Последната одисея

18

23 юни, 20:49

Тиренскоморе

„Тия копелета определено знаят как да пътуват със стил“.

Ковалски гледаше през прозореца суперяхтата, която се ширеше пред него. Двамата с Елена бяха кацнали на борда й преди пет часа. Бяха долетели от брега на Турция до малък остров, от който хеликоптер ги откара до средата на Тиренско море за среща с лъскавия кораб.

„Истинска красавица“.

Сребристата яхта беше дълга повече от сто метра и газеше дълбоко, а суперструктурата й се издигаше на цели четири нива. В момента Ковалски беше затворен на най-горното ниво, в голям салон с панорамен изглед към носа и двете страни. Зад него Елена седеше зад отрупано с книги бюро и си записваше в жълт бележник. Вече беше изписала един и продължаваше с втори. Ковалски не я прекъсваше, нито пречеше на съсредоточаването й.

Всъщност разчиташе на него.

Самият той използва времето да изучи плаващия затвор, като го преценяваше с критичните очи на бивш моряк. Докато оковаваха краката му с вериги, беше слушал двигателите под палубата. „Приличат на два дизелови, може би хибриди, определено задвижващи водна турбина“. След като двамата с Елена се озоваха на борда, корабът беше поел на запад със скорост почти трийсет възела — наистина впечатляващо за яхта с подобни размери.

И това не беше единственото, което впечатляваше.

Яхтата нямаше само една, а цели две площадки за хеликоптери — една на носа и една точно над главата му. Освен това Ковалски беше преведен през нещо като гараж с редица черни джетове, чиито носове бяха обърнати към затворената врата към морето — и с нещо като четириместна подводница с две туби за изстрелване на малки торпеда.

Последното беше ясно напомняне. Макар външно корабът да приличаше на увеселителна яхта, вътре се действаше сериозно. Целият екипаж, вероятно няколко десетки души, носеше оръжия, които криеха, когато излизаха на палубата, но носеха открито вътре.

Ковалски почука прозореца. Дори стъклото изглеждаше по-дебело от необходимото, най-вероятно бронирано и способно да издържи на взрив.

Той въздъхна и се загледа отвъд носа. Слънцето залязваше на хоризонта, кацнало непосредствено над тъмните вулканични конуси на някакъв остров, като сякаш подпалваше върховете им. По-надолу склоновете бяха тъмни, зловещи и се сменяха с потънали в сенки гори и светлините на малки селища по крайбрежието.

— Онзи, който е кръстил това място, не е имал никакво въображение — промърмори Ковалски. — Виждаш остров с вулкани и го кръщаваш Волкано.

— Вулкано — поправи го Елена и се протегна. Свали малките си очила, хвърли ги върху бележника и разтърка зачервените си очи. — Не е кръстен на вулканите, а на римския бог на огъня Вулкан. Същият, когото гърците наричали Хефест.

Ковалски се обърна и веригата на краката му издрънча.

— Е, в такъв случай Вулкано е по-подходящо име от Хефест или нещо подобно.

— Всъщност навремето са го наричали и така.

Забележката на Ковалски беше замислена като шега, но тя я прие сериозно.

„Жените просто не ме разбират“.

— Древните гърци наричали острова Термеса, което означава „гореща земя“. — Елена побутна една от книгите на бюрото. — Но тук един гръцки историк го нарича Хиера на Хефест, или „свещеното място на Хефест“. Което според контекста може да се преведе и като „Свещен огън“.

Ковалски отново погледна напред. Слънцето се беше спуснало по-ниско, подпалвайки конусите още повече.

— Наистина прилича на огън.

Елена стана и отиде при него до прозореца.

— Може би затова гърците са си мислили, че Хефест продължава да работи тук. Те вярвали, че именно тук той е създал оръжията на бога на войната Арес. Дълбоко под острова удрял с чука и раздухвал пещта си. Гърците вярвали, че периодичните изхвърляния на пушек и пепел от вулканите са дело на божествения ковач, който чистел комините си. В действителност цялата вулканична активност тук се дължи на африканската тектонична плоча, която се среща с европейската.

— Не е толкова романтично — отбеляза Ковалски.

— Да — съгласи се тя.

Докато гледаха, слънцето най-сетне потъна съвсем зад хоризонта.

Ковалски я погледна разтревожено.

— Слънцето залезе — каза той. — Знаеш какво означава това.

Елена кимна и забърза обратно към бюрото.

Той я последва, дрънчейки с веригата си.

— Не мисля, че кълването в последния момент ще помогне.

След като бяха качени на яхтата, тяхната похитителка — жената със студени очи на име Нехир — ги беше довела в този салон, а неколцина от хората й домъкнаха сандъци с книги. Тя ги беше заключила тук с една проста заръка: Впечатли ме по залез-слънце, или той ще страда.

Беше очевидно, че това е някакъв тест.

„И аз съм онзи, който ще опита камшика“.

Макар че едва ли смятаха да го шибат с камшик.

Докато го оковаваха, беше забелязал как отварят един сандък. Едрото добиче Кадир беше извадил от него мангал, триножник и тежко желязо за жигосване. Докато го правеше, гигантът нито за миг не откъсна мъртвешкия си поглед от Ковалски.

Дори сега, докато заставаше до бюрото на Елена, лявото му бедро туптеше от сутрешното изгаряне с нажежената маша. Кучите синове поне бяха превързали раната. Едва ли от добри чувства, а по-скоро от загриженост, че момчето за пердах може да умре преждевременно от отравяне на кръвта. Определено не си направиха труда да наместят счупения му нос, а само му сложиха лепенка. Не се погрижиха и за огромната синина на кръста, след като едва не счупиха гръбнака му.

„Толкова ли скъп е станал ибупрофенът, мътните да го вземат?“

Двукрилата врата на салона зад Елена се отвори. Тя леко трепна и се обърна. В коридора видя въоръжени пазачи и заплашителната грамада на Кадир, който беше скръстил дебелите си ръце на гърдите си.

Нехир влезе в салона. Беше облечена цялата в черно, включително и шала върху косата й. С нея влязоха двама мъже с къси автомати. Явно не искаха да рискуват с Ковалски.

Тъмните очи на Нехир огледаха помещението и се задържаха върху пръснатите на бюрото книги и листа.

— Виждам, че си била заета.

Елена се обърна към Ковалски. Очите й блестяха от страх. И двамата знаеха какво предстои.

„Тестът“.

21:06

„Не съм готова“.

Елена погледна с ужас купчините книги. Знаеше, че трябва да са дошли от подземната библиотека в Турция. Колекцията й беше донесена без никакви предисловия и обяснения. Включваше трудове на гръцки, римски и персийски книжовници. Стотици книги. Времето едва й беше стигнало да ги сортира, но не и да ги прегледа.

В сандъците беше намерила „Тимей“ и „Критий“ на Платон, в които философът излагаше теорията си за Атлантида. Имаше и копие на „Агамемнон“ на Есхил, който предлагаше друга гледна точка към Троянската война. А също и „Медея“ на Еврипид, трагичната история за вещицата, която се влюбила в митичния герой Язон. Елена едва беше успяла да прелисти двете дебели книги на „История“ на Херодот.

И това бяха само гръцките автори.

Все пак знаеше какво се очаква от нея, въпреки че никой не й беше казал.

Нехир го изказа с първия си въпрос, докато махаше с ръка към морето.

— Знаеш ли защо сме тук?

Елена облиза устни и стана. Чувстваше се по-добре, когато тази жена не е надвиснала над нея.

— Това е Вулкано, домът на митичната ковачница на бог Хефест.

Кимане.

Елена погледна трите произведения, за които беше решила, че са най-важни. Първите две бяха очевидни. Нехир й беше дала фотокопия на двете книги, открити на борда на древния кораб. Елена беше добавила към тях и трета — трактат от две хиляди страници на гръцкия историк Страбон, озаглавен „География“.

Тя сложи ръка върху копието на капитанския дневник.

— Разказът на Хунайн прекъсва малко след началото му, но според написаното дотук той казва, че е стигнал до „ковачницата на Хефест“. — Тя погледна Нехир. — И би трябвало да става дума за този остров.

— Както реши и нашият Муса.

— И ви трябвам тук, за да ви помогна да намерите следата, която е изчезнала в историята. Да откриете накъде е продължил Хунайн.

— Точно така. — Жената махна към купчините книги и бележниците. — Е, до какво заключение стигна?

Джо се изсмя.

— Сериозно? Очакваш за пет часа да реши загадка, която вие не сте успели да разрешите за пет века?

— Всъщност за единайсет. — Нехир като че ли изобщо не се смути от подмятането му и остана съсредоточена върху Елена. — Очаквам обаче доктор Каргил да е открила защо предателят Хунайн е избрал да дойде тук. Защо е търсил Ковачницата на Хефест?

Елена направи всичко от себе си да отговори. Прелисти дебелия том на „География“.

— Според написаното от капитана, той се е доверявал на Страбон. Историкът не само се възхищавал на Омир заради поезията му, но също като Хунайн вярвал, че „Илиада“ и „Одисея“ се основават на реални събития. Страбон решително защитавал позицията си и търсел доказателства, които събрал в тази книга. Затова капитанът разнищил труда му в търсене на насоки накъде да продължи.

— И какво по-точно е довело Хунайн до тези брегове?

Този път Елена сложи ръка върху арабското копие на „Одисея“.

— Хунайн си е водил бележки върху епоса на Омир. Подчертавал е някои стихове. Но изглежда се е интересувал особено от творенията на Хефест. — Тя обърна на страниците, които беше подгънала, и зачете на глас. -„Златни и сребърни псета по две от страните стояха, беше ги сръчният Хефест изваял с художествен усет, стражи да бъдат в палата на смелия цар Алкиноя. Те не старееха, бяха безсмъртни, за вечни години“.

— Безсмъртни кучета ли? — обади се Джо.

— Изработени от скъпоценни метали — добави Елена. — От злато и сребро. Омир описва метални кучета, способни да се движат сами. Очевидно тази тема е грабнала въображението и интереса на Хунайн. Особено като се има предвид, че той и тримата му братя, Бану Муса, са написали много книги за създаването на механични инструменти.

Нехир кимна.

— Като „Книга за хитроумните устройства“.

— Именно. И разбира се, вниманието на Хунайн било насочено към нещата, изработени от Хефест. В полето на частта, която прочетох току-що, той е копирал и откъси от „Илиада“, в които се казва, че ковачницата на Хефест имала малки триножници на колела, които се движели сами и изпълнявали нарежданията му, докато богът бил обслужван и от „златни прислужници, които се суетяха около господаря си като живи жени“. И тук Омир описва автомати, включително и механични жени, изпълняващи желанията му.

— Честно казано, не бих отказал две такива — обади се Джо.

Елена не му обърна внимание.

— Ясно е, че Хунайн е бил обсебен от тази тема. Той е оставил още няколко бележки по полетата за други препратки към подобни чудеса. Бронзови коне, теглещи колесници. Метален орел, който Зевс изпратил да изтезава Прометей, задето откраднал огъня. И ако Хунайн, подобно на Страбон, е вярвал, че историите на Омир са истина, то защо същото да не се отнася и за създанията на Хефест?

— Значи смяташ, че той е тръгнал да ги търси — каза Джо.

Елена кимна.

— Не зная къде е тръгнал да ги търси, но знам кого е търсил.

Нехир се намръщи невярващо.

— Наистина ли?

Елена обърна на друга отбелязана страница от капитанското копие на „Одисея“.

— Малко след посещението си в Подземното царство Одисей се озовал в странна изгубена страна, в която живеели „най-далечните хора, които смъртни други не срещат“. Тези хора, феаките, били и много технологично напреднали. Корабите им били бързи — „и ястребът даже, бързата птица, соколът не би го с крилете си стигнал“ — и можели да се движат сами. Въвеждаш курса и корабът те отвежда там. Всъщност Одисей най-сетне се прибрал у дома на борда на феакски кораб.

Нехир махна пренебрежително с ръка.

— Сега разбирам. Смяташ, че предателят Хунайн се е опитвал да открие въпросните феаки. Защо?

— Спомнете си за златните и сребърните кучета, създадени от Хефест. В „Одисея“ се казва, че богът ги дал на цар Алкиной. А той е бил владетелят на феаките.

Нехир се намръщи.

— Имаме бог, който е дал подаръци на неизвестен народ. И може би им е давал и много други. Това няма как да не е заинтригувало Хунайн. Той и братята му винаги търсели знания, изгубени от други царства. Цялото пътуване на Хунайн започнало, защото бил натоварен със задачата да научи повече за хората, които той нарича в дневника си „Великия враг от времето на поета“ — народ, който с един замах заличил три царства. Кой би могъл да има силата и технологиите за подобно нещо?

Нехир я погледна в очите.

— Феаките.

— Като се има предвид нагласата на Хунайн, напълно си представям как е стигнал до това заключение. — Елена се обърна към нея. — Хунайн е заминал оттук да търси феаките. И ако съм права, това може би ни дава някои насоки накъде да продължим.

Нехир не каза нищо. Елена седна на стола си и прехапа устна. Надяваше се, че казаното дотук ще е достатъчно. Накрая жената се обърна към вратата и рязко извика Кадир.

„О, не…“

Гигантът нахълта в стаята, като му се наложи да се наведе, за да мине през вратата. Елена погледна извинително Джо.

„Съжалявам“.

Кадир отиде при бюрото, помъкнал под мишница някакъв голям пакет, увит в плат. Елена предположи, че това е някакво ново устройство за изтезаване на Джо, с което искаха да я накажат, задето се е провалила на теста. Вместо това гигантът вдигна предмета и с изненадващо леко движение го постави върху бележките й, след което отстъпи назад.

— Това е следващото ти предизвикателство — каза Нехир и й даде знак да го отвори.

Елена стана, разви плата и ахна, когато позна потъмнялата бронзова кутия от замръзналия кораб. Ръцете й трепереха, докато я докосваше — не от страх от слабата радиация, а заради съкровището, което бе скрито вътре.

Тя впери поглед в Нахир.

— Какво искате да…?

Жената се обърна и даде знак на Кадир да я последва.

— Утре по обед очаквам нов поглед върху картата на Бану Муса. — Изгледа продължително Елена, после и Джо. — Иначе Кадир ще ви даде и на двамата много по-суров урок.

Елена пристъпи след нея.

— Няма как да го направя. Знаете, че липсват части. — Тя си представи как астролабията бе паднала от гнездото си в картата.

Нехир не й обърна внимание и излезе, следвана от хората си.

Елена се върна при бюрото и се загледа в древния артефакт.

Джо дойде при нея и каза:

— Хващайте моливите, деца. Време е за втората част на теста.

Елена вдигна капака на кутията. Златните очертания и скъпоценните камъни на картата заблестяха на светлината в цялото си огнено великолепие. Тя ахна и едва не затръшна капака.

„Как е възможно?“

В кутията, сгушена сред златното сияние, блестеше ярка сребърна сфера, покрита със съзвездия и символи и обгърната от стрелките на изящно украсени компаси.

Липсващата астролабия. Ключът на Дедал се беше върнал в гнездото си.

— Това не може да е на добро — изстена Джо.

19

24 юни, 10:48

Каляри, Сардиния

„Дано да си заслужава“.

Грей вървеше нагоре по стръмната улица в сърцето на стария град на Каляри, крайморската столица на остров Сардиния. Пред него тесният път минаваше под огромна каменна арка с две дорийски колони и с антаблеман с корона и щит и надпис Regio Arsenale отдолу. Това кътче на стария град, известно като Арсенала, навремето приютявало градските казарми и затвора.

Но вече не.

Пред арката беше окачен дълъг черен банер, върху който със сребърни букви пишеше Museo Archeologico Nazionale de Cagliari. Бившият военен плац зад портала сега служеше като музеен район на града.

Монсеньор Роу поведе Грей под каменната арка, без да престава да говори за миналото на Сардиния. Оказваше се, че вторият по големина остров на Средиземно море е имал богата военна история. Грей почти не го слушаше — знаеше, че свещеникът е нервен след всичко случило се.

И не беше единственият.

Сейчан вървеше на няколко крачки встрани. Погледът й не пропусна нито сантиметър от площада, на който се озоваха.

Пиаца Арсенале вече беше пълна с местни, които се занимаваха с делата си, както и с групи развълнувани туристи, насъбрали се около екскурзоводи с флагчета или чадъри в ръце, най-вероятно от трите огромни круизни кораба, хвърлили котва в градското пристанище. В небето кръжаха и крещяха чайки, а в краката на хората се мотаеха гълъби.

Поне тълпите и шумът предлагаха известно прикритие.

Предишния ден, след атаката срещу Кастел Гандолфо, Грей беше поискал да отидат на място, на което да могат да се прегрупират и да скрият факта, че са оцелели при бомбардировката. Монсеньор Роу беше препоръчал да дойдат на остров Сардиния, на около триста и двайсет километра на запад. Бяха пътували шестнайсет часа на борда на риболовен кораб, чийто капитан беше стар семеен приятел на свещеника, и пристигнаха в пристанището към два след полунощ.

Останалите все още се намираха в малкия крайбрежен хотел. Грей беше оставил Мария и Мак, които бяха изтощени и шокирани до мозъка на костите си, да се съвземат с чаша кафе. Отец Бейли се беше върнал към проучването си на безценната карта на Да Винчи. Всички те бяха охранявани от майор Босард.

Без да знае на кого може да се довери и от коя агенция е изтекла информация до врага, Грей искаше групата му да остане в неизвестност. Дори беше извадил батерията на криптирания си сателитен телефон. Вместо него беше купил два предплатени телефона от будка при круизния терминал до хотела; беше оставил единия на Мария, а другия носеше със себе си. Това беше най-доброто, което успя да направи.

Засега трябваше да останат призраци.

Когато стигнаха стъпалата на музея, Грей най-сетне спря водача им.

— Монсеньор Роу, защо поискахте да дойдем тук?

И Грей нямаше предвид музея. Свещеникът явно имаше някаква причина да предложи пътуването до Сардиния. Грей не беше поставил въпроса още тогава. Островът беше подходящо място да изчезнеш от света. А и монсеньорът беше очевидно изтощен и измъчен, след като беше видял дома си — в който е бил и роден — превърнат в развалини. Освен това беше изгубил неизвестно колко приятели и колеги. Дори работата на живота му, Светият скриниум, най-вероятно беше понесъл непоправими щети.

Затова Грей беше оставил на стареца известна свобода, но сега искаше отговори, тъй като долавяше някакво намерение зад препоръката на свещеника да дойдат тук.

Роу заслони очи с длан, загледа се във входа на музея и кимна.

— Si. Тук имам стар приятел, на когото мога да доверя и живота си. Ако искате да познаете врага си, той ще помогне.

— Какво имате предвид с „да познаете врага си“? Как би могъл някой тук да знае кой ни атакува вчера?

— Не, разбирате ме погрешно. Той няма да ни помогне с това. Макар че си мислих много по този въпрос по пътя насам. Не можех да заспя на кораба покрай цялото клатушкане.

Грей подозираше, че не клатенето на кораба е било причина за безсънието на свещеника.

— След цялото това мислене може и да съм стигнал до нещо — малко стеснително призна Роу. — Може и да не е точно прозрение, а по-скоро предчувствие.

Сейчан застана до тях, но продължи да следи площада.

— Съгласна съм и на предчувствие, стига да ни помогне да намерим онези чудовища.

Роу я потупа по ръката, сякаш тя беше онази, която се нуждае от утеха.

— Снощи мислех и премислях онова, което ми разказахте. За историята на доктор Макнаб в Гренландия. За ужасите, които е видял. Видя ми се странно, че врагът е напуснал мястото без астролабията, така наречения Ключ на Дедал. Всички тези усилия само за част от картата.

— Доколкото разбрах, нещата са се развили доста бързо в неочаквана за тях посока — каза Грей. — Щурмовият отряд изгубил повечето от хората си.

— Може и да сте прав, но споменахте, че те говорели арабски и че като че ли знаели много повече за всичко това.

— Накъде биете? — попита Сейчан.

— Помните ли снимките на единствената оцеляла сферична астролабия, които ви показах? Тя също е била изработена в Арабия. И подписана от създателя й, човек на име Муса. Прилича много на онази, която доктор Макнаб взел от кораба. Това ме накара да се запитам снощи дали устройството в музея в Оксфорд не е нечий опит да направи копие на Ключа на Дедал. Ако помните, в чертежите, по които Да Винчи създал своята версия на картата, нямало схеми за астролабията. Тази страница била откъсната.

Грей се замисли.

— Смятате, че някой все още разполага с липсващата страница или поне част от нея и се е опитал да възстанови астролабията.

— И може би е успял. Може би е създал свой собствен Ключ на Дедал.

Ако монсеньорът беше прав, врагът вероятно вече разполагаше с двете парчета от пъзела — оригиналната карта на Бану Муса и копието на астролабията.

Роу сви рамене.

— Но както казах, това е предчувствие. Или може би просто разпалено въображение на уморен свещеник. Така или иначе, върху запазената астролабия в Оксфорд е изписана арабската дата 885 година, което отговаря на 1480 по Григорианския календар. Ако някой се е опитвал да възстанови Ключа на Дедал, трябва да го е правил от векове. Ако съм прав, значи някой е пазил това знание през цялото време. Вероятно някакво тайно общество. Може би нашият неизвестен враг е част от същата организация. Както сам казахте, те определено сякаш знаят повече от всеки друг за всичко това.

— Може и да сте прав — съгласи се Грей.

Той впери поглед в Роу, отново поразен от приликата между монсеньора и стария му приятел Вигор Верона. И това не се дължеше само на външността му. Този уморен стар свещеник имаше същия блестящ ум.

Сейчан махна към музея.

— Всичко това е чудесно, но с кого ще се срещаме там и какво искахте да кажете с онова да познаем врага си, ако той не е онзи, който ни атакува?

Роу присви очи към небето.

— Вече става горещо. Да потърсим тези отговори вътре. Там ще е много по-прохладно.

Грей избърса потното си чело. Предложението си струваше.

„Определено блестящ човек“.

10:22

Сейчан чакаше в прохладното фоайе на музея. Докато се наслаждаваше на климатика, се запита какво всъщност правят тук. Единият й крак не преставаше да потропва по пода. Искаше й се да оправдае нетърпението си с опънатите си нерви и адреналина от вчерашната атака, но нямаше да позволи да се заблуждава сама.

Преди да напуснат континента, зарязали цялата си екипировка, тя беше принудена да купи нова помпа, но в бързината й се наложи да се задоволи с ръчна. В каютата на риболовния кораб Грей трябваше да й помага. Изживяването изобщо не беше еротично, дори когато се наложи той да я стимулира. Беше си направо унизително.

„Като доене на крава“.

Срамът й обаче не се дължеше на наранената гордост. Грей беше мил и търпелив дори при тези обстоятелства. Докосването му беше нежно, думите му — окуражителни. Огорчението й се дължеше на съзнаването каква е била в миналото. Бившите й господари я бяха превърнали в изключително остър кинжал. Можеше да се движи безшумно, бързо, да бъде повече сянка, отколкото материя. В подобни моменти усещаше всяка своя мускулна нишка, всяко нервно окончание в кожата си.

„А сега какво съм?“

Дори тук, по време на мисията, тялото й се бунтуваше и се опитваше да я върне в роля, която тя не беше сигурна, че иска да продължава. Не й позволяваше да се върне към себе си, да стане отново онази сянка.

Вместо това материята й отказваше да бъде игнорирана.

Тръсна ръце в опит да освободи напрежението.

Но дълбоко в себе си знаеше, че не това е реалният проблем.

Най-ненадейно си представи черната коса на Джак след баня, все още разрошена и със сапунени мехурчета. Сетивната памет я изпълни — за бебешкия шампоан, за ухаещия му на мляко дъх. Макар и на хиляди километри, той си оставаше неизменно с нея.

Сейчан затвори очи.

Знаеше, че това е истинският източник на безпокойството й. Принудена да мине в нелегалност, тя не можеше да се обади на Кат, да провери как е Джак, да се увери, че всичко е наред. Не беше очаквала, че това ще я затормози толкова много.

Грей докосна ръката й.

— Добре ли си?

Тя трепна, но кимна.

— Като че ли монсеньор Роу се връща — каза Грей.

Старият свещеник си пробиваше път през тълпата, съпровождан от друг човек. Очилатият мъж с прошарена коса изглеждаше на шейсет и няколко, с дружелюбна усмивка и широка бяла риза на музеен работник.

Монсеньор Роу ги изненада с представянето.

— Това е раби Файн.

Новодошлият се ръкува с двамата.

— Моля, наричайте ме Хауард. Мисля, че можем да пропуснем формалностите. Особено след като Себастиан ми каза, че искате да се консултирате с мен по археологически въпроси. — Той посочи към вътрешността на музея. — Е, определено сте дошли на правилното място.

Монсеньорът се усмихна.

— Двамата с Хауард бяхме състуденти. Освен това сме работили по съвместни проекти за запазване на останките на старите еврейски катакомби в Рим.

— Тогава бях археолог, работещ за израелската Агенция за старините. След това пътищата ни се разделиха. Себастиан се посвети на службата си във Ватикана, а аз на равинските си проучвания. Но в сърцата си и двамата продължаваме да обичаме историята. Всъщност аз ръководя разкопките на няколко обекта в Сардиния на нурагите от бронзовата епоха, които обитавали острова в продължение на шестнайсет века, преди да изчезнат.

— Хауард е не само равин, но и доктор по археология и антропология — обясни Роу. — Затова ще го оставя той да бъде гид.

Грей се намръщи.

— Какво ще…?

Хауард се обърна към едно широко стълбище.

— Ако разбирам правилно какво иска Себастиан да споделя, би трябвало да започнем с втория етаж.

Равинът тръгна към стълбището.

— Казах му само за древен враг, за който искаме повече информация — прошепна им Роу. — Не се безпокойте. Бях дискретен.

Сейчан и Грей се спогледаха.

„Дано да е вярно — заради всички ни“.

Грей тръгна редом с монсеньора.

— Какъв древен враг?

Роу забави крачка, колкото да отговори.

— Онзи, който е споменат в старите чертежи, по които Да Винчи е създал златната си карта. Врагът, който според братята Бану Муса живеел в Тартар и който воювал с три цивилизации, като ги унищожил и така довел до настъпването на гръцките Тъмни векове.

— Какво общо има това със Сардиния? — попита Сейчан.

— Мисля, че врагът е дошъл първо тук. — Роу забърза напред да настигне приятеля си. — Ще оставя Хауард да обясни.

Сейчан се загледа в двамата мъже.

Единият католик, другият евреин.

„А ние сме преследвани от араби, най-вероятно мюсюлмани“.

Поне всички големи световни религии в този регион бяха представени.

Равинът ги отведе на втория етаж и спря пред висока метър и половина каменна плоча, покрита с дълбоко изсечена ъгловата писменост.

— Това е камъкът Норо — обясни Хауард. — Истинско съкровище на музея ни. Датира от осми или девети век преди нашата ера.

Роу повдигна вежда.

— Иначе казано, от средата на Омировия период или Тъмните векове.

Хауард се обърна към камъка.

— Надписът е един от най-старите образци на финикийската писменост. Непълен е, но според превода по тези брегове се водила ожесточена война между нурагите и могъщ враг, която завършила с голямо унищожение.

Сейчан погледна Роу, който изглеждаше много доволен от себе си.

— С кого са воювали?

Хауард се усмихна.

— А, вековната загадка, която се опитвам да разреша.

„Ти и група главорези“.

— Една от причините да съм в музея е изложбата точно по тази тема, която организирам. — Равинът махна към едно съседно помещение, преградено с въже и закрито с найлонови завеси. Явно подреждането на изложбата беше в ход. — Става въпрос за така наречените морски народи.

Сейчан се намръщи, докато го следваше през завесите към малкото помещение. В центъра му имаше две витрини, които бяха почти празни. В някои имаше бронзови оръжия и малки статуетки. Водачът им обаче ги поведе към задната стена, на която бяха започнали да окачат картини.

— Подобно на по-голямата част от историята на Омировия период, ние знаем съвсем малко за морските народи — обясни Хауард. — Затова дори съставянето на тази изложба е сериозно предизвикателство. Знаем само, че те били някаква конфедерация на мореплаватели, идваща най-вероятно от западната част на Средиземно море. Но които и да са били, след като нахлули в източната половина на Средиземноморието, те започнали да опустошават цивилизация след цивилизация, което довело до векове на мрак.

— Гръцките Тъмни векове — каза Грей.

— Точно така. — Хауард ги отведе при една карта на стената. — Тук са показани завоеванията им, така че можете да получите най-обща представа за нахлуването на морските народи.

Сейчан застана до Грей и се загледа в стрелките, показващи нахлуванията в Гърция, Близкия изток и Египет. Ако датите на картата бяха верни, всички царства в района на Средиземно море би трябвало да са паднали в рамките на по-малко от двайсет години. Приличаше на мащабно нашествие с всички сили — и идващо от запад.

— Най-пълните сведения за тази война, доколкото могат да се нарекат така, са тези на египтяните, които претърпели съкрушително поражение — продължи Хауард. — И макар подробностите да са оскъдни, основната същина в тези разкази е пълен ужас. Елате да видите.

Хауард отиде при друго изображение на стената, което приличаше на отпечатък, снет от египетски обект. На него беше представена безумна, хаотична битка по море и суша, в която египетските войници умираха със стотици.

— Това изображение е било открито в храм недалеч от Луксор. То не само че предава отлично ужаса, но виждате ли какво липсва?

Сейчан се намръщи неразбиращо, но Грей се досети.

— Не е показано кой ги атакува. Само как войниците се защитават от някой, който е извън картината.

— Египтяните са били много суеверни — обясни Хауард. — И това е силно изразено в иконографията им. Смятам, че са се страхували да изобразят врага, да го разкрият.

Сейчан си спомни описанието на Мак и Мария за онова, което било отприщено в трюма на древния кораб. „Нищо чудно, че египтяните не са искали да ги изобразят“.

— Но може би някой друг се е опитал да ги разкрие — обади се монсеньор Роу.

Думите му като че ли изненадаха дори Хауард Роу посочи нагоре.

— Покажи им Гигантите.

10:28

„Мътните да ме…“

Грей зяпна гледката пред себе си. Щеше да изругае на глас, ако не се намираха в присъствието на свещеник и равин. Изложбата заемаше по-голямата част от третия етаж на археологическия музей. Залата беше пълна с високи витрини и широки постаменти за статуите.

Хауард представи колекцията с известен драматизъм, който си беше напълно оправдан.

— Добре дошли при Колосите — каза той, обгръщайки с жест залата. — Гигантите от Монте Прама.

Грей погледна първо Сейчан, после монсеньор Роу. Сега разбираше защо свещеникът ги беше домъкнал на този остров и защо си беше мълчал.

„Това трябва да го видиш с очите си“.

Хауард ги поведе в залата.

— Тези масивни воини от пясъчник били открити разбити и заровени на територията на една ферма на западния бряг на Сардиния, на полуостров Синис. Предполагаме, че някога са били четирийсет и четири, макар че успяхме да възстановим малко повече от половината.

Грей пристъпи към една от статуите. Тя беше два пъти по-висока от него и изобразяваше стрелец, който се готви за бой. До нея имаше друга с меч, както и една с огромни юмруци, сякаш носеше боксьорски ръкавици.

— Все още има спорове за възрастта им — призна Хауард. — Но като цяло се приема, че нурагите са ги създали през Тъмните векове, горе-долу непосредствено след като морските народи са минали през острова.

— И какво е било предназначението на Гигантите? — попита Сейчан.

— Да изпълняват ролята на свещени пазители — отвърна Хауард. — Били открити сред останките от голям некропол по склоновете на Монте Прама. Смята се, че са пазели мъртвите, може би телата на мъжете и жените, избити от морските народи.

Роу кимна.

— Прана гледа на запад и Гигантите са бдели за завръщането на нашествениците, готови да ги отблъснат.

Грей разбра намека на монсеньора. Това подкрепяше теорията, че врагът е дошъл от тази посока, от запад.

— Има какви ли не предания и митове за тези фигури — продължи Хауард. — Писано е, че статуите щели да оживеят, ако Сардиния бъде нападната. Че ще се отърсят от камъка, за да разкрият бронзовите доспехи под него, след което ще започнат да хвърлят канари по нашественика от върха на Монте Прама.

Грей си представи бронзови версии на тези статуи и по гърба му полазиха тръпки на ужас — не че можеха да оживеят, а от това какво намекваше историята, особено като се имаше предвид странният вид на Гигантите. Той си спомни разказа на Мак за тежкия бронзов звяр, разбил корпуса на кораба.

Роу подхрани растящото му безпокойство.

— Според друг мит те били изваяни по този начин, за да имитират външността на нашествениците. Така че врагът да си помисли, че техни хора вече са тук, и да подмине острова.

Сейчан изглеждаше толкова зле, колкото се чувстваше самият Грей.

Той се загледа в гигантската глава във витрината. Лицето представляваше изсечени плоскости с цепки вместо уста и нос. Главата беше неестествено издължена и завършваше с някакъв израстък. Но онова, което го накара да потръпне, бяха очите — съвършени концентрични кръгове, гледащи право напред. Представи си бронзови версии на тези статуи.

„Ако това е било истинското лице на врага… или поне изображение на бронзовите им творения…“

— Всичко това предполага, че нурагите вярвали, че врагът е още някъде там и може да се върне по всяко време — продължи монсеньор Роу.

Грей отново си припомни разказа на Мак.

„Някъде там определено е имало нещо“.

— Но това не е единствената причина да поискам да дойдем на Сардиния — каза Роу, откъсвайки вниманието на Грей от статуите. — Другата е свързана с хилядите градежи по този остров, загадъчните нураги.

— Какво представляват те? — попита Сейчан.

— Каменни крепости, построени от местните племена — отвърна Хауард. — Няколко хиляди от тях все още са запазени на острова и са отпреди четири хиляди години. Много все още стоят, защото са истински архитектурни шедьоври, много по-съвършени, отколкото може да се очаква от хора от бронзовата епоха.

„Иначе казано, технологията е била твърде напреднала за местните жители“ — помисли си Грей.

Роу пристъпи към него.

— Но трябва да знаете, че древните гърци са имали различно име за крепостите нураги. Наричали ги дайдалеи.

Грей впери поглед в монсеньора.

— От Дедал — потвърди Хауард. — Митичният майстор на гърците, построил Лабиринта, в който бил затворен Минотавърът, бащата на момчето Икар, което загинало, защото се издигнало твърде близо до слънцето.

„Както и човекът, на чието име е кръстен ключът към златната карта“.

— Не разбирам — рече Сейчан. — Защо тези древни крепости са били кръстени на Дедал?

— Защото Сардиния е била неговият дом — отвърна Роу.

20

24 юни, 11:14

Тиренскоморе

„Няма да се справя“.

Елена погледна за стотен път часовника на стената. Морето блестеше ослепително под ярката светлина на обедното слънце и засилваше още повече главоболието й. Крайният срок, наложен й от Нехир, я измъчваше. Не беше мигнала през цялата нощ, ако не се броеше кратката дрямка на канапето, когато вече не можеше да държи очите си отворени.

Джо й правеше компания, но когато приказките му преминаха в нетърпимо хъркане, тя го беше изгонила долу, като буквално го бутна на стражите в коридора. Нуждаеше се от тишина, за да се съсредоточи.

И преди два часа Джо се беше върнал, носейки и закуска.

Междувременното купчината книги пред нея беше станала два пъти по-голяма.

Джо бавно закрачи из салона, като заобикаляше купчините. Веригата на краката му дрънчеше на всяка крачка. Той се мръщеше и стенеше от време на време. Раната на бедрото очевидно го болеше.

Чувство за вина налегна Елена.

„Ако не реша тази задача, той ще страда още по-лошо“.

Джо продължи да дрънчи и да стене, докато накрая тя не издържа.

— Би ли престанал, ако обичаш?

Джо трепна.

— Извинявай.

Той се опита да се отпусне тихо на канапето, но от това веригата му само задрънча още по-силно. Накрая се добра до коженото кресло и седна.

— Как върви?

Вместо отговор тя се хвана за главата.

— Може би ще ти помогне, ако го обясниш на глас — предложи той. — Грей винаги обича да го прави.

Елена не знаеше кой е въпросният Грей, но реши, че Джо може и да е прав. Тя погледна трите извисяващи се конуса на Вулкано. Беше прекарала по-голямата част на нощта в четене за Хефест и бе потърсила всички споменавания за творенията на бога ковач, които никак не бяха малко.

Богът изработил специални вълшебни стрели за ловкинята Артемида, които никога не пропускали целта си. Създал доспехи за безброй герои, включително и за Ахил от „Илиада“. Но Елена беше съсредоточила вниманието си най-вече върху изработените от него автомати.

Дори в тази област Хефест се оказа доста деен. Построил храм на бога на музиката Аполон и го украсил с Келедони Хризеи, шест златни статуи на жени, които пеели по команда. За цар Минос изработил бронзово ловджийско куче на име Лелапс. Според „Аргонавтика“ на Аполоний Хефест създал цяла армия от бронзови воини, които след като се събудели, можели да убиват, докато не бъдат унищожени.

Две творения обаче й се бяха видели особено интригуващи, тъй като й напомняха за разказа на Джо за срещата на Мак с бронзовите машини за убиване.

— Нека ти прочета нещо — каза Елена, изрови отново „Аргонавтика“ от купчината книги и я отвори. Намери отбелязания пасаж и зачете на глас — „Богът майстор Хефест изработил за двореца на Еет два бика с бронзови крака и муцуни, които бълвали ужасни пламъци през ноздрите си“.

Джо се поизправи.

— Прилича на онова, което Мак и Мария видели в пещерата. Нещото, което се опитало да ги нападне.

Елена смяташе, че и тя го беше зърнала, преди да я отведат. Помнеше, че беше видяла някаква рогата огнена фигура да излиза от пушека на горящия кораб.

— Били наречени халкотаври — каза тя. — Известни и като Колхидски бикове. Ужасяващи създания с тела от бронз, сребърни рога и рубинени очи. Накрая били укротени от водача на аргонавтите Язон, който угасил пламъците им със силна черна отвара, дадена му от вещицата Медея и наречена „фармака на кръвта на Прометей“.

Джо я погледна, без да схваща намека й.

Елена въздъхна.

— Мак каза, че огнените раци били държани в черно масло в гигантски глинени съдове. И когато залял един от тях със същото масло, то угасило пламъците, захранващи създанието.

Джо кимна бавно.

— Има и една история за Талос, гигантски бронзов пазител на остров Крит. Той също бил създаден от Хефест. Гръцкият поет Симонид от Хиос описва Талос като филакс емпсихос, което означава „оживен пазител“. Талос обикалял острова и хвърлял канари по всеки, който заплашва Крит.

— Определено е оживен, дума да няма — съгласи се Джо.

— Има обаче два детайла около него, които смятам за важни. Първо, Талос убивал натрапниците и по друг начин — прегръщал ги и ги притискал към нажеженото си тяло, като ги изгарял живи с огньовете в тялото си.

— Горе-долу като онова, което са опитвали пламтящите раци.

Елена кимна.

— Освен това пише, че Талос бил задвижван от златен ихор, подобна на масло течност, която горяла и не можела да бъде угасена. Което отново отговаря на описанието на Мак на онова, което е задвижвало раците.

— Ако си права, значи Мак не е единственият, сблъсквал се с тези създания. — Джо стана и отиде с дрънчене до нея. — В далечното минало и други са се натъквали на подобни неща.

— И са създали митове около тях.

Като археолог Елена знаеше, че в много от митовете има зрънце истина.

— Нос какво може да ни помогне всичко това? — попита Джо, поглеждайки часовника на стената.

— С нищо — призна тя.

Нехир й беше наредила да намери нещо за златната карта, което да насочи екипа й в посоката, в която е плавал капитан Хунайн, след като напуснал остров Вулкано.

Тя стана, отиде при кутията с картата и вдигна капака й. Златните брегове заблестяха около плътното синьо на морето от лазурит. Погледът й обаче се спря върху сребърната астролабия, поставена в гнездото.

Елена знаеше, че това не е сферата, открита в древния кораб. Личеше си, че е съвсем нова.

„Някой е направил копие“.

Снощи двамата с Джо бяха рискували да преместят лостчето отстрани на картата. Отстъпиха няколко крачки, спомняйки си за радиацията.

Бяха чули как механизмите се задействаха, а после кутията забръмча и малкият сребърен кораб, най-вероятно изобразяващ кораба на Одисей, тръгна от пристанището си при Троя. Той продължи няколко сантиметра навътре в Егейско море, след което спря и започна да се върти на едно място.

Бяха направили няколко опита през нощта, но със същия резултат. Елена така и не научи нещо ново и накрая престана да опитва, тъй като се страхуваше, че само поемат радиация без никаква полза.

„И все пак…“

Тя посегна и внимателно извади сребърната астролабия от картата. Не беше посмяла да го направи по-рано, но сега отчаянието я караше да рискува.

— Ако счупиш това чудо… — предупреди я Джо.

— Тихо.

Усещаше, че около астролабията има нещо важно, нещо, което пропуска, което лишеният й от сън ум не може да схване. Вдигна сферата и я завъртя в дланта си. Забеляза малките дупки, подобни на вентилационни отвори за часовниковия механизъм вътре.

„Чакай…“

Прехвърли астролабията в другата си ръка и се обърна към бюрото.

Придърпа фотокопието на дневника на Хунайн, отвори на последната страница и прочете написаното: „Само на мен бе разрешено да разполагам с лъчите на Кораба звезда, трите инструмента, необходими за отключването на единствения верен курс сред многото лъжливи на картата“.

Елена рязко се изправи.

— Ама че съм глупачка. — Подаде астролабията на Джо. — Подръж това.

Той се подчини с кисела физиономия, сякаш му подаваше гърмяща змия.

Елена бръкна в джоба си и извади трите бронзови игли, които бяха изпаднали от дневника на Хунайн. Капитанът пазеше нещо много повече от стари книги.

— Какви са тези неща? — попита Джо, когато тя го приближи с бронзовите пръчици.

— „Лъчите на Кораба звезда“ — каза тя, цитирайки дневника. — Като морски археолог трябваше вече да съм се сетила. Корабът звезда е едно от старите имена на Полярната звезда, която води мореплавателите от хилядолетия.

— И защо това трябва да е важно?

Тя игнорира въпроса му и заразглежда малките флагчета върху иглите. Върху тях имаше по един мъничък арабски символ. Докато Джо държеше астролабията, Елена затърси същите символи върху повърхността й.

— Ето те — прошепна тя, когато видя единия.

Внимателно пъхна иглата със същия символ в малката дупка. След още търсене намери втория символ и пъхна другата игла.

— Астролабиите е трябвало да се изработват за ширината на онзи, който ги използва, така че Полярната звезда да е в центъра им — обясни тя, докато търсеше третия символ. Потупа сребърния артефакт. — Но това не се отнася за сферичните астролабии. Те са универсални инструменти. Можеш да ги настройваш по много начини, все едно ги програмираш, като ги нагласяш към всяко място, на което отиваш.

— Как?

Елена намери последния символ и пъхна иглата.

— Ето така. Можеш да я настроиш в зависимост от това къде и колко игли пъхнеш в нея.

„За да отключиш единствения верен курс“.

Елена взе астролабията и я постави обратно в гнездото й. Преглътна и погледна въпросително Джо.

„Да опитаме ли?“

Той кимна.

Тя посегна отстрани на кутията.

— Отстъпи — каза и дръпна лостчето.

11:34

„Започва се…“

Ковалски затаи дъх и двамата с Елена отстъпиха две крачки назад.

Той се тревожеше, че цялата измишльотина може да гръмне в лицата им. Откри, че е хванал ръката на Елена. Усети, че тя трепери — но дали от страх, или от вълнение?

Кутията с картата пред тях бръмчеше, а астролабията се завъртя в гнездото си — първо в една посока, после в друга. Надписаните й стрелки изпълняваха сложен танц по повърхността й.

— Виж сребърния кораб — възхитено промълви Елена. — Мисля, че работи.

Мъничкият кораб се плъзна по блестящия син камък. Заплава през Егейско море, като спираше за момент на различни острови, след което продължаваше напред.

— Обзалагам се, че това са местата, на които според Хунайн е спирал Одисей. Може би последното е островът на циклопите, или може би на вълшебницата Кирка…

Ковалски гледаше как корабът напуска Егейско море и минава покрай южния край на Гърция. След това се завъртя, докато пресичаше Йонийско море.

Елена посочи.

— Мисля, че това представя момента, когато хората на Одисей отворили торбата с ветровете, дадена им от Еол, като си мислели, че в нея има злато. Освободените ветрове отдалечили кораба от родината на Одисей в Гърция.

Накрая сребърният кораб се стабилизира, когато заобиколи края на ботуша на Италия и мина покрай остров Сицилия. След него продължи към редица малки златни острови, върху които имаше миниатюрни рубини.

Вулкани.

Двамата погледнаха през прозорците на яхтата към осветените от слънцето конуси на Вулкано. Ковалски почти очакваше да види как голям сребърен кораб минава покрай яхтата и се насочва към острова.

— Изглежда, че наистина са идвали тук — каза Ковалски и насочи вниманието си обратно към картата.

След като стигна веригата вулканични острови, малкият кораб отново спря.

Елена стисна ръката му.

Двамата отново затаиха дъх.

„Накъде ще продължи?“

Но сребърният кораб си остана при островите.

Накрая Ковалски издиша.

— Може нещо да е счупено.

Елена поклати невярващо глава.

— Тогава може би трябва да въведеш други координати. Да преместиш иглите към…

Кутията на масата се разтресе, карайки и двамата да подскочат. Бръмченето се усили, докато не заприлича на свистене на чайник, след което цялата повърхност на Средиземноморието се разцепи навън от вулканичните острови и се покри с паяжина от пукнатини. От тях сякаш заизлизаха серни пари.

Ковалски дръпна Елена назад.

— Ще гръмне.

— Не. — Тя освободи ръката си и приближи картата. Погледът й проследи плетеницата пукнатини, които се пресичаха в морето. — Точно както е написал Хунайн. За многото лъжливи курсове на картата.

Обзет от любопитство, Ковалски се престраши да застане до нея.

Пред очите им пукнатините се затвориха и заличиха лъжливите курсове толкова съвършено, че лазуритът отново заприлича на едно цяло парче.

Остана само една пукнатина — и тя се разшири.

От нея със съскане излезе пара, заменена от златисти пламъци, захранвани от горивото в картата. Те образуваха огнена река, която течеше на запад от бреговете на Вулкано, през Тиренско море до южната точка на Сардиния, след което продължи на юг, докато не стигна до северния бряг на Африка, откъдето отново се насочи на запад.

Елена се наведе още повече, без да обръща внимание на горещината и радиацията.

— Цялата тази драма прилича едва ли не на огнена презентация на движението на тектоничните плочи. Виж как…

— Корабът пак потегли — предупреди я Ковалски, принуждавайки я отново да се изправи.

Малкият кораб при остров Вулкано с рубинените му върхове отново заплава, спускайки се в златната огнена река. Пламъците го скриваха през по-голямата част от пътя му, но той проблесна, когато спря при Сардиния, след което зави и се насочи на юг към Африка.

Ковалски проследи огнения поток покрай континента, докато той не премина през Гибралтар.

„Накъде е…?“

Зад двукрилата врата на салона се разнесе висок глас.

„Опа…“

Ковалски се завтече към картата, като в същото време погледна часовника на стената.

„Подранила е“.

Той премести лостчето на кутията и затвори капака. Задържа ръката си върху него, усещайки как вибрациите вътре бавно затихват. Бръмченето също намаля.

— Хайде… — каза той, подканвайки устройството да се изключи напълно, след което се обърна към Елена. — Не казвай нито дума. Не бива да научават какво стана току-що.

Очите на Елена се разшириха и възхищението в тях се смени със страх.

— Но те ще те… — Тя махна с ръка към крака му.

— Мога да го понеса.

Ковалски се обърна към вратата, когато тя се отвори. Нехир влезе в салона, следвана от гиганта Кадир.

„Поне се надявам, че ще мога“.

11:58

Докато Нехир приближаваше, оставяйки гиганта при вратата, Елена потръпна. Мъчеше се да не поглежда към кутията на картата. Хвърли виновен поглед към Джо.

„Какво ще правя?“

Ликуването отпреди малко беше угаснало като студени въглени.

Елена знаеше, че ако премълчи какво бяха научили току-що, Джо ще страда.

„Ако изобщо успеем да запазим тази тайна“.

Нехир приближи масата и сбърчи нос.

— Каква е тази миризма на изгоряло?

Елена се вцепени. Преди малко, поразена от откритието за астролабията и бронзовите игли, беше прекалено развълнувана, за да не опита да пусне картата. Едва сега дойде на себе си и си помисли, че двамата с Джо може би са били следени със скрити камери. Но ако се съдеше по въпроса на Нехир, врагът явно не ги беше подслушвал. Явно бяха уверени, че предимството е на тяхна страна.

Но сега какво? Дали не ги бяха хванали в крачка?

Преглътна, като се мъчеше да измисли какво да каже.

Джо пое инициативата и пристъпи пред жената, като за момент застана между нея и картата.

— Щом не ти харесва миризмата на изгоряло, престани да ръгаш нажежени железа в мен.

Обърна се леко да потърка крака си, като в същото време погледна разтревожено Елена.

Нехир го заобиколи неловко.

— Зависи от това колко продуктивна е била доктор Каргил тази сутрин.

Елена скри облекчението си, но все още не бяха в безопасност. Тя нервно сви и отпусна юмрук.

— Ако имах повече време…

— Но нямаш. — Нехир махна към Кадир. — Боя се, че брат ми не е от търпеливите. Ако ти не си в състояние да ни забавляваш, може да ми се наложи да намеря някакво друго занимание за него. Ще ти бъде позволено да гледаш, разбира се.

Елена усети как кръвта се оттича от лицето й — и пребледня още повече, когато Нехир я избута и посегна към кутията с картата.

— Както предупредих снощи — каза жената, — нуждаем се от оценката ти за картата на Бану Муса. За да разберем накъде да продължим.

— Не зная дали ще мога да…

Нехир докосна кутията отстрани, после сложи ръка върху капака.

— Защо е толкова гореща?

Елена прочисти гърлото си и се помъчи да измисли някаква лъжа.

— Ние… опитахме на няколко пъти да я пуснем. Да видим дали това няма да ми помогне да се сетя нещо.

Нехир кимна.

— И?

Елена се запъна, мъчеше се да измисли нещо, с което да попречи на жената да отвори кутията. Не успя.

Нехир махна ръката си и вдигна капака.

Разтреперана, Елена се вдигна на пръсти, за да види по-добре, като се страхуваше от най-лошото. Вместо това Средиземноморието изглеждаше непокътнато, лазуритът беше безупречно гладък, какъвто е бил векове наред. Дори малкият сребърен кораб на Одисей се беше върнал на изходната си точка на брега на Турция.

От облекчение Елена издиша толкова силно, че привлече вниманието на Нехир. Това имаше поне една добра страна — попречи й да види малките бронзови игли в астролабията.

— Е? — попита Нехир. — Накъде отиваме? И защо?

Елена знаеше отговора на първия въпрос — помнеше къде беше спрял малкият кораб след Вулкано, но не смееше да сподели с Нехир как е научила тази информация.

„Нуждая се от друго обяснение, на което да се хване“.

Погледна купчините книги. Било заради паниката или от отчаяние, тя внезапно разбра какво й беше убягвало цялата сутрин. Осъзнаването й дойде като удар с чук между очите. Сигурно още нямаше да се досети, ако малкият кораб не беше спрял при бреговете на Сардиния.

— Ако не си в състояние да ни помогнеш, може да се наложи да те вдъхновя — заплаши я Нехир.

Елена разтърка слепоочията си. Спомни си как беше държала астролабията преди минути, усещайки значението й, но беше прекалено разсеяна от всичко, което последва.

— Ключът на Дедал — каза тя.

— Какво по-точно? — настоятелно попита Нехир.

— Хунайн и братята му неслучайно са избрали това име. Предполагам, че картата е била наречена Атлас на бурите, защото корабът на Одисей бил подмятан многократно от предизвикани от боговете бури. Но защо братята са избрали да кръстят астролабията си на Дедал, а не на някой друг митичен герой?

— Интригуващо — призна Нехир. — И какво?

Елена си припомни среднощните си проучвания.

— Дедал е бил гениален майстор, също като Хефест. Само че е бил човек, а не бог. Въпреки това е изобретил всякакви хитроумни устройства. — Тя наблегна на последните думи, използвани в заглавието на най-прочутата книга на братята Бану Муса. — Дедал построил сложния Лабиринт, в който бил затворен чудовищният Минотавър. И изработил крилете на Икар.

Тя махна към книгите.

— Според Софокъл и Аристофан той създал и статуи, които се движели като живи. Били толкова пъргави, че се наложило да ги вържат, за да не избягат. Славата му била такава, че се появила думата дедала, описваща движещите се статуи, които били толкова съвършени, че изглеждало невъзможно да са дело на човек.

Нехир скръсти ръце на гърдите си, мъчейки се без особен успех да прикрие интереса си.

Елена продължи:

— Затова няма нищо чудно, че Хунайн, който е дошъл тук заради връзката на това място с Хефест, може да е търсил също толкова всеотдайно и дирите на Дедал.

— И къде би го отвело това?

— Според митовете Дедал бил принуден да избяга от Крит, след като предал цар Минос, като разкрил пътя през Лабиринта. Първо избягал в Сицилия, а после в съседната Сардиния, която станала негов дом. Мисля, че трябва да отидем именно там.

Изобщо не й се искаше да издава следващата спирка от пътуването на Хунайн, но трябваше да го направи, щом това можеше да запази тайната на картата — и да спаси Джо от изтезанията на Кадир. Все пак това беше само една спирка от многото.

Намръщената физиономия на Нехир показваше, че жената се съмнява в ценността на информацията. Елена разбра, че трябва да положи допълнителни усилия, ако иска да спаси Джо.

— Има и две други неща — каза тя. — Знаем, че Хунайн е вървял по пътя на Одисей с надеждата да открие загадъчно напредналите феаки, за които се смятало, че са разрушителите на цивилизациите.

Нехир отпусна ръце, колкото да даде знак на Елена да продължи. Явно приемаше думите й.

„Добре“.

— Едно от местата, на които Одисей се опитал да спре, бил островът на лестригоните. Те били великани човекоядци, които започнали да хвърлят огромни камъни по корабите на Одисей и разрушили всички освен неговия.

— И какво общо има това със Сардиния? — попита Нехир.

— Свързано е с римския географ Птолемей, живял през първи век. Подобно на Страбон, той също написал книга със заглавие „География“.

Сигурна съм, че Хунайн е прочел и нея. — Елена посочи пръснатите по бюрото книги. — Аз определено го направих, поне с онези части, които са свързани с „Одисея“ на Омир.

— И?

— В книгата си Птолемей споменава племе, живеещо в северозападната част на Сардиния. Нарича ги лестригони, също като името на остров Лестригония. Как би могъл Хунайн да не отиде там? Освен това в западната част на Сардиния са открити гигантски статуи, за които се казвало, че пазели острова, като хвърляли камъни по корабите. Точно както правели великаните човекоядци.

Нехир кимна замислено.

Дори Елена започна да се пита дали разсъжденията й не са същите като на Хунайн, накарали го да отплава до Сардиния при първото си търсене на Тартар. Въпреки това разбираше, че трябва да продължи, за да не даде възможност на Нахир да разнищи логиката й.

Тя посочи картата.

— Което ни връща отново към Дедал, на когото е кръстена астролабията. Човек, изобретателен като самия Хефест. Но да не забравяме, че Дедал е бил човек. Не бог. Дори съвременните учени смятат, че може да е бил реална личност. Така или иначе, имаме човек, който можел да създава невероятни неща, почти нечовешки по дизайн и устройство, със сигурност изпреварили времето си. На какво ви напомня това описание?

Нехир се намръщи и поклати глава.

Елена продължи с друг въпрос.

— Кого е търсил Хунайн? Коя загадъчна цивилизация според него е разрушила трите най-силни царства на Средиземноморието?

Нехир се поизправи.

— Феаките. — Тя погледна Елена в очите. — Смяташ, че Дедал е бил един от тях. Бил е феак.

— Смятам, че Хунайн е мислил така — и това го е отвело в Сардиния, за да провери дали е прав. — Елена скръсти ръце на гърдите си. — Знам, че е продължил натам.

Наистина го знаеше, макар и не поради доводите, които беше дала току-що. Но се надяваше, че това ще е достатъчно, за да спаси Джо.

Нехир кимна.

— Много добре, доктор Каргил. Значи продължаваме натам.

Елена въздъхна с облекчение.

Нехир се обърна, но не и преди да направи един загадъчен коментар.

— За щастие, вече имаме наши хора там. Разчистват някои недовършени работи.

21

23 юни, 20:27

Каляри, Сардиния

Мария стоеше на балкона на хотелската стая и се наслаждаваше на последните минути слънчева светлина. Денят беше горещ и стоенето в хотела го беше направило още по-задушаващ. Своеобразното затворничество беше засилило и безпокойството й. Беше й по-лесно да се разсейва от страховете си за Джо, когато се движеше.

А сега разполагаше с прекалено много време да мисли.

„Къде е той? Жив ли е изобщо?“

Пръстите й се свиха около парапета от ковано желязо.

Грей им беше наредил да не напускат хотела, докато е на обиколка из острова със Сейчан и монсеньор Роу. Беше се обадил преди четирийсет минути да съобщи, че се връщат, след като са проучили останките на некропол на западната страна на острова в опит да научат нещо повече за завоевателната орда, помела Средиземноморието в древността.

„Морските народи“.

Мария си представи онези племена мореплаватели, затвори очи и задиша дълбоко — но с глътките въздух дойде и намек за дизел. Тя отвори очи и се намръщи към трите гиганта, хвърлили котва в пристанището за круизни кораби на Каляри, което се намираше на триста метра надолу по улицата. Огромните съдове бяха в крещящ контраст с тесните калдъръмени улици и старомодните магазинчета и винарни. На три етажа под нея главната улица беше пълна с туристи; тълпата беше още по-гъста при входа към двете гигантски пристанища на града. С приближаването на залеза пътниците се връщаха в корабите си, след като бяха нападнали мъничкия град.

„Изглежда, че Сардиния още е измъчвана от морски народи“.

Започна да се обръща, когато стакатото на автоматична стрелба я накара моментално да падне на колене и да наведе глава. Ахна, а сърцето й се качи в гърлото.

„Открили са ни“.

После отдолу се разнесе смях.

Мак забеляза паниката й през плъзгащата се врата на балкона, излезе и й помогна да се изправи със здравата си ръка.

— Просто пиратки — увери я той.

Мария вече се беше сетила. Върна се при парапета с Мак, като се мъчеше да скрие изчервяването си. Чувстваше се глупаво.

— Научих от служителите в хотела, че довечера ще има фойерверки — каза Мак. — Ще ги изстрелват над водата. Може би като забавление за заминаващите круизни кораби.

— Не — каза Бейли, който също беше излязъл на балкона. — Не е затова.

Свещеникът се протегна, за да раздвижи схванатия си гръб. През целия ден беше изучавал картата на Да Винчи. Накрая се беше предал и бе прибрал кутията в твърдия куфар на колелца, който бяха купили на пристанището в Италия. Съкровището беше охранявано от майор Босард, който стоеше на пост до вратата, въоръжен с два пистолета Р320, един в ръката му и един в кобур под якето му.

Мария махна към морето.

— Добре, тогава защо ще има фойерверки?

— Защото довечера е празникът на Сан Джовани — обясни Бейли. — Или на Йоан Кръстител. Отбелязва се по различни начини в различните страни.

Мария го погледна въпросително.

— Което означава фойерверки тук, така ли? Не ми изглежда особено смирено и религиозно.

— А, корените на традицията в Сардиния са в езическите празници. Двайсет и четвърти юни се е отбелязвал от древните като ден на лятното слънцестоене, особено магическо време, когато слънцето и луната се обединяват и се представят с огън и вода.

Мария погледна към морето.

— И затова има фойерверки над залива.

— Както и огньове по брега — добави Бейли. — Тук има традиция да си намислиш желание и да прескочиш пламъците, за да се сбъдне.

— Ще се задоволя с празнична торта със свещи — каза Мак.

Със залязването на слънцето хората ставаха още повече. Изпълваха улиците, буквално се изсипваха на калдъръма. Други се събираха под навесите на крайбрежните кафенета, включително тези точно отдолу, откъдето се чуваха неприлични песни, смях и пиянски викове. От другата страна на залива вече горяха огньове и пламъците им блестяха ярко в сгъстяващия се мрак. От двете им страни гостите на хотела последваха примера на малката група и също излязоха на балконите си, за да позяпат.

Мак се загледа в тълпата долу.

— Ако Грей и останалите не се приберат скоро, ще изпуснат фойерверките.

Силен трясък накара Мария да подскочи — но това не беше началото на празненствата. Тя се извъртя в мига, в който вратата на стаята рязко се отвори сама — дръжката и ключалката й бяха отнесени. Три черни предмета с размерите на юмрук полетяха вътре и отскочиха от пода. Босард вече се мяташе от стола си настрани, но се оказа прекалено късно.

Първата граната избухна и го запрати към стената.

Мак подхвана Мария и я събори, когато другите две гранати се затъркаляха към балкона. Те гръмнаха, но вместо да разпръснат шрапнели, изпуснаха гъсти облаци черен задушлив дим.

Приведен, отец Бейли се хвърли в облака, явно с намерението да се добере до картата.

Мария беше зърнала как куфарът полита към тях, когато взривът помете масата. Бейли явно също го беше видял. Куфарът беше паднал до плъзгащата се врата на балкона.

Тя наруга свещеника за безразсъдството му, но въпреки това запълзя след него, готова да помогне.

— Не се надигай — предупреди я Мак.

През дима прозвуча автоматен откос, който пръсна стъклата. Стрелецът обаче стреляше слепешком и високо, пропускайки Мария и Бейли. Свещеникът грабна дръжката на куфара и забърза обратно.

От позицията си Мария видя как димът при вратата се раздвижи, когато в стаята нахълтаха фигури. После отляво се чуха резки гърмежи. „Босард…“ Последваха приглушени викове и едно тяло се строполи до вратата. Последва ответна стрелба към Босард.

Бейли издърпа куфара покрай нея.

Мария понечи да го последва, когато нещо се плъзна по пода към нея. Черен „Зиг Зауер“. Второто оръжие на Босард. Димът се разсея достатъчно, колкото да разкрие майора, който лежеше окървавен на пода. Ръката му беше протегната към нея, очите му се взираха сляпо.

Мария грабна оръжието и стреля в дима, докато отстъпваше след Бейли. Изпразни целия пълнител, след което приклекна до отворената врата. Бейли прехвърли тежкия куфар през парапета и го пусна в пространството между техния балкон и съседния.

— Давай, давай, давай — подкани я Мак. Беше махнал клупа на ръката си и помогна на Мария да прекрачи парапета, като едва не я метна. Придържаха се към предварително набелязания план за измъкване.

Мария се пусна и скочи от шест метра върху навеса на ресторанта, като едва не се стовари върху куфара. Използва отскачането от опънатата тъкан, за да се претърколи настрани. Бейли и Мак скочиха заедно веднага след нея.

Тя разбра бързането им.

Отгоре затрещяха изстрели и куршумите разкъсаха навеса. Отдолу се разнесоха писъци. Мария и двамата мъже се втурнаха да застанат точно под балкона, за да се скрият от стрелците.

Бейли се опита да издърпа куфара, но едно от колелцата му беше пробило навеса и се беше заклещило.

— Няма време! — извика Мак.

„Прав е…“

Трябваше да изчезнат в тълпата, в която вече царуваше объркване. Паниката беше започнала да се разпространява от хотела. Въпреки това по-нататък музиката и празничният шум бяха заглушили стрелбата и взривовете.

Тримата забързаха към края на навеса и скочиха сред хаоса в ресторанта. Столове и маси бяха преобърнати. Клиентите се блъскаха и бягаха във всички посоки. Мария зърна някаква жена да седи на земята и да плаче. Рамото й беше окървавено.

Чувството за вина я прониза, но тя се обърна и се втурна с Мак и Бейли към разпространяващата се паника. Натикаха се в тълпата, която се изливаше на улицата. Следваха течението, без да се борят с него.

Бейли непрекъснато поглеждаше назад. Мария знаеше какво са изгубили, но нямаше какво да се направи. Имаха по-належащ проблем. Огледа се.

„Къде можем да идем?“

21:24

На три пресечки по-надолу, заседнал в празничния трафик, Грей веднага видя черния дим, излизащ от третия етаж на хотела. Зърна и фигури, скачащи върху навеса долу.

Наведе се напред към предните седалки и изръмжа на равин Файн и монсеньор Роу:

— Стойте тук.

Току-що се бяха върнали от екскурзията до некропола на Монте Прама, където били открити гигантските статуи — не че бяха научили нещо ново, което очевидно беше разочаровало монсеньора и равина.

Грей се обърна към Сейчан.

— Да вървим.

Той изскочи от едната страна на колата, Сейчан от другата. Двамата се втурнаха по края на улицата, като избягваха хората, които тичаха в обратната посока.

Сейчан се изравни с него.

— Как са ни открили?

Той поклати глава. Сърцето му биеше бясно. Този въпрос можеше да почака. Кимна към една фигура, която изтича от алеята между хотела и съседната сграда. Мъжът носеше автомат, като полагаше усилия да го скрие плътно до бедрото си.

Грей се втурна зад него, сграбчи го в душеща хватка и блъсна главата му в ъгъла на сградата. Изхрущя кост и тялото се отпусна безжизнено.

Сейчан улови падащия автомат и го подаде на Грей, а самата тя продължи напред с кама в ръка. Посочи с върха на ножа към други две фигури с пистолети. Те стояха в края на вече опразнения открит ресторант и гледаха нагоре към нещо върху навеса, което беше достатъчно тежко, за да накара тъканта да провисне.

Куфарът с колелца.

Грей и Сейчан се втурнаха напред.

Единият от двамата явно чу нещо и се обърна. Грей вдигна автомата и изстреля три куршума в гърдите му. Попаденията от такова късо разстояние запратиха мъжа назад през една маса. Сейчан замахна с камата си, докато вторият се обръщаше. От разреза в гърлото му бликна кръв.

Докато мъжът падаше с гъргорещ вик, от вътрешността на хотела проехтяха изстрели. Грей се отпусна на коляно и започна да стреля на къси откоси, за да задържи нападателите вътре. Отгоре също откриха огън, куршумите разкъсаха навеса и рикошираха от каменния под. Грей не помръдна от мястото си — знаеше, че онези от балкона не могат да го видят през навеса.

До него Сейчан затанцува между куршумите.

Стигна провисналата част на навеса, скочи на един крак върху някакъв стол и замахна с ножа си. Продължи напред, разрязвайки плата. Куфарът падна през дупката и се стовари върху масата зад нея.

Грей изстреля последните патрони в пълнителя, захвърли оръжието и се метна към куфара. Дръпна го към себе си, а от вратата изскочи един от противниците, решил да се възползва от внезапното спиране на прикриващия огън — и беше посрещнат от камата на Сейчан, която полетя от пръстите й. Улучи го в дясното око с такава сила, че главата му отлетя назад.

Грей вдигна куфара с една ръка и го притисна към гърдите си.

Сейчан се озова до него с блеснали очи. Двамата се втурнаха под навеса и изскочиха в тълпата, като се понесоха с течението й обратно към колата.

Грей стигна пръв.

Предните седалки бяха празни. Сейчан докосна дупката от куршум в прозореца от страната на шофьора. Грей видя капки кръв по кожената облегалка за глава. Наруга се, задето беше изоставил двамата мъже, и се замоли да са живи, може би заловени, а не умиращи в някоя съседна уличка.

Двамата със Сейчан се спогледаха виновно.

Но точно сега нямаше какво да направят. Нападателите им още бяха наблизо, поради което те се върнаха обратно в тълпата. Грей погледна назад. Мария и останалите бяха побягнали в обратната посока. Трябваше по някакъв начин да се съберат с тях и да намерят някое безопасно място.

Изведнъж над водата се разнесе гръм — достатъчно силен, за да го усети в гърдите си. Грей замръзна, както и много от хората около него. Лицата на мнозина се обърнаха нагоре. В нощното небе избухна огромно огнено цвете в алено и златно.

Фойерверките бяха започнали.

21:44

Мак стоеше с останалите в един тъмен ъгъл на площада при пристанището, като придържаше лявата си ръка. Всеки гръм в небето караше рамото му да пулсира. Погледът му затърси евентуална заплаха сред тълпата празнуващи, изпълнили площада.

На по-малко от километър от тях при хотела примигваха светлини на полицейски коли и линейки, но тук, на пристанището, малцина им обръщаха внимание. Погледите на хората бяха приковани към небето. Гърмеше музика, трещяха фойерверки, вдигаше се празнична врява.

Такава беше човешката природа.

Докато той и останалите бягаха от хотела, паниката около тях постепенно утихна, разредена от натиска на тълпата и отслабена от растящото разстояние. Престрелката беше видяна само от намиращите се в непосредствена близост до хотела. По-нататък малцина бяха обърнали внимание на суматохата и най-вероятно бяха решили, че е някакво особено буйно парти. Дори онези, които бяха бягали заедно с тях, забавяха крачка, спираха и гледаха назад, чувствайки се в достатъчна безопасност, за да се превърнат от потенциални жертви в зяпачи.

После започнаха фойерверките и сякаш всичко беше забравено.

Макар че едва ли напълно.

Мак долавяше напрежение в тълпата, сякаш беше застанало нащрек стадо. Между гърмежите на фойерверките до тях достигна резкият вой на сирени, който привлече погледи назад към мигащите светлини. Мнозина си зашепнаха и започнаха да сочат натам. Новината за случилото се започваше да се разпространява и най-вероятно се разкрасяваше допълнително с всяко преразказване.

Мак поклати глава. Тишината и изолацията на гренландските ледници определено му липсваха.

До него Мария свали предплатения телефон от ухото си, трепна при поредния гръм в небето и махна на Мак и отец Бейли да се наведат към нея.

— Грей и Сейчан ще са тук след няколко минути.

Грей вече се беше обадил веднъж, за да съобщи за станалото при хотела. Макар че двамата бяха успели да вземат картата на Да Винчи, монсеньор Роу и равинът били заловени, а може би и убити.

Тъй като подобна участ грозеше всички, Мария беше предложила убежище — място, където дори врагът им нямаше да ги открие лесно и което в същото време им осигуряваше изход от проклетия остров.

„Разбира се, стига да успеем да стигнем дотам“.

— По-добре да побързат — кисело каза отец Бейли, който беше покрусен от новината за приятеля си. — Това е последният круизен кораб.

Мария тръгна през площада към пристанището. Достъпът до него беше блокиран от портал. Двата други круизни кораба бяха потеглили с началото на фойерверките и отплаваха в морето под гръмовното им сбогом. Последният лайнер беше по-малък, макар че малък беше относителен термин. Корабът се извисяваше на повече от десет нива над морето. Дори оттук можеше да се чуе как някъде горе свири оркестър и подготвя пътниците за предстоящото отплаване.

Няколко минути по-рано подвижните мостчета за пътниците бяха издърпани. Сега единственият достъп до кораба беше мостчето за екипажа и вратите на трюма, в който все още вкарваха ръчни колички с припаси.

Мак и останалите наблюдаваха внимателно тълпата, последните приготовления на пристанището, дори небето и огнените цветя, които осветяваха нощта.

Накрая трополенето на малки колелца по калдъръма накара Мак да се обърне. Грей приближаваше през многолюдния площад, помъкнал куфара, до него Сейчан оглеждаше тълпата. Двамата забързаха към тях.

— Добре ли сте? — попита Грей. Изражението му беше гневно и решително.

Тримата кимнаха.

— Тогава да вървим. — Грей ги погледна. — У кого е…

— У мен — каза Мак.

Грей кимна и ги поведе към входа на пристанището. Той почти не беше охраняван — просто дървена бариера, която да спира трафика, и тесен тротоар, минаващ покрай будката на охраната. След като стигнаха до средата на площада, Грей даде знак на Мак.

Време е да раздвижим стадото.

И запали фитила на пиратките в ръката си. Беше купил три комплекта от малка сергия в края на площада, беше ги отворил и бе сплел фитилите им заедно. След като фитилът засъска, той пусна пиратките и продължи напред.

След четири дълги крачки зад него се чуха силни гърмежи и пиратките затанцуваха по калдъръма.

Мак вдигна ръце към устата си и извика:

— Той има оръжие! Бягайте!

Отец Бейли повтори същото на италиански.

Грей — на испански.

Мария само закрещя и започна да се върти, притиснала ръка към рамото си.

Тълпата, която вече беше напрегната, реагира моментално. Всички се втурнаха да се спасяват от гърмежите, разпространявайки паниката. Надигнаха се викове, хората се заблъскаха. Тълпата се втурна към бариерата. Други побягнаха покрай будката на охраната, като задръстиха за момент тесния проход, след което продължиха напред, твърдо решени да се махнат от открития док и по-далече от стрелеца.

Някой при бариерата се опита да укроти тълпата с високоговорител, като даваше заповеди на италиански с решителен, изпълнен с авторитет глас. Това не само че не помогна, но и засили още повече паниката.

Мак и останалите се понесоха с течението, като си пробиваха път с лакти и гледаха да не се разделят. След портала продължиха с потока хора, бягащ покрай кораба. Когато стигнаха товарните врати, забавиха крачка. Първата вълна паникьосани хора беше разчистила път, разблъсквайки колички, сандъци и работници.

Фойерверките в небето стигнаха оглушителната си кулминация. Дъските на дока се тресяха от взривовете. Небето сякаш пламна, превръщайки нощта в ден.

Грей зачака подходящия момент и накрая махна на групата.

— Да вървим!

Бързо изтичаха по късото дървено мостче към отворения люк в кораба. Двама докери ги забелязаха и извикаха, но бяха твърде сащисани от хаоса, за да направят нещо повече.

Бейли им отвърна спокойно на италиански, като показа свещеническата си якичка. Каквото и да беше казал — или може би свещениците се ползваха с достатъчно авторитет в Италия, — работниците не тръгнаха да ги гонят: явно решиха да оставят шефовете си на горните палуби да се оправят.

Грей и останалите побързаха да се отдалечат, преди работниците да са променили мнението си. Като следваха указателните надписи, се качиха по няколко стълби и накрая минаха през една врата.

Излязоха от студените сервизни недра на кораба и се озоваха в топъл коридор с бели метални стени, излъскано дърво и застлан с пътека под. Отнякъде се чуваха мелодичните звуци на пиано. Сякаш бяха прекрачили от сивите царевични поля на Канзас в пъстроцветния Оз.

Преди да успеят да направят повече от няколко стъпки, в коридора се появи сервитьорка, понесла поднос флуоресцентни питиета, някои от които с чадърчета. Забави крачка, когато приближи опърпаната група.

— Buonasera — каза тя с усмивка, после се усети и премина на английски. — Харесаха ли ви фойерверките?

Никой не й отговори, само я изгледаха зашеметено.

Усмивката й замръзна, но не изчезна.

— Знаете, че партито по случай отплаването е на палуба „Клеопатра“, нали? Следваща спирка — Майорка!

Мина покрай тях и продължи бодро по коридора.

След като сервитьорката се отдалечи, Мария се обърна към Грей.

— И сега какво?

Отговори й Мак, който направи своя принос към плана за вечерта.

— Предлагам да посетим „Клеопатра“. Адски ми се иска да пийна нещо. — Погледна отец Бейли. — Ще ме прощавате за френския, падре.

Бейли опрости греха му с вдигната ръка.

— И на мен ми се пийва адски.

22

24 юни, 22:12

Недалеч от бреговете на Сардиния

„Адски е конфузно, мамка му“.

Ковалски стоеше в миниатюрната баня в каютата си, която представляваше метална тоалетна чиния с вграден в задната стена умивалник и стърчащ от тавана душ. В пода имаше канал. Предполагаше се, че човек трябва да затвори вратата на клетката, превръщайки я в душкабина.

„В която може да се побере само мишка с анорексия“.

Самата каюта не беше много по-голяма. Имаше две поставени едно над друго легла, които се прибираха до стената, подобно на купе в спален вагон — само че по-малка. Кошмарът му обаче беше банята. При всяко движение Ковалски удряше лакти в стените. И клатенето на яхтата правеше всичко още по-предизвикателно. В конкретния случай — пикаенето. Той погледна измокрения си ляв крачол.

— Това е направо върхът.

Вдигна ципа си и изруга под нос. Промъкна се покрай леглото, затътри се до вратата с дрънчене на вериги и задумка с юмрук.

— Хей! Имам нужда от малко помощ.

Яхтата отново се разклати и той залитна настрани. Бяха хвърлили котва недалеч от Сардиния, където морето беше неспокойно. Беше им отнело осем часа да прекосят Тиренско море от Вулкано, за да стигнат дотук. Ковалски беше успял да зърне острова, докато го приближаваха малко след залез-слънце. Светлините на някакъв голям град осветяваха брега. В небето над него избухваха фойерверки, но от километър и половина зрелището изглеждаше анемично.

Въпреки това Ковалски не можеше да спре да се взира. Брегът изглеждаше мъчително близо, а градът беше достатъчно голям, за да може човек да се изгуби в него — или човек и момиче.

Удари отново вратата.

— Хей!

— Добре ли си? — попита приглушеният глас на Елена от съседната каюта.

Ковалски погледна мокрия си крачол.

„Ще видим“.

Продължи да думка по вратата, докато накрая някой изруга. Чу се стържене на резе. Як мъж отвори рязко вратата и насочи към гърдите му компактен картечен пистолет МАС-10. Втори пазач стоеше в тесния коридор със същия модел оръжие, само дето го държеше здраво и с двете си ръце.

— Какво искаш? — излая първият на развален английски.

Ковалски отстъпи крачка назад. Без риза и по чорапи едва ли изглеждаше особено заплашително. Въпреки това вдигна ръце.

— Не искам неприятности. Само имам нужда от помощ да се оправя с това. — Без да сваля ръце, посочи с пръст крака си. — Не искам да спя цяла нощ в това състояние.

Пазачът погледна надолу, примижа, после очите му се разшириха. Той се обърна към другарчето си в коридора и каза нещо на арабски. Двамата се разсмяха почти до сълзи.

— Да, много весело, Смешко. Трябва да махна този панталон, а не мога да го направя с оковите. — Ковалски сви рамене. — Или вие можете да ги свалите и да питате Кадир дали няма да ми заеме някой свой анцуг. Сигурно ще ми е големичък, но ще го преживея.

Споменаването на гиганта накара двамата да млъкнат.

— Само освободи единия ми глезен — каза Ковалски, като тръскаше опикания си крак. — Аз ще направя останалото.

— Не. — Смешко кимна към банята. — Ще се изпереш, докато ги носиш.

— И да спя с мокри гащи ли?

Смешко махна пренебрежително с ръка.

— Тогава спи така. С опикани гащи.

Ковалски пристъпи гневно към него.

— Виж, приятел!

Онзи вдигна отново оръжието си, изруга на арабски и го принуди да отстъпи назад в каютата — достатъчно назад.

„Добре, Смешко, да потанцуваме“.

Яхтата отново се люшна леко, но Ковалски реагира, сякаш са ударени от огромна вълна — политна към койките и рязко вдигна ръка, като удари със сгъваемото горно легло брадичката на Смешко. Металът срещна кост със задоволително „прас“.

Докато главата на пазача отлиташе рязко назад, Ковалски го освободи от оръжието му, рязко го обърна и стреля от упор в гърдите му. Както се беше надявал, два куршума преминаха през тялото му и улучиха другаря му, който стоеше на прага. Мъжът отлетя назад и се блъсна в отсрещната стена. И въпреки всичко насочи оръжието си към вратата.

„О, без тия“.

Ковалски беше сграбчил ризата на Смешко и вече се движеше. Хвърли се през вратата, понесъл мъртвеца като таран. Като продължаваше да стреля през тялото, го стовари във втория противник, като го прикова към стената, без да маха пръст от спусъка. Спря да стреля едва когато мъжът се отпусна и главата му клюмна.

Ковалски пусна двете тела и се втурна към съседната врата. Дръпна резето и отвори. Елена го зяпна, после се окопити и се завтече към него.

— Е, значи се получи — задъхано каза тя.

Ковалски се върна при телата, взе втория картечен пистолет и се изправи с оръжия и в двете ръце.

— Опитах се да ги накарам да ми освободят единия глезен. Не се получи. Може би дори нямат ключове.

— Накъде…?

— Натам.

Ковалски я поведе към кърмата на кораба. Трябваше да слязат на долното ниво.

Замоли се никой да не е чул стрелбата. Беше държал дулото опряно в плътта, надявайки се това да заглуши изстрелите.

Бягството им беше рисковано, но той знаеше, че трябва да рискуват.

Сега или никога.

Когато хвърлиха котва край Сардиния, стана ясно, че нещо в плановете на кучите синове за сушата се е объркало. Нехир беше нахълтала в салона и беше наредила да отведат Ковалски и Елена долу. По-рано през деня беше дала на Елена нов краен срок да открие допълнителна информация, която да помогне на копелетата.

„Полунощ“.

Затова Елена беше прекарала деня в ровене из исторически текстове, четене на древни поеми и дори в ровене в геологически книги. Но цялата й работа и наложеният от Нехир график бяха отложени заради внезапна промяна в ситуацията.

Докато ги водеха долу, Ковалски беше чул Нехир да вика на някого. Някои от хората й се разминаха с тях, тичаха към салона. Очевидно Нехир беше наредила всички да се явят пред нея.

Така или иначе, Ковалски разбираше, че това може да се окаже единствената им възможност. Повечето хора бяха горе, земята беше съвсем наблизо и трябваше да рискуват. По време на дългото пътуване насам бяха скалъпили най-общо план, като си шепнеха тайно, макар че никой от двамата не смяташе, че ще излезе нещо. Правеха го по-скоро с цел да приповдигнат духовете си.

Но явно Съдбата ги беше подслушвала.

По пътя към каютите Ковалски беше предупредил Елена да е готова. Все пак се наложи да импровизира в последния момент. Мокрият му крачол не беше част от оригиналния план — но макар да не беше най-добрата импровизация, все пак свърши работа.

Двамата бързо стигнаха стълбата, водеща до долната палуба.

Ковалски поведе с насочени напред пистолети, като се мъчеше да се движи безшумно с оковите си. Беше затаил дъх, докато слизаше. Провери долния коридор и насочи единия пистолет надясно.

— Гаражът на яхтата е натам — прошепна той. — През двойната врата. Трябва обаче да действаме бързо.

Очите на Елена бяха станали огромни и блестяха от страх, но тя кимна.

— Добре — каза той. — Да го направим.

22:22

Елена следваше плътно Джо, докато той бързаше приведен по тесния коридор. Трепваше при всяко издрънчаване на веригата му, но се добраха успешно до двойната врата.

Джо издиша с облекчение. Сигурно беше изненадан не по-малко от нея от успеха им. Той сграбчи U-образната дръжка и я задърпа, след което се опита да я бутне. Затвори очи и опря чело в полираното дърво.

Заключена.

— Ами ако се промъкнем горе? — прошепна Елена. — Можем да скочим и да доплуваме до брега.

— Дори да успеем да стигнем догоре, без да ни видят…. — Джо погледна оковите на краката си. — До брега има километър и половина или два.

Елена го разбра. Нямаше да успее да стигне до сушата с тези тежести на краката.

Той се обърна към нея.

— Но ти можеш да го направиш. — Вдигна двата пистолета. — Аз може да успея да разчистя пътя до парапета, след което ще скочиш.

— Но те ще те убият.

— Сигурно, но никой план не е перфектен.

Тя поклати глава.

— Не. Ще го направим заедно.

Джо кимна и я бутна назад.

— В такъв случай е време да вдигнем шум.

Насочи картечните пистолети към вратата и стреля в ключалката. Гърмежът на двете оръжия в тесния коридор беше оглушителен. Елена затисна уши с длани, но това не й помогна особено.

Ковалски най-накрая спря да стреля. Захвърли единия празен пистолет, но задържа другия.

Куршумите бяха направили неравна дупка с размерите на юмрук в дебелото тиково дърво — бяха отнесли ключалката. Джо пристъпи напред и изрита вратата. Въпреки пищенето в ушите си Елена чу някъде отгоре викове и тропот на крака.

Джо се обърна и протегна ръка към нея, когато една вълна разклати кораба и я запрати към отсрещната стена. Само че не беше стена. Зад нея се отвори врата. Елена политна през нея. Силни ръце я уловиха, едната я хвана през кръста, а другата сграбчи вързаната й на опашка коса. Беше повдигната рязко нагоре, докато не остана да стои на пръсти.

Успя да зърне за миг гиганта Кадир.

Джо се обърна и вдигна пистолета. Лицето му беше зачервено и гневно, но изражението му бързо се смени, когато видя, че няма начин да стреля, без да рискува да я улучи.

Елена също го разбра.

Докато гигантът я влачеше навътре в каютата си, виковете приближиха, както и тропотът.

Елена погледна Джо в очите.

— Тръгвай.

22:26

Ковалски имаше една секунда за вземане на решение — но знаеше, че няма избор. Ако останеше, щяха да го убият, а по всяка вероятност и Елена. Най-добрата надежда и за двамата беше да подвие опашка и да побегне.

Той погледна Кадир в очите.

„Не сме приключили, копеле“.

Отстъпи в гаража. Затръшна с проклятие вратата и се огледа. На стената имаше закрепена пожарникарска брадва. Ковалски я взе и я напъха в U-образната дръжка.

Импровизираното резе нямаше да издържи дълго.

„Но да се надяваме, че достатъчно“.

Метна ремъка на пистолета през рамо и слезе по трите стъпала в гаража. Предишния ден, докато ги качваха на яхтата, беше успял да го огледа добре. От двете страни имаше по три черни джета, обърнати към вратата на кърмата. Между тях се намираше четириместната подводница, въоръжена с миниатюрни торпеда.

Докато вървеше покрай подводницата към вратата на кърмата, Ковалски си представи как използва оръжията й, за да потопи проклетата яхта.

„Надали“.

Вместо това направи онова, което можеше. Стигна до голямото червено копче до вратата и стовари юмрук върху него. Чу се бръмчене и металната врата започна да се вдига. Подухна силен вятър, носещ миризмата на сол и надежда.

Докато се обръщаше, нещо тежко се стовари в двойната врата зад него.

Ковалски трепна, но брадвата издържа. Той се затътри към рафта със спасителни жилетки и ключове. Грабна един комплект, като се молеше всички джетове да са с еднакви ключове.

„Няма да възразя срещу малко късмет“.

Откъм вратата се чуха изстрели. Куршуми пробиха дебелото дърво.

Ковалски приклекна и забърза, доколкото можеше, към най-близкия джет. Вратата на гаража вече се беше вдигнала наполовина, разкривайки черно море с високи вълни. Отворът още не беше достатъчен, за да може през него да мине джет.

Ковалски използва времето да метне жилетката върху джета, след което задрапа нагоре по издигнатата седалка. Най-накрая успя да се качи по корем върху нея, увиснал като дисаги на кон.

Сред стрелбата се разнесе силен трясък. Двете половини на дръжката на брадвата отлетяха, а вратата се отвори.

„Мамка му!“

Ковалски грабна картечния пистолет и стреля напосоки по първия, който се опита да влезе. Беше достатъчно, за да го накара да отстъпи в коридора. После оръжието му изцъка и спусъкът остана неподвижен.

Ковалски изруга, захвърли празното оръжие и сграбчи вдигнатия лост до парапета. Дръпна го рязко. Релсите, върху които се намираха джетовете, се разпънаха отвъд кърмата на яхтата. Плъзгачите се понесоха надолу по колелцата между релсите — и джетът политна високо над водата.

Ковалски затаи дъх, а после изпъшка, когато джетът падна във водата. Ударът едва не го изхвърли в морето. Като се държеше здраво, той извъртя краката си назад и стисна седалката отстрани с коленете си.

Това беше най-доброто, което можеше да направи с оковани крака.

Пъхна ключа, натисна червеното копче за запалване и двигателят на джета изръмжа.

„Това ще свърши работа“.

Без да се надига, Ковалски посегна към дръжките и стисна газта. Плъзгачите се надигнаха и джетът се понесе през тъмното море — в последния момент.

Вълните зад него кипнаха от забилите се в тях куршуми.

Ярък лъч на прожектор светна от кърмата на яхтата и го подгони. Ковалски даде още газ, като стискаше с колене седалката. Спасителната жилетка се развя като знаме на вятъра, заплашвайки да измъкне закрепения за нея ключ на двигателя.

„Без тия“.

Ковалски грабна жилетката и я напъха под себе си.

Яркият лъч го намери и го заслепи. Ковалски се наведе, рязко зави и полетя обратно в мрака. Нови куршуми вдигнаха малки фонтани в морето. Някои рикошираха от задната част на джета.

Зад него през стрелбата се чу рев на двигател.

После втори.

И трети.

Преследваха го.

Ковалски се приведе още повече, твърдо решен да остане начело. Понесе се към брега, който вече беше на по-малко от километър. Зърна огньове на някакъв плаж. По-наблизо имаше шамандури с привързани към тях лодки, на някои от които имаше светлини.

„Ще се справя“.

И тогава двигателят се закашля, задави се — и млъкна.

Ковалски впери поглед в осветения дисплей, на който примигваше малка икона на бензинова колонка.

Изстена, когато си даде сметка, че е избрал джет с почти празен резервоар.

„Дотук бях“.

22:32

Елена стоеше с насълзени очи на задната палуба на яхтата. Кадир още държеше здраво опашката й. Не я беше пуснал нито за миг, откакто я хвана и докато я мъкнеше със себе си като играчка през долните палуби. Тилът й гореше — но сълзите, които заплашваха да бликнат, не бяха от болката.

Тя се взираше в тъмното море.

Лъчът на прожектора претърсваше водите. Но поне тримата мъже с автомати бяха престанали да стрелят. Ковалски явно беше успял да излезе извън обхвата на оръжията им. Въпреки това той далеч не беше в безопасност. Ревът на двигателите на джетовете преследвачи отекваше над водата.

Елена напрягаше очи с надеждата да види нещо в мрака, да разбере какво става.

Молеше се той да е стигнал брега.

„Бог да е с теб, Джо“.

22:33

Ковалски се премести в задната част на седалката, като използва значителното си тегло и тежката верига, за да наклони задницата надолу. Погледна полето с шамандури и лодки, което изглеждаше толкова мъчително близо.

Зад него шумът на двигатели се засилваше. Джетовете сякаш приближаваха от всички посоки, след като са се били пръснали в широка мрежа в мрака.

„Времето ми изтича…“

Бореше се с вълните, като правеше всичко по силите си да държи кърмата надолу. Запазил равновесие, посегна с дългата си ръка към копчето за запалване. Замоли се в резервоара да е останало мъничко гориво. Надяваше се, че с наклоняването на джета това гориво ще се излее към захранващия маркуч.

„Толкова много ли искам?“

Намръщи се и натисна копчето.

Двигателят се закашля — и изръмжа.

Ковалски издиша и стисна газта. Джетът отново полетя напред.

Докато се носеше по вълните, Ковалски се мъчеше да държи носа вдигнат. Ако го оставеше да падне, последните остатъци гориво щяха да отидат в предната част на резервоара и двигателят отново щеше да замлъкне.

За съжаление, това го принуждаваше да се движи бавно и да налучква курса си.

Опита се да не обръща внимание на рева на двигатели зад себе си. Стисна зъби и се съсредоточи върху целта. Пред него полето с шамандури приближаваше. Преследвачите обаче като че ли го следваха по петите. Разпръснатите ревове на двигатели се бяха събрали като стрела, насочена към него.

Или може би просто си въобразяваше.

Стигна до шамандурите и навлезе в полето с лодки. Насочи се към тях, като се опитваше да остане незабелязан, избягваше осветените съдове и се придържаше към най-тъмните места.

„Просто трябва да премина през това място“.

Плажът с огньовете се намираше само на петдесет метра след последната редица шамандури.

Но по средата на полето двигателят на джета отново се закашля и млъкна.

Ковалски изруга.

„Толкова съм близо…“

Инерцията го отнесе до една тънеща в мрак шхуна, чиито платна бяха спуснати за през нощта.

Ковалски погледна нагоре и посегна към парапета на малкия кораб.

„Може би…“

22:34

Елена остана на поста си на палубата — не че имаше особен избор. Кадир се извисяваше до нея, но поне вече я държеше за ръката. Беше пуснал косата й, но само защото Нехир му беше наредила така. Въпреки това пръстите му продължаваха да стискат силно, почти до кокал.

Нехир стоеше при парапета с радиостанция в едната си ръка. В другата държеше бинокъл, с който гледаше към морето.

От радиостанцията се разнесе тънък глас на арабски:

— Намерихме джета сред лодките. Изоставен е. Спасителната жилетка още е тук.

Нехир поднесе радиостанцията към устата си, без да сваля бинокъла.

— Претърсете околните лодки, ако трябва и другите. И следете морето, ако се опита да доплува до брега.

Елена знаеше, че с тежката верига Джо никога не би могъл да стигне до брега с плуване.

Дори Нехир го разбираше.

— Не пропускайте нищо. Претърсете всяка каюта, ако се налага. Не оставяйте нищо на случайността.

Елена се загледа към разпръснатите светлини във водата. Надяваше се Джо да е достатъчно хитър да намери добро скривалище. Ловците нямаше да го търсят цяла вечност. Рано или късно щеше да им се наложи да се откажат.

„Само да не направиш някоя глупост“ — замоли се тя.

22:35

Ковалски не беше уверен в плана си и разчиташе на обичайния си магарешки инат, за да продължи напред. Знаеше, че Грей би измислил нещо хитро. Щеше да намери някакъв начин да устрои засада на ловците или да отмъкне някой бърз катер.

Вместо това Ковалски гребеше с една ръка през тъмните води. Другата беше преметната през спасителен пояс. Беше го отмъкнал от платноходката, до която бе стигнал с джета. Докато гребеше, краката му висяха право надолу — веригата тежеше като котва.

Напрягаше слух за евентуална опасност. Засега изглеждаше, че преследвачите са стигнали до изоставения джет. И най-вероятно претърсваха околните лодки.

„Продължавайте да търсите, задници“.

Движеше се колкото се може по-тихо, като се мъчеше да не пляска и да не се издига много над водата. Малко по малко приближаваше брега. Изведнъж двигателят на един от джетовете изрева. Ковалски го чу как се отдалечава — и после се връща обратно.

Напред-назад.

Търсеше.

„Опа!“

Знаеше, че не разполага с много време, така че загреба по-бързо и дори се опита да рита с крака, сякаш плува стил делфин. Стигна до предпоследната редица лодки и забърза през празнината към люлеещия се корпус на голям „Кобалт“, вързан за последния ред шамандури.

Тъкмо стигна сянката му, когато преследвачът се появи с рев на двигател.

Ковалски пое дълбоко дъх и пусна пояса. Котвата на краката му го повлече надолу. Спускаше се метър след метър. Джетът мина над него, без да намали скорост. Поне не го бяха забелязали.

Най-сетне краката му достигнаха пясъка.

Ковалски остана прав, мъчейки се да се ориентира. Тъмният корпус на катера се очертаваше над него, слабо осветен от огньовете.

Ковалски се обърна към източника на светлина.

„Май ще се наложи да продължа пеша“.

Тръгна, като задържаше дъх. Солената вода пареше очите му.

Мъкнеше се тежко, крачка след крачка. Размахваше ръце, за да се движи по-бързо, но това не му помогна особено.

Разсеяното сияние бавно се раздели на отделни петна.

Но прекалено бавно.

Дробовете му горяха. Въпреки това той продължи упорито напред. Накрая вълните започнаха да разклащат горната половина на тялото му. Още няколко крачки и носът му се подаде над водата. Ковалски издиша и си пое въздух, като с него нагълта и малко вода заради застигналата го вълна. Задавен, той отново продължи напред, докато главата му не се подаде напълно над повърхността.

Задъхан, той се обърна назад към полето шамандури.

Воят на двигатели продължаваше да се чува.

„Добре“.

За всеки случай приклекна и измина останалото разстояние под водата. Стигна до неколцина плувци, които се плискаха в морето. Чу равномерен ритъм на музика, приглушена от водата.

Накрая изпълзя на четири крака от морето, като влачеше веригата си през пясъка. Насочи се към най-близкия огън, когато някакъв млад мъж го прескочи, после клекна точно пред него.

Ковалски го погледна.

Младежът заплещи нещо на италиански.

„Както кажеш, пич“.

Ковалски махна слабо с ръка и се претърколи по гръб, сигурен, че прилича на някакъв отдавна мъртъв моряк, надигнал се от прокълнатите дълбини на морето.

Вдигна ръка.

— На някой да му се намира проклет телефон?

23

24 юни, 23:58

Средиземно море

Докато големият съд набираше скорост над водата, Елена стискаше парапета на кърмата. Корабът бавно се надигна на двете си крила и ускори още повече. Зад тях в мрака разцъфна малка огнена топка и се понесе към небето. Ярката светлина за момент освети димящите останки на яхтата.

При гледката Елена изпита надежда.

Ако преди имаше някакви съмнения дали Джо е успял да се измъкне, унищожаването на яхтата ги пропъди. Час по-рано издирването внезапно беше прекратено. Яхтата беше вдигнала котва, беше се отдалечила от Сардиния и се срещна с кораба на подводни криле, който летеше като сребърна птица към тях, след което се отпусна във водата до яхтата. Прехвърлянето на екипировка и хора мина бързо. Взеха и библиотеката, което означаваше, че работата на Елена още не е приключила.

Оковите на глезените й като че ли потвърждаваха това. Тя беше очаквала по-сурово наказание, но явно Нехир все още се нуждаеше от нея.

За съжаление Елена се беше сдобила и с нова сянка.

Кадир стоеше мрачно зад нея.

Тя го игнорира и се загледа в морето. То отново беше потънало в мрак, но надеждата й остана. Похитителите й явно бяха решили, че яхтата е компрометирана, а това означаваше, че смятаха, че Джо е оцелял.

Зад нея се чуха стъпки.

Елена се обърна и видя приближаващата Нехир.

— Кадир, отведи я долу и я дръж там, докато стигнем „Зорницата“.

Той кимна, изсумтя и сграбчи Елена за ръката. Понечи да я помъкне, но Нехир хвана другата й ръка и ги спря. Очите на жената блестяха от изпепеляваща ярост. Елена усети вълните ненавист, които се излъчваха от нея, и за момент това изгори всички надежди в сърцето й.

— Имаш късмет — сухо каза Нехир. — Но дори късметът в един момент се изчерпва.

Пусна я и даде знак на Кадир да я махне от очите й.

Кадир замъкна Елена под палубата в малка кухня и я бутна в един стол. Тя не оказа съпротива — не че би могла. Беше изтощена, отчаянието се просмукваше в нея. Ако се съдеше по думите на Нехир, явно я караха към друг кораб, „Зорницата“.

Ако наистина беше така, какви изгледи имаше някой да я открие?

Въпреки ужаса и тревогата си тя скоро положи глава на масата. Часовете се нижеха. В един момент заспа, но беше събудена от изсвирването на корабната тръба.

Надигна се рязко. За момент не можеше да определи къде се намира. Но беше достатъчно да зърне огромния Кадир, за да се върне в настоящето и към грозящата я опасност. Стори й се, че гигантът не е помръднал от мястото си.

Нехир слезе в кухнята и нареди нещо на брат си.

Елена се изправи сама. Знаеше какво се очаква от нея. Въпреки това Кадир я сграбчи за ръката и я изведе на палубата.

Морето беше станало зловещо спокойно, сякаш бе затаило дъх. Огромната дъга на Млечния път се виждаше ясно в небето и се отразяваше в черните води.

Между небето и отражението се очертаваше голям кораб, който сякаш се рееше в пространството.

Корабът беше сребристобял, почти призрачен. В сравнение с него техният съд на подводни крила изглеждаше миниатюрен. Беше два пъти по-дълъг от яхтата, повече от сто и петдесет метра, истински плаващ град с надстройка, издигаща се пет етажа над главната палуба. Във формата му обаче нямаше нищо тромаво — бе издължен, с осезаема атмосфера на опасност, подобно на кинжал, който очаква да бъде използван.

Елена преглътна, потресена от размерите му.

— „Зорницата“ — благоговейно прошепна Нехир.

Корабът на подводни крила измина оставащото разстояние. От палубата му до люковете в средата на корпуса на суперяхтата бяха прехвърлени подвижни мостчета.

— Хайде — нареди Нехир и я поведе към първото мостче.

Докато Елена се тътреше с окованите си крака по него, отгоре се чу тътен. Тя вдигна глава. Ярките светлини на хеликоптер се носеха над морето към кораба.

„Кой пристига?“

Кадир я бутна напред.

Елена залитна и се хвана за перилата, за да се задържи на крака. Забърза след Нехир и се наведе, за да мине през люка в другия кораб.

Щом влязоха, Нехир каза нещо на някого, който ги поведе към стълби. Последва дълго изкачване, затруднено от тежестта на оковите. Когато стигнаха края на стълбите, Елена беше задъхана.

Връхлетя я силен порив от люка, водещ към открития нос на кораба. Причината за него кацна на площадката там. Щом машината докосна палубата, изтикаха Елена навън. Тя вдигна ръка, за да се предпази от вятъра, вдиган от роторите.

Двама души изтичаха приведени под перките и се заеха да закрепят плъзгачите на хеликоптера. Докато те работеха, страничната врата на машината се отвори.

Нехир поведе Елена напред, после я накара да спре и се наведе към ухото й.

— Приятеля ти го няма, но намерихме двама, които да го заместят. И да те държат мотивирана. Двама, които според мен ще бъдат много по-полезни от предишния.

От хеликоптера бяха свалени двама възрастни мъже с белезници. Единият приличаше на крехък монах с рядка сива коса. Другият имаше превръзка и дебел памук на едното ухо. Дори от метри разстояние Елена видя, че дрехите му са окървавени.

Подкараха ги покрай нея.

Елена се обърна след тях и се намръщи неразбиращо.

„Кои…?“

Нехир внезапно падна на коляно, привличайки вниманието на Елена към себе си. Кадир от другата й страна направи същото.

Висок мъж със сурово лице и шит по поръчка костюм слезе от хеликоптера. Косата му беше светлосива, очите — черни като въглен, кожата — смугла като тъмен мед.

Нехир сведе глава.

— Муса, приветстваме те.

Единствената реакция на мъжа беше едва забележимо кимване. По титлата и отношението към него Елена осъзна, че това е лидерът на групата.

На борда обаче имаше и друг пътник. Мъж с тъмен костюм скочи пъргаво на палубата, като се наведе под въртящите се перки. Щом се отдалечи от хеликоптера, се изправи и прокара пръсти през вълнистата си тъмноруса коса. Усмихваше се приветствено, докато пристъпваше напред.

После спря, изгледа намръщено Елена от глава до пети и се обърна към Муса.

— Посланик Фират, оковите наистина ли са необходими?

Поразената Елена се мъчеше да намери смисъл в ситуацията — в присъствието му тук, във внезапно преобърналия й се свят. Накрая успя да изрече една-единствена дума.

— Татко?