Последната одисея

Славния Хефест накара възможно най-бързо да смеси глина с вода и да вложи в тях говор и сила човешки, прелестен лик да слепи на девойка от дивна по-дивна, равна с богините вечни… и нарече жената Пандора, тъй като всички, които в Олимп обитават дворците, дар й дариха — беда за човешкия род хлебоеден.

Хезиод, „Дела и дни“, ок. 700 г. пр.н.е.^[7]

31

26 юни, 15:33

Висок Атлас, Мароко

„Изгубеният град трябва да е някъде тук“.

Грей погледна сателитните данни на таблета си. През последните три часа екипът му беше спрял на четири места покрай притока, където дълбочинният радар беше открил големи кухини. Всяка от тях обаче се оказа задънена улица. В буквалния смисъл. Просто дълбоки пещери, които постепенно се стесняваха и свършваха.

Започваха да го гризат съмнения.

Грей им се опълчи и предпочете да се довери на инстинкта си.

Заслони очи с длан и се огледа.

Бръмченето на мотора отекваше от отвесните варовикови скали. Стените на клисурата се издигаха на различни пластове пурпурно, бяло и различни нюанси на червеното, завършвайки с надвиснали корнизи и обрушени краища, подобни на счупени зъби.

От двете страни на притока имаше гъста гора от кедър и алжирски дъб, която покриваше дъното на клисурата от брега до скалите. С навлизането навътре в планината течението на притока стана по-лъкатушещо и на места се прекъсваше от прагове. Водата вече не беше мътно зелена като на Соус, а небесносиня от топящия се сняг и пролетните потоци.

Марли продължаваше да води вещо лодката по стесняващия се приток, но вече трябваше да се съсредоточи повече. Бърборенето й спря; дори макакът Аги се умълча. От време на време до тях долитаха крясъци на маймуни, диви роднини на дребосъка в лодката. В отговор Аги наостряше малките си уши и се притискаше по-плътно в Марли.

Появи се друг звук — думкане, което се усещаше в корема. Над главите им прелетя хеликоптер, който пресече клисурата и продължи на север. Грей проследи полета му. Този беше третият, който виждаше.

— През няколко била има популярно туристическо място — с намръщена физиономия обясни Марли. — Райската долина. Много е красива. Или поне беше. Сега става все по-замърсена, както и по-голямата част от този район.

Подплашен от трясъка на хеликоптера, един ибис полетя от плитчините пред тях и изчезна над върховете на дърветата.

Марли се загледа след него, после каза печално:

— Животът тук е бил много по-разнообразен. Много видове са изчезнали. Атласки мечки, северноафрикански слонове, зубри. И много повече са застрашени. — Тя почеса Аги. — Надявам се с образованието си да допринеса това да спре в бъдеще. Но не само туризмът въздейства неблагоприятно на този район. Все повече и повече мини се отварят в планините.

— Какво добиват? — попита Грей и погледна разделените на пластове скали.

— Тук има заровени много полезни изкопаеми. — Чарли се намръщи. — Желязо, олово, мед, сребро.

Грей се загледа към планините, като се питаше какво ли друго може да е заровено тук.

— Ами уран? Или други радиоактивни материали? — попита Сейчан.

Странният въпрос откъсна вниманието на Чарли от реката. Очите й се присвиха подозрително.

— Затова ли сте тук? Да не сте учени, работещи за някой минен конгломерат? При последната спирка ви видях да вадите от багажа си нещо, което приличаше на гайгеров брояч.

Грей би трябвало да се досети, че нищо не убягва от зоркия поглед на водачката им. При подготовката за експедицията беше помолил Пейнтър да осигури на екипа му не само оръжия. Между кутиите с муниции и пистолетите имаше и малък гайгеров брояч.

Грей вдигна ръка срещу гневното й изражение.

— Не. Честна дума. Не работим за никаква минна компания. Но защо е тази силна реакция?

— Pardon. Извинявайте. — Чарли отново насочи вниманието си към реката. — Мароко открай време е бил един от основните износители на фосфатни скали. Интересът към тези депозити обаче рязко скочи през последните години.

— Защо? — попита Сейчан.

— Защото тукашните фосфатни скали съдържат иуран. При това в големи концентрации. Три четвърти от световните запаси на фосфати се намират под тези планини. И се твърди, че уранът тук е два пъти повече, отколкото навсякъде другаде по света.

Сейчан погледна Грей и повдигна вежда.

Грей си спомни теорията на монсеньор Роу за горивото, захранващо механичните творения в трюма на древния дау. Роу смяташе, че веществото, което Хунайн и братята му наричали Маслото на Медея, би могло да е някаква по-мощна версия на гръцкия огън.

Невъзможно беше да се разбере дали наистина е така, тъй като рецептата за гръцкия огън беше изгубена, макар че като цяло се смяташе, че е някаква леснозапалима комбинация на нафта, негасена вар, смоли и сяра. Както и калциев фосфат, който беше основният елемент във фосфатните скали.

„Възможно ли е някой древен алхимик, използващ местните фосфатни скали, неволно да е усъвършенствал старата рецепта заради урана или някои други радиоактивни включения, откривани в тукашните депозити?“

Силно стържене върна вниманието му към реката. Чарли изруга и отклони катера от подводната скала.

— Нататък става твърде плитко — каза тя. — Не мога да продължа по-нагоре.

Грей погледна таблета.

— Искаме да проверим още едно място. На около четиристотин метра напред. — Той посочи. — След завоя.

Чарли намали оборотите.

— Не мога да рискувам лодката си.

— Ще платим за всички щети — обеща Грей. Знаеше, че Пейнтър ще го направи.

Тя го изгледа намръщено, но накрая даде отново газ.

— Само една спирка.

Катерът продължи нагоре по течението, но по-бавно, като заобикаляше плитчини и бързеи. Водата беше толкова бистра, че дори в тези по-бурни участъци Грей ясно виждаше камъните и пясъка по дъното. Ставаше все по-плитко. Вместо да намали, Чарли увеличи скоростта.

Той я погледна.

Чарли не откъсна очи от реката, но го усети, че я гледа.

— Пазя корпуса — обясни тя. — Колкото по-бързо се движа, толкова повече той се издига над водата. Така газенето намалява.

А определено имаха нужда от всеки сантиметър.

Грей се хвана за парапета на десния борд на кабината.

Чарли стигна до завоя и го взе майсторски. Грей отново провери координатите на таблета и погледна напред.

— Ето там — каза той и посочи един вир с по-тъмна вода вдясно, където друг поток се вливаше в притока.

— Дадено — каза Чарли.

Тя насочи катера към брега и с последно стържене на кила върху скала се плъзна в дълбокото.

— Чудесно — рече Сейчан.

Чарли спря двигателя и лодката плавно спря, като заора нос в мекия пясък. Тя се обърна към Грей.

— Последна спирка, oui?

Грей погледна нагоре по канала, където водата беше разпенена от единия бряг до другия.

— Мисля, че по-нататък няма начин да продължим.

Обърна се към малкия приток. Бистрата вода течеше върху изгладени черни камъчета и по-светъл пясък през кедрова гора. По-нагоре падаше от висока отвесна скала.

Той заслони очи с длан и се загледа в ивиците скала в червено и охра от двете страни на водопада, мъчейки се да разчете пластовете като книга.

— Това ли е мястото? — попита Сейчан.

— Според радара пред нас има голяма кухина, но не може да се каже колко навътре продължава тя. След трийсетина метра навътре планините над нея не позволяват да се направи добро измерване.

— Значи трябва да идем и да видим — каза Сейчан.

Грей кимна.

— Да вземаме раниците и да тръгваме.

Не след дълго Грей остави Марли и Аги при лодката и поведе останалите нагоре покрай потока. Грохотът на водопада се засили.

Когато стигнаха подножието на скалата, по дрехите и екипировката им блещукаха безброй малки капчици.

След една пясъчна ивица водопадът, подобен на четириметров воал, падаше в кобалтов вир, който захранваше потока. Лъчите на следобедното слънце се пречупваха в дъга над водата. Въздухът беше по-свеж и определено по-хладен. Малка група палми от едната страна на вира навеждаше листата си към пръските.

— Прекрасно е — промълви Мария, загледана във водопада.

Ковалски изсумтя в знак на съгласие.

— Не бих имал нищо против да се топна и да отмия прахта от себе си.

— Не сме дошли за това. — Грей погледна таблета си. — Според скенера кухината би трябвало да е някъде тук. Но не виждам никакъв вход.

Отец Бейли посочи.

— Ами зад водопада? Очите ли ме лъжат, или виждам нещо като пещера?

Грей също я забеляза.

— Да проверим.

Тръгнаха покрай вира към водопада. Ледената вода моментално измокри Грей до кости. Той забърза напред към пещерата, като внимаваше за хлъзгави камъни.

Зад него Ковалски се отърси като мокро куче.

— Бр-р-р. На това му се вика студен душ.

Всички се събраха в пещерата, осветена от проникващите през водопада лъчи на слънцето.

Грей отиде до задната стена и я огледа. Пещерата беше висока, но не и дълбока.

„Още една задънена улица“.

Той се обърна към Мак.

— Засичаш ли нещо?

Климатологът носеше гайгеровия брояч. Въздъхна и се намръщи.

— Малко фонова радиация, но нищо по-различно от онова, което засякохме предишните четири пъти.

— Тук няма нищо — каза Сейчан.

— А защо не потърсим нагоре по реката? — предложи Мария. — Лодката не може да ни отведе там, но нищо не ни пречи да продължим пеша.

Грей поклати глава.

— Ще търсим на сляпо. По-нагоре радарът не показва нищо обещаващо, тъй като планините на север стават все по-плътни и стръмни.

Отец Бейли въздъхна раздразнено.

— В такъв случай ще трябва да се върнем до Сус и да проверим притоците на изток и запад от този. Рубинът на картата може и да не е бил поставен точно. Може би просто отбелязва мястото приблизително.

Ковалски сви рамене.

— Поне мястото е кръстено правилно. Реката на скръбта. Защото точно сега се чувствам особено скръбно.

Грей не можеше да оспори думите му и махна към водопада.

— Връщаме се.

16:04

Докато останалите вървяха надолу, Мак се задържа до вира. Застана на слънце, за да се стопли след студения душ. Заслони очи с длан и се загледа в отвесната скала.

Като климатолог беше свикнал да оглежда внимателно земята, скалите и горите, за да разбере по-добре как промените в климата се отразяват на терена, как редуващите се епохи са оставили след себе си следи, които могат да се открият с опитно око.

Мария забеляза, че не ги е последвал, и се върна при него.

— Какво има, Мак?

Той посочи горната част на водопада.

— Виждаш ли как скалите на ръба са във формата на мида, оформени през вековете от водата? Мидата е много по-широка, отколкото може да се обясни с обема вода, който в момента пада оттам.

— Това отговаря на казаното от Чарли, че някога целият район е бил много по-влажен. Че долината на Сус е била по-скоро залив, а притоците й били истински реки.

Мак отстъпи няколко крачки назад, отвеждайки Мария със себе си.

— Виж това. — Той посочи нагоре и после на север. — Проследи ръба на скалата. Какво виждаш?

Междувременно другите се бяха върнали, привлечени от гласовете им.

— За какво говорите? — попита Грей.

Мария най-сетне също го видя.

— По ръба има и други подобни миди.

Мак кимна.

— В миналото не само този поток е бил по-голям, но е имало и други, които сега са пресъхнали. Пет, доколкото виждам аз.

Мак си представи как е изглеждало това място навремето — пет мощни водопада, чиито води подхранват голяма река, течаща надолу към широк залив. Целият район сигурно е блестял от десетки дъги. Обвитите в мъгла скали вероятно са били покрити със зеленина, в която са гнездели птици. Горите са били по-високи и сред тях са бродели слонове и лъвове.

Отец Бейли го изтръгна от унеса му.

— Пет реки… — промърмори той.

Мак го погледна.

— Какво имате предвид?

Бейли посочи от водопада назад към канала, където ги очакваше капитанът с катера си.

— Марли нарече този приток Асиф Азбар. Реката на скръбта. Има обаче и друга река с подобно име. Хрумна ми преди, но не ми се видя особено важно и си обясних името като романтична волност покрай историите за хората, които изчезвали тук. Но сега, когато е ясно, че в района е имало и четири други реки, започвам да се чудя.

— За какво? — попита Грей.

— За една друга река със същото име като притока зад нас. Митичният Ахерон. Известен и като реката на скръбта, болката и плача. — Свещеникът се обърна към групата. — Той е бил една от петте реки, минаващи през Тартар и водещи към сърцето на Хадес. Имената им са Ахерон, Лета, Флегетон, Кокит и, естествено, Стикс.

Грей пое дълбоко дъх, пристъпи напред и погледна нагоре.

— Независимо дали сте прав, или не, острото око на Мак ни даде още четири места за претърсване. И ако в тази част на пропастта някога е имало пет водопада, знам къде аз бих поставил входа на подземния си град.

Той посочи средната мида.

Сейчан застана до него.

— И освен това коритото изглежда най-широко и най-дълбоко.

Мак си представи огромен водопад, от двете страни на който има по два по-малки.

Грей го тупна по здравото рамо.

— Там трябва да идем.

32

26 юни, 16:42

Маракеш, Мароко

Докато хеликоптерът набираше височина, след като беше спрял за презареждане, Елена гледаше как град Маракеш се смалява под тях. Докато се издигаха, зърна блясъка на покрити със сняг планински върхове на шейсетина километра на юг. Това беше планината Тубкал, където се намираше най-високият връх в масива Висок Атлас, издигащ се на почти четири хиляди и двеста метра над морското равнище.

Не се насочиха към видимия отдалече връх. Следваше ги втора машина, също „Юрокоптер ЕС155“. Двата хеликоптера полетяха на югозапад към планините, където назъбените хребети се спускаха рязко към Атлантическия океан.

„Най-много още час, може би по-малко“.

С толкова време разполагаше да измисли нещо.

Облегна се назад в седалката си. В кабината на хеликоптера имаше дузина пътници, предимно Синове и Дъщери на Муса, сред които и Нехир. Срещу Елена предателят монсеньор Роу дремеше в седалката си и главата му се полюшваше от клатенето на хеликоптера. Когато се беше качил на борда, зениците му бяха огромни като на човек, получил конска доза морфин. Голямата подутина под тънката му риза издаваше дебелата превръзка на гърдите му.

Елена нямаше избор за това пътуване, но от разговора между духовника и посланик Фират по-рано стана ясно, че Роу е настоял да дойде. Възнамеряваше да види докъде ще доведе предателството му и вярваше, че все още може да помогне за определянето на мястото, отбелязано от рубина на картата на Бану Муса.

Човекът, когото не беше видяла преди отлитането от яхтата, беше баща й. Той не се беше сбогувал с нея. Срамуваше ли се, или просто беше зает покрай срещата на върха на ЕС? Запита се дали ще го види отново. Дори изпита инстинктивно болка от тази мисъл. Все още не можеше да свърже човека, когото беше познавала от трийсет години, с този, който бе показал истинското си лице през последните два дни. Трудно е да загърбиш миналото.

„И може би ще се срещнем отново“.

Представи си „Зорницата“, летяща на юг от Гибралтар на подводните си криле покрай мароканския бряг. Знаеше, че нито Фират, нито баща й биха пропуснали да са наблизо, ако бъде открито нещо в тези планини.

Хеликоптерът попадна във въздушна яма и се разтресе достатъчно силно, за да събуди монсеньор Роу. Той се намръщи и се изправи в седалката си. Изцъклените му очи забелязаха Елена, която се взираше мрачно в него.

— Не се измъчвай толкова, дете мое — рече Роу, като заваляше леко думите. — Ти ще ни помогнеш да върнем Агнеца в този ужасен свят. Разбиването на портите на Тартар ще отбележи началото на Армагедон. Адските оръжия и радиоактивният огън ще се отприщят в горещите точки на света, ще дестабилизират регион след регион, ще разпалят война след война, докато самите морета не пламнат. Едва тогава светът ще бъде прочистен от покварата и Божият трон ще бъде готов за Неговото завръщане. И когато Той дойде, най-сетне ще настъпи истински и вечен мир.

Елена се намръщи.

— Кажи това на онези, които бяха убити в Кастел Гандолфо. И на равин Файн.

— Всички те са мъченици. — Роу махна пренебрежително с ръка на тревогите й. — Хауард знаеше какво прави, разбираше важността на саможертвата. Дори простреля собственото си ухо, за да убеди американците, че сме били отвлечени, да спечелим съпричастието ти.

Замаяна, Елена се облегна назад. „Дори равин Файн“. Тя знаеше, че двамата духовници са се познавали от университетските си години, но никога не беше подозирала, че и равинът е бил част от всичко това. А трябваше да се досети. Спомни си разказа на баща си как апокалиптите имали свои представители във всички религии и дори сред атеистите.

— Баща ти постъпи прибързано, подтикван по-скоро от ярост, отколкото от здравия си разум, като отне така неочаквано живота на Хауард — продължи Роу. — Нос това демонстрира много ефектно нашата всеотдайност към делото.

Елена се извърна, ужасена от това безсърдечие. Беше постъпила като пълна глупачка в библиотеката. Заради изтощението си беше изпуснала езика. Когато монсеньорът я беше попитал къде ще търсят по испанския бряг, тя беше казала нещо глупаво: Сякаш това много ще им помогне. Явно думите й са били достатъчни, за да разкрие, че търсенето на град Тартес цели да ги заблуди. Малко след това Роу беше изведен за едно от многото му посещения до тоалетната — все пак той беше възрастен човек. Елена не беше имала причини да си помисли, че има нещо нередно. А петнайсет минути по-късно след завръщането му Кадир отново го беше отвел от библиотеката.

„Така и не успях да събера две и две“.

— И все пак Хауард не беше единственият, който разбира от саможертва. — Роу погледна гърдите си и гласът му зазвуча по-разгорещено. — В твоята упоритост ти не научи урока, който баща ти се опита да ти даде с онзи изстрел. Пак излъга. И аз трябваше да понеса болката от лъжата ти.

Той отново я погледна в очите. Но този път в неговите зад морфина гореше огън.

— Но саможертвата е необходима. Зная го много добре. Аз бях онзи, който убеди американците да донесат Ключа на Дедал в Кастел Гандолфо, за да видя дали той може да ни бъде полезен. Когато се оказа, че не е, когато американците не бяха в състояние да ни дадат повече информация, аз поисках онзи въздушен удар върху собствената си глава.

Елена забеляза трескавата страст, която се засилваше в гласа на монсеньора, начина, по който пръскаше слюнки. Блясъкът в очите му беше станал фанатичен. Очевидно морфинът беше освободил онова, което свещеникът бе крил дълги години, и го беше направил по-приказлив.

— Едва когато американците се оказаха достатъчно изобретателни, за да се измъкнат от подземията на Кастел Гандолфо, вярата ми в тях за момент се върна. Трябваше да ги извадя от защитния обръч, поставен около замъка, и затова ги отведох на остров Сардиния, при съюзника ми равин Файн. Исках да ги изпитам за последен път, като им казах онова, което знаехме, за да видя дали няма да им хрумне още нещо. Но за съжаление, отново без резултат.

— И си се опитал да ги елиминираш и да вземеш картата на Да Винчи.

— Както и оригиналния Ключ на Дедал. Как бих могъл да не го направя?

— А когато си се провалил, си дошъл на яхтата на Фират, за да приложиш същата измама върху мен.

— Да, но ти се оказа много по-умна. — Погледът му стана по-остър, фанатичният огън в очите му се разгоря с нова сила. — Ще видиш. Скоро всички мои саможертви ще дадат праведни плодове. Болката ще бъде моят медал, когато Господ се завърне.

Елена се извърна от фанатичния пламък в очите му. По всяка вероятност монсеньорът беше станал член на апокалиптите много преди Фират или баща й, които се смятаха или за Махди, или за преродения цар Давид. Но и двамата не можеха да се сравняват с маниакалния фанатизъм на мъжа, който седеше срещу нея.

„А аз ги насочих към скрити митични оръжия и неизвестен източник на енергия, които могат да разпалят религиозна война, ако попаднат в неподходящи ръце“.

Оставаше й само една надежда.

Замоли се Джо и останалите да са използвали бронзовите пръчици, за да активират тяхната версия на картата, и по някакъв начин вече да са стигнали до мястото.

„Не ме разочаровай, Джо“.

33

26 юни, 17:02

Висок Атлас, Мароко

— Насам! — извика Ковалски на останалите.

Групата, която се беше пръснала в подножието на скалата, се събра около него.

Ковалски беше сложил ръце на кръста си и оглеждаше отвесната стена. Геоложките пластове приличаха на небрежно подредена купчина вестници, някои намачкани, други разръфани. Екипът вече беше претърсил пресъхналото корито до водопада и беше продължил към следващото — централната от някогашните пет реки, падащи от скалата.

Тази река очевидно е била същинско чудовище, ако можеше да се съди по размерите на коритото й при ръба на скалата. Ширината му беше към трийсет метра.

— Какво откри? — попита Грей.

Ковалски посочи на четири и половина метра нагоре по скалата.

— Виж онази купчина камъни на разбития корниз. Мисля, че отляво има цепка в стената.

Грей присви очи.

Сейчан също се вгледа.

— Прав е. Ще ида да проверя.

Преди някой да успее да възрази, тя вече се катереше. Някои от пластовете под корниза стърчаха и образуваха нещо като гигантски стъпала, образуващи груба стълба до пукнатината.

— И аз можех да го направя — недоволно промърмори Ковалски.

Сейчан стигна пукнатината и изчезна. Грей закрачи нервно напред-назад.

Мак се загледа нагоре.

— Ако тази долина наистина е била наводнена в миналото, водното ниво може и да е достигало до корниза. Вижте леката разлика в цвета на скалните пластове под него и онези отгоре. Те са по-белезникави. Дори долните пластове изглеждат по-гладки от горните. Все едно са били изгладени от вода.

Ковалски се опита да си представи кораб, който плава над главата му и спира при корниза.

„Може и да е прав“.

Сейчан се показа и спука всичките им мехури на надежда.

— Пак задънена улица.

Грей изруга под нос.

Сейчан им махна с ръка.

— Но мисля, че все пак е най-добре да дойдете да видите нещо.

— Какво си открила? — извика й Грей.

— Просто ела и виж. — Тя се обърна и отново изчезна в пукнатината.

Грей погледна групата.

Ковалски сви рамене.

— С удоволствие бих се махнал от това слънце.

Всички се закатериха по разбитите стъпала. Оказа се, че корнизът е по-широк, отколкото изглеждаше отдолу — около осемнайсет метра. Срутилите се камъни заемаха по-голямата част от него. Точно над тях голяма част от ръба на отвесната скала липсваше.

Грей ги поведе към края на купчината. „Цепката“ на Ковалски се оказа всъщност отвор между срутилите се камъни и варовиковата стена. Една канара беше паднала преди векове върху купчината и се беше заклещила, запазвайки тесния проход отворен.

Грей тръгна пръв, следван от Ковалски, който се наведе под канарата със затаен дъх. След като мина покрай нея, той пристъпи в голямата кухина от другата страна. Тя беше широка колкото корниза и два пъти по-дълбока. Сейчан вече беше запалила фенерчето си и бе насочила лъча му към засводения таван и извитите тъмнокафяви стени.

Останалите се струпаха зад Ковалски.

Отец Бейли погледна намръщено падналата канара.

— Все едно минаваш под Дамоклев меч.

Мак се ухили.

— Подобни срутвания се срещат често. Могат да са опасни, но ми се струва, че това конкретно срутване се е случило преди векове, така че канарата едва ли ще падне в скоро време.

— Какво искаше да видим? — попита Грей, явно ядосан, че отново са ударили на камък.

— Ето тук — отвърна Сейчан.

Тя спря в края на пещерата. Отляво имаше редица глинени съдове, високи до кръста и с малки прашни капаци отгоре.

— Там има още — каза Сейчан и насочи лъча към отсрещната стена, където също бяха наредени подобни съдове.

Мак приближи и на лицето му се появи гримаса.

— Приличат на по-малки версии на онова, което видях в трюма на кораба в Гренландия.

— Това са амфори — каза Бейли. — Гърците и римляните са ги използвали за съхраняване на неща като вино и зехтин.

— Или на нещо много по-лошо — каза Мак.

Свещеникът се обърна към Ковалски.

— Не спомена ли, че капитан Хунайн ги е нарекъл в дневника си „гърнетата на Пандора“?

— Така ми каза Елена.

Бейли се обърна към останалите.

— Според мита Пандора не е била истинска жена, а създадена изкуствено от бог Хефест.

— Като бронзовите му робини — каза Ковалски, припомняйки си историята на Елена за механичните жени, които прислужвали на Хефест в ковачницата му.

— Всеки олимпийски бог сложил проклятие в едно гърне — каза Бейли.

— И после дали гърнето на Пандора да го отнесе на хората. Нещо като троянски кон, пълен със смърт, болести и нещастия.

— Определено отговаря на описанието на онова, което видях в трюма на кораба — каза Мак.

Мария се намръщи.

— Но нали го наричат кутията на Пандора, а не гърнето.

— Не, това е дошло от погрешен превод от гръцки — обясни Бейли. — Оригиналната гръцка дума е питос, което е голям съд хранилище. През шестнайсети век обаче думата била променена на пиксис, което означава „кутия“, и грешката така и не била поправена.

— Кутия или гърне, все тая — каза Ковалски. — Струва ми се, че сме на правилното място, или поне близо до него.

— Може би — рече Грей. — Но няма как да разберем, без да проверим какво има в тези гърнета.

— Нима искаш да отворим едно от тези проклети неща? — ужаси се Мак.

Грей пристъпи напред.

— Това е единственият начин да разберем със сигурност.

Мак се опита да му препречи пътя.

— Недей…

Грей го заобиколи и изрита с пета едно от гърнетата. Въпреки силата на удара гърнето само се разклати и на повърхността му се появи тънка пукнатина.

— Може би е по-добре да послушаш Мак — рече Бейли.

Грей не им обърна внимание и опита отново, като се целеше в пукнатината. Гърнето най-сетне се разцепи на две. От него се разтече черно масло. Всички отскочиха назад, сякаш бяха попаднали на змийско гнездо.

Пещерата се изпълни със силна миризма на петрол.

— Същото нещо изтече от гърнетата в Гренландия — посочи Мак.

— Но тук е само то — каза Сейчан, която беше единствената, приближила се до гърнето.

Ковалски я последва.

— Права е. Няма бронзови раци и зелена лепкава гадост.

Всички се обърнаха към гърнетата от другата страна. Спогледаха се и заедно тръгнаха към тях.

С изключение на отец Бейли, който спря да огледа един шейсетсантиметров камък в средата на пещерата. Прокара пръсти по вдлъбнатината в горната му част и промълви:

— Това е олтар за жертвоприношения.

Ковалски побърза да мине покрай камъка.

Никой не проговори, докато вървяха към другата редица гърнета. Гайгеровият брояч на Мак изведнъж зацъка. Цъкането се засили, когато приближиха гърнетата.

Ковалски хвана ръката на Грей.

— Може би е по-добре да не чупим и тези.

17:24

„Касоразбивачеството е въпрос на деликатност“.

Сейчан прокара нагорещения връх на ножа си по края на капака. Топлината размекна и стопи восъчния печат. Тя махна част от него, после поднесе ножа към Мария.

Тя щракна запалката.

Сейчан задържа върха над пламъка, за да го нагрее отново.

— Мъже — рече Мария. — Все гледат да строшат нещо. Надявам се да възпиташ Джак да проявява малко повече здрав разум.

— Ще се постарая — отвърна Сейчан, като се надяваше наистина да стане така. — Макар че половината му ДНК е на Грей, така че нищо не се знае.

После отново се зае с печата.

Зад нея, отегчени от пипкавата работа или твърде нервни, за да бездействат, мъжете бяха отишли при отец Бейли и камъка.

— Какво мислиш? — попита Грей и се отпусна на коляно.

— Помислих си, че е някакъв олтар или място за ритуални жертвоприношения — отвърна свещеникът. — Но сега се питам…

— Какво?

Сейчан стопи един по-дебел пласт восък и капакът се размърда.

— Готово — обяви тя, поглеждайки назад към мъжете.

Грей отиде при нея, увличайки след себе си останалите. Обърна се към Мак.

— Какво мислиш?

Климатологът погледна гайгеровия брояч.

— Показанията остават същите. Дозата радиация е в рамките на допустимото, но не е разумно да се застояваме прекалено дълго тук.

Грей кимна на Сейчан.

— Заслугата е твоя.

Тя хвана капака с двете си ръце, разклати го и го завъртя, за да разчупи останалия восък — след което го вдигна.

Стоящите зад нея ахнаха. Цъкането на гайгеровия брояч стана по-бързо.

Всички се отдръпнаха от блестящото зелено масло, изпълващо гърнето. То излъчваше слабо, противно сияние. Сейчан приклекна, готова да действа, ако от отровната супа изпълзи или изскочи нещо ужасно. След няколко секунди стана ясно, че нищо няма да се появи.

— Мисля, че е само течността — каза Грей. — Също като гърнетата от другата страна.

Бейли пристъпи напред.

— В дневника си капитан Хунайн пише, че при първото си пътуване до Тартар успели да стигнат само до прага на града поради недостиг на продоволствия. Но при входа той взел съдове с нещо, което нарича Маслото на Медея, и се върнал у дома с тях.

„Хм-м…“

Сейчан се отдели от останалите.

— Не мисля, че е добре да оставяме съда отворен прекалено дълго — предупреди Бейли. — Хунайн неслучайно е нарекъл веществото Маслото на Медея. Според митовете маслото на магьосницата съдържало тайната на неугасимия огън, дарен й от титана Прометей, който я научил как да го съхранява в херметически затворени златни ковчежета.

— Нещо като тези гърнета — каза Грей.

— Едно от които вече не е херметически затворено — напомни им Мак.

— Твърди се, че нейното масло, подобно на легендарния гръцки огън, се подпалвало от вода и пламъците му не можели да бъдат угасени от нея — продължи Бейли и посочи амфорите. — Тук е достатъчно сухо, но се боя, че ако остане открито твърде дълго… при толкова много съдове…

— Бум — довърши Ковалски.

— Може и да е прав — рече Мак. — В Гренландия раците се запалиха доста бързо, но въздухът беше влажен и пълен с ледени кристали.

— В такъв случай засега да затворим гърнето — предложи Грей. — Поне да ограничим излагането му на влага.

— Не — каза Сейчан. — Още не.

Тя отиде в дъното на пещерата и прокара длани по извитата тъмнокафява стена. Повърхността беше груба, но прекалено равномерна. Бяха пропуснали да го забележат, тъй като вниманието им беше грабнато от загадъчните гърнета и олтара.

Тя вдигна ножа си и почука с дръжката му стената.

Звън като на гонг обяви откритието й.

Тя се обърна към останалите.

— Това не е скална пещера, а бронзова зала, потъмняла от годините. — Сейчан посочи с ножа си към гърнетата. — Ако това е мястото, от което Хунайн е откраднал вълшебното си масло, значи тук трябва да е входът към Тартар.

Останалите забързаха към нея и прокараха длани по потъмнелите стени, потвърждавайки откритието й.

— Тя е права — каза Грей и почука по стената. Другите направиха същото, потвърждавайки подозрението му. — И не се отнася само за задната стена. Цялата пещера е от бронз. Бронзов мехур.

Ковалски зададе най-належащия въпрос.

— Достатъчно сме чукали по стените. Как ще влезем?

Отец Бейли се върна при олтара.

— Аз… мисля, че знам. — Той се обърна към групата. — Това е изпитание.

17:30

„И очевидно с ограничено време“.

Грей се загледа в отворения съд. След разчупването на печата светещото масло можеше да се възпламени по всяко време. Той се обърна към Бейли.

— Какво мислиш?

Свещеникът се отпусна на коляно до олтара и прокара длан по вдлъбнатината в центъра.

— Това е камък, но мисля, че плиткият басейн е от бронз.

— Но какво общо има това с отварянето на портал? — попита Сейчан.

— Херон Александрийски — твърдо рече Бейли.

Никой не го разбра.

— Той е бил блестящ инженер от първи век. Създал всякакви устройства, сред които първия автомат за продаване, работещ с пускане на монета. Както и задвижван от въздух орган. Изписал е томове по темата и се обзалагам, че братята Бану Муса, които били колекционери на антично знание и се интересували особено много от механичните изобретения, са ги чели векове по-късно. Дори Да Винчи споменава за него.

— Какво общо има това с нашата ситуация — попита Грей и отново погледна светещото гърне.

„И отговаряй по-бързо“.

— Херон измислил начин да отваря вратите на храма с помощта на примитивна версия на парен двигател. Жрецът говорел на тълпата от стъпалата пред затворения храм, после се палел огън. След като се разгарял силно, той загрявал резервоар с вода, скрит отдолу. Образувалата се пара задвижвала бутала, колела и въжета и вратите на храма се отваряли, сякаш го правели сами.

— Иначе казано, фокус — обобщи Ковалски.

Бейли посочи вдлъбнатината, после задната стена.

— Като тук.

— Откъде сте сигурен? — попита Мария.

— Според Омир дворецът на феаките бил построен от бронз и портите на града, когато се отваряли, „сияели като огнено злато“.

Грей започна да схваща.

— Ако на олтара се запали огън с онова гориво… — Той посочи гърнето, съдържащо тайната на неугасимия златен огън. — Тогава бронзът ще засияе, сякаш е злато.

Бейли кимна.

— Точно затова си мисля, че това е изпитание. Феаките са ни дали инструментите и горивото. От нас зависи да покажем, че разбираме свойствата на веществото в тези съдове, преди да ни бъде позволено да влезем вътре.

— Какво трябва да направим? — попита Ковалски. — Просто да излеем от онова масло на Медея във вдлъбнатината и да добавим вода ли?

— Мисля, че да — отвърна Бейли.

Грей поклати глава.

— Не, това е само едната страна на монетата. — Той посочи счупеното гърне от другата страна и черната течност около него. — Онова е другата. Защо иначе и онези гърнета ще са тук?

— Може и да си прав — съгласи се Бейли. — Но какво е онова вещество?

Отговорът дойде от неочакван източник.

— Елена имаше идея — каза Ковалски. — Нарече го „фармакопея на кръвта на Прометей“.

„Не може да е това“.

И не беше.

— Да не искаш да кажеш „фармака на кръвта на Прометей“? — попита Бейли.

Ковалски сви рамене.

— Може и това да е.

Свещеникът се обърна към групата.

— В същата история за Медея, която научила формулата за огненото масло от Прометей, тя научила и фармака, рецептата за черна отвара, наречена кръвта на Прометей. Тя се получавала от мъзгата на растението, което поникнало от пролятата кръв на титана. Медея я дала на Язон, за да го предпази от огньовете на бронзовия колхидски бик.

— Нещо като огнеупорен лубрикант — каза Мак. — В Гренландия черното масло наистина угаси пламъците, задвижващи онези създания. И мисля, че маслото в гърнетата е служело като някакъв изолиращ материал, който е държал създанията в инертна форма, докато не бъдат освободени и изложени на влажен въздух.

Сейчан се намръщи.

— Но какво общо има всичко това с отварянето на портата?

Грей се върна при олтара и погледна двете групи гърнета. „Медея е създала огъня и средството за угасяването му. — Той присви очи към Мак. — Не, не просто за угасяването му, но и за запазване и изолиране на зеленото масло“.

Той се обърна към Бейли.

— Предполагам, че размерите на басейна в олтара не са произволни. Ако зад всичко това се крие някаква сложна механика, бронзовата купа вероятно трябва да се нагрее до подходящите градуси.

— Предполагам, че да.

— Мисля, че трябва да добавим правилното количество гориво, най-вероятно да напълним басейна до ръба.

— Като мензура — обади се Ковалски.

— Но как ще пренесем маслото от гърнето до купата? — попита Грей. — Наоколо няма никакви черпаци или кофи.

— На ръка — отвърна Бейли и рязко се изправи. — Точно затова са гърнетата с Кръвта на Прометей. Ако потопим ръцете си в нея, тя ще изолира влагата на дланите ни и няма да подпали зеленото масло.

Можем да напълним басейна на шепи.

Свещеникът се огледа, явно очаквайки някой да се пише доброволец и да изпробва теорията му.

Ковалски изстена.

— Аз ще го направя. Нали съм експертът по взривове на „Сигма“. Но ако ръцете ми гръмнат, ти ще си виновен, падре.

Ковалски отиде при счупеното гърне. В едно голямо парче все още имаше черно масло. Той потопи ръцете си до китките и се омаза старателно, след което забърза към светещото гърне.

— Внимавай — каза Мария.

— Няма какво да се внимава — отвърна Ковалски. — Нека просто да се надяваме, че черното нещо предпазва и от радиация.

— Може и да го прави — прошепна Бейли. — Твърди се, че глътка от Кръвта на Прометей преди битка предпазвала срещу всякакви поражения, дори от стрели и копия. При Язон е подействало.

Ковалски го изгледа намръщено.

— Да ти приличам на някакъв митичен супергерой?

Все пак пое дълбоко дъх и потопи ръцете си в светещото зелено масло. Извърна лице, сякаш очакваше всеки момент да избухнат пламъци. Нищо не се случи. Ковалски издиша и загреба с шепи. Вдигна ръце и изчака течността да престане да капе.

— И сега какво? — попита той.

— Внимателно го пренеси до басейна — каза Бейли.

Всички затаиха дъх, докато Ковалски носеше светещата течност към бронзовата купа. Той се наведе, за да я излее.

— Чакай! — обади се Грей. — Спри!

Наведеният Ковалски го изгледа.

— Какво? — изръмжа той.

Грей се завтече към счупеното гърне и загреба две шепи от черното масло, след което изтича обратно и поля с него басейна.

— Не знам дали все още е необходимо, но ако това място навремето е било по-влажно, вероятно Маслото на Медея е трябвало да бъде изолирано да не докосва евентуалната остатъчна влага по бронзовата купа.

— Добре — съгласи се Бейли. — По-добре да внимаваме, отколкото после да съжаляваме.

Грей отстъпи назад и Ковалски отново го изгледа свирепо.

— Вече мога ли да се отърва от това?

Грей махна на всички да се дръпнат назад.

— Действай.

С лек трепет Ковалски раздели длани и остави светещото масло да изтече в басейна. За миг всички замръзнаха.

След като не се случи нищо, Грей махна на Ковалски.

— Още веднъж.

Наложи се да направи няколко курса и Грей да му помага, но накрая купата беше напълнена до ръба със зеленото масло. Щом приключиха, Грей отнесе от черното масло при отвореното гърне и го изсипа върху зелената течност с надеждата, че така ще създаде преграда срещу влагата във въздуха, след което върна капака на мястото му.

Накрая махна на всички да се дръпнат и извади от раницата си бутилка вода.

— Готови?

Всички кимнаха, а Ковалски сви рамене.

Грей отстъпи три крачки и се обърна към олтара. Стисна бутилката и съдържанието й се понесе в дъга и се плисна в купата.

Ефектът бе моментален.

Целият басейн пламна с пушек и гръм. Спирален златен пламък се издигна до тавана и го облиза. Огненият фонтан се задържа няколко секунди. Всички прикриха лица от ослепителната светлина и жегата.

След няколко секунди, които им се видяха най-малко минута, пламъците отслабнаха. Вече не достигаха тавана, но продължиха да танцуват високо над басейна.

Ковалски пристъпи крачка напред.

— Хубави фойерверки — каза той и махна в посока отвъд пламъците. — Само че нищо…

Прозвуча силен гонг, от който всички приклекнаха.

Задната стена се разцепи в средата. С приглушено стържене на зъбни колела двете половини бавно се отвориха назад като крила на бронзова врата, приканвайки ги към мрака от другата страна.

— Успяхме — ахна Мария.

— Аха — рече Ковалски, който изобщо не изглеждаше доволен. — Току-що отворихме портата на Ада.

34

26 юни, 17:53

Висок Атлас, Мароко

Нехир гледаше през бинокъл клисурата под тях. Екипът й беше стигнал преди пет минути долината на река Сус. Не беше изгубила нито минута и веднага пое по руслото на притока, който монсеньор Роу беше посочил на картата като най-вероятния път към рубина от златната карта.

Докато летяха към планините, сърцето й затуптя още по-силно. Спомни си как беше държала малката Хури — моето ангелче, — преди да изтръгнат детето от обятията й. Току-що беше родила, още я болеше, тялото й беше плувнало в пот, но каква само радост беше изпитала, когато бяха сложили детето на гърдите й. Хури беше като горещ въглен, който я стопляше до сърцето й. Затвори очи и отново чу ангелския плач, когато й я отнеха — докато плачът не беше прекъснат от острието на ножа. Същият нож, който щеше завинаги да обезобрази и самата Нехир. Но не белегът й причиняваше най-силната болка.

Тя отвори очи с ледено обещание.

„Ще те прегърна отново, Хури… както и малкото си момче“.

— Виждам катер пред нас — докладва пилотът по личния й канал. — Спрял е край брега на реката.

Нехир се върна в настоящето.

„Възможно ли е да са те?“

Хеликоптерът се издигна още повече. През бинокъла Нехир виждаше добре малкия алуминиев катер с миниатюрната му кабина. Забеляза на кърмата някаква жена, която погледна нагоре, като си заслони очите с длан, след което отново продължи да се занимава с външния мотор. Наоколо не се виждаха други хора.

— Просто някаква местна — каза Нехир. — Продължавай напред.

Продължи да оглежда терена. Монсеньор Роу правеше същото от другата страна. Търсеха някакви следи от древно обитаване — разрушени стени, останки от кула, очертания на основи. Всичко, което би могло да загатне за древна цивилизация. Планът беше да прелетят по дължината на клисурата, след това да продължат с по-старателно претърсване пеша. Екипът разполагаше с данните от дълбочинен радар, който беше сканирал региона и бе открил потенциални места, които се оказаха много. Нехир се надяваше, че въздушният оглед ще намали площта за издирване.

Някаква суматоха откъсна вниманието й от клисурата.

Тя свали бинокъла и погледна покрай брат си към пилотската кабина. Вторият пилот се беше обърнал назад и възбудено махаше с ръка в посоката, от която бяха дошли. Развълнуваните му думи достигнаха до нея.

Сърцето й заби още по-силно.

— Намери място за кацане — нареди тя. Представи си малкия катер в реката. — Обади се на другите да се връщат и да кацнат южно от лодката.

Искаше врагът да се озове притиснат между двете групи.

Обърна се към Елена и изпита наслада от уплашената й физиономия.

„Скоро всичко ще приключи“.

17:55

От възбудения разговор между Нехир и пилотите Елена разбра, че нещо внезапно се е променило. Ревът на двигателите обаче заглушаваше думите. Все пак жестокият блясък в очите на Нехир, когато тя се обърна към нея, не вещаеше нищо добро.

Елена не беше единствената, която го забеляза.

Седящият срещу нея монсеньор Роу се обърна към Нехир.

— Какво има?

Погледът на Нехир не се откъсна от Елена.

— Току-що уловихме сигнал! — извика му тя. — Американците вече са тук.

„Сигнал?“

Роу се вцепени.

— Как? Къде са?

Нехир посочи назад в посоката, от която бяха дошли.

— Изглежда, че са открили нещо.

Елена се отпусна в седалката си с пресъхнала уста и впери поглед в Роу. Изглежда, монсеньорът не беше единственият предател.

В групата на Джо също имаше шпионин.

35

26 юни, 17:58

Висок Атлас, Мароко

Ковалски вдигна ципа си и се върна в пещерата, следван от Мак и отец Бейли.

„Така е много по-добре…“

— Готов съм — обяви той на останалите.

Мария поклати глава. Двете със Сейчан проверяваха снаряжението си и изпробваха фенерчетата.

— Защо мъжете все оповестяват на висок глас, че са се изпикали?

Ковалски възнегодува.

— Лодчицата на Марли нямаше тоалетна. Човек не може да стиска вечно.

Грейс стоеше при отворената порта, насочил лъча на фенера си към дълбините на Ада.

— Вижте това — извика им той.

Групата събра нещата си, взе фенерчетата и отиде при него.

Зад тях златните пламъци продължаваха да танцуват върху олтара, но лъчите на фенерите разкриха нова гледка от двете страни на отворената врата. Прекрачиха прага, за да разгледат по-добре. Две тромави бронзови фигури, два пъти по-големи от Ковалски, клечаха на масивните си бутове, подпрели се на лапи колкото подноси със сребърни коси вместо нокти. Високо горе главите им бяха приведени, с муцуни върху гърдите, сякаш спяха. Очите като черни диаманти обаче си оставаха отворени и се взираха в събралите се долу.

— „Златни и сребърни псета по две от страните стояха…“ — тихо промълви Бейли, сякаш се боеше да не събуди зверовете.

Ковалски позна думите. Елена беше цитирала този откъс от „Одисея“.

— Кучетата, които пазят портите на феаките.

— Трябва да са те — каза Бейли. Пламъците, които все още танцуваха върху олтара, се отразяваха в изпълнените му с благоговение очи. — Историята за тези кучета явно е стигнала до Гърция и е била предавана от поколение на поколение, докато накрая не е станала част от епоса на Омир.

— Което ме кара да се запитам какво ли друго от него може да е истина — развълнувано и в същото време разтревожено каза Грей.

— Има само един начин да разберем. — Ковалски насочи фенера си напред, където навлизащият в планината тунел завиваше. Проходът беше достатъчно голям да караш танк по него.

Преди да продължат, Грей погледна назад към бронзовата пещера.

— Някой трябва да остане тук. Ако огънят изгасне, вратите може да се затворят сами.

„И да ни затворят в ада? Я по-добре не“.

— Аз ще остана — предложи Сейчан.

Грей като че ли понечи да възрази. Дори огледа групата. Знаеше обаче истината не по-зле от Ковалски. Имаха нужда от някой, който да им пази гърба, човек, на когото имат доверие, особено ако адът се отприщи — което в случая можеше да се случи и дословно.

Накрая Грей кимна.

— Добре. Да вървим.

Тръгнаха по тъмния тунел.

Мария се изравни с Ковалски и пъхна ръка в неговата.

— Определено ме водиш на интересни места.

— Така ли?

Тя кимна напред.

— Този път до ада и обратно.

— Радвам се, че си развълнувана. — Той стисна леко ръката й. — Но аз лично с нетърпение чакам онова „обратно“.

18:04

От кърмата на катера си Чарли гледаше как един хеликоптер минава с рев над нея и продължава по дължината на клисурата. Беше уикенд и туристическите компании очевидно бяха заети да превозват хора от жегата на Агадир до прохладните езера и извори на намиращата се недалеч на север Райска долина.

Въпреки това усети, че нещо не е наред. Хеликоптерът приличаше досущ на онзи, който беше прелетял преди минута.

„Ако е същият, защо се връща толкова скоро?“

Да не би да имаха някаква извънредна ситуация на борда? Докато го гледаше как минава, чу промяна в рева на двигателите. Машината направи широк кръг и увисна във въздуха, сякаш се опитваше да кацне на някоя от ливадите надолу по течението.

„Ако са в беда, дали да не ида да видя дали се нуждаят от помощ?“

Погледна си часовника. Пътниците й бяха тръгнали преди много време. Нямаше представа кога възнамеряват да се върнат. Беше ги зърнала за момент да се катерят по отвесната скала и да изчезват в някаква пещера. Кой знае колко дълбоко бяха навлезли в нея?

Сигурно имаше време да стигне до хеликоптера, но се боеше, че може да не успее да се върне, за да вземе пътниците си.

А и по-важното беше, че имаше чувството, че нещо не е наред. Ако наистина имаше някакъв спешен случай, защо другият хеликоптер също не се връщаше.

„Не, нещо не е наред“.

Чарли тръгна към кабината да вземе бинокъл, за да огледа по-добре машината, когато кацне.

Аги изкряска към нея от малката си постелка, по която бяха разхвърляни костилки от маслини.

— Всичко е наред, mon cheri.

Взе окачения на една кука бинокъл. Преди да успее да се обърне обратно към кърмата, забеляза някакво движение сред дърветата.

Инстинктивно приклекна и вдигна бинокъла.

В далечината тъмни фигури се движеха потайно през кедровата гора към нея. С вдигнати автомати. Бяха поне десетина.

„Merde“ — изруга тя.

Какви бяха тези? Крадци? Главорези? Ловци на роби?

Замисли се трескаво, обзета от леден ужас. Трябваше да предупреди своите хора. Но как? Посегна към пистолета на кръста си. Изстрел във въздуха можеше да даде знак на пътниците й, но и щеше да издаде на врага, че е въоръжена.

„По-добре не“.

И без това те бяха много и с по-мощни оръжия.

Чарли свали кобура, огледа се и го пъхна под постелката на Аги. Той вече беше усетил, че нещо не е наред, и бе скочил на рамото й. Чарли се страхуваше за него — знаеше, че най-вероятно ще бъде застрелян на място. Отнесе го до отворения прозорец на кабината, от другата страна на въоръжените фигури.

Вдигна Аги и го бутна навън. Той се вкопчи в ръба и се опита да се върне при нея.

— Не — сгълча го тя и посочи. — Скрий се. В гората.

Малкото му лице се изкриви от страх.

„Какво ще правя?“

Изведнъж й хрумна идея. Беше отгледала Аги от новороден и го бе хранила с биберон. Той знаеше чудесно думата мляко. Чарли дори го беше научила сам да си взима бутилката, когато нямаше време тя да го храни.

Представи си жената на име Сейчан и безкрайния интерес, който беше проявил Аги към нея. Отстъпи назад, докосна едната си гърда и посочи към скалите.

— Намери мама. Тя има мляко за теб.

Думата предизвика желаната реакция. Страхът на лицето му се смени с надежда.

— Точно така. — Чарли леко го освободи от прозореца и го побутна към брега. — Иди за мляко.

Той погледна колебливо първо нея, после към скалите, разкъсван от страха да я остави и обещанието за топло мляко, което винаги означаваше безопасност и обич.

— Хайде, върви.

Аги тихичко изписка, скочи от лодката и моментално изчезна в гората. Чарли знаеше, че макаките имат много остро обоняние, и се надяваше, че Аги ще използва своето, за да стигне до останалите.

Тя се загледа в гората. Вече чуваше стъпки от другата страна на лодката.

„Бягай, лъвчето ми, бягай“.

18:09

Сейчан обикаляше бавно горящия олтар. Беше гледала как другите изчезват в големия тунел и светлините на фенерите им угасват след завоя.

„Колко време ще се бавят?“

Всеки път, когато минаваше покрай тунела, напрягаше слух за някакъв намек за проблем. За стрелба, викове, експлозии. Но единственото, което чуваше, беше ревът на пламъците зад нея. Той отекваше в затвореното пространство като някакъв затворен звяр. Поне силата му намаляваше. Пламъците вече не бяха толкова високи — достигаха до раменете й, а маслото в бронзовия басейн бавно намаляваше.

Сейчан направи още една обиколка.

Когато стигна купчината камъни, някакъв шум привлече вниманието й към входа на пещерата. Отвън се чуваше трескаво драскане на нокти. Сейчан си спомни описанието на Мак на бронзовите раци.

Приклекна, вдигнала пистолета си.

Иззад камъните изскочи дребна фигура. Появи се внезапно, отскочи от стената и се хвърли към нея. Сейчан свали пистолета, когато малкият кафяв макак изтича и скочи. Успя да улови Аги в обятията си.

Маймунката беше задъхана, огромните й кръгли очи се стрелкаха към слънчевата светлина навън.

— Какво правиш тук? — прошепна тя.

Една космата ръка се уви около гърлото й. Аги се покатери нагоре, вкопчен в рамото й. Несъмнено се нуждаеше от утеха. Сейчан го отнесе при изхода и предпазливо погледна навън. Знаеше, че Аги не е дошъл тук по своя воля.

От високата си позиция можеше да види катера — само че сега Чарли си имаше компания. Група хора в черно бойно облекло бяха завладели лодката. Други приближаваха през гората от юг.

„Двайсет до трийсет“.

Ясно беше, че не са местни крадци или разбойници.

„Намерили са ни“.

Нямаше време да се чуди как. Имаше по-важна задача, особено след като видя как някой на кърмата на катера посочва към нея. Онези на палубата скочиха и тръгнаха през гората към нея.

Сейчан отстъпи в бронзовата пещера. Нямаше начин да успее да задържи толкова много противници с един-единствен пистолет и няколко ножа за мятане, въпреки че високата й позиция й даваше известно предимство. Противниците имаха автомати, а вероятно и гранати. Бързо щяха да й видят сметката. За да предпази останалите, тя имаше само една възможност.

Погледна към отворените врати.

„Трябва да ги затворя“.

Надяваше се, че Грей е прав, че огънят държи вратите отворени. Прибра пистолета в кобура и като поддържаше Аги на рамото си, отиде при строшените парчета керамика. Вдигна най-голямото, в което още имаше останало черно масло. Беше тежко, адски тежко, но притокът на адреналин й даваше допълнително сили.

Замъкна с две ръце парчето до олтара и изсипа черното масло в басейна. То се плисна върху пламъците и бързо ги задуши. В пещерата настъпи мрак.

— Хайде, мъник.

Сейчан се втурна към бронзовите врати и се хвърли през тях. Спря между двете огромни кучета пазачи и се обърна. Зачака вратите да се затворят, но те си оставаха упорито отворени.

„Да не би Грей да греши?“

Стисна зъби, мъчейки се да прецени дали да се затича след другите, или да остане тук и да пази входа. Бързо взе решение.

„По-добре да остана“.

Знаеше, че една престрелка тук ще предупреди Грей за опасността. Нямаше нужда да тича навътре по тунела. Но не това беше реалната причина да остане.

„Грей не греши“.

Впери поглед към тъмната пещера, осветявана единствено от слънчевите лъчи, проникващи през тесния отвор. Бронзовият басейн в каменния олтар светеше в глухо оранжево. Беше все още нагорещен — може би достатъчно, за да държи вратите отворени.

Сейчан разбираше истината.

„Трябва да удържа, докато онова нещо не изстине“.

Едва тогава вратите щяха да се затворят.

Пристъпи до стената и извади пистолета си.

„Мога ли да издържа толкова?“

Аги тихо изписка в ухото й, сякаш искаше да я поправи.

Правилно.

„Можем ли да издържим толкова?“

36

26 юни, 18:10

Висок Атлас, Мароко

Грей стоеше на тъмния праг на Ада.

Големият тунел свършваше с широка тераса, гледаща към колосална зала. Пространството беше приблизително овално, широко около четиристотин метра и може би два пъти по-дълго. Трудно беше да определи точно размерите му. Дори лъчите на фенерите им едва осветяваха отсрещната стена.

— Изумително — прошепна Мария.

Ковалски изсумтя в знак на съгласие.

Групата освети около себе си.

Пещерата приличаше на естествена, но много отдавна варовиковите й повърхности явно бяха полирани до съвършена гладкост. А след това върху това празно платно някой беше изсякъл непрекъснат барелеф. Стените бяха покрити с кедрова гора; по клоните скачаха маймуни, а между дърветата се спотайваха по-едри зверове, различими предимно по подобните им на дискове очи. Върху тавана бяха изобразени облаци и летящи соколи и морски птици. Имаше дори тъмно слънце, представено от вграден във варовика бронзов диск.

Но това художествено великолепие беше само частица от чудесата долу.

Застанала при каменния парапет, групата имаше отличен изглед към града, простиращ се долу. Той се спускаше на големи стъпала под терасата и по тях имаше стотици къщи. Повечето бяха едноетажни, както правоъгълни, така и кръгли. Други бяха струпани накриво, подобно на наредени от дете кубчета. Но много повече се издигаха във високи изваяни кули с издадени навън покриви.

Грей разпозна формата на тези постройки. Беше ги виждал и преди. Загледа се към една наблизо и освети с фенера си тъмните й стени.

— Това са почти точни копия на нурагите от Сардиния. Кулите, които гърците са наричали дайдалеи.

„Подкрепя ли това идеята, че Дедал е дошъл от това място и е споделил познанията си с останалия древен свят?“

— Но тези не са изградени от наредени камъни — рече Мак. — Виж колко гладки са стените им. И тези тъмни повърхности не са гипс. Дори керемидите изглеждат направени от същия материал. От потъмнял метал.

Грей кимна. Вече беше забелязал еднообразния тон на града — тъмнокафяв, почти черен, създаващ впечатлението, че през това място е минал адски пожар, изгорил всяка повърхност и покрил всичко с пепел.

Съмняваше се обаче, че за постройките тук се е използвало дърво.

— Всичко е от бронз — каза той.

Ковалски махна към тунела.

— Като там.

Мак се обърна към Грей. Широко отворените му очи отразяваха светлината на фенерите.

— Цял град от бронз — изумено прошепна той.

— Или покрит с бронзови листа — каза Грей, връщайки групата в реалността. — При това тази част, която можем да видим.

По стените на терасите се виждаха черните отвори на тунели, които показваха, че това място вероятно е само центърът на по-голям подземен лабиринт, може би достоен за Дедал. Пет от най-големите на горното ниво бяха затворени с бронзови порти и се намираха на еднакво разстояние един от друг. От портите се спускаха широки стълбища, водещи към тъмен каменен басейн в центъра на града. От двете страни на стълбищата се издигаха стотици бронзови статуи, които сякаш стояха на стража.

Беше ясно какво охраняват.

Грей насочи фенера си напред, към най-голямата постройка на града. Бронзовите й стени се издигаха в полукръг от отсрещната стена; покрай нея имаше грациозни спираловидни кули, които се издигаха на половината разстояние до тавана. Портите в центъра блестяха, а не бяха потъмнели.

„Злато“.

Мак забеляза накъде е насочен фенерът на Грей.

— Предполагам, че онова там е дворецът.

— Откъде изобщо да започнем да проучваме това място? — зачуди се Мария.

— Ако питате мен, най-добре да се махаме — предложи Ковалски. — Отворихме вратите на Ада. Намерихме това място. Най-добре да дадем задна и да съобщим на Пейнтър какво сме открили.

Грей сериозно обмисляше тази възможност. Знаеше, че само са докоснали истинските загадки, скрити тук, и че може би ще е най-добре да оставят проучването на това място на специалистите.

Отец Бейли също подкрепи този план.

— Може би е най-добре да се вслушаме в господин Ковалски — каза свещеникът.

Бейли се беше отдалечил от останалите до една широка рампа, която водеше надолу към най-високата тераса на града. Свещеникът обаче беше обърнал гръб на тъмния метрополис и осветяваше стената в началото на рампата. Във варовика имаше грубо издраскани редове, подобни на някакви древни графити.

— На арабски е — каза Бейли и се обърна. — Съобщение, оставено от онези, които са избягали оттук.

— Хунайн и хората му. — Грей отиде при свещеника. — Можете ли да го прочетете?

— Горе-долу. Изучавал съм арабски, но този надпис е на повече от хиляда години.

Мария се присъедини към тях.

— И какво пише?

Бейли освети редовете, сякаш ги следеше с пръст.

— „Тук спи Тартар. Върви тихо, стъпвай внимателно. Не събуждай онова, което трябва да спи вечно. Не се мотай, скъпи пътнико. Проклятията, морът оставен от Пандора, е във въздуха. Той е докарал до лудост онези, които са живели някога тук, и ги е превърнал от мирни благодетели в безумни завоеватели“.

Грей се запита дали Хунайн е имал предвид някакъв вид лъчева болест. Затова ли добронамерените феаки като Дедал и Медея, които са били готови да споделят познанията си и са помогнали на Одисей по пътя му към дома, са се превърнали в унищожители на цивилизации, в морски народ, оставил диря от руини и след това изчезнал?

Бейли продължи да превежда:

— „Защото се осмелили да се забъркат с даровете на Прометей, на хората на Тартар се родили чудовищни деца. Накрая те избягали, като оставили своите зли и ужасни проклятия зад портите от бронз и никога вече не споменали това място, оставяйки ужасния Тартар да се превърне в мит и легенда“.

Грей погледна назад към града. За да научи всичко това, Хунайн явно беше прекарал доста време в претърсване на това място и в четене на древни текстове за историята на града.

Преводът на Бейли потвърди предположението му.

— „Вслушай се в урока от моето безразсъдно проникване тук. Ние се осмелихме да събудим Тартар, да раздвижим огнените му пазители, заради което пострадахме много. Едва успях да спася последните от нас, като принудих града да потъне отново в тъмната си дрямка. Ако си решил да следваш трагичните ми стъпки, потърси същото отвъд двореца, където огньовете на Хадес горят и титаните се извисяват. Но Харон ще поиска своята цена“.

Бейли спря и обясни:

— Харон е лодкарят, който е прекарвал душите на умрелите през река Стикс до Царството на Хадес.

— А каква е цената, за която се говореше? — попита Ковалски.

— Явно по-голяма от обичайната монета, за която се говори в митовете. — Бейли се обърна към стената и продължи да превежда: — „Най-храбрият от всички, който е готов да даде живота си за брата си, трябва да прекоси отровното езеро. Така накарахме Тартар да заспи. Аллах да лагослови Абд ал-Кадир за саможертвата му. В негова памет използвах знанията на братята ми — ние, които се наричаме Бану Муса, — за да измисля последно средство. Така че знай, скъпи пътнико, че ако събудиш Тартар, ще е за последен път. Предупреден си“.

— Накрая се е подписал като Хунайн ибн Муса ибн Шакир. — Бейли въздъхна и отстъпи крачка назад. — Капитанът явно си е тръгнал оттук с последния си кораб, пълен с доказателства за откритието си и може би с желанието да предупреди света.

— А после буря е отнесла кораба от курса му — каза Грей. — И това му е дало време да премисли дали си заслужава да донася смъртоносния си товар на света.

— Може също да е решил, че бурята е знак от Аллах — рече Бейли. — Сигурно се е запитал дали Божията ръка не го е наказала, като го е отклонила от пътя му също като Одисей, за да предпази света.

Мак посочи стената.

— А какво означават последните му думи?

Грей погледна надписа.

— Изглежда, че Хунайн е задействал някакъв предпазен механизъм в системите на града. Не само за да го изключи, но и да го унищожи напълно, ако някой се осмели отново да влезе тук.

Ковалски посочи назад към тунела.

— Тогава по-добре да не го правим.

Грей укроти изгарящото го любопитство и кимна.

— Най-добре да се връщаме.

Ковалски въздъхна с облекчение и изгледа намръщено тъмния град.

— Само дано не сме закъснели.

37

26 юни, 18:15

Висок Атлас, Мароко

Елена се оказа затворена в поредната лодка.

Стоеше в малката кабина на някакъв алуминиев катер на брега на плитка река. Делеше помещението с друга пленница, капитанът на катера — млада жена с гащеризон и каубойска шапка. Непознатата беше скръстила ръцете си на гърдите и гледаше намръщено.

Двете бяха охранявани от Кадир, който стоеше отвън на кърмата. Пазачът им носеше черна броня от кевлар, каска и голям автомат, под чиято цев беше монтиран гранатомет. Освен това на гърба си имаше мачете.

Други двама войници на Муса — Син и Дъщеря — стояха при носа на катера, въоръжени с автомати. Те предимно наблюдаваха отвесната скала наблизо и вероятно бяха разочаровани, че няма да участват в предстоящия щурм.

Елена погледна през предния прозорец на кабината. Нехир водеше двайсет или повече войници към скалата — целия си батальон с изключение на тримата, оставени да пазят пленниците.

И един друг.

Монсеньор Роу стоеше на прага на кабината. В едната си ръка държеше ключовете на лодката. Другата пленница, която се казваше Чарли Изем, не сваляше поглед от тях. Роу не обръщаше внимание на капитана, а гледаше към отвесната скала. Вероятно и той беше раздразнен, че са го оставили тук да чака какво ще открият.

Елена го изгледа кръвнишки.

— Откъде разбрахте, че другите са тук? Кой ви съобщи?

Роу въздъхна и я погледна.

— Всъщност нямаше да сме тук, ако не бяхте вие, доктор Каргил.

— Аз ли?

— Вие помогнахте на Джоузеф Ковалски да избяга.

— Не разбирам какво…?

— Докато обработваха раната от изгарянето на бедрото му, медиците тайно му имплантираха проследяващо устройство. — Роу предпазливо докосна превръзката под тънката си риза. — Повярвайте, покрай силната болка изобщо не е забелязал вкарването на импланта. Сигурно си е помислил, че му слагат антибиотици или обезболяващо.

Елена си представи превръзката на крака на Джо. Беше се смятала за хитра, че се е сетила да скрие бронзовите игли в нея. Но очевидно не бе единствената, решила да използва раната му за своите тайни цели.

— Изгубихме господин Ковалски, когато той се озова във водата и блокира предаването на импланта. След това успя да избяга извън обхвата му. Така че временно го изгубихме. — Роу отново погледна към скалите. — Допреди малко.

Елена се облегна на стената на кабината.

„Ако Джо не беше избягал…“

Марли наруши настъпилата тишина.

— Вие сте свещеник, поп — рече тя. — Защо помагате на тези batards?

Роу се намръщи и я измери с поглед, сякаш се мъчеше да реши дали си заслужава да й отговори.

— Аз не съм просто свещеник, както казвате. Аз съм от Църквата на Тома. Ние се придържаме към принципа Търсете и ще намерите, което означава, че отказваме да седим и да бездействаме. Вместо това нашите членове активно търсят пътя, който Бог е избрал за нас. Точно това направих и аз.

— За да доведете края на света — каза Елена.

— За да положим огнените основи за завръщането на Христос — поправи я Роу. — Виждал съм зверствата, извършвани от хората. Едни към други. Към планетата. От десетилетия като археолог, историк и префект на най-секретната библиотека на Църквата аз наблюдавах и записвах упадъка на човечеството. Гледах как положението се влошава. Краят е близо. Не го ли усещате? Лудостта, жестокостта. И аз отказвам да седя и да чакам, без да предприема каквото и да било. Възнамерявам да живея достатъчно дълго, за да видя завръщането на Христос, когато светът ще бъде пречистен от несъвършенствата и покварата.

Марли скръсти ръце на гърдите си.

— Аха, oui, значи сте нетърпелив. Това искате да кажете.

Елена трябваше да сложи длан на устата си, за да не се разсмее. С огромно задоволство видя ужасената физиономия на монсеньора, която бързо премина в гняв. Роу се принуди да изсумти и да се извърне.

— Изглежда по-добре да се борим за човечеството, отколкото да лежим и да чакаме Бог да ни спаси — промърмори под нос Марли и погледна Елена. — N’est-ce pas?

Елена кимна. „Определено“.

Но други не споделяха това мнение.

Елена се обърна към скалата. По нея вече се катереха дребни черни фигури. Тя се замоли Джо и приятелите му да намерят къде да се скрият, та дори това да означаваше да навлязат зад вратите на Ада.

Защото едно беше сигурно.

„Времето им изтича“.

18:18

Сейчан беше приклекнала до едната бронзова врата, недалеч от лапата на гигантското куче. Басейнът на олтара в пещерата беше помръкнал до тъмночервено. Вратите на Тартар обаче не помръдваха. По-рано тя се беше опитала да ги затвори, но те като че ли бяха застопорени от някакъв скрит механизъм.

Чу стърженето на подметки по камък и разбра, че ще се наложи да даде последен отпор тук. Ако не друго, щеше да спечели на останалите колкото се може повече време да намерят някакво убежище.

„И поне не съм сама“.

Силни тънки ръце стискаха гърлото й. Аги беше кацнал на рамото й, усетил опасността или най-малко напрежението на Сейчан. Сърцето й биеше лудо, по кожата й бяха избили мънички капчици пот. Преди малко се беше опитала да накара маймуната да избяга в тунела, но Аги все се връщаше при нея.

„Така да бъде“.

Очите й бяха свикнали с полумрака и слънчевата светлина, която проникваше между камъните на входа, беше ослепително ярка. Сейчан забеляза някаква сянка да преминава през това сияние, насочвайки се към по-широката цепнатина.

После още една.

„Започва се“.

Вдигна пистолета по-високо, като опря рамо на бронзовата врата, за да може да се прицелва по-добре. Изведнъж усети през тялото й да минава някакво трептене, предавано от вратата. Пистолетът заигра в ръката й.

Сейчан се изправи и се дръпна назад.

Двете врати се раздвижиха със стон на предавки.

„Най-сетне…“

Тя отстъпи, но бързо забеляза, че вратите се затварят прекалено бавно. Другите скоро щяха да влязат в пещерата и да минат през тях, ако изоставеше поста си. Затова Сейчан остана на мястото си и отново вдигна пистолета. И веднага щом промъкващите се сенки стигнаха цепнатината при купчината канари, стреля.

Един-единствен куршум.

Но не към входа.

Сейчан улучи едно от гърнетата с Маслото на Медея. Силният гърмеж накара натрапниците да се дръпнат от входа на пещерата. За съжаление куршумът не възпламени съдържанието на гърнето. Съдът просто се пръсна на парчета, разливайки слабо светещото масло по пода на пещерата.

„Значи е време за план Б“.

Аги се вкопчи още по-силно в нея, пречеше й да диша. Сейчан отстъпи още по-навътре в тунела, за да не бъде смазана от затварящите се врати, и с това изгуби от поглед входа на пещерата.

Някой стреля напосоки и куршумите рикошираха със звън от бронза. Сейчан приклекна и отвърна на огъня, като дръпна два пъти спусъка, колкото да държи противника в напрежение.

Остана да чака толкова, колкото можеше. Двете врати още бяха на десетина метра една от друга и се затваряха с вбесяваща мудност.

„Хайде…“

Две тъмни фигури изскочиха в полезрението й, като се мъчеха да стигнат до дъното на пещерата с намерението да я подложат на кръстосан огън и да не й дадат възможност да се скрие. Сейчан не си направи труда да стреля по тях. Вместо това грабна бутилката си вода, махна капачката със зъби и я метна като граната през вратите в пещерата. Тя падна, отскочи и се търкулна към светещата локва.

Сейчан се обърна, свали Аги на гърдите си и спринтира в тунела.

Светът зад нея експлодира в ярки златисти пламъци.

Вълна свръхнагорещен въздух я блъсна в гърба и я запрати напред през гушела. Докато летеше, Сейчан притисна още по-силно Аги и се извъртя настрани. Падна на рамо и се претърколи, като предпазваше маймунката с тялото си.

Когато най-сетне престана да се търкаля, скочи и се обърна назад.

Вратите бяха все още отворени, откроени от ревящия огън и черен пушек. Пред очите й обаче отворът между тях се стесняваше все повече и повече.

Но все пак прекалено бавно.

18:24

Нехир беше приклекнала на ръба на скалата, мъчейки се да поеме глътка въздух, който да не гори. Голяма канара се откърти от ръба и полетя надолу по скалата, като профуча на една стъпка от нея. Парченца камък ужилиха лицето й. Канарата се стовари върху другите камъни, които бяха издухани от входа на пещерата от силния взрив.

Четирима от хората й лежаха в подножието на скалата, премазани от камъните. Други трима бяха вътре в пещерата по време на експлозията и със сигурност не бяха оцелели.

Нехир погледна нагоре.

Пламъците вече започваха да намаляват.

Гневът, по-горещ от огъня горе, я накара да се задейства. Тя стигна до корниза и надникна в пещерата. Горещият въздух опари очите й. Все едно я лъхна дъхът на дракон, вонящ на изгорено месо и масло.

Някакво движение в дъното на пещерата, осветено от горящите локви, привлече измъчения й поглед.

Две врати бавно се затваряха.

И се затвориха напълно.

Нехир се дръпна от жегата и опря буза в по-хладната скала. „На косъм“. Потисна желанието си да изкрещи и вдиша дълбоко и издиша четири пъти. Представи си онова, което й трябваше, натоварено на транспортния хеликоптер.

— Донесете гранатомета.

38

26 юни, 18:33

Висок Атлас, Мароко

Грей прегърна с облекчение Сейчан на тъмната тераса.

— Сигурна ли си, че си добре?

Тя кимна и нагласи маймунката на рамото си.

— И двамата сме добре.

Останалите се скупчиха около тях.

Всички бяха чули стрелбата. Още при първия изстрел Грей нареди на всички да останат на терасата и да извадят оръжията си. Самият той веднага затича обратно към вратите. Чуха се още изстрели, след което огромна огнена експлозия освети стените на тунела. В далечината Грей зърна тънка огнена линия, бележеща затварящите се врати към града. Докато тичаше към тях, вратите се затвориха и се възцари мрак.

Отчаянието се стовари като чук върху сърцето му и го накара да спре. Изведнъж светна фенер и освети дребна фигура, която се надигна от пода.

„Слава богу!“

На терасата той хвана Сейчан за ръката и се обърна към групата. По обратния път към града тя вече му беше обяснила какво беше станало и какво беше направила.

— И сега какво? — попита Мак, който държеше пистолета си с двете си ръце.

Останалите бяха въоръжени по същия начин, с изключение на Ковалски. Той беше метнал на рамо чувала с муниции, а в ръцете си държеше автоматична щурмова пушка АА-12. Големият пълнител побираше трийсет и два патрона, британски FRAG-12 за поразяване на жива сила и пробиване на брони.

Ковалски определено се чувстваше в свои води.

Грей посочи назад към тунела.

— Със затварянето на вратите Сейчан успя да ни спечели известно време. Не знаем обаче колко. Трябва да използваме това време, за да потърсим някакъв друг изход.

Бейли кимна.

— Феаките едва ли биха направили грешката да останат в капан, ако главните им порти бъдат разбити. Трябва да са имали и някакъв друг изход.

— Но къде? — попита Мария и обгърна с жест тъмния град. — Кой знае колко далече отиват тези тунели? Може да са дълги километри.

Грей поклати глава.

— Не. Ако има друг изход, трябва да е ето там. — Той посочи към извисяващия се дворец. — Владетелите би трябвало да имат таен начин за измъкване, който да е близо до тях.

Мак се намръщи, но се съгласи.

— Звучи логично. Хунайн не казва ли също, че там се намира и предпазната система на града?

— Отвъд двореца, където огньовете на Хадес горят и титаните се извисяват — цитира Бейли.

Единствено Ковалски изрази несъгласие.

— Стига бе, хора. Това наистина ли ви звучи като добра идея?

Грей го игнорира и подкани всички да слязат по рампата към най-горната тераса на града. От тази височина бронзовите постройки създаваха истински лабиринт от алеи и тесни лъкатушещи улички. Едно от основните стълбища на града обаче се спускаше през нивата и се намираше недалеч от долния край на рампата.

Грей подкара всички към него.

Посочи надолу по варовиковите стъпала към златните врати на двореца, намиращи се в средата на отсрещния склон.

— Надолу и после пак нагоре. Разстоянието е около четиристотин метра. Но трябва да се движим бързо.

— Ами ако не успеем да влезем в двореца? — попита Мак, който беше забелязал, че тунелът в началото на стълбището е затворен от бронзова врата. — Ами ако всички изходи са затворени като този?

— Ще мислим за това, когато му дойде времето — отвърна Грей. — Да тръгваме.

С фенер в ръка той поведе останалите надолу по стъпалата. Стълбището беше широко двайсетина метра, подобно на другите четири, които разделяха града на големи секции. Ако се съдеше по леките вдлъбнатини във варовика, феаките го бяха използвали векове наред и сандалите им бавно бяха оставили следите си върху камъка.

Грей се опита да си представи града изпълнен с живот. Деца, тичащи нагоре-надолу по стълбищата. Търговци, рекламиращи стоките си. Смеещи се моряци, завърнали се от дълго плаване и радостни, че са си най-сетне у дома.

Бейли обаче му напомни и една по-мрачна страна на града.

— Вижте всичките тези статуи.

Свещеникът освети редицата бронзови скулптури от двете страни на стълбището. Всяка беше два пъти по-висока от Грей, ако не и повече. Съсредоточен върху задачата си да стигне до двореца, той не им беше обърнал особено внимание.

Лъчът на Бейли освети една от тях — мъж, паднал на коляно и подпрян на бронзова сопа. Когато се изравни със статуята, Грей погледна лицето й. Бронзово око отвърна на погледа му. Вместо зеница имаше голям черен камък.

— Циклоп — промълви Бейли. — И вижте там.

Лъчът му се насочи към другата страна, разкривайки гол до кръста мъж с глава на бик и дебели крака, завършващи с копита.

— Минотавър — каза Грей.

Мак изстена и заобиколи отдалече статуята, спомнил си сблъсъка си с нещо подобно в Гренландия.

— Това е като сбор от гръцки и римски митове — каза Бейли, докато бързаше надолу и оглеждаше всяка статуя, покрай която минаваха. — Онзи огромен бронзов орел може да е птицата, пратена от Зевс да измъчва Прометей. И вижте онази огромна девица, прегърнала гърне. Може да е самата Пандора. И двете ловджийски кучета, изобразени да скачат. Обзалагам се, че са кучетата, изработени от Хефест за цар Минос.

Сейчан намести малкия Аги на рамото си и побутна Грей. Насочи лъча на фенера си към двама истински гиганти, два пъти по-големи от останалите статуи. Те стояха от двете страни на стълбището и държаха огромни бронзови канари в яките си ръце. Докато минаваха под студените им погледи, Грей забеляза перфектните концентрични кръгове на очите им и високите им темета. Бяха виждали техни двойници — само че от камък, а не от бронз.

„Гигантите от Монте Прама в Сардиния“.

Ковалски като че ли също ги разпозна и прошепна, докато минаваше между тях:

— Елена спомена за някакъв гигант, който мятал канари. И освен това изгарял хората живи.

Бейли се присъедини към тях.

— Имате предвид Талос — каза той. — Пазителя на остров Крит.

Ковалски сви рамене.

— Нещо такова.

— Талос накрая бил победен от магьосницата Медея, която използвала отровите си, за да сложи край на огнената му защита на острова — продължи Бейли. Свещеникът погледна другите стълбища, покрай които също имаше статуи. — Сякаш гръцката история е оживяла тук.

— Да се надяваме, че не е, падре — изръмжа Ковалски. — Мисля, че не е зле да послушаме онзи арабски капитан и да не събуждаме това място.

18:48

Докато слизаха по каменното стълбище, Мария не се отделяше от Джо.

— Мислите ли, че е възможно? — попита тя останалите. — Феаките сами да са изработили всичко това?

Грей изглеждаше скептичен.

На лицето на Бейли обаче не се виждаше никакво съмнение.

— Чел съм много за историята на древните автомати и механични устройства. От епохата на елинизма има много разкази за подобни изкуствени създания. Построени от Хефест, проектирани от Дедал.

— Но това не са ли просто митове? — попита Мария.

— Повечето са, разбира се. Има обаче и много исторически сведения. За гръцки майстори, инженери и математици, създали невероятни машини, които се движели сами. И нямам предвид само Херон Александрийски с неговите вълшебни храмови врати, а и безброй други мъже и жени. Някои известни, други забравени от историята. Филон Византийски създал изкуствени прислужници. Друг път построил механичен кон, който можел да пие вода. Говори се, че дори портите на древния стадион в Олимпия се отваряли сами, когато бронзов орел политал нагоре, а бронзов делфин се спускал надолу.

Грей продължаваше да изглежда не особено убеден.

— Гърците са били много по-напреднали, отколкото си мислят повечето хора — продължи с доводите си Бейли. — Те са били майстори на хидравликата и пневматиката. Създавали са сложни щипци и кранове, зъбни предавки и колела, карданени валове и помпи. Затова е възможно феаките, които са били мореплаватели и най-отдалечените от всички хора, да са събрали тези познания и да са градили върху тях в изолация.

И ако накрая са открили, случайно или не, силен източник на енергия, може би това им е позволило да направят голям технологичен скок напред.

— И са скочили прекалено далече — обади се Мак и кимна към тъмния пуст град, когато най-сетне стигнаха до края на стълбището.

— Е, определено са научили нещо — каза Джо. — В това поне няма съмнение.

Мария се замисли над думите им. От работата си върху примитивната антропология знаеше, че знанието наистина се предава от една култура на друга. Когато някъде по света периодът на открития приключи, той се поема от някой друг. В Западния свят факелът на изобретенията се предал от гърците на римляните. А след падането на Римската империя се пренесъл в арабския свят и дал начало на Златния век на исляма. После, когато векът потънал в мрак, Европа отново понесла факела напред.

Възможно ли беше този народ на мореплаватели да е направил целия този скок сам?

Или е действала и нечия друга ръка?

Преди две години Мария беше въвлечена в друго приключение със „Сигма“, по време на което бе срещнала Джо и където Баако беше изиграл важна роля. Тогава „Сигма“ бяха попаднали на следите на загадъчни учители от древността. Хора, които шумерските текстове наричаха Наблюдателите — тайна група, която се появяваше отново и в еврейските текстове.

Тя огледа тъмния град около нея.

„Дали това място не е още едно свидетелство за влиянието на Наблюдателите?“

Така или иначе, независимо дали се бяха научили сами, или ги бяха научили някакви неизвестни учители, феаките определено бяха създали чудеса.

Както чудесни, така и чудовищни.

Дългото стълбище свършваше в огромна полирана купа във варовика. Празно езеро, широко може би четиристотин метра и дълбоко двеста. Другите стълбища също свършваха тук. По ръба на празния басейн имаше кръг от стотици гигантски бронзови риби с тъмни люспи. Всички имаха извити нагоре опашки и бяха поставени под ъгъл, с вдигнати глави и отворени уста.

Мария си представи как от отворените им усти блика вода — стотици фонтани, пълнещи огромното закрито езеро. Точно над него на тавана имаше бронзов диск, който би трябвало да изобразява слънцето.

Мария си представи как обитателите на града си устройват пикници под това студено слънце, родители, гледащи как децата им се плискат във водите и скачат под струите на фонтаните. Как малки лодки се носят по спокойните води.

Беше наистина чудесно.

Но и чудовищно.

Срещу портите на двореца над сухата купа се издигаше една последна бронзова скулптура. Извисяваше се колкото триетажна сграда, кацнала на ръба на езерото; предните крайници с огромни нокти бяха потопени в него, сякаш създанието се канеше да навлезе в купата. Фигурата приличаше на някаква чудовищна майка на стотиците бронзови риби — звяр амфибия с шест дълги шии, които се виеха високо над езерото и завършваха с глави на крокодили.

Мария се загледа нагоре към отворените челюсти с остри като на акула зъби.

„Е, може пък децата да не са обичали да си играят тук“.

И това не беше единствената опасност.

Джо посочи с оръжието си средата на езерото, където зееше огромна дупка.

— Знаеш ли, може би онова там е истинският вход към Ада.

Като се имаше предвид колко гладки и стръмни бяха стените тук, никой не изгаряше от желание да слезе долу и да погледне.

„Особено когато времето ни изтича“.

Грей отново ги подкани да се размърдат и посочи покрай ръба на езерото към едно по-тясно стълбище, което водеше нагоре към двореца. Стъпалата му отразяваха светлината на фенерите им.

— Струва ми се, че и те са златни — отбеляза Мак.

— Явно на местните владетели червеният килим не им е бил достатъчен — промърмори Джо.

Тръгнаха бързо покрай езерото към стъпалата — и изведнъж в огромното пространство отекна оглушителен гръм. Всички замръзнаха за момент и се спогледаха. С изключение на Аги, който изкряска от рамото на Сейчан и скри лице в шията й.

Джо поклати глава.

— Май си имаме компания.

39

26 юни, 18:52

Висок Атлас, Мароко

Когато реактивният снаряд се взриви на стотина метра от нея, Елена се сниши на борда на катера. Гърмежът, уловен между двете варовикови стени на клисурата, беше оглушителен. Тя се надигна и видя облака прах и пушек, бълващ от отвора на пещерата.

Под него черни фигури изскочиха от гората и се затичаха към отвесните скали.

Елена вече беше научила какво е станало по-рано, как Нехир не успяла да мине през някакви скрити бронзови врати, преди да се затворят. После двама от хората й се върнаха от кацналия на север хеликоптер. Единият мъкнеше тръбата на гранатомет, а другият — два дълги реактивни снаряда.

От кабината на катера Елена гледаше как войниците се катерят по скалата и изчезват в разсейващия се дим. Изчака няколко секунди.

Никой не излезе обратно. Очевидно не бе имало нужда да използват втория снаряд.

„Успели са“.

Явно си бяха пробили път през портите.

Елена се обърна, разтревожена за Джо и останалите. Но в онова, което видя, нямаше логика. Марли извади пистолет изпод една възглавница и го вдигна, докато се обръщаше. И докато вниманието на монсеньор Роу и Кадир беше насочено към скалата, пристъпи напред и стреля.

Първият куршум улучи монсеньора в крака и събори слабата му фигура от прага. Докато той падаше, вторият улучи Кадир в главата — или по-скоро в каската. Куршумът рикошира, но ударът отхвърли мъжа назад и той падна през кърмата в реката.

Марли сграбчи Елена за ръката.

— Хайде.

Двете изтичаха на палубата към фалшборда, гледащ към брега. Синът на Муса, който стоеше на пост там, надникна над преградата, без изобщо да подозира, че пленниците изведнъж са се сдобили с оръжие. Марли, която беше преценила всяка позиция, не беше толкова отпусната. Стреля в лицето му от разстояние не повече от метър. Тялото му отлетя назад и се просна на пясъка.

Двете скочиха заедно през парапета. Приведена, Марли се промъкна към носа на лодката и стреля под извивката му. От другата страна се чу писък.

Чарли заобиколи катера. Елена побърза да я последва. Приведена, тя видя как Чарли приближава Дъщерята на Муса, която пазеше онази страна. Жената беше паднала, куршумът беше раздробил глезена й. Въпреки това пълзеше към автомата, който беше изпуснала на пясъка.

Чарли се промъкна зад нея и най-хладнокръвно я застреля в тила, под ръба на каската. Тялото на жената подскочи и се отпусна безжизнено.

— Вземи автомата — нареди Чарли, като прикриваше Елена с пистолета, докато двете отстъпваха към гората.

Елена се подчини — или се опита. Посегна към ремъка на оръжието, но пясъкът до него експлодира и я накара да отскочи назад. Трясъкът на автоматична стрелба я пропъди.

„Кадир…“

Чарли стреля към кърмата на катера и за момент принуди гиганта да потърси убежище. Това им спечели достатъчно време да стигнат до гъстата кедрова гора и да се втурнат през клоните в търсене на прикритие.

И тогава светът отдясно на Елена експлодира.

Върху тях се посипаха иглички, клонки и кора.

Елена си представи оръжието на Кадир с монтирания под цевта гранатомет.

Чарли я сграбчи за ръката и я помъкна в обратната посока — но бяха посрещнати от нова експлозия пред тях. Двете свиха настрани. Кадир явно стреляше слепешком в гората, но беше достатъчно само веднъж да изкара късмет.

— Бягай! — извика Чарли.

— Къде!

— Надалече!

„Ясно“.

Засега нямаха нужда от друг план.

Побягнаха навътре в гората.

18:54

Нехир беше навлязла на трийсетина метра в тъмния тунел, когато чу приглушените гърмежи зад себе си. Погледна назад към осветената от слънцето пещера, в която димът и прахта още не се бяха разсеяли напълно. Реактивният снаряд беше отнесъл едното крило на вратата и сега то лежеше на земята зад нея.

Останалите й двайсет и двама Синове и Дъщери се бяха събрали около нея в тунела.

Нехир си помисли дали да не изпрати един-двама да проверят какво става. Но докато напрягаше слух, нови гърмежи не последваха. Това й беше достатъчно да се обърне и да даде знак на останалите да я последват. Докато не видеше сметката на криещите се тук американци, искаше всичките й оцелели войници да държат това място.

Ако зад нея имаше някакви проблеми, Кадир щеше да й пази гърба — както беше правил през целия й живот.

Задоволена от тази мисъл, тя се затича с вдигнат автомат, следвана от останалите. Ярките лъчи на фенерите, монтирани на оръжията им, прорязваха мрака пред тях.

И тогава нов звук я накара да забави крачка.

Този път не беше гръм — а ниско, дълбоко, злокобно боботене, което идваше от всички страни. Усети го в краката си. Всички косъмчета на ръцете й настръхнаха.

„Какво издава този звук?“

Вдигна ръка, нареждайки на отряда си да спре.

Отново се озърна назад. Загледа се към пещерата, която почти беше изчезнала зад завоя на тунела. Отново забеляза падналата бронзова врата, резултат от насилственото им проникване тук.

„Може би не трябваше да го правим“.