Последната одисея

Епилог

Шест месеца по-късно

25 януари, 17:32

Национален парк Вирунга, Република Конго

„И пак сме тук…“

Ковалски перна една голяма муха, която се опитваше да отхапе парче от ръката му, и се загледа през зелената ливада към тъмния край на гората в затънтеното кътче на Националния парк Вирунга, убежище за горили в сърцето на Конго. Седеше на сгъваем стол с потна бутилка бира на малката масичка до него.

Слънцето беше почти залязло в този зимен ден.

Ковалски беше прекарал повечето си време тук или отзад при редицата палатки. След горещия следобед бе наблюдавал как сенките постепенно се издължават по тревата. Това беше третият им ден тук.

Недалеч от гората Мария се съветваше с д-р Джоузеф Киенге, главния зоолог на резервата. Ковалски видя как конгоанецът поклати глава и посочи към гората. Човекът явно отписваше и този ден. Все още нямаше никаква следа от Баако, горилата от западните низини, когото Мария беше пуснала в тази джунгла преди две години.

Раменете на Мария се отпуснаха.

Ковалски се намръщи и поклати глава. Младите горили явно бяха като тийнейджърите. Винаги разочароват родителите си. Предпочитат да прекарват повечето време нагоре-надолу с приятели, отколкото у дома.

Мария тръгна обратно към Ковалски.

Той се изправи със стон, готов да я утеши, както беше правил предишните две вечери. След събитията отпреди половин година двамата се бяха сближили още повече. Ковалски не можеше да каже защо; само имаше чувството, че нещо помежду им сякаш се беше счупило — някаква бариера, за чието съществуване дори не беше подозирал.

Преди Мария да успее да прекоси ливадата, Киенге извика:

— Доктор Крандъл, чакайте! — Зоологът посочи към гората. — Елате да видите!

Тя погледна към Ковалски и надеждата озари лицето й. Обърна се към джунглата и Ковалски забърза след нея. Ако това беше фалшива аларма, това щеше да я съсипе. И той възнамеряваше да е до нея.

Настигна я и двамата отидоха заедно при Киенге. Зоологът отстъпи назад с огромна усмивка на лицето и махна с ръка, сякаш представяше дебютант.

Черна длан бутна едно палмово листо в зеления край на гората. Появи се мускулеста горила, опряна на кокалчетата на едната си ръка. Тъмни очи се насочиха към тях. Почти срамежливо голямата маймуна излезе от гората на слънце. Отпусна се на задните си крака с наведена глава, подобно на тийнейджър, пропуснал вечерния си час.

— Баако — рече Мария. — Ти си тук.

Младата горила вдигна лице, колкото да покаже очите си. После вдигна ръце и започна да жестикулира.

[Мама]

Рунтавите черни вежди на Баако бяха свити тревожно. Устните му бяха опънати, показвайки белите му зъби.

— О, Баако, всичко е наред.

Мария се завтече към него и го прегърна. Опита се да го успокои, но й беше трудно да го прегърне. Баако беше станал почти два пъти по-едър. Тя започна да го гъделичка, да си играе с него, да го чеше там, където обичаше най-много.

Ковалски се намръщи.

„Чакай малко, тя прави същото и с мен“.

Баако се успокои и отпусна рамене, като хриптеше леко, което беше горилската версия на смях. Накрая Мария се дръпна и протегна ръка към Ковалски.

— Здрасти, дечко — каза Ковалски и вдигна ръка.

Поздравът на Баако беше доста по-бурен.

Единственото предупреждение беше бърз жест.

[Татко]

После Баако се хвърли напред и го подхвана. Ковалски изпита чувството, че го блъска нападател от Националната футболна лига. Въпреки това го прие с радост. Затъркаляха се в тревата, докато и двамата не захриптяха — Баако от смях, а Ковалски заради това, че беше останал без дъх.

Ковалски остана седнал и се усмихна на Мария.

— Момчето ни определено е пораснало.

През следващия половин час срещата им премина от буйна радост в по-спокоен период на размисли и единение. Говореха си със знаци, прегръщаха се. Баако разказа истории за джунглата и за другите горили. Накрая просто седяха и се докосваха, за да изразят привързаността си.

На запад слънцето беше потънало зад хоризонта, оставяйки след себе си само розово сияние. Край палатките зад тях бяха запалени огньове. Небето се обсипа със звезди.

Ковалски знаеше, че няма по-добър момент. Цялото му семейство се беше събрало тук. Той бръкна в джоба си и извади кутийката с пръстена. Не беше същият, който беше донесъл тук преди половин година. Беше изгубил онзи и се наложи да се прости със значителна част от спестяванията си за новия.

„Голяма работа“.

Знаеше, че не е същият човек, който беше преди шест месеца. Загледа се към Мария, която не беше забелязала какво държи в ръката си. Вниманието й все още беше насочено изцяло към Баако, на лицето й имаше щастлива и малко тъжна усмивка. Тя също не беше същата. Връзката им сякаш беше съвсем нова, по-силна и закалена в онези адски пламъци.

Ковалски преглътна и вдигна кутийката.

Тя най-сетне се обърна; Баако също.

Ковалски отвори капака с палец.

— Мария Крандъл, би ли ми оказала че…

Тя се метна върху него по-силно и от Баако. Горилата се присъедини към тях, вероятно решила, че това е поредната игра. За щастие Ковалски успя да затвори кутийката преди да се просне по гръб. Мария се озова отгоре му.

— Това за да ли да го приема? — попита той и се намръщи.

— Ама че си задник. — Тя се наведе към него. — Но мой задник завинаги.

Взе лицето му в ръце и го целуна.

След известно време кроене на планове, усмивки, смях и споделена нежност тримата останаха да лежат по гръб в тревата. Дневната светлина почти угасна и те се взираха в звездите и се заслушаха във вечерните песни на птиците и далечните крясъци на нощни ловци.

Накрая Мария се претърколи, целуна го по бузата и посочи палатката им.

— Ще ида да взема две бири.

Ковалски отпусна глава на земята с доволна въздишка.

— Знаех си, че от теб ще излезе добра жена.

Тя го удари шеговито с юмрук и стана.

Баако се възползва от момента, в който двамата бяха останали насаме, по мъжки. Седна по-близо и се извиси над Ковалски. Подуши го и подръпна дрехите му, сякаш търсеше нещо. Беше го правил от време на време и по-рано.

[Какво правиш?] — попита с жестове Ковалски, като продължи да лежи по гръб.

Баако се поизправи и потупа със средния пръст на лявата си ръка корема на Ковалски, после косматото си чело с десния си среден пръст.

[Ти болен]

Ковалски седна и свали ръката на горилата. Погледна назад към палатката, но Мария още беше вътре. Миналата седмица беше получил окончателните резултати. Пейнтър знаеше, но уважи личното му пространство и му даде време да осмисли напълно новината.

Оказваше се, че не се е измъкнал напълно невредим от Тартар. Кръвта на Прометей го беше предпазила от най-лошото, но не и от всичко.

Медицинският доклад беше пълен с жаргонни изрази и числа, но всички те се свеждаха до три реда.

Множествен миелом.

Трета степен.

Прогноза: Две години.

Но един онколог беше добавил:

Ако сте късметлия.

Ковалски забеляза тревожните бръчки около очите на Баако. Точно този поглед беше причината все още да не е казал на Мария. Щеше да го направи, но не сега. Не когато тя беше толкова щастлива и когато всичко помежду им вървеше така добре. Може би мълчанието му беше глупаво, дори егоистично, но самият той се нуждаеше от време да смели всичко това.

Ковалски се обърна към Баако. Знаеше, че горилата ще му повярва и че е по-лесно да излъже на езика на жестовете.

[Татко е добре]

Баако се вгледа в него, после го прегърна силно. Ковалски го потупа и потърка гърба му. Когато най-сетне го пусна, Баако изглеждаше облекчен и много по-радостен.

„Хубаво“.

Ковалски се обърна към палатката и видя Мария да излиза с две бири в ръце. Махна й.

Баако изтича да я посрещне, сякаш беше отсъствала дни наред.

Или може би беше нещо друго.

Мария вдигна ръце, за да не може Баако да се добере до бирата.

— Още си малък — сгълча го тя. — Може би след като навършиш двайсет и една.

Ковалски се усмихна.

Тя дойде при него и въздъхна щастливо. Погледна го, озарена от светлината на звездите.

— Защо си се ухилил толкова?

Той се усмихна още по-широко.

— Защото съм най-големият късметлия на света.

„И възнамерявам да остана такъв“.