария. — Ще се справи.

Грей стисна юмрук.

Мария му обърна гръб и остави другите да се оправят с него.

Отново погледна светещия зелен басейн. „Не ме прави лъжкиня, Джо“.

20:04

Ковалски се мяташе в маслото, като се мъчеше да задържи дъх, да не разтваря устни. Докато нещото го завличаше още навътре, той се извъртя и сграбчи края на сегментирано пипало, увило се около ботуша му. Помъчи се да се освободи от него, но то само се стегна още повече.

„Майната му!“

Пусна пипалото и се зае да развързва връзките. После се помъчи да събуе хванатия ботуш, като си помагаше с петата на другия крак и с ръце. Гърчеше се и се съпротивляваше. За щастие кракът му беше добре натопен в маслото. Накрая ботушът се изхлузи. Ковалски го усети как потъва рязко, замъкнат в дълбините.

Той зарита в другата посока, обратно към повърхността.

Накрая главата му се подаде над нея. Той си пое дълбоко дъх и задраска омотания около главата му шал. И без това вече беше започнал да се размотава. Каквато и защита да предлагаше шалът, вече беше късно. Пораженията бяха налице.

Докато гребеше към отсрещната площадка, отвори очи — трябваше да вижда накъде плува. Сиянието на басейна едва не го ослепи след минутите пълен мрак — или може би радиацията съсипваше очите му. Не знаеше, а точно сега и не му пукаше.

Може би маслото по главата му беше достатъчно. Може би онова, което беше влязло в очите му, когато се беше потопил в казана, щеше да го предпази. Може би изпитото…

Чу зад себе си плясък.

Погледна назад и видя плетеница от пипала да пори водата. Отмъкнатият му ботуш полетя високо във въздуха, удари се в тавана и падна обратно в басейна. Бронзовите пипала се плъзнаха към него.

Ковалски заплува още по-бързо, като преглъщаше надигащата се от стомаха му жлъч, без да обръща внимание на въртящия се около него свят и бясното туптене на сърцето си. Вече не гребеше предпазливо. Потапяше глава и плуваше свободен стил, набирайки скорост в плътното масло.

Риташе с крака, загребваше с ръце.

Със затаен дъх, без да повдига лице.

Усети приближаването на стената и погледна.

Още два метра.

Нещо докосна пръстите на босия му крак.

Ковалски сподави крясъка си и напрегна всички сили. Стигна до края, надигна се, сграбчи ръба на басейна и се набра. Подобно на изскачащ върху ледник тюлен, се плъзна и се претърколи по бронзовата площадка.

Разпиля старите кости и се блъсна в стената.

„Мамка му, мамка му, мамка му…“

От басейна към него се понесе вълна, водена от кипяща маса мятащи се пипала. Ковалски трепна, очаквайки да бъде грабнат и завлечен обратно. Но вместо това пипалата се опънаха и върховете им спряха при края на басейна — очевидно не можеха да стигнат по-далече. Останали без плячка, те потънаха в дълбините.

Ковалски се хвана за голямото бронзово колело и се изправи на треперещите си крака. Спря, колкото да покаже среден пръст на чудовището, след което се захвана да върти с всичките си останали сили упорития кран. Ръцете му трепереха от напрежение. Полезрението му се стесни. Накрая чу как нещо издрънча и усети вибриране. Колелото спря да се върти.

„Да се надяваме, че е достатъчно“.

Защото не му бяха останали никакви сили.

Все още хванал с една ръка крана, той се обърна и се свлече покрай стената. Седна върху костите, без да му пука. Пусна ръка и дланта му падна върху черепа. Потупа го.

„Да, сега сме заедно“.

Докато си поемаше трескаво дъх, стената зад него затрепери. Той погледна нагоре към златното устройство в стената. От него излизаха тръби, които продължаваха надолу по бронзовия лист, вероятно стигайки до басейна. Големият златен диск отгоре започна да се върти подобно на секундарника на часовник.

„Това не може да е на добро“.

Някакво движение привлече погледа му напред. Дебели панели от бронз с панти в долния край се наклониха от двете страни на помещението. Вериги ги спуснаха, докато краищата им не се срещнаха в средата със силен звън, покривайки изцяло токсичния басейн.

Ковалски впери поглед в отсрещната площадка, после облегна глава в стената и въздъхна раздразнено.

„Не можеше ли да го направиш по-рано?“

20:07

— Какви са показанията? — обърна се Грей към Мак.

Климатологът се върна от притворената врата и погледна дисплея на гайгеровия брояч.

— С покрит басейн нивата паднаха с деветдесет процента. Още е много, но би трябвало да е безопасно, ако побързаш. — Той махна към натопените в масло дрехи на Грей. — Разбира се, малко допълнителни предпазни мерки няма да навредят.

Грей кимна.

— Искам всички да се дръпнете назад.

Бейли пристъпи към него.

— Ще дойда с теб. Може да ти потрябва помощ с Джо. — Сниши глас, за да не го чуе Мария. — Изглежда ми зле.

Грей не възрази. Свещеникът вече се беше потопил в черното масло.

— Да тръгваме.

Отвори вратата, колкото да се промъкнат през нея, след което я затвори. На отсрещната площадка Ковалски забеляза появата им и вдигна трепереща ръка — след което тя падна немощно.

Грей се затича, следван по петите от Бейли. Когато стигнаха Ковалски, свещеникът коленичи до него, сякаш готов да му даде последно причастие. Едрият мъж обаче нямаше намерение да се предава.

Ковалски обърна глава към устройството на стената.

— Това е проблемът.

Грей го разбра и погледна тиктакащия златен часовник на предпазния механизъм на Хунайн. Забеляза надписа на арабски.

— Можеш ли да го разчетеш? — попита той.

Бейли помогна на Ковалски да се изправи и присви очи към надписа. Наклони глава, за да го прочете — дискът продължаваше да се върти бавно.

— Пише: „Давам ти достатъчно време за последна молитва, така че милостивият Аллах да те приеме“.

Грей вече беше преценил приблизително какво означава това. Ако се съдеше по обиколката на диска и скоростта на въртенето му, можеше да изчисли колко време ще му е нужно да стигне до сребърната отметка върху златната повърхност.

„По-малко от петнайсет минути“.

Грей насочи вниманието си надолу към широката златна кутия, в която вероятно се намираше предпазният механизъм. За да има някакви шансове да го обезвреди, трябваше първо да отвори кутията. Потърси, но не откри никакъв начин да го направи или да махне капака. Сграбчи я отстрани и се опита да я повдигне. Успя да я помръдне — но това се оказа грешка.

Дори Ковалски го забеляза, облегна се на Бейли и изстена.

Дискът се завъртя напред с една трета, съкращавайки времето им с толкова. Грей се дръпна, като проклинаше хитроумието на Хунайн. Устройството беше замислено така, че да не позволи да го бърникат.

— Колко ни остава? — попита Бейли.

Грей посочи вратата.

— По-малко от десет минути.

45

26 юни, 20:08

Висок Атлас, Мароко

Елена тичаше през горящата гора.

Зад нея кедрите избухваха в пламъци като факли. Горещият пушек обгръщаше всичко. Навсякъде бушуваха пожари. Тя продължаваше напред в търсене на някакво убежище, на някакъв изход. Очите й се бяха насълзили, едва си поемаше дъх.

Марли тичаше до нея, хванала ръката й. Лицето й лъщеше от пот и беше омазано със сажди. По бузите й се стичаха сълзи, вероятно дължащи се не само на пушека.

— Насам — подкани я Марли и я задърпа в посоката, в която димът изглеждаше по-разреден, а гората — по-тъмна.

Елена се препъваше и залиташе до нея.

„Няма да успея“.

Изведнъж дърветата и от двете им страни изчезнаха. Слънцето, все още закрито от пушека, засвети ярко.

Елена се огледа и веднага разбра къде се намират.

„0, не!“

Погледна нагоре по отвесната скала на пластове към зеещия отвор на пещерата. Всички бяха отишли там и бяха изчезнали неизвестно къде.

Елена забави крачка.

Не искаше да ги последва.

Марли обаче не й остави избор и стисна ръката й още по-силно.

— Трябва да се скрием.

Помъкната напред, Елена си даде сметка, че Марли е права. Гората зад тях гореше, реката със сигурност се наблюдаваше, така че трябваше да се скрият и да измислят някакъв начин да се измъкнат от тази каша.

Когато стигнаха до отвесната стена, Марли пусна ръката й и започна да се катери — и тогава скалата се пръсна от автоматичен откос над нея.

Марли се сви и скочи обратно долу при Елена. Двете долепиха гърбове до скалата. От края на горящата гора, при реката, където беше катерът на Марли, се появи Кадир — черна фигура с вдигнат автомат.

Беше ги принудил да се върнат тук и сега беше готов да ги довърши.

Марли се опита да тръгне към пламъците и пушека, но Кадир стреля в краката й и я накара да отскочи назад. Той тръгна към тях, като скъсяваше дистанцията и правеше измъкването им още по-невъзможно.

Зад него се появи друга фигура.

Монсеньор Роу куцаше зад Кадир. Беше го последвал от лодката.

Бедрото му беше превързано с бял бинт там, където Чарли го беше простреляла при опита им за бягство. Лицето на свещеника беше потъмняло, очите му горяха от болка и ярост.

Кадир спря пред тях с гръб към горящата гора.

— Убий и двете! — извика Роу.

Кадир не показа никаква емоция. С типичния си мъртвешки поглед просто насочи автомата към Чарли и стреля.

20:09

Нехир се спотайваше недалеч от златното стълбище, водещо нагоре към двореца. Криеше се зад едноетажна къща. От другата страна на стълбището бяха Ахмед и последният оцелял Син. Беше им отнело твърде много време да прекосят града, като се придържаха към сенките и избягваха пламтящите ловци.

Но Аллах й се усмихваше и награждаваше предпазливостта й.

Тя подаде глава, колкото да зърне фасадата на двореца на трийсетина метра над нея. Не смееше да приближи повече. Там горе се движеха чудовища, забулени в дим и задвижвани от пламъци. Един паяк с тънки крака и размерите на автобус приближаваше портите, като стъпваше около и върху събратята си. По-дребна фигура на сияещ бронзов воин с шлем излезе и спря в горния край на стълбището.

Нехир мислено го подкани да си остане там — и Аллах отвърна на молбата й.

Воинът се обърна и изчезна обратно в дима.

Нехир чу зад себе си слаб свистящ смях, толкова тих, че не беше сигурна дали е истински. Въпреки това настръхна цялата, скри се зад постройката и се огледа. Не видя нищо. Погледна към Ахмед, който продължаваше да гледа нагоре към двореца и явно не беше чул нищо. Нехир тръсна глава и разтърка ухото си, което още пищеше от всички взривове и гърмежи.

Пусна ръка.

„Достатъчно“.

Съсредоточи се отново върху непосредствената задача. Трябваше да влезе в онзи замък — или за да последва противниците си до някакъв заден изход, или за да ги настигне и да си отмъсти.

А при малко късмет — и двете.

Стисна по-силно автомата.

Привлече вниманието на Ахмед и му заговори на езика на жестовете. Заместникът й се обърна и зашепна в ухото на мъжа зад него. Онзи кимна и тръгна назад с граната в ръка. Отстъпи достатъчно, за да може да я метне чисто — но не към двореца, а край него. Целта беше да прилъжат огнените пазители по-далече от златната порта.

Синът се взираше в нея в очакване на последния й сигнал.

Тя го даде.

Мъжът замахна назад — и изкрещя.

Нещо димящо и спотайващо се зад него скочи внезапно, захапа протегнатата ръка на Сина и я откъсна от рамото. Кръвта пръсна високо, докато мъжът падаше напред, разкривайки масивното туловище на черно куче.

Ахмед се опита да се измъкне.

Не толкова от страх от чудовището, колкото…

Гранатата зад него избухна. Главата на кучето се пръсна. Шрапнели от гранатата и парчета от създанието се забиха в гърба на Ахмед. Заместникът й обаче носеше броня. Макар и ранен и проснат на четири крака, той успя да изпълзи на златните стъпала.

Нехир отстъпи назад, обзета от ужас.

Ахмед видя изражението й и се обърна.

Зад него се появи останалата част от огромното куче и повдигна още две глави. Диамантените му очи горяха; вместо езици имаше пламъци. Това беше Цербер, триглавият пазител на Хадес. Едната глава се спусна напред, захапа Ахмед за крака и вдигна мятащото му се тяло високо над земята. Другата заби зъби в рамото и ръката му. После двете глави рязко се дръпнаха и го разкъсаха на две.

Нехир вече беше отстъпила дълбоко в сенките.

Обърна се и погледна нагоре.

Планът с гранатата се бе провалил, но взривът бе свършил работа. Пламтящите чудовища се спуснаха като вълна надолу по златните стъпала, привлечени от експлозията.

Нехир заобиколи отдалече огнения им парад.

Целта й не се беше променила.

Тя тръгна към златната порта.

20:10

Когато Кадир стреля по Чарли, Елена рязко пое дъх.

Чарли трепна и отскочи настрани, блъскайки Елена. Скалата от другата й страна се пръсна от трите изстреляни куршума. В лицата и на двете полетяха остри парченца камък.

Елена сграбчи ръката на Чарли. Двете се притиснаха една в друга.

Кадир държеше димящия автомат, леко наклонил глава настрани. Нарочно беше пропуснал. Но в очите му не се четеше садистична наслада. Гигантът си оставаше безизразен както винаги — като котка, която спокойно си играе с двете хванати мишки. В действията му се четеше повече любопитство, отколкото жестокост.

Но все пак накрая котката убива мишките.

Кадир вдигна отново автомата, очевидно решил да приключи с играта.

Силно стържене на метал по камък привлече погледите на всички нагоре. Явно някой друг също беше чул шумната игра на Кадир. От пещерата изскочи страховит звяр и се стовари тежко между Елена и Кадир с оглушителен трясък на бронз и облак от пушек и огън. Земята се разтресе. Създанието се приземи приклекнало, със свити предни лапи и вдигната задница. Дългата опашка удари скалата над двете жени и върху тях се посипа прах и отломки.

Кадир стреля, отстъпвайки към горящата гора.

Куршумите му отлетяха от бронза.

Чарли и Елена се проснаха на земята.

Титаничното куче — огромен метален мастиф — скочи, щракна с челюсти и сграбчи Кадир, преди той да успее да се измъкне. Това не беше котка, дошла да си поиграе. Звярът се изправи и вдигна рязко глава. Тялото на Кадир полетя във въздуха. Гигантът се запремята, пръскайки кръв. Мастифът изрева, избълва пламъци от челюстите си и опърли политналия мъж.

Кадир изкрещя.

Мастифът го улови отново и запрати тялото му в горящата гора.

Обзета от паника, Чарли понечи да побегне в същата посока, но Елена я хвана и вдигна пръст към устните си.

Джо й беше разказал за преживяното от Мак.

Не издавай нито звук… не помръдвай.

Чарли й се доверяваше достатъчно, за да се подчини.

Друг обаче изобщо не беше чувал този урок.

Монсеньор Роу закуцука назад, обзет от ужас. Мастифът се обърна към движението и болезненото пъшкане и тръгна дебнешком към духовника. Роу се опита да ускори крачка въпреки ранения си крак, като поглеждаше през рамо. На лицето му беше изписан чист ужас.

Ловецът също беше пострадал, може би при скачането от скалата или пък преди това. Елена си спомни изстреляния реактивен снаряд по бронзовите врати. Дали кучето не беше някакъв пазител или нещо подобно?

Мастифът влачеше единия си заден крак. Един от предните му също беше счупен в ставата.

Елена се изправи, загледана в бавното преследване. Кой щеше да победи? Отговорът дойде след десетина секунди. Последните сили на мастифа се изчерпаха и той рухна на тесния бряг на притока с трясък на бронз. Остана да лежи там с опънат врат и отворена уста. Тялото му още пушеше, огънят гореше, но очевидно отслабваше.

Роу отскочи назад и тялото му се отпусна от облекчение.

Тялото на мастифа се сгърчи за последен път. Дълбоко от гърлото си той избълва нов ужас. Зейналата му паст избълва цяла река бронзови раци, които подпалиха реката и самите себе си.

Роу замръзна.

Вълната го достигна и се закатери по него. Остри крака се забиха дълбоко в плътта. Дрехите му се подпалиха. Роу се загърчи и завъртя, сякаш облечен в доспехи от горящ бронз.

Крещя много по-дълго от Кадир.

Елена бутна Чарли в другата посока и прошепна:

— Към лодката.

Трябваше да стигнат до катера, докато убийствената орда си имаше занимавка. Затичаха се покрай края на горящата гора, успоредно на притока, като използваха пушека и рева на пламъците за прикритие. Когато стигнаха лодката, Елена спря и изпъшка отчаяно.

— Какво има? — попита Чарли.

Тя посочи.

— Ключовете… у монсеньор Роу са.

— Mon Dieu — възкликна Чарли и скочи на борда. — Да не си въобразяваш, че нямам резервни? За какъв капитан ме мислиш?

Елена я последва.

„За адски добър“.

46

26 юни, 20:13

Висок Атлас, Мароко

„Шест минути или по-малко…“

Грей се нуждаеше от всяка секунда, за да успее.

Групата се изнесе със спринт в тронната зала. Дори Ковалски не изоставаше и караше на адреналин, макар и не толкова стабилно. Въпреки това мъкнеше пушката си и я стискаше така, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели.

Мария тичаше от едната му страна, Мак — от другата.

Бейли се изравни с Грей.

— Къде…?

В тронната зала затрещя автоматична стрелба. На десет метра отдясно някой се беше скрил в един страничен проход, отпуснат на коляно, с вдигнато към тях оръжие.

Когато всички се заковаха в средата на залата, снайперистът — беше жена — им извика:

— Къде е изходът? Казвайте веднага!

Грей разбра, че този въпрос я е спрял да не ги застреля на място. Жената искаше да се махне оттук не по-малко от самите тях.

— Нехир… — презрително изсумтя Ковалски.

Обхванат от ярост, едрият мъж вдигна оръжието си.

За да го обезкуражи, тя стреля отново, този път по-близо до групата. Мак извика и падна — кракът му се подгъна, когато един куршум го улучи в стъпалото. По каменния под пръсна кръв.

Сейчан използва момента да се извърти и да запрати Аги към снайперистката. Изненадана, маймунката запищя като банши, размахвайки ръце във въздуха. Също толкова изненадана — и очевидно вече напрегната и уплашена от онова, което явно бе преживяла, за да стигне дотук, — Нехир отскочи назад, като стреля безогледно по маймунката, но я пропусна в паниката си.

Ковалски се отпусна на коляно и изстреля откос FRAG-12 в страничния коридор. Експлозивните патрони задумкаха там, изпълвайки прохода с пушек и огън.

Ковалски понечи да смени позицията си, но Грей го настигна и бутна голямото оръжие настрани, за да не стреля отново. Тази огнева мощ можеше да им потрябва по-късно, а това беше последният им пълнител.

А и Сейчан вече се движеше с пистолет в ръка. Изчезна в облака дим и не след дълго се появи отново, като поклати намръщено глава.

Нехир беше изчезнала.

Грей си погледна часовника. Пет минути. Нямаха време да търсят жената. Той се обърна към Мак.

Климатологът го погледна измъчено.

— Мога да подскачам.

Мария вече го беше подхванала през кръста.

— Държа го.

Грей посочи изхода.

— Да се размърдаме.

Сейчан спря, колкото да вземе Аги. Маймунката изглеждаше вбесена и уплашена. Сейчан протегна ръка.

— Съжалявам за това, мъник — каза със същия успокояващ тон, с който говореше на Джак.

Аги изкряска, все още раздразнена, но скочи, покатери се на рамото й и се притисна в бузата й.

Грей поведе към изхода, като се молеше да им остава достатъчно време.

— Къде отиваме? — настоятелно попита Бейли.

Грей нямаше време да обяснява и посочи назад към троновете, докато излизаха.

— Отговорът беше там.

„Дано да съм прав“.

20:14

Нехир влачеше счупения си крак по коридора. Бедрената й кост стърчеше през панталона й. Зад себе си оставяше кървава диря. Като се подпираше с една ръка на стената, тя се мъкнеше навътре в двореца в търсене на утехата на сенките.

Единствената причина все още да е жива беше съчетанието от инстинкт и кевлар. Беше отскочила в последния момент, когато американецът стреля по нея. Въпреки това един патрон експлодира твърде близо и с достатъчна сила, за да счупи крака й. Беше изгубила оръжието си, но адреналинът й позволи да продължи. Първо пълзешком, после и изправена.

Накрая откри едно достатъчно тъмно място, където да се свлече на пода и където не горяха светлини. По пътя насам беше забелязала, че златните пламъци в бронзовите факли по стените намаляват и стават по-немощни, сякаш скоро щяха да угаснат.

Не знаеше защо.

А и не й пукаше.

Отпусна се с гръб към стената, благодарна за хладния мрак. Затвори очи и облегна глава назад. Времето прескочи, когато изгуби за кратко съзнание.

Събуди се от някакъв звук. Коридорът вече беше още по-тъмен.

Сърцето й задумка от страх.

Звукът идваше от сенките пред нея.

Свистящ смях.

Беше го чувала и преди, в града. Настръхна и фокусира вниманието си върху източника на смеха.

„Какво…?“

И тогава то се появи от сумрака и сенките.

Блестящо бронзово момче се изтътри от мрака с килната настрани глава. Влачеше единия си крак, който бе счупен като нейния. Огън и дим го обгръщаха като ореол. От замръзналите му в усмивка устни се разнесе още един свистящ кикот.

Момчето идваше право към нея, вероятно привлечено от неравното й дишане.

Когато приближи достатъчно, тя се опита да го изрита със здравия си крак, но разтопени ръце хванаха глезена й и стиснаха. Нехир изкрещя, когато нажеженият бронз прогори кевлара до плът. Затърчи се, успя да събори нещото. Но то продължи да държи. Крайниците му сякаш гребяха във въздуха. Накрая бавно, подобно на угасващите факли, то спря с последен свистящ смях.

Нехир се опита да се освободи от хватката му — и ново движение я накара да замръзне.

От мрака се появиха още две фигури, много по-малки, но с нажежени до червено телца. Запълзяха към нея. Две бронзови бебета, момче и момиче.

„Не…“

От гърдите й се изтръгна стон. Опита се да се измъкне, но единият й крак беше счупен, а другият затиснат от тежката бронзова фигура. Тя се притисна в стената и извърна лице.

Момчето стигна до счупения й крак и запълзя по него. Всяко докосване прогаряше тъканта на панталона и кожата й. Момичето стигна до чатала й и запълзя нагоре, оставяйки след себе си огнена диря.

Нехир поклати глава — не заради изгарящата плът, а заради това, което беше дошло за нея. Демонични имитации на двете й деца. Закрещя и се загърчи. С малко повече усилие би могла да се освободи от тях, но дори сега не можеше да се застави да го направи.

„Ако това е наказанието на Аллах…

Ако това е всичко, което ми е отредено…“

Двете бронзови бебета се добраха до гърдите й, разтопявайки бронята, стигнаха кожата и продължиха да прогарят навътре към сърцето й.

„Тъй да бъде…“

Тя протегна ръце и ги притисна към себе си. Накрая болката и шокът размазаха картината пред очите й. Тя се загледа надолу към малките им телца. Усети как се успокояват и притихват.

„Малкото ми момиче, Хури… сладкото ми момченце“.

Продължи да ги прегръща, докато всичко не замря.

47

26 юни, 20:15

Висок Атлас, Мароко

„Четири минути…“

Грей поведе останалите по златното стълбище. Навсякъде около тях Тартар потъваше в мрак, факлите угасваха. Той си представи затворения кран, спрял подаването на гориво към града. Но опасностите оставаха.

Докато тичаха надолу по стълбището, оръжието на Ковалски продължаваше да стреля на кратки откоси. Патроните се взривяваха във всичко, което ги заплашваше — бронзов кентавър, огромна хрътка, лъв с пламтяща грива. Но дори техните атаки изглеждаха много по-мудни, тъй като захранващите ги пламъци бавно гаснеха.

Грей забеляза, че няколко създания се бяха качили на бронзовите си пиедестали, може би следвайки някаква заложена програма да се върнат за ново зареждане, когато горивото им е на път да се изчерпи.

Но в момента нямаше време да мисли за тези загадки. При радиоактивния басейн на леярната беше забелязал тръбите, които се спускаха от предпазния механизъм на Хунайн в избухливото масло. Ако басейнът се взривеше, особено като се имаше предвид остатъчното количество масло в тръбите на града, експлозията щеше да е с мощността на термобарична бомба.

Можеше да отнесе цялата горна част на планината.

„По-добре да не сме тук, когато стане това“.

Най-сетне приближи края на златното стълбище и си погледна часовника.

„Три минути…“

Бейли се изравни с него, следван от Сейчан и Мария, които буквално носеха Мак. Лицето на климатолога беше опънато от болка и пребледняло от загубата на кръв и шока.

Бейли погледна напред. Вече се беше досетил за плана на Грей.

— И как ще излезем през онзи изход?

— Какъв изход? — задъхано попита Ковалски, който продължаваше да се оглежда за заплахи и беше готов да стреля.

— Онзи там. — Бейли посочи тъмното езеро, в което продължаваше да се стича вода от петте стълбища и да подхранва бавния водовъртеж в средата. — В пастта на Харибда.

Ковалски се намръщи.

— Плувах достатъчно за днес и изобщо не ми се иска да бъда всмукан незнайно къде.

— Помириши — каза Грей. — Морска вода. Това е просто една голяма циркулационна помпа. От океана дотук и обратно.

Мак го чу — вероятно се беше съсредоточил върху разговора им, за да се разсее от болката.

— Според показанията на компаса от по-рано тази пещера наистина върви към океана, но разстоянието до него трябва да е към километър и половина.

Бейли се намръщи и се обърна към Грей.

— Тогава как предлагаш да…?

Стигнаха края на златното стълбище и Грей посочи кръга бронзови риби около езерото.

— Ще използваме подводниците на феаките.

20:16

„Най-сетне се побърка…“

Ковалски слезе от последното стъпало и зяпна огромния кръг от риби. Бяха стотици, всяка наклонена, сякаш готова да избълва фонтан, достоен за Вегас.

Втурна се след Грей.

— Защо реши, че това са подводници?

— Както вече стана ясно, феаките не са били глупаци. Не биха позволили да останат затворени тук, без да имат начин да се измъкнат.

Ковалски посочи огромния водовъртеж.

— И си мислиш, че това е пътят им за бягство ли?

— При нужда той би трябвало да се намира някъде в центъра. А по-централно място от това няма да намериш.

— Но все пак…

— Не забравяй и златните тронове — продължи Грей. — Върху тях имаше изображения на същите тези риби с извити опашки, плуващи в морето редом с корабите на феаките.

За доказателство ги отведе до една от бронзовите риби. Тя беше с размерите на миниван, но той намери опори отстрани и се покатери.

Някакво движение привлече погледа на Ковалски нагоре.

Харибда не беше единственото гръцко чудовище тук.

От отсрещния край на езерото шестглавият дракон-крокодил обърна всичките си глави към Грей, привлечен от движението, от разговора им или може би защото Грей беше прекрачил някаква забранена граница.

— Мисля, че ядосваш някого — предупреди Ковалски. — И този път не става дума за мен.

Грей погледна нагоре. Една от масивните глави се спусна и се плъзна по повърхността към него.

— Всички горе! Веднага!

Ковалски подкара останалите.

„Но после накъде?“

20:17

„Две минути…“

Застанал върху бронзовата риба, Грей откри върху гърба й някакъв лост, обърнат към опашката. Сграбчи го и го дръпна към носа. Чу се изпукване като при изравняване на налягане и тръбната перка на рибата се повдигна, разкривайки люк. Грей побърза да го отвори.

Опуленият Мак се качи зад него.

— Влизай — каза Грей.

Мак спусна крака до една стълба и се спусна надолу, като се приземи с болезнен стон. Мария го последва, после Бейли и Сейчан, която продължаваше да държи Аги.

— Размърдай се! — извика Грей надолу към Ковалски.

Едрият мъж метна пушката на рамо и се покатери върху бронзовата риба. Когато се качи на гърба й, погледна над рамото на Грей и очите му рязко се разшириха.

— Долу! — извика той и вдигна оръжието си.

Грей се опита да го спре, но Ковалски стреля над рамото му.

С премаляло сърце Грей погледна назад.

Една от главите на Сцила се беше отпуснала върху водната повърхност. Долната й челюст липсваше. От пукнатините в бронза бълваха пламъци. Шията се замята конвулсивно и забълва още пламъци, докато замъкваше разбитата глава обратно през езерото.

— Разкарай си задника оттук — нареди Грей.

Ковалски се подчини и скочи вътре, явно без да си дава сметка за пораженията, които е нанесъл.

Грей го последва, като спря за миг на стълбата.

Петте останали глави на Сцила се замятаха яростно. Пламъци и дим обвиха чудовището — и то навлезе в езерото.

„Опа…"

Грей скочи долу, затваряйки капака след себе си, след което завъртя бронзовото колело, за да го уплътни. Групата бързо насяда по пейките от двете страни.

Грей отиде при носа на подводницата и изгледа кръвнишки Ковалски.

— Какво? — попита здравенякът.

— Сцила е пазител — каза му Грей. — Целта й е да защитава населението по време на евакуацията. Стига да не си агресивен към нея, ще те остави на мира. А сега…

— Трябваше да го знам ли?

Грей се намръщи.

— Мисли, преди да стреляш.

Ковалски се намуси.

— И къде е веселбата в това?

Грей отиде при носа, където Бейли вече се беше настанил на едната от двете бронзови седалки.

Свещеникът се обърна към него.

— Според Омир корабите на феаките се насочвали сами. — Той посочи лоста, който беше единственият уред за управление. — Мисля, че това трябва…

Въпреки думите му преди малко сега не беше време за мислене. Грей скочи в другата седалка и натисна лоста надолу.

Рибата се килна напред, плъзна се от постамента си и се гмурна във водата. Ударът ги разтресе, но всички останаха по местата си.

Ковалски се изправи.

— Не беше толкова зле.

И тогава водата на езерото стигна до зеленото масло. Зад тях избухна огън, който подпали горивото и водата. Бронзовата риба се понесе устремно към центъра на езерото.

Грей се помъчи да се наведе напред. Изпъкналите очи на рибата бяха изработени от стъкло или полиран кристал. През тях той зърна бронзовите крака на Сцила; чудовището нагазваше във водовъртежа на Харибда. Той затаи дъх, когато малката подводница се понесе между подобните на колони крака, като се стрелкаше и въртеше, напомняйки на Грей онова, което Бейли беше казал току-що.

Насочвали се сами.

В следващия момент се озоваха във въртеливото течение в средата на езерото. То ги подхвана и ги понесе през купата на езерото все по-бързо и по-бързо, в стесняваща се спирала. Докато летяха, Грей зърна за миг как една от огнените глави на Сцила се насочва към тях.

— Винаги съм се чудил какво е да си златна рибка в тоалетна и да пуснат водата — извика Ковалски отзад.

„Вече не е нужно да се чудиш“.

Носът на рибата се насочи право надолу.

Грей се подпря на стените, за да остане на мястото си, и напипа скоба.

— Дръжте се!

Подводницата полетя в гърлото на канала.

Обгърна ги пълен мрак. Не можеха да преценят къде е горе и къде долу — рибата се мяташе насам-натам, като понякога се превърташе бясно.

— Светлини! — извика Бейли през грохота на водата.

Грей също ги видя през едното око на рибата. Мъглява светлина някъде в далечината. Въздъхна с облекчение. „Ще успеем…“

Нямаше никакво предупреждение.

Невъобразима сила блъсна кърмата на подводницата и тя полетя напред, като се премяташе, запращайки пътниците си във всички посоки. Още по-лошото беше, че подводницата се блъскаше в каменните стени и кънтеше като камбана.

Един от шевовете на корпуса се пропука и в съда нахлу вода.

Докато се мъчеше да се задържи на мястото си, Грей си представи какво се е случило зад тях. Термобаричната бомба явно се беше взривила с достатъчна сила да запрати цялата вода през тунела, сякаш Зевс духаше през сламка в чаша газирана вода.

Изведнъж през очите на рибата нахлу светлина. Премятането престана и се смени с плавно плъзгане нагоре. Струята вода през спукания шев отслабна. Накрая подводницата изскочи на повърхността. Слънчевите лъчи проникнаха през кръглите прозорци.

Грей се облегна и издиша с облекчение.

Малката им риба се беше измъкнала от Тартар.

Той отправи мълчалива благодарствена молитва и погледна назад към хората си — всички очукани и натъртени, но живи.

— Какво ще кажете за малко свеж въздух? — предложи Ковалски. — Още мога да се издрайфам.

Грей стана от мястото си и се затътри при тях. Стъпи на стълбата, завъртя колелото да освободи люка и вдигна тръбната перка. Свеж въздух и слънчева светлина изпълниха кабината.

Грей скочи долу.

— Да се махаме. — Извади сателитния си телефон. — Ще се опитам да повикам помощ.

Качи се по стълбата, излезе навън и възседна рибата като необязден кон в морето. Натисна копчето за бързо набиране на командир Пулман — най-близкия съюзник, който можеше да им помогне.

Докато установяваше връзка през криптираните канали, ниско над тях прелетя голям сив самолет. Грей се загледа в него и го разпозна — Пулмановият „Посейдон“, появил се сякаш по телепатия.

Самолетът продължи напред, носейки се ниско над морето — после се издигна, изхвърляйки дълга черна тръба, към която беше прикрепен червен парашут. Грей разпозна оръжието.

Торпедо „Марк 54“.

Погледна напред. Мишената беше очевидна. Единственият съд наоколо беше голям кораб на подводни крила, който се носеше над вълните.

В следващия момент Пулман вдигна. Изглеждаше леко раздразнен и забързан.

— Командир Пиърс?

— Какво правите? — попита Грей.

— Малко сме заети.

— Виждам. Но защо?

— Дълга история. Но ми казаха да ви предам много поздрави от Елена Каргил, а Марли Изем пита дали маймуната й е у вас.

Грей се помъчи да проумее чутото.

— Май не се изразих добре — призна Пулман. — Обаждането ми беше прехвърлено от директор Кроу. Идва от радиото на някакъв речен катер.

Грей най-сетне разбра. Значи Марли беше успяла да се измъкне, да се обади и по някакъв начин да спаси Елена. Това определено беше история, която искаше да чуе — но можеше да изчака за по-нататък.

— Ами корабът с подводните крила? — попита той.

— Според доктор Каргил бил на лошите. Това ми беше достатъчно.

Пред очите на Грей торпедото падна във водата и се понесе след бягащия кораб. Улучи едното подводно крило на яхтата и го отнесе. Корабът, който се носеше със скорост трийсетина възела, продължи да се плъзга на другото крило, след което бавно се преобърна и заби нос във водата.

От брега съдове на Кралските военноморски сили на Мароко се насочиха към яхтата.

Пулман затвори, след като засече координатите на Грей по джипиеса на телефона му.

Грей погледна назад към планинския бряг. В далечината в притъмняващото небе се издигаше гъст облак от прах и пепел. Макар че не беше нов вулкан, Грей си представи малкия рубин на златната карта.

В миналото Хунайн беше направил всичко по силите си да скрие това място и да защити своята епоха — времето на кръстоносните походи и свещените войни — от ужасите и адския огън на Тартар. Историята обаче явно беше обречена да бъде подлагана на повтарящи се изпитания, да балансира отново и отново на ръба на Армагедон. За съжаление, много често ставаше въпрос за апокалипсис, предизвикван от самото човечество. Нужни бяха хора като Хунайн, които да се опълчат на мрака и да дръпнат човечеството от пропастта, хора, готови да жертват всичко за тази кауза.

Грей си спомни сляпото плуване на Ковалски през токсичния басейн. Представи си костите на моряка на Хунайн, предприел същото убийствено прекосяване. И двамата, разделени от цяло хилядолетие, бяха готови да платят върховната цена за доброто на всички.

Може би тези храбри души бяха истинските месии на този свят.

Може би не беше нужно да се чака някакво спасение от небето.

Може би ние самите открай време сме били най-добрата надежда за себе си.

Грей гледаше килнатия във водата кораб и се замисли върху стария цитат от Едмънд Бърк. Единственото, необходимо за възтържествуването на злото, е добрите хора да не правят нищо.

Загледа се към залязващото слънце и даде мълчаливо обещание, представяйки си малкия си син.

„Винаги ще се боря срещу мрака.

За теб.

За всичките ни светли бъдещета“.

48

26 юни, 20:24

Атлантически океан,

недалеч от мароканския бряг

Четирийсет и осмият Муса сипеше ругатни в наводнения кърмов отсек на „Зорницата“. Яхтата беше полегнала на една страна. На много места бяха избухнали пожари. Навсякъде виеха сирени.

Фират чакаше върху поклащащ се във водата джет, седнал зад един от Синовете си.

В наводнения трюм екипът освобождаваше четириместната подводница на кораба, въоръжена с две дюзи за изстрелване на миниатюрни торпеда. Двигателите на подводницата заработиха и тя тръгна заднешком към него. От другата страна вратата на трюма вече беше отворена и гледаше към открития океан. Фират чуваше двигателите на приближаващите военни кораби и прелитащите самолети. Повредената яхта всеки момент щеше да бъде овладяна.

„Не бива да ме хващат тук“.

Със закъснение си помисли, че бе трябвало да последва примера на сенатор Каргил. Той се беше махнал от яхтата, когато стигнаха Гибралтар, тъй като се налагаше да участва лично в срещата на върха на ЕС. По онова време Каргил беше мърморил разочаровано, че няма да може да продължи на юг и да се срещне с ударния отряд.

Но кучият син беше заминал и беше изкарал късмет.

„Или може би неговият Бог гледа на него по-благосклонно, отколкото Аллах на мен“.

При Гибралтар Фират беше останал доволен да го види как си заминава. Това му откриваше повече свобода на действие, включително и възможност да се разправи с непоносимата дъщеря на сенатора. Сякаш окрилена от доброто му настроение, „Зорницата“ беше напредвала добре покрай мароканския бряг. Намерението на Фират беше да се срещне с екипа на Нехир — или най-малко да получи новини от нея — привечер, когато пристигне в Агадир.

Той се загледа през отворената врата към залязващото слънце.

„И спазих думата си“.

За съжаление, когато яхтата пристигна, той вече беше обзет от тревога. Бяха минали часове без никакви новини. Накрая безпокойството му се беше превърнало в подозрение. Той бе наредил на капитана да потегли с пълна скорост на север.

Инстинктът му не го беше излъгал, но той не беше преценил правилно времето.

„Зорницата“ тъкмо беше набрала пълна скорост, когато бе улучена от торпедо. Сега единственото му желание беше да се измъкне. Нищо друго не беше от значение.

Подводницата най-сетне се изравни с джета. Фират се прехвърли на нея и се отпусна тежко в седалката зад двамата оператори на съда, доверени Синове. Цялата задна част на подводницата беше за него.

Двигателят заръмжа и подводницата се плъзна плавно от трюма в морето. Фират преживя момент на клаустрофобична паника, когато водата се надигна и покри стъкления корпус. Отпусна се, когато подводницата потъна по-дълбоко, сменяйки ярката слънчева светлина със синкав здрач.

Затвори очи.

Планът беше да се насочат към брега, където щяха да го посрещнат съюзници и да го отведат на безопасно място. Едва след това щеше да планира отмъщението си.

Все пак си позволи да се наслади на мисълта какво ще направи на Елена Каргил.

„Може да я запиша. И да пратя записа на баща й“.

Но дори тези приятни мечти не успяха да заглушат тревогите му за това какво се е случило с екипа на Нехир.

Подводницата рязко се разтресе и това го изтръгна от унеса му.

— Какво стана? — попита той.

— Нещо ни удари отдолу — докладва единият пилот. — Вероятно акула, привлечена от суматохата. Не може да ни навреди.

Фират кимна и отново се облегна назад, раздразнен, че пилотът беше почувствал нуждата да го успокои с такъв снизходителен тон. Подводницата подскочи отново и той извика от изненада.

Опря ръце в стените и погледна към здрача навън. Далече долу нещо проблесна. Да не би отново да ги атакуваха? Това експлозия на друго торпедо ли беше?

Погледна от другата страна — и точно тогава пред очите му изникна чудовище. Фират се дръпна назад при вида му. Крокодилската глава беше с размерите на половината подводница. Немигащите й очи блестяха в мрака. Колкото и невъзможно да изглеждаше, главата беше обгърната от златни пламъци, които продължаваха на ярки каскади надолу по дългата, извиваща се като змия шия.

На Фират му се искаше да повярва, че това е някакъв кошмар, от който всеки момент ще се събуди. Но екипажът също беше видял чудовището. Пилотът се опита да избяга, но главата ги подгони.

— Стреляй! — извика Фират.

Пилотите се окопитиха, обърнаха рязко подводницата и изстреляха и двете торпеда. Едното пропусна целта си, но другото улучи звяра в шията. Експлозията разтърси подводницата. Морето пламна достатъчно ярко, за да освети отсечената глава на чудовището, която потъваше в дълбините на океана.

Двамата Синове извикаха тържествуващо.

В следващия момент от другата страна се появи ново огнено привидение, после второ и още две. Те заобиколиха подводницата, очите им пламнаха по-силно, пламъците затанцуваха по-енергично.

И атакуваха.

Подводницата беше разкъсана. Огромни челюсти с три реда остри зъби захрускаха прозрачния купол. Стъклото се напука под натиска. После целият купол беше изтръгнат.

Водата нахлу и го изхвърли от подводницата в мрака. Налягането спука тъпанчетата му, смаза белите му дробове. Тялото му беше сграбчено и пронизано от остри зъби.

Но не това беше най-лошото.

Навсякъде около него избухнаха пламъци, които изгориха дрехите му, опърлиха кожата, подпалиха косата му. Очите му кипнаха. Изгаряше жив — във вода.

Фират се загърчи от болка, неспособен да повярва на случващото се. Едно нещо знаеше със сигурност.

Вместо той да намери Тартар…

„Адът намери мен“.

49

24 юли, 10:15

Тасиилак, Гренландия

Месец след събитията в Мароко Елена стоеше на ярката слънчева светлина на арктическото утро. Беше с пухено яке, но не искаше да го закопчава. От този връх тя се наслаждаваше на студения вятър, който хапеше бузите и пареше дробовете й при всяка глътка въздух. Караше я да се чувства като нова, като преродена.

„Което може и да е точно така“.

Пред нея скалата се спускаше стремглаво в дълбокия фиорд. Отпред се разкриваше гледка към замръзналата, напукана повърхност на ледника Хелхайм, реката от лед, която бавно се изсипваше в океана. Ярките слънчеви лъчи се отразяваха от него, разлагаха се на множество дъги, оцветяваха части от леда в зашеметяващо небесно синьо.

Това беше идеалното място.

Група местни от Тасиилак се бяха събрали да отдадат почитта си. Имаше запалени свещи — някои в ръцете на присъстващите, но повечето трептяха по ръба на скалата. Джон Окалик стоеше с ръка на рамото на внука си. Нука се взираше в морето. Дори полицай Йорген беше дошъл да се сбогува.

Селото беше изгубило двама мъже, братовчеди на Джон, които бяха охранявали тунела към сърцето на ледника. Телата им така и не бяха открити, но Елена беше научила, че мнозина намираха това за уместно. Според старите си обичаи инуитите не погребваха мъртвите си, а ги връщаха на морето.

Някой друг също не беше намерен.

Мак се върна от ръба на скалата, където беше запалил свещ за изгубения, и изкуцука до нея. Кракът му още беше гипсиран, но той се възстановяваше добре от раните си.

— Нелсън изобщо не би харесал цялата тази суета — каза той и подсмръкна, като се опитваше да скрие насълзените си очи. — Той беше най-несантименталният тип, когото съм срещал.

„За разлика от теб“.

Елена хвана ръката му. Стисна я и усети топлината на коравата му длан и пръсти, по-добри от всяка ръкавица. Облегна се на него. Двамата се бяха сближили след бурните събития в Средиземноморието и Мароко. Тя знаеше, че Мак се е въвлякъл във всичко това, защото е бил загрижен за нея. Но през последните седмици помежду им се беше появило и нещо по-топло. Къде ли щеше да ги отведе то? Тя самата искаше да разбере.

Мак издиша и гласът му трепна.

— Нелсън можеше да спори, докато не накара и мишка да откаже сиренето. И определено бяхме на противоположни мнения за повечето неща…

Тя погледна нагоре към него.

— Но ти беше приятел.

Мак подсмръкна и кимна.

Елена беше дошла в Гренландия както от уважение към мъртвите, така и за да бъде при Мак. Не се нуждаеше от много убеждаване, за да го направи. Намираше се тук от пет дни и се наслаждаваше на спокойното темпо на Тасиилак, далече от камерите, интервютата и крещящите заглавия на таблоидите.

Баща й беше арестуван в Хамбург и изведен от срещата на върха в белезници, наобиколен от въоръжени германски полицаи и служители на Интерпол. Видеозаписът вървя седмици наред по телевизиите. Сега баща й беше във федерален затвор и преговаряше за по-снизходителна присъда с надеждата да избегне смъртното наказание, като сътрудничи. Вече беше разобличил висшия ешелон на апокалиптите, които бяха или арестувани, или принудени да се укрият. Глобалният лов за останалите продължаваше, но вероятно щяха да са нужни години или дори десетилетия, за да стъпчат всеки фанатичен въглен на култа.

„Ако изобщо е възможно“.

Фанатиците нямаше да се дадат без бой. Елена беше чула, че подземният комплекс в Турция, на един хвърлей от руините на Троя, е трябвало да бъде атакуван със запалителни бомби, преди властите да го овладеят. Спомни си как беше зърнала огромната подземна библиотека и се запита какви ли исторически съкровища, датиращи още от времето на основаването на Дома на мъдростта, са били изгубени завинаги.

Въпреки това тя пропъди всички тези съжаления.

„Знанието никога не се губи наистина“.

То се движеше, местеше, растеше, развиваше се, но в крайна сметка оцеляваше. Дори когато биваха погребани и забравени, най-дълбоките истини намираха начин да се отърсят от прахта на времето и отново да излязат наяве. Елена го знаеше със сигурност, особено след всичко, през което бяха преминали, докато бяха вървели по дирите на отдавна мъртвия арабски капитан до самите порти на Ада.

Инуитите запяха прощална песен. Елена не разбираше думите, но сериозността и красотата докоснаха душата й.

Мак я поведе към тях, за да се включат.

Тя го последва. Мак запя с плътния си баритон, а тя се загледа през фиорда към Хелхайм и огромните площи разтопена вода, която блестеше на слънцето. Запита се дали инуитите оплакват не само мъртвите, но и неизбежната промяна в родината им, която щеше да доведе до един по-голям край.

Стисна ръката на Мак, твърдо решена да не се поддава на такива пораженчески мисли.

Спомни си мрачното предупреждение на баща си за апокалиптите и кой в крайна сметка ги подкрепя: Достатъчно е само да вярваш, че светът ще свърши и нищо не може да спре края му, за да бъдеш един от нас.

Вместо това тя почерпи сила от Мак, от страстта и всеотдайността му, от това, че се бори за тези хора, за това място, въпреки всички трудности.

Сълзите, които удържаше досега, най-сетне потекоха по бузите й.

Но не бяха породени от тъга, а от радост.

Изпълнени с надежда за бъдещето.

„За всички нас, които споделяме този прекрасен свят, този дар от Бог“.

21:09

Такома Парк, Мериланд

Грей въртеше здраво педалите и зави на тъмния ъгъл на улицата.

Беше задъхан, по челото му се стичаше пот. Беше се състезавал със залязващото слънце от станцията на метрото, но беше изгубил надпреварата.

„Следващия път“.

Наслаждавайки се на края на карането, той се изправи, пусна кормилото и остави велосипеда да продължи сам по улицата. Запазваше равновесие инстинктивно, само с паметта на мускулите. През последния месец излизаше с колелото всяка вечер и правеше всичко по силите си да си възстанови формата. Освен това се върна във фитнесзалата и често играеше баскетбол с Монк.

Но знаеше, че го чака още здрава работа, особено в опитите да намери правилното равновесие между домашния живот и задълженията си в „Сигма“.

Велосипедът под него се разклати, но той бързо го овладя.

„Де да беше толкова лесно…“

Може би в крайна сметка щеше да стане. Може би просто не беше развил подходящата мускулна памет като баща, но след като го направеше, нещата щяха да станат по-лесни. Макар че точно в момента му беше трудно да го повярва.

„И аз не съм единственият, който има проблем с постигането на това равновесие“.

Стигна малката къща, хвана отново кормилото, скочи на тротоара и продължи към предната веранда. Къщата беше странно тъмна. В храстите пееха щурци. Тук-там примигваха светулки.

Грей скочи от колелото и го качи с една ръка на верандата. Едва сега влажността на вашингтонското лято го обгърна като мокро горещо одеяло. Представи си студената бира в хладилника и реши, че си я е заслужил, въпреки че беше загубил състезанието със слънцето.

А и загубата не беше изцяло по негова вина. В централата на „Сигма“ Пейнтър имаше дълъг списък с неща, за които Грей трябваше да се погрижи. Повечето бяха свързани с всичко случило се през последния месец.

В Италия отец Бейли координираше международен проект за възстановяване на Кастел Гандолфо, но работата изискваше известна деликатност, особено като се имаше предвид какво беше скрито под руините. Бейли беше поискал насоки как да запази тайната на Светия скриниум и евентуалните спасени съкровища. Колебанието му вероятно се дължеше на чувство за несигурност. След като беше научил за множеството предателства на монсеньор Роу, Бейли сякаш започваше да се съмнява в самия себе си.

Грей го разбираше. На самия него изобщо не му беше хрумнало, че Роу е способен на подобно предателство. Спомняше си как при първата им среща си беше помислил, че монсеньорът е едва ли не прероден Вигор Верона, един от най-доверените му приятели от миналото. Затова не винеше Бейли, че е толкова потресен. Всъщност си даде сметка, че може би от самото начало е преценил погрешно младия свещеник. Засега Бейли определено не можеше да се мери с Вигор, но може би някой ден щеше да се издигне до неговата висота.

„Може би“.

Заключи колелото на верандата и пропъди с ръка облака комари, събрал се пред потното му лице. Оказа се по-трудно, защото лампата на верандата не светеше. Поизправи се, когато чу далечна музика от барбекю в нечий заден двор и звуците на телевизор от отсрещната страна на улицата.

А собствената му къща бе притихнала като гроб.

С внезапно разтуптяло се сърце той се обърна към вратата. Влезе бързо и откри, че дневната тъне в мрак. Мина през трапезарията. Откъм кухнята не се чуваше тракане на съдове и прибори. Мина през летящата врата, за да провери.

Нищо.

Стисна юмрук. Знаеше, че напоследък на Сейчан й беше трудно. Възможно ли бе да си е тръгнала и…

— Насам! — извика Сейчан от задния двор. — Закъсня!

Въпреки упрека той издиша с облекчение и забърза навън.

На поляната беше опънато одеяло за пикник, украсено с големи възглавници. Джак се люлееше по гръб на една от тях, облечен в син гащеризон с жълта маймунка. Когато Сейчан го беше донесла преди седмица, Грей не беше казал нищо. В Мароко тя беше върнала Аги на Чарли с видима неохота.

Зачервеният от усилия Джак се опитваше да хване палците на краката си.

„Браво на момчето. Винаги е готов да се бори докрай“.

Отстрани имаше ниска масичка с лагерен фенер. Сейчан стана и се наведе с гръб към него. Гледката се хареса на Грей. Тя се изправи и се обърна. Държеше две половинки тарталетка със забучени в тях свещи.

Грей схвана и се усмихна.

— За половин рождения ден на Джак.

Тя сви рамене, пристъпи към него и му предложи едната половинка.

— Нали беше решила да не го празнуваме — каза Грей, докато вземаше сладкиша.

По-рано, когато тя му беше казала решението си, той го беше приписал на някаква фундаментална промяна в гледната й точка за отглеждането на деца и за майчинските отговорности, резултат от отказа й през цялото време да се мъчи да бъде майка тигрица.

— Червено кадифе — каза тя. — С глазура от крема.

— Ти ли го направи?

— Купих го. — Сейчан се намръщи. — Да не си мислиш, че бих тръгнала да правя само една? А ако бях направила дузина, сбогом на диетата ти.

„Така си е“.

Тя го отведе при одеялото и двамата седнаха от двете страни на Джак. Намислиха си желания и всеки духна свещта на другия. После се облегнаха един на друг, заслушаха се в песента на щурците и се загледаха в светулките.

— Приятно е — промълви Сейчан.

— Да.

Тя го погледна.

— Засега.

Той кимна. Тя никога нямаше да бъде майка, чиято грижа са единствено тарталетките и планирането на партита за рождени дни. Личеше си, че е стигнала до някакво равновесие, може би по-добре от него.

— О — каза тя и посегна към Джак. — Виж това.

Вдигна сина им, прекъсвайки борбата му да достигне палците си, и го отнесе на няколко крачки. После се обърна, постави Джак на меките му като пудинг крака и го задържа за подмишниците. Изчака го да запази равновесие — и го пусна.

Джак се заклатушка като пиян моряк.

Изуменият Грей се надигна.

„Не, тя не го…“

Джак направи една крачка, проточил радостна лига. После още една.

Грей разпери ръце.

— Ела, Джак.

Синът му направи трета неумела крачка. Грей го улови, преди да се е проснал по лице на одеялото, и го залюля в обятията си. Сейчан се присъедини към тях с извънредно самодоволна усмивка и заяви:

— Майната им на книгите за майки.

Грей й се ухили, остави Джак на възглавницата му и я придърпа към себе си.

— Виждам, че си оставаш майка тигрица.

Тя се облегна на него.

— О, мога да бъда тигрица и по други начини.

Той се ухили още по-широко и устните им се долепиха.

„На това му се казва равновесие“.