Последната одисея

8

22 юни, 08:59

Такома Парк, Мериланд

Командир Грейсън Пиърс беше преживял безброй разминавания на косъм със смъртта, но нищо не го беше подготвило за бащинство — и особено да живее с майка тигрица.

— Няма да се получи — предупреди той от канапето в дневната.

— Ще.

Сейчан седеше по турски на персийския килим, подобно на някаква евразийска царица. Беше избутала масичката и държеше малкото им момче под мишниците. Правеше всичко по силите си да накара детето да застане на крачетата си, които сякаш бяха направени от желе. Джаксън Рандъл Пиърс изобщо не й сътрудничеше. Гукаше, бърбореше нещо на бебешкия си език и се опитваше да хване палците на краката си.

Грей потупа оръфаната книга на страничната масичка.

— Тук пише да не очакваме бебето да проходи, преди да е навършило между девет месеца и една годинка. А може и повече.

— Това са само усреднени данни. — Сейчан посочи с брадичка купчината разпечатки. — Виж там. Има много статии за бебета, проходили на шест месеца. Рядко е, но не и нечувано.

— Джак е само на пет месеца. Ще ги навърши след два дни.

— И какво от това? Той вече седи сам и дори лази по малко. Прави го по-рано, отколкото пише в книгите. И го научих да спи през цялата нощ преди два месеца. А ти твърдеше, че и това няма да се получи.

— Не е вярно. Доколкото помня, казах: „Господи, това дете спи ли изобщо“.

— Е, аз пък не го помня така.

Грей се замисли дали да не изключи рутера. Сейчан прекарваше много време в интернет, четеше какви ли не неща за гледане на бебета и се отнасяше към майчинството като към боен спорт. Беше твърдо решена Джак да направи всичко по-рано, отколкото пишеше в книгите, като използваше тези постижения за доказателство, че е най-добрата майка на планетата.

„А това беше жена, която навремето се съмняваше в майчинските си инстинкти“.

Разбира се, тя беше бивша убийца, обучена по брутален начин да бъде безсърдечна и хладнокръвна. Затова Грей разбираше опасенията й. Той самият имаше достатъчно тревоги за собствените си родителски умения. Отначало упоритата й решимост го развеселяваше, но след време започна да се тревожи. След раждането на Джак двамата си бяха взели дълга отпуска от „Сигма“. Грей трябваше да се върне на работа следващия месец, след партито по случай половингодишнината на Джак — събитие, което явно трябваше да бъде отпразнувано.

Грей се присъедини към тях на килима и коленете му докоснаха нейните. Той взе малкия Джак, подуши дупето му и по аромата реши, че урокът е приключил. Но смяната на пелените можеше да почака малко. Той подхвана Джак под ръка и се присламчи към Сейчан. Двамата се облегнаха на стола зад тях. Джак зашава в ръцете му, но той целуна главата му, което накара детето да се укроти — поне за момент.

Сейчан изпъна крака и се облегна на него. Той я придърпа към себе си със свободната си ръка и тя се сгуши в него. Беше облечена в черно долнище за йога и изрязано горнище в същия цвят. Дългата й коса беше вързана на опашка, която се спускаше почти до кръста й. Грей долови мускусния аромат на кожата й. Двете с Кат неотдавна се бяха върнали от йога. Не че Сейчан имаше нужда от разтягане и дихателни упражнения. Беше решителна жена и се беше отървала от напълняването шест седмици след раждането, и си беше възвърнала изваяната си форма на боец.

Грей погледна собствения си корем, който се беше позакръглил леко.

„Трябваше да последвам примера й“.

Все пак, предвид месеците недоспиване и непредсказуемия график на Джак, Грей си беше позволил да се поотпусне. Съпругът на Кат Монк все го приканваше да играят баскетбол или да тренират във фитнеса, но Грей най-често отказваше и предпочиташе да се наслади на този период на домошарска уседналост. А и винаги се чувстваше малко виновен, когато трябваше да остави Сейчан сама с Джак. Искаше да играе своята роля като баща по възможно най-добрия начин.

„Може би и аз се опитвам да докажа нещо не по-малко от Сейчан“.

През изминалите шест месеца Кат и Монк им гостуваха често с техните буйни момичета Хариет и Пени. Въпреки че никога не го признаха открито, Грей подозираше, че посещенията им целят двамата със Сейчан да не се изолират прекалено, както често се случваше с двойките, които ставаха родители за първи път и животът им започваше да се върти единствено около бебето. Може би Монк и Кат се опитваха и да им покажат нагледно как да балансират семейния живот, родителството и напрегнатата работа. Двамата също ги държаха в течение със ставащото в централата на „Сигма“, сякаш ги приканваха да се върнат час по-скоро.

Сателитният телефон, който Грей беше оставил на масичката, иззвъня.

Той изстена. Не искаше да вдига. Но Джак, който беше задрямал, го чу и започна да хленчи, на път да се разплаче с пълна сила. Грей подаде бебето на Сейчан.

— Пелените му са за сменяне.

— Не толкова бързо. Когато започнеш да го кърмиш, можем да поговорим за това кой да му сменя пелените.

Грей се ухили и посегна към телефона.

— Добре. Сигурно Монк иска да ме замъкне да потичаме в парка.

— Трябва да идеш. — Тя погледна корема му. — Сериозно.

Грей завъртя очи и вдигна телефона. Остана изненадан, когато чу гласа на капитан Катрин Брайънт.

— Кат, Сейчан ли търсиш?

— Не, обаждам се от името на директора. Знам, че още си в отпуска, но тук наблюдаваме една ситуация. И някой от замесените в нея попита конкретно за теб.

Грей усети познатия огън в кръвта.

— Кой?

— Дълга история. Ще те запознаем, когато пристигнеш.

Грей сложи ръка върху микрофона и се обърна към Сейчан.

— Има нещо в „Сигма“. Искат да ида.

— Сериозно? — Златните петънца в зелените й очи заблестяха по-ярко, очевидно заинтригувани, може би и с малко завист. Накрая тя му махна с ръка. — Върви. Разкарай се.

Грей понечи да заговори в телефона, но Сейчан вдигна ръка.

— След като смениш пелените на Джак.

Грей се усмихна.

„Определено е майка тигрица…“

10:02

Вашингтон, окръг Колумбия

— Добре дошъл отново в леговището на лъва — поздрави Пейнтър Кроу.

Грей влезе в кабинета на директора. Нищо не се беше променило през последните пет месеца. Стаята без прозорци си оставаше все така спартанска. Единствените мебели бяха два стола и широко махагоново бюро в средата на помещението; единствената украса беше бронзова статуетка на Фредерик Ремингтън, поставена на пиедестал в ъгъла. Тя изобразяваше изтощен индиански воин, отпуснат на коня си — напомняне за произхода на директора и свидетелство за цената, която плаща всеки войник в битка.

Пейнтър стоеше пред мониторите, които светеха на три от стените. Беше свалил тъмносиньото си сако и го беше метнал върху облегалката на стола си. Ръкавите на колосаната му бяла риза бяха навити до лактите — знак, че най-вероятно е тук от часове, ако не и от предишния ден. В командния център, разположен под Смитсъновия замък на Националната алея, цареше трескаво оживление. Дори Кат само му махна, докато минаваше покрай нейния кабинет. Тя следеше някакъв монитор заедно със заместника си.

„Нещо определено е накарало всички да се размърдат“.

Изпита лека завист и раздразнение. Преди да излезе в отпуска, като един от основните полеви агенти на „Сигма“ той винаги беше в центъра на нещата. Сега имаше чувството, че влиза в кинозала по средата на филма. Не само че не беше в течение със събитията, но и се чувстваше извън установения тук ритъм.

И това никак не му харесваше.

Докато Пейнтър се връщаше на бюрото си, Грей погледна монитора, който беше изучавал директорът. На него се виждаше карта на източния бряг на Гренландия. В района имаше разпръснати червени символи V. Позивните до тях показваха, че са на военни самолети.

— Сядай — каза му Пейнтър. — Кат ще дойде, след като установи видеовръзката.

Грей се настани в единия стол, докато директорът сядаше зад бюрото си. Макар че беше с десет години по-възрастен, Пейнтър се поддържаше в отлична форма. По него никога нямаше излишно тегло. Единствената видима промяна беше, че беше оставил черната си коса по-дълга, почти до яката. Лицето му беше по-загоряло и подчертаваше индианския му произход.

Грей знаеше причината за тези външни промени. Монк му беше казал, че Пейнтър е бил на почивка с жена си Лиза и са прекосили с коне Аризона. Типичен безгрижен живот за семейна двойка без деца.

„Помня подобни времена…“

Само дето имаше чувството, че са от някакъв друг живот.

Директор Кроу се беше върнал миналата седмица — явно точно навреме за тази криза. Преди да заговори, Пейнтър прибра зад ухото си единствения си снежнобял кичур, сякаш си слагаше орлово перо, измери с поглед Грей и отбеляза:

— Бащинството като че ли ти понася добре.

— Да ме беше видял преди два месеца. — Грей потърка четината на брадичката си. Спомни си за брадата, която си беше пуснал за малко. Известно време беше твърде уморен, за да се бръсне, и хигиенните му навици бяха станали доста неравномерни. Дори сега носеше черни джинси, които беше взел от коша за пране, и сив суичър с качулка.

Пейнтър кимна.

— Все пак благодаря, че се съгласи да прекъснеш отпуската си.

— Какво става?

— Гръмна неочаквана ситуация в Гренландия. Преди няколко дни научихме за откриването на останки от кораб, погребан в сърцето на ледник.

Пейнтър взе дистанционно и завъртя стола си към монитора от лявата му страна. На екрана се появи пикселизирано изображение, показващо кораб със счупени мачти, наполовина скован в лед.

— Двама изследователи, климатолог и геолог, се натъкнали случайно на кораба. И на съкровището в него.

Пейнтър натисна копче на дистанционното и показа снимка на златна карта в тъмна кутия с някакъв сферичен предмет в нея.

Грей стана и отиде при монитора, за да разгледа по-добре.

— Не разбирам. С какво тази находка засяга „Сигма“?

— След малко ще стигна и до това. Засега ще кажа само, че трябваше да потвърдим автентичността на находката и да я приберем колкото се може по-скоро. След няколко запитвания научих, че Мария Крандъл има позната, морски археолог, която работеше в Египет. Убедихме я да замине за Гренландия, за да огледа кораба.

— Мария? Приятелката на Ковалски ли?

— Точно тя. Те двамата вече бяха в Африка. Казах им да тръгнат след археоложката, така че ако се окаже, че находката е автентична, да я приберат.

Грей започна да подозира защо ситуацията в Гренландия е гръмнала, както се беше изразил Пейнтър.

„Щом е замесен Ковалски…“

Пейнтър продължи с разказ за засада, за кражба на картата и за отвличане на археоложката. В историята обаче се говореше и за нещо, което било освободено от трюма на кораба. Нещо ужасяващо и невъзможно.

— Подробностите все още пристигат — призна Пейнтър. — Заради брутално силна буря комуникацията ни с Гренландия беше несигурна. След като времето се оправи, вдигнахме пет „Посейдона“ да търсят онази подводница.

Грей погледна картата на Гренландия с червените знаци, които се движеха бавно над океана. Посочи един, който се отклоняваше от останалите.

— Да не би да са хванали диря?

Пейнтър погледна екрана.

— Не. Няколко радиоакустични шамандури са засекли подводницата да се движи на север покрай брега. Тя вече е излязла от обхвата им, но по траекторията и скоростта й подозираме, че е търсила прикритие под ледената шапка на Арктика.

— И щом се озове там, може да продължи накъдето си поиска, без да бъде засечена.

— Именно.

— Каза, че нападателите говорели арабски. Имаме ли информация кои може да са?

— Засега не. Кат се свърза с всички разузнавателни агенции, за да намери отговора. Успя да открие, че убитият геолог Конрад Нелсън е споделил снимките, които ти показах, с работодателя си „Алайд Глоубъл Майнинг“. След това всеки от компанията би могъл да ги сподели с целия свят.

— И да стигнат до неправилните очи.

— Както и до правилните. Същите снимки привлякоха вниманието и на друга агенция. Те се обърнаха към нас и въвлякоха „Сигма“ в тази каша. — Пейнтър погледна многозначително Грей. — Именно тази група поиска твоята помощ.

— Моята ли? Защо?

— Искат…

Пейнтър беше прекъснат от резки пререкания откъм коридора. Грей разпозна гласа на Кат, която се мъчеше да успокои някого. Мъжът с нея звучеше едновременно сащисано и гневно. Акцентът му беше определено бостънски.

— Кой да знае, че всичко това е тук долу? Направо под носовете ни.

Пейнтър стана и си погледна часовника.

— Подранил е. — Въздъхна и погледна Грей. — Лично президентът поиска „Сигма“ да се погрижи за посещението му, особено предвид обстоятелствата.

Грей се намръщи неразбиращо. Само шепа хора извън АИОП знаеха за съществуването на „Сигма“. Още по-малко бяха онези, които знаеха, че централата й се намира в непосредствена близост до Националната алея.

Кат пристигна първа, като се подпираше на бастун. Макар че почти се беше възстановила след изпитанията през миналата Коледа, лявата й половина си оставаше слаба. Беше облечена в тъмносиньо и имаше изумрудена брошка във формата на жаба на ревера в памет на изгубените другари.

Тя се дръпна настрани, за да направи път на госта.

— Оттук, сенаторе.

В кабинета влезе висок мъж с широки рамене, облечен в ушит по поръчка костюм на Армани със синя вратовръзка и черни кожени обувки, излъскани до блясък. Грей изведнъж се почувства неловко в джинсите и суичъра си, особено като се имаше предвид кой е посетителят.

Пейнтър заобиколи бюрото си и стисна ръката на мъжа.

— Сенатор Каргил, добре дошли в централата на „Сигма“.

Грей се срита наум. По-рано, погълнат напълно от разказа на Пейнтър, беше пропуснал да направи връзката. Това може би беше свидетелство доколко беше излязъл от форма по време на отпуската си. Името на отвлечената археоложка — д-р Елена Каргил — изобщо не му беше направило впечатление.

„Затова ли цялата „Сигма“ е на крак?“

Сенатор Кент Каргил огледа помещението. Погледът му за момент се спря върху картата на Гренландия, след което се върна на Пейнтър. Петдесетгодишният мъж беше висок над метър и осемдесет, строен и мускулест, кален от две експедиции като пехотинец в Близкия изток, една от които беше по времето на Пустинна буря. Тъмнорусата му коса беше леко къдрава и несресана, но по начин, който го правеше да изглежда достъпен.

Малцина в страната не познаваха лицето му. Някои го смятаха за новия Кенеди на хилядолетието, особено с бостънския му акцент. Подобно на Кенеди, той беше католик, но за разлика от някогашния президент не разделяше хората на противоположни позиции. Привърженици и от двете страни го обожаваха. Той беше отдаден на вярата си, но и без предразсъдъци. Беше твърд в убежденията си, но и готов на компромиси. Рядкост в Капитолия. Говореше се, че щял да се кандидатира за президент и да се опита да влезе в Белия дом, който скоро щеше да бъде опразнен.

Грей и Пейнтър се спогледаха. Именно директорът беше онзи, който бе уредил Елена да изследва кораба в Гренландия и в резултат на това тя беше отвлечена.

Очите на сенатор Каргил бяха студени и твърди, в случая безкомпромисни.

— Къде, по дяволите, е дъщеря ми?

9

22 юни, 17:32

Във въздуха над Егейско море

„Като че ли затворих кръга“.

Елена гледаше през прозореца на частния самолет надолу към разпръснатите острови и сините води, в които играеха слънчеви отблясъци. Беше изучавала този регион през цялата си кариера и нямаше проблеми да разпознае някои отличителни белези, които да й позволят да определи къде горе-долу се намира.

„Отново съм в Средиземноморието… най-вероятно над Егейско море“.

Доколкото можеше да прецени, бяха минали малко повече от двайсет и четири часа, откакто я бяха качили на борда на онази ужасна подводница. Но не можеше да е сигурна. Похитителите й я бяха заключили в една каюта с тясно легло и без никакви илюминатори, така че беше изгубила представа за времето. Даваха й храна и се отнасяха с нея безцеремонно, но не и жестоко. Въпреки напрежението беше успяла да задреме неспокойно — и се беше събудила със стряскане, когато цялата подводница се разтресе.

Изпаднала в паника, с разтуптяно сърце, Елена си беше помислила, че са ги торпилирали или са станали жертва на дълбочинна бомба. После се появи онзи грамаден телохранител и я отведе в командния център на подводницата. През отворения люк на конусовидната кула се лееше ярка слънчева светлина. Духаше леден вятър. Елена беше принудена да се качи по стълбата и се озова в безличен свят, състоящ се от носен от вятъра сняг и ослепително бял лед. Осъзна, че подводницата се е разтресла, когато е пробивала ледената шапка.

Наблизо имаше импровизирана писта, на която чакаше витлов самолет. След като Елена и шестима от щурмовия отряд слязоха на леда, подводницата бързо се потопи, най-вероятно за да не бъде засечена. Групата се качи на самолета, който ги откара на някакъв пуст остров.

Там се прехвърлиха на този самолет.

Някакво движение я върна в настоящето. Водачката на отряда вървеше по пътеката между седалките. Салонът на самолета беше обзаведен луксозно, с мебели от ясен и светла кожа. В дъното му имаше бар с кристални чаши. Очевидно атаката в Гренландия нямаше нищо общо със стойността на златото, от което беше изработена картата.

Ставаше въпрос за нещо много по-голямо.

Жената се настани в седалката срещу нея. Елена забеляза колко уморена и мълчалива изглежда. Смуглата й кожа беше пребледняла, очите й бяха хлътнали. След трескавото измъкване от Гренландия тя явно беше размишлявала върху случилото се, беше го осъзнала напълно и се опитваше да приеме ужаса, разиграл се в трюма на древния кораб.

— Скоро ще кацнем — каза жената.

Елена я погледна. Любопитството й беше твърде силно, за да си мълчи. Беше готова да рискува да бъде наказана и подозираше, че моментът може да се окаже подходящ за някои отговори.

— Коя сте вие?

В отговор жената я изгледа мълчаливо, сякаш преценяваше дали си заслужава да й каже. Накрая заговори.

— Можеш да ме наричаш Бинт Муса.

— Дъщеря на Мойсей — преведе Елена.

В отговор получи кимане. Жената разсеяно прокара пръст по дължината на белега си.

— Трудно заслужена титла.

Елена преглътна. Не се съмняваше в думите й. Опита се да запази безизразна физиономия. Изведнъж си даде сметка за натиска в кръста й. Засега не бяха открили какво криеше там. Очевидно бяха решили, че не представлява заплаха — бяха я претърсили повърхностно, колкото да се уверят, че няма оръжие, и бяха взели телефона й, преди да я заключат в каютата на подводницата.

Бяха пропуснали малкия пакет от тюленова кожа във вътрешния джоб на канадката й — артефакта, който беше взела от тялото на капитана на кораба. Докато беше в подводницата, изтерзана от безпокойство и жадуваща да разсее с нещо вниманието си, Елена рискува да разгледа предмета. Разчупи восъчния печат, разви пакета и откри вътре две отлично запазени книжки с кожени подвързии, съшити с дебели конци.

Беше прекалено уплашена да не повреди книгите, като ги отвори, но заглавията им бяха гравирани върху старата кожа и все още се четяха ясно. И двете бяха на арабски. Първото се състоеше от една-единствена дума — която означаваше Одисея. Елена се беше запитала дали не става дума за превод на епоса на Омир, но не посмя да рискува и да отвори книгата, за да разбере.

Още повече че второто заглавие се оказа още по-интригуващо.

Дори сега арабският надпис оставаше запечатан в съзнанието й, заедно с превода.

Свидетелството на Четвъртия син на Мойсей.

Елена беше предположила, че това е дневникът на капитана, разказ за това как корабът се е озовал в пещерата на брега на Гренландия, защо е останал там и защо носи такъв ужасен товар. Много й се искаше да отвори дневника, но се боеше да не повреди толкова важен исторически извор, последните думи на син на Мойсей.

Впери поглед в жената с белега срещу нея, която твърдеше, че е Дъщеря на Мойсей. Каква беше връзката? Нямаше съмнение, че има такава. Похитителите й определено знаеха много повече от всеки друг за кораба и златната карта.

Пилотът се свърза със салона. Говореше турски, което изненада Елена — всички останали говореха на арабски.

— Кацаме след десет минути. Закопчайте коланите.

Елена вече беше закопчала своя, така че се обърна към прозореца и се загледа надолу. Отпред се появи брегова линия. Ако беше права, че сините води отдолу са на Егейско море, скалистият бряг най-вероятно беше този на Турция. За да овладее страха си, тя се опита да определи накъде покрай брега летят. Затърси някакви характерни отличителни черти, провери положението на слънцето и я побиха тръпки, породени от увереност и опасения.

На североизток имаше широк проток. „Това трябва да са Дарданелите“. В класическата Античност мястото се е наричало Хелеспонт, или „Морето на Хела“. Протокът се намираше в северозападната част на Турция и свързваше Егейско море с Мраморно.

„Май наистина затворих кръг… от Хелхайм до Морето на Хела“.

Насочи вниманието си обратно към приближаващия бряг. Разпозна дълбоката извивка на залива и високите скали в двата му края. Неотдавна беше виждала изображение на това пристанище. Представи си малкия сребърен кораб на златната карта, намиращ се точно на това място. Докато бяха на древния кораб, тя беше казала името на мястото и бе получила потвърждение от жената, която сега седеше срещу нея.

Самолетът се сниши.

Под тях се появиха акри древни стени и основи, които потвърдиха заключението й.

Познаваше това място.

„Руините на Троя“.

Елена погледна жената — Бинт Муса, Дъщерята на Мойсей. Тъмните й очи я изгледаха в отговор.

„Какво става, по дяволите?“

10

22 юни, 11:08

Вашингтон, окръг Колумбия

Грей се отпусна отново в коженото кресло пред бюрото на директора.

— По-добре да намерим дъщеря му.

Сенатор Кент Каргил току-що си беше тръгнал, съпроводен от Кат.

Пейнтър остана прав, физиономията му беше измъчена.

— Съгласен. Не искаме да имаме враг в негово лице, особено ако се озове в Белия дом.

През изминалите четирийсет минути директорът беше запознавал сенатора с хода на издирванията, включващи разузнавателни и полицейски агенции от целия свят. Каргил слушаше внимателно, задаваше уместни въпроси и предложи помощта си като началник на Комисията за международни отношения към Сената.

Грей се беше задоволил с ролята на слушател на дискусията. Беше очаквал паникьосаният баща — сенатор, който определено беше свикнал всичко да става така, както му се иска — да се прави на важен, да се развика на директора, да настоява. Вярно, очите на Каргил бяха измъчени, устните му бяха тънки и бледи от тревога, но той запази самообладание; може би разбираше, че надуването и заплахите няма да помогнат по никакъв начин за спасяването на дъщеря му.

Грей се опита да си представи как би реагирал самият той, ако някой отвлече Джак. „Ще събарям стени“. Като се имаше предвид разсъдливото спокойствие на сенатора в подобна криза, от него би станал чудесен президент. Този човек определено имаше стомана в гръбнака и умът му беше остър като зъбите на капан за мечки.

Колкото до вината на „Сигма“ в замесването на дъщеря му, той веднага призна, че тя е упорита и страстна също като самия него. В очите му дори заигра интерес, когато Пейнтър му разказа за древния кораб, открит в леда на Гренландия — откритие, което можеше да докаже, че арабски пътешественици са достигнали Новия свят векове преди викингите.

Каргил поклати глава, когато чу всичко това, и призна леко развеселено: „Нямало е начин Елена да пропусне подобно нещо, след като е чула“.

И сега, след като всичко беше приключило в духа на взаимно уважение, Пейнтър заобиколи бюрото си и си седна на мястото. Облегна се назад и изгледа многозначително Грей.

— Както виждаш, определено се нуждаем от най-добрите си хора по този случай.

Грей разбра неизказаното искане и се надяваше, че описанието все още се отнася и за него.

— Но аз не съм единственият, който иска помощта ти — продължи Пейнтър, напомняйки му за разговора им от по-рано.

— За кого става дума?

— Вече ти казах, че геологът е пратил снимки на работодателите си и те най-вероятно са били споделени с целия свят.

— И са достигнали до неправилните очи. Ясно. Но какво искаше да кажеш с онова, че са стигнали и до правилните? Спомена, че и някаква друга агенция е проявила интерес към това. Коя?

Преди Пейнтър да успее да отговори, Кат почука на касата на вратата и влезе.

— След като видният ни гост си отиде — рече тя, — успях да възстановя видеовръзката.

Отиде при компютъра на Пейнтър и вдигна въпросително вежда към директора, който й кимна, че може да използва машината. Кат затрака на клавиатурата и екранът примигна. Появи се образ, разклати се, после се успокои и на екрана се появи лицето на мъж. Като че ли се облягаше на бюро и лицето му беше близо до уебкамерата.

Зелените му очи проблясваха развеселено. Той отметна настрани черната си коса, идеално подхождаща на свещеническото му расо. Бялата якичка също проблесна на екрана.

Това беше Фин Бейли — отец Фин Бейли.

Грей веднага разбра кой е поискал участието му.

— Виждам, че блудният син се е завърнал — каза свещеникът с характерния си ирландски акцент. Явно имаше пълен изглед към кабинета на Пейнтър на екрана си. — Добре дошли отново, командир Пиърс.

Грей го игнорира и се обърна към Пейнтър.

— Значи другата организация, която е научила за откритието и е видяла снимките на геолога… е Ватиканът.

— Не целият — отвърна Бейли от екрана. — А само онези от нас, които служим в неговата intelligenza.

Грей усещаше, че историята ще се окаже много по-голяма. Малцина знаеха, че Ватиканът има своя разузнавателна агенция, собствена шпионска мрежа. Десетилетия, ако не и векове наред, тя тайно беше изпращала свои агенти да се внедряват в групи на омразата, тайни общества, враждебни страни и навсякъде, където интересите на Ватикана са под заплаха. В общи линии, те бяха като Джеймс Бонд в свещенически одежди — но без разрешителното за убиване.

Историята на Грей с тази организация датираше отпреди единайсет години, когато за първи път се беше срещнал с монсеньор Вигор Верона, бивш член на intelligenza, почтен мъж, който по-късно щеше да спаси живота на Грей, а племенницата му — да плени сърцето му. Сега и двамата си бяха отишли, жертвайки живота си, за да спасят света.

Лицето на отец Бейли беше достатъчно да събуди тази стара болка. Свещеникът, който беше горе-долу на годините на Грей, беше бивш ученик на монсеньор Верона в Папския институт по християнска археология в Рим и в един момент беше вербуван в intelligenza. Заради връзката със скъпия му приятел Грей беше склонен да го изслуша, но част от него все още намираше този човек за дразнещ — прекалено самоуверен, твърде сигурен, че е равностоен заместник на някогашния си ментор.

„Никога — помисли си Грей. — Никога няма да бъдеш Вигор“.

— Какво общо има всичко това с Ватикана? — попита на глас той.

— А — отвърна Бейли. — Дълга история. Прекалено дълга, за да я разказвам точно сега. Мисля, че ще е най-добре да започнем с настоящето. Преди седмица нашата организация беше предупредена за появили се фотографии, свързани с откритие в Гренландия. Разпознахме важността на тази находка и по-точно на златната карта и сребърната астролабия и как тя е свързана със загадка, продължаваща векове наред тук, във Ватикана.

— Каква загадка? — попита Грей.

Бейли вдигна ръка.

— Ще кажа само, че искахме да потвърдим автентичността на находката и да се сдобием със съкровището. Това беше наш приоритет, но както се досещате, в Гренландия няма много католически църкви, та какво остава за членове на intelligenza.

— И затова ни помолиха за помощ — допълни Пейнтър.

— Смятахме, че трябва да се действа бързо — обясни Бейли. — Особено след като имаше голяма вероятност новината да се разчуе.

Кат се изправи зад компютъра.

— Както и се оказа, за жалост.

— Знаете ли нещо за онези, които са откраднали картата? — попита Грей. — И които са отвлекли доктор Елена Каргил?

— За съжаление, не. Знаем обаче, че крадците не са постигнали пълен успех в ограбването на обекта.

Грей се намръщи.

— Какво означава това?

— Климатологът Дъглас Макнаб успял да прибере сферичната астролабия, след като паднала случайно от гнездото си в картата — отговори Пейнтър. — Каза, че нападателите искали и нея. Нарекли я Ключа на Дедал.

„Ключа на Дедал ли?“

— Не знаем защо я наричат така — призна Бейли. — Но един от нашите хора, колега от Папския институт по християнска археология, е запознат с тези устройства, със сферичните астролабии. Оказва се, че се срещат изключително рядко. И можем да предположим защо крадците са я желаели толкова отчаяно.

— Защо? — попита Грей.

— Ще оставя монсеньора да обясни.

Бейли се пресегна напред да чукне клавиш и образът от камерата се разшири, разкривайки фигура, която стоеше от лявата му страна. Грей се вцепени. Реакцията му не се дължеше само на това, че Бейли беше пропуснал да спомене, че с него има друг човек, който слуша разговора. Това беше типично за безочливата природа на свещеника.

Дори Пейнтър изглеждаше смутен. Погледът на Кат пък беше леден.

Грей се наведе напред, като се мъчеше да скрие първоначалния си шок. Може би заради това, че Бейли беше използвал титлата монсеньор, но за миг на Грей му се стори, че вижда Вигор Верона или призрака му.

Но после мъжът приближи и Грей си даде сметка, че приликата е малка. Монсеньорът носеше същите официални дрехи, характерни за поста му. Освен това беше приблизително на възрастта на Вигор — края на шейсетте, началото на седемдесетте, с подобна сива коса около обръснатото теме.

— Това е монсеньор Себастиан Роу, професор в университета и дългогодишен член на intelligenza. Можете да говорите свободно пред него.

„Сякаш досега сме имали друг избор“.

Монсеньорът зае мястото на Бейли и се усмихна стеснително.

— Доколкото мога да съдя по лицата ви, отец Бейли не е предупредил всички ви за присъствието ми. — Изгледа укорително свещеника. — Мисля, че някой навремето ми беше казал, че младите мислят старите за глупаци, а старите знаят какви са младите.

Грей неволно се усмихна. Този тип дори говореше като Вигор.

Монсеньор Роу се обърна отново към екрана.

— Освен това ви моля да ми простите, ако ви се сторя малко дидактичен. Преподавам от четири десетилетия и мисля, че просто не мога да се сдържа, когато говоря пред група хора.

Прочисти гърлото си и започна да обяснява.

— За да разберете важността на спасеното от замръзналия кораб, първо трябва да разберете колко рядко е то. Никой не знае кой е изобретил първата астролабия — устройство, което е отчасти небесна карта и отчасти аналогов компютър, способен да определя положението на звезди и съзвездия, изгряването и залязването на слънцето, дори посоките на света. Но повечето учени смятат, че е създадена от гърците през втори век преди Христа, може би от Аполоний или Хипарх.

Роу махна пренебрежително с ръка, сякаш тази подробност нямаше значение.

— Както и да е, първото устройство е било груба версия. По-късно астролабиите били усъвършенствани, докато не достигнали най-съвършената си форма в Близкия изток по време на ислямския Златен век. Въпреки това дори тогава те били плоски, планарни по природа. Нека ви покажа.

Той чукна клавиатурата и в единия ъгъл на екрана се появи прозорец с изображение на позлатен диск, покрит със стрелки, скали и надписи.

— По този начин са изглеждали всички астролабии до девети век. Тогава била изобретена първата сферична астролабия, най-вероятно от мюсюлманския математик Ал-Найризи. Днес обаче е запазен само един пример на подобно устройство, който се пази в Музея за история на науката в Оксфорд.

Монсеньорът отново чукна клавиатурата и показа потъмнял месингов глобус, покрит със символи, арабски цифри и съзвездия, обградени от извити стрелки и ленти.

— Този артефакт е от петнайсети век, от края на Средните векове, и най-вероятно е бил изработен в Сирия. Най-интригуващо обаче е онова, което е написано на дъното му.

Монсеньорът зареди снимка на долната половина на глобуса, където смътно можеше да се различи някакъв надпис.

— Надписът гласи Направено от Муса.

Грей стана, за да разгледа по-добре изображението.

— Муса? Това името на майстора ли е?

Роу сякаш се загледа право в него от екрана.

— Така се смяташе, но мисля, че ако се зачетем по-внимателно в историята на…

Бейли пристъпи напред и го прекъсна.

— Както споменах, да се върнем на това какво става днес, преди да сме се изгубили напълно в миналото.

Грей присви очи. Усещаше, че Бейли крие нещо важно в ръкавите на расото си.

— Находката в Гренландия — продължи Бейли — е едва втората подобна астролабия, откривана някога. Това само по себе си я прави ценна, но тя е също така важен елемент в механичната карта, взета от онзи кораб. Всъщност тя е нейният ключ. Именно затова помолихме тя да бъде донесена в Рим, за да научим какво би могла да предвещава тя, накъде може да сочи.

Пейнтър стана и приближи картата на Гренландия, която показваше в реално време издирването на подводницата. Посочи символа, който се беше отделил от останалите и се движеше на изток през Атлантическия океан.

— Ковалски, Мария и доктор Макнаб са на борда на този самолет. Вече са на път да отнесат артефакта във Ватикана.

— Бихме искали вие също да дойдете, командир Пиърс — каза Бейли. — Сребърната астролабия е само първото парче от по-голям пъзел, но други все още липсват. Уникалната ви прозорливост би ни помогнала много за разгадаването му.

„Сега нещата започват да се изясняват“.

Грей знаеше, че беше привлечен в „Сигма“ най-вече заради този свой талант, а не заради военните си умения. Докато растеше, той винаги беше разкъсван между противоположности. Майка му беше преподавала в католическа гимназия, но в същото време беше много добър биолог. Баща му беше уелсец, живеещ в Тексас, работник в петролна компания, станал инвалид в разцвета на силите си и принуден да поеме ролята на домакиня. Може би именно тази среда го беше накарала да гледа на нещата по различен начин, да се опитва да балансира крайностите. Или може би имаше нещо вградено в неговата ДНК, което му позволяваше да види модели и връзки там, където никой друг не можеше.

„Именно затова Бейли иска мен“.

— Преди да се съглася да замина за Рим — каза Грей, — имам чувството, че имате някакво общо усещане къде води тази карта. Искам да знам.

Очите на Бейли проблеснаха по-ярко.

— Несъмнено вече сте се досетили, командир Пиърс. В противен случай би било най-добре да си останете у дома.

Грей се запита дали е смъртен грях да фраснеш свещеник в мутрата, но Бейли беше прав. Вече имаше доста добра представа.

— Онзи кораб е карал някакъв невъобразим товар — каза той. — Нещо ужасно, захранвано от радиоактивен компонент…

Роу кимна.

— Обсъдихме го. Смятаме, че е вариант на гръцкия о…

Бейли вдигна ръка.

— Да не прекъсваме преценката на командир Пиърс.

Роу поклати глава. Очевидно започваше да се дразни от младия парвеню не по-малко от Грей, но вместо да реагира бурно, само скръсти ръце на гърдите си.

— Механичната карта трябва да е била замислена като някакъв навигационен инструмент — продължи Грей. — Тя е трябвало да отведе до източника на смъртоносния товар на кораба.

Усмивката на Бейли се разтегли още повече.

— Именно. И за да ви примамя да се откъснете от родителските си отговорности, ще ви кажа името на този източник.

Грей въздъхна раздразнено. Тази игра на тайни започваше да му писва.

— За какво става дума?

— Създателите на картата са нарекли мястото Тартар.

Пейнтър се намръщи.

— Тартар? Като гръцката версия на ада ли?

Грей си припомни описанието на директора на откритото в трюма на кораба. Името определено пасваше.

Бейли кимна.

— Но не забравяйте, че Тартар не е само гръцката бездна на мъченията и страданието. Той е също така частта в Хадес, където са затворени титаните. Чудовищните богове преди олимпийските. Създания с огромна сила, същества на огъня и унищожението.

Свещеникът млъкна, оставяйки описанието му да увисне във въздуха.

Кат се обърна към Пейнтър.

— Метафорично или не, това неизвестно място очевидно е източник на някакво неизвестно гориво, да не говорим за какви ли не дяволски оръжия. Ако колегите на отец Бейли от intelligenza знаят за него, тогава похитителите на Елена Каргил, които явно знаят много повече за всичко това от всеки друг, също трябва да са запознати с легендата.

Грей кимна.

— Възнамеряват да открият въпросното място и да ограбят ресурсите му.

Пейнтър се обърна към него.

— Не можем да позволим това да се случи.

— Поради което и бихме искали командир Пиърс да се присъедини към нас в Рим — каза Бейли. — Подозирам, че времето е от съществена важност. Особено като се има предвид, че неизвестният ни враг вече е по-добре осведомен от нас, както мъдро се изрази капитан Брайънт.

Пейнтър впери поглед в Грей.

— Преди да се съглася да тръгна — рече Грей, — трябва да се посъветвам с един човек.

„И тя никак няма да е доволна“.

12:33

Такома Парк, Мериланд

Докато нагласяше предпазителя върху лявата си гърда, Сейчан изруга. „Трябваше да взема двойна помпа“. Размърда се на стола в кухнята, облегната на възглавница. Беше нахранила Джак преди час и го беше сложила за обедна дрямка в количката, но знаеше, че той всеки момент ще се събуди.

Докато Джак спеше, тя се загледа в цифровите снимки, които бавно се сменяха в електронната рамка: новороденият Джак с болнична шапчица на главата, после месец по-късно с моряшко гащеризонче, още една с усмивка, заемаща цялото му лице, после в ръцете на Грей, гледащ като горд татко.

През нея се разля топлина и тя обърна рамката.

Появи се нова снимка: Грей по бански, вдигащ смеещия се Джак от бебешкия басейн в задния двор. Сейчан се загледа в мускулестото тяло, в блясъка на сините като лед очи на слънцето, в тъмната мокра коса. Обичаше Джак до болка, с цялата си същност, но също така разбираше, че родителските й отговорности, както и недоспиването, са намалили нивото на интимност между нея и Грей. Но разбира се, появата на Джак беше и добавила много в отношенията им.

Знаеше много добре, че животът е еволюция, че романтичната връзка се променя с времето. Ако не беше така, стагнацията можеше да убие една връзка така сигурно, както и всяка изневяра.

Докато снимките се сменяха, Сейчан си спомни първата среща с Грей. Беше станало в една биологична лаборатория във Форт Детрик. Тя го беше простреляла. Ясно помнеше онзи момент, но сега й се струваше, че някой друг беше дръпнал спусъка. Все едно го беше виждала във филм, а не беше част от собствения й живот.

Тогава тя беше убиец от терористична организация. Накрая беше предала господарите си и беше помогнала за разбиването им. След това, сама и изоставена, бе намерила убежище в „Сигма“, а после и дом с Грей.

Все пак не можеше да отрече факта, че в нея съществуваше една корава сърцевина, която си оставаше и която тя не можеше да отрече. От съвсем малка беше жестоко обучавана за убиец. Част от нея все още копнееше за онзи приток на адреналин в кръвта.

Отново чу в съзнанието си изстрела и видя как Грей пада. Други сцени на смърт, много по-кървави, преминаха през ума й. Не изпитваше ужас, а само онзи познат хлад, граничещ с удовлетворение.

Рамката показа снимка на нея, докато целува нежно меката фонтанела на бебето.

„Коя е онази жена?“

„Коя съм аз?“

Не знаеше напълно — и се страхуваше от отговора. На всичкото отгоре през последните няколко седмици имаше чувството, че губи себе си. И ако това станеше, какво можеше да предложи на Грей? Каква майка щеше да бъде за Джак? За да се разсее, се бе опитала да се съсредоточи върху непосредствената си задача — умение, закалено от обучението й като убиец. Беше насочила цялата си енергия към отглеждането на Джак, защото беше по-лесно, отколкото да се поглежда в огледалото.

Но това вече не действаше.

Нещо се трупаше в нея, заедно с един нов страх.

„Докато не разбера коя съм, може би ще е по-добре за Джак да ме няма“.

Забеляза, че млякото й привършва, изключи помпата и се зае да свали бутилката и да й сложи капачката.

Докато го правеше, входната врата се отвори и Грей я повика.

„Крайно време беше да се върнеш“.

Чу стъпките му по паркета, после той бутна летящата врата. Беше потен и задъхан. Самото му присъствие изпълваше кухнята. Дори миризмата му пропъди сладкия парфюм на млякото с мускусната си мъжественост.

— Трябва да обсъдя нещо с теб. „Сигма“ иска от мен да…

— Знам — прекъсна го тя и стана. — Кат ми се обади и ми каза. Трябва да заминеш.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Защото идвам с теб.

Грей се вцепени.

— Ами…?

— Кат ще се грижи за Джак. Монк вече пътува насам да го вземе.

Хариет и Пени не са на себе си от вълнение. — Сейчан отиде до хладилника и добави двете бутилки към останалите, които вече бяха наредени там. — Изпомпвам млякото през последните няколко седмици. Има предостатъчно за четири дни, както и още във фризера за всеки случай.

Тя се обърна и го погледна в очите.

„Имам нужда от това“.

Очакваше Грей да възрази, но вместо това очите му блеснаха възбудено. Отдавна не беше виждала тази тръпка в тях. Почувства как сърцето й затуптя по-силно, когато осъзна една по-дълбока истина.

„Ние имаме нужда от това“.

Грей я придърпа към себе си.

— Може би сме тръгнали към ада. Дори в буквалния смисъл.

Тя го погледна и се усмихна — по-широко, отколкото от много време.

— Разчитам на това.

11

22 юни, 20:45

Анкара, Турция

Четирийсет и осмият Муса, носител на тази титла, излезе от джамията Коджатепе, най-големия молитвен дом в Анкара. Винаги се молеше тук, когато посещаваше столицата на Турция. Току-що беше завършил вечерната молитва маграб, като беше изпълнил всичките три ракат, двете суни и двете незадлъжителни нафл.

„Сега не е време за половинчати действия“.

Тръгна през площада, оставяйки зад себе си масивната сграда на джамията с четирите й тънки минарета. Следваха го тримата, които му служеха, тримата Бану Муса, Синовете на Мойсей. Те не бяха негова кръв — титлите трябваше да се заслужат с кървави убийства и изпитание с огън. Всъщност той нямаше деца. Втората му жена си оставаше в семейното си имение край Истанбул. Бракът им беше уговорен, необходим за позицията му. След това двамата рядко разговаряха и още по-рядко се докосваха — бяха го направили само колкото да изпълнят брачното си задължение в леглото.

Истинското му семейство бяха тези Синове на Мойсей, които го охраняваха. Всеки от тях беше въоръжен с два полуавтоматични пистолета „Каракал Ф“ в кобури под мишниците. Очите им следяха неуморно за евентуални заплахи.

Стигна до бронираната си лимузина, където две Бинт Муса, свирепите и смъртоносни Дъщери на Мойсей, пазеха колата, въоръжени по същия начин и с допълнителни метателни ножове, скрити в калъфи на китките им.

Едната от тях отвори вратата и той се настани на задната седалка.

Синовете седнаха при него, а Дъщерите заеха предните места. Едната седна зад волана и запали двигателя. Дългата лимузина се плъзна във вечерния трафик и пое през ярко осветения град. След час трябваше да са на летището, но първо той имаше едно последно задължение в Анкара.

Облегна се назад, но сърцето му продължаваше да бие бързо в гърдите му. Мускулите му оставаха напрегнати от безпокойството и възбудата.

„След толкова векове…“

Дълга поредица мъже бяха носили титлата Муса — чак от девети век, когато беше живял първият с това име, Муса ибн Шакир, велик астроном, роден в Хорасан в Североизточна Персия. Той имал четирима синове (макар че повечето историци знаеха само за трима), които заради интелекта си учили в прочутия Дом на мъдростта в Багдад по времето, когато ислямът сияел като златна звезда. След падането на Рим синовете пътували в далечни земи, събирали текстове от Италия и Гърция, запазвали ги, надграждали върху знанията, съдържащи се в тях. Създали чудни творения, строили канали, изработвали хитроумни устройства и написали десетки книги.

Но само избрани малцина познаваха тайната история на братята Бану Муса — как четиримата станали трима, как единият от синовете на Муса ибн Шакир предал останалите, откраднал най-голямото им съкровище и тайната, която пазело то, като унищожил всички записи и следи към него. Заради предателството си името му било заличено от книгите им и от историята на рода.

Сякаш Хунайн ибн Муса никога не е съществувал.

Все пак онова, което братът откраднал, което се опитал да скрие от света, не било забравено от една секта в Дома на мъдростта в Багдад. Те пазели знанието скрито и го предавали от поколение на поколение, от един халифат на друг, от век на век. Четирийсет и седем мъже бяха водили тази тайна организация в миналото, като всеки от тях приемал титлата Муса с ясното съзнание, че някой ден изгубеното ще бъде открито.

И ето че това време беше настъпило.

„Аз съм четирийсет и осмият Муса — и ще бъда последният“.

Беше изтърпял много, за да постигне тази позиция — рождено право, изковано в кръв и мъка. Първата му жена, любимата му Езра, и новороденият му син бяха убити от кюрдска бомба. Накрая той беше успял да се добере до извършителите и в една тъмна нощ беше изклал виновниците заедно с жените и децата им. Но цялата тази кръв не беше успяла да отмие мъката му.

Вместо това той събра около себе си нови Синове и Дъщери, отдадени изцяло на каузата. Възнамеряваше да накара не само цял Кюрдистан да страда, но и да подпали целия регион. Покрай високото напрежение в Близкия изток времето за нов Армагедон беше настъпило. И връщането на изгубеното беше поличба за това.

„Няма просто да хвърля запалена клечка в това буре с барут — а ще запратя в него хиляди пламтящи факли“.

Помисли си за онова, което беше сполетяло отряда в Гренландия, за чудовищата, които ги бяха изклали. Те бяха доказателство, че онова, което Хунайн се е опитвал да скрие, наистина съществува. С това знание Муса разбираше какво трябва да направи. Открай време знаеше дълбоко в сърцето си, че съдбата му е именно тази.

„Аз ще намеря портите към Ада, ще ги разбия и ще отприщя Армагедон“.

Винаги беше усещал, че краят на света наближава. Знак за това бяха неестествените бедствия, замърсяването на планетата, безкрайните войни и най-вече моралният упадък навсякъде по света. Признаците бяха навсякъде. Муса ги беше разпознал и бе изучил ислямските апокалиптични писания и хадити — думи, приписвани на пророка Мохамед, — които говореха за Последните дни, когато Иса, когото християните наричаха Иисус, ще се върне.

Той затвори очи и мислено повтори често цитирания апокалиптичен хадит: „Синът на Мария скоро ще слезе сред вас като справедлив владетел; той ще счупи кръста и ще убие свинете“. За разлика от християнското виждане за края на света, ислямът вярваше, че след завръщането си Иисус ще обърне гръб на християните и ще застане на страната на мюсюлманите. Ще сложи край на култа към самия себе си, като унищожи кръста и забрани яденето на свинско, както вече повеляваше мюсюлманският закон.

И Иисус нямаше да бъде сам.

Преди славното му завръщане щеше да дойде дванайсетият имам, божествен халиф и потомък на Мохамед, който щеше да премахне всичко несъвършено, да се сражава със Сатаната и да очисти света с огън.

Името на този халиф беше Махди, или воденият.

През изминалите векове множество лъжепророци се бяха провъзгласявали за дванайсетия халиф, но Муса знаеше истината. Той знаеше със сигурност, че има само един, който може да пречисти света. И че откритието в Гренландия — по времето на четирийсет и осмия Муса — е доказателство за това.

„Аз ще намеря портите на Ада, ще открадна пламъка на Сатаната и ще очистя света с огън“.

Тогава титлата му щеше да се промени завинаги.

От Муса на Махди.

Винаги беше знаел дълбоко в себе си, че това е истинската му съдба.

Телефонът в джоба му зазвъня и затрептя. Той го извади. Вече очакваше това обаждане. Гласът, който чу, го потвърди.

— Високопочитаеми Муса, самолетът ни току-що се приземи на брега — твърдо каза Бинт Муса. Говореше на арабски, каквато беше традицията в групата като уважение към езика, говорен от древните й основатели. — В момента пътуваме към Дома на мъдростта.

— Много добре. Картата при вас ли е? Както и археоложката?

— Да, но както вече съобщих, за съжаление не успяхме да вземем Ключа на Дедал.

Муса чу мъката й от този провал — грешка, която при нормални обстоятелства заслужаваше наказание. Тази Дъщеря обаче беше постигнала много и беше понесла ужасни загуби. Той щеше да й даде милост — и надежда.

— Не се бой, Дъще моя, ще се сдобием с Ключа на Дедал. Плановете вече са в ход.

Последва въздишка на облекчение.

— Благодарна съм да чуя подобна славна новина.

— Ще се срещнем в Дома на мъдростта в полунощ.

Той затвори, готов да се погрижи за последното си задължение в Анкара. Лимузината зави по булевард „Ататюрк“. Движеше се по трилентовия път към високи порти в каменна стена. Над входа на посолството се развяваше американският флаг.

Лимузината спря и Муса слезе. През отворените порти на посолството се лееше класическа музика — в двора се провеждаше парти.

Заместникът на посланика приближи с протегната ръка.

— Hos geldiniz — поздрави той на турски. — Посланик Фират, много се радваме, че сте в града и можете да присъствате на вечерното ни празненство.

— Много мило от ваша страна. — Той стисна ръката. — Как бих могъл да го пропусна като посланик във вашата прекрасна страна?

Съпровождан от заместника, Муса мина през портите и стъпи на чужда територия, без да напуска страната си.

„Скоро всички тези граници ще бъдат заличени“.

Погледна назад към лимузината, пълна с неговите Синове и Дъщери. Обърна се с усмивка. Знаеше, че останалите от семейството му вече подготвят следващата стъпка от плана му.

Да осигурят Ключа на Дедал.

12

22 юни, 22:04

Провинция Рим, Италия

Когато джипът излезе от околовръстното на Рим и продължи на югозапад, Ковалски се намръщи и се поизправи в седалката. Оставяйки сиянието на града зад себе си, колата се насочи към тъмните хълмове, осеяни със светлини на по-малки градчета и села. Черни облаци скриваха звездите — наближаваше лятна буря. Откъм възвишенията се разнесе гръм, подобен на далечна артилерийска стрелба.

— Къде отиваме? — попита той от задната седалка, извръщайки се от светлините на града. — Мислех си, че ще идем на мястото, където живее папата.

— Точно там отиваме — с леко раздразнена въздишка отвърна седящата до него Мария.

— Че той не живее ли в Рим? Във Ватикана?

— Да, но както вече ти казах, отиваме в летния дворец на папата. В градчето Кастел Гандолфо, на двайсет и пет километра южно от Рим. Нагоре по възвишенията. Директор Кроу иска да отнесем астролабията именно там и ще се срещнем с отец Бейли и монсеньор Роу.

Ковалски се намести на мястото си. Беше прекалено уморен, за да продължи темата. Радваше се, че Мария беше присъствала на конферентния разговор с Кроу. Не го биваше с подробностите, особено след дни на напрежение и недоспиване. Когато най-сетне успяха да се измъкнат от Гренландия, свирепата буря беше отминала и дестинацията им се беше променила. Вместо да се връщат в Щатите, трябваше да заминат за Италия и да отнесат сребърната астролабия там. Никой не си беше направил труда да му обясни защо. Но заповедта си беше заповед. И ако не друго, промяната се оказа неприятен трън в задника на Пулман. Командирът на самолета изобщо не беше радостен, че трябва да изостави преследването на подводницата и да влезе отново в ролята на таксиметров шофьор.

Преди двайсет минути неговият „Посейдон“ беше кацнал в покрайнините на Рим във военновъздушната база Гуидония. Пулман почти ги изхвърли от самолета.

„Или поне мен“.

На пистата вече ги очакваше черен „Ланд Роувър“, върху който с бели букви пишеше Carabineri. Шофьорът, млад военен полицай, казваше се Рейналдо, носеше тъмносиня униформа и барета в същия цвят. Ковалски беше погледнал със завист неговата „Берета 92“. Чувстваше се гол без оръжие.

Дъглас Макнаб се наведе напред от третата редица седалки на джипа.

— Мария, кога трябва да пристигнат другарите ви?

— По изгрев-слънце — отвърна тя.

Напомнянето жегна Ковалски. Сякаш директор Кроу му нямаше доверие, че ще успее да се оправи сам с тази каша. И беше решил да прати подкрепления.

Обхванат от внезапна тревога, той погледна назад към Мак, за да се увери, че брадатият климатолог не е забравил куфарчето в самолета при бързото им изнасяне. С облекчение видя, че то лежи на седалката до него. Поради слабата си радиоактивност астролабията беше прибрана в обшито с олово куфарче. Върху капака му се мъдреше жълто-червена лепенка за опасен материал, която трябваше да държи любопитните настрана.

Не че Мак щеше да позволи куфарчето да се отдалечи от него.

Климатологът бе настоял да дойде с астролабията и аргументите му бяха доста солидни. „Приятелят ми умря заради това нещо, а Елена беше отвлечена. Докато не разбера какво става, няма да се отделя от проклетото нещо“.

Ковалски не остана задоволен от това обяснение в стил „който го намери, за него си е“, но оценяваше по достойнство ината на Мак и твърдата му решимост да стигне до дъното на цялата случка.

Надяваше се, че това няма да му коства живота.

Джипът се изкачваше по виещ се двулентов път, като от време на време намаляваше скорост, когато минаваха през някое село. Докато излизаха от някакво селище на име Фраточи, лятната буря най-сетне се стовари върху тях. В един момент пътят беше сух, а след следващия завой вятърът вече шибаше яростно предното стъкло на колата. По тавана забарабаниха тлъсти капки.

— Лошото време сякаш ни преследва навсякъде — обади се Мак.

Мария погледна картата на мобилния си телефон.

— Намираме се само на пет километра от Кастел Гандолфо. Скоро ще пристигнем.

Бурята продължаваше да набира сила. Скоро видимостта стана нулева. Рейналдо изруга и намали — и добре, че го направи. След поредния остър завой се натъкнаха на натоварен с дърва камион, който беше спрял напречно на пътя с мигащи светлини. Шофьорът трябваше да завие рязко, за да не се сблъскат.

„Дотук със скорошното пристигане…“

Шофьорът отново изруга на италиански и отвори вратата.

— Ще разбера какъв е проблемът.

Докато военният полицай слизаше, прозорецът на вратата му се пръсна. Тялото му полетя назад, надупчено от куршуми. Трима облечени в черно мъже, въоръжени с къси автомати, изскочиха иззад камиона и се втурнаха напред.

Ковалски се беше задействал на мига. Избута Мария долу, прехвърли се през облегалката и се озова зад волана. Сниши се, когато поредният откос пръсна предното стъкло. Без да си прави труда да затваря вратата, той превключи на скорост и настъпи газта. Четирите гуми зацепиха мокрия път и джипът полетя напред.

Ковалски се блъсна в камиона, като премаза двама от стрелците. Третият успя да се претърколи настрани. Ковалски знаеше, че разполага само със секунди преди кучият син да се е окопитил и да стреля отново.

Превключи на задна и натисна педала.

В огледалото проблеснаха светлини — два мотоциклета изскочиха от страничните пътища на шосето. Водачите им вдигнаха автомати и полетяха към тях, пресичайки пътя му за бягство.

„Не ме изненадвате“.

Ковалски рязко наби спирачки до окървавеното тяло на Рейналдо. Вратата на шофьора още беше отворена и той се хвана за волана и посегна надолу със свободната си ръка. Успя да разкопчае кобура и да измъкне беретата, след което се изправи.

„Време е за малко разплата“.

Вдигна пистолета с две ръце и настъпи газта. Джипът се понесе назад, а Ковалски се прицели напред. Стрелецът при камиона беше успял да се изправи. Ковалски стреля два пъти през предното стъкло. Тялото на копелето подскочи два пъти, улучено право в гърдите.

Докато стрелецът падаше, Ковалски продължи да настъпва газта.

— Долу! — извика на пътниците си.

Джипът летеше назад, принуждавайки мотоциклетистите да се разделят. Ковалски изпразни пълнителя през страничния прозорец върху онзи отляво. Куршумите рикошираха от метала, хвърляйки искри. Мотоциклетистът падна. Моторът продължи сам по пътя, удари се в голям камък, запремята се във въздуха и се стовари върху едно дърво.

Другият мотор рязко обърна и се понесе към тях. Мотоциклетистът вече стреляше, принуждавайки Ковалски да се сниши.

Но не той беше мишената.

Предната дясна гума се пръсна и джипът се завъртя върху мокрия път. Ковалски пусна празния пистолет и сграбчи волана с две ръце. По таблото мигаха предупредителни светлини. Ковалски успя да овладее като по чудо джипа, настъпи газта и се понесе обратно по пътя, по който бяха дошли, отдалечавайки се от преследващия ги мотор.

Сигурно щеше да успее, но от бурята най-неочаквано се появи втори камион, който поднесе нарочно и застана напречно на пътя, като им отряза пътя за бягство. Но не и преди един черен джип да профучи покрай него и да се насочи към тях.

„Проклетите копелета имат подкрепление след подкрепление“.

— Няма начин да се измъкнем от това — обади се Мария от задната седалка.

„Как ли пък не“.

Ковалски рязко сви от пътя и продължи направо през полето. За съжаление силният дъжд го беше превърнал в тресавище. Ковалски правеше всичко по силите си да продължи напред с трите здрави гуми, но в средата на полето джипът заседна в калта и колелата му се завъртяха безполезно на едно място.

Ковалски изруга и погледна в огледалото. Другият джип беше в същото положение, даже в по-лошо. Беше направил грешката да ги последва по следите им. Новоиздълбаният коловоз се беше оказал по-коварен и преследвачът им бързо беше заседнал до осите в калта.

От колата излизаха фигури.

Други приближаваха от шосето.

— Нататък ще се надбягваме — предупреди ги Ковалски. — Всички навън.

Докато изскачаха от джипа, Мария ахна. Ковалски се обърна. Мак слезе с изкривено от болка лице. Беше притиснал с длан лявото си рамо. Кръвта течеше по-бързо, отколкото дъждът можеше да я отмие. Някъде по време на престрелката беше улучен, но не беше дори гъкнал.

Мария се завтече да му помогне.

Вместо това Мак кимна към отворената врата.

— Куфарчето.

Тя го разбра и взе облицованото с олово куфарче. Преследвачите им отново откриха огън през полето и куршумите рикошираха от задницата на джипа.

Ковалски посочи тъмната линия дървета пред тях. Молеше се тя да бележи началото на гора, в която да се скрият.

— Давайте!

Тримата тръгнаха през калното поле, като се стараеха да държат джипа между себе си и преследвачите, но тази защита нямаше да продължи дълго. Все пак успяха да се доберат до дърветата и изтичаха под прикритието им. Нямаха време да си поемат дъх. Дърветата бяха дебели, растящи нагъсто борове, но образуваха съвсем малка горичка.

Зад нея теренът продължаваше надолу към черно езеро на километър и половина от тях, оградено от отвесни вулканични скали. По-наблизо през бурята се виждаха светлините на някакво населено място.

— Това е Кастел Гандолфо — каза Мария. — Намира се над езерото Албано.

„Толкова близо и в същото време толкова далече“.

— Почти стигнахме — изстена Мак. Очевидно климатологът беше изразходвал всичките си сили — и доста от кръвта си, — за да стигне дотук. Нямаше да може да продължи.

Мария го погледна, даде си сметка за състоянието му и се обърна с болезнена гримаса към Ковалски.

— Можеш да го направиш.

— Какво да направя? — попита той, макар да знаеше отговора.

Тя му подаде куфарчето.

— Трябва да занесеш това в селото. Ти си единственият, който може да успее.

— Няма да те оставя.

— Аз само ще те забавя. Освен това… — Тя погледна към Мак. — Няма да го оставя сам тук да му изтича кръвта.

Ковалски знаеше, че тя е права и че никога няма да изостави ранен човек.

Въпреки всичко не му се искаше да се подчини.

Мария посочи надолу по склона към един малък поток, който течеше към езерото. Над водата се виеше пара.

— Там има малка пещера. Сигурно е горещ извор. Ще се скрием там. А ти си замъкни задника към селото.

Зад тях се чуха викове. Врагът приближаваше.

Ковалски впери поглед в Мария. Сърцето блъскаше в ушите му. Направи единственото, което можеше — взе куфарчето.

22:48

Мария и Мак се свряха в димящата топлина на малката пещера. Тя трепна, когато чу гласове и стъпки от лявата им страна, но никой от преследвачите не забеляза скривалището им.

Сякаш погледите на всички бяха насочени към Джо. Мария зърна тъмния му силует да бърза надолу по склона, като използва храсти и канари за прикритие.

Малкият поток извираше от дъното на пещерата и течеше между нея и Мак. Раненият климатолог седеше, свил колене до брадичката си, за да събере едрото си тяло в тясното пространство. Трепереше въпреки горещината и вероятно беше на път да изпадне в шок от загубата на кръв и болката.

Над хълмовете завиха сирени — местната полиция реагираше на стрелбата. Мария се замоли враговете им също да са ги чули. Това щеше да ги накара да прекратят гонитбата. Мария искаше да вдигне допълнително тревога. Вече държеше телефона в ръка, готова да предупреди Кастел Гандолфо за отчаяното бягство на Джо и да извика спешна помощ за Мак.

„Но още не“.

Трябваше да се увери, че никой няма да я чуе или да види светлината от екрана на телефона. Затова зачака със затаен дъх, докато всички преследвачи не се отдалечиха надолу по вулканичния склон. След като Джо и преследвачите им изчезнаха от погледа й, тя вдигна телефона.

— Мислиш ли, че ще успее? — прошепна Мак.

— Ако някой може да успее, това е той. А ако не…

Отказваше дори да си помисля за това. Вината и страхът я заляха. Тя се загледа покрай потока към студената дъждовна нощ, мъчейки се да зърне Джо.

„Какво направих?“

22:49

Задъхан, Ковалски излезе от осеяния с камъни склон на чакълест път. Куфарчето блъскаше бедрото му, докато си поемаше дълбоко въздух и се готвеше за следващия спринт. На петдесетина метра от себе си виждаше отражението на черни води, шибани от тежки дъждовни капки.

Езерото Албано.

Наляво пътят — или по-скоро туристическа пътека около езерото — водеше към светлините на Кастел Гандолфо.

„Трябва да стигна дотам“.

Забърза отново, черпейки допълнителни сили от знанието, че с бягството си е привлякъл враговете след себе си, по-далече от Мария и Мак. Всички се бяха втурнали да преследват проклетата топка, сякаш участваха в някакъв футболен мач. Но Ковалски знаеше, че е по-скоро защитник, отколкото тичащ назад нападател. Беше устроен да удря здраво, да поваля противника, а не да тича към голлинията.

Но понякога се случваше и защитник да отбележи гол.

Твърдо решен да докаже това, той забърза по пътеката. Вече различаваше прозорците и тъмните очертания на каменни стени и покрити с керемиди покриви.

„Мога да го направя“.

И тогава светът се озари в ярка светлина. Изненадан и заслепен, Ковалски рязко спря. Вятърът го зашиба още по-ожесточено, сякаш го връхлиташе торнадо.

Погледна нагоре към хеликоптера, увиснал зад него. Изглежда, врагът беше повикал още подкрепления, този път въздушни. Впери поглед в прожектора. Бяха спрели защитника на няколко метра от голлинията.

Отпусна се на колене, остави куфарчето на пътеката и вдигна ръце.

Секунди по-късно през трясъка на перките чу тежкия тропот на ботуши по чакъла. Обърна се и прикладът на автомат го фрасна в носа. Изхрущя кост и пред очите му блесна алена мълния. Мракът го погълна, докато падаше настрани.

Бореше се да остане в съзнание — но се проваляше дори в това.

Усети вятъра от роторите, когато хеликоптерът се сниши да прибере плячката си. Чуваше сирени, но знаеше, че помощта няма да пристигне навреме. Около него се носеха сенки; гласове си подвикваха на арабски.

Някой грабна куфарчето.

Ковалски се опита да посегне към него, но го сритаха по ръката.

Главата му се отпусна върху чакъла — вече не можеше да я държи вдигната. Усети вкуса на кръв в устата си, долови миризмата й. Дори угасващата картина пред очите му беше червена, но успя да види достатъчно.

Нечии ръце отвориха куфарчето.

Ковалски впери поглед в празната вътрешност и се изсмя. „Умно момиче… определено твърде умно за мен“.

23:04

Докато хеликоптерът се издигаше и отлиташе, Мария свали телефона. Внезапно откри, че не може да си поеме дъх. Гърдите й се надигаха, но безполезно. Беше изразходвала цялата си енергия и воля да се обади на Пейнтър и да разкаже за случилото се. Той вече насочваше сили към района, но те нямаше да помогнат на никой от тях.

„Джо…“

Беше чула стрелбата и се страхуваше от най-лошото.

„Какво направих?“

Тези думи бяха нейната мантра, след като беше пратила Джо на безполезното му тичане надолу по склона. Не му беше казала за измамата, тъй като той трябваше да вярва, че астролабията е у него. Искаше той да тича с всички сили, както за да повлече преследвачите със себе си, така и за собственото си оцеляване. Ако успееше да стигне до Кастел Гандолфо, и той, и артефактът щяха да са в безопасност.

„Но ако не стигне…“

Разтвори якето си. Сребърната топка лежеше в скута й. Беше я извадила от куфарчето, докато тичаха към дърветата, и я беше скрила в дрехата си. Занимаваше се с поведенчески науки и работеше предимно с примати, но правилата бяха в сила и тук. Сигурна беше, че в разгара на преследването врагът ще се насочи към Джо. Това беше инстинктивното поведение на хищник — да се втурне да преследва бягащата плячка под въздействието на адреналина.

И тя беше използвала този инстинкт в своя полза.

Но това знание с нищо не намаляваше чувството й за вина.

Мария си пое въздух.

„Съжалявам, Джо“.

13

23 юни, 05:30

Кастел Гандолфо, Италия

Грей прекоси барикадирания площад. Пред него се издигаше жълта четириетажна сграда с капаци на прозорците и масивна двукрила врата. Портикът бележеше входа на папския дворец, лятната резиденция на папата. Когато понтификът не живееше тук, сградата изпълняваше ролята на музей.

Но не и днес.

След снощната атака дворецът беше превърнат в укрепен бункер. Цялото живописно селце Кастел Гандолфо с неговите калдъръмени улици, магазинчета за сувенири и малки кафенета беше блокирано. По старите улички бяха паркирани военни машини. Барикадираният площад се патрулираше от стрелци с бронежилетки и каски. Те бяха част от Gendarmeria Corpo della Citta del Vaticano, полицията на Ватикана, която се занимаваше не само с разследване на престъпления, но и с борба с тероризма. Подобно на Ватикана в Рим, четирийсетте хектара на летния дворец не бяха италианска територия, а принадлежаха на папата.

Грей и Сейчан бяха проверени на два пропускателни пункта. Бяха ги обискирали и претърсили с металотърсач и на барикадата.

Когато стигнаха високите врати на портика, някакъв мъж с леко тъмносиньо сако им махна да приближат и за пореден път поиска да види документите им. Ако се съдеше по хладното му изражение и яките мускули, личащи си под ушитата по поръчка дреха, той също беше военен. От двете му страни имаше двама мъже със слушалки в ушите. Грей забеляза и автоматите „Хеклер и Кох“ МР7, скрити небрежно под саката им, както и прибраните в кобури пистолети „Зиг Зауер“ Р320.

Въпреки че не носеха обичайните си униформи на Медичите в синьо, червено и жълто, Грей знаеше кои са тези верни войници. Швейцарски гвардейци. Но не от редовните патрули. Единствено на най-елитните войници се позволяваше да служат инкогнито и те играеха ролята на папските Сикрет Сървис.

Докато чакаше със скръстени на гърдите ръце, Грей се загледа към площада. Хоризонтът на изток вече порозовяваше, макар че слънцето още не беше изгряло. Въпреки че тук се беше събрала цяла малка армия, очите му продължаваха да търсят евентуална заплаха. Дишаше дълбоко, изгарящ от нетърпение да продължи напред. Постоянните спирания го дразнеха. Полетът им беше продължителен, следван от дългия път от военновъздушната база.

Сейчан докосна ръката му.

— Той ще се оправи — каза тя, разбираше причината за вълнението му.

По пътя Грей постоянно беше получавал новини за издирването на Ковалски. Не бяха открили тяло на мястото, където бяха устроили засада на другаря му. Само кръв и гилзи. И в този момент водолази претърсваха тъмнозелените води на близкото вулканично езеро.

Накрая мъжът им върна документите.

— Аз съм майор Босард — каза той с твърд швейцарски акцент. — Ще ви съпровождам. Няма да се отделяте от мен, докато сте на територията на Ватикана. Последвайте ме.

Поведе ги през вратите в сърцето на папския дворец. Минаха бързо през мраморни коридори, покрай бюстове на различни папи и през луксозен салон със стари мебели. Грей забеляза кадифените завеси, които отделяха някои места — свидетелство, че по същия път минават и туристите, посещаващи това място.

Но той не беше тук в качеството на турист.

Босард най-сетне ги изведе на широк балкон, гледащ към грижливо поддържан лабиринт от жив плет. Територията тук беше по-голяма от тази на Ватикана и включваше не само двореца и градините му, но и малка гора, която скриваше древноримски амфитеатър, както и млечна ферма с площ трийсет хектара.

На балкона имаше маса, от която се разкриваше гледка към градините.

Трима души станаха от местата си, за да ги поздравят.

Мария Крандъл се завтече към тях и прегърна Сейчан.

— Слава богу, че и двамата сте тук — задъхано рече тя.

Отец Бейли приближи и стисна ръката на Грей. Този път в очите му нямаше развеселени искрици, а само мрачна решимост.

— Определено споделям мнението на доктор Крандъл.

Монсеньор Роу остана при масата и им кимна. Възрастният свещеник беше сменил официалните си дрехи с прости джинси, черна риза и леко яке заради утринния хлад.

Грей забеляза, че един човек липсва.

— Как е доктор Макнаб?

— Възстановява се — отвърна Мария. — Настанен е в медицинското отделение на една от папските вили. Изгубил е доста кръв, но за щастие раната му е само дълбока драскотина.

— Някакви вести за Ковалски? — попита Сейчан. Добронамерените й думи очевидно отвориха рана у Мария.

Тя скръсти ръце на гърдите си и леко се дръпна.

— Нищо.

— Значи трябва да е жив — заключи Грей.

Мария го погледна.

— Защо мислиш така?

— Нападателите са били прогонени бързо и ако бяха убили Ковалски, щяха да го изоставят там, където е паднал. Няма да спечелят нищо от това да вземат тялото му или да го скрият някъде. Всъщност твоята измама най-вероятно е спасила живота му.

Мария се поизправи. Очевидно имаше нуждата от подобно окуражаване.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако кучите синове се бяха добрали до астролабията по време на засадата, независимо дали на шосето, или на пътеката, нямаше да имат интерес да ви оставят живи. Със сигурност са щели да застрелят Ковалски на място. Но след като са открили, че куфарчето е празно, са го взели със себе си. За да го разпитат и да разберат какво знае.

— Защо си толкова сигурен в това?

Грей сви рамене.

— Защото аз самият бих постъпил по този начин.

Мария бавно отпусна ръце. Част от страха изчезна от лицето й, но не и вината.

— Как изобщо са научили, че идваме тук?

„Наистина, как?“

Грей се обърна към отец Бейли.

— Защо сме тук? Защо трябваше да носим астролабията в папския дворец?

Бейли махна към масата.

— Трябва да хапнете.

Грей сграбчи свещеника за ръката, преди той да се е обърнал, и повтори:

— Защо?

Майор Босард пристъпи напред с ръка върху дръжката на пистолета си.

Бейли му махна да спре.

— Тук сме по молба на монсеньор Роу — отвърна той и освободи ръката си. — Ако бъдете така добри да се присъедините към нас, той може би ще обясни.

Грей въздъхна раздразнено и го последва.

След като седнаха на масата, отрупана с бъркани яйца, хляб и деликатни сладки, монсеньор Роу погледна извинително всички.

— Perdonami. Може би не трябваше да избирам точно това място.

— Вината не е ваша — рече Грей. — Но защо поискахте да дойдем тук?

Роу въздъхна, докато се опитваше да събере мислите си. После попита:

— Какво знаете за Светия скриниум?

Грей се намръщи на странния въпрос и поклати глава. Никога не беше чувал този термин.

— Първата библиотека на Ватикана е била създадена официално през 1475 година — обясни Роу. — През седемнайсети век папа Лъв XIII отделил най-важните й томове и записи в отделен архив, известен като Archivio Segreto Vaticano.

— Тайният архив на Ватикана — преведе Грей.

Монсеньорът въздъхна.

— Si, но преди Библиотеката на Ватикана и много преди Тайния архив е съществувал Светият скриниум. Това е личната библиотека на папата. Основана от папа Юлий през четвърти век. Продължила е да съществува и при всички следващи папи. Архивът съдържа книги и богословски съчинения, датиращи от самата поява на християнството.

Грей позна накъде отиват нещата.

— И Светият скриниум продължава да съществува.

Роу кимна.

— Това е истинската тайна библиотека на Църквата.

Бейли се наведе напред.

— Монсеньор Роу е префектът на скриниума. Неговият официален пазител.

Роу обясни поста си:

— Светият скриниум съдържа съкровища, които са прекалено редки и важни, за да бъдат споделяни, прекалено еретични и дори опасни, за да бъдат показвани. Именно затова астролабията трябваше да бъде донесена тук.

Грей погледна назад към летния дворец. Изгрялото току-що слънце беше превърнало жълтите му стени в розовозлатисти.

— Нима казвате, че Светият скриниум се намира тук?

— Не — отвърна Роу. — Не точно.

05:04

„Къде отиваме?“

Сейчан вървеше след останалите по покрива на папския дворец.

От тази височина се разкриваше панорамен изглед към езерото Албано и покритите с гори хълмове и вулканични склонове. Откъм езерото подухваше студен ветрец. Във въздуха се носеше аромат на портокали и лавандула.

„Нищо чудно, че папите са избрали това място, за да се спасят от задушаващата жега на Рим“.

Части от изгледа бяха блокирани от два огромни сребърни купола — астрономически обсерватории.

— Днес обсерваториите са предимно атракция — обясни монсеньор Роу на Грей. — Новите се намират на километър и половина на юг, в бивш женски манастир. Там току-що приключи лятната програма по астрономия и астрофизика. Доказателство, че науката продължава и винаги ще бъде част от религиозния ни живот тук.

Двамата мъже тръгнаха пред нея заедно с Мария, следвани на известно разстояние от швейцарските гвардейци и майор Босард.

„Определено не ни изпускат от поглед“.

Докато заобикаляше един комин, Сейчан усети тежест в гърдите — постоянно напомняне за Джак и отговорностите, които беше оставила у дома. Вече се беше обаждала три пъти на Кат, за да се увери, че всичко е наред, че Джак е добре и се храни без нея.

„Монк е направо на седмото небе — беше я уверила Кат. — След като е заобиколен изцяло от жени, най-сетне има и друг мъж в къщата. Вече купи на Джак малка бейзболна ръкавица. Може и да не си получиш момчето обратно“.

Въпреки уверенията й Сейчан не можеше да се освободи от чувството за вина — не заради това, че е изоставила Джак, а заради тръпката, която изпитваше. Никога не се беше чувствала по-свободна и лека. Покрай деветте месеца бременност и денонощните грижи за Джак след раждането му никога не беше оставала наистина сама. И сега имаше чувството, че за първи път от години отново е самата себе си.

Докато не усети отново онази нарастваща пълнота, която й казваше, че трябва отново да използва помпата. Напомняне, че е все още физически свързана с друго човешко същество.

„Това е само временен отдих“.

Преди да задълбае в тази посока, най-сетне стигнаха стъпала, водещи нагоре към врата в един от куполите.

Докато се изкачваха, Грей погледна огромната структура.

— Не разбирам. Какво общо може да има между обсерватория и тайна библиотека?

— Всъщност тук е имало библиотека до началото на двайсети век, когато папа Пий Десети преместил съкровища от астрономически интерес от Ватиканската библиотека тук. Включително и оригиналните трудове на Коперник, Галилей и Нютон.

Мария вървеше след монсеньора.

— Затова ли искахте астролабията да бъде донесена тук, в астрономическа библиотека?

Роу погледна назад към нея, докато изкачваше последното стъпало.

— За съжаление, не. Това не е библиотеката, в която трябва да бъде астролабията.

Монсеньорът отвори вратата и ги поведе през малко антре в огромно покрито с купол помещение. Миришеше на масло и полиращ препарат с лимон. В средата имаше гигантски телескоп, насочен под ъгъл към затворения отвор. Цялата вътрешна страна на купола беше облицована с дърво.

Роу потупа приятелски телескопа, докато минаваше покрай него.

— Този стар инструмент е от хиляда деветстотин трийсет и пета година. Десет години преди да се родя. — Посочи в краката си. — В една стая там долу.

Сейчан се вцепени.

— Да не искате да кажете, че сте роден тук? В двореца?

Роу й се ухили.

— Всъщност аз съм едно от децата на папата.

Изумен от признанието, Грей възкликна:

— Какви ги говорите?

Усмивката на Роу се разтегли още повече.

— По време на Втората световна война папата отворил летния дворец за бежанци от нацистката окупация. Както за католици, така и за евреи. Повече от дванайсет хиляди души намерили убежище тук. Включително и бременни жени. Спалнята на папата се превърнала в импровизирано родилно отделение. В леглото на Негово светейшество се родили около петдесет деца.

— А, сега разбирам — рече Грей. — И това ги прави деца на папата.

Роу сви рамене и продължи напред през купола.

— Нищо чудно, че това място все още е мой дом.

Когато стигнаха другия край на помещението, монсеньорът спря при махагонов панел в стената и извади от джоба си лъскава металически черна карта. Върху двете й страни имаше гравиран сребърен символ на корона над два кръстосани ключа.

Папският герб.

Макар да изглеждаха еднакви, двете страни всъщност се различаваха. На едната по-тъмният ключ сочеше наляво, на другата — надясно. Изображенията бяха огледални.

Сейчан погледна Грей, който също го беше забелязал. И двамата знаеха значението на изображенията. Двата символа представяха тайна католическа секта, известна като Църквата на Тома. Отец Бейли също имаше такава карта, както и монсеньор Верона навремето. Тези избрани малцина следваха учението на гностично евангелие, което никога не било включено в Библията — Евангелието на Тома, чиято основна повеля гласи Търсете и ще намерите. Те вярваха, че основата на учението на Христос е, че човек винаги трябва да търси Бог в света — и в себе си.

Сейчан не беше изненадана от това откровение. „Кой друг би бил по-подходящ за префект на секретна библиотека на Ватикана от член на тайната му църква?“

Роу пъхна картата в скрит процеп и махагоновият панел се плъзна настрани, разкривайки кабината на асансьор, облицована със същата дървесина.

— След вас — рече той, давайки знак на групата да влезе.

Този път майор Босард не ги последва.

Явно това беше черта, която не му бе позволено да прекрачва.

След като всички се качиха, монсеньорът доближи картата си до четеца. Вратата се затвори и кабината започна да се спуска.

— Къде води асансьорът? — попита Грей.

— До част от старите хранилища. Най-старата част от двореца е от тринайсети век. Но сигурно сте забелязали древноримския амфитеатър в гората на територията на двореца. Той е бил част от по-голям комплекс, вилата на император Домициан. Дворецът е построен върху руините й. Спускаме се в старите водни цистерни и кладенци на вилата.

— Колко точно стари са тези руини? — попита Мария.

— Някои части са били построени преди две хиляди години.

— Иначе казано, по време на основаването на християнството — каза Грей, цитирайки по-ранното описание на Роу на съдържанието на секретната библиотека.

Роу се усмихна.

— Изглеждаше напълно подобаващо да поместим Светия скриниум точно тук.

Кабината спря и вратата се отвори.

Озоваха се в просторно куполно помещение с диаметър около трийсет метра. Куполът се поддържаше от дебели каменни арки, по които имаше лампи в метални решетки. Сейчан беше виждала подобна архитектура на Форума в Рим, но също така разпозна и размерите и формата.

Същото се отнасяше и за Мария, която се оглеждаше изумена.

— Изглежда е със същите размери и форма като обсерваторията над нас. Само че това тук е от камък.

— Каквото горе, това и долу — напевно рече Роу с намек за усмивка.

Грей го погледна.

— Това е цитат от Изумрудения скрижал на Хермес Трисмегист.

— Esatto. И е напълно подобаващ предвид онова, което ще видите. Хермес е бил гръцки бог, дарен със забраненото познание на вселената. — Роу тръгна напред. — Елате. Ще ви покажа.

Докато групата го следваше, Сейчан забеляза три коридора, водещи в различни посоки. В стените на най-близкия имаше масивни метални врати с електронни ключалки с червени светлини, най-вероятно пазещи съкровища на хиляди години.

Монсеньорът обаче ги поведе по друг коридор към средновековна на вид махагонова врата с обков от черно желязо. Дръпна голямата халка на вратата и я отвори. Посрещна ги светлина на огън и топъл полъх.

Зад прага имаше малка читалня с гоблени. Покрай стените имаше дълги бюра с черни лампи за четене. Четири кресла бяха наредени около стойка за книги, върху която беше поставен голям том, покрит с парче коприна. Зад Стойката пукаше и пращеше малка камина.

Помещението не беше празно.

Отец Бейли стана от едното от креслата. Той беше напуснал групата по-рано, очевидно да вземе някого и да го доведе на срещата дълбоко под двореца.

Мария забърза напред.

— Мак…

Брадатият климатолог остана седнал. Рамото му беше бинтовано и ръката му беше поставена в клуп.

— Дойдохте най-после.

Мария се засуети около него, но Мак я увери, че се чувства по-добре.

— Заредиха ме — каза той и потупа ръката си; явно му бяха прелели кръв. — Чувствам се като нов.

Сейчан беше прострелвана достатъчно пъти, за да знае, че това не е вярно. Намръщването, с което се поизправи мъжът, също го издаваше.

— Нямах намерение да пропусна това представление — добави той.

Бейли се намръщи.

— Доктор Макнаб е единственият тук, който е видял с очите си картата на борда на арабския кораб. Нуждаехме се от потвърждението му.

Грей пристъпи напред, увличайки останалите след себе си.

— Потвърждение за какво?

Бейли се обърна и махна коприненото покривало от книгата на Стойката. Само че не беше книга. Светлината се отрази от голяма златна карта в бронзова рамка. Тя изобразяваше Средиземно море и околната суша.

Мак ахна. Шокът го накара да скочи на крака, напълно забравил за болката.

— Точно това открихме на кораба. — Той се успокои достатъчно, за да се обърне. — Но очевидно не е същата карта. Тази е в много по-добра форма. И астролабията липсва.

Лицето на Грей потъмня. Беше му дошло до гуша от всички тези тайни.

— Откъде се е появила тази карта? Кой я е изработил?

— Един велик учен и художник — отвърна Бейли.

Роу пристъпи напред и се обърна към тях.

— Това е произведение на Леонардо да Винчи.

14

23 юни, 06:43

Кастел Гандолфо, Италия

„Изумително…“

Грей слушаше разказа на монсеньор Роу за тайната среща между папа Лъв X и Да Винчи в Рим, за откриването на чертежа на механична карта в стар арабски том от девети век. Погледът му обаче не се откъсваше от артефакта с неговите сложни детайли на всеки златен бряг, планински масив и остров. Предположи, че камъкът, от който беше изработено Средиземно море, е лазурит. Горите бяха представени с изумруди, а върху калдерите на вулканите имаше огненочервени рубини.

Грей се наведе напред, хипнотизиран от прелестта и изяществото на изработката.

Независимо от произхода и неизмеримата й ценност Грей разбираше, че истинската стойност на картата се крие в нейната историческа и художествена важност. Докато картините, скиците и бележниците на Да Винчи красяха музеи по целия свят, нито едно от механичните творения на художника не беше оцеляло, нито дори статуите му.

Въпреки това Грей не можеше да проумее защо подобен шедьовър е останал скрит векове наред. Важността му беше изключителна. Накрая Грей откъсна поглед от картата и изгледа обвинително Роу.

— Какво прави това нещо тук? Скрито дълбоко през цялото време?

Роу вдигна ръка.

— Abbi pazienza. Ще обясня.

У Грей не беше останало много търпение. Заради тази загадка вече бяха загинали хора и без отговори най-вероятно щяха да умрат и много други. Въпреки това той преглътна гневния си отговор и остави възрастния свещеник да продължи.

— Папа Лъв възложил на Да Винчи да изработи картата по арабските чертежи. Според описанието картата — когато заработи — би трябвало да отведе до портите на ада.

— До Тартар — каза Грей, припомняйки си разговора с Пейнтър.

Роу кимна.

— Esattamente. Гръцката версия на ада. Защото всичко това е свързано с един тъмен период от гръцката история.

— Какво искате да кажете?

— Към чертежа на картата е била включена глава от „Одисея“ на Омир. Гръцката история, която ни разказва за трудното завръщане на героя Одисей у дома след Троянската война. Въпросната глава описва пътуването на Одисей в Подземния свят.

Грей отвори уста, готов да зададе следващия въпрос, но Роу му се намръщи като строг учител.

— Създателите на картата били трима блестящи учени и братя, наричащи се Бану Муса, или Синовете на Мойсей. Те учили в Дома на мъдростта в Багдад през девети век и създали почти две дузини томове върху научни теми, както и безброй механични творения. Трудът им се основавал на книги, които събрали след падането на Рим — важни научни трактати от различни места в Италия и Гърция. За да съберат колекцията си, те кръстосвали цялото Средиземноморие и се доказали като отлични мореплаватели.

Грей си представи големия двумачтов кораб, скован в леда.

„Техен ли е бил?“

— Целта им била да изучат най-тъмните моменти в историята и да запазят всичко, което можели да намерят. Братята се съсредоточили най-вече върху един конкретен период, когато цялото знание било на крачка да бъде унищожено, празно петно в историческите книги, което остава загадка и до днес.

— За кой период става дума? — попита Мария.

— За описания от Омир в „Илиада“ и „Одисея“. Поради това някои го наричат Омиров период. По-подходящо наименование обаче е гръцките Тъмни векове. Той продължил два века, от 1100 до 900 година преди новата ера, и започнал с мащабна война, обхванала Средиземноморието. Първата истинска световна война. В края й три цивилизации на три континента рухнали.

Грей познаваше достатъчно историята, за да попълни празните места.

— Микенските гърци в Европа, империята на хетите в Западна Азия и египетската цивилизация в Северна Африка.

Роу кимна.

— Всички те рухнали по едно и също време. Последвали две столетия хаос и варварство, които заличили почти всички постижения на цивилизациите. Така че има ли нещо чудно, че братята Бану Муса, тези грабители на паднали цивилизации, са проявили интерес към този период?

— Какво са направили те? — попита Мария.

— Тук мога само да предполагам. Но те са били изследователи, събирачи на следи. Според бележките им по полетата на чертежа, братята стигнали до заключението, че във въпросната война е участвала и четвърта цивилизация. Днес учените стигат до същото заключение на базата на нови открития от онова мрачно време.

Думите му заинтригуваха Грей още повече.

— Но кои са били онези неизвестни завоеватели?

— Точно това искали да разберат и Бану Муса. Те претърсили целия регион в търсене на следи от тази изгубена цивилизация, която победила всички и довела до Тъмните векове, а след това изчезнала. Братята смятали, че епосите на Омир са важен исторически извор. Че славните истории са нещо повече от мит и описват реални събития.

Грей знаеше, че съвременните учени са стигнали до същото заключение и са приели, че смятаните за измислени земи от разказите на Омир са реални места. При това не само Троя, но и много други. Оказваше се, че Бану Муса отново са ги изпреварили с това заключение.

„И може би с много други неща“.

— Смятате, че са я открили — каза Грей. — Че са открили въпросната изгубена цивилизация.

— Братята определено са смятали така. И дали от описанието в „Одисея“, или от нещо открито някъде другаде, те вярвали, че става въпрос за Тартар, гръцката версия на ада.

Грей погледна Мак. Измъчената му физиономия подсказваше, че климатологът си спомня отприщеното в трюма на древния кораб. Той очевидно бе съгласен с думите на монсеньора.

— И не само братята са вярвали, че става въпрос за портите на ада — продължи Роу. — Папа Лъв също го е вярвал. Именно затова той добавил тази карта в Светия скриниум, тъй като решил, че е прекалено опасна и еретична. Папите след него или уважили решението му, или стигнали до същото заключение. И така картата си останала тук.

Грей се помъчи да сглоби всички парчета.

— След като открили въпросната цивилизация, тези блестящи братя зашифровали мястото й в тази карта. Но как тяхната версия на картата се е озовала в Гренландия?

— Това си остава загадка — призна Бейли. — Може би корабът е бил скован неочаквано в леда. Или е бил разбит нарочно. — Той посочи устройството. — Така или иначе, не са останали никакви други следи за откритието им. Дори тази версия на картата се основава на частични схеми. Да Винчи е трябвало да импровизира с някои части, за да създаде това копие.

— И детайлите не са единственото липсващо нещо — добави Роу. — Бану Муса използвали и неизвестно гориво, за да задвижват кораба си. Наричали го Маслото на Медея. На името на вещицата Медея, племенница на вълшебницата Кирка или Цирцея, която превърнала хората на Одисей в прасета. Въпросното масло представлявало изумрудена течност, съхранявана в съдове без въздух и способно да възпроизведе неугасими пламъци.

Мак се отпусна в креслото си с измъчена физиономия. Очите му сякаш се взираха назад в миналото. Грей почти виждаше горящите там пламъци и спомена за ужасите на борда на древния кораб.

— Прилича на онова, което видях с очите си — каза Мак. — Сякаш самата вода гореше.

Роу кимна.

— Смятам, че веществото е някаква версия на гръцкия огън — смес от суров петрол и негасена вар, която дори водата не може да угаси. Но в този случай, ако се съди по описанието на доктор Макнаб, това масло е било рафинирано и направено още по-силно.

„Може би с някакъв радиоактивен изотоп“ — помисли си Грей, спомняйки си радиацията, засечена от картата.

Бейли заобиколи Стойката за книги.

— И тъй, без достъп до това гориво, Да Винчи е трябвало да импровизира и затова просто е добавил това. — Свещеникът докосна една малка манивела отстрани на бронзовата кутия. — Изглежда, че работи достатъчно добре. С изключение на една важна подробност.

— Коя? — попита Мария.

— Както казах, чертежът бил непълен. Всъщност страницата, илюстрираща дизайна на астролабията, която е ключът за картата, е била частично откъсната.

„Откъсната?“

Грей се замисли.

— Смятате ли, че чертежите са били повредени умишлено?

Мария го погледна.

— Ако си прав, това означава, че вероятно и корабът в Гренландия е бил разбит нарочно.

Грей кимна.

— Сякаш някой е полагал всички усилия да потули завинаги откритото.

Двамата свещеници се спогледаха, питайки се същото.

Накрая Бейли се намръщи.

— Но сега всичко това се промени.

Свещеникът отиде при друг стол и отвори лежащата на него кутия. Обърна се и вдигна онова, което беше струвало живота на много хора и бе изложило на опасност Ковалски. Сребърната астролабия отразяваше светлината на огъня, от който изглеждаше златна като картата. Бейли отиде при Стойката и много внимателно постави сферата в гнездото на картата.

— Или по-скоро донякъде се е променило. — Той посегна към манивелата. — Вижте.

Той завъртя манивелата и всички се събраха около Стойката. Малък сребърен кораб се отдели от турското крайбрежие и навлезе в морето, най-вероятно задвижван от магнити, скрити под тънкия лист лазурит. Грей затаи дъх. После корабът спря и започна да се върти на място, сякаш се е изгубил.

— Точно от това се страхувах — каза Роу. — Особено след като изучих снимките, изпратени от доктор Макнаб след откриването на астролабията.

— Какво не е наред? — попита Мак. — Счупена ли е?

— Не — отвърна Роу. — Изглежда, че ни липсват ключови парчета от пъзела.

Грей си спомни видеовръзката с отец Бейли в кабинета на Пейнтър. Свещеникът беше използвал същите думи. Липсващи парчета.

— Какво искате да кажете? — попита той.

— Ако помните разговора ни за астролабиите, има голяма разлика между по-ранните плоски и сферичните, които са се появили много по-късно. За да функционира, плоската астролабия трябва да бъде изработена с фиксираната географска ширина на създателя й.

— Ако искате плоската астролабия да работи в Багдад, трябва да я изработите така, че ширината на града да е фиксирана на нея — обясни Бейли. — Така тя ще работи единствено на тази ширина. Ако я преместите в Париж, нито едно от изумителните й изчисления и насоки няма да работи.

— А сферичните астролабии са универсални по дизайн. Именно това ги прави уникални и редки. — Роу махна на Грей да приближи. — Ако погледнете, ще видите дупки в повърхността й.

Грей присви очи и наистина различи дупчици в сферата. Бяха поне двайсет. Всяка беше отбелязана с малък символ. Предположи, че сигурно има още толкова дупчици в долната половина на артефакта.

— Пъхате пръчици в конкретни дупки и нагласяте отправната ширина на астролабията. Ако ги преместите, ще я нагласите за ново място. И това може да се прави отново и отново. — Роу се обърна към тях. — Но без пръчиците тя е неизползваема.

Грей си представи малкия въртящ се кораб.

Бейли добави още по-лоша новина.

— И ние не знаем точния брой пръчици за тази конкретна астролабия, нито къде да ги поставим. Възможните комбинации са почти безкрайни.

Сега Грей разбра защо Бейли го беше извикал тук.

— Иначе казано, астролабията може и да е ключ към картата, но пръчиците са ключът към астролабията. За да активираме картата и да я накараме да посочи правилното място, трябва да поставим правилната комбинация в астролабията.

Бейли сви рамене.

— А без пръчиците и без да знаем къде да ги поставим…

„Няма да се приближим до отговора“.

Мак се ужаси.

— Когато активирахме картата в Гренландия, малкото корабче пътува малко по-навътре в морето. Това би трябвало да означава, че поне някои от пръчиците са били на местата си. Но явно са паднали, когато астролабията падна или може би когато я улових.

— Отишли са си безвъзвратно — каза Грей. — Да се опитаме да ги намерим в онзи ледник ще е все едно да търсим неизвестен брой игли в най-голямата замръзнала купа сено на света.

— Тогава какво можем да направим? — попита Мария.

Роу също впери поглед в него. Явно и той се нуждаеше от помощта му за решаването на този проблем.

Грей поклати глава, мъчейки се да намери някакъв отговор.

— Без въпросните игли не можем да направим нищо.

Роу го потупа по рамото и се обърна.

— И аз се страхувах от същото.

Въпреки това Грей прекара следващите десет минути в оглеждане на устройството от всеки ъгъл. Отказваше да повярва, че положението е безнадеждно. Възможностите се въртяха в главата му. „Ако пръчиците са били по местата си, може би ще можем да определим дупчиците, като ги анализираме внимателно и търсим миниатюрни драскотини. Ако успеем да изработим нови пръчици, може би…“

Силен гръм отекна в подземието.

Последваха го втори и трети.

При последния земята под краката им се разлюля и ги събори на земята. Плочките на пода се напукаха. Едно горящо дърво излетя от камината, след като решетката й падна, изтърколи се до един гоблен и го подпали.

Грей се втурна към вратата и извика:

— Стойте тук!

Изскочи под тухления купол. Сейчан се озова до него, без да обръща внимание на предупреждението му. Вратата на асансьора отсреща още беше отворена. Движение в кабината привлече погледа му. Някаква фигура скочи отгоре и се приземи в клекнало положение.

Грей се напрегна.

В ръката на Сейчан се беше появила кама, неизвестно как прекарана през многобройните проверки.

Майор Босард изскочи от кабината на асансьора и се затича към тях. Държеше сакото си в ръце, но го захвърли настрани. Явно се беше спуснал по въжето на асансьора, като го беше използвал за изолация. Автоматът, все още метнат на рамото му, се удряше в бедрото му.

— Бягайте! — изкрещя той.

Отгоре се разнесе още един оглушителен гръм. Зад него кабината на асансьора излетя от шахтата в експлозия от камъни, прах и дим. Тухленият купол се напука в отсрещния край и огромни части от него се стовариха на пода — и после всичко започна да се руши.

Босард стигна до тях и изпъшка:

— Самолети. Ракетна атака.

Последваха още гърмежи — някои близки, други по-далече.

Босард ги подкара обратно към читалнята. Още части от купола се срутиха зад тях. Въздухът се изпълни с прах.

— Бомбардират цялото място — каза майорът и се закашля. — Съсредоточават огъня си тук.

„Че как иначе“.

Грей знаеше причината за това.

След като не беше успял да сложи ръка на астролабията, врагът нямаше намерение да рискува с нея.

„Щом те не са успели да се доберат до нея, ще се погрижат никой друг да не го направи“.

Грей се върна при останалите и ги накара да се размърдат.

— Вземайте картата и всичко друго, за което се сещате. — Той посочи тунела, намиращ се най-далече от срутилата се част от купола. — Трябва да влезем колкото се може по-дълбоко в подземията.

Всички се задействаха. Следвайки инструкциите на монсеньора, Босард затвори капака на златната карта и вдигна кутията с две ръце, демонстрирайки забележителна сила. До него Бейли събираше листа от бюрото, докато Мария грабваше книги. С превързаната си ръка Мак се опитваше да не се пречка на никого.

Още една част от купола се срути и вдигна облак прах, който изпълни читалнята.

„Това беше прекалено близо“.

— Достатъчно! — нареди Грей. — Всички да излизат!

Изскочиха от стаята и побягнаха по съседния тунел. Пътят им беше осветен от червеното сияние на електронните ключалки на хранилищата. Веригата алени светлини се губеше в тъмното гърло на прохода. След около седемдесет метра тунелът свърши с каменна стена, която блокираше пътя им.

Грей се пресегна и опря длан в студения вулканичен камък.

„Задънена улица“.

Обърна се към останалите. Зад тях червените светлини една по една угаснаха. Докато мракът обгръщаше групата, срутването на подземието продължаваше и приближаваше неумолимо към тях.

— Има ли някакъв изход от това място? — попита Грей.

Отговорът на монсеньор Роу прозвуча като стон:

— Не…

15

23 юни, 07:04

Провинция Чанаккале, Турция

„Трябва да рискувам…“

Елена отиде до тясното дървено легло в каменната килия. Коленичи до него и погледна нагоре, сякаш се молеше. Докато бъркаше под дюшека, забеляза по тавана стари следи от длето. Пламъчетата на дебели свещи трептяха в ниши в каменните стени. Дебелите пластове восък, натрупвани вероятно в продължение на десетилетия, ако не и на векове, се бяха разтекли надолу по стените.

Доколкото можеше да прецени, намираше се на десетина етажа под земята — в един от многото древни подземни градове, издълбани в скалите на Турция. Представи си отдавна мъртвите строители, използвали сечива от бронзовата епоха, за да създадат тези селища на множество нива. Като археолог, занимаващ се с този регион, тя знаеше, че в Турция са открити над двеста подобни пещерни града, предимно в Кападокия на изток, но също и тук, по-близо до крайбрежието.

Най-прочутият беше Деринкую, открит през шейсетте. Елена беше посещавала подземния комплекс. Той имаше свои реки, мостове и хиляди вентилационни шахти, осигуряващи въздух и до най-долните нива, някои от които достигаха деветдесет метра дълбочина. Огромният град някога е бил дом на повече от двайсет хиляди души. Той си имаше хамбари, църкви, кухни, складове, дори собствена изба. Някои от тези древни градове, като Деринкую, бяха превърнати в туристически атракции, докато други се използваха и до днес за приютяване на животни или служеха като скривалища на всякакви престъпници.

Също като този пещерен град.

Предишния ден самолетът, докарал Елена от Арктика, кацна на малко летище сред хълмове. След това похитителите я откараха до покрайнините на малко село. Врата в мазето на една селска къща водеше до този скрит подземен комплекс.

Бяха я повели надолу по каменни стъпала и дълги тунели, осветени с електрически лампи. На горните нива бяха минали покрай помещения с фитнес оборудване, оръжейни и складове за боеприпаси. Бяха се разминали с неколцина мъже и жени със сурови погледи, облечени в червено или черно. Ако се съдеше по поведението им, онези в червено бяха новобранци. Никой не я погледна в очите, докато вървеше заедно с групата, водена от онази, която се беше нарекла Дъщеря на Мойсей. Дори онези в черно леко се покланяха на жената, когато тя минаваше покрай тях. Очевидно заемаше високо положение в йерархията на тази организация.

Елена можеше да познае предназначението на подземния комплекс.

Тренировъчен лагер на терористи.

Увереността й се засили, докато навлизаха още по-дълбоко в земните недра. Сурови на вид стрелци охраняваха входовете на всяко следващо ниво и стояха на пост пред гигантски камъни с формата на дискове, древни като самия град. За да се разсее от страха си, Елена се съсредоточи върху археологическото значение на това място. Хората бяха създали тези подземни градове, за да се спасят от вълните грабежи и нападения през вековете. Затваряли с кръглите камъни входовете на всяко ниво. По тези земи войните се водели хилядолетия наред. Комплексът Деринкую датираше от осми век преди новата ера, но имаше и още по-стари. Повечето обаче били създадени в разгара на гръцките Тъмни векове, когато цялото Средиземноморие било обхванато от голяма война.

Докато я водеха надолу, Елена беше прокарвала ръка по стените и си бе представяла количеството труд, хвърлено за прокопаването на този град и на стотиците като него. Макар че скалата беше сравнително мека — вулканичен туф, който се копаеше лесно, — човешките сили, необходими за създаването на селище с такива размери, бяха зашеметяващи.

Постепенно се бяха появили въпросите. Защо тези градове са били създадени така набързо през Тъмните векове? От какво са се криели хората? Какво ги е тероризирало до такава степен, че да изпитат нуждата да издълбаят скалата в търсене на спасение?

На по-долните нива на комплекса бяха минали покрай спални помещения, от които се носеше миризма на лой и печено месо, както и покрай друго, което служеше като склад и беше пълно със сандъци, бъчви и чували. Елена беше преценила, че в подземията има достатъчно храна за години. Следващото ниво приличаше на лабиринт от помещения с книжни рафтове и шкафове, пълни с множество артефакти. Любопитството я бе накарало да забави крачка, но похитителите й я бяха принудили да продължи още по-надолу, до частта, осветявана единствено от свещи, където се намираше и килията, в която беше прекарала нощта.

Бяха й оставили студена вечеря и тази сутрин й бяха донесли закуска.

Но Елена усещаше, че през нощта нещо се е променило. Тази сутрин беше чула викове някъде отгоре. Беше се опитала да разпита облечената в червено жена, почти тийнейджърка, която й беше донесла закуската. Когато бе попитала за врявата, в очите на момичето беше проблеснала тревога.

В отговор получи само строго предупреждение: Прави каквото ти казват Кажи им какво знаеш.

След това Елена беше крачила напред-назад в килията, измъчвана от един въпрос.

„Какво очакват да знам?“

Ръката й най-сетне напипа скритото под дюшека. Елена извади двете малки книжки — копието на „Одисея“ и дневника на мъртвия капитан, увити в кожа и предпазени от замръзналия труп. Беше ги скрила в панталоните си по време на полета и топлината на тялото й ги беше размразила. Сега кожените подвързии и конците, с които бяха съшити книжките, бяха станали гъвкави.

Каквото и да искаха похитителите от нея, то трябваше да е свързано по някакъв начин с кораба и историята му. Защо иначе им беше да отвличат експерт по морска археология със специалност Средиземноморието? Елена разбираше, че животът й зависи от това доколко и докога ще бъде полезна. Знаеше също, че баща й ще преобърне целия свят, за да я намери, но дотогава…

„Трябва да оцелея“.

За целта се нуждаеше отколкото се може повече информация.

„Независимо от риска“.

Отнесе книгите на грубата маса до недокоснатата закуска. Не се страхуваше, че я наблюдават или че някъде има скрити камери. Всяка повърхност в килията с изключение на яката дървена врата беше от твърда скала. И цялото ниво, служещо за тъмница, се осветяваше единствено от свещи и факли.

Без електричество и с дебелите каменни стени, през които безжичните устройства не биха могли да предават, Елена се чувстваше в достатъчна безопасност, за да сложи книгите на масата и внимателно да отвори онази със заглавие „Свидетелството на Четвъртия син на Мойсей“. Страниците, увити в тюленова кожа и запечатани с восък, бяха останали сухи през вековете и мастилото не беше избледняло. Макар велумът да беше станал чуплив от годините, Елена можеше да обръща страниците, ако внимаваше.

Започна да чете разказа на автора Хунайн ибн Муса ибн Шакир, четвъртия син на човек, наречен Муса, или Мойсей. Прегледа набързо първите страници, които описваха подготвянето на кораба, подбирането на доверен екипаж и първата седмица в морето. Имаше и размисли на капитана за творбата на Омир, включващи преведени откъси от древногръцкия текст „География“ на гръцкия историк от първи век Страбон, който смятал, че епосите на Омир описват реални събития.

Според дневника корабът стигнал до остров, описан от капитана като „ковачницата на Хефест“, след което разказът внезапно спираше. Голяма част от страниците в средата на книгата бяха изрязани.

„Най-вероятно са били унищожени нарочно“.

Елена погледна мястото, заемано от липсващите страници, макар че се интересуваше най-вече от последната част, която беше запазена.

Искаше да разбере какво се е случило с кораба и как се е озовал в Гренландия. Историята продължаваше с голяма буря и трудно плаване до остров, който по описание приличаше на Исландия („остров оххх огън и лед, димяща земя и огромни бели гори“) и нататък до брега на Гренландия („до покрита с лед земя отвъд края на света, обитавана от призрачни мечки със снежна козина“).

Сърцето й се разтуптя по-силно, когато стигна последния запис.

Прочете датата в началото му: 22 Ямада Ал-Тани 248.

Годината — 248 — трябваше да е според арабския календар, известен като хиджири. Елена пресметна наум и стигна до годината според модерния календар — 862.

„Девети век“.

И времето от годината — краят на август.

Тя повдигна вежди.

„Трябва да е било доста топло, за да могат моряците да се озоват в капана на зимата. Какво е станало?“

Прочете със затаен дъх последния запис на Ханейн ибн Муса ибн Шакир, четвъртия син на Мойсей.

.

Елена прочете останалите няколко страници, изразяващи предимно съжаленията на капитана и обичта му към неговите братя, останали в родината. Започна да прелиства набързо останалото, но преди да стигне до края, от другата страна на вратата се чуха гласове. Увлечена от историята, не беше чула някой да приближава килията.

Елена грабна книгите от масата и се помъчи да ги скрие в панталона си. Докато го правеше, някакви неща паднаха от гръбчето на дневника на Хунайн и тихо издрънчаха на каменния под. Елена клекна и видя три тънки като игли десетсантиметрови пирона, изработени от бронз. В единия им край имаше по малко флагче, надписано с арабска буква.

„Какви са тези…“

Резето на вратата зад нея се раздвижи.

С разтуптяно сърце Елена грабна бронзовите игли от пода и ги напъха в джоба си, докато се изправяше.

Вратата се отвори с възмутено скърцане на стари панти и в килията влезе Дъщерята на Мойсей. Ако се съдеше по мрачното й изражение и блясъка в очите й, през нощта се беше случило нещо, което не й бе харесало. Жената даде знак на Елена да я последва, незабавно се обърна и излезе.

— Eajluu — нареди тя на арабски. — Ела с мен.

Елена забърза след нея, следвана от двама въоръжени мъже.

— Къде отиваме?

Жената дори не я погледна.

— Да си получиш първия от многото уроци.

Ако се съдеше по тона й, не отиваха в някаква класна стая или дори в тъмната библиотека горе. Изобщо не напуснаха тъмничното ниво.

Докато прекосяваха някаква просторна зала, Елена пъхна ръка в джоба си и задържа бронзовите неща, за да не дрънкат и да не бъдат открити.

Изведнъж от мрака пред тях се разнесе писък.

Елена замръзна, но един от стражите я побутна с дулото на автомата си. Тя се затътри напред, изпълнена със страх.

„Ще ме изтезават“.

В края на залата имаше двукрила врата, от двете страни на която бяха поставени нови факли. Дъщерята на Мойсей удари вратата с юмрук и тя незабавно се отвори.

Жената избута Елена вътре. Още запалени факли осветяваха каменната зала. Въздухът беше горещ и изпълнен с дим. От едната страна беше поставен бронзов мангал върху триножник, в който светеха въглени. От него стърчеше обвита в кожа дръжка на маша.

Гигантът с ниското чело, който беше дошъл с тях от Гренландия, се върна при мангала с нажежено желязо в ръка и пъхна върха му във въглените.

Елена трепна, когато видя източника на писъка.

Огромен мъж лежеше вързан за дървена маса в средата на помещението. Беше само по гащета. Мускулестото му тяло беше опънато върху дъските, а ръцете му бяха завързани над главата. Дебели кожени ремъци придържаха тялото и краката му за масата. На лявото му бедро имаше почерняла рана. Плътта още димеше от притиснатото в нея горещо желязо.

Дъщерята на Мойсей хвана Елена за ръката и я помъкна напред. Когато стигнаха до масата, жената потупа дървената повърхност.

— Джихадистите от Даеш измислиха това просто, но ефективно устройство. Наричат го Летящото килимче.

Дъхът на Елена секна. Даеш бяха по-известни на Запад като ИДИЛ.

Дъщерята я придърпа към масата и кимна на гиганта.

— Кадир, демонстрация, ако обичаш.

Кадир се затътри покрай тях и спря при средата на масата. Ръката му докосна голямо метално колело и бавно го завъртя.

Масата започна да се огъва. Средната част, която беше на панти, се надигна, а краищата й се отпуснаха. Завързаният за нея мъж изстена, когато гръбнакът му се огъна назад. Всяко следващо завъртане на колелото заплашваше да счупи прешлените му.

Дъщерята вдигна ръка.

— Засега само малка демонстрация, Кадир.

Гигантът престана да върти колелото и се изправи.

— Özür dilerim, Nehir — извинително измънка той, после бързо се поклони и се поправи. — Alia asfa, Bint Musa.

Елена погледна похитителката си, чието лице беше потъмняло още повече. Кадир се извини първо на турски, след това на арабски. На Елена започна да й просветва.

„Възможно ли е да са турци… които се представят за араби или използват езика им поради някаква причина?“ Благодарение на грешката на Кадир беше научила и още една подробност — името на жената.

Дъщерята на Мойсей явно се казваше Нехир.

Очевидно раздразнена, жената замъкна Елена към масата и я бутна към измъчвания мъж.

— Помогни ни, или този американец ще страда вместо теб.

Елена се взря в мъжа на масата. Ужасена от всичко случващо се, не беше успяла да го разгледа добре. По челото на мъжа беше избила пот. Подутият му нос беше омазан със засъхнала кръв. От Елена не се очакваше да го познава — но тя го познаваше.

Това беше човекът, с когото Мария Крандъл излизаше вече две години. Макар че Елена никога не го беше срещала, Мария й беше пращала снимки и беше публикувала и други в Инстаграм. Елена си спомни, че двамата трябваше да се срещнат с нея в Гренландия. Шокирана и объркана, тя впери поглед в мъжа.

„Какво прави той тук? Къде е Мария?“

— Джо… — прошепна най-сетне тя.

— Не им помагай — изграчи той.

Думите му вбесиха и без това ядосаната Нехир. Тя изруга и ако се съдеше по начина, по който го изгледа, Елена предположи, че именно Джо е причината за лошото й настроение тази сутрин.

„Но какво е направил?“

Нехир махна на Кадир. Гигантът се наведе отново и започна бавно да върти колелото. Масата се огъна още повече — с гръбнака на Джо.

Жилите на врата му се опънаха от болка; от ноздрите му потече кръв.

— Престанете! — извика Елена, която се беше уплашила, че Нехир може да счупи гръбнака му преди да е овладяла яростта си. За да умилостиви жената и да насочи вниманието й другаде, бръкна в панталона си. — Ето… намерих ги на борда на кораба в Гренландия.

Елена извади двете опърпани книги и ги тикна на Нехир.

Жената ги взе. Бързо прочете заглавията и очите й се разшириха. Тя излая нещо на Кадир, който завъртя колелото в обратната посока. Нехир тутакси тръгна към вратата и излезе с новопридобитите съкровища. Но не и преди да заповяда на стражите да върнат Елена в килията й.

Докато Елена тръгваше към изхода, Джо й се намръщи. Изглеждаше ядосан на капитулацията й. Тя се извърна. Знаеше истината. Чуваше тихото подрънкване в джоба си.

„Не се безпокой, Джо. Не съм им дала всичко“.

На прага се обърна към масата, измъчвана от един въпрос, и извика:

— Къде е Мария?

Джо отпусна глава на масата и въздъхна.

— В безопасност… тя е в безопасност.

Изпълнена с облекчение, Елена се обърна и се остави да я отведат. „Най-сетне една добра новина“.

16

23 юни, 07:10

Кастел Гандолфо, Италия

„Положението е лошо… и става още по-лошо“.

Мария напрегна слух, след като в подземията под папския дворец се възцари тишина. Бомбардировката беше спряла преди няколко минути. Беше кратка, но брутална. Дори сега по-навътре в тунела, в който бяха попаднали в капан, се чуваше приглушен трясък на падащи камъни.

„Този малък нестабилен джоб няма да издържи още дълго“.

А и въздухът можеше да им свърши преди това.

Всички бяха закрили носовете и устите си с плат в опит да филтрират прахта, която запълваше мястото.

Приближи подскачащ лъч на фенер — Грей и майор Босард се връщаха. Бяха отишли да огледат срутването, което блокираше тунела малко по-нататък. Минаха покрай Сейчан, която оглеждаше една врата на хранилище с друг фенер.

— Няма изход — доложи Грей, когато стигна до групата, струпала се в края на тунела. — Опитах и сателитния си телефон. Няма сигнал.

„Нищо изненадващо и по двете точки“.

— Кучите синове са ако не друго, то поне последователни — каза Мак, който седеше с опрян в стената гръб, прибрал бинтованата ръка към гърдите си. — За втори път в рамките на два дни ме затварят в гробница. Първо от лед, сега каменна.

Нещо в думите му накара Мария да поспре за момент, но не можеше да определи какво точно.

Отец Бейли погледна огорчено климатолога.

— Съжалявам, че ви доведох тук.

— А, не се оплаквам. Ако ме бяхте оставили горе в медицинското крило, сега сигурно щях да съм мъртъв, пръснат на парчета от бомбите. Така че дори това да се окаже гробницата ми, поне ми осигурихте още малко време.

Мария се изправи.

„Именно“.

— Но това не е гробница — каза тя и се обърна към монсеньор Роу, който беше клекнал до кутията с картата, сякаш възнамеряваше да пази съкровището на Да Винчи до последния си дъх. — Не казахте ли, че Светият скриниум се намира в мазетата на стара римска къща?

Роу свали парчето плат от устата си.

— Si, вилата на император Домициан.

— И тук долу римляните са изградили водните цистерни на вилата, нали?

— Точно така.

— Но откъде е идвала водата, за да пълни тези цистерни? Знаете ли дали са черпили вода от езерото Албано?

— Аз… мисля, че съм чел нещо за това. — Роу кимна. — Изкопали са цистерните така, че да се намират под нивото на езерото и са построили акведукти от тях до езерото, така че гравитацията да докарва прясна вода.

Грей застана до нея и й кимна одобрително.

— Възможно ли е въпросните акведукти да са запазени?

— Не знам — призна Роу. — Знам обаче, че Светият скриниум не заема изцяло основите на вилата. Библиотечният комплекс е бил отделен от по-старите части преди векове.

— Знаете ли къде? — попита Мария.

— Si, certo — отвърна Роу, но погледна покрусено, когато посочи. — В края на другия тунел. Онзи на юг от нас.

Мак изстена.

— Май сме се напъхали в погрешната заешка дупка. Няма начин да си прокопаем път навън.

— Може да има и друг начин — рече Роу. — Ще ви покажа.

Всички се събраха около монсеньора, който започна да чертае с пръст в прахта на пода. Първо нарисува три започващи от една въображаема точка линии, след което ги свърза с концентрични дъги.

— Трите основни тунела са свързани с хранилищата на библиотеката, които минават в дъга от един тунел до друг — обясни той. — Ако успеем да влезем през една от тези врати в тунела, бихме могли да минем през хранилището и да стигнем до следващия тунел.

— Само че няма ток — каза Мария. — А вратите са заключени. Не можем…

— Аз мога — прекъсна я Сейчан. Изправи се от огледа си на единствената врата, която не беше погребана под тонове камъни, и посочи с камата си електронната ключалка. — Но ще трябва да действаме бързо. И ще имаме само една възможност.

07:14

„Понякога е добре да е зле“.

Грей мислено благодари на небесата за престъпното минало на Сейчан.

— Не знаех, че проникването в банкови трезори е било част от обучението ти в Гилдията — каза той, докато я гледаше как работи.

Тя сви рамене.

— Научих този номер много преди Гилдията. Не е по-различно от това да запалиш кола направо от жиците. По онова време обичах да крада коли и да правя обиколки по задните улички на Сеул.

Грей се опита да си представи една безгрижна версия на тази жена — момиче с диви очи, вилнеещо из улиците на Югоизточна Азия. Дори сега в миналото й имаше големи петна, за които не знаеше нищо. Грей се замоли да му се удаде възможност рано или късно да ги запълни.

— Стига си местил светлината — сгълча го тя.

Грей насочи лъча към ръцете й. Сейчан вече беше успяла да свали предния панел на електронната ключалка с ножа си. Присви очи, докато свързваше отворения му сателитен телефон към вътрешностите на ключалката.

Обърна се към монсеньор Роу, който стоеше до нея.

— Ако се получи, ще имате само секунди да прокарате картата си и да освободите заключващия механизъм. След това веригата ще се изпържи. Готов ли сте?

Той кимна и вдигна блестящата черна карта.

— По мой знак. — Сейчан допря последната жица до литиевойонната батерия на телефона. — Сега.

Алената светлина на ключалката примигна за момент. Роу бързо прекара картата през четеца. Лампата светна в зелено. Забръмчаха някакви предавки, след което от платката изскочи ярка искра и светлината угасна.

Сейчан се изправи, опита дръжката на вратата и изруга, когато тя не помръдна. Ключалката не беше успяла да завърши цикъла си.

„А бяхме на косъм…“

Ядосаната Сейчан отстъпи назад и изрита вратата. Ударът я разтресе и вътре в нея нещо изщрака силно и забръмча. Всички се спогледаха със затаен дъх.

Този път вратата се отвори под радостните викове на събралите се пред нея.

Грей сграбчи Сейчан в прегръдката си.

— Моята прекрасна касоразбивачка.

— Още не сме се махнали оттук — напомни му тя.

Думите й бяха подчертани от един голям камък, който падна с трясък надолу по тунела.

Грей подкара всички през вратата по тъмния извит коридор, от двете страни на който имаше херметично затворени стъклени врати. Зад тях зърна рафтове и шкафове с неясни съкровища, някои от които проблясваха в златно и сребърно на слабата светлина. Нямаха време обаче да разглеждат забранената библиотека.

Бързо стигнаха до другата врата. Тя имаше лост от вътрешната страна, който трябваше да помогне на човек да излезе, ако случайно е останал затворен в хранилището.

„Също като нас“.

Грей дръпна лоста надолу, бутна вратата и излезе в следващия тунел. Освети с фенера около себе си. Коридорът беше блокиран отдясно от купчина камъни и отломки. Отляво обаче завършваше с тухлена стена.

Грей поведе групата към нея.

— И сега какво? — попита Мария, докато прокарваше длан по тухлите. — Как ще минем през това нещо?

Майор Босард си проправи път през групата и вдигна автомата си.

— Може би знам един начин.

Грей върна останалите в хранилището, докато швейцарският гвардеец изпразни целия пълнител в стената, като съсредоточаваше огъня си върху две тухли, които изглеждаха най-нестабилни. Когато оглушителният откос приключи, той беше превърнал тухлите на прах и беше съборил няколко други около отвора.

Грей последва Босард до стената, за да огледа резултата. Майорът срита тухлите и разшири отвора. Грей пъхна глава и ръка през дупката и освети другата страна. Залата беше голяма, изсечена във вулканичната скала, а на дъното й лъчът на фенера се отрази от черно огледало.

Вода.

Той въздъхна с облекчение.

Бързо събориха още тухли и се спуснаха по няколко стъпала в следващото помещение. В центъра му имаше квадратен басейн със страна десетина метра, пълен догоре с вода. Грей тръгна покрай него, като проверяваше дълбочината му. От едната страна попадна на засводен отвор на тунел — края на стар римски акведукт, свършващ на около метър под повърхността.

Останалите се събраха около него.

— Ще преплувам по дължината му, за да видя дали стига до езерото — каза Грей.

Сейчан пристъпи пред него. Вече беше свалила якето и блузата си и сега събу ботушите си.

— Аз плувам по-бързо — каза тя и сръчка с пръст корема му. — А и да не забравяме този проблем.

Грей понечи да възрази, но си даде сметка, че тя е права — може би не точно за корема му, но тя определено беше полуриба, ако не и направо русалка. Ако някой успееше да стигне до езерото, това беше тя.

— Твой е — каза той.

Тя си събу панталона и включи фенерчето си. Очите й проблеснаха на светлината.

Възбудата й накара и неговото сърце да се разтупти по-силно.

— Внима…

Тя скочи във водата, почти без да вдига пръски, и изчезна в тъмните дълбини.

Мак застана до Грей.

— Човече, ти си голям, ама много голям късметлия.

„Сякаш не го знам“.

07:27

Сейчан навлезе в тъмния тунел. Беше широк колкото раменете й, което забавяше работата й с краката, но пък близостта на стените й позволяваше да се отблъсква от тях.

Продължи навътре, като държеше фенера насочен напред.

Не знаеше какво е разстоянието до езерото и затова предпочете да запази енергията си, като се движеше бързо, но без усилия. Всяко движение с ръка и крак беше премерено така, че да бъде максимално икономично. Устните й бяха плътно затворени, гърдите — отпуснати.

От време на време пускаше по някое мехурче през носа си, като лъжеше тялото си да си въобразява, че скоро ще си поеме дъх, което намаляваше напрежението и укротяваше инстинкта на тялото да се разбунтува.

„Продължавай напред…“

Раздвижи леко крака и се отблъсна от стената със свободната си ръка.

Лъчът на фенера освети препятствие в тунела. Сейчан доплува до него. Голям камък блокираше акведукта. Проходът беше твърде тесен, за да се провре през него.

Сейчан мислено изруга, опипа камъка и откри, че е по-скоро плоча, заседнала накриво в тунела.

„Може би…“

Хвана горния край и опря крака в стените. Задърпа и забута, докато плочата най-сетне падна на дъното, отваряйки по-широк отвор отгоре. Сейчан пъхна през него главата и едната си ръка, след което напъха и тялото си. Пръстите на краката й задраскаха по камъка, докато се мъчеше да се провре.

И заседна.

Разбра го моментално. Грей може и да се радваше на размерите и тежестта на хормонално уголемените й гърди — както и Джак, между другото, — но сега те се оказаха проблем. Сейчан се опита да заплува назад, готова да се върне в цистерната и да признае поражението си.

Но от опита само се заклещи още повече.

„Не мога да се провра напред — нито да се върна“.

За момент я обзе паника. Белите й дробове се напрягаха, при това не само от натиска на стените. Пред очите й проблеснаха образи на Джак — как бълбука радостно във ваната, бори се със зърното на гърдата й, смуче малкия си палец. Дори в този момент започнаха да я измъчват съмнения. Част от нея все още се чудеше дали за Джак няма да е по-добре, ако я няма. А още по-дълбоко…

„Дали за мен няма да е по-добре, ако го няма?“

Стисна зъби, преди чувството за вина да е изсмукало силите и волята й. Не знаеше кое е вярното за Джак, но в едно нещо беше сигурна.

„Аз ще съм тази, която ще вземе това решение“.

Нямаше да позволи да умре тук и изборът да й бъде отнет. Затова издиша целия въздух от дробовете си. Животворните мехурчета въздух забълбукаха пред лицето и в косата й.

С изпразнени дробове успя да си спечели допълнително пространство, колкото да се освободи. Остана неподвижна за момент. Още имаше достатъчно кислород, за да се върне, но каква полза от това? Ако вземеше това решение, как то щеше да я доближи до Джак?

„Майната му“.

Изрита с крака и се провря през отвора.

Следвайки светлината, продължи по акведукта, като бързо мина през точката, от която нямаше връщане. Диафрагмата й се сви под дробовете, опитвайки се да я принуди да си поеме дъх. Полезрението й се стесни. Движенията й ставаха по-трескави.

А лъчът на фенера продължаваше да намира пред нея само тъмнина.

Полезрението й се стесни до точка.

„Няма да успея“.

07:44

Грей крачеше напред-назад покрай черния басейн на цистерната. За стотен път си погледна часовника. По челото му беше избила пот, дишането му бе станало неравно.

— Няма я вече повече от десет минути — каза той, без да се обръща към никого. — Вече трябваше да се е върнала.

Мария се опита да го успокои.

— Може би е отишла да търси помощ.

Грей поклати глава. Вече се беше съблякъл по гащета — имаше нужда да прави нещо, да бъде активен, докато чака. Пристъпи към ръба на басейна.

— Дай й още една минута — каза Мария.

Мнението на отец Бейли беше по-мрачно.

— Не е добра идея да тръгвате след нея. Ако е загазила, вече е късно. Никой не може да задържи дъха си за десет минути. Само ще изложите на опасност и своя живот.

Грей сви ръка в юмрук, готов да фрасне свещеника. Вместо това думите му го накараха да пристъпи към басейна.

„Не мога да чакам повече“.

Докато се канеше да скочи, черната вода под него стана по-светла.

Грей се дръпна назад, когато сиянието се превърна в ярка светлина. От водата се появи глава, но лицето беше скрито от маска и мундщук на акваланг. Грей обаче я позна веднага.

— Сейчан…

Преди тя да успее да отговори, зад нея се появи втора, после и трета фигура. Непознатите също бяха с маски, неопренови костюми и акваланги.

За момент Грей се смути. Кои бяха тези хора? Как Сейчан беше успяла да извика помощ толкова бързо? И после разбра отговора. Погледна към Мария. Спомни си, че в езерото вече имаше екип, който издирваше тялото на Ковалски. Сейчан явно беше успяла да преплува през акведукта и беше стигнала до езерото, където бе извикала екипа на помощ.

Сейчан махна мундщука, вдигна маската на челото си и извика:

— Готови ли сте да се махнете от това място?

„И още как“.

През следващия половин час спасителният екип преведе всички през акведукта до брега на езерото Албано. Макар че трябваше да се радват, че са оцелели, никой не ликуваше.

Навсякъде около тях виеха сирени. Хеликоптери прелитаха в небето, докато слънцето се показваше над ръба на калдерата. Грей стоеше на брега на езерото, вдигнал сателитния телефон към ухото си. Загледа се към димящите развалини на папския дворец. Гъст черен пушек се издигаше към небето, а дълбоко в сърцевината на комплекса бушуваха пламъци. Ако се съдеше по онова, което виждаше, цяла секция от ръба на вулканичния кратер беше превърната в чакъл.

Едва чуваше гласа на Пейнтър по телефона.

— Самолетите са имали военно разрешение и позивни — обясняваше директорът. — Може да са били дори машини на италианските ВВС. Още не знаем. Според докладите пилотите са катапултирали и са оставили двата самолета да паднат в Средиземно море. Вече са изпратени екипи за издирването им.

Грей откъсна поглед от разрушенията и погледна към причината за тях. Монсеньор Роу и майор Босард, увити в одеяла, стояха на стража до покритото с брезент съкровище — картата на Да Винчи.

„Колко хора умряха заради това проклето нещо!“

Спомни си думите на монсеньора за лятното училище на територията на двореца. Новата обсерватория се намираше на километър и половина от него, но дали това беше достатъчно далече? Пръстите му се свиха около телефона. Щеше да се погрижи виновниците да си платят.

— Може и да не знаем кой е организирал атаката, но ако се съди по тактиката и екипировката им, по самолетите и подводницата в Арктика, не става дума за терористи единаци — рязко каза той.

Пейнтър споделяше мнението му.

— Които и да са, несъмнено имат сериозно финансиране. Може би се ползват с подкрепата на враждебна страна или страни. Кат също смята, че именно затова сякаш знаят всеки наш ход. Прекалено много разузнавателни служби работят по този случай. Не знаем откъде изтича информация, но докато не запушим пробива…

— Ще трябва да действаме на тъмно.

— По-скоро в непрогледен мрак.

Грей погледна малката група, скупчена на брега. Трябваше да се задействат, да се махнат час по-скоро от това място. Но после какво? Два въпроса бяха най-належащи.

Какво ще правим след това?

И по-важният…

Кой е врагът ни?

17

23 юни, 11:22

Провинция Чанаккале, Турция

„Най-сетне светът ще потъне в пламъци“.

С изпълнени с гордост гърди Нехир Саат се спускаше в дълбините на подземния град. Беше извикана от съседното село Кумкале, където в едно малко кафене беше станала свидетел на първите предвестници на Армагедон. Заедно с други Синове и Дъщери беше гледала по телевизията какофонията новини от Италия с картини, показващи горящия дворец и лежащи по улиците тела.

Единствено покритите с чаршафи детски тела я накараха да извърне поглед.

„Невинни, превърнати в мъченици“ — трябваше да си напомни тя, но мисълта не намали мъката и дори чувството за вина за смъртта им. Замоли се да не са страдали и да са намерили пътя до рая, където нямаше да им се наложи да чакат дълго. Намери утеха във факта, че когато портите на Ада паднат, раят най-сетне ще се върне на земята.

„И ще доведе със себе си всички тези деца“.

Включително и нейните.

„И двете“.

Спря на стълбите и затвори очи, смазана за момент от обхваналата я мъка. Когато беше малка, баща й беше продал нея и брат й като проститутки. Тя беше осемгодишна, Кадир на десет. Беше изнасилвана многократно и продължаваше да носи физическите и емоционалните белези от това.

Накрая, когато се оказа, че не носят достатъчно пари на баща им, той ги продаде на едно чудовище в Истанбул. Тя беше принудена да сключи временен брак, известен като мут’а, който може да продължава определен период, от един час до двайсет и девет години. През времето на договора беше родила две деца, момче и момиче, и двете нежелани от временния й съпруг. Бебетата бяха заклани след раждането им. Тя се беше опитала да защити последното си дете, момичето, което мислено беше нарекла Хури или ангел. За наказание получи от съпруга си неравния белег от брадичката до гърлото. Кадир, който тогава беше само на четиринайсет, но вече бе доста едър, се вбеси и му счупи врата. След това избягаха, но Кадир винаги остана неин закрилник.

Накрая двамата привлякоха вниманието на Синовете и Дъщерите.

Нехир подозираше, че те всъщност са възнамерявали да привлекат Кадир, чиято репутация в бедняшките квартали на Истанбул растеше заедно с размерите му. Брат й обаче не се отдели нито за миг от нея, така че трябваше да ги вземат заедно. Тогава изобщо не подозираха, че Нехир ще се окаже истинският воин от двамата. Кадир беше твърде бавен, както умствено, така и телом, и в много отношения сърцето му беше лесно уязвимо. Но изпълняваше онова, което му се кажеше.

Нехир пък беше бърза с ножовете и безупречна в стрелбата. Но най-вече острият й ум й позволи да се издигне бързо и в крайна сметка да стане Първата дъщеря на Муса.

Онова, което я задвижваше тогава, беше решимостта — също като сега.

Възнамеряваше да живее достатъчно дълго, за да види как този свят изгаря, за да се смени с нов рай, в който онези, които бяха загинали, без да прегрешат пред Аллах, щяха да се върнат при любимите си хора. Включително изгубените й деца.

„И сега съм на път да видя как това се случва“.

Донякъде утешена, тя продължи надолу по стълбите. Беше извикана от Муса в сърцето на Байт ал-Хикма, Дома на мъдростта. Това ниво на подземния град пазеше безброй текстове, някои от 1258 г., от падането на Багдад, когато монголските орди, водени от внука на Чингис хан, нахлули в града, подложили на огън джамии и домове и изклали жителите му. Но най-голямото им зверство било унищожаването на вековната академия на знанието, истинското цвете на ислямския Златен век — Дома на мъдростта. Монголите плячкосали школата и изхвърлили книгите й в Тигър. Твърдеше се, че водите на реката почернели за дни наред от разтеклото се мастило — и после станали червени от кръвта на изкланите учени.

Именно затова и до днес Синовете и Дъщерите носеха тези цветове.

Но преди обсадата на града да се затвори напълно, един учен на име Назир ал-Дин ал-Туси, първият с титлата Муса, успял да спаси четиристотин хиляди книги, като ги изнесъл под прикритието на нощта. Именно тези текстове се превърнали в основата на новия Дом на мъдростта, който оставаше скрит за света. За да запази тайната, Назир привлякъл първите Синове и Дъщери и ги обучил сурово, за да ги превърне в свои воини-учени, за да гарантира, че подобно зверство никога вече няма да се повтори.

Както и станало.

Сегашният Муса беше четирийсет и осмият начело на Дома на мъдростта.

„И той ще ни отведе към най-голямата му слава“.

С пълно смирение и уважение Нахир се поклони и влезе в лабиринта помещения на библиотеката, който се разпростираше на площ над петнайсет хектара и съдържаше десет пъти повече книги от спасените от Назир.

Намери водача в малка стая, пълна с редици дълги писалища. Муса стоеше зад едно от тях заедно с двама възрастни Синове, които служеха в библиотеката.

Нахир спря на прага.

Муса я забеляза и й даде знак да приближи. Тя отиде до писалището, като държеше главата си наведена.

— Моя скъпа Дъще — топло рече Муса. — Аллах наистина гледа усмихнат към теб.

— Благодаря — промълви тя, смутена от похвалата.

— Книгите, които взе от доктор Каргил, се оказаха много ценни. Неимоверно ценни.

Той кимна към писалището, на което лежаха отворени старите томчета. От двете им страни бяха натрупани още книги, вероятно взети за проучване на откровенията, намерени в текстовете от кораба в Гренландия.

Муса докосна едната книга.

— Тук се съдържат предателските последни думи на четвъртия брат на Бану Муса. Въпреки че историята е непълна, успяхме да разберем много за съвсем кратко време и това ни дава надежда, че ще открием изгубената диря до Тартар.

Сърцето й се разтуптя силно. Беше се надявала на това, когато бе взела старите томчета и ги беше донесла тук.

„Най-сетне“.

Муса се изправи и я погледна.

— Ще се моля Аллах да продължи да те гледа усмихнат, макар че вече вярвам, че това ще се случи. Имам важна задача за теб.

— Каквото заповядаш.

— Ти и брат ти Кадир трябва да заминете да търсите изгубения път. Ще ви изпратя с група Синове и Дъщери, както и с двамата пленници. Използвай ги един срещу друг, за да си осигуриш сътрудничеството им и да ти помогнат да намериш следите. Освен това ще вземеш и Атласа на бурите, тъй като вярвам, че той ще се окаже ценен за откриването на истинския път до Тартар.

Тя се поклони още по-дълбоко от оказаната й чест.

— Няма да те разочаровам.

— Вярвам ти.

Тя се изправи. Приемаше похвалата, чувстваше я дори заслужена.

— Но накъде да заминем? Къде можем да намерим изгубената диря? Той й даде знак да застане до него, след което посочи отворения дневник на Хунайн ибн Муса. Пръстът му проследи един от редовете.

— Дневникът на пътуването прекъсва, но предателят е назовал последното пристанище, в което е спрял, преди да продължи към Тартар. Именно от него трябва да започнеш търсенето.

Нахир се наведе да прочете написаното.

Кръвта й се смрази, когато си преведе думите.

— Задачата, на която те пращам, не е лека. — Муса я изгледа твърдо, сякаш долавяше трепета й. — Защото трябва да стигнеш там, където дори ангелите се страхуват да стъпят.