Последната одисея

24

25 юни, 10:54

Палма, Испания

Грей стоеше гол на балкона на апартамента, гледащ към носа на „Изследователя на Седемте морета“. Яркото утринно слънце сияеше над Средиземно море и го правеше нереално сапфирено синьо. Подухваше топъл, наситен със сол вятър, който изсушаваше кожата му след потапянето в откритото джакузи. Долу флаговете на носа плющяха и се развяваха.

Бреговата линия на Майорка пред него се виждаше все по-ясно. Корабът приближаваше следващата си дестинация.

„От един остров на друг…“

Чувстваше се като Одисей, подмятан от боговете насам-натам, без да може да контролира съдбата си. Разбира се, героят на Омир не беше плавал с подобен стил. Грей стоеше на балкона на голямата спалня на Регентския апартамент, който заемаше предната част на четиринайсетия етаж на кораба. От другата страна имаше втора спалня, която беше свързана с общата част, състояща се от трапезария и салон, в центъра на който имаше бар от оникс.

Апартаментът беше малка привилегия за нарушаването на радиомълчанието.

След като се бяха качили без билети на кораба предишната нощ, Грей беше сложил батерията на криптирания си сателитен телефон и се беше обадил в централата на „Сигма“. Не виждаше причина да не го направи. Мълчанието през двата дни преди това не беше донесло нищо добро на екипа му. Те пак бяха преследвани и атакувани от засада.

Пръстите му се свиха около парапета на балкона.

Палма, столицата на Балеарските острови, се простираше в залива отпред. Дори от това разстояние можеше да се види най-характерната забележителност на града. Готическата фасада и кулите на катедралата „Санта Мария“ се извисяваха над разпиляния под слънцето град.

Внушителното й присъствие му напомни за всичко, което беше изгубил. Все още не знаеха къде са и каква е съдбата на монсеньор Роу и равин Файн. Тялото на майор Босард, който беше служил при двама папи, се намираше в моргата.

Грей беше докладвал на Пейнтър за всичко случило се с надеждата, че директорът ще блокира Каляри и ще претърси града за двамата изчезнали духовници. Пейнтър обаче беше задействал и други връзки. В полунощ, малко след обаждането на Грей, корабният ковчежник беше дошъл при групата им при бара край басейна с поднос, на който лежаха ключове. Отведе ги на палуба четиринайсет и отвори двукрилата врата на луксозния апартамент с две спални.

Очевидно апартаментът беше останал празен заради високата цена.

Никой от групата не възрази.

Изтощени, всички си намериха място къде да се строполят.

Апартаментът имаше камери, които следяха коридора. Освен това пред вратата му бяха поставени двама души от корабната охрана. Въпреки това Грей и Сейчан спаха на смени през нощта.

Докато беше буден, Грей получаваше редовни новини от Пейнтър.

„Поне има и добри новини“.

Колкото и невероятно да изглеждаше, морето изхвърлило Ковалски на един плаж край Каляри. Пристигнал само час след като групата на Грей беше отплавала. И той имаше своята ужасна история, но бе донесъл вестта, че д-р Елена Каргил била все още жива и се намирала на борда на яхта в плен на същите онези, които я отвлекли в Гренландия. За съжаление, когато местните власти най-сетне били вдигнати по тревога, яхтата изчезнала.

Издирването й продължаваше и в момента.

Плясък на вода привлече вниманието му. Сейчан се изправи в джакузито зад него. Дъхът на Грей секна, когато тя излезе, изви гръб назад и освободи дългата си черна коса. Нямаха какво да правят по време на плаването и затова се бяха отдали на удоволствията, които можеше да им предложи апартаментът, включително огромната позлатена баня с двете затоплени каменни вани и собствена сауна.

Но всичко това бледнееше в сравнение с великолепието пред очите му.

Отиде при нея и я придърпа към себе си. Ръцете му се плъзнаха по гърба й. Тя ухаеше на жасмин от солите за баня и на мускус, който си беше изцяло неин. След раждането на Джак двамата не бяха имали много време за интимни моменти, които да не са потайни и бързи.

— Имаме един час до пристанището — дрезгаво прошепна той в ухото й.

— Значи е време за помпата.

— Хм-м. — Той плъзна ръка още по-надолу, сграбчи бедрото й отзад и вдигна крака й към кръста си. — Мисля, че това може да почака.

— Така ли? — С грациозност, която сякаш не се подчиняваше на гравитацията, Сейчан вдигна и другия си крак и го уви около него. — Сигурен ли си?

Той я подпря на стената и я остави да почувства колко твърдо е мнението му по въпроса.

Тя зарови пръсти в косата му и го придърпа към устните си.

Следващият час мина прекалено бързо. Глас от високоговорител най-сетне ги накара да станат от смачканите чаршафи. Бързо взеха душ, облякоха се и с неохота изоставиха временното си убежище.

Преди да отвори вратата, Сейчан пристъпи пред него и му препречи пътя.

— Трябва да го направим отново.

Грей повдигна вежда.

— Не мисля, че имаме време, но съм готов да опитам.

Тя постави длани на гърдите му — нещо, което правеше само когато е сериозна.

— Имам предвид това. Двамата заедно. Имаме нужда от повече такива преживявания.

Той я погледна в очите.

— И на мен също ми липсва. Но Джак…

— Не мога да бъда само майка — изтърси тя.

В този момент Грей видя онова, което тя се опитваше да крие от седмици, ако не и месеци. Вината, тъгата, объркването в нея. Опря чело в нейното.

— Никога не съм искал да бъдеш само майка. Обичам Джак с цялото си сърце, но ти си сърцето ми. И ако не сме истинските себе си с него и помежду си, няма да донесем нищо добро на сина си.

Тя въздъхна и сведе поглед. Вината в очите й омекна, но Грей се боеше, че не си е отишла. Личеше си, че продължават да я измъчват съмнения, и от това сърцето му се разтуптя тревожно.

Гласът по интеркома прозвуча отново и обяви, че са стигнали пристанището и че могат да слязат на сушата за групови туристически обиколки или поотделно.

Сейчан потупа с длани гърдите му, сякаш отлагаше засега въпроса.

— Да вървим.

Излязоха от спалнята в общата част, където бяха посрещнати от музика на Чайковски от пианото „Стейнуей“. Грей беше чул приглушените мелодии на различни класически творби и беше предположил, че някой е пуснал инструмента да свири сам. Оказа се обаче, че зад пианото седи отец Бейли, който изсвири последните акорди.

Мак стоеше до пианото. Ръката му отново беше сложена в клуп. Той държеше чаша кафе и кимна към масата.

— Икономът донесе обяд и хапки.

Сейчан се насочи към купчината малки сладкиши и сандвичи.

Грей отиде при Мак и Бейли. Свещеникът стана, като разтриваше дланите и китките си.

— Малко съм изгубил форма. Но ми помага да мисля.

Грей знаеше какво го озадачава. Намираше се на масата за кафе в салона. Капакът на бронзовата кутия беше вдигнат. Златната карта и сребърната астролабия блестяха ярко на леещата се в помещението слънчева светлина. Мария беше на общата тераса на апартамента и гледаше към оживеното пристанище на Палма. Грей знаеше, че не се наслаждава на гледката, а стои на пост.

— Още не сме научили нищо ново — призна Бейли и погледна намръщено картата. — И без напътствията на монсеньор Роу…

Бяха стигнали до задънена улица.

Грей разбираше и това. Дори яркото слънце не можеше да пропъди мрачното настроение. Загледан в картата, той отново изпита чувството, че е изгубен в морето, без компас, който да го отведе до дома.

Почукване насочи погледите на всички към вратата.

Някой друг също го чу.

12:10

„Слава богу…“

Няколко минути по-рано на Мария й се стори, че зърва позната едра фигура да се качва по мостчето, но не можеше да е сигурна. Затова вече се движеше, преди на вратата отново да се почука вежливо. Тя изскочи от терасата и се втурна през апартамента покрай останалите.

Насочи се право към вратата.

— Провери камерата преди… — обади се Грей зад нея.

„Няма нужда“.

Знаеше кой е. С всяка следваща стъпка усещаше как напрежението в нея се стопява, как тежестта върху раменете й намалява. Неспособна да се спре, тя сграбчи дръжката и рязко отвори вратата.

Стреснатият стюард отстъпи крачка назад.

Мария едва не го изблъска и скочи към госта до него.

Джо пусна брезентовата си торба и я улови в прегръдката си с голямо УФ.

Тя се притисна към него, сякаш се опитваше да изстиска от себе си чувството за вина.

— Толкова съжалявам, Джо.

— Това пък защо?

Мария се опита да отговори, да обясни как го беше подвела в Кастел Гандолфо, когато го отпрати с празния куфар. Знаеше обаче, че не това е истинската причина за съжалението й. Разбра го в този момент, в обятията му. Срамът и вината й се дължаха на съмненията, които хранеше в себе си и беше оставила да се натрупат — за него, може би дори за самата нея, за връзката им, за бъдещето.

Страхът да не го изгуби беше заличил всичко това.

Обичта й към него почти й причиняваше болка.

„Не искам никога повече да те губя“.

Неспособна да изрази всичко това с думи, тя зарови лице в гърдите му, вдиша миризмата на потта му, усети топлината на тялото му, силна като на локомотив. Ръката му около нея беше като метална скоба.

„Как изобщо съм могла да изпитвам подобни съмнения?“

Джо я отнесе вътре, преди най-сетне да я пусне — малко грубо — на пода.

Мария не пусна ръката му. С другата си ръка Ковалски разтърка кръста си.

— Бих те носил и до края на света, скъпа. Знаеш го. Но може би не точно сега. Не и след като се опитаха да ми строшат гръбнака.

— Извинявай — смотолеви тя.

Погледна го, забеляза лепенката на носа му и памука в ноздрите. Беше чула през какво е преминал, какви изтезания е изтърпял. И макар да ликуваше, че той отново е тук, нараняванията му смекчаваха радостта й и й напомняха, че Елена е все още в ръцете на същите онези хора.

„Ако изобщо е все още жива“.

Тази мисъл я отрезви.

Джо кимна на Грей, който взе брезентовата му торба. Трябваше да я мъкне с две ръце в салона.

— Подаръци от Пейнтър — обясни Джо. — Торбата ме чакаше на пристанището. Надявам се да е всичко, което сте искали.

Грей клекна, отвори торбата и огледа инвентара. Мария зърна черни полимерни кутии, върху най-горната от които пишеше ЗИГ Зауер. Имаше също и някакъв къс автомат, поставен върху кутии с патрони.

Грей не обърна внимание на оръжията, а извади един десетинчов таблет.

— Засега ще трябва да оставим издирването на доктор Каргил на Пейнтър и Кат. Те работят и по сведенията на Ковалски за подземния комплекс някъде по турското крайбрежие, където са били държани двамата с Елена.

Грей се изправи с таблета в ръка и се обърна към групата.

— Колкото до нас, ние все още не знаем кой е врагът, но знаем какво търси. Корабът ще остане тук през нощта, така че разполагаме с по-малко от ден да решим какво ще правим. — Обърна се към Джо. — За целта искам да чуя всяка подробност за случилото се на яхтата. Всичко, което ти е казала доктор Каргил, което е намекнала и дори промълвила под нос.

Джо го пренебрегна и отиде при масата за кафе.

— Значи и вие имате такава. — С ръце на кръста огледа намръщено картата и астролабията. — Откъде се сдобихте с нея?

Отец Бейли му обясни за Светия скриниум и Леонардо да Винчи.

Джо махна с ръка на урока по история.

— Да, хубаво, но успяхте ли да я накарате да заработи?

— Ами, не — призна Бейли.

Джо въздъхна раздразнено, разкопча колана си и свали панталона си до глезените. За щастие, носеше боксерки. Посегна към дебелата превръзка на бедрото си. Мария беше чула, че са го измъчвали с нажежено желязо.

Джо бръкна в превръзката и извади три тънки бронзови пръчици.

— Елена ги намери. Даде ми ги да й ги пазя. Не искаше онези копелета да ги намерят. Може би се страхуваше, че може да им ги предаде, ако я подложат на мъчения или нещо такова.

— Какви са тези неща? — попита Мария.

— Елена ги нарече „Лъчите на Звездата на смъртта“… или нещо такова. — Джо посочи астролабията. — Пъхаш ги там и картата проработва.

Грей взе пръчиците и ги огледа.

Бейли погледна над рамото му и промълви:

— Това са инструментите за задействането на Ключа на Дедал.

12:28

Ковалски — крачеше в кръг около масата за кафе — направи всичко по силите си да обясни какво беше станало с другата карта. Грей и отец Бейли бяха коленичили пред картата и заедно се опитваха да намерят символите, отговарящи на онези върху флагчетата на бронзовите игли.

Всички останали гледаха с очакване.

Ковалски завърши разказа си.

— Преди проклетото нещо да завърши обиколката си, ни прекъснаха.

— Значи не си видял докъде отива корабът? — попита Грей, докато поставяше втората игла.

— Както казах, прекъснаха ни. Може би Елена е видяла нещо, което да съм пропуснал. Тя беше по-близко до картата и явно нямаше нищо против да поеме допълнително радиация. — Той сви рамене. — Аз лично смятам някой ден да имам деца.

И хвърли бърз поглед към Мария.

„Нали така?“

Тя се намръщи и му даде знак да продължи да говори с Грей.

Бейли завъртя астролабията в ръката си и посочи едно място.

— Тук. Това е последният символ, нали?

Грей присви очи и кимна.

— Дръж здраво. — И много внимателно пъхна третата игла на мястото й.

Бейли внимателно постави астролабията в златното й гнездо, прехапа долната си устна и погледна Грей.

Ковалски разбираше, че всичко зависи от онова, което щеше да последва.

— Сега трябва да преместите лостчето отстрани — каза той. — И да се дръпнете назад.

Бейли се намръщи към картата.

— Де да беше толкова лесно. Боя се, че трябва малко да се поозорим.

— Ще оставя честта на теб — каза Грей на свещеника.

— Добре. — Бейли се премести, посегна към малката манивела и започна бавно да я върти.

— При липсата на горивото се налага да го правим ръчно — обясни той на Ковалски.

Въпреки това Ковалски предпочете да отстъпи назад.

Наистина искаше да има деца.

Застана до Мария и хвана ръката й. Двамата заедно загледаха как свещеникът върти манивелата. На картата малкият сребърен кораб потегли от златния бряг на Турция през лазура на Егейско море.

— Работи — прошепна Мария и стисна ръката му.

Корабът обикаляше от остров на остров, като спираше от време на време, след което се отдалечи от Гърция и продължи през Йонийско море. След това премина под Италийския ботуш и се плъзна между носа му и остров Сицилия.

Всички бяха затаили дъх и не откъсваха очи от картата.

— Следваща спирка Вулкано — прошепна Ковалски.

— Ш-ш-ш — сгълча го Мария, сякаш разваляше удоволствието.

Корабчето заобиколи Сицилия и спря при веригата острови с малки рубини върху тях. Мария го погледна.

Той сви рамене. „Нали ти казах“.

Бейли продължи да върти манивелата, но нищо не се случи. Челото му се сбърчи.

— Мисля, че нещо не е наред.

Ковалски му махна да продължи.

— Следващата част е малко по-дълга.

Свещеникът кимна и продължи да върти. Накрая кутията леко подскочи на масата, когато пружината на някакъв механизъм вътре се задейства.

Ковалски дръпна Мария крачка назад.

— Не приближавай много.

Както и предишния път, лазуритът на Средиземно море се раздели по невидими дотогава пукнатини, които се плъзнаха от вулканичните острови в сложна оплетена шарка.

— Лъжливите курсове — обясни Ковалски.

Бейли забави въртенето. На лицето му се изписа благоговение и мъка.

— Иска ми се монсеньор Роу да можеше да види това.

— Продължавай — предупреди го Грей. — Не спирай.

Свещеникът отново завъртя по-бързо. Пукнатините се събраха и затвориха и повърхността на морето отново стана съвършено гладка. Остана само една пукнатина, която бавно се разшири и издължи. Тя минаваше от Вулкано до южния край на Сардиния, след което продължаваше надолу към Африка. Малкият кораб потегли, като се спусна в пукнатината, понесен от малък прът, може би магнит, който привличаше някакво парче желязо под кила.

— Ама че разочароващо — промърмори Ковалски.

— Какво? — не разбра Мария.

— Къде е цялата пара? Пламъците?

— Няма гориво — напомни му тя.

Той изсумтя недоволно.

Корабът продължи по пукнатината на запад покрай брега на Африка, като се насочи към Гибралтарския проток.

— Точно дотам стигна миналия път — отбеляза Ковалски. — По-нататък не знам…

Бейли продължи да върти манивелата и от вътрешността на картата се чу металически пукот. Кутията отново подскочи толкова силно, че Средиземноморието се напука. Разлетяха се парчета. Останалата част от пъзела се разпадна, оставяйки няколко сини парчета да стоят килнати по местата си. Във вътрешността заблестяха бронзови зъбни колелца и жици, разкриващи трика зад магията.

Мак поклати глава.

— Май е по-добре, че монсеньор Роу не вижда това.

Пребледнелият свещеник продължи да върти манивелата. После каза:

— Вече няма напрежение.

Грей просто изказа онова, което всички вече знаеха.

— Счупи се.

Като доказателство малкият сребърен кораб се откъсна от магнита си, падна върху часовниковия механизъм и изчезна.

— Отиде си Одисей — промърмори Ковалски.

Раменете на Бейли се отпуснаха.

— Може би сме я повредили, докато сме я мъкнели насам-натам.

Сейчан постави ръка на рамото на свещеника.

— Или може би просто не е била довършена. Нали казахте, че Да Винчи е работил по непълни планове? Че е трябвало да импровизира на някои места?

Бейли въздъхна.

— Няма значение. — Грей се изправи. — Нищо не можем да направим по въпроса. Отново се връщаме на изходна позиция.

Той се обърна към Ковалски. Сега всичко зависеше от това какво можеше да си спомни той.

„Страхотно“.

Ковалски изгледа кръвнишки останките от картата.

„Тъп Да Винчи“.

25

25 юни, 12:35

Недалеч от бреговете на Тунис

„На кого мога да се доверя?“

Елена седеше зад бюро в разкошна двуетажна библиотека, която заемаше трета и четвърта палуба от суперструктурата на „Зорницата“. Мястото беше облицовано с тигрово дърво и махагон, парапетите бяха от ковано желязо в ъгловат мавърски стил. Зад стъклени витрини се пазеше истинско съкровище от книги и артефакти от историята на арабското мореплаване. Спирална стълба водеше нагоре до второто ниво, където позлатени стълби достигаха до върховете на най-високите рафтове.

Тя разтърка зачервените си очи, без да обръща внимание на очилата за четене, лежащи върху купчината книги. Не беше мигнала през цялата нощ, след като се беше качила на борда и бе посрещната от баща си.

„Защо той е тук? Как може да се е забъркал с тези убийци?“

Не виждаше никаква логика във всичко това. И баща й не й беше помогнал по никакъв начин, само я прегърна и обеща да й обясни всичко на сутринта. После изчезна в яхтата заедно с мъжа, наричан Муса, прегърнал посланика през рамо, сякаш двамата бяха най-скъпи приятели.

След това Нехир и Кадир я отведоха в просторна каюта, обзаведена също толкова пищно, колкото и тази библиотека. Докато я мъкнеха натам, Елена не пропусна да забележи множеството въоръжени мъже и жени в коридорите. Прекараха я през цялото ниво, което служеше като корабна оръжейна и като че ли имаше достатъчно екипировка за завладяването на малка страна. Очевидно под лъскавата си външност „Зорницата“ беше боен кораб.

Преди да я заключат в килията Нехир махна оковите на краката й, макар че ако се съдеше по мълчанието и мрачното й изражение, не изпълняваше с радост заръката на баща й. Кадир остана на пост пред вратата през цялата нощ. Дори сега стоеше пред входа на библиотеката със скръстени на гърдите ръце, обърнат с гръб към двукрилата стъклена врата.

Тих говор привлече вниманието й. Единствената част на библиотеката, която не беше заета от лавици, беше конзолата, която надвисваше от суперструктурата над водата. Дъгата прозорци откриваше панорамен изглед към морето и недалечния тунизийски бряг на Северна Африка.

Двама мъже седяха на една маса един срещу друг, сякаш играеха шах, само дето дъската им беше златната карта. По-рано й се бяха представили и тримата бяха разказали историите си. За ранения, който се казваше Хауард Файн и беше равин, се бяха погрижили през нощта. Окървавеният памук на ухото му беше сменен с чиста превръзка. Очите му тази сутрин оставаха леко изцъклени от болкоуспокояващите. Вторият новодошъл беше монсеньор Себастиан Роу.

Именно свещеникът й разказа как той, заедно с колеги на Джо, били изненадани в Сардиния. Елена разбра и защо двамата мъже не са били убити. Те бяха археолози, запознати много добре с митологията и историята, важни за настоящата задача. Трябваше да й послужат като научни помощници — и най-вероятно като заложници, които да бъдат подложени на изтезания, ако тя не успееше да даде онова, което се искаше от нея.

Елена не хранеше илюзии, че основата на положението й се е променила с пристигането на баща й. Въпреки че условията на живот се бяха подобрили, всичко друго си оставаше същото.

Тя загледа мълчаливо двамата, които си шепнеха над картата. Монсеньор Роу й беше разказал за копието на Да Винчи на устройството и за оригиналния Ключ на Дедал. Оказваше се, че той все още се намира в ръцете на колегите на Джо.

Тази информация я изпълваше с голяма надежда.

„Джо, само не ме разочаровай“.

По-рано беше пропуснала една част от своята история — какво беше видял Джо, след като отключиха картата с астролабията. Макар да не усещаше злонамереност или двуличие у двамата мъже, беше прекалено потресена от появата на баща си.

„На кого мога да се доверя истински?“ Най-сигурният отговор беше „Единствено на себе си“.

Затова премълча за разкритото от картата.

Не че това я освобождаваше от наложените й задължения. Нехир го беше показала недвусмислено по време на закуската в библиотеката. Тя поиска да знае накъде според Елена е отплавал капитан Хунайн, след като е напуснал дома на Дедал в Сардиния.

Елена знаеше отговора. Картата го беше показала. Тя си представи как малкият сребърен кораб на Одисей се спуска на юг от Сардиния по реката тектоничен огън, за да спре за кратко при брега на Тунис. Отново се нуждаеше от някакво извинение, от някаква нишка на разсъждения, която да посочи в тази посока и да скрие под лавина от факти онова, което знаеше в действителност. Искаше й се да се опълчи, да откаже да сътрудничи, но не й бяха останали сила за борба. Беше прекалено уморена и потресена от появата на баща си. А и какво значение щеше да има, ако им издаде следващата спирка?

Погледът й се отмести от двамата мъже към далечния бряг на Северна Африка. Вчера, преди неуспешния й опит за бягство, беше преровила купчините древни книги, като се връщаше неведнъж към „География“ на Страбон, за да намери някакъв предлог да отплават за Тунис.

Беше обяснила всичко на Нехир на закуска, като й разказа за слуховете от древността за един остров край африканския бряг. Говорело се, че той бил домът на Омировите лотофаги, които ядели лотос и дали на хората на Одисей омаен нектар и ги потопили в дълбок сън. Древните автори Херодот и Полибий твърдяха, че островът се намирал именно край бреговете на Тунис.

Елена подкрепи тази теза с цитати от Страбон, на когото Хунайн вярваше едва ли не безрезервно. Показа на Нехир откъса от „География“, в който Страбон говори за истинското местоположение на лотофагите:

което се превеждаше като „Сиртис на лотофагите“.

Елена получи неочаквана допълнителна подкрепа. Монсеньор Роу се беше намесил и беше потвърдил, че „Сиртис“ на Страбон е древното име на остров край тунизийския бряг, наричан днес Джерба.

Нехир прие това обяснение и ги остави.

Малко след това „Зорницата“ зави на юг и след три часа плаване стигна до африканския бряг.

„И сега какво?“

Таеше една надежда. Ако Джо и останалите имаха работеща версия на картата и оригиналния Ключ на Дедал, може би щяха да изпреварят тези кучи синове и да стигнат първи до крайната цел.

Беше се вкопчила в тази мисъл като в спасително въже.

„Но дали ще е достатъчно?“

13:40

Час по-късно гласове привлякоха вниманието й към стъклената врата. Нехир се беше върнала и разговаряше с Кадир. Но не беше дошла сама.

Като видя баща си, Елена се вцепени. Въпреки гнева й познатото лице събуди топлота в нея. Тялото й инстинктивно реагира на човека, който я беше отгледал, който я беше научил кое е добро и кое лошо, който бе изградил моралния й компас, беше насадил в нея любовта към морето и историята на мореплаването.

Този моментен порив отмина. Елена беше чувала израза „натежало сърце“, но едва сега си даде сметка, че фразата не е просто метафора. Чувстваше сърцето си като оловна тежест в гърдите си, която биеше глухо и някак безжизнено. Потърка с кокалчето на пръста си гръдния си кош в опит да премахне болката там, но не успя.

Нехир отключи вратата на библиотеката с електронна карта и въведе баща й. Самата тя го последва — естествено, с Кадир.

Баща й разпери широко ръце и тръгна напред.

— Елена, скъпа моя.

Елена стана и студено прие прегръдката му, но без да й отвърне.

Той сякаш не забеляза и най-сетне я пусна.

— Съжалявам, че се забавих толкова много. В Германия има среща на върха на Европейския съюз. Тя вече беше в графика ми като председател на Сенатската комисия за международни отношения. За късмет ми се отвори възможност да долетя дотук. Макар че, разбира се, продължавам да участвам дистанционно, след като научих за, ами… — Той обгърна с жест яхтата.

Елена стисна зъби, но новината всъщност беше добра. Щом вестта за оцеляването й бе стигнала до баща й, това означаваше, че Джо е успял да стигне до някакви власти.

— За щастие — продължи баща й — „Зорницата“ е оборудвана с модерна комуникационна система, способна да прехваща сигнали, да маскира местоположението ми и да направи така, сякаш участвам в телеконференция от хотелската си стая в Хамбург.

Елена най-сетне си възвърна дар слово.

— Татко, какво правиш тук, по дяволите?

— А, да, точно затова дойдох тук по време на едно прекъсване на срещата. — Той посочи масата до стъклената стена. — Ела и ще ти обясня.

На Елена й идеше да му каже да върви по дяволите, но искаше също и отговори, така че го последва. Двамата седнаха на двете свободни места при монсеньор Роу и равин Файн.

Нехир също дойде и застана наблизо.

Баща й огледа присъстващите и попита:

— Какво знаете за апокалиптите?

Роу трепна, очите му се разшириха и той изгледа баща й, но не каза нищо.

— Никога не съм чувала този термин — призна Елена. — Освен ако не е множествено число на Апокалипсис.

Баща й се усмихна с онази иронична момчешка усмивка, която му беше спечелила четири мандата в Сената.

— Предполагам, че в известен смисъл може да се каже и така. Научих за групата по време на втория ми тур в Близкия изток. По време на една мисия пехотинската ми част разби клетка на апокалипти в Багдад. Взехме пленник, както и множество текстове. Докато пазех пленника, научих кои са те и каква е дейността им. След като разговарях с него и прочетох основните текстове на апокалиптите, бях привлечен. Открих, че имаме обща цел.

Елена хвърли поглед към Нехир и Кадир.

— Да не би… да не би да искаш да кажеш, че пленникът тайно те е привлякъл към исляма?

Баща й се изсмя.

— Разбира се, че не. Аз съм отдаден на вярата си, както и те на тяхната. Зная, че те грешат. А те знаят, че аз греша. Но както казах, и те, и аз имаме обща цел.

— И каква е тя? — попита Елена.

— Да доведем Апокалипсиса по всички необходими начини.

Сърцето на Елена натежа още повече. Тя си представи ужасяващите оръжия в трюма на кораба на Хунайн — и радиоактивния адски огън, който ги захранваше. Тази група явно възнамеряваше да използва тази мощ и изгубеното знание в Тартар, за да предизвика световна война, да отприщи Ада по целия свят.

— След като предизвикаме Армагедон, ще оставим парчетата сами да паднат по местата си — продължи баща й. — Посланик Фират смята, че ще стане легендарният Махди на своята вяра, дванайсетият имам, който ще поведе света към края му. Аз пък следвам ученията на християнските учени, които гледат на Армагедон и резултата от него по един много различен начин.

Той сви рамене.

— Но не става дума само за нашите две религии. Апокалиптите приемат всички, които желаят края на света според собствените си вярвания. Страстите и изпитанията на евангелистите. Хиндуистите, които очакват Калки, последното въплъщение на Вишну. Будистите, които очакват появата на седемте слънца, които ще унищожат света. Дори някои от еврейската вяра, които споделят някои апокалиптични възгледи. — Той кимна на равина. — Сигурен съм, че сте запознат с пророческите книги на Захария и Даниил.

Равин Файн се намръщи.

— Разбира се. Те говорят за месианска епоха, когато еврейската диаспора ще се събере в Израел и ще последва голяма война, когато еврейският месия ще се завърне и от руините ще се роди нов свят.

Баща й кимна. Очите му блестяха развълнувано. Елена знаеше, че баща й е ревностен католик, открил дълбините на вярата си след като майка й си беше отишла от рак на гърдата преди двайсет години. Това беше една от причините мнозина да виждат в него новия Дж. Ф. К. - само дето баща й се придържаше към много по-стриктен морален код от Кенеди.

„Или поне аз си мислех така“.

— Значи ни казваш, че апокалиптите са коалиция религиозни фанатици с общи апокалиптични възгледи — каза тя.

— Не искам да се ловя за думите, но твоето „религиозни фанатици“ намеква за някакво ниво сляпа вяра. Всъщност ние сме открити за множество гледни точки. Сред нас има много учени от различни области. Имаме и членове, които нямат никакви религиозни възгледи като атеистите, които се придържат към тяхна собствена версия на Апокалипсиса, независимо дали става дума за нещо съвременно като климатичните промени и глобалните пандемии, или за някакво далечно бъдеще и края на вселената.

— Доста голям похлупак — отбеляза Елена.

— Но както казах, всички ние имаме обща цел.

Роу се облегна назад и тихо изстена.

— Да принудите ръката на Бог. Да се стремите да предизвикате Армагедон.

— Както е казано, Бог помага на онези, които си помагат сами. — Баща й се ухили. — Не зная коя от групите ни ще се окаже права, когато отворим портите на Ада и прочистим света с огън. Дали посланик Фират ще стане славният Махди и ще помогне за създаването на нов рай от пепелта?

Или ще стане така, че аз ще изпълня моята съдба?

Преди Елена да успее да попита какво иска да каже с това, той махна към нея, после към Нехир.

— Така или иначе изглежда, че ръката на провидението ни насочва. Виждаш ли как събитията са събрали моята скъпа дъщеря с Първата дъщеря на Муса и как двете заедно ще ни помогнете да отворим въпросните порти?

Елена не беше готова да приписва това единение на Божията ръка. Дори не беше склонна да приеме, че всичко е съвпадение. Снощи не бе успяла да заспи и бе преосмисляла преобърнатия си свят. Именно баща й я беше насърчавал да обикне историята, беше я насочил към археологията, дори беше насадил в нея любовта към морето. Нима я беше подготвял от самото начало, за да послужи на амбициите му? Дали не я беше насочил към област, в която тя да може да открие изгубено познание, за да му помогне да сбъдне съдбата си?

„И каква е тя?“

Елена преглътна с мъка.

— Щом няма да си Махди, какъв ти е писано да станеш?

Възбуденият блясък в очите му се превърна в огън. Явно беше искал отдавна да й каже това.

— Йеремия, двайсет и трета глава, пети стих.

Роу поклати глава. Монсеньорът явно го беше разбрал. Дори равин Файн пребледня.

— Какво? — попита Елена.

Баща й цитира откъса:

— Защото идва времето, казва Господ, когато ще издигна праведен потомък от Давидовото коляно. Той ще царува с мъдрост Той ще върши онова, което е справедливо и правилно на земята[6].

Елена разбра намека му. Очевидно той имаше по-големи амбиции от това да стане просто президент на Съединените щати. Тя впери поглед в баща си и видя лудостта зад възторга му, амбицията зад кръвопролитията.

— Искаш да станеш прероденият Давид.

14:01

"Богохулен гяур…"

Нехир изгледа намръщено групата. За нея те бяха неверници, задето отричаха Божията благословия. Мрачният й поглед се спря върху Елена Каргил. Баща й беше заявил, че ги е събрало божественото провидение. Нехир отказваше да повярва в подобно нещо, да приеме да бъде обвързана с тази слаба жена — не от съдбата и със сигурност не от Аллах.

Преди да замине за Гренландия, й беше казано, че целта й е дъщеря на сенатор, но Муса така и не беше споменал, че баща й е високопоставен член на апокалиптите. Като Първа дъщеря тя трябваше да е наясно с това. Предишната вечер беше на крачка да убие тази жена след опита й за бягство. Ако го беше направила, щеше да бъде наказана брутално, най-вероятно изтезавана и убита.

Едва в последния момент Муса й беше казал истината — повече по необходимост, отколкото заради нещо друго. След това й беше наредил да доведе жената на борда на „Зорницата“, неговата лична крепост. По принцип се смяташе за голяма чест да стъпиш на тези палуби, но откакто пристигна, Нехир не беше изпитала нищо друго освен гнева, който гореше в нея — горещина, която тя познаваше много добре.

През целия й живот мъжете я бяха предавали, бяха използвали силата си, за да я контролират.

Тя беше повярвала, че Муса е различен, и му се беше доверила.

Стисна юмрук и си пое дълбоко дъх в опит да угаси пламъците в себе си. Напомни си, че това е малко предателство от страна на Муса, което тя трябва да се стреми да прости — трябва да прости.

Докато слушаше как сенатор Каргайл се обявява за наследник на трона на Давид, безочливостта на думите му донякъде уталожи яростта й. Дълбоко в сърцето си тя знаеше, че Муса ще стане Махди, предречения „воден“, който ще поведе всички Синове и Дъщери към славата.

„И като Първа дъщеря аз ще стоя от дясната му страна“.

Единствено този път, ако го следваше с цялото си сърце, щеше да й върне мъртвите й деца. Въпреки това й беше трудно да стои на едно място с тези гяури. Нима в Сура 8:55 на Свещения Коран не се казва, че Най-лошите твари пред Аллах са онези, които Го отричат и не вярват?

Преди много време Нехир беше задала същия този въпрос на Муса.

Той се беше опитал да успокои опасенията й от апокалиптите и й беше обяснил практичната необходимост от този съюз с неверниците, как могат да използват ресурсите на врага си, за да ги победят. С времето тя беше започнала да приема, че апокалиптите са по-силни заедно. С идването на Армагедон всички неверници щяха да горят в пречистващия огън. Единствено истинските вярващи щяха да излязат от него, станали още по-силни от пламъците му, превърнати в могъщ меч, който ще поведе праведните в новия свят.

Дотогава…

„Дотогава сме по-силни заедно“.

Сякаш чул мислите й — или може би подтикнат от Аллах, — сенатор Каргил изказа същата тази идея на седящите около масата. Думите му утвърдиха онова, на което я беше научил Муса, и й помогнаха да угаси пламъците в нея. Или може би ужасените физиономии на другите я накараха да се поотпусне.

— Ние сме навсякъде — обясни сенаторът. — Имаме верни последователи от различни религии по целия свят. В правителства. Сред военните. В университетите. И хиляди други, които не знаят, че са от нас, и неволно подкрепят каузата ни. Всъщност дори просто ако вярвате, че краят на света ще настъпи скоро и че нищо не може да спре това, вие сте едни от нас.

Мъката в очите на Елена Каргил донесе огромна радост на Нехир.

Бащата на омразната жена продължи:

— Единствено онези от най-висшия ешелон на апокалиптите са наясно с мащабите на движението ни. Затова не можете да направите нито една стъпка, без да ви видим. — Той се пресегна и хвана ръката на дъщеря си. Тя се дръпна, но той я задържа. — Например знаем, че приятелят ти Джоузеф Ковалски се е присъединил към приятелите си.

Елена ахна.

— Така че за да те отърва от надеждата, че ще дойде някаква помощ, трябва да ти дам суров урок — каза баща й. — От книгата на Йезекиил. Глава трийсет и трета, единайсети стих.

Нехир се усмихна, чувствайки как последните въглени в нея угасват, за да се сменят със студено удовлетворение.

Католическият свещеник обясни, като цитира откъса.

— Не се радвам на смъртта на грешника.

26

25 юни, 14:22

Палма, Испания

Ковалски завъртя очи и закрачи напред-назад пред останките от златната карта.

— Не знам колко пъти трябва да повтарям. Това е всичко, което помня.

— Той опря длан на кръста си, когато нещо там прещрака. — И гърбът ми направо ме убива. Наистина ми се иска да изпробвам онова ваше джакузи.

— Още не — каза Грей и двамата с отец Бейли направиха пореден опит да сглобят Хъмпти Дъмпти.

Ковалски знаеше, че това е изгубена кауза.

Двамата бяха коленичили от двете страни на картата на Да Винчи и се мъчеха да извадят парченцата лазурит от вътрешностите на механизма. Мария, Сейчан и Мак седяха наблизо, събираха сините късчета и бавно възстановяваха Средиземно море на масичката за кафе. Групата беше прекарала последния час и половина в изучаване на останките на потрошената карта и търсене на някакви улики накъде би трябвало да ги отведе устройството.

Бейли въздъхна.

— Половината зъбни колела и механизми са се изкривили, когато основната пружина е изскочила. Може би при наличието на време и с помощта на старите чертежи, по които е работил Да Винчи, бихме могли да разберем нещо.

— Съмнявам се — отвърна Грей. — Дори да имахме време, имам чувството, че картата е била създадена така, че да скрива крайната си цел. Според казаното от Ковалски за дневника в кораба единствено капитан Хунайн е разполагал с необходимите инструменти за отключването на тайните й.

Опасенията на Ковалски се потвърдиха — Грей отново обърна ледените си очи към него.

— Кажи ни отново всичко, което помниш. Започни от самото начало.

Ковалски изстена. „Пак ли?“ Но знаеше, че всички разчитат на него.

Дори Мария го погледна с надежда и му кимна окуражаващо. Затова започна с момента, когато за първи път се срещнаха с Елена. Този спомен беше достатъчен да събуди паренето в бедрото от нажеженото желязо.

— Използваха ме, за да принудят Елена да им сътрудничи — започна Ковалски. После продължи стъпка по стъпка, спиран често от Грей, който се консултираше с таблета си, за да потърси информация за някое от нещата, които беше споменала Елена. А тези неща никак не бяха малко.

Грей си блъскаше главата над всеки детайл, над всеки разговор, но не таеше надежда, че тази посока на търсене ще ги отведе някъде. Елена определено не беше разбрала къде трябва да отидат, така че как повтарянето на разговорите им можеше да им даде някакви насоки?

— Тя беше наистина обсебена от книгата на някакъв тип Страбон, „География“. Огромна книга, повече от две хиляди страници. Четеше я предимно наум. И да е научила нещо повече от нея, запазила го е за себе си. — Ковалски вдигна ръце. — Това е. Край на историята.

Грей прекара още десетина минути в мълчание, докато търсеше с таблета си.

— Пропускам нещо.

„Може би няколко винтчета, ако мислиш, че можеш да разрешиш това“.

Грей се обърна към него.

Ковалски изръмжа.

— Ако поискаш още веднъж да…

— Не, няма нужда. Мисля обаче, че доктор Каргил е намерила някаква следа. — Грей посочи таблета си. — Направих списък на всички книги, за които спомена, че е използвала като извор. Ако се съди по сравняването на текстовете, които е проучвала в началото, и онези от по-късно, Елена е започнала да прави видима промяна в проучването си.

— В какъв смисъл? — попита Бейли.

Грей продължи да гледа Ковалски.

— Спомена, че Елена е започнала да се рови в геоложки книги.

Ковалски сви рамене.

— И какво?

— И че когато сте стигнали Вулкано, започнала да обяснява за историята на острова.

— Най-вече за бога Хефест.

— Но накрая е направила странен коментар, като споменала, че цялата вулканична активност, породила митовете за Хефест, всъщност се дължи на движението на тектоничните плочи.

Мария кимна.

— Науката зад митовете.

— Но дори тогава не е започнала да търси материали по геология. А едва по-късно, след като картата е била активирана и е начертала огнена линия през Средиземно море. — Грей впери поглед в Ковалски. — Кажи ми отново какво е казала тогава. И се опитай да си спомниш всичко, до последната дума.

Ковалски затвори очи. Представи си огнената диря по картата, златните пламъци. Елена се беше навела към нея, очевидно смаяна от представлението.

— Помня само как промърмори нещо от сорта, че било като огнена версия на блъскащи се тектонични плочи.

Грей кимна.

— И след това е започнала да търси геоложки текстове, така ли?

— Мисля, че да.

Грей отново насочи вниманието си към таблета. Ковалски пристъпи да надникне над рамото му и да види какво се мъчи да разбере той.

„Какво значение има, че Елена е искала да чете книги по геология?“

Ковалски видя как Грей отвори геоложка карта на Средиземно море, много подобна на златната версия на масата за кафе. Присви очи към…

Мощен гръм разтърси целия круизен кораб. Кърмата на лайнера подскочи високо. Всички полетяха към носа.

Роялът се откъсна от закрепващите го скоби, търкулна се и се заби в прозореца, като счупи няколко панела. От бара полетяха бутилки и чаши и се пръснаха след него.

Групата се изсипа към вратата на балкона, която беше оставена отворена. Мария излетя през нея, тупна и се плъзна по палубата. Ковалски се хвърли напред, просна се по корем, улови единия й глезен и сграбчи касата на вратата с другата си ръка.

Тя го погледна с огромни от ужас очи.

„Държа те“.

Той погледна през рамо назад, докато я издърпваше обратно. Златната карта спря за момент на ръба на масата — и падна, разпилявайки разбити парчета лазурит.

— Дръжте се! — извика Грей.

„Какво си мислиш, че правя?“

Преди Ковалски да успее да си поеме дъх, кърмата падна с трясък обратно в морето. Всички полетяха в обратната посока. Роялът се засили от прозореца и се заби в ониксовия бар с оглушителен звън на струни.

Грей успя да скочи на крака и изтича през вратата на балкона. Сателитният телефон вече беше изваден и вдигнат до устните му.

— Какво е положението ви? — извика той.

Ковалски се намръщи неразбиращо. Помогна на Мария да се изправи и забърза след Грей. Докато излизаше на балкона, ревът на двигатели го оглуши. Огромен самолет прелетя ниско над круизния кораб, понесе се над залива и пусна редица неща в морето. Последва серия приглушени експлозии, които вдигнаха огромни фонтани.

„Дълбочинни бомби“.

Ковалски погледна небето. Самолетът рязко зави над бомбардираната зона и се приготви за втора атака. Ковалски разпозна модела — ловец на подводници „Посейдон“. Можеше и да предположи кой го командва, след като си представи същия самолет на пистата във военновъздушната база в Италия.

Втора поредица дълбочинни бомби вдигна нови фонтани в морето. Насред кипналата вода и пръски някакъв черен стоманен кит вдигна високо опашката си, обърна се странично и потъна в морето.

Ковалски беше сигурен, че това е същата подводница, която беше докарала него и Елена от Гренландия. Или друга като нея. Така или иначе…

Погледна нагоре.

„Струва ми се, че Пулман най-сетне улови проклетата си риба“.

15:03

— Повтори! — извика Грей в сателитния телефон, като се мъчеше да чуе какво му казват през взривовете и рева на двигателите.

— Съжалявам за късното спасяване — доложи командир Пулман. — Целта вървеше на ВИД.

Грей го разбра. Оборудваните с въздушно независими двигатели подводници бяха по-невидими и от ядрените. Някои дори успяваха да се промъкнат през защитата против подводници по време на военноморски учения.

— Непрекъснато ни се измъкваше. Вероятно е руска подводница клас „Лада“. Тъкмо успях да я хвана на прицел, когато изстреля първото си торпедо.

Грей усети как клатенето под краката му се успокои и корабът остана килнат във водата. За щастие, беше ударен само от едно торпедо.

Корабът продължи да се накланя, докато поемаше още вода. Преди атаката той тихомълком беше почти напълно опразнен. Повечето пътници бяха слезли на сушата за туристически обиколки и не беше трудно да свалят останалите и по-голямата част от екипажа под предлог, че е открит теч на газ.

През нощта, много преди зазоряване, самолетът на командир Пулман беше пуснал серия радиоакустични шамандури около пристанището преди пристигането на кораба. Грей знаеше, че врагът ще опита нова атака, особено след като екипът му беше нарушил радиомълчанието. Освен въздушната и морската поддръжка испански военни бяха разположени под прикритие при входа на пристанището в случай на атака по суша.

Но Грей знаеше, че е най-вероятно атаката да дойде откъм морето.

Той вдигна телефона.

— Засега прекратете бомбардировката.

— Разбрано. Искате оцелели за разпит. Спасителните екипи вече са на път.

Грей се надяваше да има оцелели, но основната му цел беше да прати послание на врага. Няма да ни изненадате отново.

Докато влизаше обратно в салона, корабът рязко се наклони още повече на десния си борд.

— Най-добре да се махаме от това нещо — каза Ковалски.

Грей се съмняваше, че корабът ще потъне, но Ковалски беше прав. Той отиде при падналата златна карта, клекна и обърна кутията с капака нагоре. После хвана част от картата и с известно дърпане и напъване успя да я отдели. Изправи се с парчето в ръце и нареди на останалите:

— Да вървим.

Отец Бейли погледна надолу към съсипаното съкровище на Да Винчи.

— Не трябва ли да вземем и останалото?

— Ще уведомя властите да приберат всичко и да го върнат в Италия. На нас обаче вече не ни е нужно.

Ковалски тръгна след него.

— Защо?

Грей продължи към вратата. Надяваше се, че врагът е схванал ясно посланието и че то ще накара кучите синове да бъдат по-предпазливи. Обърна се към Ковалски и обясни:

— Защото знам къде трябва да идем.

27

25 юни, 15:08

Недалеч от бреговете на Тунис

„Кой на кого дава урок?“

На Елена й идеше да се изсмее на глас, но се сдържа. Тя и двамата възрастни мъже бяха отведени от библиотеката до комуникационната зала на суперяхтата. Редица монитори показваха картина на живо от множество камери на пристанището на Палма.

Беше трепнала, когато една камера на потопена подводница — най-вероятно същата, на която беше пътувала от Гренландия — показа как едно издължено торпедо се изстрелва и изчезва в далечината. Друг монитор показа как торпедото улучи кърмата на голям круизен кораб. Лайнерът рязко се разтресе и кърмата му се вдигна високо във въздуха.

Сърцето й се качи в гърлото, когато си помисли за Джо, който беше на борда на кораба.

Събралите се около нея завикаха ликуващо. Вдигнаха се юмруци. Нехир стоеше до Елена с жестока усмивка на лицето.

И после всичко се промени.

Редицата монитори показа прелитащ самолет, който пусна дълбочинни бомби. Последва каскада от взривове. Картината от подводната камера заподскача сред ослепителни пламъци и гигантски мехури, след което угасна.

В залата настъпи мъртвешка тишина.

Бащата на Елена, който стоеше от другата й страна, изруга.

„Дотук с урока за деня, татко“.

Баща й се обърна към Фират.

— Ако задържат някой от екипажа, рискуваме да бъдем компрометирани.

Посланикът се намръщи.

— Онези на борда не знаят достатъчно, за да нанесат дълготрайни поражения. В най-лошия случай ще ни донесат досадни неприятности. Освен това са изключително лоялни. Няма да позволят да бъдат заловени живи.

Уверенията му изобщо не успокоиха баща й. Той се обърна към Елена и процеди през зъби, сякаш имаше проблем с отварянето на устата:

— Изглежда, че графикът трябва да се ускори. И ти ще съдействаш изцяло за постигането на това.

Тя поклати едва-едва глава.

„Приключих с тази игра“.

Баща й явно забеляза решимостта й.

— За съжаление, тъй като този урок се провали, ще има нужда от друг.

Грабна пистолета от кобура на мъжа до него, обърна се, вдигна оръжието и стреля. С оглушителен гръм тилът на равин Файн експлодира и съдържанието на черепа му се пръсна по стената зад него. Тялото на мъжа се свлече на пода.

Елена изпищя и отскочи назад, но Кадир я сграбчи за раменете. Монсеньор Роу закри лице с длани и се извърна. Дори посланик Фират изглеждаше шокиран от хладнокръвното убийство.

Баща й спокойно върна пистолета на мъжа и избърса длани, сякаш току-що е приключил с вечерята си.

— Привлякох ли вниманието ви, млада госпожице?

Тя поклати глава, след което кимна. Беше твърде потресена, за да отговори смислено.

— Надявам се да съм се изразил ясно — каза той. — Ще ни сътрудничиш изцяло. — Баща й погледна възрастния свещеник. — В противен случай следващата смърт няма да е толкова бърза и милостива.

Елена се овладя достатъчно, за да кимне.

Баща й се обърна към Нехир.

— Моля, върнете дъщеря ми и монсеньор Роу в библиотеката. — Погледът му се спря отново върху Елена. — Разполагаш с един час.

Вцепенена от шока, Елена не обърна внимание на обстановката, докато я отвеждаха. Стомахът й се бунтуваше. Беше й трудно да диша. Сълзите размазваха картината пред очите й. Когато най-сетне стигна библиотеката, Нехир я бутна през прага.

— Един час — повтори жената, преди да си тръгне.

Кадир остана отвън.

Монсеньор Роу пристъпи към нея и я прегърна. Елена усети, че тънките ръце на стария свещеник треперят. Въпреки това монсеньорът направи всичко по силите си да я утеши.

— Сега той е при Господ — прошепна той. — Във вечен покой.

— Как можа баща ми да направи това? — изстена тя в гърдите му. — Кой е той?

— Не зная. — Монсеньор Роу въздъхна и треперенето му се успокои. — Дори на моята възраст не мога да проумея дълбините на поквара на някои хора. Родил съм се в разгара на световна война, която беше последвала друга, наричана „войната, която ще сложи край на всички войни“. Колко наивно. Виж какво продължаваме да си причиняваме едни на други.

Тя кимна, като си поемаше дълбоко дъх.

Той най-накрая я отдръпна от себе си и я задържа на една ръка разстояние, така че тя да види лицето му.

— Не е нужно да им помагаш.

— Но…

— Не, дете мое. Аз живях дълъг живот. Ако ми е писано да умра, тъй да бъде.

— Те ще ви измъчват.

— Това е само плът. Не могат да докоснат душата ми. Всички светци през вековете, мъже и жени, са изтърпявали мъчения за доброто на всички. — Той се усмихна. — Не че се смятам за кандидат за светец. Пък и не мисля, че ореолът ще ми отива.

Елена оценяваше мекия му хумор, готовността му да се пожертва, но видя и страха в очите му, колкото и да се опитваше да го скрие. В крайна сметка старият свещеник може би щеше да успее да понесе бруталното насилие върху него.

„Но аз не мога да гледам подобно нещо“.

Елена погледна часовника на стената.

— Трябва да се захващам за работа.

И тръгна към купчината си книги. Вече имаше обща представа накъде е продължил Хунайн. Представи си огнената река, течаща на запад покрай брега на Африка и минаваща през Гибралтар.

— Мога ли да ти помогна? — попита монсеньор Роу.

Тя кимна.

— Имам много за вършене и малко време и ще съм благодарна да чуя мнението ви за разсъжденията ми, преди да дойдат другите.

— Ще направя всичко по силите си.

16:10

Елена още беше заровена в книгите и бележките си, когато откъм коридора долетяха гласове. Този път не беше само Нехир. Жената водеше посланика Фират и баща й.

„Явно е време за представление“.

Тя се изправи.

През последния час беше преравяла стари и нови материали. Знаеше, че трябва да представи важни резултати, за да задоволи кучите синове, а не само да посочи поредната спирка по пътя на Одисей. Ако не успееше да ги впечатли, старият свещеник щеше да понесе последствията. Но дори с отличната помощ на отец Роу часът беше отлетял твърде бързо.

Останалите влязоха в библиотеката.

Всички погледи се насочиха към нея.

— Какво имаш да ни кажеш? — без никакви предисловия попита баща й.

Елена се помъчи да подреди мислите си. Погледна надолу към книгите и бележките си около златната карта на масата. Парчетата на пъзела се въртяха в главата й, докато се опитваше да ги събере в последователна разбираема картина.

— Накъде е продължил капитан Хунайн? — притисна я Фират.

Тя сви рамене.

— Не знам.

Което си беше самата истина.

Когато картата се беше активирала и бе очертала огнената река покрай северния бряг на Африка, вниманието й беше насочено другаде, завладяно от това как пукнатината продължава след Гибралтар. Не беше успяла да забележи къде бе спрял малкият сребърен кораб.

Лицето на баща й потъмня и погледът му се стрелна към монсеньор Роу.

Елена вдигна ръка и каза:

— Но зная къде се е озовал накрая.

Нехир пристъпи напред.

— Къде се е озовал ли? Да не искаш да кажеш, че знаеш къде е Тартар, къде е скрита портата на Ада?

Елена преглътна.

— Мисля, че да. Най-малкото имам доста добра идея къде я е търсил Хунайн. Особено ако е следвал упътванията на древни книги.

— Кажете ни — нареди Фират. — И ние ще преценим.

Елена кимна.

— Хунайн е ценял високо думите и мъдростта на гръцкия историк Страбон и по-точно на неговата „География“. На много места в текста Страбон твърди, че пътуването на Одисей до Тартар е станало край един почти митичен град на име Тартес.

— Тартес? — повтори баща й и се намръщи неразбиращо. — Това много прилича на Тартар.

— Точно както твърди и Страбон. — Елена взе бележките си. — Ето един откъс от „География“: „Може да се предположи с достатъчна достоверност че Омир, защото е чул за Тартес, е кръстил най-далечните земи Тартар на него, като леко е променил някои букви“.

— Къде е това място? — попита Фират.

— Според Страбон и други извори Тартес се намира „най-далече на запад“ и „отвъд Стълбовете на Херкулес“, което е било името на Гибралтар през Античността. — Тя се изправи. — За древните от онова време всичко отвъд Херкулесовите стълбове било смятано за страшно. Там залязвало слънцето и оттам идвала нощта, така че ако решите да си представите, че Хадес или Тартар се намират някъде, то ще е именно някъде там.

— Но къде там? — притисна я баща й.

— Според изворите Тартес се намирал на иберийския бряг на Южна Испания, непосредствено след Гибралтар. Бил много богат и могъщ град.

— Елена провери отново бележките си. — Ето едно описание от историка Ефор от четвърти век: „Тартес е много проспериращ пазар заради много калай, носен от реката, в която се добива също злато и мед“. — Тя се обърна към Нехир. — Защо според вас калаят е споменат на първо място, дори преди златото?

Нехир сви рамене.

Елена се обърна към останалите.

— Защото е съществен компонент за производството на бронз. Тартес е бил известен като основен производител на бронз и съставките му. — Тя си представи ужасите, отприщени в трюма на арабския дау. — И ще ви трябва много бронз, ако възнамерявате да създадете адска войска.

Докато другите се споглеждаха, явно схванали доводите й, тя се обърна към монсеньор Роу. Беше време свещеникът да излезе на сцената.

Роу прочисти гърлото си.

— Но град Тартес е свързан и с други истории. От много надежден източник.

— От кой източник? — попита Фират.

— От Стария завет.

Бащата на Елена я погледна за потвърждение. В отговор тя само кимна към монсеньора.

— Много от книгите на Стария завет споменават загадъчен град на име Таршиш — продължи Роу. — Например в Йезекиил се казва: „Таршиш прати търговци да купуват стоките ти в замяна на сребро, желязо, калай и олово“.

— Иначе казано, още един митичен богат град, чието име прилича на Тартес — добави Елена.

— Много библейски археолози също споделят това мнение — каза Роу. — Те смятат, че Таршиш и Тартес са едно и също.

Фират се намръщи.

— Но защо това трябва да е от някакво значение?

— Заради слуховете — обясни Елена. — За Тартес, за Таршиш. Слухове, продължаващи хилядолетия. От древните гърци до съвременните учени.

— Какви слухове? — попита баща й.

— Смята се, че този град бил не само богат, но и че бил център на общество, което било много развито за времето си. Мнозина дори го отъждествяват с Атлантида.

Елена млъкна, за да им даде възможност да осъзнаят думите й. Фират, баща й и Нехир отново се спогледаха.

— Без значение дали е истина, или не — каза накрая тя. — Сигурна съм, че капитан Хунайн е продължил отвъд Херкулесовите стълбове, следвайки Страбон и останалите в търсене на Тартес, портала към легендарния Тартар, за който се говорело, че бил дом на високоразвито общество.

— Но къде е това място? — остро попита Фират.

— Мога да определя доста точно — отвърна тя и взе един лист от бележките си. — Благодарение на Павзаний от втори век, който казва, че Тартес се намира на „река в страната на иберийците, която се влива в морето с две устия… някои смятат, че Тартес е старото име на Карпия“.

— И как ни помага това? — попита баща й.

— Съвременните учени са изследвали това описание и други — обясни тя. — Според тях Тартес се намирал в делтата на река между Кадис и Уелва, по южния бряг на Испания. Ако искате да намерите входа към Тартар, той трябва да е там. Не мога да ви насоча по-точно от това.

Елена се изправи и зачака присъдата на групата. Те събраха глави и си замърмориха възбудено, след което отново се обърнаха към нея.

Гордата усмивка на баща й издаде отговора още преди той да я поздрави.

— Знаех, че можеш да го направиш, Елена.

Тя отвърна на усмивката му. „Начукай си го“.

Баща й и останалите бързо излязоха, готови да отплават към изгубения град Тартес. Елена се отпусна тежко в коженото кресло до масата.

Роу отиде при нея и отпусна по-деликатно старите си кокали.

— Мислиш ли, че капитан Хунайн наистина е отишъл там?

Тя кимна.

— Изобщо не се съмнявам.

Загледа се към картата. Представи си огнената река, която започваше от Вулкано, продължаваше към Сардиния, после покрай Африка и излизаше през протока Гибралтар.

— Точно там е отишъл Хунайн — каза тя.

„Но не това е била крайната му цел“.

Тя вдигна очи към вратата на библиотеката, обзета от хладно удовлетворение. Определено беше дъщеря на баща си — сенаторска дъщеря. Докато растеше, беше прекарала много време в обиколки покрай кампаниите на баща си, беше стояла в светлините на прожекторите до него и се беше научила как да замазва и смесва истини и лъжи, за да извлече максимална полза от тях.

„Също като сега“.

Обърна се и се загледа към африканския бряг. Трябваше да спечели на Джо и останалите допълнително време, за да могат да стигнат първи до истинското място на Тартар. А това означаваше, че трябва да отклони кучите синове от пътя им.

Един въпрос обаче оставаше.

Могат ли Джо и останалите да се досетят навреме?

28

25 юни, 20:08

Във въздуха над Средиземно море

„Дано да съм прав“.

Грей затвори очи, измъчван от съмнения.

Тялото му беше притиснато в облегалката на седалката, докато самолетът се издигаше стръмно над морето, оставяйки хаоса на Палма зад тях. Беше им отнело много повече време да се измъкнат от Майорка, отколкото се беше надявал.

Командир Пулман беше помогнал за залавянето на подводницата, която наистина се оказа руска, клас „Лада“. Всички с изключение на двама души или бяха загинали по време на атаката, или бяха сложили край на живота си, преди да бъдат заловени. Двамата пленници бяха разпитани, но Грей предполагаше, че са незначителни наемници, които най-вероятно не знаеха нищо важно, особено за шефовете си.

Когато Грей и останалите успяха да се измъкнат от повредения круизен кораб и да стигнат до самолета на Пулман, слънцето беше на път да залезе. Той се загледа през прозореца, когато машината се наклони и се насочи към залязващото на хоризонта слънце. Не беше казал на командир Пулман къде точно отиват, само му беше заръчал да продължи на запад към Гибралтар.

Грей не беше споделил крайната си цел дори с директор Кроу и със собствената си група. Сейчан седеше до него, Ковалски и Мария бяха отзад, а Бейли и Мак — на седалките пред него. Грей имаше вяра на екипа си, но трябваше да запази теориите си за себе си. Беше се страхувал да ги обсъжда на земята насред суматохата в Палма.

Най-сетне самолетът се изкачи на крайцерска височина и се изравни.

Грей разкопча колана си.

— Елате с мен.

Останалите бързо станаха от местата си и минаха покрай редицата наблюдателни станции покрай левия борд. Дежурните там не им обърнаха внимание и продължиха да следят различните светещи екрани.

Грей поведе екипа си към опашката на самолета, където имаше малка кухня, в която можеха да се съберат. Носеше таблета и частта от златния бряг, която беше отскубнал от останките от картата на Да Винчи. Постави двете на малкия плот на кухнята и се обърна към останалите.

— Първо да се уверим, че не съм луд.

Ковалски вдигна ръка, явно готов да пусне нещо остроумно. Грей му се намръщи и Ковалски свали ръка.

— Кажи ни какво мислиш — каза Мак.

Мария кимна.

Сейчан само скръсти ръце на гърдите си, сякаш напълно приема заключенията му.

Грей се обърна към Ковалски.

— По-рано ни каза, че когато картата е била активирана, не си видял къде свършва огнената линия. Независимо дали Елена е видяла, или не, тя трябва да е усетила формиращия се модел. Смятам, че е търсила потвърждение в геоложките текстове.

— Потвърждение на какво? — попита Бейли.

Грей вдигна ръка, за да го оставят да довърши.

— Спомнете си, че Елена е коментирала как огненият курс на кораба по картата напомня на тектоничните плочи, които се сблъскват една с друга.

Мария се намръщи.

— Но какво общо има това?

Грей взе таблета си и отвори съхранено изображение. То представляваше карта на Средиземно море, разделено на петте тектонични плочи, заемащи целия регион.

Останалите се наведоха, за да го разгледат по-добре.

— На какво ви прилича това? — попита Грей.

В отговор видя само неразбиращи физиономии и клатене на глави.

„Сериозно?“

Грей въздъхна и се запита дали наистина не се е побъркал и не вижда неща, които не съществуват. Директор Кроу го беше привлякъл заради способността му да вижда онова, което другите не могат. Ами ако беше изгубил форма? Ако беше започнал да преследва фантоми, вместо да забелязва истински неща?

Сейчан се пресегна и стисна ръката му. Погледът й му казваше, че тя няма съмнения в него.

— Покажи ни.

Грей плъзна пръст по таблета, за да промени изображението. Сега криволичещите линии между плочите станаха прекъснати и показваха криволичещ път през геологичния лабиринт.

Той вдигна таблета по-високо.

„Вече със сигурност ще го видят“.

Мария първа разпозна модела, ахна и прикри уста с длан. После очите на Бейли се разшириха. Сейчан се усмихна и сви рамене, без изобщо да се изненада. Дори Мак кимна.

Единствено Ковалски сбърчи чело.

— Не схващам.

Мария се опита да обясни и посочи турския бряг.

— Пунктираната линия, където Анатолийската плоча достига Евразийската на север, започва при Троя.

— След това — продължи Бейли — тръгва на зигзаг през островите на Егейско море и минава южно от Гърция.

Мак посочи Йонийско море.

— Сребърното корабче не се ли движеше по същия път до брега на Италия? После мина между носа на Ботуша и Сицилия и продължи към малките вулканични острови?

— Към Вулкано — потвърди Ковалски. — Помня как оттам огнената река продължава към Сардиния. После надолу към Африка и покрай брега. Маршрутът приличаше много на това на екрана.

Грей кимна.

— Изглежда, че корабът на Одисей е следвал границите между тектоничните плочи. Или поне маршрута, показан от картата. И може би дори онзи, който Омир се е опитал да опише в поетична форма.

— Но как е възможно това? — попита Бейли. — Откъде древните биха могли да знаят за тектониката на плочите?

Грей сви рамене.

— Мога само да предполагам. Същите древни са картографирали цялата вулканична активност в региона и са записали всички по-големи земетресения в текстовете си. Може би са успели да открият някакъв модел в тези сеизмични сили.

Мария предложи друга възможност, за която изобщо не се беше сетил.

— Знаем, че финикийците, гърците и египтяните са имали големи постижения в астрономията и морските карти. Пазели са записи за важни места. Като пирамидите в Гиза. И останалите Седем чудеса на древния свят. Дори за географски забележителности като Везувий. Може би като са следили движенията на тези основни обекти през хилядолетията, са получили някаква идея за движението на земята под краката им.

Грей знаеше, че това е в общи линии начинът, по който съвременните геолози картографираха движението на тектоничните плочи — използваха интерферометрия, за да следят промяната в разстоянията между радиотелескопи или джипиеси, за да съберат данни за отделни точки и да записват преместванията им.

Мак предложи друго мнение, черпейки от познанията си като климатолог.

— А възможно ли е при границите между плочите да има малки магнитни аномалии, които да са били засечени и картографирани?

Грей кимна.

„Възможно ли е отговорът да е някаква комбинация от всички тези предположения?“

Ковалски зададе по-важния въпрос.

— Как ни помага това да разберем накъде да тръгнем?

Грей вдигна отново таблета си и показа мястото, където линията между Африканската и Евразийската плоча продължава на запад, като минава през северния връх на Мароко. За по-нагледно отвори и топографска карта на Мароко, върху която беше наложена линията.

— Ясно е, че Хунайн не е можел да прекара кораба си по суша през Мароко, затова е заобиколил, като е минал през Гибралтар. Смятам, че след това е завил на юг към мястото, където тектоничната линия отново се появява от другата страна на мароканския бряг.

Бейли присви очи и кимна бавно.

— Според онова, което обсъдихте с монсеньор Роу, Хунайн вероятно е търсел дома на загадъчните феаки.

Грей кимна.

— Място, описано като много далечно, на края на света.

— Иначе казано, отвъд Гибралтар — добави Бейли.

Мария се намръщи.

— Но откъде можем да сме сигурни, че Хунайн е тръгнал на юг, за да търси продължението на евразийско-африканската граница?

— Първо, от произхода на думата феаки. Тя идва от гръцкото файос, което означава „сив“.

— Колко подходящо — промърмори Ковалски.

Грей не му обърна внимание.

— Името феаки означава „сиви хора“. Някои учени смятат, че става дума за някакъв тъмнокож народ.

— Каквито са африканците — каза Мак.

— И това не е всичко.

Грей остави таблета и взе парчето от златната карта. То изобразяваше частта от Африка южно от Гибралтар. Грей го вдигна и го наклони, за да покаже по-добре триизмерната топография върху златната повърхност. Прокара пръст по хребета, който минаваше през Мароко и беше почти точно копие на линията върху картата от таблета.

— Това е планинският масив Атлас — каза той. — Той е образуван от Африканската плоча, която се подпъхва под Евразийската и я повдига. Централният хребет, който е най-близо до тази граница, е така нареченият Висок Атлас, а под него е масивът Антиатлас. Между тях има дълбока долина. Ако се вгледате внимателно, ще видите река, която извира от планините и се влива в океана. Това е басейнът на река Сус.

Той пусна парчето от картата да обикаля от ръка на ръка, за да могат всички да разгледат добре.

Когато дойде редът на Бейли, Грей попита:

— Какво виждате при горното течение на реката, при частта от Висок Атлас, която е близо до брега?

Бейли почти заби нос в картата.

— Малък рубин. Това ли имате предвид?

— Какво изобразяват рубините на картата? — попита Грей.

— Вулкани — отвърна Ковалски.

Грей се изправи.

— Направих справка. Там, където е поставен рубинът, няма вулкани.

Мария се вкопчи в ръката на Ковалски.

— Хунайн не е отбелязал това място случайно — продължи Грей. — Може и да не е вулкан, но ако искате да представите огнен подземен свят, рубинът пак би свършил работа.

Бейли сви устни. Нещо явно го тормозеше и той най-накрая го изказа на глас.

— Но аз си мислех, че феаките са живеели на остров.

— Не, това е често срещано объркване — обясни Грей. — Никъде в „Одисея“ Омир не казва, че живеят на остров, а само че се намират близо до морето.

— Което би се отнасяло и за град, разположен край брега — каза Мария.

Гласове и стъпки ги накараха да погледнат към салона. Командир Пулман приближи, следван от тактическия си координатор, и изгледа намръщено групата. Очевидно не му харесваше да го държат на тъмно и искаше отговори.

— Скоро ще прелетим над Гибралтар — каза той. — Трябва да знам накъде ще продължим след това.

Грей вече беше избрал място — град при устието на река Сус, портата към плетеницата планински водни пътища.

— Към Агадир — каза той. — Това е курорт на около петстотин километра южно от Казабланка по мароканския бряг. Трябва да ни оставите там. И да останете наблизо.

Пулман като че ли се канеше да попита защо, но Грей го изгледа и го накара да се откаже. Командирът изсумтя, обърна се кръгом и си тръгна с тактическия координатор.

— Имам чувството, че са ни отвлекли — промърмори той на заместника си.

Грей се обърна. Знаеше, че е рисковано да използват този голям самолет като превозно средство, вместо някой частен самолет, но „Посейдон“ беше оборудван с последните модели сонар, радар и проследяващи уреди. Грей искаше тези високотехнологични очи да гледат от високо и да помагат на групата му в търсенето на изгубения подземен град, митичния Тартар.

— Значи пътуваме на някакво място южно от Казабланка — рече Мария.

Ковалски се ухили.

— От всички барове във всички градове… — Той млъкна и погледна сериозно Мария. — Чакай малко. Във въпросния Агадир има барове, нали?

29

26 юни, 10:22

Агадир, Мароко

Да, в Агадир имаше барове.

Наетият джип подскочи на поредната дупка. Мария вдигна ръка, за да закрие очите си от яркото предобедно слънце. Все още я мъчеше лек махмурлук. Главата я цепеше; стомахът й се преобръщаше при всяко друсане. Просната на предната седалка, тя държеше термос с кафе. Подозираше, че състоянието й до голяма част се дължи не толкова на коктейлите с джин, колкото на недоспиването.

Когато стигнаха Агадир, самолетът трябваше да кръжи известно време, докато Грей координира с Пейнтър в Щатите разрешителното да се приземят в една мароканска военновъздушна база край града. Когато най-после кацнаха на отдалечената писта, вече беше полунощ. Районът беше отцепен. Официалната версия гласеше, че просто американски самолет е кацнал за презареждане в приятелска база. Всяка друга информация за новопристигналите беше строго ограничена.

Въпреки това Грей побърза да изведе групата от базата до невзрачен хотел край океана. За жалост точно до него имаше бар. Уморени и възбудени, двамата с Джо бяха отскочили в него за едно малко. Но едното питие се превърна в три. След това се прибраха в стаята си за подобаващо събиране и заспаха чак след три сутринта.

Тя погледна до себе си. Джо държеше волана с една ръка, а другата беше облегнал на спуснатия прозорец. Беше захапал пура. Наведе се и издуха дима през прозореца, но той влезе обратно в купето. Все пак вятърът откъм океана й помогна да се освести повече, отколкото кафето.

Джо изглеждаше направо свеж — доста по-добре, отколкото можеше да се очаква от човек, който е спал само четири часа, като преди това се е наквасил с джин. Все пак бяха подремнали и в самолета. Въпреки това тя усещаше, че нещо в него се е променило. Бяха спали голи, без чаршафи заради жегата. Джо се беше сгушил до нея, обгръщайки я с едрото си тяло, но не по онзи обсебващ начин, по който го беше правил няколко дни по-рано, а много по-отпуснато. Мария се запита дали през последните няколко месеца той не е усещал вътрешно растящите в нея съмнения. Имаше чувството, че колкото повече се е отдръпвала, толкова повече той се е опитвал да я задържи, което само я дразнеше още повече. Това беше порочен кръг, който можеше само да застраши бъдещето им заедно.

Но този кръг най-сетне беше прекъснат.

Знаеше го — и по някакъв начин същото се отнасяше и за Джо. Мария си спомни как беше започнало това пътуване. Беше се надявала, че като заведе Джо да види младата горила Баако, това ще запали нещо помежду им, ще отвори отново онези пукнатини в суровата му природа, ще разкрие по-нежната му страна. Но сега тя осъзнаваше, че Джо не се е променил. Че вътре в него винаги е имало кладенец на съпричастност и съчувствие, част от същността му. Самата Мария се беше променила, като бе позволила на съмненията си да се наместят между тях, принуждавайки Джо да се вкопчи по-силно в нея.

Тя се пресегна и стисна бедрото му в знак на мълчалива благодарност.

Той трепна и едва не отхапа края на пурата си.

— Извинявай. — Беше забравила за изгарянето, което още заздравяваше.

Тя махна ръката си, но той пусна волана, хвана я и я върна върху крака си. Потупа я и отново пое управлението.

Мария се усмихна и се настани по-удобно в седалката. Чувстваше се много по-добре, много по-сигурно. Обърна се да погледа пейзажа. От едната страна се простираха бели дюни и ослепително сини води, а от другата — зелени обработваеми земи се катереха на тераси към внушителните върхове на Високия Атлас, които образуваха назъбена линия през северното небе, като се спускаха рязко в Атлантика на запад и се издигаха още по-високо на изток, където някои от най-високите, достигащи над четири хиляди метра, все още блестяха от задържалия се от зимата сняг.

Пред тях приближаваше курортният град Агадир — тучен оазис покрай пясъчен бряг, образуващ дълъг и широк полумесец. Пъстроцветната променада, пълна с ресторанти и още барове, гледаше към морето. Навсякъде се полюшваха палми, сякаш ги приканваха да дадат почивка на уморените си кости.

Мария не беше очаквала мястото да е толкова зелено. Винаги си беше представяла Мароко като страна на червени скали и пустини. Долината на река Сус обаче беше истински плодороден рай, заобиколен и пазен от север и юг от планинските масиви, изхвърлени нагоре от сблъсъка на тектоничните сили.

От третата редица седалки на джипа отец Бейли започна да разказва за историята на тези върхове и връзката им с древните гърци.

— Местните бербери наричали масивите Идрарен Дарен, или Планини на планините, но гръцкото им име се запазило и досега. Гърците вярвали, че именно тук могъщият титан Атлас бил наказан от Зевс да поддържа небето на края на света.

— Значи това е краят на света? — попита Мак, който седеше до свещеника.

— Да, за древните гърци. Всичко отвъд Гибралтар за тях било ничия земя.

„И са вярвали, че именно там е скрит входът към Тартар“.

Мария се загледа в рязката линия хребети пред тях. Можеше да прочете геоложкото минало в пластовете от пурпурно, червено и бяло, в седиментните скали, оставени от праисторически океани. Забеляза и жилки черен базалт от древни, отдавна угаснали вулкани.

Някъде в този лабиринт от реки, отвесни скали и водопади се криеше целта им.

„Но къде?“

За щастие, разполагаха с по-голяма помощ от парчето от златната карта със закрепения на него рубин.

Грей шепнеше от средната редица — говореше с командир Пулман, който вече беше вдигнал самолета си във въздуха и екипът му помагаше за търсенето с радара и проследяващото оборудване. Освен това Грей беше помолил директор Кроу да уреди над района да мине сателит с дълбочинен радар, който да се опита да открие скрити кухини, които биха могли да ги насочат към подземен град.

Когато той затвори, Сейчан зададе въпроса, който вълнуваше всички:

— Нещо?

Грей изсумтя.

— За съжаление прекалено много неща. Изглежда, че тези назъбени планини не са виждали зъболекар от хилядолетия. Върховете пред нас са целите в кухини. Под хребетите има безброй пещери и тунели.

— Значи се очертава да го правим по трудния начин — каза Джо, докато минаваха покрай едно голф игрище в покрайнините на града. — Пеша.

Преценката му не беше съвсем точна.

Пътят пред тях свършваше с малък крайречен яхтклуб. Тук зелената площ около Сус се разширяваше и достигаше дължината на две футболни игрища от отсрещната страна на реката. Г-образният док имаше двайсет скели, даващи подслон на скъпи яхти, очукани рибарски шхуни и няколко лодки под наем.

Джо спря на паркинга, всички слязоха и взеха екипировката си, прибрана в нови раници. С неизменния си оптимизъм Грей сутринта беше направил набег на железарии и магазини за спортни стоки и беше купил фенерчета и по-големи фенери. Дори успя да открие екипировка за пещерняци — въжета, каски, всякакви скоби и карабинери. Очевидно този спорт беше популярен тук покрай множеството пещерни системи. Същото се отнасяше и за плаването с кану по дълбоките клисури, които криеха чудесни малки оазиси с небесносини води и палми.

Джо извади от багажника най-важния им багаж и изпъшка, докато го мяташе на рамо. Брезентовият чувал беше пълен с муниции и пушка с къса цев, която Джо вече си беше заплюл.

В хотела Грей им беше раздал по един „Зиг Зауер“ Р320 в тънък найлонов кобур. Единствено отец Бейли се беше опитал да откаже оръжието, но Грей бе успял да го убеди да го вземе, като му каза, че ако не иска да стреля, за да убива, може да го направи, за да се защити.

Джо се изправи с товара си.

— Къде е водачът ни?

— Насам. — Грей ги поведе от паркинга към яхтклуба.

Лодката, която търсеха, беше вързана на последния кей и

представляваше деветметров алуминиев катер с добавена към него кабина. Изглеждаше доста употребявана и, ако се съдеше по излъсканите прегради и корпус, много обичана. Капитанът се оказа млада жена, може би нямаща двайсет, която се беше навела над кърмата и човъркаше вдигнатия външен двигател.

Когато групата стигна до кея, тя се изправи. Беше с покрит с петна гащеризон, стегнат в кръста с колан, и каубойска шапка. Гладката й кожа беше като светъл абанос, къдравата й коса бе като тъмна канела, а очите й — зашеметяващо сини. Изглеждаше като излязла от страниците на модно списание, но не беше някакъв порцеланов модел, трениращ в студио за пилатес.

Мъжете, дори отец Бейли, не пропуснаха да забележат външността й. Всички за момент млъкнаха поразени.

Мария взе нещата в свои ръце и излезе напред.

— Чарли Изем?

Жената запретна ръкавите на гащеризона си, разкривайки мускулести ръце, и се пресегна през парапета, за да стисне ръката й.

— Същата — отвърна с лек намек за френски акцент.

Мария предположи, че е потомка на местни бербери, може би с малко европейска кръв във вените.

— Ако се съди по израженията на спътниците ви, май сте очаквали да видите мъж, oui? — каза Чарли, намигна весело и им махна да се качват на борда. — Или може би някой по-стар, поп?

Останалите най-сетне затвориха ченета и се качиха на кърмата на катера.

— Нямаме никакви оплаквания — промърмори Джо под нос.

Мария го изгледа свирепо.

Сейчан се качи на борда и изгледа косо жената. Погледът й се задържа за момент върху пистолета на кръста й, след което тя кимна леко с одобрение.

— Дадоха ни чудесни препоръки за вас — каза Грей и също стисна ръката й. — Казват, че познавате Сус и притоците й по-добре от всеки ДРУГ.

— Семейството ми плава по тази река вече повече от век. А аз — от деветгодишна. Сус е темпераментна, изобретателна и пакостлива, но се спогаждаме с нея. Поне през повечето дни.

Чарли отиде да помогне на Мак с багажа му. Той вече беше махнал клупа, но си личеше, че рамото още го боли. Макар че не се беше намръщил от болка, жената сякаш усети неудобството му.

— Откога сте капитан на тази лодка? — попита отец Бейли.

Чарли огледа групата, за да се увери, че всички са се настанили.

— А, не съм капитанът. — Тя отиде да свали въжето на кърмата. — Той е в кабината, прави последни проверки преди да отплаваме. Вечно е зает.

Жената изсвири рязко.

От отворената врата на кабината се появи дребна фигура, подскачаща като заек на задните си лапи и подпираща се на предните. Малката маймуна скочи от палубата на рамото на Чарли, докато тя се изправяше с въжето в ръце.

Всички се развеселиха при вида на новопристигналия — с изключение на един.

Джо изстена и се дръпна назад.

10:55

„Каква е тая работа с жените и маймуните?“

Ковалски се намръщи. В миналото беше имал преживявания с тези малки диваци. Беше се научил да обича Баако — горилата поне беше с нормални размери и владееше езика на жестовете, — но въпреки това му бе нужно известно време, за да се привърже към хлапето. А този дребосък го караше да настръхне с малкото си старческо лице, подобно на сбръчкана ябълка, и очи като стъклени топчета.

„Не, благодаря“.

Докато той отстъпваше, всички останали се наведоха напред.

— Това е Аги — представи Чарли маймунката. — Съкратено от агилас, което означава „лъв“ на ташелит, местния берберски диалект. — Тя направи страшна физиономия към създанието и Аги я имитира, показвайки дълги кучешки зъби.

Ковалски потръпна от отвращение.

— Виждате ли? — с широка усмивка рече Чарли. — Много е корав, същински берберски лъв.

Мария огледа маймунката по-внимателно с очи на опитен приматолог. Забеляза кафявата козина, която ставаше жълтеникава по корема.

— Но той е берберски макак, нали? Местен вид за този регион. И застрашен, ако си спомням правилно.

— При това много. Аги е сирак. Родителите му били убити от бракониери. Тогава бил само на четири месеца. Дошъл в спасителния център със счупена ръка.

— Колко възрастен е сега?

— Няма година. Така че има доста време, преди да стане достатъчно зрял, за да се присъедини към стадо.

— Кога достига зрялост? Около четири години за мъжките?

— За полова зрялост да, но ще започнем да го интегрираме от двегодишна възраст.

Двете жени продължиха да разговарят за Аги и тръгнаха към кабината. Оказа се, че освен опитен речен пилот Чарли е и студентка по зоология и в момента е в лятна ваканция. Но пък определено разбираше от лодки, което Ковалски одобряваше.

Не след дълго катерът беше отвързан от пристана и потегли срещу течението с боботещ външен двигател.

Мария най-сетне се върна при него, оставяйки Чарли да управлява нагоре по стесняващата се река.

— Сладурче, а? — рече тя с усмивка.

— Чарли ли? И още как. Направо зашеметяваща.

Мария го сръга с лакът.

— Имах предвид Аги.

Ковалски завъртя очи и посочи кабината.

— Чух да го наричаш маймуна. Но си няма… — Той си посочи задника.

— Опашка?

— Това не го ли прави човекоподобен? В Африка все ме поправяше, когато наричах Баако маймуна.

— Опашките на макаките са закърнели, достигат дължина около сантиметър.

Той потръпна.

— Не знам защо, но това ми се вижда още по-зле.

Мария въздъхна и поклати глава.

Мак и отец Бейли се бяха настанили на пейките покрай планшира. Грей и Сейчан стояха с Чарли в малката кабина. Вратата беше отворена, така че Ковалски подочуваше части от разговора им, който се въртеше предимно около реката.

Слушаше с половин ухо. Загледа се към планинската верига и назъбените й върхове, пресечени от притоци и водопади. От време на време зърваше дълбоки обрасли с дървета клисури и езера, осветени от слънцето зелени пасища и ливади.

Според онова, което дочу, Сус минавала стотици километри през планините, но течението й било овладяно и контролирано от язовира Аулуз, на около сто и четирийсет километра нагоре.

Ковалски чу мнението на Чарли по въпроса.

— Преди построяването на язовира в края на осемдесетте реката била по-силна и по-своенравна. Прииждала редовно след зимните бури и топенето на снеговете през пролетта, но в края на лятото почти пресъхвала, което пречело на напояването на земите. Така че макар наистина да е укротил крайностите на реката, язовирът я е направил и по-послушна, което е малко тъжно.

Ковалски откри, че се съгласява с мнението й. Предпочиташе природата да си остава дива и недокосвана от човека. „Остави реката да си бъде река“. Но пък от друга страна, неговата къща не беше застрашена да бъде отнесена от придошлата река и нямаше ниви, които да изсъхнат от липсата на вода.

Чарли обгърна с жест цялата плодородна долина между Високия Атлас на север и Антиатлас на юг.

— Твърди се, че много отдавна, преди хилядолетия, Сус е изпълвала целия този район и той бил повече залив, отколкото река.

Грей погледна Сейчан.

Дори от кърмата Ковалски се досети какво си мисли той.

11:17

„Това място е било идеално пристанище за морски народ“.

Докато катерът пърпореше нагоре по реката, Грей си представи цялата долина запълнена от соленото море и водите от разтопения сняг. И огромен флот, готов да завладее Средиземноморието.

Освен широкия залив, по онова време всеки приток сигурно е бил истинска река. Грей погледна един приток, вливащ се в реката от клисура с отвесни варовикови стени. Те се намираха на доста голямо разстояние от сегашното течение, което означаваше, че пропастта е била изсечена от водата от много по-широка и мощна река, а не от днешния поток.

Погледна таблета, на който беше заредена подробна карта на речната система на Сус. Беше направил всичко по силите си да определи кой приток би могъл да ги отведе най-близо до рубина на златната карта. Подаде таблета на Чарли.

— Знаеш ли къде се намира този приток?

Чарли взе таблета в едната си ръка.

От другата й страна Сейчан подаде маслина на Аги. Маймунката скочи на рамото й, за да я вземе, и се зае старателно да я бели и да гризе меката част около костилката.

Сейчан скри развеселената си усмивка.

След като приключи набързо с маслината и изхвърли костилката, Аги слезе от рамото й и се намести на гърдите й. Спря да подуши едната, вероятно доловил леката миризма на мляко, макар че сутринта Сейчан беше използвала помпата.

Усмивката й се смени със строга физиономия.

— Без тия. — Тя вдигна маймунката и я върна на рамото на Чарли. — Този бар засега е затворен.

Чарли върна таблета на Грей и леко потупа Аги, който изглеждаше дълбоко наранен от отношението към него.

— Всичко е наред, mon ami. След малко ще те нахраня. — Обърна се към Сейчан. — Съжалявам. Той е още почти бебе. При макаките цялата група отглежда малките. Много женски кърмят едно и също бебе.

— Но не и тази кърмачка — отвърна Сейчан.

Аги като че ли долови това отхвърляне и зарови лице в шията на Чарли.

Капитанът се обърна към Грей.

— Страничната река, която сте отбелязали. Oui, знам я. Не е далече, на около три километра нагоре. Навлиза много навътре в планината, но лодката ми може да продължи само на километър и половина в клисурата или малко повече, ако има повече вода.

Грей кимна.

„Да се надяваме, че това ще е достатъчно“.

Той излезе от кабината да се свърже с командир Пулман и да го уведоми за положението. Освен това провери данните от дълбочинния радар от последното преминаване на сателита. Увеличи клисурата, която приближаваха. Подобно на по-голямата част от околните планини, върховете и назъбените хребети около клисурата бяха надупчени от кухини. Грей избра две-три обещаващи места, но в крайна сметка имаше само един начин да разберат дали е познал.

„Като отидем на място и проверим“.

Загледа се нагоре по реката и отново си представи долината пълна с вода, която я превръща в огромен залив сред планините. Ако отбелязаният на картата приток в миналото е бил по-голям, би трябвало да има лесен достъп до морето.

Сейчан го повика и му махна да отиде при тях.

Грей се върна в кабината. Пред тях имаше широк приток, който вливаше водите си в Сус.

— Това ли е? — попита той.

Марли кимна и умело насочи катера към устието на притока. Течението в него се оказа по-силно, отколкото в бавната Сус. Двигателят забоботи по-силно; лодката се заклатушка за момент. Секунди по-късно вече навлизаха в клисурата.

Грей се наведе, за да вижда по-добре през предния прозорец. И тук скалите бяха доста отдръпнати от бреговете на притока, което означаваше, че в миналото той е бил много по-широк. След обработваемата земя при Сус започваше изненадващо гъста кедрова гора, която запълваше потъналата в сянка клисура.

— Този приток има ли си име? — попита Сейчан.

Марли сви рамене.

— Не е отбелязано на картите, но ние, берберите, живеем тук от хиляди години. Имаме стари имена за всеки връх, долина и скала по тези места.

— Тя кимна напред. — Тази се нарича Асиф Азбар.

— Какво означава името?

— Най-общо Реката на скръбта. — Тя ги погледна. — От векове има истории за хора, които изчезват безследно тук. Вярва се, че клисурата е обитавана от духове. Почти никой не влиза в нея.

Сейчан погледна Грей. Изражението й беше недвусмислено.

„Ако търсиш входа на Ада… явно си избрал правилната река“.

30

26 юни, 11:20

Гибралтар

Все още в плен на борда на „Зорницата“, Елена стоеше пред извитите в полукръг панорамни прозорци на библиотеката, зяпнала монолитната варовикова скала, издигаща се на сто и двайсет метра над морето. Когато яхтата я приближи, Скалата на Гибралтар изпълни целия изглед.

— Един от Стълбовете на Херкулес — отбеляза монсеньор Роу, който стоеше до нея. — Лесно е да се види как скалата е получила името си.

Докато суперяхтата продължаваше напред, пред тях се откри западната страна на Скалата с множество пристанища, кейове и малкия град Гибралтар, сгушен под отвесните скали и гледащ към малък залив. Елена се загледа на запад. След около четирийсет и пет километра щяха да излязат от протока.

„След по-малко от час“.

След това имаше още толкова разстояние до град Кадис на южния бряг на Испания. А това означаваше, че времето й изтича.

— Скоро ще поискат по-добри насоки — напомни й монсеньор Роу. — Разстоянието между Кадис и Уелва е само стотина километра.

Елена се обърна към купищата книги, бележки и карти, пръснати из библиотеката. Сърцето й се разтуптя по-силно. Вчера беше успяла да убеди похитителите си, че полумитичният град Тартес, за който мнозина древни са смятали, че е Тартар, се намира някъде по южните брегове на Иберийския полуостров. И днес похитителите й щяха да поискат от нея да стесни търсенето. Или поне да предложи някои възможни места за проучване.

„Но кои?“

Беше се надявала, че ще разполага с повече време, за да намери някакви възможни отговори. За съжаление „Зорницата“ криеше някои трикове в ръкава си — или в този случай, под палубите си. Мария се обърна към прозорците. Тази част от библиотеката надвисваше над основната суперструктура и тя можеше да види лявото крило, порещо сините води.

Вчера, преди да насочи похитителите си насам, яхтата не беше разгънала двигателите си. Направи го едва след като се отдалечи от тунизийския бряг, разкривайки нещо, което беше останало скрито при тричасовото пътуване до Африка — че има подводни крила като по-малкия съд, който я беше докарал на борда й. След като разви пълната си скорост, „Зорницата“ пореше Средиземно море като сребърен кинжал.

Въпреки това на яхтата й трябваха повече от шестнайсет часа, за да стигне до протока. Елена се беше надявала, че пътуването ще е по-дълго — не само заради нея, но и заради групата на Джо, която щеше да разполага с повече време за разрешаването на хилядолетната загадка.

„Но в крайна сметка дали това ще промени нещо?“

Нямаше представа дали Джо и останалите имат някакъв напредък. За да им помогне, трябваше да накара кучите синове да претърсват южните брегове на Испания възможно най-дълго, което означаваше, че трябва да ги прати за зелен хайвер, при това достатъчно убедително, че да не могат да погледнат в истинската посока.

Тя погледна на юг, представяйки си западния бряг на Мароко. Когато златната карта се беше активирала, Елена беше достатъчно близо до нея, за да види как огнената река минава през Херкулесовите стълбове и започва да завива на юг, а не на север.

Представи си малкия рубин, който беше видяла край мароканския бряг на златната карта, където според геоложките данни нямаше никакви вулкани. Мястото съответстваше и на лъкатушещата линия между тектоничните плочи.

Това все още я озадачаваше.

Но тя беше сигурна в едно. По време на първото си плаване през Средиземно море, докато е търсел Тартар, капитан Хунайн би трябвало да е посетил южната част на Иберия. Може би дори е открил богатия град Тартес. Как би могъл да подмине подобно място? Особено като се имаше предвид колко извори сочеха към него. И ако го е открил, може би е научил нещо, което го е насочило към истинския дом на феаките — или както там се казваше високоразвитата култура. Елена можеше дори да се досети какво точно е научил. Според сведенията за Тартес градът бил един от големите производители на бронз. Възможно ли беше той да е снабдявал феаките с материала, необходим за построяването на механичните изделия? И дали феаките не са се отплащали на жителите на Тартес с познания и технологии? Затова ли според описанията градът беше сравняван с Атлантида?

Мислите й препускаха и й пречеха да се съсредоточи върху измислянето на поредното лъжливо насочване, пласт по пласт, смесвайки истини и измислици, докато не станат неразличими едни от други.

„Ако не успея…“

Представи си проснатото тяло на равин Файн в локвата кръв, която се разпълзяваше около него. Погледна монсеньор Роу и си спомни заплахата на баща си: следващата смърт няма да е толкова бърза и милостива.

Това я накара да се върне при купчините книги и листа. Някъде в тях се намираха отговорите, които й трябваха.

Роу се присъедини към нея и въздъхна.

— Боя се, че ако не измислим нещо, похитителите ни ще изгубят търпение, особено след като са претърсвали дни наред испанския бряг.

— Сякаш това много ще им помогне — горчиво каза тя.

Роу я погледна въпросително.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо — махна с ръка тя. — Просто съм раздразнена.

Той кимна и сложи ръце на кръста си.

— Тогава откъде да започнем?

— Нямам идея.

„А страшно ми трябва някаква“.

11:31

Четирийсет и осмият Муса се наслаждаваше на полагащите му се привилегии — не само като посланик, но и заради ранга му сред апокалиптите. Седеше пред останките от късната закуска, състояща се от хайвер от белуга с препечен хляб, яйца и черни трюфели. Чиниите и приборите бяха от сребро и злато.

През годините беше използвал официалната си роля в турското правителство, за да източва милиони от страната си, от военните и от онези, които търгуваха със Съединените щати. От апокалиптите с техните почти безкрайни глобални финансови ресурси черпеше средства за лични облаги, като в същото време създаваше собствена армия, която да служи на каузата му.

Фират знаеше, че седящият срещу него мъж прави същото. Сенатор Каргил също имаше свои амбиции. И той беше източвал пари на апокалиптите за кампаниите си — след прилежното им изпиране, естествено. Фират не завиждаше на Каргил заради неговия дял от богатствата, нито заради стремежите му. Всъщност, ако този човек станеше някога президент, това само щеше да подсили позициите на Фират като посланик и в същото време щеше да послужи на апокалиптите.

Каргил допи чашата си сира и погледна златния си часовник „Патек Филип“.

— Трябва да се върна в комуникационната зала. Предобедната почивка на срещата на върха на ЕС скоро ще свърши. Аз трябва да ръководя обедното заседание за икономическото развитие на страните от бившия Източен блок.

Фират стана и махна към вратата на апартамента си, който заемаше цялото горно ниво на суперструктурата на яхтата.

— Разбирам.

— Колкото до търсенето по испанския бряг, вероятно ще мога да остана тук не повече от ден. По някое време ще се наложи да се върна в Хамбург, за да се срещна лице в лице с някои хора. — Той сви рамене. — А и мисля, че направих всичко по силите си да мотивирам Елена.

Фират кимна леко.

— И ние определено разполагаме с необходимите инструменти, за да я поддържаме мотивирана.

— Но все пак настоявам тя да не пострада. — В очите на Каргил проблесна неизречена заплаха. — Това също е ясно, нали?

Фират настръхна, но се овладя и отново кимна.

— Разбира се.

Вътрешно кипеше. За да се успокои, си представи всевъзможните изтезания, които беше замислил за жената. Последното щеше да е да я остави с Кадир за една нощ. Но първо щеше да изкопчи всичко, което можеше, от дъщерята на сенатора. След това, след края на изтезанията, морето щеше да отмие престъпленията му заедно с тялото й. И щеше да каже, че сама е отнела живота си.

Какво можеше да направи този гяур?

Двамата се взираха един в друг, сякаш четяха сърцата си.

Магията беше развалена от почукване на вратата. Фират кимна на иконома си, който отвори. Нехир влезе, следвана от друг човек.

Новодошлият пристъпи покрай нея със зачервено от гняв лице.

„Какво прави той тук? Сега пък какво е станало?“

— Елена Каргил лъже — изтърси мъжът, преди Фират да успее да го попита какво има. — От самото начало ви прави на глупаци.

12:18

Елена вече знаеше, че нещо не е наред.

Преди двайсет минути монсеньор Роу беше измъкнат грубо навън от Кадир. Двамата още не се бяха върнали. А сега зад стъклото се беше появила Нехир със самодоволна усмивка, от която сърцето на Елена се качи в гърлото й. Докато жената отключваше вратата на библиотеката, яхтата рязко се люшна. Елена залитна към носа и едва запази равновесие.

Тя погледна навън. „Зорницата“ продължаваше да забавя скорост и двете й крила бързо потъваха в морето.

„Защо спираме?“

Знаеше отговора.

Нехир влезе.

— Последвай ме.

Елена нямаше избор, особено като се имаше предвид, че жената беше дошла с двама въоръжени спътници. Тя остави очилата си и излезе. Крайниците й трепереха. Устата й пресъхна напълно.

Нехир я поведе към основното стълбище и надолу в недрата на кораба. Напрежението стегна гърдите на Елена като метални ленти и спря дъха й. Разминаха се с неколцина Синове и Дъщери, но никой от тях не ги погледна.

Накрая стигнаха притворен метален люк. Нехир го отвори по-широко и й даде знак да влезе първа. На Елена й се прииска да се дръпне назад. Беше надушила миризмата на горящи въглища. Опрените в гърба й дула обаче я тикнаха напред в помещение, сякаш взето от някой кръг на Ада.

Стените бяха черна стомана. Подът също, с множество канали за лесно почистване. На едната стена бяха окачени всякакви остри инструменти — както малки, подходящи за дисекция на жаба, така и достатъчно големи за отрязването на крайник. На другата висяха камшици с метални нитове, вериги и неща, за чието приложение не искаше и да помисля.

Отсреща зееше пещ с горящи въглени, подхранвани от газ. Жегата в помещението беше нетърпима. Пред пещта имаше изправен X, леко наклонен към отвора й.

На кръста висеше монсеньор Роу, китките и глезените му бяха стегнати в скоби. Устата му беше запушена и бяха свалили ризата му, така че беше гол до кръста. По кожата му вече беше избила пот от ужас. Погледна я с очи, изпълнени с отчаяние, и в същото време със съжаление, сякаш тя беше онази, която ще страда.

Кадир се наведе зад кръста и разбърка въглените с дълга маша. От другата страна стояха баща й и посланик Фират.

Елена знаеше защо е тук, какво искаха от нея, какво щяха да причинят на монсеньор Роу.

— Татко, не го прави.

Баща й изглеждаше обзет от скръб, но и решителен.

— Принуждаваш ръката ми, скъпа. Знаеш го. Научихме от сигурен външен източник, че не си била напълно честна с нас.

Елена преглътна, мъчеше се да измисли какво да каже.

— Какво… какво…?

Фират изруга на арабски и даде знак на Кадир. Гигантът се обърна с машата, чийто край беше нажежен до червено, и застана пред металния кръст.

— Татко, недей — замоли се тя.

Той й обърна гръб.

Кадир не започна с подигравки или заплахи. Безразличен като машина, той притисна края на машата в дясното зърно на свещеника. Плътта зацвъртя и запуши. Роу изкрещя през кърпата в устата му и гърбът му се изви в дъга.

— Престанете! — извика тя. — Моля ви, престанете.

Кадир отдръпна машата, откъсвайки с нея парче кожа. Роу увисна безсилно на оковите си. По лицето му се стичаха сълзи, по корема — кръв.

— Наистина ви лъгах — каза Елена и сподави риданието си.

Чувстваше се празна отвътре. Беше прекалено ужасена и изтерзана от чувство за вина, за да може да измисли някаква сложна лъжа. Не смееше дори да опита.

Фират пристъпи към нея и я изгледа намръщено.

— Тогава ни кажи къде е отишъл Хунайн и къде е открил Тартар. — Посланикът посочи монсеньор Роу. — Или той ще изгуби лявото си око. А после езика.

Задъхан, Роу повдигна брадичка и поклати едва-едва глава, давайки й знак да не отговаря.

Елена не му обърна внимание. С треперещ глас и много запъване тя обясни всичко — за активирането на картата, за огнената линия, за рубина край мароканския бряг.

Когато приключи, беше рухнала на колене и по лицето й се стичаха сълзи.

Баща й я потуша по рамото. Тя плесна ръката му.

Фират се обърна към Нехир.

— Приготви хеликоптера. Ще уредя втори за ударния отряд. Трябва да намериш онова място и да го овладееш. Ние ще продължим със „Зорницата“ и ще пристигнем по залез-слънце.

Елена почти не го чу. Междувременно освободиха монсеньор Роу от кръста и махнаха кърпата от устата му. Той едва се държеше на крака. Елена се изправи и отиде да му помогне.

— Съжалявам — изстена тя. — Толкова съжалявам.

Все още задъхан, монсеньор Роу вдигна глава и се обърна към Фират.

— Нали ви казах, че лъже.