Последната одисея

Научни бележки

Ние, хората, сме любопитна порода. За съжаление нашето любопитство понякога ни носи повече неприятности, отколкото ползи. Особено когато става въпрос за изобретения. Колелото започнало да се използва широко някъде към 3500 г. пр.н.е. и оттогава ние не сме спрели да изобретяваме, за да подобряваме живота си и да го разбираме по-добре. Старата поговорка „нуждата е майката на всички изобретения“ си остава вярна и днес точно толкова, колкото е била и преди пет и половина хилядолетия.

Но дали това ще продължи непрекъснато? Няма ли да настъпи момент на застой в прогреса? Някои смятат, че вече сме достигнали тази точка. Икономистът Тайлър Коуън от университета „Джордж Мейсън“ написа манифеста „Голямата стагнация“, в който заявява, че сме стигнали върха на нашата иновативност, тъй като вече се възползваме изцяло от предимствата на евтината енергия и постиженията на индустриалната епоха. Той смята, че времето на бърз напредък наближава края си.

Наистина ли е така? Определено е имало периоди на технологична стагнация, най-вече защото отделни общества активно са избрали да престанат да изобретяват нови неща. Китайците са го направили след ерата Мин; арабите последвали примера им през четиринайсети век. Въпреки това изглежда, че всеки път, когато една част от света потуши пламъка на иновацията, друга го поема. Когато ислямският свят започнал да потъва в мрак, в Европа започнал Ренесансът и понесъл напред изоставения факел на прогреса.

Например през периода от осми до четиринайсети век, известен като Златният век на исляма, арабските учени се показали като истински майстори на дизайна и иновациите. Един от най-видните от тях бил Исмаил ал-Джазари (1136–1206), автор на какви ли не изобретения — от водни часовници до сложни автомати. Използваните компоненти и техники за създаването им били невиждани дотогава. Най-големият шедьовър на Ал-Джазари е трудът му „Книга за хитроумните механични устройства“, съдържащ чертежи на повече от сто изобретения. Ал-Джазари е известен като „Леонардо да Винчи на арабския свят“.

Всъщност се смята, че Леонардо е бил повлиян (и дори е „заимствал“) от трудовете на Ал-Джазари, който умрял две столетия преди раждането на италианския изобретател. Така Леонардо поел факела на иновацията, изоставен от ислямския свят след помръкването на неговия златен век. Оказва се дори, че влиянието на Ал-Джазари върху Леонардо е било много по-голямо, отколкото се е предполагало — както ще открием по-нататък.

Такъв е пътят на иновацията — предавана от ръка на ръка, от страна на страна и от век на век.

Накрая нека се върнем на старата поговорка „нуждата е майката на всички изобретения“. Ако наистина е така, това поражда въпроса: Какво е онова нещо, което подхранва най-много изобретенията и иновацията? Отговорът е една-единствена дума.

Войната.

10 декември 1515

Рим, Италия

Художникът се наведе към отрязаната глава. Зловещата украса беше набита на кол на масата в ателието му, идеално осветена от лъчите на утрото. Всъщност той беше избрал този апартамент на Белведере именно заради чудесната светлина. Вилата се намираше в пределите на Ватикана, върху земя, която беше смятана за свещена. Въпреки това, без изобщо да трепне от колебание, той вещо сряза бузата на мъртвото момиче. Горката девойка си беше отишла преди седемнайсетия си рожден ден.

Несъмнено трагична участ, но именно тя я правеше отличен екземпляр.

Той оголи фината мускулатура под кожата и присви очи към деликатните нишки, които минаваха от скулата надолу към крайчеца на отпуснатите й устни. През следващия един час внимателно придърпваше мускулите с пинцети и наблюдаваше как бледите устни се движат в отговор на действията му. Спираше само колкото да нахвърля бързи скици на пергамент, записвайки всяко движение с бързи щрихи с лявата си ръка. Отбеляза едва забележимото раздвижване на ноздрите на мъртвото момиче, промените в очертанията на бузата, присвиването на долния клепач.

След като остана удовлетворен, изправи схванатия си гръб и отиде до триножника. Взе четка от конски косъм и се вгледа в лявата страна на недовършеното лице, завинаги застинало в три четвърти усмивка. Моделът не беше тук и той продължи да рисува по памет. Засега игнорира напълно падащите плитки и гънките на дрехата й. Вместо това топна четката в масло и поправи сянката под устната й, като използваше наученото току-що от дисекцията.

Отстъпи назад, доволен от постижението си.

„Така е по-добре… много по-добре“.

Преди дванайсет години, докато живееше във Флоренция, един богат търговец на име Франческо дел Джокондо му беше поръчал портрет на младата си жена, прекрасната и загадъчна Лиза. Оттогава той беше носил незавършения й портрет навсякъде със себе си — от Флоренция до Милано, а сега и в Рим. И още не беше готов да се раздели с нея.

Онова парвеню Микеланджело, който понякога делеше апартаментите му в Белведере, често осмиваше нежеланието му да довърши картината, като се подиграваше на посвещението му с пълната сила на младежката арогантност.

Това нямаше никакво значение. Погледна нарисуваните очи, които отвърнаха на погледа му. Студените утринни лъчи на слънцето се лееха през прозорците на втория етаж и караха кожата й да свети; ефектът се подсилваше от сиянието на гаснещите въглени в малката камина, която отопляваше помещението.

„Покрай всичко научено през годините те направих още по-изпълнена със смисъл“.

Но още не беше приключил.

Вратата на ателието зад него се отвори. Протестиращото скърцане на пантите му напомни за другите му задължения, за по-спешните поръчки, които за пореден път щяха да го откъснат от усмивката й. Пръстите му стиснаха раздразнено четката.

Единствено тихият, извинителен глас на чирака приглуши раздразнението му.

— Маестро Леонардо — каза Франческо. — Събрах всичко, което поискахте от библиотеката на двореца.

Той въздъхна, остави четката и отново обърна гръб на Лиза.

— Grazie, Франческо.

Докато Леонардо пристъпваше към дебелото си зимно наметало, окачено до стената, погледът на Франческо се спря върху наполовина одраната глава на работната маса. Очите на младежа се разшириха, лицето му пребледня и той предпочете да премълчи.

— Стига си зяпал, Франческо. Подобни гледки вече не би трябвало да те смущават. — Леонардо си сложи наметалото и тръгна към вратата. — Ако искаш да станеш майстор художник, трябва да търсиш знанието навсякъде.

Франческо кимна и последва Леонардо навън.

Двамата се спуснаха по каменните стъпала и излязоха на двора на Белведере. Моравата в средата му беше станала бяла и хрущяща от скрежа. Свежият въздух миришеше на пушек от дърва. Недовършените крила от двете им страни бяха покрити със скелета.

Докато пресичаше забързано двора, Леонардо се замисли за този момент във времето. Сякаш историята чакаше една ера да отмине и да бъде заменена от друга. Това усещане за предстоящи промени го изпълваше с тръпка, възбуждаше го, запалваше пламъка на надеждата в гърдите му.

Най-сетне, с парещ от студа нос, той стигна до Апостолическия дворец. Капелата на сградата беше неотдавна изрисувана от онзи проклетник Микеланджело.

Раздразнението от тази мисъл пропъди сутрешния мраз. Миналата година Леонардо се беше промъкнал в капелата много след полунощ, въоръжен с фенер. Беше разглеждал работата на младия мъж тайно, отказвайки на Микеланджело задоволството от оценката му. Помнеше как беше проточвал врат, възхитен от тавана. Нямаше как да не се възхити на проявата на гения, на новаторското използване на перспективата в такова голямо помещение. Беше си водил и бележки, черпейки знание, което можеше да измъкне от работата на Микеланджело.

Постоянното раздразнение от младия художник му напомни за собствените му укорителни думи към Франческо: „Трябва да търсиш знанието навсякъде“. Но това не означаваше, че човек трябва да отдава дължимото на източника.

Забърза нагоре по стъпалата на двореца, кимна на стоящите на пост гвардейци и нахълта вътре.

Може би усетил раздразнението му, Франческо го поведе към крилото на Ватиканската библиотека, където беше работил през цялата нощ, ровейки се из прашните рафтове и килери, за да събере материалите, които Леонардо искаше да проучи за следващата си поръчка.

Времето изтичаше.

След три дни Леонардо трябваше да замине с папа Лъв X на север за Болоня за срещата с френския крал Франсоа I, който неотдавна беше превзел и плячкосал Милано. На тази среща трябваше да се уреждат държавни дела, но кралят беше наредил на нея да присъства и Леонардо. Странното му искане беше придружено с писмо.

Изглеждаше, че кралят, който познаваше таланта на Леонардо, искаше от него да изпълни творба, която да увековечи победата на французите. Подробностите бяха описани в писмото. Крал Франсоа искаше от Леонардо да създаде механичен лъв от злато, способен не само да се движи самостоятелно, но и гърдите му да се отварят, разкривайки зъбните колела вътре и скрития букет лилии, символ на френския престол.

Франческо, който му бе чирак отдавна, сякаш прочете мислите му.

— Наистина ли мислите, че можете да създадете подобно творение?

Леонардо погледна младежа.

— Колебание ли долавям в гласа ти, Франческо? Нима се съмняваш в изобретателността ми?

Младежът заекна и лицето му пламна.

— Аз… разбира се, че не, маестро.

Леонардо се усмихна.

— Добре, защото в самия мен има достатъчно съмнение. С арогантност можеш да стигнеш само донякъде. Великите творби са плод на равни части божествен талант и земно смирение.

— Смирен? — Франческо повдигна вежда. — Вие?

Леонардо се засмя. Момчето го познаваше отлично.

— Най-добре е да показваш арогантност пред другите. Да убедиш света в увереността си във всичките ти начинания.

— А насаме?

— Тогава трябва да познаваш истинския себе си. Човек трябва да е достатъчно смирен, за да осъзнава собствените си ограничения и да разбира, че трябва да научи още. — Леонардо си спомни как беше зяпал осветения от фенера таван на Микеланджело и какво беше научил от него. — Именно там започва истинският гений. Ако е въоръжен с достатъчно знания и находчивост, човек може да постигне всичко.

И забърза към библиотеката, готов да докаже думите си.

10:02

„Дано да съм се справил добре“.

Франческо отвори вратата за учителя си и последва Леонардо в папската библиотека. Молеше се трудът му да не разочарова великия майстор.

Влезе след наставника си в главното хранилище, където ги посрещна миризма на стара кожа и плесенясали страници. Дървените рафтове се издигаха високо, разделяни от бледи като призраци мраморни статуи. Отпред една лампа осветяваше широко писалище, върху което бяха подредени спретнати купчини книги, отделни листове и дори пирамида от свитъци.

Леонардо отиде при писалището.

— Определено си бил зает, Франческо.

— Направих всичко по силите си — въздъхна чиракът. — Арабската книга, която поискахте, се оказа трудна за откриване.

Леонардо го погледна и повдигна вежди.

— Намери ли я?

С известна гордост Франческо посочи дебелия том в средата на събраните материали. Кожената му подвързия беше износена и почерняла от времето, но златните букви на заглавието си оставаха все така ярки и блестяха на светлината на лампата. Текстът беше изписан с изящни арабски букви.

Пръстът на Леонардо се задържа над заглавието —

— Китаб фи марифат ал-хиял ал-хандасия — прочете на глас художникът.

— „Книга за хитроумните механични устройства“ — с приглушен глас преведе Франческо.

— Написана е преди двеста години — каза Леонардо. — Можеш ли да си представиш онова време, златния век на исляма, когато науката и просвещението са се ползвали с най-високо уважение?

— Много ми се иска някога да посетя онези места.

— А, скъпи ми Франческо, закъснял си. Онези земи са потънали в мрак, разкъсвани от войни и завладени от дивашко невежество. Изобщо няма да ти харесат. — Пръстите му докоснаха корицата. — За щастие, древните им познания са запазени.

Леонардо отвори напосоки книгата. Изписаният с черно мастило арабски текст течеше като река около рисунка на фонтан. Водата бликаше от клюна на паун, задвижвана от сложно устройство от зъбни колела и лостове. Франческо знаеше, че цялата книга е пълна с подобни илюстрации на други устройства, много от които бяха автомати, подобни на онзи, който искаше френският крал.

— Авторът й е Исмаил ал-Джазари — каза Леонардо. — Блестящ художник и главен архитект на двореца Артуклу. Предполагам, че от тази книга ще мога да науча достатъчно, за да проектирам златния лъв за френския крал.

— Може би има и друга книга, която би могла да ви помогне — обади се глас зад тях.

Леонардо и Франческо се обърнаха към вратата на библиотеката, която неволно бяха оставили отворена. На прага стоеше дребен, но як на вид мъж. Простото бяло расо и малкото кепе блестяха на бледата светлина. С пъргавостта на младостта Франческо коленичи и наведе глава. Леонардо едва успя да клекне, преди мъжът да заговори отново.

— Достатъчно. Ставайте и двамата.

Франческо се изправи, но остана с наведена глава.

— Ваше светейшество.

Папа Лъв X тръгна към тях, като остави двамата си гвардейци на входа. Държеше дебел том.

— Научих, че чиракът ви тършува из библиотеката ни. И с каква цел. Изглежда, че възнамерявате да направите всичко възможно, за да удовлетворите новия ни гост от север.

— Чувал съм, че крал Франсоа можел да бъде много взискателен — призна Леонардо.

— И войнствен — допълни папата. — Черта, която бих предпочел да беше оставил на север. Което означава, че негово кралско величество не бива да бъде разочарован, за да не реши да продължи на юг с войниците си.

За да избегна това, реших да добавя услугите на собствените си хора във вашето начинание.

Папа Лъв спря при писалището и остави тежкия том.

— Това беше намерено в Светия скриниум.

Франческо замръзна от изненада. Светият скриниум беше личната библиотека на папите и се говореше, че съдържал изумителни книги на религиозна и друга тематика, събирани още от основаването на християнството.

— Била е придобита по време на Първия кръстоносен поход — обясни понтификът и сложи ръка върху книгата. — Персийски том за механични устройства от девети век. Помислих си, че може да ви бъде полезен също като тома, намерен от чирака ви.

Без да може да скрие любопитството си, Леонардо отвори книгата. Заглавието върху корицата отдавна беше избледняло. На първата страница откри името на автора и рязко се обърна към папата.

— Бану Муса?

Негово светейшество кимна и преведе:

— Синовете на Мойсей.

Франческо отвори уста да зададе въпрос, но се смути и я затвори отново.

Леонардо отговори на неизречения въпрос, като се обърна леко към чирака си.

— Синовете на Мойсей са били трима персийски братя, живели четири века преди Исмаил ал-Джазари. Ал-Джазари ги споменава в книгата си като източник за неговото вдъхновение. Не знаех, че все още има запазени копия на този труд.

— Не разбирам — прошепна Франческо и пристъпи към писалището. — Каква е тази книга?

Леонардо сложи ръка върху древния текст.

— Истинско чудо. „Книга за хитроумните устройства“.

— Но…? — Франческо погледна другата книга, която беше открил след толкова търсене.

— Да — потвърди Леонардо. — Нашият уважаван Ал-Джазари е озаглавил труда си на по-стария том, като го е променил съвсем леко. Твърди се, че тримата братя, Синовете на Мойсей, в продължение на десетилетия събирали и запазвали гръцки и римски текстове, оцелели след падането на Римската империя. С времето братята започнали да надграждат върху познанията в онези текстове и така създали своята книга за открития.

Папата се присъедини към тях при писалището.

— Но братята не се интересували единствено от научни познания. — Понтификът отвори края на книгата и извади фолио от отделни страници. — Какво мислите за това?

Леонардо присви очи към пожълтелите страници със ситно изписан текст и поклати глава.

— Несъмнено е на арабски, но не владея добре езика. Може би ако имам време, бих могъл да…

Папата махна пренебрежително с ръка.

— Имам на разположение книжници, владеещи арабски. Те успяха да преведат тези страници. Оказва се, че са единайсетата книга от по-голяма поетична творба. Първите редове гласят: „След като вече дойдохме до кораба и до морето, кораба свлякохме първо навътре в морето свещено, вдигнахме мачтата, още платната на черния кораб[4]“.

Франческо се намръщи. „Защо това ми звучи познато?“

Понтификът продължи да рецитира по памет превода:

— „Вкарахме вътре овцете, а после и ние самите влязохме опечалени, потънали целите в сълзи. Зад тъмноклюния кораб ни прати попътния вятър — съпровождана отличен в морето, надуващ платната, гиздавокосата Кирка, богинята с говор човешки…“

Франческо така се шокира, че ахна и прекъсна папата.

„Кирка… това може да означава само едно нещо“.

Леонардо се вгледа в страниците и потвърди мисълта му.

— Да не искате да кажете, че това е превод на „Одисея“?

Негово светейшество кимна развеселено.

— Арабски превод отпреди около деветстотин години.

Франческо знаеше, че ако думите на папата бяха истина, това вероятно беше най-ранната записана версия на Омировия епос. Той най-сетне си върна дар слово.

— Но защо тази глава е тук, напъхана между страниците на стара персийска книга за механични устройства?

— Може би заради това.

Папата взе последния лист от фолиото. На него имаше сложна изящна илюстрация. Приличаше на механична карта от зъбни колела и жици, покрай която имаше написани на арабски бележки. Теренът, изглежда, обхващаше цялото Средиземноморие и отвъд него. Въпреки това механичната карта изглеждаше незавършена.

— Какво е това? — попита Франческо.

Папата се обърна към Леонардо.

— Надявам се вие да откриете това, скъпи приятелю. Преводачите успяха да открият само отделни насоки.

— Какви? — с блеснали очи попита Леонардо, който очевидно вече беше грабнат от загадката.

— Първата. — Папата чукна с пръст арабския превод на „Одисея“. — Тази част от поемата разказва за пътуването на Одисей до Подземното царство на Хадес и Персефона, гръцката версия на ада.

Франческо се намръщи неразбиращо.

Папата посочи илюстрираното устройство и обясни:

— Изглежда, че Синовете на Мойсей са се опитвали да създадат средство, което да ги отведе там. — Той погледна сериозно Леонардо. — До Подземния свят.

Леонардо изсумтя насмешливо.

— Ама че нелепица.

Леки тръпки побиха Франческо.

— Защо им е било да търсят подобно място?

Папата сви рамене.

— Никой не знае, но определено е тревожно.

— Защо? — попита Леонардо.

Папата ги погледна, за да се увери, че виждат, че говори сериозно, след което посочи последния ред под илюстрацията.

— Защото тук пише… че Синовете на Мойсей са го намерили. Намерили са входа към Ада.