Последната одисея

1

21 юни, 09:28

Фиорд Сермилик, Гренландия

Спусналата се над морето мъгла скриваше чудовището пред тях.

Докато лодката навлизаше в призрачната пелена, утринната светлина се смени с мрачен здрач. Дори боботенето на външния мотор беше приглушено от плътната мъгла. Само за секунди температурата падна рязко — от няколко градуса под нулата до студ, който пробождаше като игли.

Д-р Елена Каргил се закашля, за да попречи на дробовете си да се свият в гърдите й. Опита се да се сгуши още по-дълбоко в яркосинята си канадка, закопчана върху грейката, която трябваше да я предпазва от убийствено студените води около тях. Всеки кичур от светлорусата й коса беше прибран под дебелата вълнена шапка; около врата й беше увит шал от същата материя.

„Какво правя тук?“

Вчера се потеше на археологически обект в северната част на Египет, където тя и екипът й методично разкопаваха крайбрежно село, наполовина погълнато от Средиземно море преди четири хиляди години. Беше рядка чест да ръководи съвместната американско-египетска експедиция, особено за нея. След два месеца щеше да навърши трийсет — не че не беше заслужила поста. Тя имаше две докторски степени по палеоантропология и археология и се беше отличила с работата си на терен. За да участва в разкопките, дори беше отказала преподавателско място в нейната алма-матер — Колумбийския университет.

Въпреки това подозираше, че избирането й за ръководител на екипа не се дължи единствено на академичните й постижения и работата на терен. Баща й беше сенатор Кент Каргил, представител на щата Масачузетс. Макар да твърдеше, че не е използвал никакви връзки, баща й беше професионален политик и служеше вече четвърти мандат, което означаваше, че лъжата му е втора природа. Освен това той в момента беше председател на Комисията за международни отношения. Независимо дали беше казал нещо, или не, мястото му в Сената най-вероятно беше повлияло на вземането на решението.

„Че как иначе?“

После дойде неочакваното повикване да отлети за замръзналата пустош на Гренландия. Поне то беше дошло не от баща й, а от колега, която се беше обърнала към нея с лична молба да дойде и да се запознае с направеното откритие. От разкопките в Египет я откъсна не толкова приятелството, колкото любопитството — и особено последните думи на колегата й: „Задължително трябва да видиш това. Може да се стигне до пренаписване на историята“.

И вчера тя беше отлетяла от Египет за Исландия, откъдето беше взела самолет от Рейкявик до малкото градче Тасиилак на югоизточния бряг на Гренландия. Беше прекарала нощта там в единия от двата хотела. По време на вечерята — рибена яхния — се беше опитала да научи нещо повече за откритието, но в отговор беше получила само неразбиращи погледи и мълчаливо поклащане на глави.

Изглежда, само неколцина от местните знаеха за новото откритие — и никой от тях не искаше да говори за него. Дори тази сутрин тя все още не знаеше нищо.

Сега седеше в лодка с трима непознати, всичките мъже, и плаваше в мъртвешки притихнал фиорд през мъгла, гъста като студена паста. Сутринта приятелката й беше пратила съобщение, че ще дойде следобед в Тасиилак, за да получи мнението й за находката.

Което означаваше, че дотогава беше оставена да се оправя сама и очевидно се намираше в непознати води.

Подскочи, когато чу силния рев, от който неподвижната вода около лодката потрепери. Сякаш чудовището пред тях беше усетило приближаването им. На няколко пъти през нощта беше чувала подобен грохот, който й пречеше да заспи и засилваше напрежението й.

Здравенякът с кестенява брада, който седеше на носа на лодката, се обърна към нея. Бузите и носът му бяха зачервени от студа. Жълтата му канадка беше разкопчана, сякаш изобщо не усещаше ниската температура. Беше се представил като канадски климатолог, но Елена не можеше да си спомни името му. Нещо шотландско. Като Маквикинг например. По обруленото му от студа лице беше трудно да се прецени възрастта му. С еднакъв успех можеше да е както на двайсет и пет, така и на четирийсет.

Мъжът махна с ръка напред.

— Ледотръс — обясни, когато тътенът затихна. — Нищо тревожно. Просто ледът се пропуква и се откъсва от лицето на ледника Хелхайм. Тази маса лед пред нас е един от най-бързо движещите се ледници на света и се спуска с трийсетина метра на ден в океана. Миналата година от него се откърти огромно парче. Дълго около шест километра, широко километър и половина и дебело към седемстотин метра.

Елена се опита да си представи айсберг с размерите на Долен Манхатън, минаващ покрай малката им лодка.

Климатологът се загледа в мъглата.

— Трусът от онова откъртване продължи през целия ден и беше регистриран от сеизмометрите навсякъде по света.

— И това трябва да ме успокои ли? — попита тя и потръпна.

— Извинете. — На лицето му цъфна огромна усмивка, а зелените му очи проблеснаха дори в мъглата и моментално го направиха да изглежда много по-млад. Сега Елена предположи, че е само няколко години по-възрастен от нея. И изведнъж си спомни името му — Дъглас Макнаб.

— Цялата тази активност ме привлече тук преди десет години — призна той. — Реших, че е по-добре да го проуча, докато все още мога.

— Какво искате да кажете?

— Работех в операция „Айсбридж“ на НАСА, която наблюдаваше ледниците на Гренландия с помощта на радари, лазерни алтиметри и камери с висока резолюция. И по-конкретно ледника Хелхайм, който за последните двайсет години се е отдръпнал с близо пет километра и е станал със стотина метра по-тънък. Хелхайм е нещо като репер за цяла Гренландия. Цялото място се разтопява шест пъти по-бързо, отколкото преди трийсет години.

— Ами ако всичкият лед се стопи?

Той сви рамене.

— Само водата от ледената шапка на Гренландия може да повиши нивото на световния океан с шест метра.

„Това е повече от два етажа“. Елена си представи обекта в Египет и древните руини, наполовина погълнати от Средиземно море. Дали същата участ нямаше да сполети скоро и много от съвременните крайбрежни градове?

Откъм десния борд се разнесе друг глас.

— Мак, стига си вдигал аларми.

Слабият тъмнокос мъж, който стоеше срещу нея, въздъхна тежко. Ако трябваше да бъде описан само с една дума, тя щеше да е ъгловат. Изглеждаше съставен само от остри ръбове, от лактите и коленете до стърчащата брадичка и изпъкналите скули.

— Дори при сегашната тенденция за затопляне — продължи мъжът — описаното от теб няма да се случи и след векове, ако изобщо се случи. Виждал съм и твоите данни, и тези на НАСА, и направих някои мои корелации и екстраполации. Когато става въпрос за климат и за цикличната природа на глобалната температура, променливите са прекалено много, за да се правят сигурни…

— Стига, Нелсън. Не бих нарекъл преценката ти безпристрастна. Все пак заплатата ти идва от „Алайд Глоубъл Майнинг“.

Елена се вгледа с нови очи в геолога. Когато се бе запознала с Конрад Нелсън, той не беше споменал, че работи за минна компания.

— А кой финансира твоя грант, Мак? — не му остана длъжен Нелсън. — Консорциум екозащитни групи. Сигурен съм, че те изобщо не са повлияли на твоята преценка.

— Данните са си данни.

— Така ли? Значи данните не могат да се изопачат? Не могат да се манипулират така, че да подкрепят пристрастна позиция?

— Разбира се, че могат.

Нелсън се поизправи, очевидно убеден, че е излязъл победител, но опонентът му не беше приключил.

— Виждам как АГМ го правят непрекъснато — завърши Макнаб.

Нелсън му показа среден пръст.

— Тогава прецени това.

— Хм, май признаваш, че съм номер едно.

Нелсън изсумтя насмешливо и свали ръка.

— Както съм те предупреждавал неведнъж, данните могат да се тълкуват погрешно.

Мъглата около тях внезапно оредя и се разпръсна, разкривайки онова, което лежеше пред тях.

Нелсън продължи с последния си довод.

— Виж само. И после ми говори, че скоро ще ни свършат ледниците.

На стотина метра пред тях светът свършваше със стена от лед.

Предният край на ледника се простираше докъдето достигаше погледът. Напуканата повърхност приличаше на укрепленията на замръзнал замък със сковани от лед парапети и рушащи се кули. Утринната светлина се пречупваше по повърхността, разкривайки спектър от най-бледото синьо до заплашително черно. Дори въздухът искреше от ледените прашинки, които го изпълваха.

— Огромен е — каза Елена, макар че думата не можеше да обхване размерите на чудовището.

Усмивката на Мак се разтегли още повече.

— Аха. Хелхайм е широк шест километра и продължава на повече от сто и петдесет километра навътре. На някои места ледът е дебел повече от километър и половина. Това е един от най-големите ледници в Северния Атлантик.

— И ето че си е тук — каза Нелсън. — И ще си остане тук векове наред.

— Не и ако Гренландия губи по триста гигатона лед на година.

— Това не означава нищо. Ледената шапка на Гренландия се е смалявала и увеличавала многократно от една ледникова епоха до друга.

Елена се изключи от дебата им, който започваше да става все по-технически. Въпреки непрестанните им спорове тя долавяше, че двамата не са врагове. Очевидно им доставяше удоволствие да спорят. Малцина имаха силата да оцелеят на подобно сурово място и това най-вероятно изковаваше сходство в духа и издръжливост, които свързваха всички, включително и тези двама учени, намиращи се на противоположни позиции по въпроса за климатичните промени.

Вместо това тя насочи вниманието си към ставащото около тях. Загледа се в безмълвните айсберги, изпълващи фиорда. Кормчията на лодката, възрастен инуит с обветрено кръгло лице и непроницаеми черни очи, майсторски ги водеше през лабиринта, като пафкаше лулата си от моржова кост и заобикаляше отдалеч плаващите парчета лед.

Елена бързо откри защо го прави. Един малък на вид айсберг се преобърна и се превърна в ледена грамада, разкривайки каква част от истинската му маса се крие под синьо-черната повърхност. Ако се бяха намирали близо до айсберга по време на преобръщането му, щяха да бъдат изхвърлени от лодката.

Това й напомни за скритите опасности тук.

Дори името на ледника намекваше за заплаха.

— Хелхайм… — промълви тя. — Царството на Хел.

Мак я чу.

— Точно така. Ледникът е кръстен на скандинавския свят на мъртвите.

— Кой го е кръстил така?

Нелсън въздъхна тежко.

— Кой знае? Сигурно някой норвежки изследовател със сардонично чувство за хумор и пристрастеност към скандинавската митология.

— Мисля, че корените на името са много по-дълбоки — каза Мак. — Инуитите вярват, че някои ледници за злонамерени. И предупрежденията за тях се предават от поколение на поколение. Хелхайм е един от тези ледници. Местните вярват, че той е дом на Туурнгак, което означава „дух убиец“. Тяхната версия на демони.

Кормчията им извади лулата от устата си и се изплю в морето. После каза предупредително:

— Не използва това име.

Явно подобни суеверия не бяха отмрели напълно.

Мак сниши глас.

— Обзалагам се, че тези стари истории са истинската причина някой да е кръстил ледника Хелхайм.

Елена се огледа и зададе въпроса, който я човъркаше, откакто се беше качила в лодката.

— Къде всъщност отиваме?

Мак посочи черната арка в стената от лед. Вече се намираха достатъчно близо, за да различат зеещия отвор. Ледът по краищата му сякаш светеше отвътре.

— Миналата седмица там се откъсна голям айсберг, разкривайки огромен канал разтопена вода.

Елена забеляза, че от пукнатината изтича поток, достатъчно силен, за да отблъсне парчетата лед в подножието на стената. Докато приближаваха, металните бордове на лодката застъргаха пронизително натрошения лед, сякаш някой прокарваше нож върху стоманена повърхност. От звука едва не я заболяха зъбите. Нов студ скова костите й, когато тя внезапно си даде сметка за траекторията на лодката и липсата на бряг наоколо.

— Нима… нима ще влезем вътре в ледника? — попита тя.

Мак кимна.

— Право в сърцето на Хелхайм.

„Иначе казано, направо в света на мъртвите“.

09:54

Докато приближаваха ледника, Дъглас Макнаб следеше внимателно спътницата им. Д-р Каргил беше станала значително по-бледа и пръстите й се бяха впили в борда на лодката.

„Дръж се, малката. Ще си заслужава“.

Когато му казаха, че ще пристига археолог — при това жена — от Египет, той не знаеше какво да очаква. Представите му се люшкаха от женски вариант на Индиана Джоунс до някаква очиларка, напълно негодна да издържи в тази сурова среда. Оказа се, че реалността е някъде по средата. Жената очевидно беше смаяна, но не и паникьосана. Зад опасението в очите й можеше да се разпознае любопитство и упоритост.

Освен това не беше очаквал тя да е толкова хубава. Тялото й нямаше прекалено много извивки и не беше като изпипано с Фотошоп. Беше гъвкаво и мускулесто, устните й бяха пълни, а високите й скули бяха зачервени от студа. В ъгълчетата на очите й имаше малки бръчки, може би от постоянното примижаване на пустинното слънце или пък от прекалено многото четене. Така или иначе, това й придаваше вид на строга учителка. Освен това Мак беше запленен от светлорусия, почти бял кичур коса, надничащ от края на вълнената й шапка.

— Мак, гледай напред — предупреди го Нелсън. — Освен ако не си решил да ни блъснеш в някой айсберг.

Мак се сепна и се обърна напред, за да скрие зачервеното си лице и да се вгледа в зеещите пред лодката дълбини. Сините води бяха станали мътнокафяви от тинята, носена от разтопената вода.

Върна се на мястото си на носа и отново се зае да следи за скрити опасности във водата пред тях и в покритата с пукнатини стена. Знаеше, че кормчията им Джон Окалик има много по-остро око, когато става въпрос за лед. Местният жител бе плавал из тези коварни води от малък, вече близо петдесет години. Както бяха правили и предците му поколения наред.

Въпреки това Мак продължи да се вглежда внимателно, докато приближаваха отвора. Той беше широк десетина метра и висок два пъти по толкова. Пред тях се появи друга метална лодка, привързана до едната страна за забити в леда пръти. В нея седяха двама мъже с пушки с огромни цеви в скутовете си.

Джон се изправи на кърмата и заговори бързо с тях. Мъжете бяха негови роднини, каквито всъщност бяха и всички жители на Тасиилак.

Мак ги гледаше през цялото време, мъчейки се да следи разговора им. Беше научил донякъде калаалисут, основния език на инуитите от Гренландия, но тези използваха диалекта на своето племе, тунумиит.

Накрая кормчията седна на мястото си при лоста за управление.

— Е, Джон, става ли? — попита Мак.

— Братовчедите ми казват да. Реката е все още открита.

Джон даде газ и се плъзнаха покрай другата лодка към канала. Боботенето на двигателя се засили в закритото пространство, докато малката лодка се бореше с течението.

Мак забеляза, че Елена се взира назад към смаляващата се арка светлина — и към въоръжените мъже.

— Те защо са тук? — попита тя. — Да не би да трябва да внимаваме за бели мечки?

Предположението й беше логично. Гигантските бели хищници бяха постоянна заплаха, особено заради изумителната им способност да плуват на дълги разстояния, макар че смаляващата се полярна шапка подлагаше на изпитания дори техните умения.

— Не за мечки — отвърна Мак. — Ще разберете, когато стигнем до мястото.

— Къде…?

— Не е много навътре — обеща той. — И мисля, че е най-добре да го видите без никакви очаквания. — Мак погледна към Нелсън. — Ние го открихме точно така. Дойдох тук преди три дни с Нелсън, най-вече заради приключението, но и за да разбера по-добре какво се случва под замръзналото бяло лице на Хелхайм. Ваденето на сърцевини и анализирането на уловените в стария лед газове не ти дават цялата информация. Тук имаме редкия шанс да достигнем до източника, до сърцето на ледника.

— Аз пък дойдох да взема проби от тази дълбочина — каза Нелсън, докато се мъчеше да отвори водонепроницаемата си раница. — Искам да проверя за полезни изкопаеми, изровени от тази огромна ледена лопата, минаваща през Гренландия.

— Какви полезни изкопаеми може да има тук? — попита Елена.

Нелсън изсумтя и най-накрая се пребори с ципа.

— Истинското богатство на Гренландия не е в количеството прясна вода в леда, а в онова, което е под него. Всякакви недокоснати от човешка ръка съкровища. Злато, диаманти и рубини, огромни жили мед и никел. Редки метали. Това ще донесе огромна печалба на Гренландия и на хората, които живеят тук.

— Да не говорим, че ще напълни и дълбоките джобове на АГМ — добави Мак.

В отговор Нелсън изсумтя презрително, извади някакво устройство и се зае да го настройва.

Елена насочи вниманието си към вътрешността на тунела. Синият лед ставаше все по-тъмен.

— Колко дълбок е тунелът?

— Стига чак до скалистия бряг — каза Мак. — Пътуваме през леден език, изплезен на един километър от брега.

10:02

„Господи…“

От тази новина дишането на Елена стана по-тежко. Тя се опита да си представи тежестта на леда над главата й и си спомни описанието на Мак на айсберга с размерите на Долен Манхатън, отчупил се от ледника.

„Ами ако нещо подобно се случи и докато сме тук?“

Накрая стана толкова тъмно, че Мак включи фара на носа на лодката и насочи лъча по дължината на тунела. Ледът засия в синкаво, разкривайки по-тъмни жилки навътре, подобни на някаква древна карта, маркираща следи от минерални депозити, остъргани от далечния бряг.

Тя си пое дълбоко дъх в опит да успокои нервите си. Нямаше проблем да пълзи из гробници, но това тук беше различно. Ледът беше навсякъде. Усещаше го на езика си, вдишваше го с всяка глътка въздух. Обгръщаше я от всички страни. Тя беше вътре в леда. И ледът беше в нея.

Накрая в мрака, отвъд лъча на фара, се появи светлина.

Марк погледна назад към нея и потвърди надеждите й.

— Почти стигнахме.

Със задъхано скимтене на двигателя лодката продължи срещу течението към мястото, където синият лед свършваше при арка от черна скала. Каналът продължаваше навътре през серия каскади, образувани от натрошени камъни и лед. Краят на пътуването им се бележеше от поставена на прът лампа, захранвана с батерия — самотен морски фар в този замръзнал свят.

Елена ахна, когато видя какво осветява лампата. Морският фар сякаш беше примамил кораб в този студен залив.

— Невъзможно — успя да отрони тя.

Джон насочи лодката към края на реката, където Мак завърза носа за забит в ледената стена прът.

Елена се изправи и запази равновесие, без да обръща внимание на опасната ледена вода. Проточи врат да обхване с поглед огромния дървен кораб, чийто кил и дъски бяха почернели от годините.

— Как се е озовал тук? — промълви тя.

Мак й помогна да слезе от лодката на мократа скала.

— Ако питате мен, моряците са потърсили убежище в нещо, което някога е било морска пещера. — Той махна към черната скала над главите им. — Явно са се озовали в капан тук и са останали, докато ледът не ги е погълнал напълно.

— Преди колко време е станало това? — попита Елена.

— Ако се съди по възрастта на леда — каза Нелсън, който също слезе от лодката и застана до тях, — корабокрушението е станало някъде през девети век.

Мак я погледна.

— Всички смятаха, че Новият свят е бил открит от Христофор Колумб през 1492 година. После той изгуби титлата си на първооткривател, когато се установи, че викингите са се заселили в Гренландия и северните части на Канада в края на десети век.

— Ако сте прави за възрастта, значи този кораб е стигнал тук един век по-рано — каза Елена. — А той не е викингски.

— Ние си помислихме същото, но не сме експерти.

Нелсън кимна.

— Затова сте тук.

Елена най-сетне разбра. Имаше две докторски степени по палеоантропология и археология, като специалността й беше морска археология. Именно затова беше избрана да разкопае египетския пристанищен град, погълнат от Средиземно море. Интересът й беше насочен към определянето на най-ранната дата, когато човечеството за първи път се е осмелило да излезе в морето. Тя беше безкрайно запленена от тези начинания и инженерните постижения зад тях. Тази страст вероятно беше вградена в нея като малка, когато всяко лято плаваше с баща си до Мартас Винярд. Тя все още пазеше в сърцето си тези спомени от детството, чудесните редки моменти, когато двамата можеха да прекарат известно време заедно. В колежа дори беше влязла в отбора по гребане на университета и беше участвала в шампионата на Бръшлянената лига.

— Някакви предположения откъде може да е дошъл корабът? — попита Мак.

— Няма нужда да предполагам. — Елена тръгна към оголената кърма на кораба. Носът му още беше скован от лед. — Вижте как дъските са зашити една за друга. Дори въжетата са от кокосово дърво. Дизайнът е много характерен.

— Кокосово дърво ли казахте?

Тя кимна и пристъпи към двете мачти, които се бяха счупили преди много време и сега стърчаха като пилони в пещерата. Окъсаните останки от платната още бяха запазени.

— Двете триъгълни платна… са изработени от рогозки от палмови листа.

Нелсън се намръщи.

— Кокосови орехи и палмови листа. Значи корабът определено не е викингски.

— Не. Това е самбук. Един от най-големите видове кораби доу на арабския свят. Този, изглежда, е имал дори горна палуба, което го прави един от редките океански търговски кораби.

— Ако сте права, в което не се съмнявам — каза Мак, — значи тази находка доказва, че не викингите, а арабите са онези, които са стъпили първи тук.

Елена не беше готова да потвърди думите му. Не и преди да определи по радиовъглеродния метод възрастта на съда. Въпреки това приятелката й — колегата, която я беше придумала да дойде тук, — беше права. Това откритие наистина можеше да пренапише историята.

Нелсън я следваше с устройството си.

— За съжаление горките моряци така и не са се върнали, за да разкажат историята си.

— Или поне един не го е направил — добави Мак. — Открихме само едно тяло на кораба. Нямаме представа какво се е случило с останалите.

Елена рязко се обърна и лъчът на фенера на Мак едва не я заслепи.

— Значи сте влизали вътре?

Мак посочи един голям камък, който беше пробил дупка в корпуса.

— Това е още една причина да препоръчат вас. Това не е единственото ни откритие. Елате.

Той я поведе към кораба и се обърна странично, за да се провре през дупката в корпуса.

— Внимавайте къде стъпвате и гледайте да не докосвате подпорите. Късметлии сме, че ледът не е смазал напълно кораба. Таванът на пещерата го е опазил през цялото това време.

Елена влезе след Мак, следвана от Нелсън. Джон остана при лодката, като продължаваше да си смуче лулата. След изключването на двигателя тук се беше възцарила мъртвешка тишина, сякаш светът беше затаил дъх. След време обаче ушите й отново започнаха да чуват леда. Стените стенеха и въздишаха. Тихо стържене отекваше в тунелите, сякаш някакъв огромен звяр скърцаше със зъби.

Това напомняне за опасността укроти донякъде възбудата й — но не дотам, че да й попречи да изследва древния кораб.

Фенерът на Мак освети главния трюм, поддържан от потъмнели от леда греди. Минаха бързо през тази мъртва гора. Във въздуха се долавяше смътна мазна миризма като от петрол или нещо подобно. От двете страни имаше високи до рамото керамични съдове, подредени покрай стените на кораба. Един от тях се беше разбил преди много време, сякаш се беше пръснал отвътре. Елена долови по-силна миризма на мокър асфалт, докато минаваше покрай него, но засега преценката за съдържанието на съда трябваше да почака.

Мак ги поведе към носа, където имаше стълба, водеща към врата в дървената стена.

— Предположихме, че това е квартирата на капитана.

Той се качи и влезе пръв, като се наведе, за да мине. Дръпна се настрани и подаде ръка на Елена. Тя прие помощта му — коленете й вече омекваха от вълнение. Както и донякъде от ужас.

Застана до Мак в помещението без прозорци. От двете страни имаше рафтове, покрити с разкапаните останки на книги и свитъци. Предната част на малкото помещение беше заета от писалище, опиращо в извивката на носа на кораба.

— Няма да е зле да се приготвите за това — предупреди я Мак.

Той дръпна едрото си тяло, за да й направи път. Елена пристъпи към писалището, после се дръпна назад. Пред масата имаше стол. Не беше празен. В него имаше фигура, загърната в наметало от козината на бяла мечка. Горната половина на тялото беше паднала върху писалището, с опряна в дървото буза.

Елена си пое дълбоко дъх, за да се овладее. В Египет беше проучвала мумии и дори лично беше правила дисекции на няколко. Това тяло обаче беше много по-смущаващо. Кожата се беше втвърдила и почерняла, почти с цвета на масата. Сякаш тялото и писалището бяха едно цяло. В същото време обаче тялото изглеждаше идеално запазено. Виждаха се дори миглите около побелелите очи. Елена почти очакваше мъртвецът да й намигне.

— Изглежда, че капитанът си е отишъл с кораба — разсеяно рече Нелсън, чието внимание беше погълнато от устройството му.

— Може би е искал да предпази това. — Мак насочи лъча на фенера си към ръцете на тялото върху писалището. Те обгръщаха голяма метална кутия със страни около две стъпки и висока около една. Повърхността й беше почерняла като всичко останало, от задната й страна имаше нещо като панти.

— Какво е това? — Елена застана до Мак, черпейки известно утешение от солидното му присъствие.

— Вие ми кажете.

Той се пресегна над тялото и вдигна капака. От вътрешността на кутията блесна светлина — но когато примигна срещу нея, Елена осъзна, че това е само отражението на лъча на фенера от златната вътрешна повърхност.

Шокирана от разкритото, тя се наведе напред.

— Карта. — Елена се вгледа в триизмерното представяне на морета и океани, изработено от безценен лазурит. — Това трябва да е Средиземноморието.

Картата обхващаше не само морето, но и цяла Северна Африка, Близкия изток, Европа и океаните. Продължаваше в Атлантика, но не достигаше до Исландия или Гренландия.

„Тези моряци са плавали отвъд границите на картата си“.

Но защо? Дали са били изследователи, тръгнали да търсят нови земи? Дали са били отклонени от курса си от бури? Или може би са бягали от някаква заплаха? Десетки, а може би и стотици други въпроси изпълниха главата й.

В горната част на златната карта имаше вградено сложно сребърно устройство. То представляваше сфера с диаметър около петнайсет сантиметра, наполовина вградена в картата. Повърхността й беше разделена от извити часовникови стрелки и покрита с деления за географска ширина и дължина, изписани с арабски символи и числа.

— Какво е това? — попита Мак, когато забеляза накъде е насочила вниманието си.

— Астролабия. Устройство, използвано от мореплаватели и астрономи за определянето на часа и местоположението на кораб и дори за идентифициране на звезди и планети. — Елена погледна Мак. — Повечето от най-ранните били съвсем прости и представлявали дискове. Този сферичен дизайн… е изпреварил с векове времето си.

— И това не е всичко — рече Мак. — Вижте това.

Пресегна се към ръката на мъртвия капитан до страната на кутията, превключи някакво лостче и от вътрешността се чу цъкане.

Астролабията започна бавно да се върти сама, задвижвана от скрит механизъм. Движението насочи погледа на Елена към скъпоценния камък, от който беше изработено Средиземно море. Мъничък сребърен кораб започна да се отдалечава от бреговете на съвременна Турция и да прекосява синьото море.

— Как тълкувате това? — попита той.

Елена поклати глава. Беше озадачена не по-малко от Мак.

Нелсън прочисти гърлото си.

— Приятели. Може би е най-добре да зарежем всичко това.

Двамата се обърнаха към него. Погледът на Нелсън не се откъсваше от екрана на ръчното му устройство. Той завъртя едно копче и апаратът започна тихо да цъка.

— Какво има? — попита Мак.

— Споменах за ценните метали на Гренландия, които чакат да бъдат извлечени. Но пропуснах да спомена един. Уран. — Нелсън вдигна поглед. — При първото ни идване забравих да взема гайгеров брояч и реших да използвам тази възможност, за да поправя грешката си.

Елена погледна нагоре, сякаш се опитваше да види скалата и леда през палубата.

— Да не искате да кажете, че се намираме насред уранов депозит?

— Не. За първи път засичам сигнал. След като Мак отвори кутията. — Нелсън приближи брояча до картата. Цъкането стана по-бързо и силно. — Това нещо е радиоактивно.

Мак изруга и бързо затвори кутията.

Всички отстъпиха назад.

— Колко е радиоактивно? — попита Мак.

— Горе-долу колкото рентгенова снимка на белите дробове за всяка минута в близост до устройството.

— Тогава да го оставим засега тук. — Мак ги изведе обратно в трюма на кораба. — Ще оставим охрана при входа на канала в случай че вестта за съкровището стигне до неподходящи уши. Можем да се върнем по-късно с оловни предпазители и да вземем устройството. И да го приберем на някакво сигурно място.

Излязоха от замръзналия кораб на брега на ледената река. Планът на Мак беше смислен, но Елена не можеше да понесе мисълта за забавяне.

Тя се загледа с копнеж назад към скования от ледовете кораб. Изгаряше от желание да научи историята му.

Тъкмо се обърна назад, когато в канала отекна оглушителен гръм. Водата от реката се разплиска по бреговете. Заваляха парчета лед. Елена забърза към Мак.

— И това ли беше ледотръс?

— Не…

Когато гърмът утихна, до тях достигна друг шум. Бърз пукот, сякаш някой пускаше серия фойерверки.

Елена впери поглед в Мак.

— Стрелба — рече той и хвана ръката й. — Нападат ни.

2

21 юни, 12:28

Рейкявик, Исландия

„Кой е решил, че това е добра идея, по дяволите?“

Джо Ковалски изсумтя шумно и отпусна едрото си туловище дълбоко във водите на горещия извор. По челото му изби пот. Върховете на пръстите му бяха заприличали на противни сушени сливи. Той сви с отвращение устни и вдиша вонята на развалени яйца, идваща от богатата на сяра вода. Опасяваше се, че ще има да вони така през целия ден.

Ама че романтично отклоняване от пътя.

Това беше извинението, с което приятелката му Мария Крандъл настоя да спрат в Синята лагуна. Курортът се намираше сред черно поле от лава, осеяно с покрити със зелен мъх хълмчета. Намираше се на половината път от международното летище на Исландия „Кефлавик“, където бяха кацнали преди час, и малкото вътрешно летище в покрайнините на Рейкявик, от което се предлагаха единствените полети до Гренландия. За съжаление до следващия полет имаше цели три часа.

И затова Мария беше предложила да се отклонят тук, за да убият времето.

С въздишка Ковалски вдигна ръката си от водата, за да провери часа — и поклати глава, когато видя голата си китка. Липсващият часовник му напомни за трите предупреждения, които им бяха направени, когато се регистрираха в тази част на курорта, наречена Убежището.

Първо, за да запазят водата чиста, трябваше да вземат душ, преди да влязат в баните. Това беше единствената част от преживяването, която му хареса. Спомни си как сапунисваше всеки квадратен сантиметър от стройното тяло на Мария под душа на съблекалнята им, как се наслаждаваше на извивките й, докато тя стоеше на един дълъг крак, на начина, по който беше прибрала мократа си руса коса на кок, как гърдите й се повдигаха при всяко…

„Не. — Той се размърда. — По-добре да си мисля за нещо друго“.

Все пак басейнът не беше само за тях.

За да се разсее, той си спомни защо изобщо се намира тук.

Второто предупреждение беше за мобилните телефони. Тези устройства бяха забранени в свързаните помежду си басейни. Ковалски нямаше нищо против. Особено като се имаше предвид неочакваното и неприятно обаждане от шефа му, директор Пейнтър Кроу, което го беше накарало да тръгне по пътя от знойна Африка към ледена Гренландия.

Двамата с Мария бяха в Конго, където трябваше да прекарат една седмица в националния парк Вирунга. Мария се беше надявала да посети — или най-малкото да зърне — Баако, горилата от западните низини, която беше пуснала в дивата природа преди две години. Ковалски се беше надявал на същото. Големият космат калпазанин беше оставил огромна дупка в сърцето му. Затова се наложи да скрие разочарованието си, когато Пейнтър се обади с новината за някакво откритие в Исландия и поиска мнението на Мария. Приятелката на Ковалски имаше две докторски степени по генетика и поведенчески науки, със специалност всякакви праисторически неща. Оказа се, че дълбоко в ледовете на Гренландия бил открит стар кораб с безценно съкровище. Мария веднага се заинтригува и предложи да потърсят съдействието на нейна бивша колега и приятелка от Колумбийския университет, която била специалист по морска археология.

Трябваше да се срещнат с нея в Гренландия веднага щом кацнат. Ковалски едва не се опита да погледне отново часа, когато си спомни за третото предупреждение. Геотермалната морска вода беше богата на разяждащ силициев двуокис, който можеше да повреди метални предмети. Това означаваше, че трябваше да оставят всякакви верижки, пръстени и часовници в съблекалнята. Включително и евтиния му „Таймекс“.

Но зарязаният часовник не беше най-големият повод за разочарованието му.

Ковалски се потопи още повече във водата.

Беше си мислил, че срещата с Баако ще бъде перфектен момент. После това се прецака. Затова когато Мария предложи романтичното отклонение до горещите извори, идеята му се видя чудесна. Представяше си палми, джакузита, шампанско. И се намръщи на реалността — серия свързани помежду си бетонни басейни, пълни с воняща на сяра вода и заобиколени от голи скари черна вулканична скала.

Поклати глава.

„Май не ми е писано“.

Определено не беше от класата на Мария.

Ковалски беше обикновен моряк от Военноморските сили, попаднал едва ли неслучайно в елитна секретна група, свързана с АИОП, Агенцията за изследователски проекти към Министерството на отбраната. Другарите му от „Сигма“ бяха привлечени от различни специални части и допълнително обучени в научни области. Ковалски имаше само средно образование и вроден талант да взривява неща, което го направи експерт по взривовете в отряда. Макар че се гордееше с ролята си, той не можеше да се освободи и от дълбокото си чувство за несигурност, сякаш е някакъв измамник. Символът на „Сигма“ беше гръцката буква Е, която означаваше „сборът на най-добрите“, сливането на мозък и мускули, на войник и учен. Ковалски обаче знаеше, че „Сигма“ разчита много повече на яките му мускули, отколкото на острия му ум.

„И аз мога да приема това“.

Но се страхуваше, че не може да приеме нещо друго.

Рязко изсвирване привлече вниманието му към стройната фигура на Мария, която плуваше по гръб към него, като риташе само с крака. В двете си вдигнати ръце държеше чаши.

— Няма ли да помогнеш на момичето, голямо момче?

Той се подсмихна и лениво плесна с ръце.

— Знаеш ли, трябва да изхвърлиш лабораторната престилка и да започнеш да работиш като сервитьорка. Особено с тези бикини. Ще изкараш куп пари.

Тя доплува до него и седна на потопената пейка, без да разлее нито капка от чашите.

— Вземи.

Ковалски взе високата чаша, пълна с някакъв противен зелен бъркоч.

— Предполагам, че не е бира.

— Съжалявам. Тук се живее само здравословно.

— И затова ми носиш чаша водорасли.

— Съвсем пресни. Остъргали са ги сутринта от дъното на басейна. Ковалски я погледна, за да види дали говори сериозно.

Тя завъртя очи и се облегна на него.

— Зеленчуков коктейл, тъпчо. Къдраво зеле, спанак, ако не се лъжа… Ковалски се дръпна от чашата си.

— Май предпочитам водораслите от басейна.

— Всъщност може да има и водорасли. Но всичко е смесено с банани. Което ми се видя уместно, като се има предвид… — Мария вдигна чашата си и чукна неговата. — За Баако.

Ковалски подуши съдържанието и направи противна гримаса.

— Гадост. Не мисля, че и изгладняла горила би опитала това нещо.

— Въпреки че уговорих бармана да добави и три шота ром в твоето ли?

— Сериозно…? — Ковалски отново погледна питието си и отпи глътка. Усети вкуса на банан — и сладкото парене на рома по езика и в носа си. Кимна одобрително.

„Не е чак толкова зле“.

Мария отпи голяма глътка и обърна тъмносините си очи към него.

— Разбира се, после го уговорих да добави четири шота в моето. Ковалски я изгледа оскърбено.

Ръката й се плъзна по голия му крак и под края на банския му.

— Не мога да позволя да се напиеш прекадено. Имам планове за теб, когато се върнем под душа. И знам, че не държиш много на…

— Извинете — обади се глас зад тях.

Ковалски изобщо не беше чул слабия мъж в поло на Синята лагуна, който ги беше приближил отзад. Мразеше да го хващат неподготвен, особено в момент като този.

— Какво има, друже? — малко грубо излая той.

Мъжът се наведе с поднос, на който имаше телефон.

— Съжалявам, че ви притеснявам, но обаждащият се каза, че било спешно.

Ковалски погледна Мария над подноса.

Обаждащият се можеше да е само един.

Мария махна ръката си от бедрото му.

— Явно директорът твърдо е решил да ни прекъсва.

„По-скоро да ни секва“.

Ковалски взе телефона.

— Сега пък какво е станало?

12:40

Мария бършеше косата си с кърпа в съблекалнята. Не използваше сешоара на масата, защото шумът му можеше да им попречи да чуят звъненето на сателитния телефон.

Само преди минути директор Кроу беше позвънил на номера на курорта, за да им каже, че са станали неприятности в Гренландия и да очакват допълнителна информация по криптирания телефон на Джо, след като отидат някъде, където няма опасност да ги подслушат.

Но тя вече беше чула достатъчно.

„Неприятности в Гренландия…“

Страхуваше се от най-лошото и тревогата стягаше гърдите й. Именно тя беше предложила Елена да огледа останките на кораба.

„Ако е станало нещо с нея…“

Загледа в огледалото как Джо отново обува черните си джинси. Докато отиваше при останалите си дрехи, той почеса мократа вълна на гърдите си, която не можеше да скрие масивните му гръдни мускули и плочките на корема. Джо изсумтя, навлече сивото си яке с качулка и нахлупи шапката на „Янките“ върху наболите косми на бръснатата си глава.

Когато се обърна към нея, Мария се опита да разчете изсечените черти на лицето му, коравите устни под леко гърбавия му нос. Усети единствено нетърпение, същото като нейното собствено. Джо пристъпи към масата и се извиси със своите метър и деветдесет над нея. Мария го сръга с лакът да се дръпне назад, за да може да стигне до блузата си и да си осигури място за дишане. Джо изпълваше всяка стая, в която влизаше. И понякога това й идваше в повече.

— Добре ли си? — попита той.

Тя се опита да скрие изчервяването си, докато се закопчаваше.

— Просто се тревожа. Не мога да понасям това чакане.

— Всичко ще е наред с нея.

— Няма как да го знаеш — рязко отвърна тя.

Напъха крака в износените си туристически боти. Тревогата й преминаваше в гняв. Знаеше, че Джо просто се опитва да я успокои, да защити чувствата й, но тази негова черта започваше да я тормози.

Когато се бяха запознали преди две години, тя го беше намерила за вълнуващ и дори опасен. Определено се различаваше от мъжете, с които беше излизала преди него. Но пък, от друга страна, ухажорите й в академичните среди бяха ограничени до една по-интелектуална група — докато този звяр не нахълта в света й. Шумен, нахакан, пристрастен към най-зловонните пури. Никога не си беше представяла, че може да бъде привлечена от такъв мъж. Но той я караше да се смее — често и от сърце.

И вярно, чисто физическото в него беше направо опияняващо. Сексът с него направо я побъркваше.

Но дали това беше всичко?

По време на бурната им първа среща тя беше открила намеци за нещо по-дълбоко и скрито в него, особено в отношението му към младата горила Баако. У Джо имаше нежност, която надничаше през малките пукнатини на коравото му поведение, особено когато общуваше с Баако на езика на жестовете. Двамата бяха станали като баща и син. Но през последните месеци тези пукнатини сякаш се бяха затворили. Това беше една от причините тя да предложи на Джо да дойде с нея в Африка. Надяваше се, че срещата с Баако може да разчупи образувалата се черупка и скритата зад нея светлина да блесне отново.

Но надеждите й така и не се сбъднаха.

Това я караше да се пита дали двамата имат някакво бъдеще.

„И по-важно — дали изобщо искам такова бъдеще?“

Мария беше израснала с еднояйчната си близначка Лена. Макар да обичаше интимността на връзката, която можеше да съществува единствено между двама души, споделяли една и съща утроба и една и съща ДНК, тя се съпротивляваше на тази генетична зависимост. Жадуваше да бъде независима, самостоятелна, свободна от сянката на някой друг.

А после в живота й се появи Джо. Човек, който естествено хвърляше огромна сянка — при това не само физически. Напоследък беше станал прекалено покровителствен, почти обсебващ.

И освен това през последните седмици като че ли беше станал по-затворен и почти не говореше с нея, ако не се броеше сумтенето му. Може би вълнуващата тръпка от новата връзка беше отшумяла и тя беше започнала да му омръзва.

„Или той на мен?“

Преди да успее да продължи тази посока на мислене, сателитният телефон иззвъня силно.

Джо го грабна и отиде при нея. Наведе се, за да може и тя да чува разговора.

— Слушаме и двамата — каза той. — Какво се е случило там, по дяволите?

— Не искам да ви тревожа, но преди десет минути получихме съобщение за стрелба и може би за експлозия при ледника, където доктор Каргил е оглеждала археологическия обект.

Мария се напрегна. „Господи…“

— Цялото крайбрежие е обвито в гъста мъгла и нямаме визуално потвърждение. Възможно е да са просто ловци или някой да се опитва да подплаши бяла мечка. Все пак не искам никакви рискове. Най-близкото селище, Тасиилак, има малък полицейски участък, но те са заети със спасителна мисия дълбоко във вътрешността. Единственият полицай, останал в градчето, беше пратен да проучи положението.

— Какво се иска от нас?

— Искам да се добереш до мястото възможно най-бързо. Свързах се с флота. Въпреки че закрихме базата си в Исландия, наскоро получихме разрешение да разположим няколко патрулни самолета „П-8 Посейдон“ за наблюдение на руските подводници в Арктика.

— Нека позная — каза Джо. — Имаме осигурен превоз.

— В момента един от самолетите зарежда гориво на международното летище. Може да ви откара за четирийсет и пет минути до летище „Кулуск“, което е на двайсет и четири километра от Тасиилак. Там ще ви чака хеликоптер, с който ще стигнете до ледника, стига времето да го позволява.

Мария чу как директорът наблегна на края на изречението.

— Какво е времето там?

— Много променливо. Във вътрешността се заражда нехарактерен за сезона питерак, който може да удари крайбрежието през следващите два до три часа.

— Какво е питерак? — попита тя.

— Много силен вятър. Може да духа със скорост сто и петдесет километра в час, като отделните пориви могат да достигат и до триста. Удари ли, ще приземи всички летателни средства по цялото крайбрежие.

Джо изсумтя.

— Значи трябва да се шмугнем под урагана, преди да е затворил всичко.

— Вие сте единствените, които могат да стигнат дотам навреме — призна Пейнтър. — Междувременно мобилизирам всички във Вашингтон, ако нещата загрубеят. Надявам се да не стане така.

— Но по-добре да не рискуваме — добави Мария.

— И ти знаеш защо.

Определено знаеше. Д-р Елена Каргил беше не само добра приятелка, но и дъщеря на сенатор. Мария се обърна, за да срещне погледа на Джо, за да може той да прочете страха и чувството й за вина.

„И аз я поставих в това положение“.

3

21 юни, 10:48

Ледник Хелхайм, Гренландия

Елена трепереше в студения мрак на трюма на древния кораб. От ужас сърцето й се беше качило в гърлото, а умът й предеше зашеметяващо множество възможни сценарии за измъкване: бяга нагоре по речния канал, крие се в пукнатина е леда, опитва се да преплува докрай неканените гости.

Стигна до единственото вярно заключение.

„В капан сме“.

Мак и геологът Нелсън се бяха скрили с нея в кораба. Бяха застанали от двете страни на дупката в корпуса, а Джон лежеше по корем между тях, въоръжен с единственото оръжие, с което разполагаха. Когато изстрелите достигнаха до тях, инуитът извади изпод седалката на кърмата на лодката пушка, след което всички се изтеглиха тук.

Сега цареше мъртвешка тишина.

Гърмежите бяха престанали преди около минута, но Елена не си правеше илюзии, че новодошлите са били отблъснати. Ако се съдеше по ожесточеността на престрелката, нападателите би трябвало да са многобройни. А силната експлозия, която беше разтърсила леда, подсказваше, че са въоръжени не само с автомати. Най-вероятно имаха и гранати. Краят на нападението беше подчертан и от пронизителен писък, от който Джон трепна — напомняне, че негови братовчеди охраняваха входа на канала.

Напълно съсредоточен, Джон беше опрял буза в приклада на пушката, чиито две цеви бяха насочени по дължината на канала. До него лежеше кожен патрондаш с червени патрони. Общо единайсет. Без да се броят двата, които вече бяха заредени. Мак й беше казал, че всеки патрон има оловен куршум вместо сачми. Достатъчно мощен, за да пробие дупка през бяла мечка.

Но дори това страховито оръжие нямаше да може да отблъсне многобройни противници.

Трябваше им друг план.

Нелсън най-сетне предложи такъв — възможност, която изобщо не й беше хрумнала.

— Защо просто не дадем златната карта на кучите синове? — каза той. — Можем да я оставим до реката и да я вземат. Колкото и да е безценна, едва ли си заслужава да умираме заради нея.

Елена се ужаси от думите му. Ненавиждаше мисълта да изгубят такъв важен исторически артефакт.

— А дали това ще е достатъчно, за да ги накара да се махнат? Може да смятат, че в кораба има и други съкровища освен картата.

— Тя е права — каза Мак. — Не знаем кой се е разприказвал за откритието и колко раздута е станала историята, преди да стигне до ушите на тези.

— И все пак си заслужава да опитаме, нали? — не отстъпи Нелсън. — Ще останем скрити тук и ще се опитаме да ги убедим, че няма други съкровища. А ако не се получи, винаги можем да прибегнем до гръмкия довод в ръцете на Джон. Може да предпочетат да се разкарат с нещо, струващо милиони, вместо да рискуват още една престрелка.

— Така е — призна Мак и погледна Елена. Беше закрил с длан фенера си, но въпреки това тя видя извинителния му поглед. — Както каза Нелсън, струва си да опитаме. Не че имаме много други козове.

Елена скръсти ръце на гърдите си. Още не беше убедена, но гласовете очевидно не бяха в нейна полза.

— Добре, да действаме тогава — каза Нелсън. — Преди да е станало късно.

Геологът тръгна към носа на кораба, следван от Елена.

Мак се задържа, колкото да увери Джон, че веднага се връщат.

Когато ги настигна, той махна ръката си от фенера. Елена примигна от внезапната ярка светлина, препъна се и под крака й изхрущя някакъв чиреп. Тя инстинктивно трепна. Основната цел на археолога беше да запазва онова, което историята беше пазила в продължение на векове.

Погледна към другите парчета керамика, пръснати из трюма.

Погледът й се насочи към един от високите съдове, наредени покрай корпуса. Един от тях се беше счупил преди много години, но останалите изглеждаха непокътнати и отгоре им имаше глинени похлупаци.

Мак забеляза накъде е насочено вниманието й.

— Прегледахме ги. Запечатани са с восък. — Той насочи лъча към счупения съд. — Ако се съди по запазената миризма, вероятно са пълни с някакъв вид гориво. Може би с китова мас. Не искахме да ги отваряме, за да проверим.

Елена оцени предпазливостта му и се замоли да оцелее достатъчно дълго, за да разбере дали е прав. Докато се обръщаше, някакво леко почукване насочи вниманието й обратно към непокътнатите съдове. Сякаш в тях имаше нещо.

„Какво, по дяволите?“

— Да вървим — подкани ги Нелсън, който явно не беше чул нищо.

Мак се обърна и го последва. Елена поклати глава и тръгна след тях.

Реши, че почукването е някакъв акустичен номер в мрака.

„Сигурно просто капе вода от палубата“.

Тримата забързаха към капитанската каюта.

Нелсън стигна пръв, качи се по стълбата и влезе в тясното помещение. Бързо отиде до затворената метална кутия върху писалището.

Елена се задържа на прага, спомняйки си предупреждението на геолога, че устройството е радиоактивно. Вътрешният му механизъм продължаваше да тиктака. Явно бяха забравили да върнат лостчето в началното му положение, преди да се изнесат от помещението.

— Може би ще е по-добре да го изключим — предупреди тя, когато Нелсън стигна до писалището. — Не мисля, че е добре да го местим, докато работи. Всяко разтърсване може да повреди механизма.

Нелсън се намръщи.

— Какво значение има? Крадците ще си тръгнат със счупена карта. Няма да плача за загубата им. И без това сигурно ще разглобят всичко и ще претопят златото за бърза печалба.

Мак даде на Елена фенера си и отиде при Нелсън.

— И все пак нека да го изключим.

В бързината двамата се сбутаха и Нелсън сръга с лакът мумифицираното от студа тяло на капитана. Столът се преобърна, като повлече трупа със себе си.

Елена трепна от трясъка и тежкото тупване на замразената плът. При удара нещо излетя от скута на капитана и падна в краката й. Елена клекна и взе правоъгълния предмет. Той беше увит в тюленова кожа и запечатан с восък. Очевидно някой се беше опитал да го запази от стихиите и капитанът го беше държал у себе си и буквално го беше гушнал в смъртта си.

Явно беше нещо важно. Елена го напъха в пазвата си и вдигна ципа. Изправи се и загледа как Нелсън и Мак вдигат голямата кутия с картата. От мястото си видя как нещо като бронзов прът изскача от повърхността на писалището, очевидно на пружина и задържано от тежестта на златната карта.

„Опа…“

Беше чела за капани, задействани от небрежни натрапници в египетски гробници. Опита се да ги предупреди.

— Не мър…

От писалището прозвуча силен гонг.

Стреснати, двамата мъже се опитаха да се дръпнат назад. Нелсън изпусна единия край на тежката кутия и тя се килна в ръцете му. Капакът й се отвори.

Времето сякаш забави хода си, докато Елена гледаше как деликатната сребърна астролабия се отделя от гнездото си в картата и полита към пода. Мак обаче бързо се отпусна на коляно, като задържа кутията на бедрото си, и улови голямата колкото топка за софтбол сфера с широката си длан.

Елена издиша, залята от вълна на облекчение.

В последвалата зашеметена тишина се обади друг глас. Гайгеровият брояч на кръста на Нелсън затрещя много по-ожесточено, отколкото миналия път.

— Затваряй! — извика Нелсън.

Мак напъха астролабията в джоба на канадката си и двамата уловиха здраво кутията. Нелсън затвори капака, но броячът продължи да пращи с пълна сила. Тримата се спогледаха уплашено. Да не би капанът да беше задействал нещо в сърцето на устройството?

Мак кимна към вратата.

— Да изнасяме това чудо навън, преди да е гръмнало или нещо подобно.

Елена ги поведе, като осветяваше с фенера. Лъчът освети тъмните дълбини на трюма. Някакво движение привлече погледа й нагоре. Големи бронзови чукове, скрити сред дъските на палубата, се люлееха на напречните греди. И започнаха да падат един след друг върху високите глинени съдове. Тежките им глави пробиха дупки в тях. По съдовете плъзнаха пукнатини.

От съдовете потече гъста черна течност и се разля по заобленото дъно на кораба.

— Давай, давай, давай! — извика Мак.

Елена се отърси от вцепенението си и се втурна напред. Докато прекосяваха трюма, лъчът на фенера освети фосфоресциращи зелени жилки в черното масло. В тях имаше нещо неестествено. Определено не беше китова мас.

Това се потвърди от гайгеровия брояч на Нелсън, който затрещя още по-бързо, в такт с разтуптяното й сърце.

— Господи, чак свети — рече Мак.

На Елена й трябваше секунда, за да го разбере. Докато мъжете минаваха с радиоактивната кутия, маслото реагираше. Зелените жилки заблестяха противно, сякаш лъчението от картата възбуждаше някакъв нестабилен компонент в маслото.

Елена забави крачка, но Нелсън я сбута.

— Не спирай! — извика й той. — Да се пръждосваме оттук!

— Чакайте — каза тя. — Чуйте.

Сред пращенето на гайгеровия брояч в трюма на кораба отекваше странен звук. Елена го беше чула по-рано. Тихото почукване. Сега то сякаш идваше от няколко съда и звучеше повече като драскане, сякаш нещо се опитва да си пробие път с нокти навън.

Елена впери поглед в мъжете.

— Какво…?

Силен гръм я накара да подскочи и да се обърне.

Джон стреля за втори път.

„О, не!“

Мак остави кутията.

— Вие двамата останете тук — нареди той и забърза приведен към дупката в корпуса.

Стиснала фенера, Елена гледаше как отровното масло тече бавно към нея. Въпреки пращенето на брояча тя чуваше единствено зловещото драскане, подобно на прокарването на неравни нокти по черна дъска. Настръхна цялата. Нямаше представа какво бяха задействали с онзи капан, но дълбоко в себе си знаеше със сигурност едно.

„Нямаме място тук“.

10:59

Мак се просна по корем до Джон.

Възрастният инуит зареди отново пушката, без да поглежда надолу. Погледът му оставаше фиксиран върху течащата разтопена вода. Множество светлини осветяваха ледените дълбини, маркирайки нападателите. Едно тъмно тяло кървеше на ледения бряг, облечено в изолиран водолазен костюм.

„Копелетата са доплували дотук“.

Или поне предната им щурмова група.

Мак чу рева на двигател надолу по канала — засилваше се с всяка секунда. Очевидно идваха и други, попилявайки всякаква надежда, че братовчедите на Джон са оцелели.

От двете страни на тунела две от подводните светлини станаха по-ярки. От лазурните води се надигнаха черни автомати и изстреляха откоси по древния кораб. Заледените дъски издържаха.

Джон стреля по единия, но той отново потъна, а другият насочи огъня си към инуита. Куршумите започнаха да рикошират около тях. Джон се претърколи и се прицели в стрелеца, но той вече потъваше обратно в дълбините. Три други светлини приближиха повърхността на реката.

Мак разбираше, че нападателите могат да продължат тази смъртоносна версия на „Цапардосай къртицата“, докато патроните на Джон не свършат, така че сложи ръка върху рамото на приятеля си.

— Остави. Запази мунициите за по-подходящ момент.

Джон изсумтя в знак на съгласие, докато презареждаше.

Мак остана да лежи до него.

„Да видим какво ще излезе от всичко това“.

Очевидно неканените гости не бяха обикновени крадци. Бяха прекалено добре организирани и екипирани.

Боботенето на приближаващия двигател изпълни тунела. Появи се черна понтонна лодка „Зодиак“ и увисна насред течението, непосредствено отвъд обсега на слабата светлина.

От нея прогърмя високоговорител.

— Предайте ни Атласа на бурите и ще останете живи!

Мак се намръщи. Представи си златната карта. Тя ли беше Атласът на бурите? Щом нападателите вече имаха име за нея, явно знаеха много повече за картата, отколкото групата на Мак.

„Определено не са обикновени крадци“.

Мисълта му се потвърди от следващата команда.

— Нека доктор Каргил я предаде на хората ми.

Мак трепна. Откъде кучите синове знаеха, че Елена е тук?

— Следвайте тези прости инструкции и всичко ще приключи добре.

„Да бе. Кажи го на братовчедите на Джон“.

Шум и тътрене го накараха да погледне назад. Елена и Нелсън приближиха, помъкнали кутията с картата.

— Ще го направя — каза Елена. — Не че имаме особен избор. Могат да ни видят сметката с лекота, стига да поискат.

Нелсън кимна.

— Нямаме огневата мощ да ги спрем.

Мак се обърна, за да бъде с лице към тях.

— Този атлас или както там се нарича е единствената причина да не стрелят безогледно. Очевидно не искат да го повредят. Но щом се окаже в ръцете им…

— Всички уговорки отпадат — довърши Елена.

— И все пак можем да спечелим малко време — каза Нелсън. — Всяка минута, през която още дишаме, е шанс за нас. Иначе сме мъртви.

Мак се замисли над думите му. Ако не друго, нападателите като че ли искаха Елена, може би заради знанията й или заради това, че беше дъщеря на сенатор и смятаха да я използват като заложник. Така или иначе, ако нещо се оплескаше, тя можеше и да остане жива. Пък и Мак не се сещаше за някакво друго решение. Особено когато всичко се случваше толкова бързо. И може би Нелсън беше прав. С допълнително време можеха и да измислят нещо.

— Имате десет секунди! — прогърмя високоговорителят.

Добре, определено им трябваха повече от десет секунди — но всяко нещо с времето си.

— Добре — отстъпи Мак. — Да играем по свирката им.

„Засега“.

11:12

Елена помъкна с мъка кутията към брега на реката. Голямата карта тежеше поне трийсет или трийсет и пет килограма, прекалено много, за да се справи сама, така че Нелсън се беше съгласил да дойде с нея. Въпреки обзелия я ужас част от съзнанието й продължаваше да мисли върху загадката.

„Атласът на бурите. Защо е наречен така? И откъде тези непознати знаят това име?“

Любопитството заглушаваше ужаса й — но само донякъде.

Когато двамата с Нелсън приближиха реката, трима водолази изникнаха в ледения поток с насочени към тях автомати. Отстрани на маските им имаше малки фенерчета, които блестяха ярко в сумрака.

Мъжът в средата тръгна към тях. Когато приближи достатъчно, даде знак с оръжието си на Нелсън и посочи древния кораб.

— Остави. Тръгвай.

— Добре, добре — промърмори геологът.

Елена и Нелсън оставиха кутията на скалистия бряг. Геологът я погледна разтревожено и отстъпи назад към тъмното укритие на кораба. Докато Нелсън се отдалечаваше, мъжът насочи автомата си към гърдите на Елена. Нямаше нужда да й казва да не мърда.

Елена замръзна, трепереше.

Един от нападателите, останал до прасците в реката, вдигна закрепената за китката му радиостанция към устните си. Елена чу нещо като арабски. Макар да владееше добре няколко диалекта, не успя да различи добре думите заради шума на водата.

В отговор на обаждането му двигателят на понтонната лодка вдигна оборотите си. Съдът се понесе напред, право към Елена. Когато приближи, тя преброи на борда й петима души. Всички бяха с водолазни костюми. Един беше при кормилото на кърмата. Двама се бяха облегнали на черните понтони, насочили напред автоматите си. Между тях на носа имаше двама по-различни. Същинска стена от мускули се извисяваше над по-дребна и слаба фигура с високоговорител в ръка.

Явно това беше водачът на отряда.

Когато носът на зодиака докосна брега, водачът захвърли високоговорителя и скочи грациозно на сушата. Едва сега Елена осъзна, че това е жена. Плътно прилепналият костюм не оставяше място за съмнения за пола й. Неопреновата качулка скриваше по-голямата част от главата й, но ако можеше да се съди по скулите, тъмните очи и кожата с цвят на карамел, жената трябваше да е от Близкия изток.

Елена погледна назад към древния кораб, после към картата.

„Затова ли тези хора, които несъмнено са от Близкия изток, знаят толкова много за това съкровище?“

Нямаше как да не се заинтригува от историческата загадка.

Без да каже нито дума, смуглата жена пристъпи напред, отпусна се на коляно и отвори кутията. Златото заблестя. Елена отново се загледа в картата. Тя като че ли се беше върнала в първоначалното си състояние. Мъничкият сребърен кораб се намираше в някакво пристанище на турския бряг. И докато гледаше надолу, Елена внезапно позна града.

— Троя — прошепна тя на глас.

Жената я погледна, леко наклони глава настрани и тъмните й очи проблеснаха.

— Явно онзи, който те е довел тук, не е сгрешил в преценката си.

Оценката не донесе особена утеха на Елена. Тя забеляза белега, който минаваше през долната устна на жената и продължаваше надолу по брадичката й, по гърлото и изчезваше под ръба на костюма. Не я правеше по-непривлекателна. В същото време Елена долавяше как от жената лъха осезаема заплаха, подобно на лъчението от златната карта.

И двете бяха прекрасни и убийствени.

Пронизителният поглед на жената се спря върху Елена.

— Къде е? — попита тя.

— За какво говорите?

Водачката на отряда посочи кухината в картата, в която доскоро се намираше сребърната сфера на астролабията. Бронзовите зъбни колела в празното гнездо блестяха ярко. Елена си ги представи как завъртат астролабията подобно на стрелките на сложен часовников механизъм.

— Къде е Ключът на Дедал? — попита жената.

„Ключът на Дедал?“

Елена остави объркването да се изпише на лицето й, за да подсили лъжата й.

— Не зная за какво говорите. Това е всичко, което намерихме.

Водачката се изправи и даде заповед на арабски на някой зад нея.

Елена различи една дума. Таелимуха. Което означаваше „дай й да разбере“.

Тя се обърна и видя едрият мъж да стои зад гърба й. Дори не го беше забелязала да слиза от понтонната лодка. Мъжът се извисяваше повече от два метра и очевидно страдаше от някаква генетична форма на гигантизъм. Цялото му лице беше в бръчки и белези. Челото му беше ниско и дебело. Очите му бяха мъртвешки и студени като на син кит.

Мъжът сви ръка в юмрук и фрасна Елена.

Тя извика и се строполи на земята. Острата болка прониза цялото й тяло и спря дъха й. Сълзите, които се беше опитвала да задържи, опариха бузите й.

Жената погледна надолу към нея.

— Недей да лъжеш повече.

После посочи кораба и излая на арабски на хората си — достатъчно силно, за да може Елена да разбере ясно заповедта й.

— Намерете ключа. Избийте всички.

4

21 юни, 11:18

Във въздуха над Датския проток

Прекадено нервен, за да седи на едно място, Ковалски крачеше напред-назад в самолета. Това беше четвъртото му ставане за последните двайсет минути.

Накрая стигна до „стелажите за вино“ в задната част, на които бяха подредени цилиндрични радиоакустични шамандури. Облегна се на подобния на многоцевна картечница механизъм, който изстрелваше шамандурите в морето, за да помагат на патрулния самолет да следи руските подводници в района. Потупа с пръст гнездото за зареждане. Другата му ръка, която още беше в джоба на дългото му кожено палто, си играеше с целофана на кубинската пура.

„Може и да не ме хванат, ако запаля за едно-две дръпвания…“

Наоколо нямаше никого. Големият самолет имаше екипаж само от девет души, като всички бяха на носа. Всички бяха заети с мониторите си и в самолета цареше потискаща тишина, която само опъваше нервите му.

Видя командира да излиза от вратата в другия край и да върви към наблюдателните станции в средата на борда. Спря, каза нещо на Мария, която седеше със закопчан колан до един от двата наблюдателни прозореца, и се разсмя на отговора й. Ръката му се задържа прекалено дълго върху облегалката на седалката й.

Ковалски усети как по врата му плъзва гореща червенина.

Командирът беше млад, усмихваше се често и приличаше много на Том Круз в „Топ гън“.

Извади пурата от джоба си и тръгна към носа.

Мина покрай секциите на радиоелектрониката и средствата за борба с подводници. Срещна се с командира при редицата от пет седалки покрай левия борд, където четирима мъже и една жена бяха наведени над различни светещи екрани и следяха високотехнологичния радар за многоцелево търсене APY-10 и електронното устройство за заглушаване ALQ-240.

По-рано, когато научи, че Ковалски е служил във флота, тактическият координатор на групата се беше опитал да му обясни част от оборудването и способностите му. Ковалски едва успя да разбере една дума от три. Това му напомни колко старо морско куче е всъщност. Очевидно модерното военно дело го беше задминало сериозно.

Командирът му кимна.

— Тъкмо дойдох да ви кажа, че кацаме след десет минути и е най-добре да седнете при доктор Крандъл и да закопчаете колана си. Ще ни раздруса здравата при брега.

Боговете сякаш го чуха — в същия миг самолетът се разтресе. Ковалски запази равновесие, като се вкопчи в една облегалка. Командирът като че ли остана на крака, като просто се усмихна по-широко.

„Копеле…“

— Както казах — предупреди командирът, — време е за коланите.

Ковалски се изправи и понечи да мине покрай него, когато тактическият координатор завъртя стола си и свали големите си слушалки.

— Командир Пулман, току-що получих съобщение от друг „Посейдон“ на път към Рейкявик. Уловили са сигнал на перископска дълбочина покрай брега пред нас. Но тъй като бурята наближавала и морето било пълно с парчета лед, изгубили сигнала, без да могат да го идентифицират напълно. Искат да прелетим над района, преди да кацнем.

Ковалски си погледна часовника.

— Лошо. Можете да си играете на котка и мишка с руснаците и друг път. Трябва да слезем долу колкото се може по-скоро.

Усмивката на командира се превърна в намръщена гримаса.

— Позволете да ви напомня, че това е моят самолет. Вие сте просто пътници.

Самолетът се раздруса отново и този път Ковалски напълно изгуби равновесие. Дори Пулман се вкопчи в седалката от другата страна. Вече определено не се усмихваше.

— Бурята пред нас се превръща в истинско чудовище — напрегнато съобщи пилотът от кабината. — При това бързо. Всички да си закопчаят коланите.

Ковалски изгледа предизвикателно командира.

— Изглежда, че Майката природа току-що ви разжалва.

Пулман се намръщи и се обърна към тактическия координатор.

— Свържи се с другия самолет. Кажи им, че няма да има претърсване.

— Слушам.

Преди офицерът да успее да се обърне, Пулман добави:

— За всеки случай пусни редица шамандури от тук до брега. — Погледна Ковалски. — Може и да не останем във въздуха, но това не означава, че не можем да продължим да слушаме.

Ковалски сви рамене и мина покрай него.

„Хич не ми пука. Щом ти изнася, така да бъде“.

Седна тежко в седалката до Мария.

— Каква беше онази разправия отзад? — попита тя.

— Просто се погрижих да няма отклонения.

Тя се опита да погледне назад. Ръката й намери неговата и я стисна силно.

— Има ли вероятност за подобно нещо?

— Не и докато аз съм на пост.

Тя се обърна напред и въздъхна. Опита се да отдръпне ръката си, но той я хвана и я задържа. Кожата й беше гореща, но лицето й оставаше бледо. Ковалски с лекота разчете безпокойството и вината в очите й. Знаеше, че не бива да се опитва да я утешава и да я уверява, че приятелката й е в безопасност. Можеше да й предложи единствено фактите.

— Скоро ще кацнем — обеща той.

„Да се надяваме, преди да е станало късно“.

5

21 юни, 11:20

Ледник Хелхайм, Гренландия

Мак гледаше как Елена се строполява до реката, след като беше ударена в бъбрека от онова чудовище с безизразен поглед.

„Проклети копелета!“

Пристъпи към дупката в корпуса, готов да й се притече на помощ, да я защити.

Нелсън сложи ръка на рамото му.

— Нищо не можеш да направиш. — После сграбчи канадката му и го дръпна назад. — И като че ли ще си имаме компания.

Отвън някой извика нещо на арабски. В отговор щурмовият отряд се затича приведен към десния борд на кораба, като се насочваше към кърмата и носа. Един даде откос към дупката в корпуса, за да прикрива приближаването на останалите.

Джон изстреля и двата патрона по стрелеца. Онзи полетя назад, улучен в гърдите. Тялото му падна в реката. Джон се претърколи настрани миг преди куршумите на ответния огън да се забият на мястото, където беше току-що. Отърва се без драскотина и се озова до Мак и Нелсън. Стрелбата му беше принудила нападателите да напредват по-предпазливо.

Не че това щеше да им спечели много време.

— Трябва да се барикадираме някъде. — Нелсън посочи през тъмния трюм. — Може би в капитанската каюта.

При липса на по-добра идея Мак посочи с фенерчето и бутна приятеля си напред.

— Давай.

Тримата се втурнаха към носа. Тропотът на краката им се превърна в шляпане, когато стигнаха локвите масло на дъното на кораба. В отсъствието на картата течността отново беше станала черна.

Но това повдигаше друг въпрос.

— Тази гадост може би е запалима — предположи Мак, докато продължаваха напред. — Ако я подпалим, може да подейства като бариера и да ги пропъди.

— Или да ни убие — отвърна Нелсън. — Не забравяй, че корабът е дървен. Така че да оставим палежа като последно средство.

Докато геологът говореше, огромният глинен съд зад него изведнъж се освети в познатата зеленикава светлина. Тя светеше през пукнатините в стените и пробитата от чука дупка. Мак зърна в светлината някакви сенки, съпроводени от драскане на остри нокти по твърда глина.

Той спря и присви очи.

„Какво, по дяволите…“

Вътре определено имаше нещо. Но какво? Как беше възможно нещо да е останало живо след толкова много векове? Да не би по някакъв начин да е било запазено в гадното масло? Той си спомни падащите чукове. Представи си течащото масло, подобно на изтичащите води на родилка. Какво ли предстоеше да се роди?

— Стига си зяпал — изсумтя Нелсън. — Освети натам…

— Тихо — предупреди го Мак.

Късно.

Сякаш в отговор на Нелсън сиянието блесна по-ярко зад геолога и съдът се пръсна, освобождавайки съдържанието си. Подобно на някакво експлодиращо гнездо паяци, куп подобни на раци създания се разлетяха навън. Бяха стотици. Всяко беше с размерите на паница и имаше дълги членести крака. Те се понесоха слепешком във всички посоки, закатериха се по корпуса, по гредите, дори се гмурнаха в маслото. Докато се движеха, от ставите им изтичаше същата зелена течност, която бяха видели и в маслото, сякаш бяха задвижвани от отвратителната субстанция.

В това противно сияние Мак видя, че твърдите им коруби не са от хитин или черупки на мекотели — а от плътен бронз. Ченето му увисна, когато го осъзна. Тези създания не бяха живи, а направени, изковани в злостни огньове и задвижвани от някаква избухлива течност.

Сякаш за да докаже това, едно от нещата избухна в пламъци — после още едно, и още едно. Зелената течност като че ли реагираше на влажния въздух. Но пламъците не убиваха. Горящите създания продължаваха да щъкат навсякъде, да се блъскат едно в друго, да се подпалват взаимно.

Едно от създанията забърза по долната страна на една греда, стигна до дебела висулка и се спусна по спирала по нея. Високата температура стопи леда, но вместо надолу да потече вода, в черната локва започнаха да падат огнени капки, сякаш горивото в механичните раци можеше да подпали дори водата.

„Невъзможно…“

Мак се мъчеше да проумее адската гледка, замръзнал от ужас от зрелището.

Реакцията на Нелсън беше по-енергична. Той изкрещя и се втурна напред. Мак го сграбчи за ръката. Викът му още отекваше в трюма и сякаш беше достатъчно силен, за да разбие още два съда. Те се пръснаха, освобождавайки други стотици бронзови чудовища, които също се понесоха безумно по стени и греди.

Нелсън се замята, опитвайки се да достигне гърба си.

— Махни го…

Мак се обърна към приятеля си и видя, че един горящ бронзов рак се е вкопчил в гърба му. Острите върхове на краката бяха пробили канадката му и драскаха яростно, като разкъсваха и прогаряха изолиращия материал и гъшия пух в търсене на плътта отдолу.

Преди Мак да успее да му помогне, друг рак изпълзя на рамото на Нелсън и скочи на гърлото му. Мак се опита да го перне с фенера, но краката на създанието вече се бяха забили дълбоко в меката плът.

Кожата около тях почерня и запуши.

Нелсън се загърчи в агония и отвори широко уста. От гърлото му се изтръгна животинско гъргорене. Около устните му се извиха струйки дим. Мак си помисли за гадината, която беше превърнала висулката в огън.

Какво ли щеше да направи с кръвта?

С туптящо в ушите сърце Мак запрати фенера към кабината и сграбчи черупката на създанието на гърлото на Нелсън. Изтръгна го и го запрати нанякъде. От раната бликна кипяща кръв и пламъци. Нелсън се отпусна със стон в ръцете му, почти в безсъзнание от болката и шока. Мак затисна раната с длан и изгаси пламъчетата, които още танцуваха под почернялата и напукана кожа.

— Помогни ми — изграчи Мак.

Джон беше наблизо, с пушката в ръце, и се оглеждаше. Забърза към тях и махна с приклада създанието на гърба на Нелсън, преди да е достигнало до плътта.

Двамата помъкнаха Нелсън към капитанската каюта.

Но пред тях, осветен от лъча на захвърления фенер, дървеният под беше покрит с безброй огнени бронзови гадини. Други щъкаха по стените и гредите. Нямаше начин да преминат през тях.

Мак обаче забеляза, че гадините заобикалят черната локва. Това най-вероятно беше единствената причина той и Джон да не бъдат все още атакувани. За съжаление Нелсън се беше намирал прекалено близо до първия глинен съд, когато той се пръсна. Две от създанията явно бяха запълзели към него, сякаш той е бил най-близкият до тях остров в черното море.

Мак си представи падащите върху съдовете чукове и изливащото се масло. Дали черната течност е действала като някакъв вид изолация? Дали е трябвало да изтече, преди тези създания да се съживят отново?

Когато приближиха края на локвата, Мак реши да провери теорията си. Повлече крак през течността и запрати черна вълна към най-близкия рак. Тя се изсипа върху създанието и моментално угаси пламъците му. Създанието остави след себе си къса мазна диря — и замря.

Джон го погледна.

Това беше нещо, но как можеха да се възползват от наученото? Разстоянието до каютата беше твърде голямо, за да го преодолеят, изритвайки течност към нея. Може би можеха да се овъргалят в маслото и да го използват като репелент. Но смееха ли да поемат този риск?

Възможността за решение им беше отнета от оглушителните гърмежи на автомат. Мак приклекна, когато куршумите рикошираха от стените. Джон изпъшка, когато един куршум одраска бузата му, оставяйки червена следа. Сякаш нещо дръпна лявата ръка на Мак. От пробитата в канадката му дупка се разлетя гъши пух. Главата на Нелсън се удари в неговата. Горещата кръв плисна Мак и той усети одраскване от разбита кост.

Обърна се с ужас. Половината лице на приятеля му го нямаше.

Въпреки това той не пусна тялото, докато се просваше по корем в маслото.

Джон последва примера му.

Мак се обърна към кърмата. Още стрелци влизаха през дупката и се разгръщаха. Джон се извъртя в опит да вдигне пушката.

— Недей — предупреди го Мак.

Гърмежите на автоматите бяха много по-силни от крясъка на Нелсън отпреди малко — и предизвикаха много по-бурна реакция. Навсякъде глинените съдове се затресоха заплашително и започнаха да се пръскат един след друг, освобождавайки скритите в тях чудовища.

Бронзовата маса защъка яростно на членестите си крака към новопристигналите. Зелената течност блесна в златисти пламъци. Паникьосани от гледката, нападателите откриха огън по механичната орда, която в отговор им се нахвърли още по-ожесточено. Създанията напредваха към тях по всяка повърхност и едно през друго, устремени към целта си.

„Привлича ги шумът…“

Едва сега Мак осъзна, че бронзовите раци нямат очи. Бяха слепи и явно реагираха на звук. Погледна назад към капитанската каюта. Създанията там също бяха чули суматохата и се завтекоха на златисти огнени потоци по стени и греди към гърмежите и писъците. Едно изгуби опора над тях и падна в локвата. Пламъците му угаснаха в мига, в който достигнаха маслото.

Мак най-сетне пусна тялото на Нелсън, обхванат от чувство за вина и мъка. Побутна Джон към тъмното помещение. Това беше единственият им шанс да стигнат до убежището. Двамата скочиха на крака и се затичаха приведени към вратата.

Мак стигна пръв, махна на Джон да влиза и взе фенерчето. Погледна назад през трюма, който сега беше осветен в адско сияние, подчертавано от проблясванията на изстрели. Онези от нападателите, които бяха влезли в кораба, сега се мятаха и крещяха. Телата им бяха покрити с бронзови раци, които забиваха в тях острите си крака. Плътта им гореше и пушеше; кръвта кипваше във вените им.

Ужасен и отвратен, Мак се оттегли в студената тъмна кабина. Миг преди да затвори вратата един огромен съд от лявата му страна — два пъти по-голям от останалите — се пръсна и от него се появи нещо масивно. Мозъкът на Мак се опита да проумее движещите се бронзови плоскости, пълната с остриета паст, от която бълваше огън, подобните на бутала крака.

Джон го издърпа назад и затръшна вратата, закривайки адската гледка, след което дръпна бронзовото резе. Чудовищата останаха от другата страна.

„Не, не чудовища“.

Джон срещна погледа му и ги назова.

— Туурнагак.

Мак кимна. Наистина бяха такива.

Демони.

11:40

Елена се беше сгушила на дъното на зодиака. Понтонната лодка се беше отделила от брега и стоеше неподвижно в течението. Тя погледна назад и потръпна, но не само от студа.

Древният кораб гореше. Пушекът закриваше гледката, дълбоко в сенките танцуваха пламъци. По-наблизо тънки огнени ивици изтичаха от останките, вливаха се в потока разтопена вода и образуваха покрай брега пламтящи салове, които протягаха огнени пръсти към тях.

Жената на носа излая заповед на кормчията. Той кимна и обърна зодиака. Не можеха да рискуват пламъците да ги достигнат. Силната топлина вече разтопяваше леда над главите им. Заваля дъжд от древни ледникови води, но вместо да угаси пламъците, той сякаш ги подклаждаше още повече.

Ледникът Хелхайм вече реагираше на горящата в сърцето му киселина. Ледът се напукваше навсякъде около тях. Кормчията явно усети, че тунелът може да се срути всеки момент, и увеличи скоростта.

Елена се взираше назад, докато лодката вземаше един завой. Преди древният кораб да изчезне от погледа й, видя как нещо излиза от пушека. Елена се замоли това да е Мак, да е оцелял по някакво чудо. Но вместо това от дима изникна чудовище, чието червеникаво туловище светеше от горящия в него огън. Елена зърна нещо като рога — и в следващия миг чудовището изчезна зад завоя.

Елена се обърна и обгърна коленете си с ръце.

Чувстваше тялото си като пълно с олово след шока и ужасите от последните няколко минути.

Малко по-рано, докато товареха картата на лодката, беше чула крясъка на Нелсън. Всички погледи се бяха обърнали към зловещата светлина в трюма на кораба. Водачката на отряда мълчаливо беше посочила към кораба и хората й се втурнаха през дупката в корпуса. После се чуха глухи изстрели.

Елена беше запушила ушите си, представяйки си Мак, Нелсън и Джон.

После започнаха писъците.

Дори дланите й не можеха да заглушат ужаса в онези крясъци. Един от стрелците се появи от трюма и рухна на колене пред дупката в корпуса. Изглеждаше така, сякаш беше облякъл пламтяща бронзова броня, но плоскостите й се движеха и забиваха в тялото му, като разкъсваха неопрен и кожа. От разрезите бликна кипнала кръв. Тялото му се изви жестоко назад с пукане на прешлени и кости — и експлодира, разпръсквайки почерняла плът и ярки пламъци.

Грамадният телохранител сграбчи водачката за рамото и я дръпна заедно с останалите към зодиака. Жената отначало се опита да се отскубне и дори направи крачка към кораба, но той вече гореше и пожарът се разпространяваше. Тя се намръщи, обърна се и махна на всички да се качват на лодката.

Жената нямаше намерение да рискува и да изгуби спечеленото с мъка съкровище, въпреки че картата не беше цяла. Докато лодката се носеше по ледената река, тъмните й очи се обърнаха към Елена. Без да откъсва поглед от нея, жената свали с два пръста неопреновата качулка на костюма си и тръсна глава, за да разпусне коси, черни като крилете на гарван. Елена почти видя как зад суровия й пресметлив поглед се въртят колелца — явно жената обмисляше какво да прави с пленницата си.

Накрая тя се извърна, когато зодиакът излезе от ледника. Ветровете моментално ги връхлетяха. Върху вълните във фиорда имаше бели гребенчета. Мъглата още се стелеше над морето, но вятърът вече я разпръсваше.

Наближаваше буря.

Зодиакът подскачаше над вълните към целта им, която изникна от мъглата. От синьото море стърчеше черна конусовидна кула. Докато лодката се носеше към нея, подводницата се издигна, колкото палубата й да се подаде над неспокойните води. Кормчията насочи зодиака към нея.

Водачът скочи на палубата и даде заповеди. Двама мъже помъкнаха тежката кутия на картата, а гигантът пристъпи към Елена. Тя се дръпна от него и сама се прехвърли на подводницата.

Кормчията също слезе от зодиака и го избута в морето. После вдигна автомата си и стреля по понтоните. Лодката започна да потъва.

Елена усети боботенето на двигателите на подводницата. Явно отрядът възнамеряваше да напусне района възможно най-бързо.

След като изпълни една последна задача.

Елена чу приглушен тътен и усети как палубата под краката й трепна. Разпенена следа се понесе през вълните, като се отдалечаваше от подводницата. Торпедо. Елена закри уста с длан и впери поглед към ледника Хелхайм. Секунди по-късно парчета лед полетяха високо във въздуха. Дори от това разстояние Елена усети ударната вълна. Огромна част от ледника се отцепи и се спусна като бяла гилотина пред отвора на канала.

Когато айсбергът падна в морето, към тях се понесе огромна вълна.

— Идвай — нареди жената.

Елена си помисли дали да не скочи в морето.

Водачката на отряда се обърна към нея, сякаш беше прочела мислите й.

— Има много неща, които трябва да научиш. — Погледът й я прониза. — Много неща, които искаш да научиш.

Елена сви юмрук. Идеше й да каже на жената да върви по дяволите, но си представи картата и свързаната с нея загадка. Жената беше права.

„Искам да науча“.

Обърна се и тръгна към кулата, без да отпуска юмрук. Интелектуалното любопитство може и да я мотивираше, но сега тя имаше и друга цел. Представи си ухиленото лице на Мак, веселите искри в очите на Нелсън, спокойната сила на Джон.

„Ще си отмъстя“.

6

21 юни, 12:15

Тасиилак, Гренландия

„Елена е била все още жива…“

Мария се опита да намери утеха в това, но останалата част от разказа на местния полицай си оставаше ужасна.

Тя седеше в уютната трапезария на хотел „Ред“, обгърнала с длани димяща чаша кафе. В помещението имаше няколко маси и столове, малък библиотечен кът и висок рафт с различни ботуши за сняг, стари и нови. С яркочервената си външна облицовка и големи прозорци, гледащи към залива Крал Оскар, това място щеше да бъде очарователно, ако обстоятелствата бяха различни.

Трапезарията беше пълна с местни жители. Изглежда, всички бяха чули взрива на торпедото и цялото градче искаше да научи какво става.

Всички погледи бяха насочени към единствения очевидец.

— Тунела го няма — каза полицай Хан Йорген, който седеше срещу нея. Беше облечен в разкопчано яке с кожена подплата върху униформата си. Датското му потекло ясно се долавяше в акцента му и се виждаше в късо подстриганата руса коса. — Торпедото удари стената на ледника. Огромна част от нея се отцепи.

— Можете ли да опишете подводницата по-подробно? — попита командир Пулман. След като кацнаха в Гренландия, военният самолет получи съобщение за засечена в морето подводница. Командирът беше настоял да се качи с Мария и Джо на хеликоптера до градчето. Останалият екипаж беше останал, за да закрепи самолета срещу силните ветрове, духащи от планините. — Видяхте ли някакви означения по кулата? Някакви букви или числа?

Йорген поклати глава.

— Както казах, стигнах до фиорда точно когато стана експлозията. Намирах се на три километра от ледника. По чиста случайност зърнах подводницата с бинокъла, преди да се потопи.

Мария стисна чашата си.

— И сте сигурен, че сте видели доктор Каргил на борда.

Полицаят кимна.

— Открояваше се с яркосинята си канадка. Останалите на подводницата бяха облечени в черен неопрен.

Мария се обърна към Пулман.

— Има ли някакъв начин да се проследи подводницата?

Пулман изгледа обвинително Джо, който седеше с димяща пура между зъбите.

— Не мога да направя много от земята. Все пак наблюдаваме радиоакустичните шамандури, които пуснахме. За щастие, самолетът ни беше оборудван с най-новите мултистатични активни кохерентни модели. Те могат да генерират сонарни импулси дни наред и имат широк обхват. Така че сами по себе си те биха могли да ни дадат някои насоки. Но ако можехме да излетим…

Той сви рамене. Нямаше нужда да казва очевидното.

„Това няма да се случи в близко бъдеще“.

Краткото пътуване с хеликоптера беше като да летиш в шейкър. Ветровете блъскаха неуморно машината и с всяка секунда се засилваха. Пилотът беше стискал щурвала с такава сила, че кокалчетата му бяха побелели, а устните му се движеха в безмълвна молитва. Когато кацнаха, косата му беше полепнала по потния му скали.

„Няма мърдане оттук“.

— Ами останалите? — обади се един от местните жители. — Тримата, които отидоха с онази жена?

— Аап! — присъедини се друг, повтаряйки същия въпрос на езика на инуитите.

— Утокацерпунга — с извинителен тон каза Йорген. — Не знам. Видях единствено доктор Каргил.

Джо пусна облак дим.

— Или са мъртви — изтърси той, — или взривът ги е затворил в капан в леда.

Пулман се наведе над масата и сниши глас.

— Ако са живи, сигурно знаят какво е станало и могат да ни кажат кой е отвел доктор Каргил.

— Голямо ако — каза Ковалски.

Йорген кимна.

— Живи или не, няма как някой да се добере до тях.

— Аз мога да го направя — обади се някой. От групата местни излезе кльощав младеж с кожено яке и ботуши. Изглеждаше на не повече от четиринайсет. Гъстата му черна коса беше подстригана на линия над гладкото му чело.

Йорген се обърна.

— Нука, каналът се е срутил. Няма как да се влезе вътре.

— Има — с дръзка самоувереност отвърна хлапето.

Йорген понечи да възрази, но Джо го изпревари.

— Как?

— Ще ви покажа. — Младежът посочи с палец назад към изхода. Виещият вятър отвън се мъчеше да изкърти вратата от пантите.

— Забрави — предупреди го Йорген. — Никой няма да излиза в този ужасен питерак.

— Наа. Аз отивам. — Нука се обърна към вратата. — Дядо ми е там.

Сега Мария разбра дързостта на тийнейджъра и забеляза страха и решимостта на младото лице. Дядото му беше старейшината Джон Окалик, който беше отвел групата на Елена до ледника.

Джо стана и смачка наполовина изпушената си пура — нещо, което правеше само в изключителни случаи.

— Хлапе, идвам с теб.

Мария се обърна към него.

— Джо…

Ковалски я прекъсна с махване на ръка.

— Проклет да съм, ако трябва да бездействам тук и да слушам как вятърът се мъчи да отнесе покрива. — Обърна се към нея. — Ако има и най-малка вероятност онези момчета да са живи, ще ги изровя и с мотика, ако се наложи. Те са единствените, които знаят какво е станало с приятелката ти.

Мария се пресегна и докосна ръката му.

— Зная. Просто исках да кажа, че и аз идвам с теб.

Ковалски замръзна.

— Чакай малко. Не исках да кажа това. Може би ще е по-добре да…

Тя го прекъсна и стана.

— Без тия. Доводите ти бяха много убедителни.

Джо я зяпна, мъчеше се да прецени как да реагира. Накрая стигна до правилното решение и само сви рамене.

Йорген ги изгледа.

— И двамата сте луди.

— Наричали са ме и по-зле. — Джо махна на Нука. — Покажи ни какво си намислил, хлапе.

Нука тръгна към вратата.

— Да вървим. Знам, че дядо ми е още жив. Но няма да е задълго, ако не побързаме.

— Дано да си прав. — Джо тупна момчето по кльощавото рамо. — Не искам задникът ми да измръзва напразно.

12:22

— Ще трябва да рискуваме — каза Мак.

Застанал до кръста в ледената вода, той дръпна бронзовото резе на вратата. Обърна се към Джон, който кимна.

„Ако ще умираме, да е по наш начин“.

Половин час по-рано силна експлозия беше разтърсила ледника. Мак беше очаквал да бъдат премазани от тонове лед, но когато тътенът утихна, двамата с Джон бяха все още живи. После водата започна да пълни каютата, което означаваше, че реката е била запречена от срутилия се от взрива лед.

Мак лесно можеше да си представи какво е станало. Копелетата бяха взривили входа на канала, с което им бяха отрязали пътя навън.

Вместо да чакат да се удавят като плъхове, Мак пое дълбоко дъх и отвори вратата. Трябваше да се напрегне доста, защото нивото на водата се беше покачило. Трепна — очакваше орди пламтящи раци да се нахвърлят върху него. Вместо това лъчът на фенера разкри, че половината кърма е изчезнала. Останките от трюма представляваха димящи руини, сред които тук-там мъждукаха горящи дъски. Пламъци танцуваха и по гредите горе.

През гъстия дим можеха да се видят раци, светещи червеникаво в мрака. Бяха се вкопчили в плаващи парчета дърво и лед. Два дори се бяха настанили върху носещ се във водата труп. Повечето като че ли не се движеха, след като пламъците им бяха угаснали. Няколко помръдваха немощно.

Горивото, захранващо тези създания, явно губеше силата си. Мак се огледа за още раци, но не откри нищо. Може би внезапното наводнение им беше дошло в повече и ги беше удавило.

Въпреки това, докато вървеше бавно през трюма, той гледаше да стои настрана от онези, които виждаше.

Джон го потупа по рамото и посочи мястото, където част от корпуса беше пробита. После посочи нагоре. Мак кимна.

„Трябва да излезем от водата“.

И двамата бяха с водолазни костюми под връхните дрехи, но това не пречеше на студа да прониква до костите им. Мак стисна зъби, за да не затракат. Вече не чувстваше краката си и това му пречеше да върви по неравния под, скрит под черната вода.

Най-накрая стигнаха пробойната в корпуса и се покатериха по разбитите ребра на кораба, като гледаха да останат по-далече от все още горящите дъски. Стигнаха горе и откриха, че предната половина на палубата е все още цяла. Носът на кораба си оставаше скован от леда.

Мак спря, за да огледа положението. Голямо парче лед се откърти от тавана и падна във водата. Огромна вълна блъсна кораба, разлюля горящите дъски и изкара на повърхността още тела.

Мак се опита да не мисли за приятеля си Нелсън.

„Сега не е време за оплакване“.

Падналото парче лед му напомняше за една по-непосредствена заплаха.

Докато бяха в кабината, вторичните трусове и пукот бяха продължили — ледникът притискаше с огромната си тежест нестабилния тунел. Мак знаеше какво да очаква. След десетилетие работа тук можеше да чете леда като книга.

„Това място няма да издържи още дълго. Може да се срути всеки момент“.

Но това в крайна сметка можеше и да няма значение. Пред тях реката от разтопена вода се беше превърнала в езеро. И нивото му се покачваше неотклонно. Надигащата се вода сгъстяваше допълнително и без това гъстия пушек и затрудняваше дишането им.

Джон се закашля неудържимо.

За жалост нещо го чу.

Откъм гъстия пушек покрай десния борд се разнесе гневен рев. С качило се в гърлото му сърце Мак пристъпи към парапета. Спомни си, че раците не бяха единствените създания, излезли от онези пълни с масло съдове.

Погледна надолу. Големи части от тавана се бяха срутили, покриваха брега и образуваха дига от лед и камъни между кораба и водопада, който пълнеше ледената пещера.

И долу в бъркотията нещо се движеше.

Пламъците осветяваха пътя му през пушека, разкривайки от време на време тежката фигура. Привлечено от кашлянето на Джон, създанието скочи към тях, след което изчезна в по-гъстата мъгла около кораба.

Мак затаи дъх. Страхуваше се, че дори дишането му може да ги издаде. Очите му се напрегнаха в опит да различи нещо в мрака.

„Къде…“

Нещо се блъсна в борда с такава сила, че целият кораб се разтресе. Мак падна на коляно. Джон се задържа на крака, опрял приклада на пушката в рамото си и насочил цевта надолу към мрака.

Създанието изрева раздразнено и избълва пламъци, които разкриха паст, пълна с остри като бръсначи зъби. Върху страховитата му глава имаше извити рога. Чудовището се беше изправило на задните си крака и риташе въздуха с предните, по чиято дължина имаше редица извити остриета.

После създанието се отпусна на четирите си крака и изчезна в изпълнения с пушек мрак.

Мак се заслуша, докато машината убиец — наполовина бик, наполовина мечка — обикаляше напред-назад.

Друга част от тавана се откърти и падна в надигащото се езеро. Мак и Джон се спогледаха тревожно.

„Не можем да останем тук“.

Ако чудовището не ги убиеше, студът, водата или ледът щяха да го направят. Трябваше да се измъкнат от това място, да намерят начин да минат покрай онзи пламтящ бик.

„Но как?“

12:55

— Няма начин! — изкрещя Ковалски през виещия вятър.

Спасителната група се беше сгушила от подветрената страна на трите червени снегомобила. Деляха пространството с една шейна, теглена от хъскита с дебела козина. Кучетата си бяха изровили малки гнезда в леда и се бяха свили там, без да обръщат внимание на студа.

Нука ги беше използвал, за да преведе трите снегомобила презледника. Беше обяснил защо беше избрал шейната: „Кучетата намират най-безопасния път през леда. Без тях лесно можеш да пропаднеш в някоя скрита пукнатина. Научаваш се да се доверяваш на техните очи и носове“.

След като излязоха от хотела в Тасиилак, се качиха на един джип „Рам 2500“ с огромни гуми и поеха по коварен чакълест път, за да стигнат до ледника Хелхайм. Бурята ги връхлиташе непрекъснато и блъскаше колата с толкова силни пориви, че едва не я преобръщаше. Стигнаха ледника и спряха до група малки боядисани в синьо бараки и десетина снегомобила. Оказа се, че семейството на Нука има туристическа фирма, предлагаща преходи през ледника.

Мария попита хлапето къде са родителите му и Нука каза, че баща му и майка му участват в спасителната група на Тасиилак. Заминали за вътрешността, за да се справят с някакъв спешен случай, който е ангажирал и повечето опитни хора в градчето.

Ковалски погледна онези, които бяха останали.

„Вторият състав…“

Въпреки изказаните по-рано опасения Йорген също беше дошъл с тях. Както и още двама от местните — яки по-възрастни мъже, които казаха, че са роднини на семейството, което вероятно важеше за всички в селището. Бяха завързали въже за задницата на един от снегомобилите.

Нука — беше навил свободната част на въжето на рамото си — посочи покрай гумените вериги на снегомобила.

— Това е единственият път към сърцето на ледника. Надолу през мулина.

— Няма начин — повтори Ковалски.

Надигна се от прикритието на снегомобилите. Вятърът едва не отвя предпазните му очила, дадени му от Нука заедно с каска и дебела канадка, която му беше твърде малка — ръкавите й дори не достигаха до китките му.

На десет метра пред него бялата повърхност на ледника беше прорязана дълбоко от син поток. Водата се спускаше отгоре и пропадаше в широка три метра дупка надолу към дълбините на ледника.

Мулин, както я беше нарекло хлапето.

Ковалски поклати глава.

„По-скоро почти замръзнал водовъртеж“.

— Да не си решил да се спуснеш в това нещо с въже? — невярващо попита Ковалски.

Нука вече беше облякъл водолазен костюм, който покриваше цялото му тяло. Дори имаше маска на лицето.

— Спускали сме се и преди.

Мария пристъпи към тях.

— Откъде знаеш, че този мулин се свързва с реката, която е изтичала от Хелхайм?

— Доктор Макнаб ми каза — отвърна Нука. — Когато не водя туристи, понякога помагам на Мак да картографира потоците и каналите. Тази работа няма край, тъй като всичко непрекъснато се топи и се мести.

Ковалски се изправи.

— Ако наистина води надолу, трябва да дойда с теб.

Нука сбърчи презрително нос.

— Прекалено си дебел.

Ковалски погледна корема си, едновременно оскърбен и шокиран от грубата прямота на хлапето, която едва не направи и самия него малко дете.

— Това са само мускули.

— Ясно де. Но дори да успееш да се промъкнеш през теснините, резервният ми костюм няма начин да ти стане. — Нука посочи голите му китки.

— А на мен? — обади се Мария и застана до Нука. — Двамата сме горе-долу с еднакви размери.

Той я изгледа от глава до пети и накрая сви рамене.

— Да, става.

— Как ли пък не. — Ковалски направо тропна с крак, за да я спре.

Мария не му обърна внимание.

— Донеси ми костюма — каза тя на хлапето и се обърна към Ковалски. — Двете със сестра ми се спускаме в пещери от години като част от проучванията ни. Уменията ми на катерач са повече от адекватни за тази задача.

Ковалски посочи мулина.

— Това да ти прилича на твърда скала?

— Джо, няма да позволя Нука да се спусне сам там долу.

Ковалски разбираше загрижеността й, но това не означаваше, че му харесва.

Нука донесе костюма. Мария го вдигна и погледна мъжете, сгушени до снегомобила.

— Както гледам, и никой от вас няма да се побере в костюма.

Разбрал, че се е въвлякъл в битка, която няма как да спечели, Ковалски вдигна ръце.

— Добре. Дай да ти помогна да се напъхаш в това проклето нещо.

Мария потанцува малко на студа, докато събличаше връхните сидрехи и навличаше дебелия костюм. Накрая прибра косата си назад и си сложи качулката.

— Как изглеждам? И кажи честно. — Тя махна на Нука, който се беше свил срещу вятъра и спускаше въжето в мулина, като оставяше течението да повлече края му надолу. — На кого му стои най-добре?

Ковалски я придърпа в прегръдката си.

— И двамата приличате на обесени тюлени.

Усети я как трепери в обятията му. Знаеше, че това не се дължи единствено на студа. За незнайно кой път си каза, че не може да повярва, че тази жена изобщо го беше удостоила с поглед, камо ли да изкара две години от живота си с него.

— Ако не ме пуснеш, няма да успея да спася никого.

Той я пусна и отстъпи крачка назад.

— И не се прави на героиня.

Тя се усмихна.

— Дай ми едно наметало и ще стана досущ като Жената чудо.

— За мен винаги си Жената чудо.

— Това е много ми…

— Особено в леглото.

— Добре, съсипа момента. — Тя отстъпи назад. — Дръж крепостта, докато не се върна. Ще държим връзка по радиостанцията.

Ковалски я загледа как излиза от укритието на снегомобилите и върви тромаво към Нука. На ботушите й имаше котки за спускането. Когато стигна ръба на мулина, тя погледна назад.

Ковалски и Мария владееха отлично езика на жестовете. Той знаеше, че тя няма да може да го чуе, така че вдигна ръка с протегнати напред палец и кутре, след което я посочи.

[Обичам те.]

Тя се обърна. Явно не беше видяла посланието. Нука вече беше приготвил второ въже и го прекара през халките на кръста й, след което провери възлите и екипировката. След като остана доволен, се спусна в мулина, опрял крака в отвесната му стена.

Мария го последва и изчезна след него.

Ковалски впери поглед в ледения водовъртеж. Надяваше се, че начинанието — при това много рисковано — не е губене на време. Макар че определено искаше останалите да бъдат спасени, той отправи молитва само за един човек.

„Само се върни при мен“.

7

21 юни, 13:18

Ледник Хелхайм, Гренландия

Кракът на Мария се подхлъзна на гладката стена на мулина. Тя полетя надолу, но осигурителното въже я задържа. Увисна и се залюля силно, докато бедрото й не се удари в леда.

— Добре ли си? — извика Нука, който беше увиснал на собственото си въже пет метра под нея. Думите му прозвучаха приглушено през маската.

Мария отново намери опора.

— Да — каза по-самоуверено, отколкото се чувстваше.

Даде си сметка, че може би беше преувеличила уменията си пред Джо. От години не се беше спускала с въже и това явно не беше като карането на колело. Беше изгубила форма. Или може би причината бе в необичайното място, в което се спускаше. Правеше всичко възможно да избягва тънкия поток, който се спускаше около нея. Водата обаче непрекъснато пръскаше маската й и й пречеше да вижда ясно. Освен това ледът се оказа твърд като скала и хлъзгав. Спускането й приличаше не толкова на алпинизъм, колкото на пързаляне по лед.

— Тук тунелът завива — обади се Нука. — Ще стане по-лесно.

Мария избърса капките от маската си и погледна надолу. Първата част от спускането беше почти отвесна, но прикрепеният към маската на Нука фенер показваше, че нататък шахтата продължава надолу под ъгъл от трийсетина градуса.

„Слава богу…“

Мария с готовност се спусна до тази част и побърза да настигне Нука. Нататък тунелът се стесняваше двойно, но все още можеше да се мине по него, ако се движеха един след друг.

„Но колко още? И достатъчно дълги ли ще са въжетата, за да достигнат дъното?“

И двамата носеха ледокопи на гърбовете си, но Мария нямаше никакво желание да се спуска по комин след края на въжето.

Нататък наклонът продължаваше да намалява, но и водата започна да става по-дълбока и ги принуждаваше да търсят здрава опора с крака от двете страни на силното течение.

След още няколко метра Нука спря, вдигна маската си и подуши.

— Това пушек ли е?

„Пушек?“

Мария спря и също вдигна маската си. От ледения въздух косъмчетата в носа й замръзнаха, но и тя долови миризма на пушек от дърва. Знаеше, че може да има само един източник на запалителен материал там долу. Представи си древния кораб.

„Да не би похитителите на Елена да са го подпалили?“

Не знаеше отговора, но миризмата предполагаше, че са близо до целта си. Тя махна на Нука да продължи напред.

— Да вървим.

— Ъ-ъ-ъ, само че имаме проблем. — Нука се наведе и вдигна края на въжето от ледената вода. — Въжето свърши.

Мария се спусна до него.

— И сега какво?

Знаеше какъв ще е отговорът.

Нука започна да сваля осигурителното си въже.

— Както сама каза, близо сме. — След като махна въжето, свали ледокопа от гърба си. — И не е много стръмно. Сигурно ще успея просто да измина остатъка от пътя, ако внимавам.

— Не и сам.

Въпреки предишните си опасения Мария се чувстваше достатъчно уверена, че може да продължи още малко навътре. Ако тунелът станеше коварен, винаги можеха да се върнат при въжето с ледокопите и котките.

— Помогни ми да сваля въжето — каза тя.

След като го направи, той я погледна. Маската му беше вдигната и очите му блестяха, изпълнени със страх и облекчение.

— Благодаря.

— Тръгвай, преди да съм размислила.

Той пое напред, като демонстрираше правилния начин на движение. Вървеше разкрачен, като внимаваше на всяка крачка и се уверяваше, че котките му са забити стабилно в леда. Държеше ледокопа спуснат с две ръце, готов да го забие в леда, ако се подхлъзне.

Мария го последва, като повтаряше дословно стъпките му.

Беше мъчително, но все пак бавно напредваха. От напрежението Мария плувна в пот.

— Мисля, че виждам някаква светлина — каза Нука.

Мария се изправи и се опита да надникне зад него — и изгуби опора. Хваната неподготвена, падна в течението, което моментално я повлече към Нука и тя го блъсна и го събори.

Както бяха оплетени, ледокопите им се оказаха безполезни.

Течението ги повлече още малко напред, след което ги изхвърли в по-широка зала. Там потокът се разля и течението донякъде изгуби силата си. Нататък се разделяше на две, за да заобиколи голямо парче син лед.

Нука я сграбчи през кръста и я замъкна наляво, за да не се ударят в леда. После използва инерцията, за да се претърколят от реката върху брега от замръзнала скала.

Мария потупа твърдата земя.

„Скала…“

Явно бяха стигнали долната част на ледника. Мария се надигна и седна. Беше задъхана. В тъмната зала успя да различи димящите останки на кораб.

„Успяхме“.

Облекчението й не продължи дълго.

Откъм кораба се разнесе изпълнен с паника вик:

— Бягайте. Махайте се оттам!

13:33

Преди малко Мак си беше помислил, че очите му играят номера. Стори му се, че вижда призрачни светлини да проблясват до водопада, изливащ се в залата. После чу призрачното ехо на гласове. Инуитите вярваха, че ледниците са обитавани от духове, и след като вече беше открил, че техните туурнагак — демоните им — са огнени и съвсем истински, Мак не беше готов с лекота да отхвърли и идеята за призраци.

После две фигури, плътни като камък и лед, се плъзнаха от тунела и тупнаха долу. От палубата на кораба Мак ги видя как се претърколиха от потока на брега.

Но той не беше единственият, който забеляза появата им.

Бронзовият бик продължаваше да обикаля покрай корпуса. Когато новодошлите влетяха в пещерата, от ноздрите му избълваха пламъци и прогониха за миг мрака. Бронзовата глава се завъртя към неканените гости. Тежките крака забумтяха към източника на шума.

Мак направи всичко по силите си да ги предупреди — не че това помогна особено.

В отговор се разнесе вик.

— Доктор Макнаб? Мак? Вие ли сте?

Мак разпозна мутиращия глас на пубертета. Обърна се към Джон, който се изправи. И той беше познал гласа.

Мак вдигна длани към устата си и извика:

— Нука! Долу има опасно създание. Привлича се от звук. Може би и от светлина. Изгасете фенерите си. И стойте тихо.

За да се опита да примами звяра, Мак задумка с крак по древните дъски. Бикът го чу и забави крачка.

Но тогава Нука отново извика:

— Имаме въжета! И път навън!

Мак изстена наум.

Защо хлапетата никога не можеха да пазят тишина?

Бикът отново тръгна към малкия водопад. Мак заблъска дъските още по-силно, но този път звярът не му обърна внимание. Може би беше достатъчно интелигентен, за да разбере, че някъде там има по-лесна и достъпна плячка.

Трябваше му друг план — може би безразсъден.

— Нука! — извика Мак. — Затваряй си устата. Върнете се в тунела. Ще се опитаме да стигнем до вас.

Обърна се към Джон.

— Май дойде време да хванем бика за рогата.

13:35

Хванала ледокопа с две ръце, Мария отстъпваше приведена нагоре по течението. Шумът на водата й пречеше да чува другите звуци. Затърси с поглед тъмния бряг, който представляваше същински лабиринт от разбит лед и повлечени от ледника скали.

Нука я следваше.

„Какво би могло да живее тук долу? Да не би някаква бяла мечка да се е озовала в капана заедно с тях?“

Ако се съдеше по ужаса в гласа на мъжа, явно беше нещо друго, нещо много по-страшно от бяла мечка.

Но какво?

Най-сетне се върнаха при отвора на мулина. Мария се наведе да влезе, когато откъм димящите останки на кораба се разнесе гръм.

Мария подскочи. Нука също.

По-наблизо, на десетина метра от тях, димният мрак блесна от огън. За миг Мария зърна нещо масивно, покрито с броня. Но едно огромно парче лед закриваше по-голямата част от гледката — и в следващия момент дебнещото чудовище се отдалечи, бълвайки пламъци, и се насочи обратно към кораба.

Нука се обърна към нея с шокирано изражение.

Нещото почти ги беше настигнало.

Мария отстъпи навътре в тунела, следвана от Нука.

В залата проехтя втори изстрел.

Мария се замоли онези да знаят какво правят.

„Заради всички ни“.

13:37

Мак стоеше до кръста в ледената вода и се взираше през тъмния трюм, докато Джон презареждаше. Двамата се бяха скрили зад високите останки на огромните счупени съдове. Мак насочи вниманието си към димящите останки на кърмата в търсене на врага им.

„Хайде, кучи сине, къде си?“

След като не беше успял да прилъже бика с думкането по дъските, Мак бе разбрал, че се налага и те да прибегнат до тежката артилерия.

Първият изстрел нямаше как да остане подминат. Въпреки това той беше затаил дъх, уплашен, че не се е получило. После чу тежкия тропот, който приближаваше към кораба. Даде сигнал на Джон и той стреля за втори път във въздуха.

Гърмежите в затвореното пространство бяха оглушителни. „Ами ако не се е хванал на въдицата?“ Мак се обърна към Джон, готов да му кимне да стреля отново, когато ревът привлече вниманието му към кърмата.

Бикът влезе през пробойната в трюма, оставяйки след себе си невъзможни огнени дири във водата. Припокриващите се бронзови плочи по тялото му проблясваха, докато приближаваше. Увенчаната му с извити рогове глава се въртеше заплашително. От широките му ноздри бълваха пламъци. Устата му се отвори, разкривайки редици и редици остри като бръснач зъби.

„Господи…“

Кръвта на Мак се смрази. Макар и скрит, той се чувстваше гол и уязвим. Искаше му се да отстъпи още по-навътре в укритието, но беше парализиран от страх и не можеше да помръдне.

Джон явно забеляза ужаса му и му подсвирна.

Бикът рязко обърна глава към приятеля му инуит, привлечен от звука.

„Не, не, не…“

Мак най-накрая се задейства. Включи фенера си и го хвърли към отворената врата на капитанската каюта. Лъчът се запремята през въздуха. Фенерът се удари в отсрещната стена и падна с трясък върху писалището, като се завъртя.

Бикът изрева, избълва пламъци от гърлото си и се втурна към вратата, привлечен от звука. Или може би можеше да вижда. Звярът имаше очи като черни диаманти, светещи от вътрешния огън, но те можеше и да са само за украса.

Така или иначе, бикът наведе рога и препусна през водата, оставяйки след себе си огнена диря и воня на горящо масло. Създанието скочи с главата напред в каютата, блъсна се в писалището, като го направи на трески, след което удари извития нос с такава сила, че целият кораб се разтресе.

Мак и Джон вече действаха. Джон се премести в центъра на трюма, докато Мак се насочи към каютата. Щом зае позиция, Джон изпразни и двете цеви в бика. Куршуми улучиха задника му със силен звън, но оставиха само леки вдлъбнатини.

Все пак силата на ударите закова звяра на място и даде на Мак възможност да стигне до отворената врата. Той я подпря с рамо и я затръшна. Джон изтича до него и грабна месинговото резе, което бяха преместили отвън. Двамата заедно го залостиха между вратата и дъските на пода.

Вътре бикът се мяташе и ревеше, но тясното пространство не му позволяваше да маневрира и да си пробие път навън.

„Да се надяваме, че е така“.

— Тръгвай! — извика Мак.

Двамата забързаха през наводнения трюм към пробойната. Излязоха на скалистия бряг и се втурнаха през лабиринта от канари и лед. Бързо настъпи непрогледен мрак, когато пламъците останаха зад тях.

— Нука! — извика Мак. — Включете фенерите!

В далечината блеснаха светлини.

Изведнъж зад тях се разнесе оглушителен трясък на дъски. Мак се обърна и видя как бикът си пробива път през стената на корпуса. Звярът подскочи високо, осветен от гневни пламъци. Приземи се, вдигайки искри от камъните, и се понесе към тях, забулен в огън и пушек.

— Размърдай си задника — подкани Мак спътника си.

Двамата с Джон се затичаха към малкия водопад и се покатериха по мокрите скали в осветения тунел. Вътре Мак видя две фигури, свити малко по-нагоре.

— Движение! — извика им той.

Тежкият тропот на бика приближаваше. Създанието разбиваше леда и разблъскваше камъни в желанието си да настигне плячката си.

Мак избута Джон в тунела и го последва.

Нука се плъзна назад и подаде на Мак ледокоп, след което имитира как да го използва.

— Забивай и нагоре!

„Схванах“.

Джон се закатери по хлъзгавия тунел с ловкост, която сякаш беше вградена в гените му. Мак го последва, като забиваше ледокопа и се набираше на него. Започваше да изостава от останалите.

„Няма да успея“.

Прав беше.

Бикът стигна до тунела и се блъсна с главата напред в него. Заклещи се и изрева към Мак, като избълва пламъци. Зъбатата му паст щракна към крака му.

Обхванат от паника, той изпусна захвата на ледокопа, падна по корем в течението и се плъзна обратно към бика.

— Главата долу! — извика Нука.

Двата изстрела го оглушиха. Усети как куршумите профучават над главата му. Те улучиха бика между рогата и го отблъснаха назад, спечелвайки на Мак достатъчно време да забие ледокопа отново и да намери опора.

Бързо пое напред, знаейки, че бикът ще повтори опита си.

Звярът зад него изрева.

— Почти при въжетата сме! — извика му някаква жена.

Мак не знаеше коя е тя, но се вслуша и ускори темпото. Когато настигна останалите, Нука и непознатата вече бяха закрепили въжетата за коланите си.

Нука посочи ремъците на двамата.

— Хващайте се.

Джон се хвана за ремъците на жената; Мак се вкопчи в тези на Нука.

— Дръжте се здраво — предупреди дамата. — Ще друса.

13:42

Мария вдигна радиостанцията към устните си.

— Сега… колкото се може по-бързо!

Загледа се нагоре към тъмното гърло на мулина. Стискаше въжето с две ръце. Единственото предупреждение беше леко трептене. Въжето изведнъж се опъна — и четиримата се понесоха напред, влачени по хлъзгавата шахта.

По-рано, докато очакваха напрегнато, Мария се беше свързала с групата горе и им беше казала, че ще имат нужда от незабавна евакуация. Въжетата им бяха завързани за снегомобил и тя не виждаше причина да се катерят сами, когато разполагат с достатъчно конски сили, които да свършат тежката работа.

До тях достигна гневен рев.

Мария погледна назад. Дори сега огненото създание се опитваше да си пробие път до тях.

— Начукай си го! — извика му Макнаб.

Мария въздъхна с облекчение — и в следващия момент тунелът започна да се срутва. Дали заради мятането на звяра, или от сътресението от изстрелите, нещо най-накрая не беше издържало. Тунелът под тях се напука и разпадна с експлозивен трясък на лед.

Ревът най-сетне престана.

Срутването ги подгони нагоре по мулина. Мария вдигна глава и отправи мислена молитва към онези на повърхността.

„Не щадете конете“.

Секунди по-късно стигнаха по-широката отвесна шахта. Опънатото въже ги запрати към стената. При удара възрастният инуит изпусна колана й и увисна на една ръка. Обезопасена от ремъците, Мария пусна въжето и сграбчи якето му с двете си ръце.

— Държа те.

Продължи да стиска с всички сили, докато нечии железни ръце не я подхванаха през кръста и не я измъкнаха заедно с дядото на Нука от мулина.

Мария пусна старейшината и остана да лежи по гръб.

Зачервеното от вятъра лице на Джо се появи над нея.

— Не ти ли казах да не се правиш на герой?

Тя сви рамене.

— Мислех си, че играя само поддържаща роля.

Джо й помогна да седне. Останалите също бяха измъкнати от шахтата. Мария погледна червенобрадия климатолог и попита:

— Нещо против да ми кажете какво беше всичко онова?

— Ще ви кажа. На бира. На много бири.

Джо кимна на мъдрите му слова.

— Най-добрият план, който съм чувал от много време.

Мария вдигна ръка. Имаше нещо по-належащо.

— Първо, какво стана с Елена? Знаете ли кой я отведе?

— Доктор Каргил ли? Значи е жива?

— Доколкото знаем. Ще ви разкажа подробностите, когато седнем на бири. Но знаете ли кой я е отвел и какво искаха?

— Нямам представа кои бяха. Но определено не бяха тукашни. Говореха на арабски.

„Арабски?“

— Колкото до какво искаха, не съм съвсем сигурен. Определено искаха златната карта. Нарекоха я Атласа на бурите, сякаш вече знаеха какво представлява.

Мария се намръщи. „Атлас на бурите?“

— О. — Климатологът бръкна в джоба си и извади сребърна сфера колкото топка за софтбол. Върху нея като че ли имаше някакви надписи и сложно изглеждащи деления и компаси. — Искаха и това.