Последният койот

18

Бош беше паркирал колата на платения паркинг на улица „Хил“ — клъвнаха го с дванайсет долара. После излезе на шосе 101 и пое на север към хълмовете. Караше и от време на време поглеждаше към синята кутия върху седалката до него, но не спря да я отвори. Реши да изчака, докато се прибере.

Включи радиото и водещият на музикалната програма обяви песен на Аби Линкълн. Чуваше я за първи път, но му допаднаха и думите, и гласът на певицата.

Стигна до „Удроу Уилсън“ и както обикновено, паркира на няколко преки от дома си. Внесе кутията в къщата и я постави на масата в трапезарията. Запали цигара и закръстосва из стаята, хвърляйки от време на време поглед към нея. Знаеше какво ще намери вътре: прочел беше списъка на веществените доказателства, заведен към папката по следствието. Но не можеше да се отърси от усещането, че с отварянето на капака ще нахлуе в някаква лична, тайна територия и ще извърши неясен, но непростим грях.

Накрая извади връзката с ключове и сряза с малкото ножче в нея червената лента, опасваща кутията. Остави ножчето настрани и без да се замисля повече, вдигна капака.

Дрехите на жертвата и другите веществени доказателства бяха опаковани поотделно в найлонови пликове, които извади един по един и нареди върху масата. Прозрачните найлони бяха помътнели с годините, но съдържанието им се виждаше ясно. Не извади нищо от тях, само вдигаше всяко доказателство едно по едно и го разглеждаше, без да разкъсва стерилната му обвивка.

Отгърна папката на страницата със списъка, за да се увери, че нищо не липсва. После вдигна малкото пакетче със златните обици срещу светлината. Приличаха на замръзнали сълзици. Остави плика обратно на масата и на дъното на кутията видя блузата, прилежно сгъната в найлона, с кървавото петно точно според описанието в папката: отляво, на височината на гърдите и на около пет сантиметра от линията на копчетата.

Бош прокара пръст по найлона над петното — и в този миг осъзна нещо важно: нямаше други кървави петна. Разбра, че точно този факт го беше заглождил още докато четеше документите в папката. Сега бе хванал изплъзналата се тогава мисъл: кръвта. Никаква кръв по бельото, по чорапите или по обувките — само върху блузата.

В доклада от аутопсията не се описваха разрезни рани. Откъде тогава е кръвта? Прииска му се да погледне снимките от местопрестъплението и положението на тялото, когато бе намерено, но знаеше, че няма сили да го стори. Не можеше да отвори онзи плик.

Бош извади плика с блузата от кутията и прочете написаното на прикрепения към него етикет. Никъде не се споменаваше за проведен анализ на кръвната група или извличане на други данни от петното.

Това вече наистина го вбеси. Съществуваше съвсем реална възможност петното да е от убиеца, а не от жертвата. Нямаше представа дали кръв с такава давност би могла да се подложи на ефективен анализ, нито дали би могло да се направи изследване на ДНК, обаче бе твърдо решен да пробва. Проблемът бе, че няма с какво да сравни резултатите. Какъв е смисълът от един анализ, ако няма база за сравнение? А за да вземе кръвна проба от Конклин, от Мител или от когото и да било, трябваше да разполага със съдебно разпореждане. Кой ще му го даде само срещу подозрения и догадки? Имаше нужда от доказателства.

Вече беше събрал пликовете, за да ги върне в кутията, когато очите му се спряха на плика с колана, с който бе душена жертвата. Останал беше на дъното.

Бош го загледа напрегнато, сякаш беше змия, която се опитваше да разпознае, после бавно протегна ръка и го извади. Разчете картончето, прикрепено към една от гайките на колана. Върху гладката сребриста повърхност на орнамента във формата на морска мида имаше следи от черен прах. Забеляза, че още се долавяха очертанията на отпечатъка, снет от него.

Вдигна го към светлината и се вгледа в него, преодолявайки болката. Колан от черна естествена кожа, широк около два сантиметра и половина. Катарамата във формата на мида бе най-голямото украшение, но по дължината му имаше и други, по-малки миди. Съзерцанието събуди спомена за покупката му. Мередит Роман го беше завела в магазина на „Мей и Сие“ на Уилшир. Тя беше видяла колана на полицата сред много други и му бе казала, че майка му ще го хареса. Плати го и му позволи да го подари на майка си за рождения й ден. Мередит се бе оказала права: майка му наистина го хареса и често го носеше. На всички посещения в приюта беше с него. Била е с него и в нощта на смъртта си.

На прикрепеното картонче бе изписан единствено поредният номер на случая и името на Маккитрик. Забеляза, че четвъртата и втората дупка бяха по-уголемени: те бяха използвани най-често. Навярно майка му го бе носила по-стегнат понякога, може би за да впечатли някого, и по-хлабав, когато го бе слагала с по-дебели дрехи. Вече бе извлякъл всичко възможно от колана освен информация за оня, който го бе използвал последен, за да я убие.

Съзнаваше, че който и да е бил човекът, държал последен този колан, това оръжие на престъплението, той именно носеше отговорността за отнемане на човешки живот и за необратимата промяна, която бе причинил в неговия собствен свят. Внимателно върна плика в кутията, подреди и останалите веществени доказателства върху него и затвори капака.

След това мъчително емоционално натоварване нямаше сили да остане в дома си. Качи се на мустанга, без дори да се преоблече, и натисна педала. Вече се бе стъмнило и той пое по „Кахуенга“ към Холивуд. Повтаряше наум, че не знае и не го е грижа къде точно отива, но лъжеше себе си: знаеше много добре накъде се бе запътил. Стигна до булевард „Холивуд“ и сви на изток.

При Виста направи завой на север и после отби в първата пресечка. Фаровете прерязаха тъмнината и измъкнаха от черната й паст убежище на бездомници: мъж и жена, сгушени под картонен навес. Наблизо лежаха и две други тела, увити в дрипави одеяла и вестници, а над ръба на кофа за боклук се забелязваше сияние от догарящ огън. Бош мина бавно край парцаливата групичка и погледът му се устреми надолу по улицата към мястото на престъплението.

Магазинът за холивудски сувенири се беше превърнал к магазин за книги и видеокасети за възрастни. За по-срамежливи клиенти имаше вход откъм задната уличка и близо до него бяха спрени няколко коли. И Бош паркира там, после изключи фаровете. Не му се излизаше от колата. За пръв път идваше тук и му се искаше просто да поседи, да се поогледа, да попие у себе си атмосферата на мястото.

Запали цигара. От магазина излезе мъж с чанта в ръка и закрачи бързо към колата, спряна в отдалечения край на уличката.

Бош седеше в полумрака и в душата му тихо се лееше синята песен на онези кратки и единствени щастливи години, когато бе още малък и живееше с майка си. По онова време имаха малък апартамент на „Камроуз“ и през лятото често седяха на поляната отзад през неделните следобеди или в нощите, когато тя оставаше вкъщи, за да слушат музиката, долитаща над хълма от лятната естрада „Холивуд“. Звукът беше лош, нарушаван от шумовете на уличното движение и градската суетня, ала високите тонове бяха чисти. Обичаше тези мигове, обичаше ги не заради музиката, а защото бяха заедно и споделяха спокойствието и красотата им. Майка и син в хармонично единство под звездите или пъстроцветието на летния неделен следобед, залюлени от далечна музика… Тя все повтаряше, че ще го заведе някой ден в летния театър, за да чуят любимата й „Шехеразада“ — още една неосъществена приказна мечта. Властите го бяха отделили от нея и тя бе убита, преди да успее да го прибере обратно…

Бош все пак бе чул „Шехеразада“ заедно със Силвия в изпълнение на оркестъра на филхармонията. Тя съзря тогава сълзите в очите му, но реши, че го е трогнала вълшебната красота на музиката. Така и не успя да превъзмогне себе си и да й открие истинската причина…

Раздвижване отвън привлече вниманието му: нечий юмрук се стовари върху страничното стъкло на колата откъм неговата страна. Лявата ръка на Бош светкавично изчезна под сакото му, но там нямаше пистолет. Обърна се и застана лице в лице със старица, чиито черти носеха суровия отпечатък на годините. Изглеждаше така, сякаш бе облякла три ката дрехи. Престана да тропа по прозореца и протегна разтворена длан. Все още сепнат, Бош припряно измъкна петарка. Запали колата, смъкна стъклото и подаде парите на жената. Тя ги прие безмълвно и се отдалечи. Бош се загледа след нея и се запита какво ли я бе довело до тази тъмна уличка. Защо и той е тук?

Излезе от уличката, включи се в движението на булевард „Холивуд“ и пак започна да обикаля: отначало без ясна посока, но после взе решение и се насочи към определена цел. Още не беше готов да се изправи срещу Конклин или Мител, но знаеше къде може да ги намери и му се искаше поне да зърне домовете им, да схване начина им на живот, да види с очите си докъде бяха стигнали.

Продължи по булеварда до Алварадо, после пое по Трета улица, откъдето кривна на запад. Пътуването го пренесе от унизителната бедност на Третия свят в района, известен като Малкия Салвадор. Мина край овехтелите фасади на величествените някога къщи на „Ханкок Парк“, и накрая стигна до „Парк Ла Бреа“, обширен комплекс от блокове, частни къщи и скъпи клиники.

Намери отбивката „Огдън“ и подкара бавно по нея, докато стигна до централната клиника на Ла Бреа „Грижа за живот“. „Ето ти поредната ирония — помисли той. — Грижа за живот, хайде де!…“ Тук единствената им грижа бе кога ще умре поредният пациент, за да продадат освободеното от него болнично легло на някой друг.

Клиниката представляваше безлична дванайсететажна сграда от бетон и стъкло. През стъклената стена на фоайето Бош различи охранител на пост. В този град дори старците и инвалидите не се чувстваха напълно сигурни за живота си. Плъзна поглед по фасадата нагоре и забеляза, че повечето от прозорците тънеха в мрак. Беше едва девет, а тук бе вече мъртвило. Зад него прозвуча клаксон, Бош припряно ускори и се отдалечи от клиниката, потънал в мисли за Конклин и за начина му на живот сега. Запита се дали старецът някъде в ония тъмни стаи горе все още се сещаше за Марджори Лоу след толкова много години…

Следващата спирка на Бош бе „Планината Олимп“, кичозни имения в модернизиран римски стил, които се издигаха над Холивуд. Предполагаше се, че са неокласически, но бяха само забележителен пример на класически кич. Огромните натруфени къщи бяха наблъскани една до друга като зъби в чене. Фукаха се с колони с орнаменти и мраморни статуи, но най-съществената им обща характеристика бе наглата демонстрация на поразяващата безвкусица. Бош пое по „Маунт Олимпъс Драйв“ от „Лоръл Каньон“, сви по „Електра“, после по „Херкулес“. Караше бавно: сверяваше адресите със записаните в бележника.

Намери къщата на Мител и се закова до тротоара поразен. Знаеше за тази къща. Никога не бе влизал в нея естествено, но нямаше човек в Лос Анджелис, който да не я бе виждал и да не знае за нея. Представляваше кръгло имение, кацнало на върха на един от най-високите хълмове над Холивуд. Бош се загледа възхитено в него-представи си вътрешния простор и гледката оттам, обхващаща целия хоризонт от океана до планините. Заоблените стени бяха осветени в бяло от външни лампи и сградата приличаше на космически кораб, приземил се на върха за миг отдих, преди да поеме отново звездния си път в космическото пространство. Тук вече не можеше да става и дума за класически кич. Намираше се пред дом, който красноречиво изтъкваше мощта и влиянието на собственика си.

Дългата алея за коли, изкачваща се по хълма към къщата, бе преградена с висока порта от ковано желязо. Но тази вечер портата бе отворена и Бош видя в дъното на алеята паркирани коли и поне три лимузини, а на кръглата площадка по-високо се виждаха още коли. Разбра, че в къщата има прием чак когато гледката се закри от червено петно и някой отвори вратата на колата: в лицето го гледаше мургав младеж от латиноамерикански произход, натъкмен в бяла риза и червена жилетка без ръкави.

— Добър вечер, господине. Ние ще поемем колата ви оттук. Ако обичате, минете по алеята, където ще ви посрещнат. — Бош се вгледа мълчаливо в него, обмисляйки трескаво как да постъпи. — Господине?

Излезе колебливо от колата си, младежът му подаде листче с номер, а после се отдалечи с мустанга по алеята. Бош продължаваше да се колебае: не трябваше да допуска събитията да го контролират, а бе на път да го стори. Проследи с очи отдалечаващите се стопове на колата и накрая се поддаде на изкушението.

Докато вървеше по алеята нагоре, закопча горното копче на ризата и затегна възела на вратовръзката си. Мина край малка армия от мъже в червени жилетки, после стигна до лимузините и оттам се разкри зашеметяващата искряща панорама на нощния град. Спря се, загледан захласнато в нея. Погледът му се плъзгаше безпрепятствено от обляната в лунна светлина водна повърхност на Тихия океан до извисяващите се небостъргачи в центъра. Само гледката оттук струваше милиони.

Отляво се носеше лека музика, смях и приглушени разговори. Бош тръгна по посока на звука надолу по каменните плочки на пътека, която следваше извивката на къщата. Към къщите в подножието на хълма се спускаше почти отвесна пропаст. Накрая стигна до равно осветено пространство, пълно с хора, които се тълпяха под огромно бяло платнище. Тук се бяха събрали най-малко сто и петдесет души, всички в изискано вечерно облекло. Те отпиваха коктейли на малки глътки и похапваха ордьоври от таблите, поднасяни от млади момичета в къси черни рокли, чорапи в телесен цвят и бели престилчици. Запита се къде ли червените жилетки побират колите на тази тълпа.

Веднага усети, че не бе облечен подобаващо: нямаше начин да не го разкрият само след секунди. Но сцената пред очите му беше толкова странна, че той реши да по-изчака и да ги затрудни поне малко.

До него се приближи сърфист в костюм. Беше около двайсет и пет годишен с изрусяла от слънцето коса и шоколадов тен. Сакото му бе шито по поръчка и на вид струваше повече от всички дрехи на Бош, взети заедно. Цветът му беше светлокафяв, но собственикът вероятно го описваше като какаов. Младежът се усмихна студено.

— Как сте тази вечер, господине?

— Прекрасно. Но още не знам как стоят нещата при вас.

Костюмираният сърфист се усмихна малко по-приветливо.

— Казвам се Джонсън и се грижа за сигурността на благотворителния прием тази вечер. Бихте ли ми показали поканата си, господине?

Бош се поколеба само за миг.

— О, искрено съжалявам. Не предполагах, че се налага да я взема със себе си. Не мислех, че на Гордън ще са му необходими мерки за безопасност при такава благотворителна сбирка.

Надяваше се, че малкото име на Мител ще отклони сърфиста от прибързани действия. Последният се смръщи за част от секундата.

— В такъв случай ще се разпишете в книгата за гости, нали?

— С удоволствие.

Поведе го към маса, разположена встрани от главния вход. Над нея имаше знаме в червено, синьо и бяло, на което бе изписано „Робърт Шепърд сега!“, което го информира достатъчно за повода на събитието.

На масата имаше книга със списъка на гостите, а зад нея бе седнала жена във вечерна рокля от гладко кадифе с дълбоко деколте. Почтеният господин Джонсън се зазяпа в едва покритите й гърди и Бош спокойно се разписа като Харви Паундс.

В единия край на масата имаше куп брошури и бокал за шампанско, пълен с моливи. Взе една от диплянките и се зачете в написаното за още непровъзгласения кандидат. Джонсън най-сетне успя да отлепи очи от деколтето на дамата и хвърли поглед на вписаното от Бош име.

— Благодаря ви, господин Паундс. Приятно прекарване.

Веднага потъна в навалицата, вероятно за да провери дали в списъка на поканените действително фигурира Харви Паундс. Бош реши да поостане още няколко минути: искаше му се да зърне Мител и да изчезне, преди сърфистът да се върне за него.

Отдалечи се от входа и платнището и прекоси тясната поляна до задната стена, давайки си вид на човек, покорен от величавата красота на панорамата, която наистина бе поразителна. Единствената по-добра вероятно се откриваше само от борда на самолет, преди да кацне на летище „Лос Анджелис“. Но от борда на самолет човек нямаше как да познае неповторимото усещане за всеобхватност, нито пък можеше да се наслади на хладния полъх на бриза или да попие вечната песен на града под нозете му.

Бош се обърна и се вгледа в тълпата под бялото платнище, но от Гордън Мител нямаше и следа. Точно в центъра под платнището се бяха скупчили доста хора, които очевидно се опитваха да се доберат до човека в средата, вероятно Шепърд. Еднородна по заможност, тълпата бе много разнородна възрастово. Предположи, че голяма част от присъстващите бяха тук не само заради Шепърд, но и заради Мител.

Едно от момичетата в черно и бяло излезе изпод платнището, приближи се към него и му поднесе табла с чаши шампанско. Бош взе една, благодари й и отново се извърна към искрящите светлини на града. Отпи и оцени високото качество на шампанското, макар да не бе експерт в тази област. Реши да го допие и да тръгне, когато глас отляво наруши усамотението му.

— Гледката е прекрасна, нали? По-добра, отколкото на кино. С часове мога да стоя тук.

Бош изви леко глава, отбелязвайки присъствието на човека до него, но не го погледна — не желаеше да се ангажира с разговор.

— Бива си я. Но аз предпочитам моите планини.

— Сериозно? И къде са те?

— От другата страна на хълма. „Удроу Уилсън“.

— А, да. Там действително има някои чудесни парцели.

„Но без моя — помисли Бош. — Освен ако човек не си пада по неоземетръсна класика.“

— Хълмовете на Сан Гейбриъл са великолепни, когато са облени в слънчева светлина — отвърна събеседникът му. — Огледах се и там, но накрая реших да купя това тук.

Бош се обърна: гледаше право в лицето на Гордън Мител. Домакинът му протегна ръка.

— Гордън Мител.

Бош се поколеба, но после се сети, че Мител навярно бе свикнал другите да заекват или да се стряскат в негово присъствие и пое протегнатата ръка.

— Харви Паундс.

Мител бе в черен смокинг и облеклото му изпъкваше сред другите като това на Бош. Прошарената му коса бе късо подстригана, а лицето му правеше впечатление с равномерния си изкуствен тен. Изглеждаше изпънат и стегнат като ластик около пачка стотачки и създаваше впечатление на поне с пет, ако не и с десет години по-млад от действителната си възраст.

— Радвам се да се запозная с вас и ви благодаря, че сте успели да дойдете тази вечер — каза той. — Видяхте ли се вече с Робърт?

— Не още. В момента е малко трудно човек да си пробие път до него.

— Да, прав сте. Убеден съм, че ще му бъде приятно да се срещне с вас.

— Вероятно ще му е приятно и да получи чека ми.

— Това също — усмихна се Мител. — Наистина се надявам, че ще ни подкрепите. Той е добър човек, а в Конгреса има нужда точно от хора като него.

Усмивката му беше толкова фалшива, че Хари се запита дали Мител вече не го беше разконспирирал като навлек на приема. Бош се усмихна в отговор и потупа десния вътрешен джоб на сакото си.

— Чековата ми книжка е тук.

Но когато направи това движение, се сети какво всъщност има там и ненадейно го осени луда идея. Шампанското, макар и само в рамките на една чаша, го правеше безразсъден. Искаше му се да подплаши Мител и евентуално да види истинското му лице.

— Кажете ми — започна той, — Шепърд ли е човекът?

— Не разбирам.

— Дали ще извърви целия път до Белия дом някой ден? Той ли ще ви отведе там?

По лицето на Мител премина сянка на раздразнение.

— Ще поживеем и ще видим. Първо трябва да му помогнем да влезе в Сената. Това е главното за момента.

Бош кимна и се престори, че внимателно изучава лицата в тълпата.

— По всичко личи, че сте събрали тук точно нужните хора. Не виждам обаче Арно Конклин. Продължавате ли да поддържате връзка с него? Той беше първият, нали?

Дълбоки бръчки набраздиха челото на Мител.

— Всъщност… — Мител, изглежда, се сконфузи, но неудобството му бързо се стопи. — Честно казано, с него не сме се виждали скоро. Той се оттегли отдавна и сега е само старец в инвалидна количка. Познавате ли Арно?

— През живота си не съм го виждал.

— Защо тогава задълбавате така далеко в миналото?

Бош вдигна рамене.

— Вероятно защото съм любител на историята.

— Работите ли нещо, господин Паундс, или сте само любител.

— В правната област съм.

— В такъв случай между нас има нещо общо.

— Съмнявам се.

— Аз съм възпитаник на Станфорд. А вие?

Бош се замисли за момент.

— На Виетнам.

Мител пак се смръщи и интересът в очите му се стоп: като бучка масло на слънце.

— За жалост се налага да обърна внимание и на другите си гости. Внимавайте с шампанското — ако усетите, ч не желаете да шофирате, някое от момчетата ще ви откара до дома ви. Попитайте за Мануел.

— Онзи с червената жилетка?

— Ъъ… да. Един от тях. Бош вдигна чашата си.

— Няма страшно, тази ми е едва третата.

Мител кимна и тръгна към платнището, ръкува се с двама-трима, после се насочи към къщата. Влезе в нещо като дневна или по-скоро панорамна стая през отворен плъзгащ се панел на стъклената стена, приближи се към някакъв диван там и се приведе надолу, за да прошепне няколко думи на костюмиран мъж. Мъжът бе горе-долу на възрастта на Мител, но имаше по-груба външност. Чертите му бяха като изсечени с длето и макар и седнал, личеше си, че има по-масивна фигура от Мител. На младини вероятно бе използвал предимно сила, а не сивото си мозъчно вещество. Мител се изправи, а другият само кимна. После домакинът на приема изчезна някъде в къщата.

Бош довърши шампанското си и се отправи през навалицата към нея. Когато се приближи до плъзгащите се врати, едно от облечените в черно и бяло момичета го попита дали търси нещо и дали не би могло да му услужи. Бош отговори, че търси тоалетната, и бе упътен към друга врата вляво. Отиде до нея, но тя се оказа заключена. Изчака няколко минути, вратата най-после се отвори и оттам се изсипаха мъж и жена, които се разкикотиха, щом го видяха, после се отправиха обратно към платнището.

Влезе в тоалетната и извади от левия вътрешен джоб на сакото си копието на статията за Джони Фокс. Разгърна я и извади писалката си. Загради в кръг имената на Джони Фокс, Арно Конклин и Гордън Мител, а в полето под статията написа: „Въз основа на какъв предишен опит назначихте Джони Фокс на тази длъжност?“

Сгъна отново страницата на две, после още на две и добре притисна ръбовете с пръсти. После написа отгоре „За Гордън Мител. Лично!“

Върна се под платнището, спря едно от момичетата с бели престилки и подаде сгънатия лист.

— Трябва веднага да намерите господин Мител. Той очаква с нетърпение тази бележка.

Проследи я с поглед, после тръгна към масата при входа с книгата за гости. Наведе се бързо над нея и записа името на майка си. Деколтираната дама запротестира — сети се, че той вече се бе подписал веднъж.

— Подписвам друг човек — отвърна й той.

В графата за адрес записа Холивуд и Виста. Остави празно квадратчето за телефонен номер.

Огледа пак гъмжилото от хора, но не забеляза нито Мител, нито момичето, на което бе дал бележката. После отправи поглед към стаята зад френските прозорци и забеляза Мител да се появява там с бележката в ръка. Той пристъпи бавно в стаята, взрян в листа. От посоката на погледа му Бош разбра, че в момента чете написаното под статията — стори му се, че смени цвета на лицето си.

Бош отстъпи под арката на входа, без да откъсва поглед от Мител. Сърцето му неволно ускори ритъма си: имаше чувството, че гледа някаква тайна постановка с все още неясен смисъл, но определено непредназначена за него.

Израз на смайване и ярост бе изкривил добре гледаното лице на Мител. Той подаде листа на горилата, която още седеше сред възглавниците на дивана, и веднага се обърна с лице към стъклената стена и започна да оглежда хората под платнището. Каза нещо и Бош разчете думите по движението на устните му:

— Кучи син.

После Мител залая заповеди, горилата на дивана се изправи и Бош веднага разбра, че трябва да изчезва. Излезе бързо на алеята за коли и чевръсто слезе по стълбите към групата младежи с червени жилетки. Подаде талона с номера на един от тях, заедно с банкнота от десет долара и му обясни на испански, че много бърза.

Въпреки това процедурата като че ли отне цяла вечност. Докато тъпчеше нервно на едно място, Бош не откъсваше очи от фасадата на къщата, очаквайки появата на горилата на Мител. Беше забелязал в коя посока се бе отдалечило момчето за колата му и бе готов да хукне натам, ако се наложеше. Започна да съжалява, че не е въоръжен. Нямаше значение дали действително има нужда от пистолет или не. Но той даваше чувството на сигурност — без него се чувстваше оголен и уязвим.

На горната част на алеята се материализира сърфистът в костюм и се запъти с широка крачка към него. В същия миг се появи и мустангът му. Слезе на улицата отпред, за да го посрещне, но сърфистът пръв стигна до него.

— Хей, човече, я поча…

Бош рязко се извърна, удари го в челюстта и го повали на земята. Той простена и се претърколи настрани, стиснал с две ръце челюстта си. „Или е изкълчена, или е счупена“ — помисли Бош. Разтръска схванатите си от болка пръсти, докато мустангът набиваше спирачки до него.

Момчето се забави при излизането от колата и Бош го дръпна бързо и скочи вътре. Щом се настани зад волана, хвърли поглед назад в огледалото: горилата вече се бе появила на хоризонта. Като видя поваления сърфист, мъжът се затича тромаво надолу, едрите му бедра опъваха плата на панталоните — но в един прекрасен миг стъпи накриво, подхлъзна се и се сгромоляса върху чакъла, който по принцип не разрешаваше голяма скорост. Две от червените жилетки се стрелнаха да му помагат — горилата яростно ги отблъсна.

Бош включи на скорост и се устреми напред. Изкачи се към Мълхоланд и сви на изток към дома си. По вените му бясно препускаше адреналин. Не само бе успял да се измъкне невредим, но очевидно бе ударил с чук по оголен нерв. „Нека Мител поблъска малко глава — помисли Бош. — Нека се поизпоти!…“ После нададе неистов вик, както си беше в колата, макар наоколо да нямаше друг, който да чуе и оцени.

— Изкарах ти ангелите, а, твойта мамица!

И тържествуващо удари с длан волана пред себе си.